120 литературни разработки

Мотивът за пътуването и образът на пътуващия човек в творбите на Алеко Константинов

Изтегляне 2.95 Mb. страница 52/101 Дата 28.05.2023 Размер 2.95 Mb. #117864

Мотивът за пътуването и образът на пътуващия човек в творбите на Алеко Константинов „До Чикаго и назад” и „Бай Ганьо” (Анализ) Работни въпроси: 1. Кои културно-исторически особености предпоставят следосвобожденската идея за европеизация на българската култура? 2. Кои са основните характеристики на мотива за пътуването в западноевропейските ренесансови текстове? 3. Кои общоевропейски и кои специфично български особености характеризират мотива в Алековите творби „До Чикаго и назад” и „Бай Ганьо”? 4. Как мотивът за пътуването присъства в българския възрожденски пътепис? Какво е различното в Алековата интерпретация? 5. Какво е отношението на Алеко Константинов към пътуването? 6. Как информативното и експресивното начало съжителстват в пътеписа „До Чикаго и назад”? 7. Кои са основните чувства, които вълнуват разказвача по време на пътуването му? 8. Какви размисли предизвиква срещата с Новия свят? 9. Как общуването с непознатото се превръща в себепознание? 10. Каква е ролята на пътеписа „До Чикаго и назад” в процеса на самоопределяне на българската култура? 11. Как „Бай Ганьо” развива мотива за пътуването чрез двуизмерността на образа на пътуващия човек? 12. Каква е ролята на повествователната стратегия „разказ в разказа”? 13. Кое е различното между героя и разказвачите в общуването им с чуждата култура? 14. Как хуморът и иронията влияят на Алековата интерпретация на мотива за пътуването? 15. Защо Алеко определя пътуването до Америка и идеята за „Бай Ганьо” като най-щастливите моменти от своя живот? Следосвобожденската българска култура е белязана от мъчителните търсения на националната идентичност в контекста на европейския и цивилизационен модел. След продължителния период на робска безпросветност и изостаналост спрямо европейските тенденции, младата българска култура е динамична и противоречива. Тя се лута между патриархалното и модерното, между своето и чуждото, между националното и общоевропейското, между самобитното и универсалното. Следосвобожденският българин е изправен пред тежката задача да съхрани изконните ценности на своята древна култура и да ги впише в общоевропейския процес, преодолявайки комплекса за изостаналост и изолираност. Сложна и отговорна е мисията на интелектуалеца в осъществяването на изгубената връзка с европейското. Дошло е времето на преосмисляне на българската възрожденска нагласа по посока на отваряне на родното към по-широките хоризонти на света. Сред интелектуалните среди се обособява кръгът „Мисъл”, чиито идеолози д-р Кръстев и Пенчо Славейков формулират и издигат призива за „европеизация на българската култура”. В пряка връзка с техните възгледи се раждат Алековите творби „До Чикаго и назад” и „Бай Ганьо”. Текстовете на Алеко открояват като свой смислополагащ и структуроопределящ елемент типичния за Западноевропейския ренесанс мотив за пътуването. У Алеко мотивът е натоварен с ренесансовите идеи за пътуването като самопостигане, като процес на осмисляне на сложните връзки между индивида и света. Но към западноевропейските проявления на този мотив се прибавят и специфичните български измерения. Алековият странстващ българин решава сложната дилема на избора между своето и чуждото, съчетавайки крайните позиции на традиционалиста с помирителните стремления на модерния човек. Българската възрожденска култура припознава ренесансовия мотив за пътуването в процеса на формиране на националното самосъзнание. Появата на жанра на пътеписа е свидетелство за битуването на мотива във възрожденската култура като маркиращ връзката на Българското възраждане с модела на Западноевропейския ренесанс. Но в родната интерпретация проличават и съществените различия между Ренесанса в Западна Европа и неговия български еквивалент. Българският възрожденски пътепис осмисля пътуването в границите на родното пространство и, както всички жанрове на възрожденската литература, обслужва националната идеология, свързана най-вече с оразличаването на родното и с формирането на национално самосъзнание. След Освобождението Вазовите пътеписи продължават възрожденската традиция и едва в творчеството на Алеко мотивът за пътуването се появява в своята пълнота. В „До Чикаго и назад” пътуването вече се възприема като осмисляне на взаимоотношенията „човек-свят” с акценти върху драматичното съизмерване между своето и чуждото. Очарованието на Алековия текст се дължи най-вече на способността на автора да надмогне предразсъдъците в мисленето и за родното, и за различното и да изложи в субективния личностен разказ размислите на индивида. Творецът, който споделя, че миризмата на параходите и железниците му е любима, тръгва към Новия свят с любопитство, с жажда за познание и не на последно място със стремеж към удоволствие. „За българина, здраво свързан поради историческата си съдба с дом, земя и семейство, пътуването векове наред е означавало работа, учение, изгнание, кариера, но не и удоволствие.” (К. Бъклова). Алековото отношение към пътуването е нетипично и за националния характер, и за мисленето на следосвобожденския българин. Пенчо Славейков отбелязва, че пътешествията на Щастливеца „образуват важни етапи в неговото духовно развитие – и най-вече са му спомогнали да намери себе си, да се взре по-дълбоко в своята душа и да открие и си уясни същинските свои стремления”. Редом със споделянето на конкретните наблюдения Алековият пътепис предлага и непрекъснатото сравнение между различни типове култури. Авторовите пристрастия са ту към техническите постижения на американците, ту към богатството на българската духовност. При цялата субективност на жанра текстът съдържа обективно осмисляне на връзката „свое-чуждо”. Прецизната информативност се редува със спонтанната емоционалност. Достоверните сведения за видяното – с метафори за състоянията на човешкия дух при срещата с непознатото и различното: „Аз се прощавах мислено с приятели, с България, със Стария свят и като че отивах не в Новия, ами на онзи свят, като че се отделях от земята, от хората. Какво чудно, нервозно състояние! Като че буря се е готвила в моите нерви в течение на няколко години и е очаквала само силно потресение, за да се разрази. Таквози потресение нервите ми не изпитаха ни при една от многобройните ми временни и вечни раздели; те го изпитаха тука, сега, при раздялата със Стария свят. И бурята се разрази в мене; разрази се буря и в океана и аз с приятеля – Атлантический океан, почнах един дует, за какъвто ноти още не са измислени...”. Разказът на пътеписеца е предопределен не толкова от хронологията на пътуванията колкото от силата на преживяванията на пътешественика. Сетивата му възприемат многообразието, сътворено от човешката цивилизация, констатират пъстротата на света, улавят разнообразието на природните красоти. Изкушен от хармонията във всичките й проявления, авторът притаява дъх пред човешките сполуки и пред природната мощ. А когато естетският му поглед и чувството му за справедливост са обезпокоени, със същата емоционална сила негодува и се тревожи. Още на борда на кораба впечатленията му преминават и през възторг, и през ирония, и през трезв скептицизъм: „Каква пъстрота в пътниците по обществено положение”, „И какви не щеш екземпляри между емигрантите. Всички части на света като че ли имат тука свои представители.”, „Не е ден, не са два. И все еднообразно. Запознал си се с парахода и все едно и също гледаш, едно и също чуваш, а пък удоволствието е в разнообразието... Колко е силна потребността от разнообразие.”. Първите впечатления от Америка съчетават възхищението на чужденеца от техническия прогрес и недоумението на европееца от обезличаването на личността в мащабите на Новия свят. Детайлното описание и задълбоченият анализ на видяното представят чувствата и размислите на разказвача пред лицето на различното: „Да се представи една обща картина на всичко туй, което се изпречва пред очите на пътника, посещаващ за пръв път нюйоркското пристанище, е нещо положително невъзможно. Кое да гледаш по-напред?”. Очарованието от архитектурните чудеса: „отпреде ти колосалният Бруклински мост като че дреме, обгърнат в тънка прозрачна мъгла, и не се стряска нито от оглушителния писък на безбройните кораби, които сноват под гигантските му сводове, нито от ежеминутните тренове, които порят гърдите му” се преплита с усещането за безпокойство, предизвикано от странното, деформирано, едва доловимо присъствие на човека: „а пък хилядите янки, които сноват по огромния му корпус, той и не забелязва даже – те са толкова безконечно малки в сравнение с този колос, произведение на същите тези микроскопически двуноги животинки.”. Спонтанен и жив, текстът на пътеписа регистрира многообразието на преживяванията и разнопосочността на мисълта. Дори синтаксисът, отличаващ се с изброявания, обособени и вметнати части, е свидетелство за многоплановите възприятия и оценки на пишещия. Наблюденията на пътешественика отбелязват паралелно предимствата на социалното устройство и недостатъците на едно общество, в което капиталът е основна движеща сила. Постиженията на демокрацията предизвикват искреното възхищение на автора – общественият ред, равноправието на жената, уважението към труда респектират представителя на току що устройващата се българска държава. Но разкритията на сърбина Не-делкович за ширещата се корупция, усещането за нездравата динамика на делника, предизвикана от стремежа към материално благополучие, събуждат чувството за духовно превъзходство или отвеждат към сериозни размисли за човешката същност, отразяваща се в социалните реализации. „България, Сърбия, Бавария и Саксония си подадоха ръце, за да отразят с общи сили американския егоизъм и студенина. И победиха...” – обобщава авторовият глас след срещата с бай Неделкович; „Ох, хич не ми огряваше сърцето туй”, „и в Америка е същото” – тъжно размишлява Алеко, установил, че човешкият ламтеж към богатство е общовалиден. Алековото пътешествие из Америка е пътуване на модерния следосвобожденски българин сред неизвестното, в което представителят на една култура открива мястото на родното в световното духовно пространство, анализира чуждото и своето развитие, квалифицира различни и сходни цивилизационни явления и оценява посоките на националното и на световното културно развитие. На страниците на пътеписа пътуването из Америка се превръща в преоткриване и осмисляне на познатото в контекста на чуждото, другото, различното. Новият свят и Стара Европа се оказват коректив за модерното българско съзнание в търсенето на отговора на най-актуалния въпрос на следосвобожденската българска култура: Кои сме ние? Алековите „леки хвъркати бележки”, събрани в „една книжка ей тъй по-плитко написана”, бележат съществен етап в установяването на националната идентичност в периода на преход към буржоазно-капиталистическо общество. А сполучливо намереното от издателя заглавие „До Чикаго и назад” отразява посоката в процеса на себепознание. Превърнат от автора в равностоен спътник, приобщен чрез живите описания към авторовите наблюдения, посветен в най-съкровените му прозрения, читателят е провокиран от динамичния разказ на пътеписеца и подготвен да разбере и да сподели страстта му към пътешествията. Забележителната със своята жанрова неопределеност творба „Бай Ганьо”, квалифицирана и като цикъл разкази, и като сборник с фейлетони, и като роман, доразвива мотива за пътуването чрез образа на културния феномен Бай Ганьо, съотнесен към образа на другия пътуващ – българския интелектуалец. Избраната структуроопределяща повествователна стратегия – разказ в разказа – осветлява мотива за пътуването чрез едновременните, взаимообвързани проявления на героя и на неговия създател. Бай-Ганьовото пътешествие из Европа се предшества от краткото, но изключително красноречиво свидетелство за позицията на разказвача спрямо героя. Група млади интелектуалци се забавляват, разказвайки весели случки за „необикновения” си сънародник: „Хайде всеки от нас да разкаже нещо за Бай Ганя. – Хайде – извикаха всички. – Аз ще разкажа. – Чакайте, аз зная повече... – Не, аз, ти нищо не знаеш”. Всеки разказ съотнася образа на героя и образа на разказвача. Бай Ганьо пътува из Европа невъзмутим в своята различност, лишен от толерантност по отношение на другостта, неподражаем и колоритен, будещ недоумение, смайващ европейците с поведенческия си модел. Алековият герой странства със самочувствие на индивид, който усеща своето право на приобщаване в света, но не осъзнава необходимостта от диалог. Разбирането му за общуването с европейското се изчерпва с афиширането на себе си, с агресивното демонстриране на собствената самобитност без дори сянка на прозрение за нуждата от взаимност. Нищо не е в състояние да разколебае неговото самодоволство. Мярката му за света е съобразена единствено със собствените му норми. Бай-Ганьовото странстване из Европа не постига основните цели на ренесансовото пътуване – познанието и себепознанието. В своето пътешествие Бай Ганьо е недосегаем за докосванията на другостта, сляп за нейната широта, глух за нейната многогласност, непроменим в самовъзприятието си. Затова и остава самотен, неразбран или криворазбран, нежелан събеседник или екзотична атракция, впечатляваща със своята яркост, но смущаваща и дори плашеща със своята натрапчивост. Тревожна в своята обреченост на неразбиране е неговата поставеност в европейския културен контекст. Потискаща и срамна за родната култура е проекцията му в цивилизационния модел на Европа. Но Алековият текст съдържа още едно значимо измерение на образа на пътуващия човек – това на интелектуалеца повествовател, който съпътства, направлява и оценява Бай Ганьо. Безплодни са усилията на всеки от разказвачите да впише Бай Ганьо в пълноценен диалог с чуждата култура. Придружаващият го в хотел „Лондон” споделя: „Тъй като розовото масло, което носеше Бай Ганьо, беше действително доста ценен предмет, аз му препоръчах да го предаде на съхранение на касата. – На касата ли? – извика той с тон, в който звучеше съжаление за мойта наивност. – Чудни сте вий учените! Ами че ти отде знаиш какви са онези на касата” („Бай Ганьо пътува”). А движещият се с него из Виена си спомня: „Из пътя, като срещахме нещо по-забележително, аз все считах за нужно да указвам и обяснявам на Бай Ганя, но забележих, че той неохотно ме слушаше и току пропущаше сегиз-тогиз равнодушно по някое „А тъй ли е?” или „Знам аз”, с което види се искаше да ми се препоръча, че не е прост. Или пресичаше думата ми с някой въпрос, съвсем неподходящ с това, което му обяснявах.” („Бай Ганьо в банята”). Способността да се говори чрез опорите на смешното за неподправения нашенец съдържа Алековата увереност, че традиционната затвореност на българската култура е преодолима. Редом с непроницаемия, завършен в своята изостаналост и тревожещ със своята неспособност да общува, в текста пътува и един друг българин – проницателен, наблюдателен, интелектуално дистанциран, словесен, владеещ механизмите на оценъчността. Той може да разговаря с Бай Ганьо, но може и да се разграничава от него: „Заведох Бай Ганя в кантората на един български търговец и го оставих там, а сам се качих на трамвая и отидох в Шенбрун. Възлизах на арката, изглеждах Виена и околностите й, обикалях алеите, зоологическата градина...”. И въпреки че героят е непоколебим в разбирането си, че Виена е „град като град” и няма какво да й се гледа, защото не бива „да си даваме паричките на немците”, читателят разбира, че постиженията на европейската култура не остават чужди на нацията, а само на онази част от нея, която не е осмислила необходимостта от общуването с културните ценности. Интелектуалецът се вглежда в своя странен самобитен сънародник, опитва се чрез незлоблива ирония да проникне в душата му и да разчупи пословичната му консервативност: „Аз предложих на Бай Ганя една от книжките си, за да си съкрати времето с четене, но той любезно отклони предложението ми, защото бил чел доста на времето, и счете за по-практично да си подремне. Защо ще стои за бадева буден; тъй и тъй е дал пари за железницата, поне да се наспи”. В общуването между героя и неговите спътници надделяват желанията и поведенческите проявления на байганьовското, но и образът на другия пътуващ проявява своята устойчивост. Тя е скрита в неговата многоликост и най-вече в способността му да разказва забавно и увлекателно за драматичния процес на европеизиране на родната култура. Преодоляването на феномена Бай Ганьо е възможно именно в акта на разказването. Изобразяването и осмиването на ганьовщината, осмислянето й като културно явление и полагането й в литературното интерпретиране са начините за нейното надмогване. Анекдотичното представяне и неговото въздействие върху съзнанието на модерния човек са непобедимите механизми за налагане на идеята за европеизация на българската култура. Защото способността на една общност да се вгледа в себе си през оздравителния поглед на смеещия се човек е най-сигурният й залог за самосъхранение и оцеляване, за движение и развитие. Чрез своите творби „До Чикаго и назад” и „Бай Ганьо” Алеко Константинов развива един от най-ярките мотиви в модерната литература – мотивът за пътуването. Двата текста се вписват в развоя на родната писмена словесност и със смисловите, и с жанровите си особености. Спецификата на историческа предпоставеност на този мотив предопределя особеностите и на формата на неговото проявление. Самите творби на Щастливеца се оказват значим епизод от пътуването на българската култура към самата себе си през необятното, примамливо и загадъчно пространство на непознатия различен свят. Изтегляне 2.95 Mb. Сподели с приятели: