Алхимикът паулу Куелю

Разказал му за болестта на слугата си. Равинът се съгласил да отиде в дома му. Ала центурионът бил вяр­ващ и поглеждайки право в очите на Равина, разбрал, че стои пред Божия Син, когато хората около тях се изпра­вили.

Тогава синът ти казал на Равина следните думи, ко­ито никога не били забравени: „Господи, не съм досто­ен да влезеш в дома ми, но е достатъчно да кажеш само една дума, и моят слуга ще бъде спасен."

Конят на Алхимика се раздвижи.

- Всеки човек на Земята, независимо с какво се за­нимава, винаги играе главната роля в Историята на све­та - каза той. - И обикновено не знае за това.

Момчето се усмихна. Никога не бе мислило, че жи­вотът на един пастир е толкова важен.

- Сбогом - каза Алхимикът.

- Сбогом - отвърна момчето.

„Където е съкровището, там ще бъде и сърцето ти", бе казал Алхимикът.

Ала сърцето му говореше за други неща. Разказва­ше с гордост историята на един пастир, който бе изос­тавил овцете си, за да следва присънилия му се два пъ­ти сън. Разказваше за Личната легенда и за много мъ­же, постъпили като него и тръгнали да търсят далечни земи или красиви жени, опълчваики се срещу предраз­съдъците и убежденията на съвременниците си. През цялото време говореше за пътувания, открития, книги и големи промени.

Едва когато започна да изкачва една дюна, сърцето му прошепна в ухото: ,3нимавай къде точно ще запла­чеш, защото на това място ще бъда аз, а също и съкро­вището ти."

Момчето тръгна бавно нагоре по дюната. Небето бе осеяно със звезди и отново имаше пълнолуние - бяха пътували цял месец през пустинята. Луната осветяваше дюната и от тази игра на светлини и сенки пустинята приличаше на развълнувано море. И момчето си спом­ни за деня, в който бе пуснало коня си да върви свобод­но из пустинята, а Алхимикът бе възприел това като до­бър знак. Луната отново осветяваше мълчанието на пустинята и дългия път на хората, тръгнали да търсят съкровища.

След няколко минути момчето стигна до върха на дюната и сърцето му трепна. Осветени от луната и бе­лотата на пустинята, пред него се издигаха в цялото си величие и тържественост египетските Пирамиди.

Момчето падна на колене и заплака. Благодареше на Бога, че е повярвало в Личната си легенда и че е срещ­нало царя, търговеца, англичанина и Алхимика. Благо­дареше най-вече за това, че е срещнало едно момиче от пустинята, което му бе помогнало да разбере, че Лю­бовта никога не може да отклони един човек от Лична­та му легенда.

От върха на Пирамидите хилядолетията гледаха момчето. Ако поискаше, то можеше още сега да се вър­не в оазиса, да се ожени за Фатима и да заживее като обикновен пастир. Алхимикът също живееше в пусти­нята, въпреки че разбираше Световния език и можеше да превръща оловото в злато. Момчето не беше длъжно да разкрива пред никого знанията и уменията си. До­като вървеше към Личната си легенда, бе научило всич­ко, което му беше необходимо, и бе изживяло всичко, за което мечтаеше.

Но беше стигнало до съкровището, а една работа е свършена само когато е достигната крайната цел. Тук, на тази дюна, момчето бе заплакало. Наведа поглед към земята и видя, че там, където бяха капнали сълзи­те му, минава един бръмбар. По време на живота си в пустинята бе научило, че в Египет бръмбарите са сим­вол на Бога.

Пред него бе още една поличба. И момчето започна да копае. После си спомни за търговеца на кристални съдове и разбра, че никой не би могъл да издигне пира­мида в градината си, дори и цял живот да трупа камъни.

През цялата нощ момчето продължи да копае на бе­лязаното място, но нищо не откриваше. От върха на Пирамидите хилядолетията го гледаха безмълвно. Ала момчето не се отказваше — продължаваше да копае, борейки се с вятъра, който непрекъснато засипваше дупката с пясък. Ръцете му отмаляха, после се покриха с рани, но то вярваше на сърцето си. А сърцето му бе казало да копае там, където паднат сълзите му.

Опитваше се да отмести няколко камъка, които се бяха появили, когато внезапно чу стъпки. Някакви хора идваха към него. Вървяха срещу луната и момчето не можеше да види нито очите, нито лицата им.

- Какво правиш тук? - попита един от силуетите. Момчето не отговори, но се изплаши. Изплаши се, защото трябваше да изкопае съкровището.

- Ние сме бежанци от войната между клановете -каза друг силует. - Кажи ни какво криеш тук. Трябват ни пари.

- Нищо не крия - отговори момчето.

Ала един от новодошлите го сграбчи и го измъкна от ямата. Друг започна да претърсва джобовете му. На­мериха златния къс.

- Той има злато - каза един от разбойниците. Луната освети лицето на този, който го претърсва­ше, и момчето видя в очите му смърт.

- Сигурно е скрил още злато в земята - каза друг.

И накараха момчето да копае. То продължаваше да копае, но напразно. Тогава започнаха да го бият. Удряха го, докато на небето се появиха първите слънчеви лъчи. Дрехите му станаха на парцали и то почувства, че смъртта е близо.

„За какво ще ти послужат парите, ако умреш? Мно­го рядко парите могат да спасят някого от смъртта", бе казал Алхимикът.

- Търся съкровище - извика най-сетне момчето. И въпреки че устата му бе разкървавена и подута от уда­ри, разказа на разбойниците как два пъти е сънувало съкровище, скрито близо до египетските Пирамиди.

Този, който явно бе главатарят, замълча за известно време. После каза на един от останалите:

- Пусни го. Той няма нищо повече. А това злато си­гурно го е откраднал.

Момчето падна ничком върху пясъка. Две очи бяха втренчени в неговите - бяха на главатаря на разбойни­ците. Но момчето бе устремило поглед към Пирамиди­те.

- Да тръгваме — подкани главатарят останалите. После се обърна към момчето и каза:

- Ти няма да умреш. Ще оживееш и ще се научиш да не бъдеш толкова глупав. Тук, на това място, където си ти, аз също сънувах един и същи сън преди около две години. Сънувах, че трябва да отида в Испания и сред полето да потърся някаква разрушена църква, където пастирите обикновено нощували с овцете си. В сакристията било израсло смокиново дърво и ако съм копаел в корените му, щял съм да открия заровено съкровище. Но не съм толкова глупав да пресека цялата пустиня са­мо заради това, че съм сънувал два пъти един и същи сън.

След това тръгна и той.

Момчето се изправи с мъка и погледна още веднъж Пирамидите. Те му се усмихваха, усмихна им се и то, а сърцето му преливаше от щастие.

Бе открило съкровището.
Момчето се казваше Сантяго. Когато пристигна в мал­ката изоставена църква, почти се беше стьмнило. Смо-киновото дърво все още се издигаше в сакристията и звездите все така се виждаха през полуразрушения пок­рив. Момчето си спомни как веднъж бе пренощувало тук с овцете си и бе спало спокойно, като се изключи сънят.

Сега бе дошло тук без стадото си. Носеше лопата.

Дълго стоя неподвижно, съзерцавайки небето. Пос­ле извади от дисагите си бутилка вино и отпи. Спомни си за нощта в пустинята, когато пак се бе любувало на звездите и бе пило вино с Алхимика. Мислеше за това колко много път бе изминало и по какъв странен начин Бог му бе посочил съкровището. Ако не бе повярвало в повтарящия се сън, ако не бе срещнало циганката, ца­ря, крадеца, ако...,Добре де, списъкът е твърде дълъг. Но поличбите ми показваха пътя и бе невъзможно да сбъркам", каза то на себе си.

Неусетно заспа и когато се събуди, слънцето беше високо в небосклона. Започна да копае в корените на смокинята.

ти, стар магьосник - мислеше си момчето. -Знаел си всичко. Затова остави злато, за да мога да се върна и да дойда в тая църква. Монахът се разсмя, ко­гато ме видя отново в манастира, целият в дрипи. Не можеше ли да ми спестиш всичко това?"

„Не - чу момчето да казва вятърът. - Ако ти бях ка­зал, нямаше да видиш Пирамидите. А те са много кра­сиви, нали?"

Това бе гласът на Алхимика. Момчето се усмихна и продължи да копае. Половин час след това лопатата му се удари в нещо твърдо. След един час пред момчето стоеше сандък, пълен със старинни испански монети от чисто злато. В сандъка имаше и скъпоценни камъни, златни маски с бели и червени пера, каменни идоли с инкрустирани върху тях брилянти. Предмети от едно владичество, което страната отдавна вече не си спомня­ше и за което завоевателите бяха забравили да разка­жат на децата си.

Момчето извади от дисагите Урим и Тумим. Бе си послужило с камъните само веднъж, на един пазар, ра­но сутринта. Защото животът му, а също и пътят му, от­край време бяха изпълнени с поличби.

Сложи Урим и Тумим в златния сандък. Те също бя­ха част от съкровището му, тъй като му напомняха за един стар цар, когото то никога повече нямаше да срещне.

„Животът наистина е щедър към тези, които след­ват Личната си легенда", помисли си момчето. Сети се, че трябва да отиде в Тарифа и да даде една десета от всичко това на циганката. „Циганите наистина са мно­го хитри", реши момчето. Може би защото много пъ­туват.

Ала вятърът отново задуха. Това бе източният вя­тър, който идваше от Африка. Този път обаче не носе­ше мириса на пустинята, нито пък заплаха от мавърско нашествие. Носеше парфюм, който момчето добре по­знаваше, а също и звук от целувка, Приближаваше се съвсем бавно, докато накрая спря на устните му.

Момчето се усмихна. Тя за пръв път правеше това.

- Идвам, Фатима, идвам - каза то.