120 литературни разработки
Скиталчеството по море или по земната твърд
Изтегляне 2.95 Mb.
|
Свързани:
Алеко Константинов - Бай Ганьо, Алеко Константинов - Депутат с побъркани местоимения, Алеко Константинов - Дребни работи, Алеко Константинов - Един белгийски министър, Алеко Константинов - Ех че гуляй му дръпнахме, Алеко Константинов - И сега бият брате мой, Алеко Константинов - Избирателен закон, Алеко Константинов - Кандисахме, Алеко Константинов - Що значи народът ликува
| Скиталчеството по море или по земната твърд – представят идеята на символистите за безсмисленото лутане на човека, но към този символен ред могат да се прибавят символите пристанище, бряг, далечен остров, които внушават успокоението на небитието или любовта.
Смислови опозиции в лириката на Димчо Дебелянов Търсенето на смислови опозиции в лириката на Дебелянов предполага полагането й най-напред в контекста на символизма като културно направление и на неговите проявления в рамките на нашата литературна традиция от началото на миналия век. Ключово за това търсене е разбирането за символизма като за естетическа концепция, изграждаща определени представи за същността на човешката природа и битие, философската база и идеологията на символизма като направление се оформят от творбите на Шелинг „философия на изкуството” и на Шопенхауер – „Светът като воля и представа”. Според Добрин Добрев текстът на Шопенхауер изиграва ролята на текст генератор за творчеството на българските символисти относно част от значимите теми в поезията им. Някои от основните генеративни ядра в книгата на Шопенхауер се явяват най-функционални за разчитане на затворените смиели в лириката на Дебелянов: - битието като страдание; - измамността на щастието; - споменът като видение на рая; просветлението, постигнато чрез страдание и пр. Тези идейни акценти изграждат цяла система от опозиции, която е своеобразният код за разчитане на творчеството му. В този смисъл основополагащи, категориални са „живот – смърт”, „светлина – мрак”, „съграждане – разрушение”, „ред – хаос”, „дух – материя”. В техните рамки е положена цялата концептуално-функционираща символна система. Всеки от символите има двояка тематична интерпретация в зависимост от образите на човека и света, които затваря в себе си отделната творба. Така животът е разбиран като битие на духа, непрестанно търсене на познанието, истината и красотата. Пътят за постигане на хармонията е белязан от знака на страданието, породено от сблъсъка с несъвършенството на света и човешката природа. Това ражда усещането за непостижимост, невъзможност на щастието. Животът като битуване в рамките на реалното придобива отрицателна натовареност, обвързва се с представата за обреченост и дисхармония. Това разбиране обуславя естетизирането на втората страна на опозицията „живот – смърт”, защото именно смъртта обещава така търсения покой, спасението от живота безсмислица. Повечето от основните противопоставяния в Дебеляновата лирика се обуславят от мотива за страданието. Страданието като екзестенциална категория у Дебелянов е провокирано от усещането за несвобода, за невъзможност за достигане на духовно съвършенство и пълноценна изява на човешкия творчески стремеж. Оттук и натрапчивото присъствие на символи като „тъмница”, „заключени простори”, стена, затвор. Страданието се обуславя от двойствеността на човешката природа и човешкия свят. Сътворителното и разрушителното начало са в непрекъснато единоборство както в самата същност на индивида, така и в битиен мащаб. Това води до острото усещане за трагическа обреченост в лириката на твореца („Черна песен”, „Под сурдинка”, „Пловдив” и т.н.). Усещането за безнадежност определя проблематизираната представа за време, за болезнено противопоставяне между минало и настояще. То се асоциира не толкова с конкретни времеви очертания, колкото с представата за миналото като безвъзвратно загубено хармонично битие на невинност, чистота и усещане за цялост. Завръщането към него е възможно само в спомена, който рязко контрастира на дисхармонизираното, разглобено „тук и сега”, носещо категорично знака на отрицанието („Помниш ли, помниш ли...”, „Да се завърнеш в бащината къща”, „Спомен”). Адекватна на раздвоената представа за време е и основната пространствена опозиция „дом – град”. Търсенето на духовни опори в „морето” на страданието има за своя крайна цел „пристана”, чийто смислов еквивалент е домът. Според традиционната патриархална ценностна система домът (наред с образите на майката и родината, чийто смисъл той обединява) е сакрализирано пространство в съзнанието на българина. Самият Дебелянов е обвързан с тази ценностна система, затова и загубата, отделянето от дома се изживява като страдание и изпитание. В рамките на Дебеляновата поетична образна система домът се обвързва с представата за покой, хармония, духовна опора. В контекста на времевите представи образът му принадлежи на миналото. Както утехата и хармонията принадлежат на пространството на дома, така настоящето, интерпретирано единствено в отрицателен аспект, е обвързано с града като пространство. В символно отношение той е територията на страданието, дисхармонията, емблематизацията на нарушения ред и острото усещане за изоставеност и обреченост, които пораждат един от основните мотиви в лириката на поета – мотива за бездомността. Ако домът е пространството на идентифициране на Аза, на неговата съхраненост и цялостност, то в града той е деперсонализиран, анонимен и самотен („Пловдив”, „Миг”). Полюсните състояния в изживяванията на лирическия персонаж в Дебеляновата лирика намират израз в антитезите „светлина – мрак”, „ден – нощ”. Те изграждат два противопоставящи се символни реда: „ден – светлина – смирение” и „тъмнина – нощ – страдание”. Първият от тях като цяло съдържа представата за чистота, хармония и упование в съвършенството на абсолюта. Символиката на деня и светлината се разполага в смисловия контекст на божественото, на съзиданието и надеждата. Вторият опозиционен ред активира представите за хаоса, за неведомата наказваща сила, която провокира съмнения, колебания, усещане за дисхармония и болезнена несигурност. Символиката на женското начало, с което е свързана интерпретацията на мотива за любовта, също носи характера на двузначност и противоречивост и е пряко обвързана с противопоставянето „дух – материя” и „грях – праведност”. В лириката на Дебелянов съжителстват два противоположни образа: жената майка, дете, ангел, дух и жената демон, плът, грях. И двете начала обаче са заложени в природата на жената. Ако в „Спи града” е утвърден образът на жената дете, съхранил в спомена представата за чистота, непо-рочност и невинност, то в „Лъст” женското начало е олицетворение на плътта, разрушението и греха, пряко обвързано със символните значения на демоничното. Подобна трактовка на женските образи е основана на разбирането за битието като арена на двете непрекъснато противодействащи си сили на доброто и злото, на съзиданието и разрушението, на духа и плътта. Това разбиране се отнася към същността на човешката природа като цяло. Човешката душа е тази, която носи в себе си както подстъпите към небесния трон на божественото, така и бездънните пропасти на греха и хаоса. Тя е Дебеляновата Царкиня, очакваща своя цар сред нямата застиналост на битието, в което пълновластен господар е тлението. Изтегляне 2.95 Mb. Сподели с приятели:
|