А/ В правото и практиката на ЕС изразът „право на защита” не е популярен. Говори се за право на справедлив процес или пък за право за надлежна съдебна процедура.
Б/ В практиката на европейския съд в Страсбург елементите на 1 производство , което може да се обедини като справедлив съдебен процес са обобщени така:
а/равни права на страните на достъп до материалите по делото; на противопоставяне на доводите на другата страна; на призоваване на свидетели и вещи лица.
б/ всички доказателства трябва да се представят в присъствието на другата страна, за да може да изтъкне насрещните си договори
в/ на обвиняемия трябва да е осигурена възможност да дава обяснения винаги, когато пожелае без ограничение със срокове; право да мълчи; право да се защитава лично; право да упълномощи свободно избран от него защитник и право на безплатна адвокатска помощ.
За да е една процедура справедлива, тя трябва да е базирана в/у презумпцията за невиновност.
-
ОБЩА ХАРАКТЕРИСТИКА НА ПРИНЦИПА.
А/ принципът е установен в чл. 15, но е формулиран неясно, неточно, непрецизно. Ал. 1 установява правото на защита на обвиняемия; в ал. 2 отново става въпрос за обвиняемия като се включват и всички други граждани, които участват в процеса, а в същата тази алинея вече не се говори за право, за средства за защита; независимо, че ал. 2 визира всички граждани, очевидно в това число и пострадалия, ал. 4 отново повтаря правото на защита за пострадалия. Що се касае до ал. 3 този текст трябва да е самостоятелна разпоредба, а не отделна алинея на чл. 15, защото ал. 3 не установява право на защита, а основна гаранция за защита.
Б/Дефиниция: в българската правна литература единодушно се приема, че правото на защита е предоставената и осигурена от закона възможност за гражданите и ЮЛ, които защитават свои материални права и законни интереси активно да участват в наказателния процес. От тази дефиниция могат да се направят три извода:
а/ правото на защита като процесуално право и като процесуален институт осигурява винаги защита, но единствено на материални права(право на живот; на свобода; на собственост; на чест и достойнство; на неприкосновеност на личността и др.).
б/ правото на защита се отнася до гражданите и ЮЛ, които защитават не какви да е, а СВОИ ЛИЧНИ МАТЕРИАЛНИ ПРАВА.
в/ правото на защита не се свързва с участието в едно или две процесуални действия, а с трайно, непрекъснато участие в процеса. Затова няма съмнение, че право на защита има обвиняемия, пострадалия, ощетеното ЮЛ, частният обвинител/тъжител, гражданските ищец и ответник. Адвокатът не защитава свои материални права.
В/ Правото на защита е диспозитивно, публично право. Публично е, защото макар да е предоставено в интерес на гражданите за защита на свои права, то е в същото време публично, защото гражданите, защитавайки правата си, ще допринесат за разкриване на обективната истина. Диспозитивно е, защото се упражнява единствено и само по усмотрение на субекта, в полза на когото е правото на защита.
Г/ Правото на защита е сложно право. 2 правила:
-то е сложно, защото се изразява чрез предоставянето на цял обем от многобройни процесуални права, чрез упражняването на които се осигурява и самото право на защита.
-процесуалните права са предвидени в самостоятелни текстове. За обвиняемия – чл. 55; за частния обвинител – чл. 76; за пострадалия – чл. 75; за гражданския ищец – чл. 84. Ако се анализират тези текстове, ще се направи верен извод, че много голяма част от процесуалните права са еднакви за всички граждани – искания, бележки, възражения, запознаване с материалите по делото, упълномощаване на защитник и др. В същото време има и права, които са уникални – само за отделен субект на правото на защита, например последната дума е само за подсъдимия; искане да се обезпечи гражданския иск е право само на гражданския ищец/пострадалия/ощетеното ЮЛ.
Д/Правото на защита е лично и не може да се прехвърля нито по договор, нито по наследство.
Е/ по нашето право отказ от правото на защита е недопустим, а ако е направен е невалиден.
Ж/ Правото на защита може да се обясни и от 2 други гледни точки :
-че е процесуален институт, правото на защита е обемът от процесуалните права, които се предоставят по НПК на гражданите и ЮЛ, които защитават свои материални права.
-от гл.т. процеса на неговата реализация, правото на защита е винаги дейност.
-
ОТГРАНИЧАВАНЕ ПРАВОТО НА ЗАЩИТА ОТ СХОДНИ ИНСТИТУТИ
А/ Правото на защита е различно от правата, които са обект на защита. Правото на защита е винаги процесуално право, докато правата, които са обект на защита са винаги материални права. Материалните права, които са обект на защита в наказателния процес се защитават чрез предоставянето на адекватни по обем процесуални права. Процесуалните права, обаче са също обект на защита, а начинът за това е институтът на същественото процесуално нарушение. Материалните права се защитават чрез упражняването на процесуалните права, предвидени в НПК, а тези процесуални права се защитават чрез същественото процесуално нарушение.
Б/ Отграничаване правото на защита от средствата за защита. Тези 2 понятия не са равнозначни, не са синоними, макар че именно в този смисъл се използват в различните алинеи на чл. 15. Правото на защита е възможността, предвидена и осигурена от закона, за активно участие в процеса за защита на собствени материални права. Средствата за защита – това НЕ Е възможност, а начините предвидени в НПК, чрез които могат да се упражнят процесуалните права. Правото е на обжалване, а средството е жалбата. Правото е на последна дума, а средството е самата последна дума. В тази връзка обаче е важно да се знае правилото, че процесуалните права без процесуалните средства са невъзможни за упражняване. А процесуалните средства без процесуални права са безпредметни.
В/ Отграничаване на правото за зашита от гаранциите за защита. Правото на защита е възможност за активно участие в процеса, докато процесуалните гаранции са процесуални правила, които осигуряват правото на защита или установяват правото на защита.
Г/ Отграничаване правото на защита от функциите в процеса. В наказателния процес има граждани, които имат право на защита и осъществяват функция по защита – обвиняемият и гражданският ответник. Има и граждани, които имат право на защита, а осъществяват функция по обвинение- пострадал, ощетено ЮЛ, граждански ищец, частен обвинител/тъжител.
От изложеното е очевидно, че правото на защита се свързва в еднаква степен както с функцията по защитата, така и с функция по обвинението, защото когато става въпрос за правото на защита се има предвид не естеството на самата извършвана дейност, а се има предвид единствено целта с оглед на която се извършва дейността.
№15 процесуални гаранции за правото на защита
процесУАЛНИТЕ ГАРАНЦИИ ЗА правоТО НА ЗАЩИТА
1.ПОНЯТИЕ
Понятието процесуални гаранции е единно понятие, единна правна категория, затова можем да говорим за различни видове процесуални гаранции, но не можем да говорим за различни по своята същност процесуални гаранции.
Дефиниция: от проф. Павлов: процесуалните гаранции са процесуални правила(т.е. разпоредба на закон), установени със закон, които осигуряват такова развитие и приключване на процеса, което ще доведе до реализиране на неговата основна и непосредствена задача.
Сред тази цялостна система от процесуални гаранции ще бъдат изучени процесуалните гаранции, които установяват правото на защита и тези които осигуряват това право. Трите разлики между тези два вида процесуални гаранции могат да се формулират така:
а/процесуалните гаранции които осигуряват правото на защита са процесуални правила, т.е. разпоредби на НПК, чрез които се създават конкретни процесуални права за конкретни субекти на правото на защита. Процесуалните гаранции, които осигуряват правото на защита са също процесуални правила, т.е. разпоредби на НПК, чрез които обаче се създават задължения за държавните органи да извършат или не 1 или друго процесуално действие.
б/процесуалните гаранции, които установяват правото на защита винаги обуславят възникване на процесуални права за конкретни субекти на правото на защита. А процесуалните гаранции, които осигуряват правото на защита винаги обуславят възникване на задължение за конкретно действие на конкретен държавен орган.
в/ при процесуалните гаранции, които установяват правото на защита нереализирането на създадената с тях възможност за извършване на конкретно действие никога не означава, че не се е реализирала гаранцията. Не се е реализирало правото, предвидената възможност, но гаранцията, нормата на закона винаги остава. При процесуалните гаранции, които осигуряват правото на защита нереализирането на предписаното задължение винаги означава, че не се е реализирала и самата гаранция. А това пък означава, че е допуснато съществено процесуално нарушение.
2. КЛАСИФИКАЦИЯ НА ПРОЦЕСУАЛНИТЕ ГАРАНЦИИ, КОИТО ОСИГУРЯВАТ ПРАВОТО НА ЗАЩИТА.
А/ Процесуални гаранции, които са задължителни по всяко наказателно дело и ПГ, които НЕ са задължителни по всяко дело, защото се прилагат при предписана от закона 1 или друга дискреция. Тези вторите са много малко – например чл. 224.
-процесуални гаранции, които се отнасят до всички субекти на правото на защита – например задължението да се призовават за участие в дейността; неприкосновеност на личността;
-процесуални гаранции, които се отнасят само до конкретен субект на правото на защита – забрана за утежняване на положението – само за обвиняемия.
Б/ Процесуални гаранции, които намират приложение във всички стадии и фази – презумпция за невиновност и ПГ, които намират приложение в отделен стадии – забраната за влошаване на положението важи само при въззивна инстанция и при връщане на делото за ново разглеждане.
В/ основни ПГ – в/у тях се изгражда цялата система от ПГ за правото на защита:
-презумпция за невиновност
-неприкосновеност на личността
-задължение за разясняване правата на гражданите
-
НЕПРИКОСНОВЕНОСТ НА ЛИЧНОСТТА. Установена е в чл. 17 и е видно, че неприкосновеността на личността се отнася до всички граждани, които участват в процеса, без да има значение дали защитават свои/чужди права и интереси или само подпомагат технически дейността на държавните органи.
От анализа на чл. 17 неприкосновеността на личността намира проявление в 3 насоки:
-по отношение на гражданите не могат да се прилагат мерки за принуда, освен предвидените в НПК.
-никой гражданин не може да се задържа повече от 24ч без разрешение на съд
-държавните органи в наказателния процес са длъжни незабавно да освободят всеки, който незаконно е лишен от свобода.
Мерките за процесуална принуда са законоустановени при това изчерпателно в НПК и не могат да се прилагат други.
Според чл. 17 мерките за принуда се налагат „само в случаите, предвидени в НПК”. Този израз не означава, че НПК предписва случаи, в които се налагат едни, а в други случаи – други мерки за принуда. Този израз означава, че НПК предвижда всички фактически предпоставки за налагането на една или друга мярка за принуда, а те трябва да са предписани ясно и прецизно по възможност с обективни критерии.
Мерките за процесуална принуда са не само предвидени в НПК, не само са предвидени предпоставките за налагането им, изчерпателно е предвиден и редът, по който се налагат – компетентен орган, срок, акт, с който се налага, възможност за обжалване и реда за това.
В практиката на европейския съд в Страсбург – мерки за принуда, с които се накърняват основни права и свободи, предвидени в ЕврКонвенцияЗПЧ трябва да се налагат от съдия или длъжностно лице, които изпълнява съдебни функции. По няколко дела с/у РБ ЕСъд категорично прие, че нито прокурорът, нито следователят, а още по малко разследващият полицаи са длъжностни лица, които изпълняват съдебни функции, за да могат да налагат принуда. Когато принудата е наложена от орган на изпълнителната власт или от съдебен орган без съдебни функции, то трябва да е предвидена възможност така наложената мярка да се обжалва пред съд. Затова на досъдебна фаза почти всички мерки се постановяват от съд. А когато се вземат от прокурора или разследващ орган е предписана възможност да се обжалват пред съда.
-
Задължение за разясняване правата на гражданите.
Тази гаранция е установена в чл. 15, ал. 3. Изводи:
-Задължението да разясняват правата е адресирано до всички държавни органи.
-Тази гаранция се отнася до всички граждани, защото както е видно от чл. 15, ал. 3 те са длъжни да разясняват правата на всеки гражданин без значение процесуалното качество, което има той за участие в процеса.
-В чл. 15, ал. 3 неслучайно е употребен глаголът „разясняват”. Това означава, че задължението ще бъде изпълнено не когато правата на лицето са били прочетени или преразказани, а когато са му били и обяснени с оглед неговата възраст, образование, култура и т.н.
-Задължението на държавните органи остава, независимо от изявлението на лицето, че познава правата си.
- Задължението на държавните органи остава и те са длъжни да разяснят правата на гражданина, дори когато той участва в извършването на действието със свой защитник. Нормата на ал. 2 е императивна.
-Правата на гражданите трябва да бъдат разяснявани преди да се извърши действието, в което те ще вземат участие, но няма пречка и по време на извършването му.
-Разясняването на правата на гражданите не означава, че държавните органи са длъжни системно да им дават консултации и напътвания и така да изместват дейността на защитника.
-От края на изречението на чл. 15, ал. 3 още едно задължение за държавните органи – да им осигурят възможност да упражняват своите права. Има се предвид чисто техническите задължения – например, да бъде предоставен телефон; да се предостави начин да напише обвиняемия жалбите си; да му се предостави помещение, където да се срещне и да разговаря насаме с адвоката си и др.
11.11.2009
-
ПРЕЗУМЦИЯ ЗА НЕВИНОВНОСТ
1. Обща характеристика
- презумпцията за невиновност е онова принципно правило, което има толкова изключително значение, че то е послужило като база за обособяване на различните типове наказателни процедури в исторически план. Типовете: следствен, инквизиционен, обвинителен и смесен. Затова презумпцията за невиновност е установена във всички м/ународни договори за правата на човека. Това е чл. 11 от ВДПЧ; чл. 14 от МПГПП и чл. 6 от ЕКЗПЧ, според който всяко лице, обвинено в криминално престъпление се счита за невинно до доказване на вината му в съответствие със закона. У нас презумпцията за невиновност е установена в чл. 31, ал. 3 КРБ и чл. 16 НПК.
-презумпцията за невиновност не е правна презумпция и в правната литература това мнение се поддържа единодушно. Ето аргументите:
при презумпциите в правото има един факт, който се нарича презюмиращ и който се доказва. Презюмираният факт не се доказва, а се счита за доказан, щом е доказан презюмиращият. При презумпцията за невиновност в наказателния процес след като едно лице е привлечено като обвиняем то се смята за невинно от момента на привличането му като обвиняем и без да се доказва какъвто и да било факт.
презумпцията за невиновност не загубва своето значение, когато по преценка на държавен орган бъде опровергана, както е при всяка оборима правна презумпция. Презумпцията за невиновност действа до влизането на присъдата в сила и е без каквото и да било значение нейното фактическо опровергаване. За втората инстанция обвиняемият се счита невинен, независимо дали първата инстанция го е осъдила.
презумпциите в правото обикновено се потвърждават, защото са базирани на най-често срещаните връзки между явленията и нещата. Презумпцията за невиновност, обаче, най-често се опровергава като се има предвид броят на постановените осъдителни, съотнесен към броя оправдателни присъди.
2. Правна същност на презумпцията за невиновност.
В чл. 16 НПК глаголът „смята” е употребен в неговата безлична и безадресатна форма. Затова няма съмнение, че чл. 16 създава задължение за държавните органи да смятат обвиняемия за невинен. Точно обратно – НПК задължава държавните органи да действат, когато са убедени, че той е виновен – прокурорът да изготви ОА, а съдът да постанови осъдителна присъда.
Презумпцията за невиновност не може да се съпоставя с вътрешното убеждение за виновност, до което достигат едни или други органи в хода на процеса. Вътрешното убеждение за виновност и презумпцията за невиновност са правни величини, но от различен порядък и затова не могат да се съпоставят и анализират съвместно.
Презумпцията за невиновност е разпоредба на обективното право, която се явява и основна гаранция за правото на защита.
Презумпцията за невиновност означава, че когато е установена от законодателя, същият трябва да установи такива права за обвиняемия и за държавните органи, т.е. законодателят трябва да установи такъв процесуален режим, който да е гаранция, че в никой момент от процеса обвиняемият няма да може да се третира като виновен. Ето какво е процесуалното положение на обвиняемия по нашия НПК с оглед презумпцията за невиновност:
-тежестта да се докаже обвинението винаги лежи в/у прокурора и тази тежест никога не може да се прехвърля в/у обвиняемия. Това е чл. 103, ал. 1;
-обвиняемият не е длъжен да доказва, че е невинен – чл. 103, ал. 2;
-не могат да се правят изводи във вреда на обвиняемия от това, че той не е дал показания или не е доказал възраженията си – чл. 103, ал. 3.
-обвиняемият има право да запази пълно мълчание, има право да дава обяснения, колкото пъти намери за необходимо и без ограничения със срокове; има право да даде неверни обяснения. Това поведение на обвиняемия не може да се отчита като отегчаващо вината обстоятелство, а за неверни обяснения не носи наказателна отговорност, както свидетелите.
-обвинението и присъдата не могат да се основават само на самопризнанията на обвиняемия, а направеното самопризнание не освобождава държавните органи от задължението им да събират други доказателства – чл. 116.
-присъдата не може да почива на предположения, а обвиняемият се признава за виновен само когато обвинението е доказано несъмнено - чл. 303. От този текст може да се направи и друг извод – че по нашия НПК, макар и правилото да не е формулирано изрично, всяко съмнение се тълкува в полза на подсъдимия.
-обвинението и присъдата не могат да се основават само на показанията на анонимни свидетели, и на тях, и на резултати, получени от СРС – чл. 147, ал. 1.
-обвиняемият не може да бъде разпитван по делегация, включително чрез видеоконференция, освен когато се намира в чужбина и това няма да затрудни разкриването на истината – чл. 115.
-по отношение на обвиняемия могат да се налагат мерки на принуда, но само предвидените в НПК и в повечето случаи се налагат от съд.
ИЗВОД: всички тези правила намират приложение, защото обективно обвиняемият се счита за невинен и тези правила не могат да се дерогират, когато един или друг държавен орган в наказателния процес е стигнал до убеждение, че обвиняемият е виновен.
№12 НЕСМЕНЯЕМОСТ НА ОРГАНИТЕ НА СЪДЕБНАТА ВЛАСТ
1.Обща характеристика.
Това е класически съдоустройствен принцип и за това не е установен в НПК, а в ЗСВ. Принципът е съдоустройствен, защото се отнася не до самата наказателно процесуална дейност, а до устройството и принципите на организация на органите на съдебната власт.
Принципът е конституционен и съгласно член 129 КРБ, ал. 3: „ с навършване на петгодишен стаж като съдия, прокурор или следовател и след атестиране с решение на ВСС съдиите, прокурорите и следователите стават несменяеми”. От текста могат да се направят следните изводи:
-принципът се отнася до всички държавни органи с изключение на разследващите полицаи, т.к. те са орган на изпълнителната власт.
-несменяемостта е установена не от момента на назначаването, а след като са изтекли 5 години на длъжността съдия, прокурор, следовател.
-несменяемостта е установена НЕ до живот, а до навършването на 65 години.
-до изменението на КРБ от 2003г. несменяемостта настъпваше по силата на закона, а след това изменение – след положителна атестация и решение на ВСС. Отрицателната атестация е основание за освобождаване от длъжност.
В европейското право има неголям брой правила, свързани с несменяемостта. По това право несменяемост никак не означава, че магистратът не може да бъде освобождаван от длъжност. В тази връзка е важно в националните законодателства основанията за освобождаване да бъдат формулирани с обективни критерии, за да не се стигне до прилагането на субективни преценки и оценки при освобождаването на несменяем магистрат.
2. Правна същност на принципа.
Преди изменението на КРБ от 2003 г. несменяемите магистрати можеха да се освобождават от длъжност на 4 основания:
-при подаване на оставка;
-навършване на 65г.
-влязла в сила присъда и наложено наказание ЛОС за умишлено престъпление;
-трайна фактическа невъзможност за изпълнение на задълженията за повече от 1 година.
Няма никакво съмнение, че тези 4 основания за освобождаване на магистрати са напълно съвместими с принципа на несменяемостта и не могат по никакъв начин да ограничат приложението му, защото:
-основанията за освобождаване са установени със закон
-установени са с императивна правна норма;
-установени са изчерпателно;
-тези основания са установени с правни норми, които съдържат в хипотезиса си прости ЮФ, а прилагането на този вид правни норми, означава, че щом се докаже, че фактът се е състоял, се прилага диспозицията без каквито и да било оценки и преценки.
След измененията на КРБ от 2003г. бяха предвидени още 3 основания за освобождаване на несменяемите магистрати:
- системно неизпълнение на служебни задължения;
- тежко нарушение;
- с действията си уронва престижа на съдебната власт;
ИЗВОД: последните две от тези основания са несъвместими с принципа и в зависимост от начина, по който ще бъдат приложени текстовете може да се стигне до накърняване и ограничаване на този принцип. Те са установени с правни норми, които съдържат в хипотезата си сложни фактически състави и при това, по-важно е, че са описани с чисто субективни критерии. Когато се докаже, че е извършено нарушение, въпрос на субективна преценка е дали е тежко. Когато се докажат извършени действия от магистрата, субективна преценка е дали с тези действия се уронва престижа на съдебната власт.
3. С приемането на ЗСВ от 1994г. главният прокурор и председателите на ВКС и ВАС бе предвидено, че могат да бъдат освобождавани на същите тези три основания, формулирани абсолютно еднакво, дори като словесен изказ. Още същата година по конституционно дело №9 КС ги обяви за противоконституционни с мотиви: „Това са основания, които дават възможност за субективни преценки, понякога водещи до произвол, поради което са несъвместими с предсрочното прекратяване на дейността на органите на съдебната власт. Такива основания създават широки и неограничени възможности за субективни преценки и затова в крайна сметка би могло да се стигне до отстраняване от длъжност на магистрати, поради лични, партийни и други користни съображения и подбуди.”
Сподели с приятели: |
