№6 Наказателният процес – система от действия; дейност на държавни органи и граждани, която има строго специфичен предмет и която се развива и осъществява по ред, предвиден в нпк
Изтегляне 0.82 Mb.
|
-право на свобода и сигурност; -правото на неприкосновеност на личността, на жилището, на личния и семеен живот, на кореспонденцията; -право на свободно придвижване; -право на свободен избор на местоживеене; -право на свободно напускане пределите на страната; -право на собственост (накърняващо е обезпечаването). Европейски стандарти за наказателно процесуалната принуда: 1/Мерките за процесуална принуда трябва да са установени със закон, а този закон трябва да отговаря и да се прилага при следните изисквания: а/ закон, който предписва принуда не може да се тълкува разширително; б/ разпоредбите на закона трябва да са формулирани точно, ясно и просто, за да могат гражданите лесно да разберат последиците от неспазването; в/ законът не трябва да противоречи на правото. Това означава, че той трябва да съдържа достатъчно гаранции с/у евентуални произволни посегателства на основни права и свободи. г/ когато законът съдържа дискреционни разпоредби, дискрецията трябва да е очертана лимитативно и по възможност с обективни критерии, за да се гарантира, че няма да е възможно чрез субективни преценки и оценки да се накърняват основни права и свободи. 2/Мерките за принуда трябва да преследват правомерна цели да отговарят на изискването „необходими в едно демократично общество”. Това значи, че мерки за принуда могат да се постановяват, но само когато това е в интерес на националната или обществената сигурност, на икономическото благосъстояние на страната, когато това е необходимо за предотвратяване на безредици и на престъпления, както и необходимо за защита здравето, морала, правата и свободите на другите. 3/Принудата трябва да е съразмерна, т.е. да е пропорционална на преследваната цел. Това означава, че мерките за принуда не трябва да налагат повече ограничения на правата и свободите на гражданите, отколкото това е необходимо за реализиране на преследваната цел. 4/ Мерките за принуда, които накърняват основни права и свободи трябва да се налагат от съд, а когато са постановени от несъдебен орган, законът трябва да предписва съдебен контрол, било служебен, било по искане на заинтересованото лице. Специално при мерките за принуда, свързани с лишаването от свобода, дори не практиката на Европейския съд в Страсбург, а самата ЕКЗПЧ изисква производството habea corpus. Според това производство, когато едно лице е лишено от свобода от несъдебен орган, незабавно и служебно това лице трябва да бъде изправено пред съдия, за да може той или да отмени задържането или да постанови продължаването задържането под стража. (Примерът с Холандия). Извод: Българският НПК отговаря на тези стандарти, защото мерките за принуда са посочени изчерпателно в закона; изчерпателно са посочени и предпоставките за тяхното налагане, както и редът, по който се налагат. Всички мерки за принуда или се налагат от съд, или подлежат на съдебен контрол, с изключение на: принудителното довеждане на обвиняемия, на свидетел (за него има и глоба), както и глобата за свидетел, ако откаже да даде показания; глобата за ВЛ, ако не се яви или откаже да даде заключение; подписката. Тези мерки за принуда се постановяват от органите на досъдебното производство и не подлежат на съдебен контрол. С приемането на новия чл. 234, ал. 8 се въведе фатален максимален срок на досъдебна фаза за времето, за което може да се наложи мярка за принуда. В съдебната фаза няма срокове за мерките за принуда. Класификация на мерките за принуда в три групи: 1/ Мерки за неотклонение. Мерките за неотклонение са 4 броя и са установени в гл. 7, раздел 2. За пръв път с новия НПК да се наложи мярка за неотклонение не е задължително, което означава, че може да има обвиняем и без мярка. Мерки за отклонение могат да се налагат само на обвиняем. Задържането под стража и домашен арест се постановяват винаги от съд, а подписката и гаранцията – и от органите на досъдебното производство. Гаранцията, както нейният размер, така и самата мярка, могат да се обжалват от обвиняемия пред съда. Очевидно, че единствено подписката е мярка за принуда, която се постановява от органите на досъдебното производство и не подлежи на съдебен контрол. 2/ Други мерки за процесуална принуда. Другите мерки за процесуална принуда – една част от тях са регламентирани в гл.7, раздел 2, а друга част от тях са установени в други части на закона. Мерките за принуда по гл.7, раздел 2 са: забрана за доближаване на пострадалия; забрана за напускане пределите на страната; отстраняване от длъжност; настаняване в психиатрично заведение; мерки за обезпечаване на гражданския иск, глобата и конфискацията; принудително довеждане на обвиняемия. Извън гл. 7, раздел 2 са установени следните мерки за принуда: принудително довеждане и глоба на свидетел, когато не се яви на разпит – чл. 120, ал. 3 и ал. 4 – за глобата, ако откаже да даде показания; глобата на ВЛ, ако не се яви или откаже да даде заключение – чл. 149, ал. 5; глобата за нарушаването на реда в съдебното заседание – чл. 266 и отстраняване от СЗ – чл. 267. 3/ Принудителни способи за доказване. Става въпрос за способи за доказване, които обаче за разлика от други способи за доказване в закона е предписано, че могат да се извършат и въпреки волята на лицето, т.е. принудително. При това НПК не само предписва, че действието може да се извърши принудително, законът сочи и в какво може да се изрази самата принуда. По българския НПК способите за доказване, за които е предвидено, че могат да се вършат принудително са: обиск, освидетелстване, претърсване и изземване, вземане на образци за сравнително изследване и разпит на свидетел. За разпита на обвиняемия има две мнения. Именно по тази причина само принудителните способи за доказване се извършват или с разрешение на съдия или с одобрение на съдията на протокола на извършеното действие. Целта на различните видове мерки за процесуална принуда е различна. 1/Целта на мерките за неотклонение е легално дефинирана в НПК: да се попречи на обвиняемия да се укрие; да му се попречи да извърши престъпление; да му се попречи да осуети изпълнението на присъдата – чл. 57. След като НПК така формулира целта, то вярно е, че тези мерки са класически превантивни мерки за принуда. 2/Другите мерки за процесуална принуда имат за непосредствена цел, макар и неформулирана в закона, да се осигури разкриването на обективната истина и своевременното приключване на производството. От гл.т. непосредствената цел тези други мерки за процесуална принуда могат да се охарактеризират като санкционни и несанкционни. По-голямата част са несанкционни, т.к. се налагат без да е извършено процесуално нарушение, т.е. без да е налице неизпълнено предписано процесуално задължение: -настаняването в психиатрия не се свързва с допуснато процесуално нарушение на обвиняемия, т.к. той се настанява за изследване; -отстраняването от длъжност не се свързва с допуснато процесуално нарушение, а се прави, за да може обвиняемият да не изпълнява длъжността си по време на разследването и така да попречи за разкриването на истината. Санкционните мерки се постановяват винаги, когато е допуснато процесуално нарушение и неизпълнение на процесуалното задължение. Те са: принудително довеждане на обвиняем, принудителното довеждане и глобата на свидетеля; глобата на ВЛ; отстраняването от съдебната зала и глобата на лице, които нарушават реда в съдебната зала. Те са изчерпателно посочени. Принудителните способи за доказване имат за непосредствена цел да се осигури чрез налагането на принуда събирането и проверка на конкретни доказателства по делото. 3 Разлики м/у мерките за отклонение и другите мерки за процесуална принуда: -Мерките за неотклонение – само по отношение на обвиняем, а другите - и за други лица. -Само мерките за неотклонение имат класическа превантивна цел, а другите мерки за принуда имат други цели и задачи. -Само за мерките за неотклонение съществува легален текст – чл. 56 НПК, който макар и неизчерпателно сочи конкретните критерии, от които трябва да се ръководи държавният орган, когато решава да постанови една, а не друга мярка за неотклонение – доказателства с/у обвиняемия, здравословно състояние, семейно положение, професия, възраст и т.н. №31, 32 и 33 Всичко, казано по въпрос 30 важи и за тези въпроси. По тези 3 въпроса, когато се разисква всяка мярка за неотклонение, трябва да се отговори на следните въпроси: -кой е компетентен орган да наложи мярката -кои са фактическите предпоставки за налагане на мярката; -какъв е редът за налагането на мярката; -подлежи ли редът за налагане на мярката на съдебен контрол; -по въпрос №31 – чл. 60 – за подписката. Отговаряме по горния ред. Гаранцията – чл. 61. Домашен арест – чл. 62. -по въпрос №32 – задържане под стража. ТР №1/2002г.!!! Чл. 63, 64 и 65 – за задържането под стража. Фактическите предпоставки за задържане под стража са по чл. 63, ал. 1. Първата предпоставка, за да се определи задържане под стража е не лицето да е привлечено като обвиняем за престъпление, което се наказва с ЛОС, а да е налице обосновано предположение, че обвиняемият е извършил престъпление, което се наказва с ЛОС. Благодарение на тази нова формулировка, съдът е компетентен преди да провери дали са налице и другите предпоставки за задържане, да провери събрани ли са достатъчно доказателства, от които може да се направи достатъчно предположение, че лицето е извършило престъплението и може да откаже задържане само на това основание – защото не са събрани достатъчно доказателства. Освен обаче тази предпоставка, трябва да е налице, при това кумулативно, и още една – или да има реална опасност, че обвиняемият ще се укрие или пък, че ще извърши престъпление. Поставя се въпросът има ли по нашия НПК задължително задържане под стража. Ал. 2 си служи с презумпция при дефинирането кога е налице реална опасност. Но презумпцията е оборима, от където следва, че по НПК няма задължително задържане под стража. Изводът за оборимост – от чл. 63, ал. 2 „ако от доказателствата по делото не се установи противното”. -въпрос №33 – забрана за доближаване до пострадалия – чл. 67. Забрана за напускане пределите на страната – чл. 68. Настаняване в психиатрично заведение – чл. 70(това е единствената мярка за принуда, която се постановява на досъдебна фаза и то със съдебни заседатели). Отстраняване от длъжност – чл. 69. Принудително довеждане на обвиняем – чл. 71. Мерки за обезпечаване на граждански иск – глоба и конфискация - чл. 72 и чл. 73. 20.01.2010г. №37 отпада №36 СВИДЕТЕЛ. ЗАЩИТА НА СВИДЕТЕЛ
В нашия закон съществува принципно правило, според което не може да бъде свидетел лицето, което участва в същото наказателно производство, но в друго процесуално качество. Защитникът, разследващият полицай, прокурорът, обвиняемият – те не могат да бъдат свидетели. От това право чл. 118, ал. 1 допуска многобройни изключения. Може да бъде свидетел – пострадалият, поемното лице, гражданският ищец, гражданският ответник, обвиняемият (но ако производството с/у него е прекратено и той е осъден с влязла в сила присъда). Проектът за НПК – разследващият полицай да бъде свидетел по всяко време. 3/ Права и задължения на свидетеля Права – чл. 120 Задължения – чл. 122 4/ Отказ от свидетелстване Този институт е предвиден в чл. 115 и тази разпоредба дава възможност на някои лица да откажат да свидетелстват – съпруг, възходящ, низходящ, братя и сестри на обвиняемия и лицето, с което той се намира във фактическо съжителство. Тези лица могат да се откажат да бъдат свидетели. Ако не се откажат и дадат показания, те също, както всички други свидетели, са длъжни да кажат истината под страх от наказателна отговорност. 5/ Обстоятелства, по които свидетелят не е длъжен да дава показания Както е видно от чл. 121 свидетелят не е длъжен да дава показания по въпроси, отговорите на които ще уличат него, негови низходящи, възходящи, братя, сестри или лицето, с което се намира във фактическо съжителство в престъпление. Правото на тези лица е единствено при зададения въпрос да замълчат. Те не могат да дадат неверни показания под претекст, че иначе ще уличат в престъпление. Носи се наказателна отговорност за неверни данни. Може ли свидетел да има адвокат, защитник по делото? Чл. 122, ал. 2. Само когато отговорът на въпроса може да уличи него или негови близки, може да се консултира със защитник. Защитникът трябва да бъде допуснат да присъства без да може да участва (т.е. да задава въпроси по време на разпита). Когато свидетелят пожелае да се консултира със защитника, разпитът трябва да се прекъсне и двамата да останат насаме и след това разпитът да продължи. Важното е, когато поиска да се консултира, това да му бъде позволено. 6/ Защита на свидетели а/ По НПК са възможни 3 форми за защита на свидетел: -лична физическа охрана; -запазване в тайна самоличността на свидетеля и разпита му като анонимен. Свидетелят се разпитва от съответния държавен орган без участие на когото и да било другиго, като в протокола се вписва не името му, а идентификационен номер, а самият протокол не се подписва от лицето. До анонимния свидетел имат достъп държавните органи, а защитникът и повереникът – само ако са посочени от него. Протоколът за разпит се предоставя на заинтересуваните страни да се запознаят с него и да зададат писмени въпроси. -използване на СРС със съгласието на свидетеля; б/ Тези мерки за защита се налагат от съда или от прокурора, но винаги със съгласието на свидетеля. Предпоставките, за да се наложи мярка за защита – трябва да са налице достатъчно основания да се предполага, че в резултат на свидетелстването е възникнала или може да възникне опасност за живота или здравето на свидетеля, на негови възходящи, низходящи, братя, сестри, съпруг или лице, с което се намира в особено близки отношения – чл. 123, ал. 1. От тази разпоредба е видно, че може да бъде защитен не само свидетелят, но и цитираните в текста негови близки. в/Защита по Закона за защита на лица, застрашени във връзка с наказателно производство. Този закон се прилага субсидиарно по отношение на мерките за защита по НПК и този извод следва от чл. 123, ал. 8, според която в срок 30 дни след налагането на мярката по НПК лицето може да поиска защита по ЗЗЛЗВНП. Този закон обаче има и самостоятелно приложение, т.к. може да се осъществи защита по него без да е осъществена такава по НПК. По този закон могат да бъдат защитени: свидетел, частен обвинител, граждански ищец, обвиняем, осъден, ВЛ, поемно лице, както и техните низходящи, възходящи, братя, сестри, съпруг или лица, с които се намират в особено близки отношения. Субекти на защита – по-широко приложно поле от НПК (по НПК само свидетел и близките му). Но по този закон може да се реализира зашита само когато обвинението е за тежко умишлено престъпление, при това по съответните глави на НК, така както са посочени в чл. 4 ЗЗЛЗВНП. Мерките за защита осъдителен иск ЗЗЛЗВНП са: -лична физическа охрана; -охрана на имуществото; -временно настаняване на безопасно място; -промяна на мястото на живеене, на работа, на учебно заведение или настаняване в друго място за изтърпяване на наказанието; -промяна на самоличността. Тези мерки се осъществяват от т.нар. „съвет по защита”, чийто председател е зам. министър на правосъдието, а сред членовете са съдия от ВКС, прокурор от ВКП и следовател от НСС. №13 ОФИЦИАЛНО НАЧАЛО 1/Същност на принципа В НПК е видно, че няма самостоятелен текст, който да регламентира този принцип. Но няма съмнение, че съдържанието му може да бъде изведено от чл. 13, според който държавните органи в пределите на своята компетентност са длъжни да вземат всички мерки за разкриване на обективната истина. От този текст могат да се направят 3 извода: -идеята на нашия законодател е официалното начало да се свърже със задължението на държавните органи да разкрият обективната истина. Съдържанието на този принцип е по-широко и не се изчерпва само с това задължение. -принципът обхваща задължението на държавните органи не само да разкрият обективната истина, но да осъществят наказателния процес така, че да се реализира непосредствената му задача, а тя е да се разкрие престъплението, да се разобличи виновният и правилно да се приложи законът. Задължението да се реализира непосредствената задача на процеса е по-широко от задължението да се разкрие истината. Непосредствената задача включва и задължението правилно да се приложи законът. -затова в доктрината и практиката правилно е прието, че официалното начало като принцип на процеса е задължението на държавните органи да установят извършеното престъпление и правилно да приложат закона, при това независимо от волята на пострадалия, на други граждани и обществени организации. Иначе казано официалното начало означава, че винаги когато е извършено престъпление и винаги ex oficio, в държавен и обществен интерес трябва да се разкрие престъплението и да се накаже извършителят, независимо от волята на когото и да било. 2/Официалното начало в дейността на органите на досъдебното производство. Прокурорът, следователят и разследващите полицаи са длъжни, когато е извършено престъпление да образуват досъдебно производство, да съберат и проверят доказателствата, да повдигнат обвинение с/у виновното лице и да бъде внесен обвинителен акт в съда. При това - ex oficio, в държавен и обществен интерес. 3/Официалното начало в дейността на съда Съдът е длъжен винаги, когато е внесен ОА да образува съдебно производство, да предаде обвиняемия на съд, да събере и провери всички доказателства, необходими за разкриване на обективната истина и да постанови присъда ex oficio в държавен и обществен интерес. 4/Изключения от официалното начало: а/Дела от частен характер – образуват се само по тъжба на пострадалия. б/НК – право на частния тъжител да поиска осъденият да не изтърпи наложеното му наказание. в/Дела от частно-публичен характер, които се образуват само ако е подадена молба от пострадалия, а се осъществяват по общите правила. г/Дела от публично-частен характер - могат да се прекратят по искане на пострадалия преди да е приключило съдебното следствие. 5/ Официално начало и служебно начало Служебното начало е задължението на държавните органи по чл. 107, ал. 1 и 2 служебно да събират и проверяват доказателства, включително и когато не е направено такова искане от заинтересованите страни. От изложеното е видно, че има разлика в съдържанието на служебното и официалното начало, но в същото време е вярно, че те се намират в много тясна връзка помежду си и че служебното начало е най-същинската гаранция за реализирането на официалното. Служебното начало не е част от официалното. 6/Официалното начало и принципът на опортюнитета(целесъобразността) Принципът на официалното начало е другата противоположност на принципа на опортюнитета. При официалното начало винаги, когато е извършено престъпление се започва наказателно производство, а при принципа на опортюнитета такова се образува само ако е целесъобразно в конкретния случай. Принципът на опортюнитета е установен в правните системи на САЩ, Канада, Франция, Гърция, Швеция. У нас такъв принцип е съществувал по Закона за наказателното съдопроизводство от 1897г. Този принцип означава, че прокурорът има правомощие да не заведе дело пред съда, независимо че са събрани доказателства за извършено престъпление и вината на извършителя, ако това не би било целесъобразно в конкретния случай. Има законодателства, при които критериите за целесъобразност са установени и лимитирани в закон. Има и други, при които дискрецията е неограничена, т.к. критериите за целесъобразност за въпрос на всеки конкретен случай, на утвърдена практика и не са установени със закон. Извод: принципът на опортюнитета позволява да не се заведе дело пред съда въпреки доказателствата за извършено престъпление и вината, когато: -това не би било в обществен интерес; -това не се налага с оглед правата на пострадалия; -ако се очакват огромни процесуални трудности при разглеждане на делото, които не са оправдани с оглед разглеждането на делото, ако процесът ще е загуба на средства и пари, ако процесът е неоправдан с оглед социалното положение на подсъдимия. Чл. 9, ал. 2 е зачатък на този принцип у нас. Равенство на гражданите в наказателното производство. 1/ Същност на принципа. Чл. 11 НПК. Според текста всички граждани, които участват в наказателното производство са равни пред закона, независимо от раса, пол, религия. Изводи от чл. 11: а/принципът се отнася до всички участващи в наказателното производство граждани – гражданите, които защитават свои права, чужди права и гражданите, които технически подпомагат дейността на държавните органи. б/изразът „равни пред закона” значи, че те притежават едни и същи процесуални права и задължения, предоставени им от НПК, независимо от раса, пол, образование и др. в/Принципът означава, че гражданите, които участват в наказателното производство и имат едно и също процесуално качество и независимо от делото, в което участват, съда, пред който се явяват или съдебната инстанция - имат едни и същи процесуални права и задължения. Всички свидетели в страната, които имат такова процесуално качество имат едни и същи права. Вярно че гражданите, които имат едно и също процесуално качество могат да имат различен процесуален режим (например двама обвиняеми – единият е с подписка, а другият – задържан под стража). Тези граждани с различен процесуален режим нямат едни и същи процесуални права и задължения. Но принципът не се накърнява, т.к.: -процесуалният режим е определен със закон; -процесуалният режим е определен с императивни правни норми, които съдържат обективни критерии; -не се прилага по усмотрение, а съобразно текста на закона. 2/Гаранции за принципа а/В България има едни и същи съдилища, полицейски органи и следователи и единна прокуратура. КРБ забранява да се създават извънредни съдилища. б/ Държавните органи, които осъществяват наказателния процес прилагат едни и същи процесуални и материални норми, а КРБ забранява да се приемат извънредни закони. в/ Чл. 11, ал. 2 – държавните органи трябва да прилагат точно и еднакво законите по отношение на всички граждани. г/ВКС издава тълкувателни решения, а съвместно с ВАС – тълкувателни постановления при противоречива практика за осигуряване на еднаквото приложение на закона. д/ Чл. 11 НПК – наказателното производство се води на български език, а на лицата, които не знаят български се осигурява преводач. 10.03.2010г. №38 отпада №39 ПРЕДМЕТ НА ДОКАЗВАНЕТО 1/ ПРАВНА СЪЩНОСТ НА ПОНЯТИЕТО ПРЕДМЕТ НА ДОКАЗВАНЕ – чл. 102 Чл. 102 НПК не определя понятието предмет на доказване, т.к. разпоредбата сочи само кои са трите групи обстоятелства, които подлежат на доказване, без да съдържа дефиниция на понятието. Дефиниция на това понятие е дадена в доктрината и в правната литература. Предмет на доказване е съвкупността от обстоятелствата, които трябва да се докажат по наказателното дело, за да се приеме, че е разкрита обективната истина. От горното определение и от чл. 102, т.3 е несъмнено, че онова което се доказва по наказателните дела, това което е предмет на доказване са винаги едни или други конкретни обстоятелства. Обстоятелства означава, че предмет на доказване са винаги конкретни факти на обективната действителност. Проблемът е, че според чл. 104 НПК доказателствата са фактически данни, т.е. също факти от обективната действителност. Затова може да се направи извод, че предмет на доказване са факти на обективната действителност, както са факти на обективната действителност и самите доказателства. Но фактите на обективната действителност, докато са в процес на доказване, докато не са доказани несъмнено, докато са предмет на доказване, законът ги нарича обстоятелства по делото. Същите тези факти, доказани по несъмнен начин се явяват доказателства за следващите обстоятелства, т.е. за следващите недоказани факти и така, докато се изчерпи предметът на доказване. В чл. 102 НПК предметът на доказване е посочен общо, абстрактно и принципно. Тази разпоредба не сочи, а и не може да посочи какъв е предметът на доказване по конкретно наказателно производство, защото той е винаги различен в зависимост от конкретния случай. Чл. 102 обобщено сочи какъв е въобще предметът на доказване в наказателните дела. Понятието предмет на доказване е различно от понятието предели на доказване. Пределите на доказване – това е съвкупността от доказателствените материали, които трябва да се съберат и проверят, за да се приеме, че е разкрита обективната истина. Затова е вярно, че понятието предмет на доказване се свързва с обстоятелствата по делото, а понятието предели на доказване – с доказателствата. Функционалното предназначение на предмета на доказване е да се сложи чрез това понятие рамки в процеса на доказването въобще. Разпоредбата неслучайно указва, че предмет на доказване са не всички обстоятелства около извършеното деяние, а само тези три групи, така както са посочени в точките на чл. 102. В доктрината и практиката понятията предмет на доказване, главен факт и обстоятелства по делото се използват като синоними. 2/АНАЛИЗ НА ТРИТЕ ГРУПИ ОБСТОЯТЕЛСТВА ПО ЧЛ. 102, Които ПОДЛЕЖАТ НА ДОКАЗВАНЕ. а/ чл. 102, т.1. Чинова – доказва се не престъплението, а извършеното деяния. За да се докаже извършеното деяние и участието на обвиняемия в него трябва да се докаже: времето; мястото; начинът, по който е осъществено самото деяние; причинените вреди; връзката м/у последните и извършеното деяние; кой е извършителят; притежава ли той някакви особени качества като непълнолетно лице, военно, длъжностно лице и т.н.; всички факти, от които трябва да се направи извод за формата на вината. По тази т.1 обаче се доказват и всички обстоятелства, които изключват или погасяват наказателната отговорност. Пример: давност, амнистия, смърт, невменяемост, малолетие и т.н. б/чл. 102, т.3. При доказването по тази точка държавните органи се ръководят от правилото на чл. 54 НК. Затова трябва да се докажат всички обстоятелства, свързани с мотивите, подбудите, конкретната степен на обществена опасност на конкретното деяние и на конкретния деец, както и всички смекчаващи и отегчаващи отговорността обстоятелства. Тук се доказва съдебното минало, общественото положение, социалното положение, семейното положение на дееца, здравословно състояние и т.н. в/чл. 102, т.2. Характерът и размерът на причинените вреди се доказват по т.1 винаги, когато се явяват елемент от състава на престъплението! Характер и размер се доказват по всяко наказателно дело, т.к. те са смекчаващо/отегчаващо обстоятелство. В такъв контекст може да се обясни смисълът от съществуването на т.2. Тя се свързва с доказване при предявен граждански иск в наказателни процес. В тези хипотези се доказва не само характерът и размерът на причинените вреди, но се доказва и точно на кое лице са причинени тези вреди; доказва се може ли да се конституира граждански ответник; има ли имущество обвиняемият; къде се намира това имущество и в какво се изразява, за да се прецени може ли да послужи за обезпечение на гражданския иск. №41 СЪЩНОСТ НА ДОКАЗАТЕЛСТВАТА Чл. 104 е основният тук. 1/ОБЯСНЕНИЕТО НА ПЪРВИЯ БЕЛЕГ НА ДЕФИНИЦИЯТА ЗА ДОКАЗАТЕЛСТВА ПО ЧЛ. 104 – доказателствата са фактически данни. а/Според български тълковен речник фактически данни означава данни, които имат характер на факти. Затова никога не е имало съмнение, че доказателствата са факти на обективната действителност. Но нашият законодател е възприел не понятието факти на обективната действителност, а неговия синоним – фактически данни с цел да се облекчи правоприлагането и да е очевидно ясно, че доказателствата са не само вещи, предмети, книжа и т.н., но и всякакви други видими или невидими следи, оставени в/у тях от събитието на престъпното деяние. б/Всеки факт на обективната действителност може да бъде доказателство, но ако отговаря на следните условия: -фактът трябва да е индивидуализиран, т.е. определен по време и място. Слухът или мълвата, макар да са факти на обективната действителност не може да са доказателства, т.к. не могат да се определят нито по време, нито по място. - факти на обективната действителност може да са вещи, предмети, книжа, действия, бездействия, както и всякакви видими и невидими следи, оставени от деянието в/у предмети от обективната реалност. -доказателства може да са и факти от вътрешния, психическия мир на човека. -фактите, които ще послужат като доказателства няма значение дали са минали, настоящи, постоянни, временни, нововъзникнали, новосъздадени и т.н. в/Има факти на обективната действителност, които директно се прилагат по делата и други факти, които с оглед тяхното естество и големина не могат да се приложат, а винаги трябва да бъдат възпроизведени. г/Фактите на обективната действителност, които са доказателства трябва да се различават от фактите на обективната действителност, които са предмет на доказване или обстоятелства по делото. Обстоятелствата по делото са недоказани факти, а същите тези факти, доказани несъмнено са доказателства по делото. д/Фактическите данни трябва да се различават и от начините на тяхното възпроизвеждане. Фактите могат да се възпроизвеждат устно (показания на свидетел), писмено (протокол за оглед) или по веществен път (снимка), но самото възпроизвеждане е доказателственото средство, а не доказателството по делото. е/Фактическите данни, които ще послужат като доказателства трябва да се различават и от фактическите констатации по делото. Решаващите фактически констатации се правят от държавните органи в наказателния процес. Те нито са факти на обективната действителност, нито са начин за възпроизвеждане на такива факти. Затова те не са нито доказателства, нито доказателствени средства. Фактическите изводи са твърденията на държавните органи за съществуването или несъществуването на конкретни факти. Тези твърдения по същността си не са възпроизвеждане на факти, а са логически изводи за съществуването на конкретни факти, които са направени след цялостен анализ на събрания по делото доказателствен материал, оценен по отделно и в неговата съвкупност. 2/ФАКТИЧЕСКИТЕ ДАННИ ТРЯБВА ДА СА СВЪРЗАНИ С ПРЕДМЕТА НА ДОКАЗВАНЕТО. Всяко престъпно деяние оставя многобройни следи в обективната действителност, но значение по делото могат да имат само тези, които са свързани с предмета на доказването. Връзката м/у фактическите данни и предмета на доказване е обективно съществуваща и тя също трябва да се докаже несъмнено. Тази връзка може да е минала, настояща, временна, постоянна, новосъздадена, може да е връзка на причина и следствие, на два независими резултата от една и съща причина и т.н. 3/ОБЯСНЕНИЕ НА ТРЕТИЯ БЕЛЕГ Фактическите данни трябва да могат да допринесат за изясняването на обстоятелството предмет на доказването. Фактическите данни да са свързани и да могат да допринесат за изясняването на обстоятелствата са като правило винаги кумулативни изисквания. Когато един факт е свързан и може да допринесе за изясняване обстоятелствата по делото, той на практика се обозначава като относим, а относимостта е условие за неговата допустимост като доказателство. На практика може един факт да е свързан с предмета на доказване, но да не може да допринесе за изясняването на каквото и да било обстоятелство, поради което няма да бъде доказателство по делото. 4/ОБЯСНЕНИЕ НА 4ТИ БЕЛЕГ. Фактическите данни трябва да са установени по реда, предвиден в НПК: -фактите на обективната действителност може да имат връзка и да могат да допринесат за изясняване предмета на доказване, но ако не са приложени по делото или не са възпроизведени по реда на НПК, те не могат да са доказателства. -фактическите данни трябва да са приложени по делото или да са събрани и проверени, но не по реда на закона, а по реда на НПК. -фактическите данни могат да се възпроизвеждат, но само чрез начините за това, предвидени в НПК. -фактическите данни могат да се събират и проверяват, но само чрез способите за доказване по НПК, а те са изчерпателни. Доказателствата се делят на 4 групи: -преки и косвени; -първични и производни; -обвинителни и оправдателни; -веществени и невеществени; №45 ДОКАЗАТЕЛСТВЕНИ СРЕДСТВА 1/СЪЩНОСТ НА ДОКАЗАТЕЛСТВЕНИТЕ СРЕДСТВА С новия НПК за първи път се формулира с чл. 105 дефиниция на понятието доказателствени средства. Според този текст доказателственото средство са начините за възпроизвеждане на доказателства или на други доказателствени средства. Според начина на възпроизвеждането доказателствените средства са групирани, включително и според закона, като устни, писмени и веществени. Доказателствените средства са предвидени в НПК. Устните и веществените са предвидени изчерпателно. Само писмените – не, защото всеки документ може да е писмено доказателствено средство и няма как да се предвидят така. Доказателствените средства са не само предвидени в НПК. За някои от тях НПК предвижда дълъг и сложен ред за начина, по който се изготвят. Например за протоколите от способите за доказване, кино-, видео- и звукозаписите с или без използване на СРС. Това правило обаче не е абсолютно, защото за някои доказателствени средства НПК не предписва реда, по който да се изготвят – например: фотоснимки, схеми, отливки, скици, отпечатъци и т.н. Доказателствените средства трябва да се различават от доказателствата, т.к. едните са факти на обективната действителност, а другите са начините за тяхното възпроизвеждане. Доказателствените средства трябва да се различават от способите за доказване. Вярно че и едните и другите са все начини, предвидени в НПК, но доказателствени средства са начини за възпроизвеждане, а способите за доказване са начини за събиране и проверка на доказателства и доказателствени средства. 2/РАЗЛИКИ МЕЖДУ ДОКАЗАТЕЛСТВА И ДОКАЗАТЕЛСТВЕНИ СРЕДСТВА: а/ доказателствата са факти на обективната действителност, а доказателствените средства са начините, предвидени в НПК за тяхното възпроизвеждане. б/ доказателствата ги „създава” самото деяние, а доказателствените средства ги създава законодателят. в/ доказателствата не са и не могат да се предвидят в НПК, т.к. те са такива, каквито са оставени на мястото на извършеното деяние и затова са винаги различни, докато доказателствените средства са предвидени в НПК, а някои от тях даже изчерпателно. г/ На практика обикновено доказателствените средства възпроизвеждат доказателства (например снимките, отливките и др.). Може едно доказателствено средство да възпроизвежда друго доказателствено средство (протокол за разпит например). д/ На практика може едно доказателствено средство да възпроизвежда повече доказателства - например един свидетел очевидец. Няколко доказателствени средства могат да възпроизвеждат само едно доказателство. Тук е важно, че като правило по делото има толкова доказателства, колкото факти на обективната действителност са възпроизведени, а не колкото средства за възпроизвеждането им са използвани. е/ На практика е възможно да има доказателства без доказателствени средства – всички случаи, когато самият факт на обективната действителност е приложен по делото (оръжие, гилзи и др.). ж/ Може по делото да има доказателствени средства без доказателства. Хипотезите са 2: -самото доказателствено средство възпроизвежда факти на обективната действителност, които обаче не са относими. - в случаите на лъжесвидетелстване – свидетел възпроизвежда несъществуващи факти. з/ М/у доказателства и доказателствените средства има разлика при допускането им. Когато държавният орган допуска или не доказателства, той трябва да реши въпроса дали същите са относими. А когато оценява допустимост на доказателствените средства – решава въпроса дали същите са предвидени в НПК. и/ Има разлика и при оценката. Когато се оценяват доказателствени средства, държавният орган трябва да реши кои от тях са достоверни и кои са недостоверни. Когато оценява доказателства – трябва да реши кои факти държавният орган приема,че са съществували и кои приема, че не са съществували. 17.03.2010 №42 ПРЕКИ И КОСВЕНИ ДОКАЗАТЕЛСТВА Доказателствата се делят на преки и косвени според връзката им с предмета на доказването. В правната литература се използва и понятието улики. Това понятие не е синоним на понятието косвени доказателства, т.к. уликите е вярно, че са косвени доказателства, които се обозначават така, защото чрез тях се уличава лицето, което е извършило престъплението. Косвените доказателства обаче не се изчерпват с уликите, защото косвени доказателства могат да бъдат не само улики, но и такива, които доказват невиновността на лицето в извършеното престъпление. В практиката и литературата за използването на тези доказателства са формулирани следните правила: -по наказателните дела не е допустимо да се подменят преките доказателства с косвени. Това е пряко следствие от принципа на непосредствеността. -когато по делото са събрани и преки и косвени доказателства, косвените обикновено служат за проверка на преките. -когато по едно дело няма преки доказателства, цялото доказване трябва да протече с косвени, което е не само дълъг и сложен процес, но и което доказване крие огромен риск от съдебни грешки. -преки доказателства са тези, които непосредствено, т.е. без помощта на други доказателства, доказват обстоятелства от главния факт=предмета на доказване. Косвените доказателства могат да докажат обстоятелства от главния факт, но винаги чрез помощта и посредством други доказателства. Ако един свидетел твърди „аз бях на тази улица, отивах до магазина и видях как точи човек тичаше по посока на това дърво”, а „този човек” е обвинен в убийство, което е станало под това дърво ако успеем да докажем достоверността на това доказателствено средство – ние ще трябва да приемем доказателството=фактът, че обвиняемият е тичал по посока на дървото. Но този факт не доказва убийството. Затова е косвено доказателство. Няма никаква разлика в начина, по който се допускат, събират, проверяват , оценяват, както преките, така и косвените доказателства. Разликата обаче може да бъде формулирана така – когато се докаже достоверността на източника, който възпроизвежда преки доказателства и със самият този факт и без да се правят каквито и да било оценки и преценки ще се окажат доказани обстоятелства от предмета на доказването!!! Тук е примерът с очевидеца. Когато обаче се докаже достоверността на източник, който възпроизвежда косвени доказателства и със самият този факт няма да са доказани каквито и да било обстоятелства от предмета на доказването. Затова оценката трябва да продължи. При тази оценка трябва да се съпостави косвеното доказателство с всички други доказателства по делото и при тази съпоставка връзката м/у косвеното доказателство, другите доказателства по делото и предмета на доказването трябва да е единствено възможната връзка. Според практиката на ВКС: „обвинението може да бъде доказано по несъмнен начин и само с косвени доказателства, но в такъв случай всички косвени доказателства в тяхната съвкупност трябва да водят до единствения извод за вината на подсъдимия и да изключват всяка друга възможна версия, а направеният извод трябва да е единствено възможен”. №43ПЪРВИЧНИ И ПРОИЗВОДНИ ДОКАЗАТЕЛСТВА. Това деление е според източника, който ги възпроизвежда. Ако едно доказателства е възпроизведено от първоизточник, то е първично – такива се възпроизвеждат чрез показанията на свидетел-очевидец, чрез обясненията на обвиняемия, чрез оригинални документи и т.н.
ОБВИНИТЕЛНИ И ОПРАВДАТЕЛНИ ДОКАЗАТЕЛСТВА Доказателствата се делят на такива според техния предмет.
№44 ВЕЩЕСТВЕНИ И НЕВЕЩЕСТВЕНИ ДОКАЗАТЕЛСТВА 1/ВЕЩЕСТВЕНИ ДОКАЗАТЕЛСТВА Доказателствата се делят така според естеството си. От чл. 109 може да се направи извод, че веществените доказателства са по същността си предмети, които са били или предназначени, или послужили за извършване на престъплението, или са били оръдие, средство, предмет на престъплението. По-важно е, че според нашия закон веществено доказателство може да бъде всеки предмет, ако престъплението е оставило някакви следи в/у него. Предметите, които се прилагат по делото трябва да бъдат подробно описани и фотографирани по правилата на чл. 110. Пазенето на веществените доказателства – 2 правила: -принципът е веществените доказателства, приложени по делото да се пазят докато приключи наказателното производство – чл. 111, ал. 1. -в ал. 2 на чл. 111 има изключение, когато вещественото доказателство може да се върне и преди това, ако така няма да се затрудни разкриването на истината, но това връщане може да стане само с разрешението на прокурора. Отказът може да се обжалва пред съда, който контрол е едноинстанционен, т.к. решението е окончателно, а заседанието е закрито и се произнася еднолично съдия. Разпореждане с веществените доказателства. Разпореждане с веществените доказателства, които подлежат на бързо разваляне и с наркотични вещества става по правилата на чл. 111, ал. 4 и 5 (не трябва да ги заучаваме). Разпореждането с веществените доказателства може да стане и чрез отнемането им в полза на държавата, когато не е установено на кого принадлежат и не са потърсени в едногодишен срок, а за МПС – 5годишен. Това е чл. 112. Да видим чл. 112, ал. последна – за писмата, книжата и други писмени доказателства. Документът винаги е писмено доказателствено средство. Какво има предвид тогава тази алинея? В нашата доктрина и практика, а и чл. 112, ал. 4 – има писмени доказателства от категорията на веществените. На практика хипотезите са 2: -когато става въпрос за документ, който интересува наказателния процес с някакъв свой външен белег, той се оценява винаги като веществено доказателство от категорията на писмените. Например, ако един нотариален акт и удостоверение за наследници са приложени към наказателно дело, т.к. чрез тях доказваме убийство с користна цел, тогава тези книжа са доказателствено средство, т.к са документи. -хипотезите на чл. 112, ал. 4 – когато писма, книжа и други писмени актове са невеществени доказателства.( За доказателствените средства ние нямаме задължение да доказваме верността на възпроизведеното, но това не важи за доказателствата – за тях трябва да се докаже верността на възпроизведеното). По делото могат да се приложат всякакви писма, дневници, тефтери, записвания при водено двойно счетоводство. Всички тези книжа обаче НЕ СА документи и затова се използват като веществени доказателства. Те не са документи, защото им липсва един от съдържателните белези на понятието документ, а именно – белегът целенасоченост. Всеки документ, когато се изготвя и за да е документ, той се изготвя винаги с цел така направеното изявление в документа да послужи при един бъдещ спор за доказване на същото. 2/НЕВЕЩЕСТВЕНИ ДОКАЗАТЕЛСТВА Те са по правило факти на вътрешния, на психическия мир на човека. По правило невеществените доказателства служат за доказване субективната страна на престъплението. Те не могат да се приложат по делото, а винаги се възпроизвеждат. Доказването с тях е изключително трудно, т.к. за тяхното съществуване или несъществуване може да се съди единствено по други външни прояви на човека. Всичко дотук не важи за най-новите, т.нар. електронни доказателства. Електронните доказателства са невеществени, т.к. те са цифров запис, пресъздаван чрез електрически заряди, които имат нематериално естество. Затова е вярно, че харддискът на един компютър, дискетата и компактдискът са веществени доказателствени средства, които възпроизвеждат невеществените електронни доказателства. ***Правна мисъл № 3/2002 – Електронните доказателства – Гергана Маринова** №46ДОКАЗАТЕЛСТВЕНИ СРЕДСТВА. ГЛАСНИ ДОКАЗАТЕЛСТВЕНИ СРЕДСТВА 1/ОБЩА ХАРАКТЕРИСТИКА Устните доказателствени средства се обозначават така, т.к. при тях възпроизвеждането на факти от обективната действителност се извършва ГЛАСНО, чрез устна реч. Гласните доказателствени средства са изчерпателно посочени в НПК и това са обясненията на обвиняемия и показанията на свидетелите. Вярно че ВЛ в съдебно заседание задължително дава заключението си устно, но това НЕ Е гласно доказателствено средство, т.к. ВЛ на база събрания по делото доказателствен материал прави извод от едни известни за други неизвестни факти, а не възпроизвежда факти от обективната действителност. 2/ОБЯСНЕНИЯТА НА ОБВИНЯЕМИЯ Обясненията му са винаги гласно доказателствено средство без значение дали чрез своите обяснения той отрича или пък прави признание за извършеното престъпление. Обясненията на обвиняемия трябва да се оценяват особено внимателно като винаги се има предвид, че те имат двойствена природа, защото са и доказателствено средство, но и средство за защита. Обясненията на обвиняемия трябва да се различават от исканията, бележките и възраженията, които прави обвиняемият. Чрез тях той не възпроизвежда факти на обективната действителност и затова дори когато са вписани в протокола за разпит, те не са доказателствено средство. Съдебната реч на обвиняемия също винаги е устна реч. В нея той прави анализ на доказателствата и предлага на съда как да се решат въпросите по същество. Когато по време на съдебната реч обвиняемият даде обяснение във вр. с извършеното престъпление, съдът възобновява съдебното следствие, провежда разпит на подсъдимия и само тогава обясненията са устно доказателствено средство. Последната дума на подсъдимия също е винаги устна. Но последната дума не е доказателствено средство, т.к. чрез нея подсъдимият изразява своето окончателно отношение към обвинението. От друга гледна точка обясненията са първото средство, което се предоставя на обвиняемия, за да може той да се защити. Изводът е от чл. 231, според който незабавно след като на обвиняемия се предяви постановлението за привличане на обвиняем, той се разпитва като обвиняем. По нашия НПК обясненията на обвиняемия са едно обичайно доказателствено средство. Те нямат изключително значение и тяхната достоверност се проверява така, както се проверява достоверността на всяко друго доказателствено средство. 3/ПРАВНА СЪЩНОСТ НА САМОПРИЗНАНИЕТО На самопризнанието НПК доскоро не придаваше каквото и да било специфично, а още по-малко изключително значение. Това доказателствено средство се събира, проверява и оценява като всяко друго. Съгласно изричното правило на чл. 116, ал. 1 – нито обвинението, нито присъдата могат да се базират само на едно самопризнание. Според решение №55/2003г. ВКС „свидетелските показания, които установяват самопризнание, дори и да съвпадат помежду си, не могат да обосноват осъдителна присъда, ако в подкрепа на обвинението не са събрани и други доказателства”. Самопризнанието се проверява за неговата достоверност така, както се проверяват всички други доказателствени средства, затова чл. 116, ал. 2 не освобождава държавните органи, ако е направено самопризнание, да събират и други доказателства. С проведената съдебна реформа и новия НПК е вярно, че няма промяна в значението и начина, по който се доказва и оценява същото, но има особености, когато става въпрос за споразумението и за съкратеното съдебно следствие. Вярно, че и при тези процедури, ако е направено самопризнанието на досъдебна фаза, то се доказва по общите правила. Различното е, че при така направеното самопризнанието при тези 2 процедури не се доказва отново, т.к. не се провежда съдебно следствие и не се събират и проверяват доказателства. Но за да компенсира това, законодателят е предвидил, че споразумението м/у прокурора и адвоката може и да не бъде утвърдено, ако противоречи на закона. Съдът ще приеме, че е налице такова противоречие, винаги когато направеното самопризнание на досъдебна фаза не е проверено чрез събирането на всички други възможни доказателства. При съкратеното съдебно следствие, когато подсъдимият признае фактите по обвинението, съдът може въпреки това да не проведе съкратено съдебно следствие, ако намери, че така направеното самопризнание не се подкрепя от събраните доказателства. Чинова – може да има споразумение и без самопризнание, но не и при съкратеното съдебно следствие. 4/ПРАВНА СЪЩНОСТТА НА ОГОВОРА Оговор е обяснение на обвиняем, в което се съдържа твърдение, че не той, а друго лице е извършило престъплението или пък, че и друго лице е участвало при извършване на престъплението. Оговорът е винаги обяснение на обвиняем и съдът може да го постави в основата на присъдата си, но при условие, че така направеният оговор в пълна мяра кореспондира с всички други събрани по делото доказателства. Осъдителната присъда обаче не може да почва на един единствен оговор. Достоверността му трябва да се докаже, както достоверността на всяко друго доказателствено средство. Доскоро в практиката съществуваше спор може ли да носи обвиняемият наказателна отговорност за набедяване или лъжесвидетелстване, ако се докаже, че направеният от него оговор е неверен. Този спор е решен от ВКС – „ако обвиняемият, правейки оговор, е знаел, че лицето, което сочи като извършител на престъплението или като негов съучастник е невинно, ще носи отговорност за набедбяване, а не за лъжесвидетелстване”. 5/ПРАВНА СЪЩНОСТ НА „ОТТЕГЛЕНИТЕ ОБЯСНЕНИЯ” 24.03.2010г. По нашето право и в частност – видно от чл. 279 – хипотезите на оттеглени обяснения са 3: -м/у обясненията дадени на досъдебна фаза и в съдебното следствие има съществено противоречие; -подсъдимият отказва да даде обяснения в съдебното следствие; -подсъдимият твърди, че не си спомня нещо по време на съдебното следствие. Оттеглените обяснения, за да се използват като доказателствено средство от съда, трябва да бъдат включени в доказателствения материал. А това включване може да стане само с прочитането на обясненията от досъдебна фаза. Според ВКС: допуснато е съществено процесуално нарушение винаги, когато съдът се е позовал на обяснения на обвиняем, дадени на досъдебна фаза, без да ги прочете; допуснато е съществено процесуално нарушение, когато съдът е прочел обяснения на обвиняем, дадени на досъдебна фаза, но ги е прочел, а те не са били дадени пред съдия. При оттеглени обяснения и прочетени по съответния ред съдът може да се позове, както на едните, така и на другите и това зависи единствено от решаването на въпроса кои обяснения в пълна мяра кореспондират със събраните по делото доказателства. ПОКАЗАНИЯ НА СВИДТЕЛИ Показанията на свидетеля са винаги устно доказателствено средство, т.к. с тях възпроизвежда факти на обективната действителност, които непосредствено е възприел. Разликите м/у обясненията на обвиняемия и показанията на свидетеля се обобщават така: 1/обясненията на обвиняемия имат двойствена природа, т.к. са и доказателствено средство и средство за защита. Показанията на свидетеля са единствено доказателствено средство. 2/свидетелят е длъжен да даде показания и при отказ му се налага глоба. Обвиняемият никога не е длъжен да дава обяснения – може да откаже да даде и да запази пълно мълчание в хода на целия процес. Това му поведение не може да се отчита като отегчаващо отговорността му обстоятелство. 3/свидетелят е длъжен да каже истината, иначе носи отговорност по чл. 290 НК. Обвиняемият не само не е длъжен да каже истината, но и може да дава всякакви обяснения, вкл. и неверни. Това му поведение по никакъв начин не може да бъде санкционирано и не може да се използва като отегчаващо обстоятелство. 4/обвиняемият по нашия НПК никога не може да се разпитва в същото висящо дело и като свидетел. Не е така в английското и американско право. Дори когато обвиняемият говори за престъпната дейност на съучастник, това е оговор. Изключението е, когато по отношение на обвиняемия или е прекратено производството или е оправдан с влязла в сила присъда. 5/Обясненията се получават чрез способа разпит на обвиняем, а показанията – чрез разпит на свидетел. М/у тези 2 способа има и разлики в процедурата им за провеждане, както и разлики при тяхната методика и тактика на провеждане. №47 ПИСМЕНИ ДОКАЗАТЕЛСТВЕНИ СРЕДСТВА Писмените доказателствени средства се обозначават така, т.к. при тях възпроизвеждането на факти от обективната действителност става чрез писмени знаци.
В хода на наказателния процес се изготвят освен протоколи от извършени способи за доказване и други протоколи, като например – протокол за предявяване на разследването, за предявяване на обвинението; за отказ от защитник и др. Тези протоколи също се изготвят в хода на наказателния процес и също са документи. Те имат доказателствено значение, но не са доказателствени средства. Протоколите от извършените способи за доказване, а това значи от действия по разследване или съдебно следствени действия, са винаги доказателствено средство, т.к. тези протоколи не само доказват, че е извършено действието, но те възпроизвеждат факти на обективната действителност и затова доказват и самото престъпление. Всички други протоколи от извършени други процесуални действия не са доказателствено средство, т.к. не възпроизвеждат факти от обективната действителност, свързани със събитието на престъпното деяние. Но в същото време имат доказателствено значение, т.к. доказват извършеното действие, кой го е извършил и реда, по който го е извършил. В наказателния процес се изготвят и други документи – присъда, решение, определение, постановление и т.н. Това са официални документи, изготвени в хода на процеса, които обаче са по своята същност диспозитивни. Затова те могат да се определят като юридически актове. Тези документи не са писмено доказателствено средство, но те в своята уводна част също възпроизвеждат факти, които могат да имат доказателствено значение. Например датата в/у постановлението за образуване доказва спазен ли е срокът за разследването, който тече от тази дата. Името и длъжността на автора на документа доказват дали действието е извършено от компетентен орган. №48 ВЕЩЕСТВЕНИ ДОКАЗАТЕЛСТВЕНИ СРЕДСТВА(ВДС) ВДС се обозначават така, т.к. при тях възпроизвеждането на факти от обективната действителност се осъществява по веществен път. По нашия НПК може да се приеме, че ВДС са 2 вида: 1/Става въпрос за фотоснимки, диапозитиви, кино-, видео-, звукозаписи, записи в/у носител на РС информационни данни, схеми, отливки и отпечатъци. Това са ВДС по чл. 125, ал. 1, които се изготвят без използване на СРС и са изчерпателно посочени в текста. 2/ Това са и посочените чрез мълчаливо препращане към чл. 2, ал. 1 от ЗСРС. Това препращане става чрез чл. 125, ал. 2 НПК. Това са изрично посочените в чл. 2 ЗСРС фотоснимки, кино-, видео-, звукозаписи и белязани предмети. Това са групата на ВДС, които могат да се изготвят чрез използване на СРС. ВДС, както впрочем и веществените доказателства, са вещи, някакви предмети, но разликата е съществена. При вещите, които са доказателства става въпрос за такива вещи, които са част от самото събитие на престъпното деяние и затова се явяват част и от онази обективна действителност, която трябва да бъде доказана. Докато вещите, които се използват като доказателствени средства НЕ са част от самото събитие на престъплението, а се изготвят после – при това след образуване на делото от компетентен орган по правилата на НПК и ЗСРС. (Записите на журналистите от пожара на Партийния дом е доказателство, а не доказателствено средство, т.к. не е изготвени по реда НПК. Ако вляза в банка, за да крада там и камерите в нея ме уловят, това е доказателство). ВКС казва, че всички случайни записи са доказателства (случайни, а не тайни – снимам нещо си и случайно съм уловила мъж, опрял нож в гърлото на девойка). ВДС обикновено се изготвят след като е образувано делото от компетентен орган по ред, предвиден в НПК. За някои ВДС като видео-, звуко- и кинозаписи НПК предвижда дълъг и сложен ред за начина, по който се изготвят – чл. 238 – чл. 240. Има и други ВДС, за които НПК не предписва нарочен ред за изготвянето им, например никъде не пише как се правят фотоснимки, скица, отливка, схема и др. Това, което е забележително, че ВДС, изготвени чрез използване на СРС, нито НПК, нито ЗСРС съдържат ред, по който се изготвят. Защо? – защото това е въпрос на класифицирана информация. За изготвяне на ВДС, т.к. се изискват специални знание, обикновено се привлича специалист-технически помощник, който винаги действа под надзора и ръководството на компетентния държавен орган – чл. 126. ВДС, за да се изготвят валидно, чрез използване на СРС, се изисква разрешение на председателя на окръжния съд или упълномощен от него зам-председател. Да си видим: чл. 32, ал. 2 КРБ. Всякакъв вид записване, извършено по НПК и ЗСРС и изготвените записи са ВДС. Всякакви записи, направени извън наказателния процес и не по правилата на НПК са доказателство, ако са направени или със знанието на лицето, или с изричното му съгласие, или въпреки изричното му несъгласие, ако това последното е предвидено в закон. №49 СПОСОБИ ЗА ДОКАЗВАНЕ. ОБЩА ХАРАКТЕРИСТИКА Много важен бил тоя въпрос.
Изтегляне 0.82 Mb. Сподели с приятели:
|