№71. Гражданския процес като защитна санкция, като производство и правоотношение. Обсег и система на гражданския процес

№105.
Брачен процес.

I. Исковият брачен процес е особено съдебно исково производство, по реда на което се разглеждат брачни искове (БИ);

1. Исковете за развод и за унищожаване на брака целят да се прек­рати занапред брачното правоотношение и затова са конститутивни. Понеже предпоставят съществуването на брака, те са недопустими, ако брак не съществува (опр. 180-83-11, Сб. 180). Те се различават по осно­вание (дълбоко разстройство на брака - при развод; порочно учредява­не на брака - при унищожаването му).

2. Положителният установителен иск, че съществува, и отрица­телният установителен иск, че не съществува брачно правоотношение, се считат за брачни искове само ако страните по тях са субектите на спорното брачно правоотношение (двамата претендирани съпрузи). Ис­кът на трето лице, че между ответниците е налице или липсва брачна връзка, не е брачен (3084-78-П, Сб. 131).

И за установителния БИ е нужен интерес (чл. 97, ал. 1; § 40 III) от търсеното уста­новяване. Унищожаването на регистрите за гражданско състояние не прави допустим иска за установяване, че брак съществува, ако брачната връзка не се оспорва от другия съпруг (обратно: 2553-60-11, Сб. 245). Налице е интерес от иск, че брак не съществува, когато ответницата носи името на ищеца и претендира, че му е съпруга (747-52-11-2), респ. твърди, че след прекратяване на брака той е бил възстановен (701-54-11). Поло­жителният установителен брачен иск е допустим, когато ищецът твърди, че между него и ответника съществува валидна брачна връзка, а не фактическо съжителство. То е факт, а не правоотношение и затова иск относно него е недопустим (чл. 97, ал. З и 1604-71-1, Сб. 50). Съществуващият, но порочно учреден брак не може да се атакува с установите­лен иск за обявяване на неговата недействителност, а само с конститутивен иск за уни­щожаването му (опр. 53-83-11, Сб. 97).

3. Само посочените искове, изброени в чл. 258, ал. 1, са брачни. Не са БИ исканията да се разрешат спорове относно различни личноправни или имущественоправни последици на брака или на неговото прек­ратяване, даже когато те се съединяват с БИ за общо разглеждане в брачния процес (например исковете: за издръжка на децата или на съп­руга по чл. 80-81 СК; за увеличаване дела на съпруга - чл. 28 СК; за пре­установяване на ползване името на съпруга - чл. 103 СК).

4. Споровете, предмет на БИ, не могат да се разрешават инцидентно по повод на възражения срещу други искове (арг. чл. 96, ал. 2 СК), а само по повод на предявен БИ.

Особеностите на брачния процес се дължат на неговия особен предмет - БИ, и на произтичащите от този предмет задачи:

отстраня­ване на унищожаемите бракове;

прекратяване на дълбоко разстроените бракове;

запазване на брачната връзка, когато искането за нейното прек­ратяване е лекомислено;

защита на интересите на децата.

Това са зада­чи, свързани с важни обществени интереси. Тези интереси, а не само личните права на съпрузите брани брачният процес. С тези интереси се обяснява чл. 261, ал. З, забраняващ да се предявява иск за развод от съп­руга без съгласието на съпругата, ако тя е бременна. Тази забрана важи, докато роденото дете навърши 12-месечна възраст (чл. 261, ал. 3). Тази забрана отпада при аборт, мъртво родено дете или смърт на детето, преди то да е навършило 12 месеца.

II. Първата особеност на БИ се проявява във връзка с тяхната под­ведомственост и подсъдност.

1. чл. 7, ал. 2 и 3 въвежда по брачни дела особени правила относно тяхната международна подведомственост, отклоняващи се от общите правила, регулиращи подведомствеността на международните граж­дански дела (вж. § 214 II).

2. За родовата и местната подсъдност на БИ важат общите прави­ла. Те са родово подсъдни на районните съдилища (§ 26), а местно под­съдни на съда по местожителство на ответника (а не по неговото мес­топребиваване: 94-84-11, Сб. 64; опр. 87-86-П, Сб. 120). Обаче договор­на подсъдност по БИ е недопустима (опр. 3-85-П, Б VI 32: арг. чл. 91; вж. § 28 I 3).

III. 1. Строго личният характер на брачното правоотношение нала­га по БИ да вземат лично участие съпрузите. Затова по БИ чл. 258, ал. 2 разширява процесуалната дееспособност, като допуска и ограничено запретените съпрузи лично да предявяват и да отговарят по БИ без участието на техните попечители (22-63-ОСГК, Сб. 15). Разбира се, участието на попечителя не опорочава брачния процес (1-57-ПП, СбП 6). От името на напълно запретения съпруг предявява или отговаря по БИ неговият законен представител (259-56-11; 1751-57-П). Що се касае до непълнолетния съпруг, той може лично да предявява и отговаря по брачни искове, защото с встъпването в брак става дееспособен (чл. 12, ал. З СК).

2. Решението, дали да се предяви БИ, трябва да зависи от личната преценка на съпруга. В това решение той не може да бъде заместен от пълномощник с общо пълномощно. Ето защо за предявяване на БИ от пълномощник е нужно изрично пълномощно (чл. 21, ал. 2), сочещо ви­да на брачния иск. Но ако съпругът се е явил и е поддържал БИ, предя­вен от пълномощник с общо пълномощно, той потвърждава БИ и поро­кът се заздравява (2588-64-1).

IV. 1. Процесуалната легитимация по брачни дела е твърде огра­ничена. Само съпруг може да бъде ищец за развод (чл. 99 СК), за уни­щожаване на брака (чл. 97, ал. 1, т. 1 и 2 СК във връзка с чл. 12 и чл. 96, ал. 1, т. 1 СК) или за установяване дали брак съществува между страни­те по иска. Унищожаването на брака на основание чл. 97, ал. 1, т. 4 СК, във връзка с чл. 13, ал. 1, т. 2 и 3 и ал. 2 СК, може да се иска освен от съпруг само от прокурора, а при двубрачие - и от съпруга по първия брак (чл. 97, т. З СК). Вж. 5-78-ПП, Сб. 5.

Общинският съвет не може да предяви иск за обявяване недействителност на бра­ка под предлог, че е сключен поради грешка на длъжностното лице по гражданското състояние (опр. 165-71-11, Сб. 112). Трети лица не могат да встъпват и да бъдат прив­личани по БИ (5-78-ПП, Сб. 5; опр. 120-78-П, Сб. 95).

Когато съпруг предявява БИ, ответник по иска може да бъде само другият съпруг. Искът на прокурора за унищожаване на брака по чл. 97, ал. 1, т. 4 СК в случаите на чл. 13, ал. 1, точки 2 и 3 и ал. 2 СК се предя­вява срещу двамата съпрузи, а по чл. 97, ал. 1, т. З СК в случая на чл. 13, ал. 1, т. 1 СК - срещу двамата съпрузи и съпруга от първия брак. Изоб­що брачният процес е недопустим, ако в него не участват като страни и двамата съпрузи.

2. Щом като брачен процес без участието на двамата съпрузи е не­допустим, очевидно е, че смъртта на един от съпрузите, настъпила пре­ди предявяване на БИ, изключва по-късното му предявяване. Брачен процес от или срещу наследниците на починалия съпруг е недопустим.

За да бъде лишен обаче недобросъвестният съпруг от облагите на бигамния брак, след като той е вече прекратен поради смъртта на другия съпруг, чл. 97, ал. 4 СК овластява прокурора (но не и съпруга по първия брак) да предяви срещу преживелия съпруг иск, че бракът е могъл да бъде унищожен като бигамен. Този иск е установителен и це­ли да бъде лишен преживелият недобросъвестен съпруг от правото да наследи починал­ия. Искът по чл. 97, ал. 4 СК не е брачен и затова се разглежда не по правилата на брач­ния, а на общия исков процес.

V. 1. По брачни дела са недопустими както доброволното, така и законното процесуално правоприемство, понеже са несъвместими със строго личния характер на брачното правоотношение (чл. 102 СК). За­това при смърт на един от съпрузите, настъпила по време на висящността на брачния процес, той се прекратява, а постановеното по него решение се обезсилва (333-48-11; опр. 45-65-П), ако БИ е за развод или за унищожаване на брака. Когато пък БИ е установителен, той се пре­връща в обикновен установителен иск, страна по който стават наслед­ниците на починалия.

2. Поради невъзможността да се прекрати или унищожи бракът преживелият съпруг ще стане наследник на починалия ищец. Този ре­зултат е несъвместим с морала, когато преживелият съпруг-ответник е виновен за дълбокото разстройство на брака или е бил недобросъвестен при сключване на недействителния брак. Затова в тия случаи законът овластява наследниците на починалия съпруг да използват висящото дело, като го превърнат от брачно дело в дело, целящо да бъде лишен преживелият съпруг от качеството на наследник, като бъде уста­новено, че починалият съпруг-ищец е имал право да прекрати или унищожи брака (чл. 102 СК; чл. 267) или че бракът с починалия ответ­ник е бил унищожаем на основание чл. 13 и чл. 131, ал. 2 СК (чл. 268). Това превръщане на дело чл. 102 СК и чл. 267-268 наричат „продължа­ване" на делото от наследниците на починалия съпруг. Всъщност касае се не за законно процесуално правоприемство, а за особен случай на из­менение на иска по волята на наследниците на починалия съпруг, като БИ се заменя с установителен иск относно погасеното поради смърт­та право за развод или унищожаване на брака. Тъкмо затова наследни­ците на починалия съпруг не стават страна в делото по право, както при законното процесуално правоприемство (§ 85 II 1 а), а получават това качество само ако в двуседмичен срок от съобщението на съда поискат делото да се продължи (чл. 267).

Срокът е преклузивен и важи за всеки от наследниците поотделно (56-78-ГТП, Сб. 3). Наследниците могат да продължат делото не само когато искът е бил предявен от техния наследодател, но и когато прокурорът е предявил иск за унищожаване на бра­ка и преживелият съпруг е недобросъвестен (тълк. р. 74-80-ОСГК, Сб. 22), т. е. когато починалият съпруг е бил ответник по предявения от прокурора иск.

VI. За да може в същия брачен процес да се изчерпят всички осно­вания, на които може да бъде атакуван бракът, чл. 260 облекчава обек­тивното съединяване на БИ.

1. За да бъде обаче то разбрано заедно със следващия от него прин­цип за изчерпателност и еднократност на брачния процес (вж. по-долу т. VII), е нужна яснота относно основанието на иска за развод.

На пръв поглед изглежда, че то се състои в дълбокото разстройство на брака (чл. 99 СК). Дълбокото разстройство е обаче само критерий за правната релевантност с оглед на развода на конкретните факти, причи­нили дълбокото разстройство. Затова грешката на съда при преценката дали е налице дълбоко разстройство, е неправилно прилагане на матери­алния закон, а не погрешно установяване на фактите по делото. Прав-норелевантните за развода факти са отделните факти от живота на съпрузите, които са причинили дълбокото разстройство. Всеки един от тях, доколкото се изтъква като такава причина, е поради това основание на отделен иск за развод (трайна практика на ВС: опр. 38-63-11, Сб. 142; 3013-64-11, Сб. 173; 2763-65-П, Сб. 189; 2483-66-П, Сб. 192).

2. Според чл. 260, ал. 2 всички БИ могат да бъдат съединени по­между си.

3. Насрещен БИ може да се предяви не само в първото заседание по делото (чл. 104; § 89, т. I, 1 а), но и до приключване на устните със­тезания (чл. 260, ал. З във връзка с ал. 1 на чл. 260). Вж. 5-78-ПП, Сб. 3.

VII. В общия исков процес обективното съединяване на исковете е една процесуална възможност, която страните могат да използват по свое усмотрение. В брачния процес обективното съединяване на искове­те за развод е една процесуална необходимост (чл. 260, ал. 1). Проце­суална необходимост е и съединяването на иска за развод с иска за уни­щожаване на брака поради нарушаването на условията за възраст по чл. 12 СК и поради заплашване по чл. 96, ал. 1, т. 2 СК (чл. 260, ал. 4). Съп­рузите трябва да предявят във висящия брачен процес всички БИ от по­сочения вид, основанията за които са им станали известни до приключ­ване на устните състезания, предхождащи постановяването на влязлото в сила решение по брачния процес. В това се състои принципът за из­черпателност на брачния процес, от който следва еднократността на брачния процес.

Тя се състои в погасяването на тия искове за развод или за унищо­жаване на относително недействителен брак, които са могли да бъдат предявени от ищеца или от ответника по висящия брачен процес съоб­разно с чл. 260, ал. 2, защото основанията на пропуснатите искове са им били или са им станали известни до приключване на устните състеза­ния, завършили с отхвърляне на предявения брачен иск (чл. 260, ал. 1).

1. За да настъпят последиците на чл. 260, ал. 1, е нужна кумулативната наличност на следните условия;

а. Предявеният иск трябва да бъде отхвърлен като неоснователен, а не като недо­пустим. В недопустимия брачен процес е недопустимо да се предявяват други БИ, така че изискването за изчерпателност на брачния процес е неприложимо (545-49-11-2). Съ­щото важи, ако решението е било обезсилено по чл. 192, ал. 5 (3370-78-11, Сб. 136).

б. Основанията на непредявените брачни искове трябва да са били или да са ста­нали известни на съпруга, който е бил легитимиран да ги предяви, най-късно до прик­лючване на тия устни състезания, след които БИ е бил отхвърлен с влязло в сила реше­ние. Само тия БИ съпругът е могъл да предяви по висящия брачен процес и само те мо­гат да се погасят поради непредявяването им. Затова БИ, чиито основания са станали известни на легитимирания съпруг след този момент, могат да бъдат предявени с нов БИ (141-52-11-1; 1408-58-П, Сб. 273).

Ако ответникът оспорва допустимостта на новопредявения БИ, като се позовава на чл. 260, той трябва да докаже, че са налице разгледаните условия.

2. Ако изискването за изчерпателност на брачния процес не бъде спазено, погасяват се пропуснатите БИ за развод (чл. 260, ал. 1) и за унищожаване на брака в случаите на чл. 260, ал. 4. Пропуснатите иско­ве за унищожаване на брака извън случаите на чл. 260, ал. 4 или за установяване, че бракът не съществува, не се погасяват. Иначе чл. 260, ал. 1 би се превърнал в средство да се заздравят недействителните бра­кове, противоречащи на обществения интерес, или да се сключват бра­кове, без да се спазва предписаната от закона форма.

а. Погасяват се както исковете, които е могъл да предяви ищецът, така и исковете, които е могъл да предяви ответникът (чл. 260, ал. 3), за­щото и двамата разполагат с еднаква възможност да изчерпят във вися­щия брачен процес всички искове за развод и унищожаване на брака, с които разполагат.

б. Погасяването на непредявения БИ създава процесуална пречка да се предяви пропуснатият иск с нова искова молба. Понеже се погасява правото на иск, пропуснатият иск, ако бъде предявен, трябва да бъде отхвърлен като недопустим по почин на съда. Процесуалната консумция по чл. 260, ал. 1 и ал. 4 е абсолютна отрицателна процесуална предпостав­ка - характерна особеност на брачния процес. Тя не трябва да се смесва със силата на пресъдено нещо по отхвърления БИ, която отрича съществу­ването на материалното право за развода или за унищожаване на брака. Процесуалната консумция по чл. 260 наподобява преклудиращото дейст­вие на силата на пресъдено нещо, засягащо пропуснатите възражения на ответника срещу иска (§ 72 V 2). В трайната си практика ВС обяснява чл. 260, ал. 1 като приложение на принципа на „пресъденото нещо" по брачни дела и по този начин заличава една от специфичните особености на брач­ния процес (40-54-11, Сб. 53; 384-55-11, Сб. 167; 1-57-ПП, СбП 6).

в. Когато въз основа на новоузнати или нововъзникнали основания за развод бъ­де предявен нов иск за развод, пропуснатите основания по предходния и отхвърлен бра­коразводен иск могат да се вземат предвид, за да се очертае общата картина на брач­ния живот, но въз основа на тях не може да се постанови търсеният развод, ако новият иск е сам по себе си неоснователен (2077-61-П, Сб. 141; 2820-67-П, Сб. 174; 1294-81-II, Сб. 91). Продължилата след отхвърляне на иска фактическа раздяла, ако е трайна, е основание за нов иск за развод (2720-75-П, Сб. 155; опр. 122-76-П, Сб. 106; опр. 118-78-11, Сб. 94) подобно на всеки нововъзникнал факт, причиняващ дълбоко разстройст­во (опр. 195-81-П, Сб. 83).

VIII. Въпреки чл. 103, ал. 1 в брачния процес могат да се предявя­ват за съвместно разглеждане с БИ и небрачни искове.

1. Според чл. 260, ал. 2 заедно с БИ задължително се предявяват и разглеждат исковете за упражняване на родителските права, личните отношения и издръжката на децата, ползването на семейното жилище, за издръжката между съпрузите и фамилното име. С БИ могат да бъдат съединени и исковете по чл. 28 и 29 СК (във връзка с имуществената об­щност) и чл. 105 СК (за отмяна на дарение).

Други небрачни искове извън посочените по-горе не могат да се съединяват с БИ. За­това е недопустимо да се предявява в брачния процес иск: за сума, дължима от единия съп­руг на другия (1651-53-П); за собственост на единия срещу Другия съпруг (обратно: 1072-54-П, Сб. 260); за поставяне под запрещение на съпруга ответник (1951-57-П).

2. Особените правила на брачния процес не важат относно предявените в този процес небрачни искове. Ето защо отговорността за разноски по тях се определя не според чл. 270, а според чл. 64 (20-63-ПП, СбП 9; обратно: 1063-62-П, Сб. 116); за тях не важат разширената процесуална дееспособност по брачни дела (т. III), нито изисквани­ята за изчерпателност и еднократност (т. VII).

IX. За да осуети прибързанит и лекомислен развод и за да заздра­ви брачната връзка, преди тя да се е окончателно разпаднала, законът въвежда по бракоразводни дела помирително заседание, целящо да се осуети обществено неоправданият развод.

1. Първото заседание по бракоразводни дела се използва не за да се подготви делото за разглеждане (чл. 108-110; § 66), а за помирение между съпрузите. Това заседание се провежда пред съда, на който е подсъден искът за развод (опр. 26-70-П, Сб. 125).

Предназначението на помирителното заседание сочи, че в него не могат да се из­вършват процесуални действия, насочени към разглеждане и решаване на БИ (76-58-111, Сб. 229; опр. 114-69-П, Сб. 150; 439-71-П, Сб. 117; 10-71-ПП, Сб. 2), нито да се опре­делят срокове за такива действия (опр. 72-65-11) или да се предявява насрещен иск за развод (опр. 70-58-1, Сб. 208). Тези действия следва да се предприемат в първото засе­дание, което ще бъде насрочено след изтичане на сроковете по чл. 259. През помири­телния период не би следвало да се бърза и с привременни мерки, освен ако интереси­те на децата ги правят неотложни (опр. 86-73-11, Сб. 93; 2693-71-11, Сб. 164).

На помирителното заседание (ПЗ) съпрузите трябва да се явят лич­но. Ако ищецът не се яви без уважителни причини, делото се прекратя­ва.

Прекратяването предпоставя, че ищецът е бил редовно призован (опр. 178-80-П, Сб. 93) и че неявяването му не се дължи на уважителна причина (например болест - опр. 208-83-П, Сб. 109; служебна заетост и неосвобождаване от работа - опр. 2-82-П, Сб. 88; командировка - обратно: опр. 96-81-II, Сб. 88; насрочване на ПЗ така, че живе­ещият в чужбина ищец не е имал време да се яви - опр. 180-74-11, Сб. 124). Решаващо за прекратяването е неявяването на ищеца. Счита се, че той не поддържа искането за развод. Ето защо прекратяването трябва да бъде постановено даже и за ПЗ ответникът да не е бил редовно призован (опр. 24-83-П, Сб. 94 и опр. 30-83-П, Сб. 95; обратно: опр. 178-80-11, Сб. 93). Понеже не може да се разглежда като отказ от иска, неявяване­то на ищеца няма последиците на отказ от иск, нито преклудира непредявените с иска бракоразводни основания (2205-75-П, Сб. 145).

а) е разпоредил ответникът да се яви лично на ПЗ;

б) съпрузите или единият от тях желаят да продължат усилията си за помирение и заздравяване на брака;

в) съдът прецени, че може да се постигне поми­рение (чл. 259, ал. 3).

Ако се постигне помирение, то има значението на отказ от брако­разводния иск(опр.52-60-1, Сб. 180).

Нов иск за развод може да бъде предявен само въз основа на факти, възникнали след помирението, респ. въз основа на факти, неизвестни на ищеца при помирението.

2. Посочените мерки за помирение между съпрузите не се предпри­емат, когато помирение между тях не може да се очаква, какъвто е слу­чаят при запрещение или отсъствие на един от съпрузите или поради друга мъчно преодолима причина (чл. 259, ал. 6).

Такава причина ще е налице, когато един от съпрузите пребивава продължително време в чужбина (опр. 117-59-1, Сб. 179; 10-71-ПП, Сб. 2), когато разводът се търси по­ради опит за убийство, предприет от ответника срещу ищеца (1703-65-П), или ответни­кът е с неизвестно местожителство (обратно: 3832-81-П, Сб. 150). Но преклонната въз­раст на съпрузите (826-69-П, Сб. 132) или декларацията на ответника, че е съгласен с развода (113-67-П, Сб. 126), не са такава причина. В случаите на чл. 259, ал. 6 ПЗ не се провежда, държавната такса се внася веднага и срокът по чл. 259, ал. 7 не се изчаква.

3. ПЗ, когато е необходимо, е предпоставка, за да се разгледа БИ по същество. ПЗ не може да се дерогира по взаимно съгласие на страните и за неговото провеждане съдът трябва служебно да следи, дока­то не е приключило първоинстанционното производство.

Безпредметно е да се обезсилва постановеното решение заради това, че не е било проведено ПЗ или не е бил изчакан двумесечният срок (обратно: 1-57-ПП, СбП 6; 349-2-П, Сб. 110; 113-67-П, Сб. 126; 10-71-ПП, Сб. 2; вж. ПрМ 1976 IV 113). Ако искът е отхвърлен, целта на ПЗ - да се запази бракът, е постигната (в този случай според 113-67-11, Сб. 126 решението не може да се отмени заради непроведено ПЗ). Ако искът е ува­жен, разкритото от съда дълбоко разстройство очевидно е мъчно преодолима пречка за помирение. Отказът на съда да проведе ПЗ въз основа на чл. 259, ал. 6 не поддежи на обжалване с частна жалба: той не прегражда хода на делото (опр. 25-63-П, Сб. 140; опр. 234-76-П, Сб. 111).

Когато делото е било препратено по подсъдност на друг съд, ПЗ, проведено пред некомпетентния съд, запазва силата си. Чл. 93 важи и за него (опр. 209-67-11, Сб. 179; 54-11-77-П).

Х. Според чл. 261 съдът може да постанови привременни мерки, до­като е висящ брачният процес, ако се касае за развод или за обявяване не­действителност на брака. По установителен БИ привременни мерки (ПМ) са недопустими. ПМ не са способ за обезпечаване на БИ (§ 190 П).

Чл. 261 допуска няколко вида ПМ.

а. ПМ относно жилището на съпрузите и ползването на тяхното имущество целят да уредят разделния живот на съпрузите, докато трае брачният процес.

Затова те могат да се състоят в изваждане на единия съпруг от жилището (67-54-ОСГК, СбП 11). ПМ относно жилището трябва да се отграничават от окончателното ре­шаване на въпроса за семейното жилище по чл. 107 СК. То урежда ползването на семей­ното жилище след приключване на брачния процес, а не докато той е висящ. Ето защо този въпрос може да бъде предявен по исков ред и след приключване на брачния про­цес (2275-63-11; 207-68-11), докато ПМ може да бъде постановена само в хода на брач­ния процес. Общото между ПМ и окончателното уреждане на ползването на семейното жилище се състои в тяхното естество - да бъдат акт на съдебна администрация на се­мейните отношения, който при промяна на обстановката може да бъде изменен от съ­да, който го е постановил (120-62-ОСГК, СбП 13).

б. ПМ относно издръжката на съпругата се свеждат в присъжда­не на привременна издръжка по чл. 83, ал. 2 СК.

в. Най-важни са ПМ относно децата: упражняване на родителс­ките права относно тях; възпитание и издръжка. Тези мерки изхож­дат само от интереса на децата. С ПМ детето може да се вземе от еди­ния и да се предаде на другия съпруг или да се настани в специално за­ведение, или да се предаде на роднини за възпитание. Съобразно с нуж­дите на детето и доходите на родителя, при когото детето не се намира, съдът може да присъди привременна издръжка.

Определението на съда, с което се постановяват ПМ подлежи на обжалване по общия ред (чл. 261, ал. 2). ПМ се ползват с изпълнителна сила, но не и със сила на пресъдено нещо (5-78-ПП, Сб. 3). Те важат, докато трае брачният процес, и могат да бъдат изменяни или отменяни от съда, който ги е постановил. След приключване на брачния процес те или отпадат, или се заместват от трайна уредба на отношенията във връзка със семейното жилище, издръжката и упражнението на родител­ските права.

XI. Съдържанието на решението по БИ за развод или за унищо­жаване на брака включва освен произнасяне по БИ и съединените с не­го небрачни искове и разрешаване на други въпроси.

1. Според чл. 99, ал. 2 СК, когато изтъкнатите от страните основа­ния за развод включват виновно поведение на единия или и на двамата съпрузи, съдът е длъжен служебно да се произнесе относно вината. Ко­гато изтъкнатите основания не включват вина, съдът няма право да из­дирва служебно виновно поведение, на което никоя от страните не се е позовала (вж. по-горе VI 1).

До служебно произнасяне относно вината не се стига, ако съпрузи­те заявят, че не искат такова произнасяне, и същевременно представят на съда същото споразумение, което е условие за допускане на развод по взаимно съгласие (чл. 99, ал. З във връзка с чл. 101 СК). Затова за споразумението по чл. 99, ал. З трябва да важат изискванията за спора­зумението по чл. 101 СК. Понеже и двете споразумения предпоставят, че и двамата съпрузи искат развода, елементи на развода по взаимно съгласие проникват в исковия процес за развод. Той не се замества оба­че от развод по взаимно съгласие, защото: а) тригодишният срок по чл. 100, ал. 2 СК в случая не важи; и б) съдът не е обвързан от взаим­ното съгласие за развод и може да контролира дали е налице дълбоко разстройство.

Пропускът на съда да се произнесе относно вината може да бъде допълнен с до­пълнително решение. Решението относно вината се ползва със сила на пресъдено нещо (2536-66-1, Сб. 193).

2. Когато прекратява или унищожава брак, от който има деца, не-навършили пълнолетие, съдът и без искане на заинтересуваната страна по свой почин е длъжен:

а) да вземе мерките по чл. 106, ал. 1 СК относ­но децата (упражнение на родителските права, възпитание и издръжка); и

б) да уреди ползването на семейното жилище (чл. 107, ал. 6 СК).

Съдът не губи това служебно правомощие, ако по някои от въпросите на чл. 106, ал. 1 и 107 СК е бил предявен иск в брачния процес и този иск е бил оттеглен или ище­цът се е отказал от него (опр. 117-78-11, Сб. 93). Съдът е длъжен служебно да се произ­несе по въпроса за родителските права и издръжката и на дете, родено по време на ви­сящ брачен процес, макар да не е бил сезиран за това в исковата молба и в течение на производството (825-87-П, Сб. 115).

XII. Обжалването на решенията по БИ разкрива особености в три насоки.

1. Решението за развод или за унищожаване на относително унищожаем брак мо­же да се обжалва и от ищеца, за да запази брака, като се откаже от БИ пред втората ин­станция (900-51-11-2; обратно: опр. 233-76-11, Сб. 110). С оглед запазване на брака решението за развод може да се обжалва и от ответника и когато той е признал иска (опр. 13. Ш. 70-П, Сб. 152).

2. Ако по иск на прокурора бракът е бил унищожен и решението се обжалва от един от съпрузите, другият съпруг, макар и да е бил другар на обжалващия пред първа­та инстанция, става насрещна нему страна, понеже може да има интерес от унищожава­не на брака.

3. Между различните въпроси, по които съдът се произнася по БИ, има връзка, ко­ято изключва в редица случаи частичното влизане на решението в сила.

а. Обжалва ли се решението по обуславящ БИ, не може да влезе в сила решение­то по обусловения БИ, съединен за общо разглеждане с обуславящия (например, дока­то не влезе в сила решението по иск за унищожаване на брака, не може да влезе в сила решението относно прекратяване на същия брак). Същото важи за обусловения небра-чен иск (например иск по чл. 28 и 29 СК), както и за мерките относно семейното жили­ще или относно децата (чл. 106, ал. 1 и 107 СК), предпоставящи влязъл в сила развод или унищожаване на брака (2802-80-11, Сб. 136; 1462-П, Сб. 112).

б. Според чл. 265 решението за развода влиза в сила, макар и да е обжалвано са­мо в частта му относно вината, тъй като вината е свързана с основателността на иска за развод.

в. Понеже ползването на семейното жилище зависи от упражняването на родителс­ките права относно децата, обжалването на мерките по чл. 106, ал. 1 СК пречи да влезе в сила и произнасянето на съда относно семейното жилище (393-64-П, Сб. 125). Когато оба­че се обжалва само някоя от мерките по чл. 106 или 107 СК, въпросът за вината не може да се пререшава (704-68-П). Тя може да обуславя, но не е никога обусловена от тях.

XIII. 1. Силата на пресъдено нещо по БИ важи спрямо всички (чл. 220, ал. 2; § 73 V), защото и брачното правоотношение е противо-поставимо на всички. Бъде ли отхвърлен иск за развод, силата на пре­съдено нещо осуетява нов иск за развод, ако той е основан на същите факти (369-63-11, Сб. 137), но не и когато той е основан на други факти (новооткрити или нововъзникнали - вж. опр 38-63-11, Сб. 142).

Тези факти могат да се състоят в продължаване на предходното състояние, на ко­ето е бил основан отхвърленият иск (например продължила раздяла между съпрузите: 202-54-П; опр. 122-76-П, Сб. 106, или продължаваща се болест: 2131-63-11, Сб. 171). Изобщо при последователни искове за развод на същия брак обективното тъждество се преценява не с оглед на дълбокото разстройство, а с оглед на фактите, въз основа на ко­ито то се претендира (369-63-11, Сб. 137; вж. по-горе т. VI).

2. Втората особеност е стабилността на решенията по БИ. Съглас­но чл. 218 а, б. „а" те не подлежат на касационно обжалване, поради което на основание чл. 219, б. „а" влизат в сила след изчерпването на въз­можността за въззивно обжалване.

3. Третата особеност на силата на решенията по БИ е стабилност­та, с която се ползват влезлите в сила решения, с които бракът е прек­ратен или унищожен или с които е установено несъществуването на брак. Според изричния текст на чл. 231, ал. 2 не подлежат на отмяна по чл. 231 решенията, с които е постановен развод, унищожаване на брака или бракът е признат за несъществуващ. Съображението е да се внесе стабилност в брачните отношения поради възможността да се сключи втори брак от един от съпрузите, след като бракът е бил прекратен, уни­щожен или обявен за несъществуващ. Ако би било възможно да се от­менят тези решения чрез отмяната по чл. 231, вторият брак би се оказал унищожаем поради бигамия.

По същите съображения би трябвало да бъде неотменимо влязлото в сила опре­деление на втората инстанция, с което се прекратява производството по обжалване на решението на първата инстанция, с което е било постановено прекратяване, унищожа­ване на брака или че брак не съществува (опр. 14.111.66-11, Сб. 156 относно решение за развод).

Напротив, влезлите в сила решения, с които се отхвърлят БИ за развод или уни­щожаване на брака или се установява, че брак съществува, могат да се атакуват по ре­да на чл. 231 (239-53-ОСГК).

XIV. Отговорността за съдебни разноски по БИ се определя не съоб­разно с общите правила, а по особеното правило на чл. 270. Според него, ако се уважи иск за развод или унищожаване на брака, за разноските отго­варя виновният за развода или недобросъвестният съпруг при сключване на недействителния брак даже и той да е взел ролята на ищец по брачния про­цес. Ако няма вина или недобросъвестност или те са налице и спрямо два­мата съпрузи, както и когато никой от тях не е поискал съдът да се произ­несе относно вината, всеки от тях понася разноските, които е направил, и ня­ма право на разноски спрямо другия независимо от степента на вината (тьлк. р. 15-70-ОСГК, Сб. 5; 773-69-П, Сб. 131; 1034-86-П, Сб. 183). Това важи и когато бракът е прекратен или унищожен от втората инстанция.

Отговорността за разноски се определя съобразно с изхода на делото, т. е. според общите правила: а) ако БИ е установителен; б) ако БИ или жалбата бъдат отхвърлени (тьлк. р. 15-70-ОСГК, Сб. 5); в) по второинстанционното производство по брачни дела независимо от това, дали жалбата се уважава, или отхвърля. По другите въпроси на от­говорността за разноски важат общите правила. Изводът е, че тя не се присъжда слу­жебно, а по искане на заинтересуваната страна (436-56-11). Отговорността за разноски по предявените в брачния процес небрачни искове се определя по общите правила (20-63-ПП, СбП 9). Вж. т. VIII 3.

XV. Въведен за пръв път с Наредба-закон за брака (12.05.1945 г.), преутвърден със ЗЛС (9.08.1949 г.), отменен с ГПК (8.11.1952 г.), разво­дът по взаимно съгласие бе възстановен със Семейния кодекс от 15.03.1968 (чл. 21-24), който добави в гл. XXV на ГПК към исковия бра­коразводен процес новото производство за развод по взаимно съгласие, за което сега важат чл. 100 и 101 от новия СК.

Производството за развод по взаимно съгласие се урежда от осо­бените правила на чл. 259а-259в и от общите правила на охранителни­те производства, доколкото друго не следва от особения му предмет (§ 198).

XVI. 1. Искането за развод по взаимно съласие е родово подсъдно на районните съдилища (арг. чл. 425, ал. 2). Местната подсъдност се оп­ределя не съобразно с чл. 81, а според чл. 425, ал. 2, защото тук няма от­ветник. Производството е едностранно. По него двамата съпрузи са за­едно молители. Те участват в производството лично. Участието чрез представител е недопустимо.

Пълно запретен не може да бъде страна по производство за развод по взаимно съгласие. Участието чрез пълномощник би попречило да се провери дали съгласието е сериозно и непоколебимо. Когато обаче един от съпрузите е ограничено запретен, в производството трябва да вземе участие неговият попечител с оглед на споразумение­то по чл. 101 СК. До участието на непълнолетен съпруг в развод по взаимно съгласие не може да се стигне предвид забраната да се иска такъв развод, преди да изтекат три години от сключване на брака (чл. 100 СК).

2. Производството започва с писмена молба (чл. 425, ал. 1) на два­мата съпрузи.

Задачата на помирителното заседание е същата, както по исковия бракоразводен процес: да осуети развода, като постигне помирение меж­ду съпрузите. Постигне ли се то, производството се прекратява. За разли­ка от помирителното заседание по искови бракоразводни дела помири­телното заседание по чл. 259 а, ал. 1 се насрочва винаги. Неявяването на който и да било от съпрузите на това заседание води до прекратяване на производството, щом като е станало без уважителни причини (чл. 259а, ал. 3). Предположението е, че неявилият се съпруг се е най-малкото разколе­бал относно решението си за развод, а волята за развод по чл. 100, ал. 1 СК трябва да бъде непоколебима. По същото съображение достатъчно е един от съпрузите да оттегли искането си за развод, за да бъде производ­ството прекратено. Производството за развод по чл. 100, ал. 1 СК може да се спира по общо съгласие на страните, за да се улесни постигането на споразумение между тях (тълк. р. 50-87-ОСГК, Сб. 14).

XVII. Задачата на съдебното заседание е да провери условията, при които може да бъде постановен развод по взаимно съгласие. Те са две: сериозно и непоколебимо взаимно съгласие за развод (чл. 100, ал. 1 СК) и постигнато между съпрузите споразумение по чл. 101 СК.

1. Относно първото условие съдът трябва да се задоволи с провер­ката дали волята за развод е сериозна и непоколебима.

Индиции, които сочат на несериозност на взетото решение или на колебание у един от съпрузите, респ. на упражнен върху него натиск, с помощта на който е било из­тръгнато „съгласието" за развод, трябва да доведат до отхвърляне на молбата като не­основателна. Съдът обаче няма право да проверява кои са мотивите, довели съпрузи­те до тяхното иначе сериозно и непоколебимо съгласие за развод (чл. 100, ал. 1 СК). Съпрузите затова прибягват до охранителното производство за развод, за да избегнат мъчителното разкриване на най-интимни страни на брачния им живот, което става не­обходимо или неизбежно при исков брачен процес.

2. Проверката на споразумението между съпрузите, предвидено по чл. 101 СК, обхваща: а) неговата пълнота; и б) неговото съответствие с интересите на децата и със закона (вж. чл. 2596).

а. Споразумението трябва да урежда всички отношения, посочени в чл. 101 СК (упражнение на родителските права; издръжка на децата; семейно жилище; имуществени отношения между съпрузите с оглед на чл. 28 и 29 СК; издръжката между съпрузите и фамилното име).

б. Споразумението относно упражнение на родителските права, из­дръжката на децата и семейното жилище трябва да отговаря на интере­сите на децата. Те са решаващият критерий. За да провери дали спора­зумението отговаря на този критерий, съдът може служебно да събере доказателства (чл. 427-429).

в. Споразумението не трябва да противоречи на закона и на прави­лата на морала (чл. 259 б във връзка с чл. 26 ЗЗД и § 1 от Допълнител­ните разпоредби на СК).

Ако споразумението не отговаря на някои от тези изисквания, съ­дът предлага на съпрузите да го допълнят или изменят в определен от него срок (чл. 101, ал. 2 СК). Ако в дадения им срок те не сторят това, молбата за развод се отхвърля (чл. 101, ал. 2 СК).

Споразумението може да бъде представено на съда в писмена фор­ма или да бъде сключено устно пред него и удостоверено в съдебния протокол, така както се удостоверява сключена пред съда съдебна спо­годба (5-78-ПП, Сб. 3; тьлк. р. 60-87-ОСГК, Сб. 15).

Тази уредба сочи: а) че съдът не може да замести липсващото споразумение меж­ду страните със свой акт, като даде той уредба на отношенията по чл. 101, ал. 1 СК; б) че всяка от страните може да се откаже от постигнатото по-рано споразумение, което преди утвърждаването му от съда е само проект, а не и окончателно обвързващ акт (тьлк р. 60-87-ОСГК, Сб. 15).

Изобщо и двете условия за развод по взаимно съгласие трябва да са налице в мо­мента, когато съдът следва да се произнесе. Така се обяснява чл. 259 а, ал. З, че ако ня­коя от страните не се яви на съдебното заседание без уважителна причина, производс­твото се прекратява. Неявяването се счита като разколебаване на неявилия се относно решението за развод. С още по-голямо основание производството следва да се прекра­ти, ако един от съпрузите оттегли искането си за развод до произнасянето на съда по молбата.

XVIII. Ако някое от условията за развод по взаимно съгласие не е на­лице, съдът отхвърля молбата за развод с решение. За него важи чл. 432.

а. То може да се обжалва съобразно с чл. 432, ал. 2. Жалбата трябва да бъде подадена и от двамата съпрузи и да бъде поддържана от тях до произнасяне на втората инстанция. Ако един от съпрузите не подаде жал­ба или я оттегли, отпада непоколебимостта на волята за развод (чл. 100, ал. 1 СК) и развод не може да бъде постановен. Съпругът, неподал или оттеглил жалбата, мълчаливо изразява воля бракът да остане в сила.

б. Понеже завършва охранително производство, решението, отх­върлящо молбата, не се ползва със сила на пресъдено нещо. То не пре­чи да бъде подадена нова молба за развод по взаимно съгласие (чл. 432, ал. 3), нито да бъде поискан развод по исков ред от един от съпрузите.

Тъй като не прегражда исковия път за защита, то не може да бъде ата­кувано чрез отмяната по чл. 231.

XIX. Налице ли са условията за развод по взаимно съгласие, съдът постановява решение, с което: а) прекратява брака; и б) утвърждава спо­разумението по чл. 101 СК (чл. 259 б). Касае се за два акта, материали­зирани в един и същ съдебен документ, които в някои направления са подчинени на еднакъв режим, макар да се различават съществено по правен ефект и стабилност. Желателно е в решението да бъде възпроиз­ведено споразумението (5-78-ПП, Сб. 3).

1. И двата акта са охранителни и поради това необжалваеми (чл. 259 в и 431, ал. 1; § 198 IV 1). Затова те влизат веднага в сила. Тя не се състои, разбира се, в сила на пресъдено нещо, а в други последици. И двата акта, бидейки охранителни, са неатакуеми с отмяната по чл. 231. С това сходствата им се изчерпват.

2. Решението, с което бракът се прекратява, е конститутивен акт, който самостоятелно поражда своя ефект. С него не се потвърждава или одобрява взаимното съгласие на съпрузите като някаква сделка, на­сочена към прекратяване на брака, но нямаща важимост, докато не бъ­де съдебно потвърдена. Спрямо решението за развод взаимното съгла­сие е само едно условие, а не и елемент от фактическия състав, обусла­вящ заедно с решението прекратяването на брака. Разводът се прикреп­ва само към решението, така че е независимо от дефекти, опорочаващи съгласието. По същите съображения, които налагат неотменимост чрез отмяната по чл. 231 на развод, получен по исков ред (чл. 231, ал. 2 и по-горе т. XIII), решението за развод по взаимно съгласие е неатакуемо по исков ред, макар че по силата на чл. 431, ал. 2 и 3 би трябвало да може да бъде атакувано по този ред в качестото му на охранителен акт. Изво­дът е, че това решение е неотменимо от деня на постановяването му.

3. Решението, с което се одобрява споразумението по чл. 101 СК, наподобява определението, с което се утвърждава съдебна спогодба (§ 98 II 2). Като него то придава правна важимост на договорния акт на споразумението и е заедно с него източник на правните последици, към които то е насочено. Тези последици са семейноправни, гражданскоправни и процесуални. Процесуалните последици се състоят в изпъл­нителната сила (§ 75), с която одобреното споразумение се ползва относно вземанията за издръжка и другите изискуеми притезания, които то поражда (арг. чл. 125, ад 3 и а ГоП.16п от чл. 237, б. „е"). Споразуме­нието обаче не се ползва със сила на пресъдено нещо. За разлика от съ­дебната спогодба то не урежда висящ пред съда спор.

XX. Бракоразводен процес, започнат като исков, може да бъде превърнат в охра­нително производство за развод по взаимно съгласие, стига съпрузите да създадат ус­ловия по чл. 100 и 101 СК и да са изтекли три години от сключване на брака (чл. 100, ал. 2 СК). Това може да стане както преди, така и след помирителното заседание, но преди да се е стигнало до решение по предявения иск (вж. обаче 1871-68-11, Сб. 137). Вж. § 95 III 2.

I. По реда на това производство се разглеждат:

Част от особените правила на тия искове са предвидени от СК (вж. чл. 31-45; 64) и се изучават от семейното право. Особените правила на ГПК са поради това малко и не оправдават обособяването на особено производство по тия искове.

II. Поради строго личния характер на исковете за гражданско състояние за тях ва­жат някои от особеностите на брачния процес.

1. Непълнолетните и поставените под ограничено запрещение страни могат да из­вършват лично процесуални действия по тях без съгласието на техните родители или попечители (чл. 271, ал. 2 във връзка с чл. 258, ал. 2).

2. Иск за гражданско състояние не може да се предявява от пълномощник с общо пълномощие. За предявяване от пълномощник е необходимо изрично упълномощаване (чл. 21, ал. 2).

3. Когато легитимираната страна по иск за гражданско състояние е напълно недееспособна, тя се представлява от законния си представител. По иск за отмяна на оси­новяване такъв не може да бъде осиновителят, защото той е противна страна, нито родителят, защото осиновяването го е лишило от родителски права. Ето защо недееспо-собният осиновен трябва да се представлява от назначен от съда нарочен представител по чл.16,ал.6.

4. Предвид строго личния им характер участие на трети лица в тия производства е недопустимо (46-60-ОСГК, Сб. 20).

5. Процесуалното правоприемство поради смърт (чл. 120) е допустимо по дела за произход. Чл. 274 е отменен от чл. 44, ал. 1 на новия СК.

Напротив, по дела за унищожаване или отменяне на осиновяване (чл. 64 СК) смъртта на ищеца - осиновител или осиновен, настъпила, докато делото е висящо, не дава повод за законно процесуално приемство. Според чл. 271, ал. 2 в такъв случай се прилага чл. 267 (§ 123 V).

Чл. 271, ал. 2 не се отнася до случая на нищожно осиновяване. Нищожността мо­же да се предяви чрез иск или възражение от всеки заинтересуван. Такъв е без съмнение наследникът на осиновителя (1485-67-П, Сб. 155).

III. Според чл. 272 с иска за установяване на майчинство или на ба­щинство може да се съедини и иск за издръжка на детето въпреки заб­раната на чл. 103. Но по тия дела за разлика от брачните дела (чл. 261) не може да се присъжда издръжка като привременна мярка, защото до влизане на решението в сила е спорно дали основанието за издръжка, а именно произходът на детето от ответника, е налице.

Според чл. 273 с иска за отменяне или унищожаване на осиновява­нето може да бъде съединен иск за обезщетяване на осиновения, когато той е допринесъл за увеличаване на имотното състояние на осиновите­ля. Този иск може да бъде предявен и като насрещен.