20 януари 2012 г. Тема: строителство, строителен контрол, строителни материали, архитектура, имоти

Отдавна предвидих, че един ден ще ми се наложи да пиша подобен текст за директора на Софийската филхармония. Но на 12 януари т.г., пред смаяния ми поглед, той де факто бе провъзгласен от заместник-министъра на културата Митко Тодоров за владетел на зала “България” с пълното право да извива ръцете на всички останали състави, както си иска и с колкото иска - независимо дали са държавни, дали са частни, дали са общински, дали могат да платят или не могат! Всичко било законно, тъй рекъл Рашидов! Тогава вече ми стана ясно, че нещата са стигнали до пълен абсурд – първо въдвориха симфоничното дело само тук, в София, а сега заръчват на Явор да го прекрати с алчността си.

Какво се случи до този исторически момент, когато търговците завладяха храма с благословията на властта?

- Явор Димитров стана директор на филхармонията след напускането на Емил Табаков - през 2001 г. Преди това той бе пак директор - на Центъра за музика в Министерството на културата. Понеже се прочу там на всички нива, не му дадоха втори мандат, а утешителната му награда (за съжаление) стана Филхармонията. Не без радостните възгласи на оркестъра в самото начало и съвсем не между другото. Но оттогава господинът усилено и непрекъснато се бори и за политически стол (у нас или в Брюксел, няма значение) чрез евролевицата на проваления политик Александър Томов. Абсолютно логично, впрочем.

- Като чета в Интернет колко неща може това момче (описани от... кого?), няма как да не се сетя за кухненските комбайни “Мулинекс”, впрочем, домакините много ги обичат. Значи, Явор е поет, преводач, композитор, мениджър, педагог, политик, обществен деец. На „историческото” заседание в Министерството на културата каза, че и юридически познания имал. И явно си вярва. Защото критериите му за професионални познания са: “Не е важно колко знам и мога, важното е да създавам такова впечатление, а и награда някаква да получа...” Най-новите му награди са от дамския клуб “Зонта” и от СМТДБ. Все във връзка с юбилея му!?! Това, че Явор Димитров си вярва, е напълно разбираема диагноза, но защо се правят, че му вярват в принципала на залата и на оркестъра? Това е интересният въпрос.

- “Перфектният звук без конкуренция”, девизът на оркестъра, появил се с началото на неговото управление, е действително уникален за световната симфонична култура. Няма разумен професионалист на планетата, който да постави подобно инфантилно смехотворие като лого на симфоничния състав, който ръководи. Самохвалството не върви ръка за ръка с изкуството. В програмите на филхармонията, откакто несъстоялият се политик е директор, много рядко има интересни неща. Обикновено те се дължат на гостуващите артисти. От години се вижда, че там няма кой да оглежда цялата програма за сезона (ако изобщо е направена преди началото му), да я сравни с предната година, да си спомни какво е изпълнявано, да знае музикална литература за оркестър, да познава тенденциите и да има визия за репертоарното развитие на оркестъра. Да прави изкуство в контекста на концертната практика в столицата. Защото, казвам го и с горчивия си слушателски опит, той не разбира от тези неща. Той просто яхна славата на филхармонията и перманентно се позовава на нея. Десетте години на неговото директорстване доказват това. Цели десет години! На Димитров те му послужиха единствено да пресуши и обезличи “перфектния звук” до такава степен, че тази реклама на оркестъра, старателно отпечатвана във всяка от безличните му концертни програми, да се превърне във вицово определение от съсловието.

- Припомням, че филхармонията до сезон 2009-2010 нямаше главен диригент. Явор беше “удостоил” няколко лица с титлата “постоянен гост-диригент”. Гениална находка! Но когато генералният директор на БНР Валерий Тодоров покани Емил Табаков за главен диригент на СО на БНР и с това ликвидира порочната практика някой от другата страна на света с дистанционно управление в ръка да се прави, че ръководи оркестъра, Явор, пак недоразбрал за какви принципи и личности става дума, очевидно примамен от обещания за турнета и пари, покани австрийския гражданин и пианистАлексей Корниенко за главен диригент на филхармонията. В краткото си битие на такъв Корниенко ще се запомни с няколко небивали свои „диригентски изяви” (още не мога да забравя провалената “Турангалила”, например, но и не само нея). Няколко реални ползи имаше от това назначение: за Явор Димитров - участие като композитор в един компактдиск на ORF, в който пианистът Корниенко и съпругата му Елена Денисова са записали и негово творение, и за публиката на филхармонията - да види/чуе един голям диригент – Юри Симонов. На този концерт оркестърът веднага живна, припомни си какво значи да работиш, да правиш музика.

Защото оркестърът продължаваше да бъде третиран повече като стока, отколкото като артистичен субект, който, при разумно обоснована и професионално издържана кадрова и репертоарна политика, също би могъл да донесе и приходи. Тоест, филхармонията получи не директор с визия, а търговец, който гледа да продаде стоката, много често с намаление, само и само да не се залежава. Обаче “стоката” не се обновява нито с идеи, нито с хубава музика. И клиентът вече е разбрал това – не случайно през изминалия сезон филхармонията има продадени средно по 300 билета на концерт. А сезонните й концерти не са 80 на брой, както ги размахва директорът, а не повече от 40.

- Лошо е, когато директорът разгръща фантазията си само по отношение на собствените заслуги. Но когато става дума за творчество в правенето на симфонична политика – нещата са отчайващо банални. И инертни. Инерция е, например, непрестанно да се хвалиш, а след невъзможен концерт на оркестъра, който ръководиш, при липсата на какъвто и да е смислен аргумент, да тропваш с ръчичка по масата ида казваш: “Аз твърдя, че това е най-добрият оркестър!”. Толкова е елементарно като действие и внушение! Но за министерството е достатъчно, май. Като разглеждам биография, творчество, чиновническа дейност и др. на господина, не виждам на какво отгоре демонстрира подобно самочувствие.

- В търговската дейност на директора, например продажбата на билети, има също интересни неща. На 22 декември 2011 билетът на първи балкон, втори ред, ми струваше 20 лева. На същия ред - на 12 януари 2012 – само след три седмици, билетът ми струваше 5 лева. Как се обяснява подобно нещо пред принципала? Обяснява ли се изобщо? Да не говорим, че с големи солисти (Албена Данаилова и Александер Хюлсхоф) и с изпълнението на произведение от много популярния композитор Георги Арнаудов в зала “България” имаше не повече от 350 души! Същата Албена Данаилова бе солист и на радиооркестъра с Емил Табаков на 23 декември заедно с още четирима български изпълнители – тогава в зала 1 на НДК имаше към 1600 души.

Продължавам с темата “билети” – защото тя е свързана с приходи. Когато Табаков стана ръководител на радиооркестъра, много хора от неговата публика идваха да се оплачат, че касиерката на филхармонията (тогава, в края на 2008 г. и в началото на 2009) ги връща, ако са отишли да си купят билет десетина дни преди концерта. Касиерката ни обясни, че Явор Димитров й е забранил да продава наши билети по-рано от седмицата, в която е концертът. Това е абсолютно унищожаване на конкуренцията. И безпомощност! Разбира се, касата бе сменена.

Сега, след ремонта на зала “България”, направен с нашите пари, Явор Димитров забранява продажбата на билети за останалите състави на друга каса, освен на филхармоничната. Тоест, той казва: “Друга каса във фоайето на филхармонията няма да има.” Той иска (срещу високата комисионна, която е определил за продажба на всеки билет) да контролира продажбата на билети на своите конкуренти. И от Министерството се правят, че не разбират за какво става дума. Че това е нагло използване на права, които са ти подарени. Питам, защо са му подарени. Но никой не отговаря.

- В прочутите “платени” концерти на филхармонията най-ниската цена се дава на музиката. И музиката излиза такава, евтина. Разбира се, и на други места богати люде си плащат да дирижират оркестри, но не може да се случи на национален оркестър да се казва: “Плащам си, значи ще дирижирам, както искам”. Това води до особен вид покруса у работещия в оркестъра, а музикантското съзнание, за да се спаси, се самопокварява – циничният поглед спасява от чувството, че си унизен.

- Много често Явор Димитров се идентифицира със Софийската филхармония и личната си вендета към един или друг субект или институция подписва с институцията, която ръководи. Опитвала съм се няколко пъти да му обясня, че той не е институцията. Но той не иска да направи разлика. Сигурно не може. Така е и с поредното му писание в сайта на филхармонията, когато пак е дал свобода на вдетинената си фантазия, но не се е подписал лично. Става дума за едно предаване на Класик ФМ Радио от 13 януари тази година. Там са обяснили поредните Яворови „движения” във връзка със зала “България” и билетите за концерти. И са се обадили сериозни хора с възражения, отправени към този чуден ръководител, Говорил е и генералният директор на БНР. А Явор пише, милият, в сайта на филхармонията, че изказванията са неверни и тенденциозни. Този човек има следния тик – когато иска да оклевети някого, първо започва с думите, че “много го уважава”. Някакво такова съчетание, оксиморонно ли, що ли. Уважавам лицето Х, но то лъже. Така е с генералния директор на БНР. И Табаков уважава! Дори и мен! Но всички правим инсинуации.

Връщам се към сайта на поверената му институция, който обикновено е за информация, а не за лични вопли. Но така и не съзирам какви концерти ще има филхармонията през март, април, май и юни. Сигурно не знам къде да търся.

- Явор Димитров като директор на Национален културен институт е способен да прати хора да късат съобщения на конкурентния радиооркестър къде публиката може да си купи билети. Това дъно той (не оркестърът) достигна през септември, като ми заяви по телефона, че не му харесвал изразът “внезапен ремонт” за зала “България”. Ремонтът бе чакан отдавна, но той тръгна без никакво съобщение от Министерството на културата до съставите, които вече бяха готови за сезона – тъй като ремонтът започна едва през август. Нека да каже, че лъжа. С него приказката: “Крадецът вика...” никога не губи актуалност. И защо да не е така, като в министерството харесват и думите, и действията му. Че се чувства абсолютно подкрепен, си личи по цялата му безочлива безотговорност!

- Сега стигам до началото: наемът от близо 5000 лева, който Димитров иска от останалите оркестри и състави, за да могат да свирят в единствената нормална концертна зала в София (ако това не е монополизъм и, пак ще кажа, унищожаване на конкуренцията, поощрявано от Министерството, какво е!), както и принудата, която иска да окаже на всички с (не)продажбата на билетите за концертите им, е единственият му начин да се справи с по-способните от него свои конкуренти. Не на филхармонията, моля! Неговите! Иска човекът да упражнява контрол чрез забрани над продажбите и да ни ограничава приходите, както правеше преди три години. И да оправдава липсата на публика на своите концерти с общи тенденции. Защото репертоарната инвенция и ниската посещаемост много отдавна разкриват (не)професионалния облик на филхармоничния директор. Ниското равнище на постъпките му очевидно не прави впечатление в тежко провинциалната среда, която го слуша. И така той съумява да пречи на всички, които искат да работят. И на Емил Табаков и радиооркестъра, и на ръководството на БНР, и на музикантите от “Софийски солисти” и Пламен Джуров, и на Класик ФМ М-тел оркестър, чийто ръководител Васил Димитров докарва солисти, а и всички добри български солисти свирят с тях. Явор отказва на публиката да чуе хубава музика в единствените подходящи за това акустични условия в София. Отказва да проумее, че професионалният капитал много често замества реалния – не изцяло, но пък нещата се случват на по-нормални цени. Става с авторитета на големия музикант в чужбина. С когото много артисти музицират с по-малък хонорар. Става с много, много работа! Музиката е, която свързва хората. Не само парите от нея! И културата, познанията, талантът, толерантността, трудът... Той няма как да го знае. Това са все понятия, които не се връзват с неговата личност. Питам: “Защо и докога ще се пречи?” И докато питам, заявявам най-отговорно:

- Явор Димитров не става за директор на Филхармонията. В историята на Филхармонията до 2001 г. такава фигура няма. Дори и в социализма в този институт се съблюдаваха професионалните йерархии – главните диригенти определяха репертоара и гостуващите артисти. Още веднъж казвам, та дано се разбере: действията на Димитров, манталитетът му унищожават нормалната конкурентна музикантска среда за стимулиране и развитие на високата музикална култура. За десет години направи каквото можа! Но въпреки това минава от конкурс в конкурс в Министерството, от което мога да си извадя поне две заключения: или в Министерството на културата никой нищо не разбира, или конкурсите са нагласени, защото на някого Димитров е много удобен. А може би и двете са верни. Затова, като музикант, който обича музикалното изкуство (а не собствения си просперитет в него), но и като данъкоплатец, настоявам Явор Димитров да бъде уволнен. Поради некадърност в управлението на Филхармонията; поради злоупотреба с поверената му държавна собственост, наречена концертен комплекс “България”.

1665 г. Европейска София. До средата на ХVІІ век тя още пази свидетелствата на римския градеж, дотогава определящ облика на града. „... тоя град е бил някога много по-значителен... София ... по своята вънкашност е кален, но доста добре построен отвътре, с много къщи, които имат симетрия, много близка до тая на нашите (т.е. френските) градове” Пътешественикът P.A.Poullet използва даже сравнение със ... староримския градеж(!)"[1].

1761 г. След възстание и разрушения: “Град Сардика, чиито развалини още могат да се видят край София; даже се говори, че София е построена от останките на този град.”[2] “Църквата „Св. Недeля“ е била разрушена ... по времето на Чипровското възстание (от 1688 г.).“ Към края на ХVІІІ век от римското строително умение е останало скритото в земята. „Тук (в София) се намира и един стар и дълбок кладенец... посетихме пещера [= подземие на Praesidium-Praetorium'a, бел.Х.Г.]... твърдят, че в древността тук имало зарбхане (= монетарница[3], тур.)[4].

1844 г. „Св. Неделя“. През тази година френският славист Cypriеn Robert записва, че православната катедрала(!) на София е „крипта“, очевидно под- или приземно полувкопано/ полузатрупано помещение [от римска сграда]. Същата година събирачът на старини Виктор Григорович отбелязва : „...В Софии ... находится почернелая, обезображенная, со знаками явного пренебрежения, главная церковь, называемая митрополией, во имя св. Недели, святого Краля и трех святителей...“[5] Колкото и да е била малка и притеснена черквата, използваното помещение е подслонявало поне неколкостотин богомолци. Това трябва да е било една от партерните (полусрутени, пригодени, препокрити и поради това - полудървени[6]...) зали на Praesidium-Praetorium'a.

1856 г. Възраждането. То превръща „Св. Неделя“ в знаково българско пространство: „...някогашната (в турско време) българска махала (е) около катедралната църква. Цялото това пространство в центъра на днешния град е покрито с висок насип стари, хилядолетни развалини, а освен това (е) подкопано (sic!) от пространни, стари сводови помещения от добре изпечени тухли... (черквата) „Св. Неделя“ (???????) е била тясна, полудървена стара църква, която е била съборена в 1856 г. И на нейно място (е) издигната днешната голяма митрополитска църква св. Крал и св. Неделя (1856 -1867 г.),...“[7]

1889 г. „Голям и знатен град.“ „При разкопаването площадьта около църквата Св. Крал, изнамери се единъ подземен ход, 4-5 метра дълбок под земята. Този ход, вижда се, минава под основите на църквата и върви по направлението къде Св. София и към противоположния край на града. Ходът е обграден с здравъ, дебел гевгир (= свод), който тук-таме е пробит с отверстия, под които стърчат кюнкове (= глиняна, желязна тръба[8]), които са служили за пропущание в подземнината въздух. По всичко се вижда, че това е била римска направа...“[9]

“Въобще, трябва да се каже, че подъ сегашната София лежат основите на голям и знатен град...“[10] Хилядолетна рушевина, висок „насип“ със скривалища и коридори, с древен храм, със засводени пространни помещения, даже амфитеатър! Това е окрилящата представа, която е предизвикало късното „откривателство“ на най-голямата (за всички минали времена) сердикийска сграда. Представа, която се оказа не фантазия, а факт, надскачащ въображението.

1890 г. Посланието на Васил Стоянов[11]: „При разширяванието и управянието на улиците по новий планъ на столицата, и при разкопванието на възвишенната местность около съборната черква Св. Крал, както и при уравняванието на тази местност в пространна и хубава площад около поменатий храм, пролетес (април 1890 г., бел.Х.Г.) откриха се в земята до самия тойзи храм някои старини, твърде любопитни както за археолозите, така и за архитекти. Тия старини са части от основи и части от зидове над основите на стари велики сгради – като храмове и други държавни и обществени здания. По големината на тия старини, по доброто имъ градиво, по начинътъ на съградението имъ, както и по здравата имъ направа въобще, види се, ... са били въздигнати ... или в първите византийски славни времена или даже по времето на цветущето римско владичество на балканский полуостровъ.“

„Самата черква Св. Крал е въздигната върху една част от тие нине открити старини, които се продължават почти на вси страни върху същата местност. Ако те се разкопаят насъде и правилно се разкрият...“, размечтава се Васил Стоянов и продължава: „Затова ний, сегашнит обитатели на Средец, трябва именно толкова повече да се грижиме от все сърце за неговото понататъшно пълно преуспявание в сяко отношение, за да може ... да се прослави още повече, каквото едно време, от което сме унаследили толкова драгоцени стари спомени, гордоста на старий и новий наш Средец – в наше време - като се откриват разни старини в Средецъ, които още по-вече възвишаватъ неговото велико историческо значение ... и никак да не допущаме тяхното разрушавание и изгубвание.“[12]

1936 г. Сензацията: „...на пл. „Св. Неделя“ отъ няколко дена започнаха изкопите на основите на новата княжевска трамвайна чакалня. При изкопите обаче са били открити интересни подземни входове, канали с каменинови (sic!) кюнци и пр. ...“[13]

„...бе открит вход към подземно помещение, а след това и мрежа от засводени „коридори“. Те са широки 0,70 м и високи 1,80 м до ключа на добре запазения тухлен свод с форма на полуцилиндър. Подът им е настлан с два реда тухли на червен хоросан и се намира на дълбочина от 3,70 до 5,90 м под днешното ниво на площада... Коридорите ... очертават част от плана на грамадна сграда... “[14]

„... голяма част от нея се простира под основите на църквата Св. Неделя, под зданието на църковното настоятелство и под другите згради, разположени около площада... тя е била използвана през 3 и 4 в. сл. Хр. Начинът на строеж говори, впрочем, за същото време... ще бъде добре, ако тя се запази по начинъ, който да я направи достъпна и за в бъдеще за любознателната публика.“[15]

1943 г. Сава Бобчев. В тази година проф. арх. Сава Бобчев публикува градоустройственото проучване „Сердика. Пръв опит за идеална реставрация на нейната централна част“[16]. Неговите знания за древната архитектура и композиционното (оставащо непроменимо през столетията) чувство за пространството го водят към една внушителна идея за сградата под днешния площад „Света Неделя“. Нейните предполагаеми размери са 90/125 м; толкова голяма е и Съдебната палата.

На Сава Бобчев дължим и първия опит за възстановяване на образа на Praesidium-Praetorium'a. Сградата просъществува 2-3 столетия, за да продължи като хилядолетна колосална руина. Други сгради биват заличени-забравени, Praesidium-Praetorium'ът обаче променя топографията на града.

1976 г. Любопитството. То се дължи на шока от разрушенията, нанесени на Сердика при изграждането на пешеходните подлези в Центъра.„...Мрежа от подземни канали, строени от римляните преди 16 века, стои все още запазена на пет метра дълбочина под ... площад „Ленин“ ( днес пак „Света Неделя“) ... входът и разкопките ... такива високи канали в сечението на стените се срещат само на „отговорни“ сгради (императорски дворци), чиито стени и основи са много масивни ... Неотдавна (31 V. 1976 г.) в подземните канали проникнаха трима спелеолози... (заедно със Сава Бобчев, бел.Х.Г.). Няколко години по-късно проф. Магдалина Станчева описва преживяването: „Влязох в тунелите под площад „Св. Неделя“; беше ужасяващо, грохот и сътресения, причинени от движението на колите и трамваите.“[17]

Веднъж събудено, любопитството започва да ражда (не само[18]) град(-ски/оустройствени) мечти: „Днешното (ще рече: в 1979 г.) познаване на най-представителния ансамбъл (Forum'a + Praesidium-Praetorium'a, бел. 2011 г.) на стара Сердика ... дава достатъчно основание да превърнем площад (тогава) „Ленин“ от трамвайно-транспортно кръстовище в историческа забележителност на София... Така народното оживление ще се потопи в историческата рамка на Константиновия дворец ...“[19]

1982 г. Магдалина Станчева. Едно ненужно преустройство на площад „Ленин“, целящо да намери място за кафене-тераса на „Интерхотели-Балкантурист“, разреши да се пристъпи към първото скрупульозно изследване на (макар и само малка част от) Praesidium-Praetorium'a. През есента на 1982 година проф. Магдалина Станчева разкрива част от Praesidium-Praetorium'a и през тази година за пръв път фрагмент (260 кв.м) от тази сграда бива точно изследван, описан[20] и графично безупречно представен. Магдалина Станчева разкрива каменен фасаден зид, излъчващ имперското самочувствие на строителя. Тя открива и зала с размери поне 16/20 м: „Големите размери на залата, нишите в стените, мраморният под и многобройните късове от стенна мраморна облицовка показват представителния характер на това пространство.“[21] За пръв път сградата бива точно заснета, благодарение на което можаха да бъдат определени нивелетите на настилките и конструкциите.

В своята пълна височина (колкото софийска кооперация) сградата ще е да била сравнима с подобни на нея представителни примери. Но тъкмо заради квадровата зидария Praesidium-Praetorium'ът е станал удобно близката „каменоломна“, от която лесно при бедствия (само?) са си доставяли едър, при това вече обработен камък[22]. Било е обичайно, че и до късни времена, в тогавашния (не само български) свят.

Днес. Боязън от собствената значимост. Щетите, нанесени миналата година на Via Principalis, болезнено изостриха чувствителността на софиянци спрямо посегателствата върху архитектурните свидетелства на миналото (величие!) на Сердика. Въпреки че в последните тридесет години Praesidium-Praetorium'ът e оставен извън вниманието на иманяри(?) и проучватели, той започва да заема подобаващото му се място в йерархията на градските ценности. Видимо е възхищението, с което той бива изобразяван/коментиран от художници, 3-D аниматори, градоустроители и администратори. При това те коментират (само) неговия сподавящ размер. Съвременният строител ще се възхити и на начина, по който са дефинирани и решени в детайли техническите проблеми, като отстраняването на почвената влага и (вкл. стеннното) отопление и вентилация на партерните зали, както и зидариите и облицовките (вътрешни и външни) на тази огромна сграда. Има основание да се предположи, че партерна подова настилка (5-6 дка плочи, мрамори, мозайки?) на Praesidium-Praetorium'a ще е останала непокътната под дебелия (недоизгребан от нас) слой от сградните рушевини.[23]. И всичко това в сърцето на града и страната ни – in situ!

Утре. Пак ли свършени факти? Официалните културни институции (Градският музей и Общинско Предприятие „Стара София“, Институтът за опазване на паметниците на културата, няколкото културни института на БАН,...) не правят нищо, за да предвардят строителната рутина в Центъра на София, която днес преследва ниски цели (възстановява ненужна трамвайна линия, прави опасни кръстовища и узаконява паркинги и кафеджийници...). Това е напористият строителен прагматизъм, подпомогнат от овластена ленност в (оказва се – общата им) съпротива срещу първенството на високата (защото е културна) цел. Тази борба оставя пролуки и за нечие културно алиби, но само там, където практицизмът е оставил незаето пространство.

Подобна остатъчна „културна“ политика не ни извисява, а само лекува нечий малоценностен комплекс. Това е достатъчно язвително казано, но (все пак почти безобидно) битово тълкуване на политиката на свършения факт, която бива практикувана в Центъра на София. Наистина, страшното би било, ако комплексарът се окаже изпълнител на намерения, целещи да попречат на нас, българите, да се изтръгнем от блатото на културния (че и всякакъв друг) провинциализъм, в който постоянно ни тласкат съседи, роднини и покровители.

Културната политика не е следствие от други политики, тя даже не е мотив сам по себе си. Истинската културна политика полага коловозите, които целеустремяват цялото наше битие. Тогава, по кой друг повод, ако не в защита на идеалния и архитектурно-веществения спомен за Сердикийския едикт за толерантност (311 г.), и къде другаде, ако не в Центъра на държавата ни, ще трябва инвестиционното усилие да бъде подчинено изцяло на културно-историчния патос?

Сега как е? Действащият от само две години градоустройствен план на най-централния Център[24] е ретрограден анахронизъм, чието (продължаващо!) изпълнение трябва да осуетим. Обществените нагласи са за преобмисляне на централното, при това най-софийско пространството на „Света Неделя“. Двете метролинии, скрити в земята, разрешават пространството над земята да стане царство на пешеходеца

- без самотен, лутащ се трамвай, без охраняеми паркинги, гаражи, че и автомивка(!).

Но

- с поглед назад и надълбоко в изминалите две хилядолетия градско развитие. Кръст върху кръст – Axis Mundi. Грандиозно е. Нямат ли сетива за това? Нямат, след като шеф-експертът[25], комуто е поверена защитата на паметниците на културата, не вижда в софийския Център нищо по-различно от само „... археологически следи от Сердика-Средец“. Сякаш става дума за глинено огнище с начупени грънци.