13 поучения върху стария завет

За Господната вечеря се използват два символа, а именно, безквасен хляб и плода на лозата. Квасът означава мая. В старозаветните времена той винаги е символизирал грях. Безквасният хляб е символ на “безквасното” (безгрешно) тяло на Христос “което е разчупено” за нас. Затова ще бъде погрешно да използваме при Господната вечеря хляб, замесен с мая. Все пак, безквасния хляб е само символ, а не истинското тяло на Христос.

Плодът на лозата символизира кръвта на Христос, която се проля “за прощаване на греховете” (Матей 26:28). Това даде Исус на последователите Си, след като беше благословил и раздал разчупения безквасен хляб. Отново това е само символ, а не истинската кръв на Христос. Ще бъде погрешно да заместим сокът от грозде с ферментирало и упойващо вино, както и с някакъв друг сок, вода или течност. В действителност, сокът от грозде ще бъде използван дори и когато имаме вечеря с Господа след грабването – на Сватбената Вечеря на Агнето (Матей 26:29). Това са единствените одобрени от Господ символи.

Христос заповяда регулярното спазване на това постановление “докато дойде Той” (Лука 22:19-20). И всеки вярващ трябва редовно да участва в този библейски ритуал (Матей 16:26-27; 1 Коринтяни 10:16-17). Ранната църква правеше така (Деяния 2:42,46; 20:7). Вярващите в Христос трябва да участват в Господната вечеря редовно. Все пак, няма закон в Новия завет, който да указва колко често трябва да се спазва този обред.

Целите на Господната вечеря са: за възпоменание на Неговата смърт (Лука 22:19; 1 Коринтяни 11:26; Исая 53:5); и в очакване на обещаното Му завръщане (1 Коринтяни 11:26; Йоан 14:1-3). Като вземат участие в нея, вярващите се събират, за да погледнат нагоре, към небето (1 Коринтяни 11:23; Деяния 7:55-56); назад, към кръста (1 Коринтяни 11:28; 5:6-8; 10:21) и напред, към Неговото завръщане и вечното общение с Него (1 Коринтяни 11:26; Откровение 19:7-9).

Тъй като Господната вечеря е за църквата и християните, към нея не може да се подходи небрежно, равнодушно или неподготвено. Тя винаги се предхожда от лична подготовка, точно както и старозаветната Пасха се предхождаше от седемдневна липса на квас в хляба и домовете на евреите. Крайно необходимо е новозаветната Господна вечеря да бъде предшествана от последователна святост и погнуса от злото и греха. Който и да дойде към масата, за да вземе Господна вечеря, трябва да изпитва себе си, за да не яде недостойно. Цялостната самопроверка на живота, поведението, характера, думите, мислите, сърцето и дори мотивите, не бива да се разменя срещу желанието да участваме в Господната трапеза. Второ, църква, която е пълна с подозрения, неприязън, клюки, злословене, широко-разпространено лицемерие, подмазване и язвителност, не трябва да пристъпва до Господната трапеза преди да се очисти, изповяда, покае, възстанови и обнови.

Последствията за недостойно участващите в Господната вечеря са пагубни както за църквата, така и за всеки член поотделно.

“Затова, който яде хляба или пие Господната чаша недостойно, ще бъде виновен за грях против тялото и кръвта на Господа. Но да изпитва човек себе си, и така да яде от хляба и да пие от чашата; защото, който яде и пие без да разпознае Господното тяло, той яде и пие осъждане на себе си. По тая причина мнозина между вас са слаби и болнави, а доста и са починали” (1 Коринтяни 11:27-30)
Първо, недостойният участник е виновен за престъпление срещу свещеността на постановената Господна вечеря. Той е виновен за презрение срещу тялото и кръвта на Господа. Той осквернява обряда и по този начин разпъва още веднъж Спасителя. И вместо да бъде очистен и изцелен от Неговата кръв, той става виновен за кръвта на Господа. Това е договор със смъртта и разорението. Това е посяване за плътта, от което непременно ще бъде пожъната поквара. Голямата опасност, която си навлича такъв човек е, че той “яде и пие осъждане на себе си”. Той предизвиква Бога и несъмнено ще си навлече наказанието Му.

Достатъчно ужасно е, че наказанието може да бъде и под формата на смърт – физическа, духовна и вечна смърт. А смекчената му форма може да се прояви в болести и немощи. “По тая причина мнозина между вас са слаби и болнави, а доста и са починали” (1 Коринтяни 11:30).

Дали Божият гняв срещу непочтителните ще разубеди святите, ревностни и верни християни да вземат участие в този свет обред? Със сигурност не. Бдителните християни, чакащи Господа в святост, трябва да бъдат насърчавани да участват в Господната трапеза и да се радват на благословенията от това, но не и без да изпитват себе си.
ИЗПИТВАНЕ НА СЕБЕ СИ ПРЕДИ УЧАСТИЕ В ГОСПОДНАТА ТРАПЕЗА
“Но да изпитва човек себе си, и така да яде от хляба и да пие от чашата” (1 Коринтяни 11:28)

Самопроверката представлява да се огледаш в Божието огледало и да одобриш това, което виждаш. По този начин, участникът би взел под внимание свещеността на този свет обред и би съпоставил своите собствени мисли, съвест, мотиви и стил на живот. Такова само-изпитване е и необходимо, и полезно, когато християнинът възнамерява да вземе Господна вечеря.

За достойните участници и църкви благословенията са многобройни. Ритуала води до единство и любов между братята и потушава борбите и съперничеството (1 Коринтяни 10:16-17; 11:16-30). Когато Господната вечеря е отслужена с цялото й духовно значение, тя носи благодат и пълнота в живота на участващите. Всички благословения, произтичащи от Христовата смърт, биват наново освободени в живота на вярващите, чрез пробуждащото възпоменание на Господната трапеза. Докато недостойното приемане привлича болестите, със сигурност истинските вярващи, които приближават достойни Господната трапеза, ще получат изцеление, здраве и духовна енергия. Истинското спазване на този обред от истински вярващи ще донесе живот, при това изобилен, докато Господ дойде да ни вземе у дома.

1. 
   Кои са двата главни ритуала, оставени ни от Христос?
   
2. 
   Защо мислиш, че е отделено такова място в Новия завет за описанието на това събитие в живота на Христос?
   
3. 
   Каква е връзката между Пасхата и Господната вечеря?
   
4. 
   Какви символи се използват при Господната вечеря и какво изобразяват те?
   
5. 
   Каква е целта на Господната вечеря?
   
6. 
   По какъв начин вярващите трябва да доближават Господната трапеза?
   
7. 
   Какви са последствията от недостойното участие в Господната вечеря?
   

ВСЕКИДНЕВНО ЧЕТЕНЕ НА БИБЛИЯТА

Урок № 12

ВИДЕНИЕ ЗА МИСИИ

Мисиите са тема, върху която задълбочено трябва да размишляват всички членове на църквата. Ние имаме нужда от видение за мисии днес. Църквата трябва да осъзнае нуждата си да бъде мисионерска църква. Работата на църквата не е ограничена от окръжаващата я среда. Тя се разпростира “навсякъде под слънцето”. Исус умря за целия свят и евангелието е както за евреите и гърците, така и за варварите. Бог иска да достигне всяка нация. Той очаква новообърнати “от всеки народ и всички... езици” (Откровение 7:9).

Църквата трябва да бъде мисионерска църква. Бог очаква всеки християнин да бъде мисионер или да се ангажира с някаква мисия – национална или задгранична. Църквата трябва да свидетелства навсякъде по света за спасителната сила на Христос. Християнската вяра е родена в мисиите, разпространява се чрез мисиите и напредва чрез мисиите. Църква, която загърбя мисионерството, без съмнение е изгубила пътя, по отношение на цялостното Божие Слово.

Истинското християнство е разширяващо се, не е само за подбрани хора. Църквата, която не е мисионерска, ще успее само да изгради империя около себе си – тя няма да порасне. Църквата, която няма видение за спасението на света не може да се радва на всички благословения от Бога. Църквата, която достига непознати територии, е църква, която знае и върши съвършената воля на Бога. Очевидно, не всички ще бъдат призовани на мисионерското поле, но всички могат да участват в мисионерските проекти на църквата.

За Бог не съществуват национални граници. Той заповяда: “Идете по целия свят”. И тъй, Бог очаква от Църквата да потърси изгубените, било близо или далеч. Господ, преди Неговото възнесение, беше дълбоко загрижен за Неговите овце, които бяха извън стадото. Той гледаше напред, към стадо с Един Овчар, съставено от всякакви хора, раси и езици. Апостол Павел, един мъж на дълга, показва мисионерски дух като каза: “Имам длъжност към гърци и към варвари, към учени и към неучени; и така, колкото зависи от мене, готов съм да проповядвам благовестието и на вас, които сте в Рим” (Римляни 1:14-15). Днес има “македонски вик” от Африка, Америка, Европа и Азия. И Господ казва: “Кого да пратя? и кой ще отиде за Нас?” (Исая 6:8).

Апостол Петър, един от стълбовете на ранната Църква, също имаше мисионерски призив. Въпреки че той прекара живота си предимно измежду евреите, Бог му даде видение, с което го насочи да отиде в обществото на езичници в Кесария, в дома на Корнилий. Господ показа изрично бремето си за мисии, като директно изпрати един от апостолите Си до езичниците.

Христос, като се явяваше след възкресението, показа голямото бреме, което носеше за душите извън пределие на конкретното географско местоположение. Той изпрати Църквата не само до Ерусалим, Юдея и Самария, но и до краищата на земята: “Но ще приемете сила, когато дойде върху вас Светият Дух, и ще бъдете свидетели за Мене както в Ерусалим, тъй и в цяла Юдея и Самария, и до края на земята” (Деяния 1:8). Целта на Святия Дух, когато говори на църквата в Антиохия и поиска отделянето на Савел и Варнава, беше предстояща мисия.
“А в антиохийската църква имаше пророци и учители: Варнава, Симеон, наречен Нигер, киринеецът Луций, Манаин, който беше възпитан заедно с четверовластника Ирод и Савел. И като служеха на Господа и постеха, Светият Дух рече: Отделете ми Варнава и Савла за работата, на която съм ги призовал. Тогава, като постиха и се помолиха, положиха ръце на тях и ги изпратиха. И така те, изпратени от Светия Дух, слязоха в Селевкия, и оттам отплуваха за Кипър” (Деяния 13:1-4)

По същество Павел беше натоварен с изграждането на Църквата в целия езически свят и той го споменаваше от време на време.

Неевангелизираните копнеят за възможността да чуят благата вест. Нивите са бели за жетва. Две хиляди години след като Исус проля Своята кръв, милиони души са все още в тъмнина. Защо тогава Църквата седи в люлеещи се столове със скръстени ръце? Това ще струва скъпо!

Раскин, светски арт-критик и писател, удря верния акорд, като казва: “Този, който има знание, което е от основно значение за добруването на ближните му, има тежкото задължение да им предаде това знание. Няма никакво значение кои са тези хора или къде живеят, дали осъзнават тяхната нужда или колко неудобства и средства ще струва достигането им”. Какво предизвикателно изявление!

Истинската духовна църква обикновено гледа отвъд нейните местни граници. Писанието ясно учи, че посланието на благовестието трябва да бъде разнесено по целия свят. Дори Каиафа, първосвещеника, говори чрез Господнето слово за заместващата смърт на Исус: “...нито вземате в съображение, че за вас е по-добре един човек да умре за людете, а не да загине целият народ. Това не каза от себе си, но бидейки първосвещеник през оная година, предсказа, че Исус ще умре за народа, и не само за народа, но и за да събере в едно разпръснатите Божии чада” (Йоан 11:50-52).

Комунистите, например, бяха готови на всякаква жертва, в името на тяхната гарантирана бъдеща победа. Те вярваха, че търсят доброто в човечеството, и затова бяха готови да жертват всичко за реализиране на амбициите си. Всеки от нас, който е получил изкупителна благодат от Бога, има дълг към онези, които все още не са евангелизирани. “Спасен, за да служи” трябва да бъде девизът на всеки член на църквата.

Значителна част от църковния капитал трябва да бъде използван за мисии. Видението на църквата за мисии ще определи товара за мисии, а товарът за мисии ще определи бюджета за мисии. Мисиите струват! Християните, които са в родните си страни, може да се наложи да пожертват семействата си, приятелите си, познатите си и светлите си перспективи. Църквата твърде често е изправена пред трудния избор дали да задържи работници с доказани качества, на които може да се разчита, или да ги прати жертвоготовно на мисионерското поле. Каквато и да е цената на мисионерството, никога не може да е твърде висока. Бог имаше Един единствен Син и Той Го изпрати като мисионер в света. Когато видението на църквата за мисии се проясни, Бог ще започне да напътства водачите на църквата да отделят хора за мисиите, както направи това в антиохийската църква (Деяния 13:2-4).

Мъжете и жените, които ще занесат евангелието до краищата на земята, трябва да бъдат мъже и жени на дълбоко посвещение и убеждение. Истинското мисионерство не е отиване в чужда земя в търсене на приключения, на впечатления от пътуване, на нови преживявания или на слава, която получават тези, които правят необикновени жертви, тъй като тези мотиви не могат да подхранват мисионера дълго време. Онези, които се предават на мисиите или на поддръжката на мисиите, не трябва да бъдат мотивирани от дух на конкуренция или желание за слава. Онзи, който иска да извърши последователна и устояваща мисионерска работа, трябва да се предаде на Бог, на Неговата кауза, на Неговото Слово и на Църквата. Цената за преуспяването на мисионерското поле е отдаденост. Не е достатъчно да отидеш на мисия заради възторга и вълнението от стъпването на чужда земя. Има нужда от една непоколебима цел, конкретен призив и фокусирани върху Христос мотиви, за да напредваш през превратностите на мисионерското поле.
ПРИЗОВАВАНЕ НА МИСИОНЕРСКОТО ПОЛЕ

(Деяния 13:1-3; 16:9-10; 11:22-26)
Как някой може да бъде призован на мисионерското поле? Виждаме Господнето работене с Павел, един от най-великите мисионери в историята на Църквата. “И яви се на Павла нощем видение: един македонец стоеше та му се молеше, казвайки: Дойди в Македония и помогни ни. И като видя видението, веднага потърсихме случай да отидем в Македония, като дойдохме до заключение, че Бог ни призовава да проповядваме благовестието на тях” (Деяния 16:9-10).

Друг начин да доловим мисионерския призив е чрез църквата. “И като служеха на Господа и постеха, Светият Дух рече: Отделете ми Варнава и Савла за работата, на която съм ги призовал. Тогава, като постиха и се помолиха, положиха ръце на тях и ги изпратиха. И така те, изпратени от Светия Дух, слязоха в Селевкия, и оттам отплуваха за Кипър” (Деяния 13:2-4). Господ може да говори на църквата, посочвайки по този начин хора, които се предполага да отидат на мисионерското поле. Все пак, не всички сме ръководени от видения. Може да има настойчиво желание или убеждение за призив на мисионерското поле. Бог може да използва всеки от тези начини, за да ни призове за мисия.

Отдадеността на мисията не може да бъде заменена с нищо. Господ не може да толерира Църква, която презира мисиите. Пренебрегването на мисиите има тежки последствия. Йона е преобраз на ония, които пренебрегват мисията си. Той не питаеше ни най-малко съчувствие към душите отвъд националните си граници. Но Бог настоя той да отиде на мисия, за да достигне сто и двадесетте хиляди души в Ниневия. Бог показа на Йона, че ако ние отидем на мисии, езичниците ще се покаят и ще се обърнат към Господа. И ако Неговата Църква или служители се бавят или съвсем отказват, Бог не поглежда одобрително. Един кит погълна Йона и чак след три дни го избълва. Днес, пренебрегването на мисиите навлича Божието негодувание и оставя молитвите ни без отговор.

За да извърши вярно мисионерската работа, църквата трябва да се посвети на последователна, систематична и добре-построена мисионерска програма. Бог ще благослови църква, която има видение за целия свят, в достигане на милиони души в полето за мисии.

1. 
   Защо днес имаме нужда от видение за мисии?
   
2. 
   Какво е мястото на мисите в служението на църквата?
   
3. 
   Каква е важността на мисиите за изпълнение на Великото Поръчение?
   
4. 
   Изброй четири неща, които трябва да направи църквата, за да постигне мисионерските си цели?
   
5. 
   Кажи две важни качества, които трябва да притежават потенциалните мисионери?
   
6. 
   Спомени някои библейски примери за мисионерство?
   
7. 
   Какво е последствието от пренебрегването на мисионерството?
   

ВСЕКИДНЕВНО ЧЕТЕНЕ НА БИБЛИЯТА

Урок № 13

ДЕСЯТЪЦИ И ДАРЕНИЯ