№107. Изпълнителен процес. Изпълняемо право. Изпълнителни основания. Изпълнителен лист

№107.
Изпълнителен процес. Изпълняемо право. Изпълнителни основания.
Изпълнителен лист.

Исковият процес е предназначен да бъде защита и да наложи санк­ция по повод на правен спор (§311). Такъв спор може да възникне от­носно всяко гражданско право без оглед на неговия вид (имуществено; неимуществено; абсолютно; относително; вещно; облигационно или по-тестативно право). Затова приложното поле на исковия процес обхваща всякакви, а не само някои категории граждански права.

II. Притезанията са най-широката и разнообразна група субективни права. Познати са на всички клонове на правото (срв. наказателното при-тезание за наложена глоба; финансовите притезания за данъци или такси). Особено важно място всред Притезанията заемат обаче гражданските (частноправни) притезания. Гражданско е притезанието да се изисква из­пълнение на задължение по гражданско правоотношение в широк смисъл на думата (§ 221). Такива са облигационните притезания; Притезанията, породени от нарушаване на вещни права (например притезанието на соб­ственика против лицето, което незаконно владее неговата вещ); търговс­ките, семейноправните и трудовоправните притезания.

III. ИП е предназначен да осъществява само, но затова пък всички граждански притезания. От това правило има обаче изключения. Някои граждански притезания не се осъществяват принудително по реда на ИП, а по друг ред. При определени условия държавноправни притеза­ния могат да се осъществят по реда на ИП.

Касае се за следните изключения:

б) От друга страна, когато срещу длъжника е бил образуван граждански ИП за гражданско вземане, държавата се счита присъединен взискател за своите вземания от всякакъв вид, чийто размер е бил съобщен на съдия-изпълнителя от финансовия отдел на общинския съвет по местожителството на длъжника (чл. 353; § 173 III 1).

2. Според чл. 42, ал. 2 ЗБ в договора за банков кредит може да се предвиди, че бан­ката има право да продаде на търг заложената вещ по ред, установен с Наредба № 35/8.12.1997 г. за реда за продажба чрез търг на движими вещи, заложени в полза на банка, издадена от министъра на правосъдието и правната евроинтеграция и управите­ля на Българската народна банка (ДВ, бр. 123/2.12.1997 г.), като този ред не се прилага за залозите, учредени по Закона за особените налози.

3. Според чл. 32, ал. 1 303 в случай на неизпълнение на обезпеченото със залог по този закон задължение заложният кредитор може да пристъпи към изпълнение върху за­ложеното имущество.

IV. Има граждански притезания, които не подлежат на принудител­но осъществяване. Относно тях ИЛ е неприложим.

1. Такива са паричните притезания срещу държавата и държавни­те учреждения.

Въпреки отмяната на чл. 399, ал. 2 и 3 (124/1997 г.) принудителното изпълнение на парични вземания срещу държавни учреждения е недо­пустимо. Тази промяна не засегна чл. 399, ал. 2, в която е предвиден спе­циален ред за събиране на тези вземания. Те се изплащат за предвиде­ния за това кредит по бюджета на учреждението. За тази цел изпълни­телният лист се предявява на финансовия орган на съответното учреж­дение. Ако няма кредит, висшестоящото учреждение трябва да направи потребното, за да се предвиди такъв най-късно в следващия бюджет. Щом като при действието на новата Конституция законодателят е про­менял текста на чл. 399, но е запазил ал. 2, това означава, че запазване­то й е нарочно. От друга страна, щом законодателят съзнателно е запа­зил недопустимостта на принудителното изпълнение на парични взема­ния срещу държавните учреждения, на още по-голямо основание, тази недопустимост важи и за парични вземания срещу държавата.

Що се касае до непарични задължения на държавата или на дър­жавните учреждения, за тях важи общият ред за принудително изпълне­ние на такива притезания.

2. Недопустимо е принудително изпълнение на трудовите задължения на работ­ник (служител), които имат строго личен, незаместим характер (чл. 421, ал. 2). Не може с принудителни глоби да се застави работникът да се яви на работа и да предостави работната си сила, респ. да изпълнява вътрешния трудов ред. Забраната на чл. 421, ал. 2 трябва да се приложи по аналогия и за подобни задължения на членове на ТПК или на арбитър (§ 136 II). Забраната на чл. 421, ал. 2 не важи обаче за заместимите или незаместимите задължения за трудов резултат. Те могат да бъдат осъществени принудител­но по реда на чл. 419 и 421 (§ 178-179).

3. Недопустимо е принудително изпълнение и на ред семейноправни задължения с морално съдържание, при които е мислимо само доброволно изпълнение на задълже­нието (например задължение на детето да почита родителя; задължение на съпрузите да се подпомагат взаимно, да пазят съпружеската вярност и т. н.).

Притезанията, които не могат да бъдат осъществени принудително, се бранят при нарушаване с други санкции. Те им придават правен характер. Такива санкции липсват при естествените задължения и затова при тях липсват притезания.

I. Както исковият процес предпоставя право на иск, така и изпъл­нителният процес предпоставя правото за принудително изпълнение (ППИ), за да бъде допустим. Но макар и да стоят в еднакво отношение към процесите, които обуславят, двете права основно се различават по съдържание, легитимирани лица и предпоставки. Разликата между пра­вото на иск и ППИ отразява разликата между исковия и изпълнителния процес (§ 9 III 1).

1. ППИ се състои в правомощието да се изисква от изпълнителния орган да предприеме действията, включени в съответния изпълнителен способ. На това правомощие отговаря задължението на изпълнителния орган да приложи този способ.

ППИ не се състои обаче в правомощие на кредитора да иска да бъде удовлетво­рен от държавата в лицето на изпълнителния орган. Удовлетворяването на кредитора зависи от обстоятелства, които са вън от властта на изпълнителния орган (наличност на секвестируемо имущество при изпълнение на парични притезания; готовност на трети лица да се явят като купувачи и т. н.).

2. ППИ не принадлежи всекиму и не може да бъде упражнено срещу всекиго. То принадлежи на лицето, което изпълнителното осно­вание (§ 150) сочи като кредитор, и може да бъде насочено само срещу лицето, което същото основание сочи като длъжник. Но ППИ не е пра­во на кредитора срещу длъжника, а е държавноправно, процесуално правомощие, по което задължено лице е изпълнителният орган. Длъж­никът не може да удовлетвори ППИ, но може да го направи безпред­метно и да го прекрати, ако изпълни задължението (т. 3).

3. За да възникне и за да съществува, ППИ предпоставя:

II. Към тях като условие за допустимост на изпълнителния процес се прибавя изпълнителният лист, тъй като без него ППИ не може да бъде упражнено. Според закона ППИ, преди да бъде упражнено, трябва да бъде проверено от съда. Проверката цели да се види дали ППИ е

- възникнало (налице ли е изпълнително основание; удостоверява ли то изпълняемо право § 151 III 2),

- в полза на кого,

- спрямо кого и

- за какво изпълняемо право то съществува.

Увери ли се, че ППИ съществува, съ­дът разрешава принудителното изпълнение, като издава изпълнителен лист (§151 IV). Изпълнителният лист не е условие за съществуване на ППИ, а предпоставка за неговото законосъобразно упражняване. Съ­щевременно той удостоверява ППИ пред изпълнителния орган. Изпъл­нителният лист не е условие за допустимост на изпълнителния процес само когато законът позволява да се започне изпълнение направо въз основа на изпълнителното основание (§ 150).

§ 149. ИЗПЪЛНЯЕМО ПРАВО

I. Видяхме, че изпълнителният процес осъществява не всякакви права, а само притезания (§ 146 I). Изпълняемото право (ИП) е поради това винаги притезание. Но не всяко притезание, а само това, което е изискуемо и ликвидно, има качеството на ИП.

1. Изпълнителният процес е сурогат на дължимото, но липсващо доброволно изпълнение. Ето защо, докато поради неизискуемост на притезанието не може да се иска доброволно изпълнение, на още по-голямо основание не може да се иска принудително изпълнение. Затова нямат качеството на ИП: срочните, условните притезания, както и притезанията, обусловени от изпълнението на насрещно задължение на кре­дитора (чл. 243 и § 150 III 2).

2. Неопределеността на дължимата престация изключва принуди­телното й изпълнение, защото изпълнителният орган не ще знае какво да изпълнява. Поради това неликвидните притезания нямат качеството наИП.

II. Изпълнителният процес е санкция за неудовлетворяване на ИП. Затова като всяка санкция и той предпоставя нарушеното право. В тоя смисъл ИП обуславя изпълнителния процес. Законът отразява зависи­мостта на изпълнителния процес от ИП в редица свои разпоредби. Спо­ред чл. 243 съдът трябва да откаже да разреши принудително изпълне­ние, като откаже да издаде изпълнителен лист, ако от представеното из­пълнително основание личи, че ИП е неизискуемо. На още по-голямо основание съдът трябва да постъпи така, ако от изпълнителното осно­вание личи, че ИП не съществува (§151 III 2). Според чл. 250 изпълне­нието се спира, когато длъжникът оспори по предвидения от закона ред съществуването на ИП (§ 184 II). Но най-ярко подчертава зависимостта на изпълнителния процес от ИП чл. 330, б. „а" и „е". Според него изпъл­нителният процес се прекратява, когато по посочения от закона ред се установи, че ИП не съществува (§ 156 II). Прекратяването на изпълни­телния процес означава, че той се погасява като процесуално правоот­ношение (§ 156 I) при разкрита липса на ИП. А това значи, че ИП обус­лавя законосъобразното възникване и съществуване на изпълнителния процес (2499-58-1, Сб.120).

Обусловеността на изпълнителния процес от ИП не значи, че длъж­никът може да окаже съпротива на изпълнителния орган под предлог, че действията му са незаконни, тъй като ИП не съществува. Изпълни­телният орган дължи подчинение на заповедта за изпълнение, съдържа­ща се в изпълнителния лист. Ето защо до обезсилване на листа дейст­вията на изпълнителния орган са процесуално законосъобразни, така че длъжникът е длъжен да им се подчини. Но тази процесуална законосъ­образност на поведението на изпълнителния орган не премахва материалноправната незаконосъобразност на изпълнителния процес, воден без ИП. А тя е решаваща. Без ИП изпълнителният процес се превръща от средство за защита на нарушени права в средство за незаконно обо­гатяване на привидния кредитор и за неоправдано посягане върху прав­ната сфера на длъжника. Затова материалноправната незаконност на из­пълнителния процес преодолява формалната (процесуална) законност на поведението на изпълнителния орган и води до прекратяване на из­пълнението и обезсилване с обратно действие на всички извършени из­пълнителни действия (§ 156 III).

§ 150. ИЗПЪЛНИТЕЛНИ ОСНОВАНИЯ

I. Изпълнителните основания (ИО) са документи, които удосто­веряват изпълняеми права и въз основа на които по силата на зако­на се издава изпълнителен лист или се започва направо принудител­но изпълнение за осъществяване на удостоверените права.

1. Наред с изпълняемото право ИО е необходимо условие за допус­тимост на принудителното изпълнение (ПИ). Нуждата от ИО произти­ча от необходимостта да бъде доказано изпълняемото право, преди да бъде принудително удовлетворено. Като удостоверява изпълняемото право, ИО очертава предмета и страните на бъдещото ПИ. Само в предметните и личните граници, очертани от ИО, е позволено ПИ. Ето защо изпълнителният лист възпроизвежда точно ИО (§151 III 3).

ИО обуславя ПИ било пряко, било косвено.

а. То обуславя ПИ пряко, когато законът позволява да се започне ПИ направо въз основа на ИО (19-99-1У, БЗ 99 V, с. 72).

Такъв е случаят с наказателните постановления, присъждащи вре­ди. Въз основа на тях е безпредметно да се издава изпълнителен лист (4-54-ОСГК). Пряко ИО е извлечението от регистъра за вписано обезпечение по чл. 35, ал. 1 303. Не е такъв обаче нотариалният акт (414-68-1, Сб.39).

б. ИО косвено обуславя ПИ, когато законът предвижда, че за да се започне ПИ, трябва да бъде издаден изпълнителен лист въз основа на ИО. По правило законът постъпва така (чл. 323).

2. ИО удостоверява изпълняемото право с формална удостоверителна сила. Тя важи в производството за издаване на изпълнителния лист и пред съдия-изпълнителя, като обвързва съда и съдия-изпълнителя да считат, че изпълняемото право, удостоверено с ИО, наистина съ­ществува. Но формалната удостоверителна сила на ИО важи само в по­сочените предели. Вън от производството за издаване на изпълнителен лист и вън от изпълнителния процес изпълняемото право може да бъде оспорено, като формалната удостоверителна сила на ИО бъде оборена (§ 184-186). Тази възможност разкрива, че не само ИО, но и изпълняе­мото право е предпоставка за ПИ.

3. Понеже въз основа на ИО било пряко, било косвено може да се започне ПИ, то се ползва с изпълнителна сила. Както видяхме, то по­ражда правото за ПИ (§ 148 I).

II. Нашето право предвижда различни ИО. Най-важните са посоче­ни в чл.237.

1. Всред тях челно място заема влязлото в сила осъдително реше­ние на съд (чл. 237, б. „а"). То е ИО за всякакви изпълняеми права и може да замести всяко друго ИО, ако то бъде изгубено или унищоже­но (чл. 248, ал. 5; § 151 VIII 2). В тоя смисъл то е универсално ИО. Все­ки носител на притезание, нуждаещо се от ПИ, може да получи това ИО с помощта на осъдителния исков процес (§ 41).

а. Само осъдителните, а не и установителните или конститутивните решения са ИО (990-56-1У, СП 56 VII 55; 391-76-111, Сб. 201).

Но ако такова решение удостоверява или поражда изискуемо притезание (напри­мер за подобрения, признати по повод на възражение за задържане - вж. 132-52-111; или за предаване на владение при чл. 19, ал. З ЗЗД; по разделителен протокол или чл. 288, ал. 2 и ал. З ГПК - вж. § 128 IV; § 127 XIV; 55а-62-ОСГК, СбП 189; 50-65-ОСГК, 698-68-1, Сб. 58; 9-84-ПП, Сб. 4), то е ИО (арг. чл. 237, б. „е"). Не са изпълнителни основа­ния по смисъла на чл. 237 ГПК съдебни решения, постановени по реда на ЗАП и въз ос­нова на тях изпълнителен лист не се издава (опр. 71-87-111, Б 87 XII 26).

б. Решението трябва да е влязло в сила, т. е. да е станало необжалваемо (§70 III), защото с изпълнителна сила се ползват по правило само необжалваемите решения (§ 75 I).

в. ИО е и, осъдителното въззивно решение, макар и да не е влязло в сила (чл. 237, б. „а", § 108).

г. ИО е и невлязлото в сила първоинстанционно решение, ако то е било обявено за предварително изпълняемо (§ 75 II). В този случай ИО се образува от два акта: аа) невлязлото в сила първоинстанционно ре­шение; и бб) постановлението на първоинстанционния съд, допускащо предварителното изпълнение.

2. И съдебните определения могат да бъдат ИО, ако съдържат осъ­дителен диспозитив (например присъждат разноски - чл. 60) постано­вяват привременни мерки по брачни дела - чл. 261; § 123 Х и др.).

3. Утвърдената от съда съдебна спогодба е ИО (чл. 237, б. „а"). Ко­гато има съдържание, годно за изпълнение, съдебната спогодба се пол­зва с изпълнителна сила (чл. 125, ал. 3; § 98 Ш 2). Не е нужно съдът да обяви спогодбата за изпълняема (157-59-1, Сб. 181). Извънсъдебната спогодба не е ИО (29-55-ОСГК, Сб. 31).

Съдебната спогодба по делбено дело също представлява съдебно изпълнително основание и има за предмет изискуемо притезание - предаване владението на поставе­ния в дял недвижим имот (904-92-1У, Б 93 III 24).

4. ИО са и решенията на арбитражните съдилища и сключените пред тях спогодби.

5. Решенията на чуждестранните държавни и арбитражни съдили­ща, чието изпълнение е било допуснато от български съд по реда на производството за екзекватура (§ 223 VI 2), са също ИО (чл. 237, б. „б"). В този случай ИО се образува от чуждестранното решение и от решени­ето на нашия съд, допускащо изпълнението.

6. ИО, предвидени от чл. 237, б. „в", са: документите и извлеченията от сметките, с които се установяват вземанията, изрично посочени в чл. 237, б. „в" юридически лица. За да станат документите и извлеченията от сметки ИО, е необходимо дължникът да е бил писмено поканен да изпъл­ни задължението си в седемдневен срок и да не го е изпълнил в същия срок. Разписката за връчената покана е елемент от ИО по чл. 237, б. „в".

а. ИО по чл. 237, б. „в" важат не за всякакви изпълняеми права, а само за парични вземания, произтичащи от правни сделки. Ето защо вписване в сметки, отнасящо се до вземане за вреди (49-54-ОСГК, 1371-55-1У, 26-61-ОСГК, Сб. 5) или за неоснователно обогатяване (327-54-1У), не е ИО. Като сделка трябва да се третира и авансирането на плащания (203-53-ОСГК, СбП 205; 26-61-ОСГК, Сб. 5), задължението на гаранта по банков кредит, уговорено в клауза на договора за банков кредит и потвърдено от него с писмо (608-99-У, ТП 99 IV, с. 88) и признанието на дълг, но не и каквито и да било „сметни отношения", както приема 10-59-ОСГК, СбП 207.

Вземането, удостоверено от документите по чл. 237, б. „в", трябва да произтича от непосредствените отношения между юридическото лице и длъжника, а не и да е било прехвърляно на юридическото лице (327-54-1У). Ограничението следва от по-малката сигурност, че прехвърленото вземане съществува, както и от недопустимостта прехвър­лянето да влоши положението на длъжника, като създаде една несъществуваща преди това възможност за пряко принудително изпълнение срещу него.

6. ИО по чл. 237, б. „в" важат само в полза на юридическите лица, посочени в чл. 237, б. ,,в", а именно: банките. Централното управление на Националната здравноосигурителна каса, районните осигурителни каси и държавните учреждения (вж. чл. 42).

7. Според чл. 237, б. „г" постановленията на административни ор­гани са ИО, когато удостоверяват граждански притезания и изпълнени­ето им е възложено не на административни органи, а става по реда на ГПК. Такива ИО са административните актове за дворищна регулация.

8. ИО по силата на чл. 237, б. „д" са записите на заповед, мени­телниците и приравнените към тях други ценни книжа (например чеко­вете), както и облигации и купони за лихви от тях.

За да имат изпълнителна сила, те трябва да бъдат съставени в предписаната от за­кона форма и да съдържат посочените от закона белези (чл. 455, 535 ТЗ). Срещу джиранта те са ИО и ако към тях се прибави документът на извършения протест (чл. 498, 537 ТЗ), освен в случая на чл. 500 ТЗ.

9. Нотариалните актове са ИО относно удостоверените с тях притезания за плащане на парични суми, за доставяне на заместими вещи или за предаване владението на определени вещи (чл. 237, б. „е"). За други притезания нотариалният акт не е ИО (489-88-1У, Б 88 XI 29).

10. Спогодби и други договори с нотариална заверка относно пое­тите с тях задължения за плащане на парични суми или доставяне на за­местими вещи, както и задължения за предаване на определени вещи (чл. 237, б. „ж").

11. ИО предвиждат освен чл. 237 и други разпоредби на нашето право преди всич­ко самият ГПК (вж. чл. 236, ал. 2, 241, ал. З, 387, ал. 2). Други ИО, предвидени от особе­ни правила, са тези по чл. 160, 165, 173, ал. З ЗЗД, 46 ЗС, чл. 708 ТЗ, чл. 33 ЗА, чл. 35, ал. 1 303 и др. Те са други документи, въз основа на които законът предвижда да се издаде изпълнителен лист (чл. 237, б. „з").

III. ИО се категоризират в няколко групи.

1. Съобразно с това, дали удостоверяват изпълняемото право със сила на пресъдено нещо, те биват съдебни, когато имат такава сила, и несъдебни, когато не се ползват с нея. Ползващите се със сила на пре­съдено нещо ИО се наричат съдебни, защото най-важни между тях са съдебните решения. Но към тях спадат и съдебните спогодби и арбит­ражните решения (§ 98 III 1; § 143 II 2). Несъдебни ИО са например но­тариалните актове, записите на заповед и т. н. Несъдебните ИО са важ­на облага за кредитора, защото му спестяват осъдителния исков процес и му позволяват да пристъпи към ПИ без предварително осъждане на длъжника. Те ускоряват и улесняват събирането на вземанията и чрез заплахата за незабавно ПИ стимулират длъжника към доброволно из­пълнение. Те са поради това способ за засилена правна защита на взе­манията, за които се отнасят. Затова разширяването на несъдебните ИО чрез включване в чл. 237 на новата б. „ж" е важна заслуга на реформа­та на ГПК от 24.12.1997 г.

И двете категории ИО се ползват с една и съща изпълнителна си­ла, но започнатото въз основа на тях ПИ не е еднакво стабилно. Ако ос­порва изпълняемото право, длъжникът може по-леко да осуети ПИ, за­почнато въз основа на несъдебно ИО, отколкото ПИ, започнато въз ос­нова на съдебно ИО (§ 184 II и V). В тази разлика се проявява преди всичко практическото значение на делението на ИО на съдебни и несъдебни.

2. Притезанието, удостоверено от ИО, може да бъде обусловено от срок или условие, които още не са настъпили. Тогава ИО е срочно или условно. За да има такова ИО изпълнителна сила, изискуемостта на притезанието трябва да се удостовери с допълнителен документ (чл. 243; § 151 III 2 а).

Срочни или условни са обикновено несъдебните ИО. Но такива могат да бъдат и съдебните ИО (например решение, присъждащо едновременно изпълнение - чл. 90, ал. 1 ЗЗД; признаващо право на задържане - чл. 72, ал. З ЗС, или допускащо предвари­телно изпълнение срещу обезпечение чл. 238, ал. З и по-горе т. П 2 б). Условието за изпълняемост трябва да се отрази в самото решение (701-76-111, Сб. 216).

Ако поради обстоятелства, настъпили след ИО, условието, от което зависи изпъл­нителната му сила, отпадне, кредиторът би трябвало да може да разкрие с установителен иск, че условието е отпаднало, така че условното ИО се е превърнало в безусловно (арг. чл. 255; 304-67-1, Сб. 48). Установителният иск по чл. 255 ще бъде обаче ненужен, ако кредиторът разполага с осъдителен иск за същата престация, до която се отнася ус­ловното ИО. По повод на този иск ще се реши и спорът дали условието е отпаднало, или не (314-67-1, Сб. 68).

IV. С оглед на пороците, от които могат да бъдат засегнати, ИО би­ват: а) неистински; б) нищожни; в) унищожаеми; и г) неясни.

1. Неистински са подправените ИО. Неистинското ИО е един неавтентичен доку­мент (§ 59 II 4). Неавтентичността разкрива, че всъщност липсва ИО като документира­но изявление на лицето, на което ИО като документ се приписва. Ако тя личи външно, тя е пречка да се издаде изпълнителен лист (чл. 243). Бъде ли установена по реда на чл. 97, ал. З или по наказателен ред, тя води до прекратяване на ПИ (чл. 330, б. „г").

2. Нищожни ИО са тези, които материализират нищожно изявление: нищожно ре­шение, нищожна спогодба или нотариален акт и т. н. Нищожността на ИО е пречка да се издаде въз основа на него изпълнителен лист 2449-59-П, Сб. 295).

3. Унищожаемото ИО е порочно, но до деня на унищожаването (отменянето) се ползва с изпълнителна сила. Тя отпада, след като ИО бъде унищожено, респ. отменено.

Тогава ПИ се прекратява (чл. 330, б. „г"; § 184 VI). Такъв е случаят, когато влязлото в сила решение бъде отменено по реда на отмяната по чл. 231 (§ 119-122); когато бъде унищожена по исков ред съдебната спогодба поради пороци на волята (§ 98 IV) и т. н.

4. Неясно е ИО, когато съдържанието му поражда съмнение относно субектите или предмета на изпълняемото право. Когато се касае за неясно решение, неяснотата може да бъде отстранена по реда на тълкуване на решението (§ 102). При другите ИО тя следва да бъде отстранена в производството за издаване на изпълнителния лист, ко­гато в него се възпроизвежда съдържанието на ИО. Ако неяснотата на ИО доведе до не­яснота на изпълнителния лист, ще се наложи тълкуване на решението за издаването му. Ако ИО е толкова неясно, че е невъзможно чрез тълкуване да бъде изведено изпълняе­мото право, ще е налице нищожно ИО. За да се снабди с ново, валидно ИО, кредиторът ще трябва да предяви срещу длъжника осъдителен иск.

§ 151. ИЗПЪЛНИТЕЛЕН ЛИСТ

I. Изпълнителният лист (ИЛ) е съдебен акт, който удостоверява право за принудително изпълнение и разрешава то да бъде упражне­но, като задължава и овластява изпълнителния орган да пристъпи по молба на кредитора към принудително изпълнение (ПИ) на при-тезанието, доказано с изпълнителното основание, въз основа на кое­то ИЛ се издава и чието съдържание той възпроизвежда.

а. За да издаде ИЛ, съдът трябва да се увери, че кредиторът има право за ПИ. А то следва от изпълнителното основание (§ 148 I 3). За­това ИЛ се издава въз основа на изпълнителното основание (§ 150 I и по-долу т. III), а издаденият ИЛ удостоверява, че посоченият в него кредитор има право за ПИ.

б. Въз основа на това удостоверяване съдът разрешава ПИ. В ка­чеството си на разрешение за ПИ всеки ИЛ е условие за допустимост на ПИ. Без ИЛ не може да се започне ПИ (чл. 323, ал. 1).

Вж. 2644-62-1, Сб. 124; 2446-66-1, Сб. 122; 414-68-1, забраняващи на съдия-изпълнителя да започва ПИ направо въз основа на нотариален акт. ИЛ не е необходимо усло­вие за допустимост на ПИ само в случаите, когато по изключение законът допуска да се започне ПИ направо въз основа на изпълнително основание (§ 150 I 1 а).

в. ИЛ е обаче не само разрешение за ПИ. Той е и заповед за ПИ, от­правена до изпълнителните органи. Тя влиза в действие, ако и когато кредиторът поиска ПИ. Но тогава тя задължава изпълнителния орган към безусловно съобразяване с ИЛ. Той няма право да отлага, спира или прекратява ПИ освен в предвидените от закона случаи (205-52-111; 144-65-1; 276-80-Ш, Сб. 157).

г. Като задължава изпълнителния орган да предприеме ПИ в полза на кредитора, ИЛ едновременно овластява изпълнителния орган да упраж­ни принуда спрямо длъжника, която той е длъжен да понесе. Докато по надлежния ред ИЛ не бъде обезсилен, той поддържа процесуалната пра­вомерност на ПИ. Ето защо ИЛ е основание и критерий за законосъобраз­ност и валидност на изпълнителните действия. Ако се отклоняват от ИЛ или са извършени без ИЛ, те подлежат на обжалване (§ 188-189).

д. Освен в случаите на ПИ, основано пряко на изпълнителното ос­нование (§ 150 I 1 а), кредиторът представя на изпълнителния орган не изпълнителното основание, а ИЛ. А изпълнителното основание е което очертава предмета и страните на ПИ (§ 1501 1). Когато е необходим, ИЛ трябва да поеме тези функции на изпълнителното основание. Затова той трябва да възпроизведе неговото съдържание, а с това и изпълняемото право, спрямо което той се явява като едно вторично доказателство. По този начин ИЛ очертава спрямо изпълнителния орган предметните и личните предели на ПИ. Той е критерият за тях дори и когато поради грешка се отклонява от изпълнителното основание.

е. За да получи ПИ, кредиторът трябва да представи ИЛ на изпъл­нителния орган (чл. 323, ал. 1). За да го представи, ИЛ трябва да бъде в негово държане като документ (вещ). Иначе правото за ПИ, удостове­рено с ИЛ, не ще може да бъде упражнено. Затова ИЛ представлява про­цесуална ценна книга, материализираща правото за ПИ. То не може да бъде упражнено, ако ИЛ бъде изгубен или унищожено като документ, докато не бъде издаден негов дубликат (чл. 248 и по-долу т. VIII).

II. Компетентността да се издават ИЛ принадлежи на съдилища­та (чл. 242, ал. 2).

Искането за ИЛ е родово подсъдно на районните съдилища даже когато изпълнителното основание е решение на окръжния съд, ако де­лото е подсъдно на районния съд.

Окръжните съдилища издават ИЛ са­мо по делата, които са им родово подсъдни (§ 26).

Компетентен да из­даде ИЛ въз основа на чуждестранно решение (чл. 304), на решение на арбитражен съд или на сключена пред него спогодба е Софийският градски съд (чл. 242, ал. 2; чл. 51 ЗМТА; § 143 II 2).

При съдебните изпълнителни основания (решения, съдебни спо­годби, определения) местно компетентен е първоинстанционният съд, на който делото е било подсъдно.

Тази компетентност не държи сметка за ИС на обжалваемите или вече обжалвани осъдителни решения на въззивните съдилища, които се предвидиха като ИО с измене­нието на чл. 237, б. „а" от 1999 г. Решението на въззивния съд може да бъде обжалвано пред ВКС и изпращането на делото в първоинстанционния съд за издаване на ИЛ ще осуети своевременното му изпращане във ВКС. Би трябвало при следващо изменение на ГПК да се предвиди, че в тези случаи ИЛ се издава от въззивния съд.

III. Производството за издаване на ИЛ се урежда от чл. 242-247.

1. То започва с писмена молба на кредитора по изпълнителното ос­нование, към която това основание се прилага. Препис от молбата не се връчва на длъжника и той не се призовава, за да бъде изслушан по ней­ната основателност. Съдът се произнася по молбата в закрито заседа­ние (чл. 242, ал. 3). Тази уредба цели бързина. Интересите на длъжника са защитени чрез правото му да обжалва определението за издаване на ИЛ (т. V). При обжалване двустранният, спорен, а не охранителен харак­тер на производството за издаване на ИЛ се разкрива и проявява.

2. За да издаде ИЛ, съдът трябва да провери дали съществува пра­во за ПИ в полза на лицето, което се сочи като кредитор, и против ли­цето, което се сочи като длъжник по изпълняемото право.

а. Центърът на проверката е: дали е налице предвидено от закона и редовно от външна страна изпълнително основание и дали то удостове­рява изпълняемото право, за което се иска ИЛ (чл. 243, ал. 1).

Ако съдът установи, че представеният документ не е изпълнително основание или пък че той е неистинско или нищожно изпълнително ос­нование (§ 150 III 3), съдът ще откаже да издаде ИЛ.

Ако представеният документ е предвидено от закона и редовно от външна страна изпълнително основание, съдът пристъпва към провер­ка дали то със своето съдържание удостоверява едно годно за ПИ притезание.

Ако от самото изпълнително основание се вижда, че изпълняемото право не съ­ществува (например сделката, удостоверена с нотариалния акт, е нищожна) или пък че то е срочно или условно, съдът трябва да откаже да издаде ИЛ (276-52-111; 2449-59-11, Сб. 295). За да бъде издаден ИЛ въз основа на срочно или условно изпълнително осно­вание, изискуемостта на притезанието трябва да бъде доказана с изходящ от длъжника или официален документ (чл. 243, ал. 1). Съдът се ограничава при проверката на изпъл­няемото право само в рамките на данни, извличани от изпълнителното основание, по­ради формалната доказателствена сила, с която то удостоверява изпълняемото право (§ 150 I 2). Той не може да използва други данни, стоящи вън от изпълнителното осно­вание (арг. чл. 244, ал. 3; вж. т. V), освен относно изискуемостта на притезанието.

б. След като се увери, че правото за ПИ е възникнало, съдът тряб­ва да провери в полза на кого и срещу кого то съществува, т. е. актив­ната и пасивната легитимация за ПИ. Съдът може да издаде ИЛ само в полза на титуляра на правото за ПИ и само срещу лицето, което трябва да понесе ПИ (длъжника по вземането или третото лице, отговарящо със своя вещ за чужд дълг). Вж. за легитимацията на страните в изпъл­нителния процес § 153.

в. Последното обстоятелство, което съдът трябва да провери, пре­ди да издаде ИЛ, е дали вече не е издаден ИЛ между същите лица въз основа на същото изпълнително основание. Данни в тази насока съдът ще почерпи от забележката, която се прави върху изпълнителното осно­вание, когато по него е издаден ИЛ.

3. По молбата за ИЛ съдът се произнася с разпореждане на район­ния съдия или на председателя на окръжния съд, когато изпълнително­то основание е съдебно (чл. 237, б. „а" и „б"), и с определение - когато изпълнителното основание е несъдебно (чл. 237, б. „в"-„е"). Определението възпроизвежда в осъдителен диспозитив съдържанието на несъдебното основание.

IV. ИЛ се издава веднага въз основа на разпореждането или на оп­ределението, постановяващо да се издаде ИЛ, без да се изчака то да вле­зе в сила. Даже обжалването на тези актове не спира издаването на ИЛ.

ИЛ се издава в един екземпляр (чл. 246), за да се осуети неколко­кратното изпълнение на едно и също притезание, което би станало въз­можно, ако за него биха били издадени няколко ИЛ.

Когато изпълнителното основание удостоверява няколко притезания, за всяко притезание може да се издаде отделен ИЛ. Такъв е случаят, когато длъжникът е осъден да предаде няколко вещи или пък няколко длъжници дължат отделни части от една об­ща сума (чл. 247). И в тоя случай принципът, че за едно изпълняемо право се издава са­мо един ИЛ, се запазва.

V. Според чл. 244 определението (или разпореждането), с което се уважава или отхвърля изцяло или отчасти молбата за ИЛ, може да се обжалва било от кредитора, било от длъжника. Срокът за обжалване е седемдневен.

По повод на жалбата втората инстанция повтаря проверката, която върши съдът по повод на молбата да се издаде ИЛ. Ето защо тази проверка се движи в рамките на същите данни, от които трябва да излиза съдът при издаване на ИЛ. Така се обяснява правилото на чл. 244, ал. 2, според което жалбата може да се основе само на съображе­ния, извлечени от изпълнителното основание. Длъжникът например не може да въз­разява, че е платил, че е компенсирал, че сделката, от която произтича изпълняемото право, е опорочена поради пороци на волята или че при нейното сключване той е бил ненадлежно представляван (149-52-111; 279-52-111). Но длъжникът може да се основе на влязло в сила решение, установяващо несъществуването на изпълняемото право, тъй като това решение обезсилва по право ИЛ (т. VII).

VI. Определението по издаване на ИЛ се ползва със същата стабил­ност, както решението по исковия процес.

То не може да бъде изменяно или отменяно от съда, който го е издал (357-54-1У); обратно: 2103-55-1У, Сб. 376; 433-56-ГУ; но може да бъде поправяно при явни факти­чески грешки (357-54-1У), допълвано (13а-54-1У) или тълкувано (88-74-Ш, Сб. 179).

То не се ползва обаче със сила на пресъдено нещо, и то не само относно изпълняемото право (33-56-ОСГК, Сб. 15; 334-85-П, Б IX 42), но и относно правото ПИ.

VII. ИЛ се обезсилва, когато признатото с него право за ПИ се ока­же, че не е съществувало или пък впоследствие се погаси.

1. На първо място, ИЛ се обезсилва, когато по повод на жалба срещу определението за издаване на ИЛ втората инстанция отмени това определение.

2. ИЛ се обезсилва и когато по надлежния ред изпълнителното ос­нование бъде унищожено или отменено или пък се разкрие, че то е не­истинско или нищожно (§ 150 III 3 и чл. 330, б. „г").

3. Обезсилва се ИЛ, ако по надлежния ред се разкрие, че изпълняе­мото право, за което е издаден ИЛ, не е съществувало или впоследствие се е погасило (чл. 330, б. „е" във връзка с чл. 252-255).

Обезсилването на ИЛ е акт, обратен по съдържание на издаване на ИЛ. Обезсил­ването означава, че се забранява ПИ на изпълняемото право, за което се е отнасял обез­силеният ИЛ. Когато обезсилването на ИЛ не се основава на отричане на изпълняемо­то право със сила на пресъдено нещо, кредиторът може с осъдителен иск срещу длъж­ника да се снабди с ново изпълнително основание за същото изпълняемо право и да по­лучи въз основа на него нов ИЛ (арг. чл. 252). Въз основа на старото изпълнително ос­нование обаче той не може да получи нов ИЛ вместо обезсиления, тъй като обезсилва­нето е разкрило негодността на старото изпълнително основание.

VIII. Дубликат от ИЛ се издава по реда на производство, което се отличава съществено от производството за издаване на първоначалния ИЛ. Понеже замества ИЛ, дубликатът има неговата сила.

1. Първото условие, за да се издаде дубликат, е кредиторът да не държи първоначалния ИЛ, защото той е изгубен или унищожен. Причи­ната на изгубването или унищожаването е без значение (2829-83-П, Сб. 161: изгубено е делото заедно с ИЛ).

Ако и то е изгубено или унищожено, невъзможно е да се издаде дубликат: той е по естеството си ИЛ и предпоставя изпълнително основание. Ето защо при изгубено или унищожено изпълнително основание кредиторът ще трябва да се снабди с ново изпъл­нително основание по реда на осъдителния исков процес (чл. 248, ал. 4; 1512а- 84-1, Сб. 47). До това крайно средство кредиторът ще прибегне само ако не може да възпроизве­де съдържанието на изгубеното или унищожено изпълнително основание с официални документи (заверен препис от основанието или от издадения въз основа на него и изгу­бен оригинален ИЛ: 779-53-1).

2. Компетентен да издаде дубликат е съдът, издал първоначалния ИЛ (673-85-П, Б Х 25). Производството започва с писмена молба. Пре­пис от нея се връчва на длъжника и въпросът се решава в открито засе­дание след изслушване на страните (809-80-1, Сб. 45).

Молителят трябва да докаже изгубването или унищожаването на ИЛ (809-80-1, Сб. 45) и да представи изпълнителното основание (11-98-У, ПиИ, сигн. бр. 9). Длъжникът може да се брани не само като оспорва условията, при които може да бъде издаден дубликат от ИЛ, но и като възразява, че дългът по ИЛ е погасен (чл. 248, ал. 3).

Длъжникът може да се позовава не само на плащане, но и на други правопогасяващи факти, вкл. на погасителна давност (580-62-1, Сб. 55). На правоизключващи или правоунищожаващи факти длъжникът не може да се позовава, защото те предхождат из­даването на ИЛ, така че не могат да стоят във връзка с неговото изгубване или унищо­жаване. В производството за издаване на дубликат от изпълнителния лист по молба на възложителя на работата, изплатил обезщетението, присъдено на основание чл. 49 ЗЗД, длъжникът не може да прави възражения за солидарната отговорност и на други лица - съпричинители на увреждането (848-87-1У, Б 88 V 30).

3. По молбата за дубликат съдът се произнася с определение. То подлежи на обжалване по общия ред за обжалване на решението и се ползва със сила на пресъдено нещо. Тя важи не само относно правото да се иска дубликат, но и относно изпълняемото право (673-85-11, Б Х 25).

Спрямо него обаче обективните предели на пресъденото нещо са ограничени съ­образно с ограничения обхват на възраженията, с които длъжникът може да оспорва в производството за дубликат изпълняемото право. Ето защо определението за издаване на дубликат преклудира само правопогасяващите възражения на длъжника (чл. 248, ал. 4), но не и другите негови възражения, разкриващи несъществуването на притезанието (809-80-1, Сб. 45). Тях длъжникът може да предяви по реда на чл. 250-254, ако изпъл­нителното основание е несъдебно (§ 150 III 1). При съдебните изпълнителни основания те са преклудирани от силата на пресъдено нещо (§ 72 V).

Ако съдът уважи молбата за дубликат, издава се нов ИЛ, върху кой­то се отбелязва, че е дубликат. ИЛ се издава само след като решението влезе в сила. Ако съдът откаже дубликат, ново искане за ИЛ, освен в случая на чл. 248, ал. 5, е недопустимо с осъдителен иск за осъждане на длъжника.