№6 Наказателният процес – система от действия; дейност на държавни органи и граждани, която има строго специфичен предмет и която се развива и осъществява по ред, предвиден в нпк
НЕЗАВИСИМОСТ НА ОРГАНИТЕ НА НАКАЗАТЕЛНОТО ПРОИЗВОДСТВО
Изтегляне 0.82 Mb.
|
НЕЗАВИСИМОСТ НА ОРГАНИТЕ НА НАКАЗАТЕЛНОТО ПРОИЗВОДСТВО 1. Обща характеристика. Принципът е установен в чл. 10. От текста се правят следните изводи: -принципът за независимостта се отнася до всички държавни органи, в това число и до разследващите полицаи. -според чл. 10 „независимост” означава държавните органи да се подчиняват само на закона. -този принцип е очертан в закона непълно, а и неточно. Съдържанието на този принцип е по-широко и то може да се изрази по следния начин: един държавен орган е независим, когато е осигурено чрез законови средства, че той извършва своята дейност по вътрешно убеждение, основано на доказателствата по делото и на закона. -този принцип никак не означава, че държавните органи в наказателния процес са абсолютно независими, че са „капсулирани” при извършването на своята дейност. Този принцип неизменно се съчетава и с възможност за ръководство и контрол над извършваната дейност. При осъществяването на този контрол и ръководство могат да се дават включително и указания на държавните органи, които са задължителни. Големият въпрос е за какви указания става въпрос и кои указания няма да накърнят принципа на независимостта. Това са всички указания, които се отнасят до прилагането на закона, а това значи до правната квалификация и до допуснатите съществени процесуални нарушения. Всички други указания са указания по съществото на делото, могат да накърнят вътрешното убеждение и затова са несъвместими с принципа. Такива са указанията кое лице да бъде привлечено като обвиняем; обем на обвинението; преценката на събраните по делото доказателства; фактическите положения, които трябва да се приемат за установени по делото; указанията за прекратяване, за спиране на производството, за признаването за виновен или невинен на конкретен подсъдим; за наказанието, което трябва да се наложи и т.н. Независимост на съда 1. Независимост на съда от външни на съдебната система органи и лица. а/ Съдът е независим от органите на ИВ и в частност от министъра на правосъдието: -министърът на правосъдието управлява имуществото на съдебната власт; технически осигурява съдебните органи чрез информационни технологии, криминологически изследвания, обучения, сгради, охрана – чл. 370 ЗСВ. -министърът на правосъдието организира и председателства заседанията на ВСС, но няма право на глас при решаването на който и да било въпрос – чл. 32 ЗСВ. -органите на съдебната власт се повишават, понижават, освобождават и назначават от ВСС, а министъра на правосъдието може да дава становище по така направените предложения, както и да прави такива – чл. 38, ал. 5 ЗСВ. б/Съдът е независим и от законодателната власт. Чл. 130, ал. 7 КРБ – годишните доклади се внасят в парламента от ВСС, но съдът остава независим, защото тези доклади се отнасят до прилагането на закона и до дейността на съдилищата, прокуратурите и разследващите органи. 2. Независимост на съда вътре в самата система на органите на съдебната власт. а/Съдът е независим от инспектората към ВСС. Ако се анализира разпоредбата на чл. 54 ЗСВ, ще се направи верен извод, че този инспекторат има правомощия да проверява, но не самата извършена процесуална дейност, а единствено да проверява начина, по който е администрирана същата. Съгласно чл. 132а, ал. 6 КРБ инспекторатът проверява „дейността на органите на съдебната власт без да засяга независимостта на съдиите, прокурорите и следователите при осъществяване на тяхната дейност”. б/Съдът е независим от прокурора по следните съображения: -ОА на прокурора няма задължителна сила за съда. За това и при внесен ОА съдът може да постанови оправдателна присъда. -прокурорът не може да оттегля ОА като съдът е длъжен да прекрати производството. Прокурорът може да се откаже от обвинението, но и в този случай съдът не прекратява, а продължава да разглежда делото. Той се произнася с присъда, която няма пречка да е осъдителна. -съдът остава независим и когато прокурорът е сключил споразумение с адвоката на обвиняемия. Това споразумение не може да породи правни последици, ако не бъде потвърдено от съда, а съдът може да не го утвърди, ако то противоречи на закона или на морала. -исканията, бележките и възраженията, които прави прокурорът не са задължителни за съда; той ги уважава или не по същите правила както исканията, бележките и възраженията на другите страни. в/Съдът е независим от втората въззивна и третата касационна инстанция, защото: -въззивният и касационният съд могат да отменят постановените съдебни, както и да връщат делата за ново разглеждане, при което дават указания, които са винаги задължителни. Но независимостта на съда не е накърнена, защото по-горната инстанция може да дава указания само относно стадия, от който да се разгледа делото, допуснатите съществени процесуални нарушения и правната квалификация, което указание обаче остава задължително само когато при новото разглеждане на делото не са установени нови фактически положения. -ВКС издава ТР, които е вярно, че са задължителни за съдилищата, но тези решения не могат да ограничат независимостта на съдиите, т.к. те не се отнасят до конкретни дела, а са винаги принципни и са свързани единствено с правилното прилагане на закона, когато той е прилаган противоречиво от съдилищата. 18.11.2009г. Независимост на прокурора 1.Прокурорът е независим от ВЪНШНИ на съдебната системата органи и длъжностни лица и в тази връзка важи всичко казано за съда. 2.Независимост на прокурора от органи ВЪТРЕ в системата. а/ прокурорът е независим от инспектората към ВСС. Важи всичко за съда. б/ прокурорът е независим от съда. Съображенията за това: -когато съдът дава разрешения или одобрява протоколите от извършени действия по разследването, независимостта на прокурора не е накърнена, т.к. както той, така и съдът действат суверенно, по вътрешно убеждение и независимо един от друг. -съдът може да отмени постановлението на прокурора за прекратяване на производството и може да му даде задължителни указания, НО прокурорът остава независим, т.к. тези указания могат да се отнасят само до правилното приложение на закона. -първата, въззивната, а и касационната инстанция могат да връщат делото на прокурора със задължителни указания. Но прокурорът остава независим, т.к. тези указания мога да се отнасят само до допуснати съществени процесуални нарушения. - в съдебното заседание прокурорът е подчинен на ръководството на съда, но е независим, т.к. е подчинен, но така както всички други страни. По-важното: подчинеността се отнася единствено до спазването на реда в съдебното заседание. в/независимост на прокурора от горестоящия прокурор. Прокуратурата е единна и централизирана и затова всеки прокурор е подчинен на горестоящия, а всички – на главния прокурор. Затова горестоящият може да дава указания на долустоящия, да отменя актовете му, може да извършва всички действия вместо долустоящия. До 1999г. взаимоотношенията между горе- и долустоящ прокурор не бяха регламентирани в НПК. След този момент – чл. 46, ал. 3 НПК. Отговорът на въпроса дали прокурорът е независим от горестоящия прокурор зависи от начина, по който ще бъде изтълкуван чл. 46, ал. 3. В този текст са регламентирани 3 правомощия, които има горестоящия прокурор по отношение на долустоящия: -горестоящият може да отменя или да изменя постановленията на долустоящия. В тази хипотеза долустоящият остава независим, т.к. както той, така и горестоящият е решил въпроса по вътрешно убеждение и носи отговорност за решението си. -горестоящият прокурор може да извърши и всички действия вместо долустоящия. В тази хипотеза прокурорът също остава независим, т.к. горестоящият прокурор, който е извършил действията, ги е извършил по вътрешно убеждение и носи отговорност за това. -писмените указания на горестоящия са задължителни за долустоящия. При буквално тълкуване на думата „указания” тукзадължителност и долустоящият винаги трябва да се подчини. Но така би се влязло в противоречие с чл. 10 (това обаче е норма принцип и като такава тя се прилага при противоречие с друга норма). Това противоречие дава основание за стеснителното тълкуване на думата „указания”. „Указания” по чл. 46 – само указания, които се отнасят до правилното прилагане на закона. Независим ли е разследващият орган от прокурора? За да се отговори правилно на този въпрос трябва да се знае, че съгласно чл. 203 НПК разследващият орган се ръководи от вътрешното си убеждение, подчинявайки се на закона, но и подчинявайки се на указанията на прокурора. По силата на чл. 203, ал. 3 разследващият орган системно докладва на прокурора съгласно чл. 219, 226 и 229. В тези 3 случаи – 3 пъти е задължен да му докладва. Според чл. 196 прокурорът непрекъснато е длъжен да контролира разследването. От тези текстове може да се заключи, че разследващите органи са органи на прокурора – те събират доказателства за него, не могат да се произнасят по същество и са му напълно подчинени. За да се отговори на въпроса за зависимост, трябва да се разтълкува разпоредбата на чл. 197 – писмените указания на прокурора до разследващия орган са задължителни и не подлежат на възражение. Но пак има противоречие с чл. 10 при буквално тълкуване на чл. 197. Но това противоречие не е основание за стеснително тълкуване на „указание”, т.к. при това стеснително тълкуване ще се стигне до друго, по-силно противоречие – с духа на закона, а именно че разследващият орган е орган на прокурора. №21. Централно място на досъдебното производство. Стр. 7 – 20 от Новите положения… №22. Разглеждане и решаване на делата в разумен срок Стр. 21-32. №20. СЪСТЕЗАТЕЛНОСТ 1/ЕВРОПЕЙСКИТЕ СТАНДАРТИ. Този принцип е познат в правото и практиката на ЕС като „равни права на страните” или „равенство на средствата”
2/ОБЩА ХАРАКТЕРИСТИКА НА ПРИНЦИПА. Този принцип е установен в чл. 12. От текста се правят следните изводи: -от ал. 1 е очевидно, че е състезателно, но не цялото наказателно производство, а само съдебното производство. -ал. 2 – прави опит да разкрие съдържанието на принципа, декларирайки, че този принцип означава равни права на страните. -съдържанието на този принцип обаче е по-широко и равните права на страните е само един от неговите е елементи. Една наказателна процедура ще трябва да се обозначи като състезателна, ако отговаря на следните условия: 1.дейността, която се осъществява в наказателната процедура трябва да може да се ограничи и обособи в три самостоятелни функции: по обвинение, по защита и по р&р; 2.функцията по р&р и по обвинение трябва задължително да се осъществяват от различни държавни органи 3.държавният орган, който осъществява функция по обвинение трябва да е напълно независим от държавния орган, който осъществява функция по р&р, както и обратното. 4.страните трябва да имат равни права. Но какво значи равни права на страните по смисъла на чл. 12? Според проф. Павлов страните имат равни права, когато едната страна разполага с толкова процесуални права, за да осъществи в пълен обем своята функция, с колкото разполага и другата страна, за да осъществи пълноценно функцията си. Според проф. Чинова страните имат равни права, когато разполагат с еднакви възможности, за да участват в процеса на доказването. Т.е. когато имат еднакви възможности при събирането, проверката и оценката на доказателствения материал. Съгласно чл. 12 страните имат не еднакви, а именно равни права. Страните, които осъществяват обвинение и защита действително не могат да имат еднакви права най-малкото по две причини: -прокурорът като главна страна има по-малко на брой права, отколкото подсъдимия като главна страна. Именно тази нееднаквост в броя на правата им гарантира равенството на същите права. Те не трябва да са еднакви, за да са равни. -правата на страните винаги имат различно съдържание, дори когато са формулирани с един и същи словесен изказ. Например: правото на прокурора на искания, бележки е различно от това на подсъдимия. Прокурорът винаги трябва да упражни това свое право, независимо чии интерес ще бъде защитен по този начин. Подсъдимият ще осъществи това право, но само в личен интерес. И така правата на страните са равни, дори да са различни по съдържание, а тази разлика следва от противоположните функции, които осъществяват двете страни – по обвинение и по защита. 5. За да бъде процедурата състезателна, тя трябва да отговаря на изискването за равнопоставеност на страните. Равнопоставеност означава, че законът съдържа всички гаранции, че съдът ще се отнася по един и същи начин и ще решава по един и същи начин упражняването на правата на страните. В закона за наказателното съдопроизводство от 1897г. е съществувало правило, че когато прокурорът е направил искане за събиране на нови доказателства, съдът не може да откаже да уважи това искане. А когато е направено от подсъдимия, разполага с дискреция – да го уважи или не. От изложеното е очевидно, че равнопоставеност и равни права на страните са изрази с различно съдържание. Страните могат да имат равни права, установени със закон, но ако не са равнопоставени и съдът да не е длъжен да се отнася по един и същи начин към тези права, винаги ще е налице накърняване на принципа на състезателността. Именно в този смисъл е и цялата практика на Европейския съд в Страсбург. №19 1.Правна същност на принципа. Този принцип е установен в чл. 14. От текста могат да се направят следните изводи: -независимо, че в чл. 14 не се употребява изразът „свободно вътрешно убеждение”, а само „вътрешно убеждение”, то няма никакво съмнение от ал. 2 на чл. 14, че вътрешното убеждение на държавните органи е действително свободно. Съгласно ал. 2 доказателствата по наказателните дела нямат предварително определена от закона сила. Това значи, че нашият закон не познава и не признава т.нар. формални доказателства. Освен това доказателствата в наказателния процес не могат да бъдат и предустановени. НПК не предписва нито един случай, при който доказването но конкретни факти да е възможно само с един или други доказателства. След като доказателствата по НПК нито са формални, нито предустановени, то затова е верен изводът, че вътрешното убеждение на държавните органи е винаги свободно. -от текста на чл. 14 е очевидно, че този принцип се отнася до всички държавни органи. -съдържанието на принципа се изразява в задължението на държавните органи да основават решенията си по вътрешно убеждение на доказателствата по делото и на закона. В същото време е вярно, че един държавен орган, за да е независим, трябва да действа по вътрешно убеждение и това е връзката между двата принципа. 2.Вътрешното убеждение от субективна страна. Вътрешното убеждение има своя субективна страна, но това не значи, че то е ирационална величини, въпрос на интуиция и т.н. Вътрешното убеждение от субективна страна е абсолютната увереност на държавния орган за съществуването или не на конкретни фактически или правни положения и готовност да се действа според тази увереност. В практиката на ВКС се приема, че във вътрешното убеждение на ДО трябва да отсъства каквото и да е съмнение или колебание. ДО трябва да постанови своето решение само когато е абсолютно убеден в съществуването или не на конкретни фактически и правни положения. 3.Вътрешното убеждение от обективна страна. От обективна страна то е съзнателна увереност, която се изгражда единствено и само на събраните и проверени по делото доказателства. В тази връзка в практиката на ВКС са обобщени следните правила: -вътрешното убеждение се изгражда на базата на събраните по делото доказателства, но винаги при изискването тези доказателства да са събрани след обективно, всестранно и пълно разследване. -доказателствата, на които се базира вътрешното убеждение трябва да са събрани и проверени само по реда на НПК. -за изграждането на вътрешното убеждение доказателствата трябва да са оценени, както всяко поотделно, така и в тяхната съвкупност с всички други доказателства. 4.Кога, според практиката на ВКС, е нарушено вътрешното убеждение? А.От субективна страна? 2 правила: -когато е нарушено вътрешното убеждение от субективна страна, резултатът е постановеният акт е НЕОБОСНОВАН. - вътрешното убеждение е накърнено от субективна страна, когато държавният орган е допуснал логическа грешка при анализа на доказателствения материал и в резултат на нея е допусната грешка и при фактическите изводи, отразени в съответния акт. Б/ От обективна страна. Пак 2 правила: - когато е нарушено вътрешното убеждение от обективна страна, резултатът е допуснато съществено процесуално нарушение. -според ВКС вътрешното убеждение от обективна страна ще бъде накърнено и винаги ще е допуснато съществено процесуално нарушение, когато: 1/Държавният орган при изграждането на фактическите си констатации(изводи) не е обсъдил, т.е. игнорирал е, някои от събраните поделото доказателства. 2/ Не са обсъдени противоречията в доказателствените материали. 3/ Някои от доказателствените материали са превратно изтълкувани, изопачени са, независимо умишлено или небрежно. 4/ Държавният орган се е позовал на доказателства, които са били събрани и проверени НЕ по реда на НПК. 5/ Държавният орган се е позовал на доказателства, които не са приложени по делото. 6/ Държавният орган е ползвал способи за доказване, които не са предвидени в НПК – например детектор на лъжата. 7/ Диспозитивът на постановения акт е в противоречие с мотивите. Присъдите са декларативни, кратки или алогични в този случай, което се приравнява на липса на мотиви. 02.12.2009г. – Летников Пострадал, частен тъжител, частен обвинител, граждански ищец
Права на пострадалия. Чл. 75, ал. 1: -да бъде уведомен за правата си в наказателното производство. Обикновено се разясняват правата му, когато бъде привлечен като свидетел. -да получи защита за своята сигурност и тази на близките си. Специален закон – Закон за защита на лицата, застрашени във връзка с наказателното производство - определя мерките как да се защитят правата. Кръгът на защитените лица е определен в чл. 3: свидетел, частен обвинител, граждански ищец, обвиняем, подсъдим, ВЛ, поемно лице. Пострадалият го няма. -да бъде информиран за хода на наказателното производство. Няма ясни правила. Трябва да е поискал това. -да участва в производството, съгласно установеното в този кодекс. Едно е правото на участие, друго е това право според НК. Това е право на участие в конкретно действие, когато законът го е предвидил. Чл. 224 НПК – да присъства, а не да участва. -да обжалва актовете, които водят до прекратяване или спиране на наказателното производство. Ощетеното ЮЛ не може да обжалва спирането, може само – прекратяването. -право на повереник. Може да бъде представляван от повереник. -право на искания, бележки и възражения – това е само предвидено засега. Процесуално положение на пострадалия. Според Чинова става въпрос за субект на наказателния процес, който ще осъществява функцията по обвинение. В съдебна фаза пострадалият може да заема три процесуални положения. ЧАСТЕН ОБВИНИТЕЛ 1.Предпоставки за възникване на процесуална правоспособност. Чл. 76. -Важи всичко за пострадалия. Това право преминава по наследство. Може да е само ФЛ частният обвинител. Процесуалната дееспособност е обща дееспособност. -Трябва молба – чл. 77. Частният обвинител участва само в съдебна фаза. Чл. 247, ал. 1, т. 1 НПК – производството се образува с внасянето на ОА – това е началният момент, от който пострадалият може да поиска да встъпи като частен обвинител. Но в този момент съдът няма да се произнася по молбата, т.к. той не е решил въпроса, който стои пред него в този стадий, а именно следва ли обвиняемият да бъде предаден на съд. Чл. 252 – насрочване на делото в съдебно заседание – след този момент съдията-докладчик ще се занимае с допустимостта на молбата на пострадалия. Крайният момент, до който може да се конституира частният обвинител – чл. 77, ал. 3. Пред втората инстанция съдебното следствие може да почва няколко пъти. ВС разглежда 2 хипотези: 1/когато делото се връща на първа инстанция от друга съдебна инстанция – тогава се приема, че става въпрос за редовно инстанционно развитие на делото, при което първоинстанционното разглеждане вече е минало; 2/когато делото е върнато от съдебна инстанция на прокурора. Когато прокурорът внася ОА на ново (ОА може да е същият), тогава ще сме изправени пред първа – първа инстанция, а това означава, че частният обвинител ще може да подаде молба. -Трябва произнасяне от ръководно-решаващия орган като 1/ уважи молбата като конституира частния обвинител и 2/ да не уважи молбата – чл. 271, ал. 6 – подлежи на обжалване. Коректното поведение на първоинстанционният съд би било да не дава ход на делото, а да го отложи според нормалната практика. Изтегляне 0.82 Mb. Сподели с приятели:
|