120 литературни разработки
Изтегляне 2.95 Mb.
|
Свързани:
Алеко Константинов - Бай Ганьо, Алеко Константинов - Депутат с побъркани местоимения, Алеко Константинов - Дребни работи, Алеко Константинов - Един белгийски министър, Алеко Константинов - Ех че гуляй му дръпнахме, Алеко Константинов - И сега бият брате мой, Алеко Константинов - Избирателен закон, Алеко Константинов - Кандисахме, Алеко Константинов - Що значи народът ликува
| Идеал в кавички
(Анализ на Алековия фейлетонен цикъл „Разни хора – разни идеали”) Работни въпроси: 1. В какъв обществено-политически контекст се оформя Алековият фейлетонен „глас” за грозното в живота на българина? 2. Какви творчески намерения на А. Константинов се заявяват в цикъла му от фейлетони „Разни хора – разни идеали”? 3. Каква е приликата и каква е отликата между помощник-регистратора и малкия човек от гоголевски тип? 4. Каква е ролята на контрастите в монолога на героя от първия фейлетон? 5. Каква картина на политическите безобразия се създава в саморазкритията на амнистирания престъпник от втория фейлетон? 6. Как е разгърнат проблемът за личното забогатяване в „мечтанията” на лъжепатриота от третия фейлетон? Как „еволюира” образът на приспособенеца от Ботевата творба „Политическа зима” в утопичния идеал на героя от Алековото произведение? 7. Кои са основанията за нравствения спор между чичото и племенника в последната творба от цикъла „Разни хора – разни идеали”? 8. Кои са родствените черти на фейлетонните герои с популярния Бай Ганьо? Двадесет години след трагичната смърт на Алеко Константинов д-р Кръстев отбелязва, че никоя от трите същности на Щастливеца – човешката, общественическата и писателската – не могат да бъдат попълнени в духовното пространство на България. Загубата е безкрайно голяма. Нашата литературна и културна общественост добре познава колко взискателен е към творческото съсловие редакторът на сп. „Мисъл”. Такъв критерй той прилага и към Щастливеца, за да открие: „У човека – привлекателност, сърдечност, впечатлителност, заразителна експанзивност, весела, блага и открита душа, съчетана с мила рязкост, достигаща до груба правдивост, и най-сетне прекалена гордост, гордостта на болезненото самочувство. У писателя – непосредственост, живост, обич към човека, към бедния, простия брат... У общественика – кристална чистота на помислите и стремленията..., смелост, безстрашие, готовност за жертва, боготворение на всеки страдалец, всеки борец за една идея...”. Ясно е от изброените качества, че от Алековата душа лъха хармония на доблестни идеали. А идеалът за човешка личност и обществено устройство прави този писател от първите дни на съзнателния му живот неспокоен „да живее в бленуваното царство на правда и обич” (Д-р Кръстев) и да поддържа като верую мисълта на Джон Стюарт Мил: „По-добре да бъдеш недоволен човек, нежели доволна свиня”. Подобно на своите съвременници Ив. Вазов, М. Георгиев, 3. Стоянов, Г. Стаматов, изградили облика на литературната деятелност в края на 19-ти век, Алеко Константинов има изострено болезнена съвест и чувство за национален срам. Със завидното качество да превръща своите симпатии и антипатии към явленията в българската обществена действителност в преживявания и вълнения на цялото общество, неуспелият в прагматичните си занимания юрист се насочва към фейлетона. Към жанра го тласкат множество причини: от една страна, съзнатост да се откликне на актуалните задачи на времето (връзката на жанра с публичността), а, от друга – иронията, дълбоко заложена в нравствената оптика на човека и общественика към грозното в социално-политическия живот след Освобождението. Писателят вече е познат с пътеписите си и впечатляващата книга „Бай Ганьо”: Жив, динамичен, развълнуван е фейлетонният „глас”, появил се с конкретното възмущение от „моралното влияние” върху избирателите „по изборите в Свищов”, за да се оформи като глас обобщение в публичното политическо говорене с цикъла „Разни хора – разни идеали”. Време на създаване на четирите фейлетона е последната година от живота на Алеко Константинов. Конкретността е крайно ограничена, а в първия фрагмент изобщо отсъства. „Алеко имаше наум под общото име „Разни хора – разни идеали” да създаде цяла галерия от образи, в които поетически да бъде представена нагледно нашата днешна обществена корупция” – така Пенчо Славейков определя две съществени нагласи, които са ръководили писателя в създаването на цикъла : „галерия от образи” и „поетически да бъде представена”. Първото словосъчетание хвърля светлина върху намерението типологично да се изведат поведенчески модели в нашата действителност, а второто осветлява художествения поглед към процеса на отразяване на грозотата в човешките и обществените нрави. Отново Пенчо Славейков напомня в очерка си „А. Константинов. Спомени и бележки”, че „Лош фейлетонист е онзи, който се домогва да бъде обективен, фейлетонистът е лирически поет, чието изходно гледище за живота е аз… фейлетонистът туря маска на лицето си, маска, която вместо да пречи на говора му, спомага още повече този говора бъде непринуден”. В оригиналното виждане, което не е задължително да се възприема еднозначно, безспорно е схващането, че лиризмът на фейлетона произтича от грозната претенция на разголените обществени типове да определят морала на епохата, или защо пък не, на всички времена. Политическите и нравствените нищожества се роят най-сполучливо в годините на преход – от една по-продължителна обществено-политическа ситуация към друга, която създава нови ниши за проявление на пошлостта, корупцията, безотечествеността, нравствения нихилизъм, дебелашкия апетит към държавната трапеза. Нюансите, акцентите, метаморфозите и превъплъщенията на тези човешки и обществени типове, които кипят като „гнусна пяна”, изграждат чрез диалогизирания монолог един идеал в кавички. В първия фейлетон помощник-регистраторът разбулва своя „идеал” монологично. В началото е представен анекдотично, поведението му е на смешник, което сам героят сякаш съзнава. Той е вечно неудовлетворен и почти обезверен в непрестанните усилия да се изкачи по стълбата на служебната йерархия. Комичността на поведението е ясно заявена с изразите „изпокапваме от смях”, „вика... в позата на Гамбета”. Монологичната форма с открояващото се присъствие на слушателя, фамилиарно назован от „оратора” – „брате”, въвлича читателя в театъра на живота, в някакъв спектакъл, където се разиграват човешките „идеали в кавички”. На пръв поглед смешникът е от гоголевски тип – малкият, незабелязан от когото трябва човек, който, колкото повече се старае, толкова по-жестоко се усеща измамен, нещастен, неуспял. Но Алековият герой в моралната си същност е далеч от малкия гоголевски или чеховски несретник, както по стремленията си, по екзистенциалните вълнения, които го тревожат, така и по средствата, с които се домогва до общественозначима позиция. Той бърза да се дистанцира, да заяви, че неговите морални принципи нямат нищо общо с „ония ветрогони, които бленуват за някаква си правда”. Далеч от сферата на духовността, помощник-регистраторът разгръща своя идеал – материалното благополучие. Желанието на канцелариста не е само да живее по-добре, а да си пробие „път”. Този път на преуспяването е изграден в монолога като личностен стремеж за изкачване до поста на началника – с комични добавки, съотнасящи се с гротескно преобърнатия обществен модел. Помощник-регистраторът е изобретателен – разкрива големите си възможности за активна дейност чрез подлизурства, клевети и лицемерие. Негодуванието на героя е представено оригинално: амбициозният чиновник непрекъснато съпоставя личната си орис с успелите според неговия прагматичен критерий хора. Блюдолизничеството и респектът му към властимащите сякаш са му вродени. Писателят извайва образа на злозавистника върху комични нюанси в поведенческите подходи и реакции. Министърът стои най-високо в йерархията и поради това чиновникът го възприема априори като човек с по-малко недостатъци. Ето защо е „добър чиляк инак”, но не може „да си цени хората”. Г-жа Поликсени и д-р Сперандо, които стоят според преценките на героя по-ниско в социалната среда на обществото, разпалват гнева му дотам, че той се вглежда в жестовете, мимиките им, облеклото, навиците и пародийно ги коментира. Разбогателият се доктор не е „левент с мустачури”, а „една оскубана сврака с цилиндър”, кокона Поликсени и децата й незаслужено си живеят „бейски”. В оценката на споменатите богопомазани особи се разгръща изобилна самохарактеристика, в която личните неуспехи са възходящо, трагически градирани. В монолога на чиновника контрастът е смислопораждащ композиционен похват: колкото по-силно е старанието и прилежанието да се хареса на особите, да се издигне в службата до поста на регистратор, толкова по-незабележим и неоценен остава. Комичната енергия се подхранва от убеждението, което носи героят, че неговият „път” не е лична изобретателност, такъв „път” е проверен в житейската практика: „Зорът ми е да изтикам регистратора. Бре анонимни записки ли не щеш, бре заплашвания ли не щеш - нищо не помогна.” Речта е ярка, образна, съградена чрез обмислена авторска подборка на експресивно-разговорна лексика, присъща на хитреца и на човека с невротична природа. Огрубителните думи и изрази, жаргонизмите („шибнах писмото”, „говедо”, „диванета”), турските думи, които имат висока честота на употреба в първите десетилетия след Освобождението, кореспондират като езиков адекват на моралната нечистоплътност на онези човешки типове, които са по природа користолюбиви, но и които имат лошия пример на обществената среда – „люпилня” на безсрамие и подлост. Героят добре познава логиката на времето, внимателно я следва, дори съотнася своите „изобретения” с безочливия модел за ценностите. От очерците за Бай Ганьо е позната типичната за времето духовна позиция на безгръбначност и безпринципност, на унизително лазене пред силните на деня. Чиновникът на Алеко никога не е в опозиция, както и не подбира средствата, за да следва своя път. Негодуванието си насочва не срещу покварата, а срещу това, че той ;не успява, ползвайки се, дори надскачайки в пошлостта, безчестните форми на състезателната борба. Реториката на героя се отличава с една специфична езикова физиономия, присъща на романовия Алеков герой Бай Ганьо. В панаира на нечестната надпревара в култ са издигнати мерзките ходове на користта: „Подлец ли?! Архиподлец ти ставам аз тебе, брайно, ама де оня късмет!” Кулминация в изповедта на героя е споделената мечта: „...и на мойта маса един звънец да курдисат”. Електрическият звънец персонифицира „идеала в кавички”. Той е материализиран израз на престижа, големеенето, респекта за по-нисшите служебни постове. Бюрото, папироската, звънецът не са обикновени елементи от интериора на амбициозния чиновник, а емблеми на една обособена в своята материалност престижна среда, те са емблеми на системата. Темата за звънеца се подхваща циклично, което подава модел на безкрайност, отворена композиция, в която могат да се прибавят нови преживявания, нови открития на героя, снемане на нови маски и написване на нови роли – все от кошмарния репертоар на нагаждача. Трагикомизмът в такива изживявания произтича от неизбежните колизии – в гоголевски тип. Търсейки идентичност с новия еталон – успелия богаташ или богатия началник, който с радост тъпче и унижава подчинените си – героят загубва своята индивидуалност. В саморазкритията му могат да се доловят противоречия: определя се като човек „с добро сърце”, но също така е и „строг... писарите и разсилните ги мачкам като фелдфебел”. От една страна се самопреценява като спретнат, естетически приемлив: „дрехите ми дрехи, ръкавици чисти, шапка, то се знай”, а, от друга, окайва своя нос, че не съответства на „намерената” с големи усилия върху себе си „зализана физиономия”. В саморазкритията на героя е приложена вечната сентенция за истината и виното. Двуличната му природа е издръжлива към носенето на маска и към превъплъщенията във всякакъв слугински персонаж. Алкохолът му дава временна смелост да изкаже болките си и да се освободи от вътрешната агресия: „Па като се ядосам веднъж, че като се залостя в някои тунел, па дай една бира, дай още една..., че като се насвяткам, че като почна да режа за бяс: туй регистратор, туй архивар, туй подначалник – вдън земя!”. Но такава слабост е краткотрайна, защото амбициозният чиновник не се отчайва от неуспехите. Убеден е, че кариеристичната философия и властолюбивите цели нямат алтернатива. Системата е показала, че в живота успяват безскрупулните и приспособенците, които нямат никакви морални задръжки. Героят от първия фейлетон въвежда читателя в житейската философия на приспособенеца, който смехотворно се причислява към интелигенцията. Художественият похват е интересен, за да се осмисли опозицията с духовната ограниченост, елементарните природа и култура. Чувството за непогрешимост, с което проследява пътя за преуспяване, прави такива човешки и социални типове устойчиви, вечни, неподатливи към отрицанието и омерзението на честните хора. Като цяло във фейлетонния цикъл „Разни хора – разни идеали” е изграден типът на антигероя на времето или на новия човек, определен от Вазов със станалите емблематични слова – „ниски чела и широко разтворени джебове”. Чувството за безнаказаност в държавата, когато политическите нрави са изострени, е присъщо на този нов тип на епохата. Амнистираният политически престъпник (герой на втория фейлетон) е палач, който се гордее с насилническата си природа. Нощите на главореза са били неспокойни, но не от гузна съвест или боледуваща поради виновност психика. Страхът да не му се потърси сметка – тук е неговото вълнение. Виното отпуска „вкочененото тяло”, стопля „вечните жили”, но истинското спасение е амнистията, с която се заличават както политическите, така и физическите издевателства. Тя е прогласявана като спасителна операция за възземане на снишилия се преди три години мародер. Изразът „Да живее амнистията” става лайтмотив на изповедта на героя. В четирите фейлетона анонимността на героите, които монологично се саморазкриват, е подчертано търсена от писателя. Читателят се докосва не до определен политически злодей, а до кой да е, до безнравственото лице на социален тип, откърмен с отровата на покварената човешка среда. Цинизмът, душевната мерзост, която граничи с патологията, сякаш поставят един „класически” вариант на бияча, насилника, убиеца, извършителя на „мокри поръчки” (ако си послужим с модерния полицейски език). Лицето на този тип се мултиплицира с незначителни окраски, но в основата си остава един и същ – самодоволен и саморазголващ инстинктите на насилник, възмездяван с „блестяща трапеза, окръжен с жени и песни”. Хтоничното в монолога не притежава никакво оправдание, то дори не е болно разпускане на телесността, а целенасочено цинично отстояване на насилието като ефикасна формула за справяне с противниците на идеи. Алеко Константинов разбулва не само ниските страсти на насилника, а и политическото опростителство на насилието, на терора без съд и присъда, на клеветите и инсинуациите, на разправата с идейните противници. Интересна роля за внушенията на творбата и за опознаването на личността на опозиращия слушател (т.е. самия автор) има „рамковото” включване на еднотипната реплика: „Ще прелее”. Думите принадлежат на един мълчалив свидетел на разкритията и на отприщената стихия. Тази стихия отвращава, а изповядващият се опива от чувството, че е надхитрил всички идеалисти, наречени „глупци”: „Аз живях, ти страда. Аз пак живея, ти пак страдаеш... Кой спечели? Ти запази идеите си, аз запазих златото си... Кой спечели, кажи ми, о, честний труженико... Ха-ха-ха-ха!” Фейлетоните от цикъла са своеобразна картина на времето. Подобно на Вазовите разкази „Травиата” и „Тъмен герой” в недомлъвките се разбулват невероятните средновековни зверства. У Вазов подходът на изобличението е съответен на прякото авторско присъствие, на моралистичната оценка на прекия авторски глас („Тъмен герой”), който се издига до трибуната на човечността и тъжно, и гневно пита: „Няма ли кой да основе партия на милостта?”. В Алековия фейлетон безобразията в полицейските участъци се рисуват с определения („измъчени, изтезавани, разорени, опропастени”), с фрагментни щрихи („пламъкът на петрола в нощната тъмнина, и ужасният смрад, и цвъртението..., и закритият файтон в Драгалевското дефиле...”). Говорът на героите от четирите фейлетона се разпалва, насища с експресия, задъхва се от вълнение, обикновено злорадо, почти болно. Амнистираният политически злодей, след тригодишното спотаяване в затвора като насилник, подведен заради безчинствата на платен убиец, изпитва жажда. Тя сякаш е неутолима, тя разплита спомените, втурването в „славното” време, когато героят се е „мешал” със силните на деня. Кулминация на монологичното безсрамие е наглият извод: „Тази амнистия призна, че всички наши дела са вършени за спасението, за славата и за величието на България”. Ироничният глас на Щастливеца „подкача” проблемите за продажната политика на правителството, за необратимата деформация на човека, който обслужва мерзки интереси, като унищожава тела, дух и човешки съдби. Алеко Константинов е възприеман приживе като един от българските духовни първенци, а следсмъртното битие на Щастливеца неизбежно се оформя в опозиция на „галерията от типове”, които е създал. На простащината, малокултурието на тези пъстри герои от най-неприветното сметище на българската действителност – помощник-регистратора, амнистирания престъпник, мечтателя за Солунската митница и чичото от последния фрагмент – се противопоставя българският интелектуалец от европейски тип, аристократът по нагласа и нрав, представителят на демократичното либерално-народническо съсловие. В известната анкета на проф. Иван Шишманов могат да се прочетат Алековите остроумни и искрени отговори, които сами по себе си изграждат антиобраза на фейлетонния герой. Най-мразеният човешки порок от писателя е скъперничеството, а свободата, честността и любовта представляват „девиза”. Псевдомечтателят от третия фейлетон носи робските окови – не го вълнуват нито свободата, нито честността и любовта към сънародниците, останали под османско иго в Македония, а личната изгода да „докопа” келепира на Солунската митница, ако някой реши да освободи българските земи. Освобождбнието на Македония се заявява като конкретно искане, идеята за национално обединение е оформена като утопичен проект, който поставя в съзнанието на героя насоки за личен социален просперитет. Отдалечен от възрожденските традиции, този българин е равнозначно лишен и от европейската култура, към която принадлежи авторът. Привидно героят се изживява според колективното съзнание на българина – множествената подложна форма преобладава над първоличната: „...ние сме почтени хора”, „Ние трябва докрай да покажем", "„.малко ли добрини сме видели...”, „Белята ли си искаме?”. Крайната цел обаче на колективното облагодетелстване, на популисткия национализъм е личното забогатяване. Свободата на Македония не е абстрактна идея, а условие за придобиване на богатство – една пещера със скъпоценности, която подтекстово е маркирана с присъщи за времето езикови определители: „каймака”, „вила на Охридското езеро”, „Калифорния, да я вземе мътната”. В изразителната реч тези значещи думи са определени метонимично, така че Солунската митница се превръща в метафора на материалното непресъхващо изобилие. Хипотетичността на визията подсказва, че манталитетът на псевдопатриота е граден с добро вглеждане в механизма на преуспяването. Като образец стоят вечните успешни състезатели в материалното натрупване – евреите, но в мечтателния вариант те са образец на млечна крава, която „има и да доиш, и да остане”. Така статуквото, което е предмет на злозавистничество, може и трябва да се промени според модела на героя – я с някоя „гюрултийка из Македония”, я със „султанското благоволение”. Образът на приспособенеца и псевдородолюбеца е познат от Ботевия фейлетон "Политическа зима", но Алеко Константинов го поставя в контекста на следосвобожденска България, когато максимата „Покорната глава сабя не я сече” се разширява в топоса на Великите сили, прекроили Санстефанска България в княжество. Петвековното робство наклонява съсловния манталитет на лъжепатриота към навика да стои на завет под султанското „милосърдие”: „Ние трябва докрай да покажем на султана, че сме кротка вяра, че не сме като ония бунтовници, разбираш ли, като гърчулята”. В защита на тезата за извоюване на освобождение по милостта на султана героят привежда примери от най-новата история в освободителното движение на гръцкия народ. Учестената употреба на турски думи и изрази съставя автентично говорно поведение, в което битовата изразителност на турцизмите смехотворно и изобличително има претенцията да се използва идеологически контекст. Авторът умело използва синтактичните форми, недовършените изречения, графически оформени с многоточие, за да съответстват на мечтателно замълчаване. Неизговореното се довършва в алчния мозък на мечтателя, който сантиментално си представя султанското благоразположение в азиатски тертип („...тамам се разположил човекът в харема си...”), след което може да се очаква „благоволение”. Чувствата н „мечтателя свободолюбец”са експресивни, те напират, развихрят се с разнообразни детайли, но кошмарната „самодисциплина” на приспособенеца „задържа” отприщената фантазия с индивидуални за езика на героя клишета: „да си мълчим”, „да си кротуваме”. В своята проза и публицистика Алеко Константинов оригинално си служи с устойчиви словосъчетания, които са създадени в епохата на байганювщината, но остават, за огорчително съжаление, актуални за всички следващи времена: „Ей че келепир, майка му мечка!”, „да обирам каймака”, „па си накриви калпака”, „гледай си кефа”, „Туй комитети, туй дружества... всичко бош лаф”, „Някоя пара ще капне”. В повествователния модел на първите три фейлетона подтекстовият диалог в монологичната реч има структурно и смислово значение: словоизлиянието се регулира от слушателя, който в последната творба от цикъла придобива ролята на опонент. В третия фейлетон героят се отнася към събеседника си покровителствено, обръщението „брате” и фамилиарната форма „ти” дават възможност за много широка читателска преценка относно нравствения облик на слушателя. Очевидно е, че говорещият се самопреценява като по-енергичен, умен, хитър, оправен в надпреварата по келепирджилък. Разделително смислово значение между отделните мечтателни тези за освобождението на Македония, т.е. за „докопването” на Солунската митница, имат повелителните подкани: „Тури още две-три дървета в печката”, „Стига, недей туря вече дърва”, „Хайде нейсе, тури още две-три дървета...”. Антитезите са свойствени художествени средства, върху които се изграждат смисловите и образните пластове в Алековите фейлетони. Традиционни са още за публицистичните творби на нашето Високо възраждане. В третия фейлетон антитезно се раздвоява основният хронотоп за времето на македонското освобождение: „...сега му е времето” – „Ама не му е времето”. Богато натоварени с конотации са и другите антитези: „почитаемото правителство” – „тези нехранимайковци”, „софийската голотия” – „Солунската митница”. Фейлетонните герои на Алеко Константинов даряват читателя с две основни, също противоположни в своята нравствена съдържателност възприятия: да опознае онези уродливи личности и явления, които поразяват българина и човека изненадващо трайно – дотам че в мигове на мрачно самовглеждане ги приемаме мултиплицирано, множествено характерни за нашата съвременна история. И, от друга страна – личността на „гордия благородник..., който не слезе от своята аристократична висота, дори и тогази, когато в изборите през 1884 година трябваше сам да дели мегдан с бай Ганя” (П. Ю. Тодоров). Умишлено писателят не разнищва причините за тези явления, за псевдоидеалите, за политическия паразитизъм и нравственото разложение, за консуматорството в обществените нагласи. Но читателят улавя гнилите корени на едно дърво – това на човешката и обществената екзистенция, отнася се с погнуса, стремейки се да създаде своя нравствена почва за разграничаване. Творческата индивидуалност на Щастливеца проправя пътеката към общочовешките ценности чрез фейлетонния дебат за консуматорството, користта, пошлото отношение към отечествените и общонародните проблеми, за робската нагласа на българина дори във време на официална политическа самостоятелност, за мнимостта на тази самостоятелност поради липсата на здрав човешки ресурс, необременен с „анемията” на бедността, с етичен нихилизъм, а имунизиран срещу келепирджилъка. В оригиналното си есе „Щастливеца и Бай Ганьо” Т. Жечев изследва „значението на личността на Алеко за преодоляване на байганьовщината у нас”. С нарицателното „байганьовщина” адекватно се назовават поведенческите модели на героите от цикъла „Разни хора – разни идеали”. Личността на Алеко като коректив на тази байганьовщина е заявена в последния фрагмент, реализиран като диалог между чичото и неговия племенник. Произтеклият дебат дава пример за разширено тълкуване и ние го допълваме с пресни примери от настоящия живот. Ветрогонството на младежа, когото чичото вразумява, е заложено в контекста на времето, но с отворена възможност да се допълва и обогатява с факти и детайли. Структуроопределящ принцип на дебата е контрастът между незрелостта и „мъдростта”, улегналостта и буйния наивен идеализъм, практичността и духовността. На фона на нравствения спор смехово се осветляват тъмните кюшета на българската политическа действителност, когато традиционните ценности се свеждат до морално и идейно дезертьорство от отговорностите на правовата държава. Както е в другите фейлетони, ценностната нагласа е подменена: безобразията се виждат като нещо редно, което е било и може пак да бъде. В култ е издигната стратегията на мълчанието: „Мълчи, па си гледай кефа.” Синонимното значение на тази тактика трябва да се разбира като снишаване, нагаждачество пред силните и властващите. „Никога в опозиция” – такава е стратегията и на Бай Ганьо, който емблематизира поведението на всички типове на епохата, втурнали се в битката за преуспяване. Безчестният минимализъм на „мъдрия” чичо се изповядва със задоволство, позицията „на инат” води до безработица, до неспастряне на „парици”, до липса на „къщици”, до отсъствие на „кол” в живота. Ироничният подтекст е взаимен в говора на роднините, но понятието „човек” има коренно различен смисъл. Като по-мъдър в себепреценките си, чичото залага на роднинска добронамереност. Може и да се приеме, че от сърце желае благоденствието на племенника си пройдоха, но както всички морални принципи, така и смисълът на благоденствието е полярен в своите знаци. За младежа ветрогонец благоденствие значи чиста съвест, а за чичото – „да си гледаш кефа”. Множество фразеологизми подреждат средствата за материалното благополучие: „па си налягай парцалите”, „накриви си калпака”, „свий си опашката”. Изпитаните пословични мъдрости също се вплитат в поучителната беседа: „Политика къща не храни”, „Цигулар къща не храни”, „С гюрултия гърло се не пълни”. Всички те очертават тъжното лице на българската народопсихология, заложена в мрачните години на робството, и то се оказва горчиво представително за немалка част от обществото в годините след Освобождението. Образът на малкия човек, започнат от фейтониста с първия фрагмент, се развива с нови детайли: той е вече идеолог, който направлява, възпитава с изпитаните и изградени в личния му живот типови навици на хамелеонство и снишаване пред силните на деня. Загърбването на опасни ситуации („...па си тръгнал хората да оправяш”) е корективът, който чичото противопоставя на лудориите, на „зевзеклъците”, на „пощръкляването”. Твърде мрачно и многозначно продължава уж случайно подхвърлената поука: „Защо и ти да не влезеш в болшинството, както другите?” Реторичният въпрос горчиво напомня съотношението между тези, които „обират каймака” и онези, които „патки пасат”. Авторът подсказва и още нещо: усилията за снишаване са дотам, докато се премине бариерата, докато човек стане доверен, сляп и глух за безобразията, докато свикне с тях. Сервилността е въздигната като мъдра стратегия, като пряк път към успеха. Личността на нравствения антагонист привидно е загатната чрез репликите на племенника духовито, подценени привидно са също усилията за отстояване на човешкото лице в действителността на разюздани политически нрави. Косвено е утвърден естетическият идеал като реципрочен на нравствения и обществения. Чрез пестеливо създадения образ на бунтаря срещу нагаждачеството се възправя позицията на Алеко – в подкрепа на високата принципност, на истинското родолюбие и гражданската отговорност. Произведенията в този цикъл се превръщат в политически сатири, насочени срещу конкретни и актуални явления. Те се оформят като обществени знаци на „мъртвото” време, но същевременно и на широкозначими нравствени черти на личността, смесваща понятията за добро и зло, чест и безчестие. Много от героите на цикъла се родеят с Бай Ганьо, защото са носители на идеал в кавички. Те предизвикват у българина здравото ядро на неговото самовъзпитание, поддържат жаравата на будния дух. Колко прав е Ив. Мешеков, когато казва: „У Алеко обичта към положителното го импулсира да рисува отрицателните черти на българите... Печалната и гнъсна действителност е преодоляна и пречистена в „чистата душа” на Алековата цялостна личност, в неговия артистичен културен смях.” Изтегляне 2.95 Mb. Сподели с приятели:
|