№6 Наказателният процес – система от действия; дейност на държавни органи и граждани, която има строго специфичен предмет и която се развива и осъществява по ред, предвиден в нпк
Изтегляне 0.82 Mb.
|
| глава 14 НПК. На всеки способ е посветен и самостоятелен раздел. Чл. 172, ал. 1 изчерпателно сочи кои са оперативните способи при използването на 1 или друго СРС:
-наблюдение; -подслушване; -последяване; -проникване в помещение; -белязване на предмети; -контролирана доставка; -доверителна сделка; -служител под прикритие; Това са СРС у нас. Способите за доказване за изчерпателно посочени в закона. Освен това НПК изчерпателно сочи и реда, по който се извършва един или друг способ за доказване. Изключение от това правило са СРС, т.к. нито в НПК, нито в ЗСРС е посочен редът, по който се извършва наблюдението, подслушването и останалите, т.к. това е класифицирана информация. С ТР №2/2002г на ВКС се установиха 2 принципни правила, свързани с допуснати съществени процесуални нарушения при извършване на 1 или друг способ за доказване. Правилата: а/ Когато при извършването на съответния способ за доказване е допуснато съществено процесуално нарушение (например при претърсването няма 2 поемни лица; ползвано е СРС без разрешение на съда). В тези хипотези се приема, че протоколът е невалиден и че фактите, които се възпроизвеждат в този протокол могат да се доказват чрез други средства, предвидени в НПК. б/ Ако съдът констатира, че при извършването на конкретен способ за доказване е допуснато съществено процесуално нарушение, той не може да връща делото на стадия, на който е допуснато нарушението, за да бъде поправено същото. Този извод важи дори когато извършеното действие при съществено процесуално нарушение е възможно да бъде повторено. 31.03.2009 г. в/Способите за доказване нито са доказателства, нито са доказателствени средства, те не са нито факт на обективната действителност, нито са начин за възпроизвеждане на такива факти. Затова и не са нито доказателства, нито доказателствени средства. Способите за доказване по същността си са действия, предвидени в НПК, които се извършват от компетентен орган и по ред, предвиден в НПК. г/Вярно, че способите за доказване са процесуални действия, така както са процесуални действия и всички други действия, предвидени в НПК – образуването, привличането, предявяване на разследването и др. И въпреки това разликата е съществена, т.к. само при процесуалните действия, които са в същото време и способи за доказване, резултатът е събиране и проверка на доказателства. д/Едни и същи способи могат да послужат както за събиране, така и за проверка на доказателствен материал. НПК не познава способи за събиране, които да са различни от способите за проверка на доказателствен материал. е/Способите за събиране и проверка на доказателства са същите, както способите за проверка на доказателствени средства. НПК не ги разграничава на различни видове такива. ж/Способите за събиране и проверка на доказателствен материал са едни и същи на съдебна фаза и на досъдебна фаза. Понякога се налагат някои специфики. Например – при оглед на досъдебна фаза присъстват поемни лица, а при оглед на съдебна фаза няма поемни лица, но присъстват страните. з/При някои от способите за доказване НПК предписва задължително да участват поне 2 поемни лица – оглед, претърсване, изземване, следствен експеримент, разпознаване (чл. 137). При други способи за доказване могат да участват родители, педагози, психолози – разпит на непълнолетни или малолетни свидетел Класификацията на способите за доказване: 1/Принудителни способи за доказване. Принудителен способ за доказване е този, за който НПК предписва, че може да се извърши въпреки волята на лицето. По НПК няма съмнение, че принудителните способи за доказване са претърсване, изземване, обиск, освидетелстване, вземане на образци за сравнително изследване, разпит на свидетел. Разпитът на обвиняем не спада към тези принудително способи. Принудителните способи за доказване трябва да различават от мерките за процесуална принуда(МПП). Има мерки, които са класически превантивни, т.к. се налагат, за да приключи в срок наказателният процес – подписка, гаранция, задържане под стража, забрана за напускане пределите на страната и т.н. Има и други мерки за принуда, които се налагат като санкция за извършено процесуално нарушение – принудително довеждане. Способите за доказване, които са принудителни нито имат превантивна цел, нито се налагат заради извършено процесуално нарушение. Чрез принудителните способи за доказване се принуждава лицето да участва при извършването на действието, за да се съберат и проверят нужните доказателства. 2/Тайни способи за доказване. Става въпрос за способи за доказване, които се извършват без знанието на лицето и които накърняват основни права и свободи. Тайните способи за доказване по НПК са задържане и изземване на кореспонденция и СРС. 3/ Способи за доказване с разрешение/одобрение на съдия. Това са принудителните и тайни способи за доказване. Отпадат за юни следните въпроси(за държавните остават). Учим ги, като имаме предвид въпрос №49 + съответните членове: №50 - чл. 144 - 154 №51 - чл. 155 – 158 + въпрос №49 №52 – чл. 159 -165 №53 – чл. 166 – 171 №54 – чл. 158 №55 – чл. 139 – 143 №56 – чл. 175-177 №57,58,59 – отпадат и за юни, и за държавните!!! Само че можело да ни изненадат на конкурсите с разноските. Има ТР №4/2010г. – полезно ще е за конкурсите. №40 ТЕЖЕСТ НА ДОКАЗВАНЕ
За да се обясни тежестта на доказване, трябва да се съпостави тежестта на доказване, която има прокурорът и задължението за доказване, което има защитникът. Задължението на защитника е едно обикновено задължение и то е изпълнено тогава когато защитникът е успял да внесе съмнение в обвинението. Кога е внесено съмнение в обвинението е въпрос на конкретна преценка за всеки отделен случай. Тежестта на доказване на прокурора е неговото задължение да докаже по несъмнен начин обвинението. Но това не е обикновено задължение, е именно тежест, т.к. ако защитникът внесе съмнение в обвинението и прокурорът не успее да отстрани това съмнение на досъдебна фаза производството би се прекратило, а на съдебна фаза – оправдателна присъда. 2/ По нашето право никога не е допустимо тежестта на доказване да бъде прехвърлена в/у защитата, т.к.: -съгласно чл. 103, ал. 3 не могат да се правят изводи във вреда на обвиняемия, поради това, че не е доказал възраженията си; -съгласно чл. 103, ал. 2 обвиняемият не е длъжен да доказва, че е невинен. -тежестта на доказване не може да се прехвърля, т.к. вътрешното убеждение на никой държавен орган, веднъж произнесъл се по вината, с нищо не може да ангажира вътрешното убеждение на следващия държавен орган, който ще се произнася по същите въпроси; -винаги е възможно прокурорът са внесе ОА, първата инстанция да постанови оправдателна присъда, а втората – осъдителна и обратно; -тежестта на доказване не може да се прехвърля нито фактически, нито юридически. Юридически не може, т.к. няма текст в НПК, който да позволява това. Фактически не може, т.к. никой държавен орган в хода на процеса не e длъжен да заявява, че обвинението е доказано, за да може фактически оттук насетне тежестта на доказване да се прехвърли в/у другата страна. -по нашето право, за разлика от англо-американското, тежестта на доказване не може да бъде прехвърляна, защото доказването се базира на презумпцията за невиновност, а не се базира на общия принцип на доказването, че тежестта на доказване лежи в/у страната, която в спора прави положителни твърдения и от чието доказване тя ще извлече изгодни правни последици. Прокурорът е този, който прави положителните твърдения с внесеното обвинение в съда и затова той има тежест на доказване. Когато подсъдимият отрича, че е извършил престъплението няма тежест на доказване, т.к. твърдението му е свързано с отрицателни факти. Разликата е оттук насетне. Според едни или други прецеденти на английското право, ако подсъдимият отрича престъплението, не е длъжен да доказва нищо, но ако това му отрицание е свързано с положителни утвърждавания, в/у него се прехвърля тежестта на доказването. 07.04.2010 г. №60 = №21 да си погледнем старите лекции. №61 – образуване на досъдебно производство. Няма да има лекция. Важи казаното за образуването по въпрос №8 + чл. 207 – 214. №62 – извършване на разследването – пак по въпрос №8. №63 ПРЕДПОСТАВКИ ЗА ПРИВЛИЧАНЕ НА ОБВИНЯЕМ 1/Обща характеристика на привличането на обвиняем. а/ По нашето право привличането на обвиняем е винаги процесуално действие. Това значи, че едно лице може да се привлече като обвиняем, но само след като е образувано досъдебното производство било с постановление на прокурора, било с първото действие по разследването. б/ Привличането на обвиняем се извършва винаги преди да е приключило разследването, а това пък означава – преди да са събрани всички доказателства по конкретния случай. в/ Привличането на обвиняем като правило се извършва от разследващия орган след като той е докладвал на прокурора. Но от чл. 46, ал. 2, т.2 може да се направи извод, че прокурорът също може да привлече обвиняем. г/ Актът, с който лицето се привлича като обвиняем е постановление. Но има три изключения, когато лицето не се привлича с постановление, а с първото действие по разследването с/у него. Тези изключения са: - по чл. 219, ал. 2 – НОХД; - по чл. 356, ал. 4 – бързо производство; - по чл. 362, ал. 4 – незабавно производство. При бързото и незабавното производство правилото е, че лицето се привлича като обвиняем с първото действие по разследването с/у него. д/ С постановлението за привличане като обвиняем или с протокола за извършеното действие по разследването се конституира фигурата на обвиняемия. И затова от този момент на лицето, привлечено като обвиняем трябва да бъдат осигурени всички процесуални права, а от друга страна, от този момент по отношение на това лице могат да се приложат всички мерки за процесуална принуда. е/ От друга гледна точка, привличането на обвиняем е по същността си формулиране от компетентен държавен орган на конкретно обвинение с/у конкретно лице, че е извършило престъпление. Затова е вярно, че с привличането на обвиняем не само се конституира фигурата обвиняем, но възниква и функцията по обвинението. ж/ С новия НПК това действие се обозначи с израза “привличане като обвиняем”, за разлика от отменения закон, който обозначаваше същото действие като “повдигане на обвинение”. Изразът „повдигане на обвинение” по НПК означава изготвянето на ОА и внасянето му в съда. Проблемът е, че КРБ в чл. 127 си служи с израза „привличане към отговорност на лице, извършило престъпление”, което е конституционно правомощие само на прокурора. С решение №14 по дело №1/1999г. КС уточни, че привличането на обвиняем в хода на разследването не е равнозначно на привличане към отговорност на лице, извършило престъпление по смисъла на чл. 127 КРБ. Този конституционен текст се свързва единствено с правомощието на прокурора да изготви ОА и да го внесе в съда. Иначе казано, привличането към отговорност по смисъла на КРБ е равнозначно на повдигане на обвинение пред съда по смисъла на НПК. з/ С ТР №2/2002г. на ВКС правилно се прие, че привличането на обвиняем в хода на разследването е неокончателно, предварително или работно обвинение. Окончателното е това, което е формулирано от прокурора с ОА. и/ По нашето право не може да се формулира окончателното обвинение с ОА, ако същото лице не е било привлечено като обвиняем, при това за същото деяние и същата правна квалификация. Друг е въпросът, че това окончателно обвинение, формулирано в ОА, може да бъде изменено от прокурора на първа инстанция, било защото правната квалификация е друга, било защото съществено е изменена обстоятелствената част на обвинението. к/ Европейските стандарти за обвинение. -Според практиката на Европейския съд в Страсбург обвинение може да е налице, независимо дали е започнало разследване или не. -Според европейските стандарти обвинение е налице, когато компетентен орган на държавна власт прави изявление с/у конкретно лице, в което изявление се съдържа твърдението, че това лице е извършило престъпление. -Според Европейския съд обвинението може да е писмено, устно или чрез конклудентни действия (пример за мълчаливо обвинение: претърсване, обиск, изземване и др.). -Понятието „обвинение” е автономно за Европейския съд. Затова този съд може да приеме, че е налице обвинение и когато в съответното национално законодателство деянието е нарушение или дисциплинарна простъпка и не е обявено за престъпление. Критерият е предвидената в националното законодателство санкция. 2/Трите групи предпоставки за привличане на обвиняем: А/ Фактически предпоставки. Те са по чл. 219, ал. 1 и са 2: -да са събрани достатъчно доказателства за вината на конкретно лице за извършване на конкретно престъпление; -да не са налице основания за прекратяване на делото. Друг е въпросът, че едно лице може да се привлече като обвиняем и без да са събрани достатъчно доказателства за вината му в хипотезата по чл. 219, ал. 2. Б/ Материално-правни предпоставки: -да се касае за деяние, което е съставомерно и е извършено от НОЛ. -да не са налице предпоставките за освобождаване от наказателна отговорност с налагане на възпитателни мерки по чл. 24, ал. 1, т.8. -да не са налице предпоставките, които изключват или погасяват наказателната отговорност – смърт, давност, амнистия, невменяемост – чл. 24, ал. 1. В/ Процесуалните предпоставки: -компетентен орган – прокурорът или разследващият орган. -надлежен акт – постановлението или протокола. -да са спазени изискванията на чл. 7 КРБ за снемането на имунитета. -да не е налице правилото “non bis in idem” – чл. 24, ал. 1, т.6. 3/Обяснението на фактическите предпоставки за привличане на обвиняем. Става въпрос за чл. 219, ал. 1 НПК. В тази връзка е важно правилното тълкуване на изискването за „достатъчно доказателства”, че конкретно лице е извършило конкретно престъпление. Този израз „достатъчно доказателства” може да се обясни най-напред с обективни критерии. От такава гледна точка „достатъчно доказателства” означава: - да са извършени всички необходими и възможни действия по разследването и да са събрани всички доказателства. Отнапред е невъзможно да се посочи кои действия са необходими във всички случаи, т.к. кои действия са необходими зависи от всеки конкретен случаи. Отнапред обаче се знае, че не е възможно да се извърши разпит на обвиняем и всички други действия по разследването за проверка на дадените обяснения. -след като са извършени всички необходими и възможни действия, от събраните доказателства трябва да може да се направи единствено възможен извод, че това лице е извършило конкретното престъпление. -ако доказателствата са противоречиви и тези противоречия не са, а и не могат да се преодолеят, макар да е направено всичко възможно, не може да се пристъпи към привличане на обвиняем. Това понятие „достатъчно доказателства” може да бъде обяснено и със субективни критерии: -„достатъчно доказателства” не означава, че държавният орган трябва да пристъпи към привличане на обвиняем само когато е убеден, че това лице е извършило престъпление. Към този момент държавният орган не може да е убеден, т.к. когато се пристъпва към привличането на обвиняем разследващият орган все още не е разпитал това лице, не е чул неговите обяснения и не ги е проверил. -затова е вярно, че „достатъчно доказателства” не означава убеждение, а означава основателно предположение, че конкретно лице е извършило конкретно престъпление. Предположението е основателно, т.к. се базира обективно на събраните по делото доказателства. Става въпрос именно за предположение, а не за убеждение, т.к. когато привлича обвиняем у разследващия орган винаги е налице съмнение, но то се базира не на събраните по делото доказателства, а единствено на факта, че обвиняемият не е дал обяснения и че не са проверени същите. Предпоставки по чл. 219, ал. 2 За да се привлече обвиняем по тази ал. 2 трябва да предстои да се извърши първо действие по разследването с/у конкретно лице. Как се тълкува този израз? Разпоредбата на чл. 219, ал. 2 е императивна. Употребен е глаголът „може”, но тълкуван със съюза „и”, той означава, че ал. 2 създава още една възможност за привличане на обвиняем, алтернативно с ал. 1 и не означава, че разследващият орган може да предприеме първо действие с/у лице и след това да реши дали да го привлече или не. По ал. 2 думата „акт” означава протокол, това следва от систематичното тълкуване с ал. 3. Законът изисква да е предприето действие по разследване (а не всяко друго процесуално действие) и към това действие има още 2 условия – то да е първото и да е с/у лицето. Действието е с/у лицето, ако то се извършва с участието на самото лице и кумулативно с/у това лице държавният орган разполага с данни или с доказателства, че това лице е евентуален извършител на престъплението. Чл. 219 ал.1-3 – това е същността на въпрос №63. Следващите алинеи се отнасят до предявяване на обвинението, което не влиза в този въпрос. 14.04.2010 г. –Г. Митов № 66 СЪДЕБНО ПРОИЗВОДСТВО Съдебната фаза се състои от 6 етапа. Първият - подготвителните действия за разглеждане на делото в съдебното заседание. ОБРАЗУВАНЕ НА СЪДЕБНО ПРОИЗВОДСТВО. Има 2 категории дела: - дела, които се образуват по тъжба на пострадалия – те са от частен характер; - дела за престъпления, които се преследват по общия ред – дела от общ характер. Образуването на съдебното производство зависи от характера на делото. За НОХД процедурата е доста по-облекчена. Делата от частен характер започват с тъжба и директно на съдебна фаза, няма досъдебна фаза. Така че редът при делата от ЧХ е по-тежък. Образуването на НОХД става автоматично – с внасянето на ОА в съда. Когато делото, или по-точно ОА с приложените му материали, се внесе в съда, наказателното дело в съдебна фаза е образувано. А самото образуване става с поставяне на номер в деловодството. Не е необходим изричен акт. Делата по тъжба на пострадалия се предхождат от една предварителна проверка – дали извършеното деяние представлява престъпление. Тази преценка е възложена на председателя на РС. С оглед ниската степен на обществена опасност, всички престъпления, които се преследват по тъжба на пострадалия се разглеждат от РС. Председателят на РС назначава съдията-докладчик за НЧХД. В по-големите съдилища и за дела от общ характер – заместник-председателите извършват това. Ако са налице предпоставките образуване на съдебно производство с разпореждане – чл. 247, ал. 1, т.2. Ако се прецени, че не са налице предпоставките (не е подписано, няма описание на деянието) или деянието не съставлява престъпление, председателят на РС отказва образуване. С оглед защитата на подалия тъжбата е предвидена възможността разпореждането на председателя на съда да се атакува по реда на гл.22 - чл. 247, ал. 2. След като има разпореждане, се дава номер на делото и то продължава. В ГП има разминаване м/у „дело” и „ИМ” в етапа на образуване ИМ става дело, само ако отговаря на предпоставките. Този проблем стои и при НЧХД. Би било редно още със самото подаване тъжбата да се образува някак в дело. Друг е въпросът дали това дело да има статута на другите дела. Ако трябва да тълкуваме стриктно НПК – делото се образува едва след разпореждането на председателя на РС – чл. 247. Но това създава проблеми и трябва да има подзаконова уредба в ЗСВ. № 67 ПЪРВИ СТАДИЙ НА СЪДЕБНА ФАЗА – ПОДГОТВИТЕЛНИТЕ ДЕЙСТВИЯ ЗА РАЗГЛЕЖДАНЕ НА ДЕЛОТО В СЪДЕБНОТО ЗАСЕДАНИЕ Самото заглавие говори за същността и задачите. Трябва да се проверят налице ли са предпоставките, за да може делото да се разгледа в съдебното заседание, а ако не са налице - да се реши какво ще се прави. Редом с тези решаващи въпроси, трябва да се решат и много технически въпроси по организацията (призоваване, връчване на книжа и др.).
След като се образува съдебното производство, следва да се определи съдията-докладчик – чл. 248, ал. 1. Не се прави разлика м/у характера на делата – НОХД/НЧХД. Председателят/зам-председателят на съда определя съдията-докладчик. (Има две функции на административния председател на съда – образува съдебното производство и определя съдията-докладчик.) Изтегляне 0.82 Mb. Сподели с приятели:
|