№6 Наказателният процес – система от действия; дейност на държавни органи и граждани, която има строго специфичен предмет и която се развива и осъществява по ред, предвиден в нпк
Процесуално положение на защитника
Изтегляне 0.82 Mb.
|
2.Процесуално положение на защитника. На досъдебна фаза защитникът е субект на процеса, а на съдебна фаза е страна, която осъществява функция по защита. Проблемът е, че в наказателния процес за разлика от гражданския процесуалното положение на защитника е усложнено предвид обстоятелството, че той има двойствено положение – от една страна е процесуален представител на обвиняемия, а от друга страна е самостоятелна страна. а/ защитникът е процесуален представител на обвиняемия и съображенията за това се обобщават така: -защитникът встъпва в процеса по пълномощия, дадени му от обвиняемия; -по силата на чл. 98, ал. 1 защитникът е длъжен да оказва правна помощ на обвиняемия и с цялата си дейност да защитава правата и законните му интереси; -по силата на чл. 98, ал. 2 защитникът е длъжен да съгласува с обвиняемия основните линии на защитата; -обвиняемият винаги може да се откаже от защитника и винаги може да го замени с друг; -защитникът обаче не може да се отказва от веднъж приетата защита. б/ защитникът е самостоятелна страна. Аргументите: -чл. 253 изчерпателно сочи кои са страните, а между тях е и защитникът; -защитникът има самостоятелни права. Чл. 98 има заглавие „Права на защитника” и в ал. 1 са посочени тези права. -от чл. 98, ал. 1 – защитникът е самостоятелна страна. Защитникът е длъжен да защитава правата и законните интереси на обвиняемия, но съгласно изричното изискване на текста на чл. 98, защитникът трябва „да се ръководи от вътрешното си убеждение, основано на доказателствата по делото и на закона”. -когато обвиняемият и защитникът не могат да съгласуват основните си линии на защита и обвиняемият не отстрани защитника от процеса, той ще продължи участието си, но ще защитава правата на обвиняемия пак по същото правило – ръководен от вътрешното си убеждение. в/ практически последици от факта, че защитникът е самостоятелна страна. -след като защитникът е самостоятелна страна, това значи, че той не е просто технически изпълнител на волята на обвиняемия и затова не е длъжен да се съобразява с онези искания на обвиняемия, които биха го поставили в конфликт със задълженията му на защитник по НПК и по ЗАдв. -след като е самостоятелна страна, защитникът упражнява процесуалните си права, предвидени в НПК без да съгласува, без да иска одобрение, нито пък да чака нареждане от обвиняемия. В процеса защитникът упражнява свои процесуални права, а не тези на обвиняемия. -когато обвиняемият и защитникът не могат да съгласуват основните линии на защитата, обвиняемият има две възможности по чл. 98, ал. 2 – да се откаже от защитник и делото да продължи без такъв и втората: да не се откаже от защитника и той да продължи участието си, но да продължи да осъществява дейността си пак ръководейки се от вътрешното си убеждение, основано на доказателствата и на закона. Във връзка със съгласуването на основните позиции на защитата на практика са възможни три хипотези: 1/ защитникът е убеден, че обвинението е доказано по несъмнен начин, т.к. няма нито едно доказателство, което да внесе съмнение в обвинението, а обвиняемият не се признава за виновен и настоява защитникът да пледира, че е невинен. В тази хипотеза защитникът не може да пледира, че обвиняемият е виновен, т.к. това означава да не изпълни процесуалното си задължение като негов процесуален представител да защитава правата и интересите му. Не може да пледира и невинен, т.к. това би означавало да се наруши неговото задължение да действа по вътрешно убеждение. Затова при такава хипотеза защитникът трябва да ограничи пледоарията си като посочи и анализира смекчаващите вината обстоятелства и пледира за определяне на по-ниско по размер наказание. 2/защитникът е убеден, че присъдата трябва да се обжалва. Подсъдимият забранява това. Независимо, че подсъдимият възразява присъдата да се обжалва, защитникът трябва да подаде жалба, т.к. първо има самостоятелно право на това и второ защото действа по вътрешно убеждение и трето, защото само така ще защити правата и интересите на подсъдимия. 3/подсъдимият настоява защитникът да обжалва присъдата, а той отказва заради липса на основание. Защитникът не е длъжен да обжалва, т.к. това би било противоречие с вътрешното му убеждение. Но за да не напусне позицията си на защитник и за да защити правата на подсъдимия, той е длъжен технически да подпомогне подсъдимия при изготвяне на неговата жалба. 3.Задължителна защита от защитник. Задължителната защита е установена в чл. 94, ал. 1 и както е видно от текста тя е възможна в 9 хипотези. В точки 1,2,3,6,7,8,9 са уредени хипотезите на абсолютно задължителната защита, а в точки 4 и 5 – условно задължителна защита. А/ абсолютно задължителна защита. Участието на защитник е абсолютно задължително и то се осигурява независимо от волята на обвиняемия. Обвиняемият не може да заяви отказ от защитник, нито писмено, нито устно, никак. Единствено когато обвиняемият упълномощи друг защитник, назначеният се отстранява от процеса. При задължителната защита по чл. 94 държавният орган е длъжен да назначи защитник, като във всичките тези случаи се назначава за защитник, но само лице, което е адвокат. Назначаването на защитника става по правилата на НПК, но и във връзка със Закона за правната помощ. Когато е налице някоя от хипотезите по чл. 94, държавният орган прави искане до съответния адвокатски съвет, който трябва да посочи името на адвоката, който ще участва по конкретното дело. Адвокатският съвет обаче може да посочи, но само адвокат, който е вписан в Националния регистър, който е публичен. Така определеният адвокат се назначава като защитник. Хипотезите на абсолютно задължителната защита са: т.1 – непълнолетен обвиняем. Когато обвиняемият навърши 18г. в хода на процеса се прилагат общите правила и задължителното участие на адвокат отпада. т.2 – физически/психически недостатъци, които пречат да се защитава сам. Психически недостатъци не значи, че обвиняемият е невменяем, а че страда от психическо заболяване, което затруднява възможността му да се защитава сам. Дълго време в практиката се спореше дали неграмотността е физически или психически недостатък. В крайна сметка надделя, че не е нито физически, нито психически недъг. Но т.2 трябва да се тълкува разширително и когато обвиняемият е неграмотен да му се назначава защитник на основание т.2. Под физически недостатък ВС разбира: глухота, слепота, куц, тежка болест към момента на производството. В т.2 е употребено мн.ч. за физическите/психическите недостатъци, но ВС приема, че е достатъчен само един физически/психически недостатък, за да се назначи адвокат. т.3 – престъпление, за което се предвижда ЛОС не по-малко от 10 години или друго тежко наказание. ВС отдавна прие, че за да се назначи защитник на основание т.3 минимумът на предвиденото в закона наказание трябва да е 10г. лишаване от свобода и че точно в този смисъл трябва да се разбират думите „не по-малко от”. т.6 – при направено искане по чл. 64 или обвиняемият е задържан. Има се предвид да се назначи адвокат по тази т.6, винаги когато подсъдимият е задържан било задържан под стража, било задържан от прокурора до 72ч. по чл. 64 НПК. т.7 – производството е пред ВКС. По силата на тази разпоредба едно производство пред ВКС независимо дали е редовно или е по реда на възобновяването, дали е по жалба или по протест, задължително трябва да протече с адвокат. т.8 – делото се разглежда в отсъствието на обвиняемия. Става въпрос за провеждане на наказателния процес по реда на задочното производство. Според ВС участието на адвокат е винаги задължително, независимо дали производството е задочно проведено само на съдебна фаза или на досъдебна фаза. т.9 – обвиняемият не е в състояние да плати възнаграждение, а желае да има защитник. Тази точка 9 е пълен препис на чл. 6, ал. 2 на ЕКЗПЧ. Дали обвиняемият има възможност да плати не се изследва от адвокатския съвет по реда на Закона за правната помощ, а се решава от съответния държавен орган. Когато е доказано, че обвиняемият няма финансови средства, за да се назначи защитник по т.9 са нужни още 2 кумулативни предпоставки: 1/обвиняемият желае да има защитник и 2/ интересите на правосъдието налагат това. Това значи, че делото е сложно от фактическа или правна страна, многотомно е, има съучастие или предвидената от закона санкция е висока. Б/Условно задължителна защита. Това са хипотезите на чл. 94, ал. 1, т.4 и 5. При тази защита държавният орган, както и при абсолютно задължителната, назначава адвокат. Разликата: при абсолютно задължителната, обвиняемият не може да се откаже, а при условно задължителната – може и делото ще протече без него. Това следва от чл. 94, ал. 2. Отказът трябва да е изричен и писмен, за да може да се докаже, че е направен такъв, т.к. в противен случай би било допуснато съществено процесуално нарушение. Хипотезите на условно задължителна защита: -т.4 – не владее български език. ВС приема, че обвиняемият владее български език, когато го владее писмено и говоримо. Освен това не става въпрос за чужденец, а за всяко лице, което не владее български език. -т.5 – интересите на обвиняемите са противоречиви и един от тях има защитник. ВС прие, че критерият, от който се съди дали интересите на обвиняемите са противоречиви е позицията, която са заели във вр. с обвинението и обясненията, които са дали по време на разпита. Когато интересите на обвиняемите са противоречиви, това не значи, че трябва да бъде назначен адвокат и на двамата обвиняеми. Такъв се назначава, само когато единият има, а другият – не. 06.01.2010г. №26 ПРОКУРОР И РАЗСЛЕДВАЩИ ОРГАНИ ПРОКУРОР. 1.Правомощия на прокуратурата. а/ Прокуратурата е установена у нас като самостоятелна и независима държавна власт. Оглавява се от главен прокурор, назначаван от президента, по предложение на ВСС. Мандат 7г. б/ Единна, централизирана, субординирана власт, т.к. по силата на чл. 127 КРБ главният прокурор осъществява методическо ръководство и надзор за законност в/у дейността на всички прокурори. в/ Главни правомощия на прокуратурата са свързани с наказателния процес и с привличането към наказателна отговорност на лица, извършили престъпления. Но прокуратурата има правомощия в още три сфери на дейност: -по чл. 127, т.4 КРБ – прокуратурата упражнява надзор при изпълнението на наказателните и на всички други мерки за принуда. - по чл. 127, т.5 КРБ – прокуратурата предприема действия за отмяна на незаконосъобразно постановени актове от органите на администрацията. Това е т.нар. общ прокурорски надзор. -по чл. 127, т.6 – прокуратурата участва при разглеждането на граждански и административни дела, ако това е предвидено в закон. 2/Процесуалното положение на прокурора на досъдебна фаза. На досъдебна фаза прокурорът извършва различни дейности и осъществява различни функции, но винаги като субект на наказателния процес. Именно в качеството си на субект на процеса, прокурорът има следните правомощия: -прокурорът може да осъществи цялостно разследване по всяко дело, когато намери за необходимо, да извършва отделни действия по разследването или други процесуални действия. Тези му правомощия са в чл. 46, ал. 2, т.2 и както е видно, прокурорът може да ги осъществи винаги, без да са предписали каквито и да било условия за това при пълна дискреционна власт. Именно, позовавайки се на този текст, на практика се правят опити прокурорът да бъде определян като разследващ прокурор. -прокурорът осъществява функция по обвинение. Изводът е верен, т.к. само прокурорът може да повдигне обвинение пред съда и т.к. няма пречка именно той да привлече обвиняем в хода на разследването. Няма съмнение, че действията, свързани с изготвянето на ОА и с привличането на обвиняем са класически дейности, които са винаги функция по обвинение. -прокурорът осъществява и функция по р&р. изводът е верен, т.к. само той може да образува досъдебно производство, да откаже да го образува, да прекрати производството, да спре производството, да обедини и да раздели дела и само той може да възобнови спряно наказателно производство. А всички тези действия са класически израз на решаващи правомощия. -прокурорът на досъдебна фаза осъществява надзор за законност в/у дейността на разследващите органи. 3 правила за този надзор: Надзорът за законност е установен с разпоредбата на чл. 46, ал. 2, т.1, според която прокурорът осъществява постоянен надзор за законност за законосъобразното и своевременно провеждане на разследването. Този текст обаче не може да се приложи без систематичната му връзка с чл. 196 НПК. Нещо повече, чл. 196 не е специална правна норма по отношение на чл. 46, е по-скоро допълваща разпоредба. Чл. 46 създава едно най-общо задължение за прокурора – да осъществява надзор за законност. Чл. 196 допълва този текст, т.к. той сочи кои са методите и средствата, чрез които се осъществява надзорът за законност. Те са посочени изчерпателно. Прокурорът може да проверява материалите по делото, да участва при извършването на действията, да дава указания на разследващите органи, да отменя техните актове, да заменя един разследващ орган с друг и т.н. Във връзка с надзора за законност, както и методите и средствата, прокурорът ползва е вярно, че няма разлика м/у отменения и действащия НПК. Различното обаче е обстоятелството, че новият НПК предписа 2 допълнителни гаранции, които да осигурят, че прокурорът ще осигурява надзор за законност, но не само след като е приключило разследването и делото му е изпратено, а и в хода на самото разследване. По отменения НПК прокурорът също имаше задължение за надзор за законност и в хода на разследването и след като делото му е пратено. Но т.к. нямаше предвидени гаранции, прокурорът след като получи делото и констатира допуснати нарушения можеше да връща за доразследване и да дава нови срокове за това, при това многократно. С приемането на новия НПК прокурорът няма правомощия да връща за доразследване и да дава нови срокове за това. Благодарение на това няма съмнение, че прокурорът ще осъществява надзор за законност постоянно и в хода на разследването, за да може незабавно да поправи допуснатите нарушения. Втората гаранция: правилото, според което разследващият орган трябва системно да докладва на прокурора, а в три случая това докладване е задължително. Съпоставка между надзор за законност и общия прокурорски надзор. При общия прокурорски надзор прокурорът също има задължение да съблюдава дали са допуснати закононарушения и е длъжен да предприеме мерски за отстраняването им. Различното е, че при общия прокурорски надзор, когато прокурорът констатира допуснати закононарушения или незаконно постановени актове, той не може по силата на прокурорската си власт нито да отстрани нарушението, нито да отмени акта. При общия надзор прокурорът няма решаващи правомощия и за това единствено е компетентен да сигнализира по-горестоящия административен орган или съда с искане да се отстрани нарушението или да се отмени актът. При надзора за законност в наказателния процес прокурорът след като констатира допуснатото нарушение, може сам да го отстрани или пък сам да отмени незаконно постановения акт. Причината е, че надзорът за законност е съчетан и с решаващи правомощия на прокуратурата. -след реформата от 1999г. се постави въпросът е ли прокурорът едноличен разпоредител, т.е. е ли „господар” на досъдебната дейност? Има две становища. Проф. Трендафила го приема, а Чинова - не. Съображенията й: почти всички актове на прокурора подлежат на съдебен контрол; почти всички мерки за принуда се постановяват от съд; редица действия по разследването не могат да се извършват без одобрение на съдия или пък с одобряването на протокола; някои действия трябва да се извършват пред съдия; нито едно СРС не може да се ползва без разрешение на председател на окръжен съд. По тези съображения може да се твърди, че прокурорът не е „господар” на досъдебната дейност, но е „господар” на наказателното преследване. Прокурорът е едноличен разпоредител на наказателното преследване, т.к. постановлението за образуване на производство, за отказа да се образува, както и постановлението за привличане на обвиняем не подлежат на съдебен контрол. Именно тези три действия не подлежат на съдебен контрол, т.к. са пряко свързани с привличането към наказателна отговорност с изготвянето на ОА и внасянето му в съда. 3/Процесуално положение на прокурора на съдебна фаза. а/Подготвителни действия за разглеждане на делото на съдебна фаза. Прокурорът за пръв път престава да осъществява и двете функции, т.к. функцията по ръководство и решаване се осъществява от съдията докладчик, а прокурорът осъществява само функция по обвинение. В този стадий прокурорът продължава да заема процесуалното положение на субект на наказателния процес. Той не е страна, т.к. в този стадий все още не са окончателно конституирани. б/ Съдебно заседание на 1ва инстанция. Прокурорът тук може да заеме три позиции: -изцяло да поддържа обвинението, както е по ОА и да настоява за постановяване на осъдителна присъда. -изцяло да не поддържа обвинението и да настоява за оправдателна присъда. -частично да поддържа обвинението и да настоява за осъдителна присъда по някои части от обвинението и оправдателна – по други. ИЗВОД: в правната литература и досега се поддържа, че независимо каква позиция е заел прокурорът в съдебното заседание на първата инстанция, той винаги е страна. Той винаги е страна и винаги осъществява функция по обвинение. Главният аргумент на проф. Павлов се базира на вярното обстоятелство, че функцията по обвинение е многопосочна дейност. Тази функция включва както доказване на факти в полза на обвинението, така и доказване на факти, в полза на защитата. Затова, когато не поддържа обвинението и пледира за оправдателна присъда, това пак е дейност, която е функция по обвинението. в/ Във въззивната и касационната инстанция прокурорът заема едни или други позиции според начина, по който е образувано производството. Въззивното и касационното производство могат да се образуват по три начина: -само по жалба на страните; -само по протест на прокурора; -и по двете; Когато е само по жалба на страните, прокурорът дава заключение, че жалбата е основателна, неоснователна или частично основателна. Когато производството е образувано по протест на прокурора, той или изцяло поддържа протеста и настоява за отмяна или изменение на присъдата, или изцяло не поддържа протеста и настоява присъдата да бъде потвърдена, или частично поддържа протеста и настоява присъдата само в някои части да се потвърди,а в други – да се измени или отмени. ИЗВОД: независимо от позицията на прокурора, той винаги е страна и винаги осъществява функция по обвинение. г/При извънредните способи, когато прокурорът прави искане за възобновяване на наказателно дело, той нито е страна, нито е субект, т.к. присъдата е влязла в сила и няма висящо производство. В съдебното заседание на ВКС по възобновяване на делото, прокурорът участва като страна, която осъществява функция по обвинение. РАЗСЛЕДВАЩИ ОРГАНИ. 1/ По новия НПК няма никаква разлика в процесуалното положение и правомощията на следователите и разследващите полицаи. Съображенията за този извод: -както следователите, така и разследващите полицаи извършват дейност, която е без изключение и винаги наказателно процесуална, т.к. редът и начинът, по който се извършва дейността им е изчерпателно посочен в НПК. -способите за доказване, които следователят използва са същите като на разследващия полицаи. -и двамата в еднаква мяра и степен са длъжни да са обективни, т.е. да събират доказателства в полза на обвинението, но и на защитата. Този извод следва от чл. 107, ал. 3. -задължението да се разкрие обективната истина е еднакво за двамата – чл. 13. -и двамата извършват дейността си при пълно проявление на служебното начало, т.е. длъжни са да събират всички доказателства, дори когато няма направено искане за това – чл. 107, ал. 1. -прокурорът решава окончателните въпроси по разследването по един и същи начин, независимо дали то се е осъществило от следовател или от разследващ полицаи – чл. 242. -прокурорът осъществява надзор за законност в/у разследването и използва едни и същи методи за това, независимо дали то се е осъществило от следовател или от разследващ полицаи – чл. 46 и 196. -оперативната, а и процесуална самостоятелност на двамата е еднаква. -следователите и разследващите полицаи се отвеждат или си правят отвод на еднакви основания – чл. 53. -както следователите, така и разследващите полицаи не могат да се разпитват като свидетели нито за действията, които са извършили, нито за факти от събитието на престъпното деяние – чл. 118, ал. 2. 2/ И след приемането на новия НПК разследващите органи имат оперативна самостоятелност. Главната функция на разследващите органи е да събират доказателства, които са необходими за разкриването на истината. Те обаче извършват тази дейност при оперативна самостоятелност, т.к. по чл. 203, ал. 1 и 2, те са длъжни да вземат всички мерки за законосъобразното и своевременно и успешно извършване на разследването като съберат необходимите доказателства за разкриване обективната истина. От тези 2 текста именно следва извод, че те самостоятелно решават какви действия да извършват, в каква поредност и кога. За извършването на тези действия те нямат задължение да искат съгласие, одобрение или разрешение от прокурора. Тази оперативна самостоятелност е в известна степен ограничена. Тя е ограничена от чл. 203, ал. 2, според която разследващите органи са длъжни в най-кратък срок да събере необходимите доказателства като се ръководи от закона, от вътрешното си убеждение, но и от указанията на прокурора. Т.е. прокурорът може винаги да укаже на разследващия орган какви действия да извърши, кога и в каква поредност. Разпоредбата на чл. 197 също ограничава оперативната самостоятелност – писмените указания на прокурора са задължителни и не могат да се възразяват. 3/ Разследващите органи обаче нямат процесуална самостоятелност, защото: -не могат да образуват досъдебно производство- чл. 212; -не могат да отказват да до образуват – чл. 213; -не могат да обединяват и разделят дела – чл. 217; -не могат да правят искания до съда: за налагане мярка за неотклонение или друга мярка за принуда; за извършване действия по разследване; не могат да предоставят протокола от извършеното действие за одобрение от съдия. Преди можеха. -не могат да привлекат обвиняем преди да са докладвали на прокурора – чл. 219; -не могат да предявят разследването преди да са докладвали на прокурора – чл. 226; -исканията, бележките и възраженията, направени по време на предявяване на разследването се разрешават от прокурора – чл. 229, ал. 3; -всички указания на прокурора са задължителни за разследващите органи и те не могат да възразят – чл. 197; ИЗВОД: разследващите органи институционално не са подчинени на прокурора, но са негови органи поне по 2 причини: - разследващите органи са напълно процесуално подчинени на прокурора; - разследващите органи събират доказателства, но доказателства, които са нужни на прокурора, за да реши той окончателните въпроси на досъдебната дейност. 13.01.2010г. Продължаваме с предната лекция. С новия НПК за пръв път се установи и т.нар екипно разследване. Законът създаде и достатъчно гаранции, за да осигури, че разследващият орган и прокурорът ще работят в екип. Ето кои са тези гаранции:
№30 Мерки за процесуална принуда №31,32 и 33 – включват се в №30 Обща характеристика на принудата. Почти всички мерки за принуда са свързани с накърняване на основни права и свободи, които са обект на защита от ЕКЗПЧ, ВДПЧ, МПГПП, както и обект на защита от нашата КРБ след ратифицирането на тези международни договори. Става въпрос за: Изтегляне 0.82 Mb. Сподели с приятели:
|