95 тезиси за праведност чрез вяра

Тезис 10

"Изглежда много блед", казал първият студент.

"Просто лежи и не прави нищо", добавил вторият.

"Сигурен съм, че не прави достатъчно физически упражнения, за да е здрав", отбелязал третият.

"Мисля, че първата ни цел ще бъде да го изправим и пораздвижим, за да му се възстанови кръвообращението", заключил четвъртият. Започнали да се опитват да убеждават трупа да се раздвижи, но той просто стоял на масата, студен и мълчалив. Не обръщал никакво внимание на казаното.

Естествено това е притча! Вече се досетихте! Но като използваме тази страховита аналогия, нека перифразираме тезис 10: "Трупът лежи, защото е мъртъв. Той не е мъртъв, защото лежи." "Поведението" на един труп произлиза от факта, че е мъртъв. То не е причина за смъртта.

В духовно отношение всички се раждаме мъртви. В Еф. 2:1 Павел казва, че сме "мъртви чрез нашите престъпления и грехове". Греховните дела, вършени от грешни човеци, са само резултат от състоянието им, а не причина.

Не искам да кажа, че да се греши не е грях! Просто казвам, че не грешенето ни прави грешни. Ако можете на момента да спрете да грешите, това ще ви направи ли праведни? Не! Ще станете само по-благовъзпитани.

В "Животът на Исус", с. 21 е записано: "Грехът произлезе от себелюбието." Помислете за миг. Луцифер бе възвеличен повече от всички небесни ангели. Той бе най-висшето сътворено същество. Но вместо да продължи да търси Бога и да се стреми към общуване с Него, вместо най-висшата му цел да бъде стремежът към прославяне на Бога, Луцифер започна да се стреми към самовъзвеличаване. Грехът не започна с открадването на ябълки от дървото на живота. Началото му бе стремежът към самовъзвеличаване и прославяне на творението вместо на Твореца.

Има един универсален закон: не е възможно да се опитваме да прославяме едновременно и Бога, и себе си. Първият от трите ангели, описани в Откр. 14 гл., идва с вест до всеки народ и племе, език и люде. "Бойте се от Бога и въздайте Нему слава" (ст. 7). В евангелското дело няма място за човешка слава. Оправданието чрез вяра "се извършва от Бога, Който смачква в праха човешката слава и прави за човека онова, което самият човек няма сила да направи за себе си" ("Свидетелства към проповедници", с. 456). Поклонението пред личното "аз" вместо пред Бога е причината за всички следващи грехове.

Човек със силна воля може да контролира поведението си. Но дори и най-силните не могат да променят състоянието си на греховност. "Невъзможно е за нас самите със собствени сили да се избавим от ямата на греха, в която сме затънали. Сърцата ни са зли и ние не можем да ги променим" ("Пътят към Христа", с. 18).

Всяка външна промяна, която постигнем, отделени от Христос, може да доведе само до собственото ни прославяне и до хвърляне на Божията слава в праха. След това се отделяме още повече от Христовия живот, който ни се предлага чрез връзка и общуване с Него.

Един труп може да бъде умит, сресан и облечен в най-хубави дрехи. Може да не е виновен за нищо. Може дори да е бил изнесен от църква. Но си остава труп! Само нов живот отвътре, даден от Бога, може да осъществи промяна от смърт към живот. Новият живот се приема чрез общуване с Исус. "Защото законът на животворящия Дух ме освободи в Христа Исуса от закона на греха и на смъртта" (Римл. 8:2).

Тезис 11

Понякога разглеждаме проблема отпред назад. Мислим, че лошите постъпки ни отделят от Бога. Истината е, че отделянето от Бога води до лоши постъпки. Грях в единствено число води до грехове в множествено число.

Да погледнем Соломон. Очевидно той започнал царуването си със сърце, съвършено разположено към Бога. Но с течение на годините настъпила промяна. "Защото когато остаря Соломон, жените му преклониха сърцето му към други богове; и сърцето му не беше съвършено пред Господа неговия Бог, както сърцето на баща му Давида" (3Царе 11:4).

Какво се случило със Соломон? Дали е започнал да прави лоши неща и упорствал във вършенето на зло, докато накрая сърцето му вече не било съвършено? Не, точно обратното. Е. Вайт коментира неговото падение: "Всички грехове и крайности в живота на Соломон водят началото си от една голяма грешка: престана да иска мъдрост от Бога и да ходи смирено пред Него" (АБК, т. 2, с. 1031).

Същото важи и за Ева. Някои мислят, че тя паднала, защото изяла ябълката, а истината е, че изяла ябълката, защото паднала. Още преди да се стигне до случая с плода, в нея вече имало недоверие към Бога и упование в собственото "аз". Последвалият акт бил само последица.

За отделения от Бога човек може да е необходимо известно време, преди да извърши явен грях. И на Соломон било необходимо време. Също така за този, който търси Бога, е необходимо време, за да постигне победа. Възможно е да търсим Бога и същевременно да израстваме по отношение на поведението си. Но в края на краищата отношението на сърцето към Бога е решаващият фактор както за външните прояви, така и за вътрешния живот.

Ако грехът (живот, отделен от Бога) е причината за греховете (вършенето на лоши неща), тогава откъде идват греховете, след като се стремим към всекидневно общуване с Бога?

В "Животът на Исус", с. 668 е даден отговор, състоящ се от едно-единствено изречение: "Когато познаваме Бога така, както имаме привилегията да Го познаваме, животът ни ще бъде живот на постоянно послушание."

Дори когато ежедневно се стремим да Го опознаваме, възможно е да не Го опознаем така, както имаме привилегията да Го познаваме. Затова може да има моменти, когато отклоняваме погледа си от Него. Може да има моменти, когато преставаме да се уповаваме на Него и започваме пак да разчитаме на себе си. Направим ли това, ще се провалим. Но ако продължим да Го търсим, Той ще ни доведе до състояние, при което непрестанно да се уповаваме на Него, така че и в поведението ни да няма грешки.