120 литературни разработки
Бай Ганьо – неосъщественият европеец
Изтегляне 2.95 Mb.
|
Свързани:
Алеко Константинов - Бай Ганьо, Алеко Константинов - Депутат с побъркани местоимения, Алеко Константинов - Дребни работи, Алеко Константинов - Един белгийски министър, Алеко Константинов - Ех че гуляй му дръпнахме, Алеко Константинов - И сега бият брате мой, Алеко Константинов - Избирателен закон, Алеко Константинов - Кандисахме, Алеко Константинов - Що значи народът ликува
| Бай Ганьо – неосъщественият европеец
(Анализ на Алековата творба „Бай Ганьо”) Работни въпроси: 1. Как функционира след Освобождението в българското обществено съзнание знакът на европейското? 2. Какви черти на българския национален характер синтезира Алеко в образа на Бай Ганьо? 3. Какво определя отношението на героя към Европа и европейците? 4. Каква роля играе проявлението на телесното за изясняване на същността на Бай Ганьо? 5. Как е разгърнат мотивът за пътя и каква е неговата функция в текста? 6. Как се осмисля имитацията на „европейското” в поведенческия модел на героя? 7. Защо срещата между героя и Европа е невъзможна? Проблемът за отношението „българинът-Европа” не е чужд на българското съзнание и в епохата на Възраждането. Поради специфичните задачи на тази епоха – конституирането и утвърждаването на представата за българското – този проблем най-често е обглеждан в контекста на опозицията „свое-чуждо”. В този смисъл Европа означава чуждото и различното. Възприемането на европейското се схваща като отдалечаване и дори измяна към своето, като разколебаване на отношението към ценностните ориентири на родното. Чуждото като несъвместимо с нашето е непознато, следователно непредвидимо и като такова – потенциална заплаха. Опозицията „свое-чуждо” е схема за изграждане на отношение към другите. Затова европейското е почти винаги натоварено с негативни конотации („Криворазбраната цивилизация” от Д. Войников; публицистиката на Хр. Ботев; отношението на 3. Стоянов към „учените глави от Европа”). След Освобождението и Съединението на България процесът на консолидиране на националната общност е в общи линии завършен. Големият национален идеал на Възраждането престава да бъде актуален. Преструктурирането на общественото пространство, промяната на ценностните ориентири, както и естествено породилият се стремеж нова България да се приобщи към европейската цивилизация изправят българина пред необходимостта за съпоставка с други народи, за търсене на пътища за преодоляване на комплекса за малоценност от икономическата и културната изостаналост. В контекста на тези трансформации се изменя и отношението към Европа. От знак на чуждото и враждебното тя се превръща в културен ориентир, в нов знак за духовна идентичност. Това трансформира и опозицията „българско-европейско” – европейското функционира като означение на икономически и културен напредък. Стремежът към европеизация на българския обществен и културен живот аргументира една нова позиция – критична и иронична – по отношение на българското. Това е характеристиката и на позициите на разказвачите в „Бай Ганьо”, чието присъствие създава основната рамка в структурата на творбата, задава другата, дистанцираната оценъчност в разказването на самия автор. Няма друга творба в българската литература, която да се радва на такава популярност, и която да е предизвиквала толкова противоречиви оценки от страна на литературната критика чак до днес. Героят отдавна е напуснал страниците на книгата и е заживял свой самостоятелен живот в българското съзнание, превръщайки се в герой на многобройни анекдоти, в събирателен знак едновременно на негативното в националния характер, но и на българската виталност и адаптивност. Тази вторична фолклоризация доказва, че Алеко е успял да докосне най-чувствителните центрове на общностната менталност и същевременно да посочи пътя за преодоляване на националните комплекси при съпоставката ни с Европа. Структурата на произведението не се побира в тесните рамки на жанровите определения. Похватът „разказ в разказ” задава композиционна рамка, но освобождава от изискванията за сюжетна последователност, за вътрешна обвързаност на случващото се. Свързващият елемент е персонажът. Водещ е проблемът (в първата част – несъстоялата се „европеизация” на бай Ганьо, а във втората – социалната му реализация), а не хронологията на събитията. Всеки разказ добавя нов елемент в обговарянето на проблема, без да го разполага в конкретни темпорални граници. Най-общо времето е „тук и сега”, т.е. съвремието. И макар че отделните разкази настояват за конкретност – „...преди три години”, „...като се връщах от ваканция” – тази конкретност е за останалите участници в разговора, а не за читателя, финалът прекъсва разказването, но не и историите за Бай Ганьо. Така самата структура заявява неговото присъствие отвъд финала, отвъд ограниченото пространство на текста и в известен смисъл предопределя извънлитературния му живот. Паратекстът към творбата, който гласи „Невероятни разкази за един съвременен българин”, е код за проникване в същността на героя. Той настоява за типичност в контекста на конкретно историческо време. Тази типичност е търсена и при изграждането на образа – подробностите в облеклото (пояс, бастун, „по нашенски чиста” риза и т.н.), езика, поведенческия модел. Въпреки че А. Константинов маркира възрастта и физическите черти на героя („млад човек, около28годишен, възчер...”), читателят го помни преди всичко (поради реакциите и езика му) като човек на средна възраст. Разколебаването на усещането за възраст идва и от прозвището, с което той се заявява – „бай”. В обичайните български отношения с това прозвище се обръщат към човек на неопределена възраст (на или малко над средната). Още първото изречение очертава проблематичността при срещата на Бай Ганьо с Европа: „Помогнаха на бай Ганя да смъкне от плещите си агарянския ямурлук, наметна си той една белгийска мантия и всички рекоха, че бай Ганьо е вече цял европеец.” „Разсъбличането” на миналото, свалянето на „агарянския ямурлук” не е самостоятелен акт, но преобличането е вече един осмислен жест. Кодът на облеклото означава най-съществената характеристика на героя в движението му към Европа – мимикрията. „Поевропейчването” е само външно, неистинско, имитативно. Своята несъщност разкрива и още един съществен знак – този на пътя. В българската менталност, освен на страдание и скръб, той е и знак на усвояване на нови пространства, на обогатяване на личността, на разширяване на познатото, което поставя отделния индивид в изключителна, отбрана, елитарна позиция спрямо общността. Още в първия разказ героят бърза да се заяви като пътешественик: „... И-и, ами аз що свят съм изръшкал...”. Но, отказвайки да „види” Европа, Бай Ганьо имитира пътуване: „Какво ще й гледам на Виената – свят, хора, къщи, салтанати и...”. Възприемането на другостта предполага не налагането на нормите и представите за своето като очевидни крайни определения за света, а внимателно обглеждане и осмисляне на света на другите. Точно това липсва в отношението на Бай Ганьо. При всеки опит да съпоставя, за него крайната цел е да наложи превъзходството на българското – и когато приготвя рибата по „нашенски”, и когато укорява „будалите немци”, че „един пирон не са се сетили да забият”, и когато определя като „мазни” регламентираните им обноски. Кулминационен момент в утвърждаването на това превъзходство е случката в банята. „Разсъблякъл” европейската си мантия, оголен в своята първичност в буквален и преносен смисъл, героят гордо крещи: „Булгар! Булгар!”, тупайки косматите си гърди. Използването на телесния код като средство за обобщение на същностна характеристика е често използван похват в българската литература. Чрез него Алеко най-ярко внушава мисълта за невъзможната, несъстоялата се среща между Бай Ганьо и Европа. Защото това е среща на две взаимно неразчитащи се знакови системи – ориенталската и средноевропейската. Бай Ганьо носи типичните черти не само на българина, а въобще на балканския човек – грубост на нравите, първичност, но и непосредственост, виталност, адаптивност. Смехът идва от несъответствието между неговото поведение и строго регламентирания европейски свят, в който отношенията са усложнени от множество табута и условности. Неслучайно авторът представя героя си, най-често свързан с храненето и тялото. Това е най-табуираната зона в цивилизованото общество, затова и несъответствията изпъкват най-ярко. Ироничният ефект е подсилен от желанието на Бай Ганьо да се заяви като европеец („Пардон! Оцапах ви бохчата.”). Същевременно налице е пълната липса на диалог между него и европейците – за него унгарският език е „хеке-меке”, на немкинята се опитва да говори на влашки. В пространството на езика всяка една от страните остава затворена в своя регион. Точно толкова различен е и езикът на жестовете – това, което за бай Ганьо е ухажване, за европейката е обида; това, което за него е естествено – за околните е екзотично и неразбираемо. Европа по същия начин не разбира и не иска да разбере Бай Ганьо. За европейците той е „избягал от някоя лудница”, дивак, тъмен субект. Онова обаче, което детерминира Алековата сатирична позиция, е не толкова културната неадекватност на Бай Ганьо, неумението му да се впише в измеренията на цивилизования свят, т.е. на културнотипологичното, колкото същностната му характеристика. Защото онова, което определя поведението на героя, не е черта на националната душевност и нравственост, в продукт на социалните процеси – това са стремежьт към „келепир”, търсенето на изгода на всяка цена, алчността и егоизмът. Както и всичко друго в образа на бай Ганьо, този стремеж също е обобщение на типични черти на времето – „тук” и „сега”. В Следосвобожденска България стремежът към материалното, към келепира се преекспонира, за да се превърне в основен ценностен ориентир на общността. Героят е „един съвременен българин” и носи чертите на своето време. Затова и втората част на книгата разгръща образа в измеренията на националното, или по-точно – на социалното пространство. И ако в Европа под „белгийската мантия” той носи „антерийката и пояса”, то в България е вече изцяло с европейско облекло. Но промените отново са само външни, имитативни. У дома героят използва европейското като културен знак, който би му отредил елитарно място, роля на видял и знаещ човек в общността. Единственото, което не се променя, са мотивите му – търсенето на келепира. Тук този мотив вече не е ядене и пиене за чужда сметка, а пари, социална значимост и власт – най-прекият път към забогатяване за българското общество. Този стремеж заличава всякакви нравствени принципи, не познава прегради. Героят го следва с агресивност и арогантност, които го превръщат от смешен в отблъскващ персонаж. Неговата енергия и адаптивност се трансформират в насилничество и хамелеонщина. Страшен е Бай Ганьо, когато предвожда тълпата пияни цигани, жалък и смешен е, когато, извит и с избелени очи, се опитва тайно да прочете опозиционен вестник. Цялата му философия е формулирана в един принцип – „Ти ще целунеш ръката, аз – двете. Ти ще целунеш нозете, аз – скута, ти – друго място, аз – още по-друго...”. Това е философията на времето, чиято безпринципност понякога възмущава дори самия герой: „На маймуни ни направихте, майка му стара!”. Именно бездуховната и безнравствена социална реалност, алчността и егоизмът правят невъзможен пътя към Европа и това кара Алеко горчиво да възкликне: „Европейци сме ние, ама не съвсем!”. Изтегляне 2.95 Mb. Сподели с приятели:
|