БЪЛГАРСКИСИМВОЛИЗЪМ Символизмът у нас се появява доста по-късно – едва в началото на XX в. – и има свой период на разцвет до времето на Балканската и Първата световна война.
Популяризатори на символизма у нас стават Ив. Ст. Андрейчин, Антон Страшимиров и Симеон Радев, който прави опит да мотивира появата на символизма не като чуждо влияние, а като непосредствен и закономерен резултат от развойните тенденции в българската литература.
Причините за нахлуването на символизма у нас са сходни с тези в Европа: изчерпване на вярата в социалните доктрини; противопоставяне срещу „здравия разсъдък” на еснафския морал, срещу обезличаването на човека и живота; крушение на националния идеал. Поетите са загубили усещането за разумен смисъл на живота, чувстват обществото като най-опасен враг на творческата личност и, търсейки изход и поле за духовна изява, се обявяват за поддръжници на интуитивното познание. Подобно на европейските си събратя, приемат за цел на изкуството откриване тайните на света по пътя на ирационал-ното. Това дава отговор на въпроса защо у нас символизмът се явявя тогава, когато в Западна Европа вече е изчерпал възможностите си, и доказва тезата, че той не е „мода шантеклер”, а плод на търсения в националната ни литература.
Основната разлика между българския и европейския символизъм е, че поетите ни никога не скъсват докрай връзката с живота и не достигат до краен мистицизъм и трансцендентален идеализъм. Причината за това се крие във все още здравата им обвързаност с патриархалното. Българските символисти не се чувстват обременени от културни традиции и усещането за духовна умора им е чуждо. Въпреки призива на Траянов да търсят абстрактното и универсалното, техните блянове често се свеждат до копнежа за завръщане в бащината къща, в „тихия двор с белоцветните вишни” (Д. Дебелянов).
Българският символизъм няма и своя цялостна естетическа платформа. Оттук произтичат споровете за това кой е поставил началото му. Мненията са различни. Едни приемат Траянов с неговото стихотворение „Нов ден”, други провъзгласяват за манифестна творба на българския символизъм „Песен на песента ми” на Яворов, трети определят статиите на Иван Радославов, четвърти – „Модерната поезия” на Гео Милев. Споровете по този въпрос само доказват, че символизмът в българската литература няма единен и цялостен облик и колкото поети има, изкушени от модерната поезия, толкова са и проявленията на различни страни от идейно-философската същност на символизма. Теодор Траянов, който се смята за завършен символист, най-последователно ратува за универсализъм на поезията, Яворов е близък до символизма заради субективизма си, Лилиев – със своя стремеж към „чистото изкуство”, а Дебелянов – с острото чувство за греха на земята и разкаялата се съвест.
Голямата заслуга на символистите ни е в европеизирането на литературата ни и в усъвършенстването на поетическата реч. Както френските символисти, така и българските създават изящен и музикален стих и поетическа форма, които превръщат поезията им в образец. Символизмът става естествено продължение на българския модернизъм, чието начало е поставил П. П. Славейков. Като нов, трети, етап на модернизма през 20-те години на XX век ще се появи експресионизмът. Той ще намери ярък израз в манифестите и поезията на Гео Милев.
