Алхимикът паулу Куелю

Тогава момчето си спомни за стария цар и с учудва­не установи колко отдавна не бе мислило за тази среща. Цяла година бе работило без отдих и единствената му грижа беше да спести достатъчно пари, за да не се връ­ща в Испания с наведена глава.

„Никога не се отказвай от мечтите си - бе казал ста­рият цар. - Следвай поличбите."

Момчето вдигна Урим и Тумим от пода и отново из­пита странното усещане, че царят е наблизо. Добре се беше потрудило през тази година и поличбите казваха, че сега е моментът да тръгне.

„Ще стана отново такъв, какъвто бях по-рано - раз­мишляваше момчето. - Но овцете не ме научиха на арабски."

Овцете обаче го бяха научили на нещо много важно: че на света съществува език, който всички разбират, и момчето го бе ползвало през цялото това време, за да преуспее магазинът. Езикът на въодушевлението, на не­щата, направени с воля и любов в търсене на онова, ко­ето човек силно желае или в което вярва. За момчето Танжер вече не беше чужд град и то почувства, че така, както бе завладяло това място, по същия начин би мог­ло да завладее света.

„Когато силно желаеш нещо, цялата Вселена ти съ­действа, за да го постигнеш", бе казал старият цар.

Ала старият цар не бе споменал за кражби, за ог­ромни пустини, за хора, които знаят за какво мечтаят, но не искат да осъществят мечтите си. Старият цар не бе казал, че Пирамидите са само купчина от камъни и всеки би могъл да издигне подобна купчина в градина­та си. Беше забравил също така да каже, че когато имаш пари за по-голямо стадо от това, което си имал, трябва да купиш това стадо.

Момчето взе дисагите заедно с останалите торби и слезе по стълбите. Старият търговец обслужваше се­мейство чужденци, докато двама други клиенти разглеж­даха магазина, пиейки чай в кристални чаши. Посетите­лите не бяха малко, като се има предвид ранният час. От мястото, където се намираше, момчето за пръв път забеляза, че косата на Търговеца прилича много на ко­сата на стария цар. Спомни си усмивката на сладкаря през първия ден, когато нямаше нито при кого да оти­де, нито с какво да се нахрани. Онази усмивка също приличаше на усмивката на стария цар.

„Сякаш е минал оттук и е оставил следа - помисли си то. - Човек би казал, че тези хора в определен мо­мент от съществуването си също са срещнали царя. В края на краищата той самият бе споменал, че винаги се явява на този, който следва Личната си легенда."

Момчето си тръгна, без да се сбогува с Търговеца на кристал. Не искаше хората да видят, че плаче. Щеше да му е мъчно за времето, прекарано тук, и за всички полезни неща, които бе научило. Бе придобило по-го­ляма увереност в себе си и силното желание да завла­дее света.

„А сега се връщам в полетата на Андалусия, които така добре познавам, и отново ще поведа овцете си." Но вече не беше толкова доволно от решението си. Бе работило цяла година, за да осъществи една мечта, а сега тази мечта с всяка изминала минута му се струва­ше все по-незначителна. А може би все пак мечтата му беше друга.

„Кой знае дали не е по-добре да бъдеш като Търго­веца на кристал: никога да не отидеш в Мека, а да жи­вееш с желанието да я видиш." Ала момчето държеше в ръцете си Урим и Тумим и тези камъни му предаваха силата и волята на стария цар. Водено от случайността (или от някоя поличба — помисли си момчето), то се озова в същото кафене, където беше влязло първия ден. Крадецът не беше там и собственикът му донесе чаша чай.

„Винаги мога да стана пастир - размишляваше мом­чето. - Научих се да се грижа за овцете и никога няма да ги забравя. Но може би няма да имам друга възмож­ност да стигна до Египет. Старецът имаше златна риз­ница и знаеше моята история. Той наистина беше цар, и то мъдър цар."

Намираше се само на два часа път с кораб от равни­ните на Андалусия, а от Пирамидите го делеше цяла пустиня. Момчето разбра, че положението би могло да бъде представено и по друг начин. Всъщност то се на­мираше с два часа по-близо до съкровището си. Въпре­ки че му беше необходима цяла година, за да измине те­зи два часа.

„Сега разбирам защо искам да се върна при овцете си. Защото ги познавам: не създават много работа и не е трудно да ги обикна. Не знам дали мога да обикна пустинята, но пустинята е тази, която крие моето съкро­вище. Ако не успея да го открия, винаги мога да се вър­на вкъщи. Но животът внезапно ми даде достатъчно па­ри, а разполагам и с много време. Защо пък да не опи­там?"

В този момент изпита огромна радост. Винаги мо­жеше да стане пастир. Винаги можеше да стане прода­вач на кристални съдове. Сигурно в света има много други скрити съкровища, но то бе сънувало два пъти един и същи сън, освен това бе срещнало истински цар. А това не се случваше всекиму.

Бе доволно, когато излезе от кафенето. Сети се, че един от доставчиците на Търговеца му носеше кристал­ните съдове с керваните, които кръстосваха пустинята. Подържа в ръцете си Урим и Тумим: заради тези два ка­мъка бе поело отново по пътя към съкровището си.

„Винаги съм до тези, които следват Личната си ле­генда", бе казал старият цар.

Нищо нямаше да загуби, ако отидеше до склада и попиташе дали Пирамидите наистина се намират тол­кова далеч.

Но не можеше да не продължи напред. Трябваше да вярва на поличбите. Целият му живот, всичките му на­учни занимания бяха посветени на стремежа да открие единствения език, на който говореше Вселената. Отна­чало бе проявил интерес към есперанто, после към ре­лигиите и накрая към алхимията. Можеше да говори на есперанто, познаваше отлично повечето религии, но все още не бе станал алхимик. Бе успял, наистина, да достигне до важни открития. Но оттук нататък търсе­нията му изобщо не напредваха. Напразно се бе опит­вал да установи контакт с някой алхимик. Алхимиците са странни хора, мислят само за себе си и почти винаги отказват да помогнат. Дали пък не бяха открили тайна­та на Великото творение, наречено Философски камък, и поради това да са се затворили в мълчание?

Вече бе изхарчил част от състоянието, което баща му му бе оставил, в напразно търсене на Философския камък. Бе обиколил най-добрите библиотеки в света, бе купил най-важните и най-редките книги по алхимия. В една от тях прочете, че преди много години известен арабски алхимик посетил Европа. Говорело се, че бил на повече от двеста години и че бил открил Философ­ския камък и Еликсира на дълголетието. Тази история бе направила силно впечатление на англичанина. Щеше да си остане обаче само легенда, ако един негов прия­тел, който се бе върнал от археологическа експедиция в пустинята, не му бе разказал за някакъв арабин с изклю­чителни способности.

- Живее в оазиса Ал-Фаюм - каза приятелят му. -Хората говорят, че е на двеста години и че може да пре­върне всеки метал в злато.

Англичанинът не можа да си намери място от възбу­да. Незабавно отложи всички ангажименти, взе по-важ­ните книги и сега беше тук, в този склад, който прили­чаше на обор, а навън един огромен керван се готвеше да прекоси Сахара. И този керван щеше да мине през Ал-Фаюм.

„На всяка цена трябва да се запозная с проклетия ал­химик", помисли си англичанинът. И миризмата на жи­вотните му се стори малко по-поносима.

Един млад арабин, натоварен с доста багаж, влезе в постройката, където се намираше англичанинът, и го поздрави.

- Къде отивате? — попита го младият арабин.

- В пустинята - отговори англичанинът и отново се зачете. В момента нямаше никакво желание да разгова­ря. Трябваше да си спомни всичко, което бе научил за десет години, защото алхимикът сигурно щеше да го подложи на нещо като изпит.

Младият арабин извади една книга и започна да че­те. Книгата беше на испански. „Това е добре", каза си англичанинът. Говореше по-добре испански, отколкото арабски, и ако това момче отиваше в Ал-Фаюм, щеше да има с кого да разговаря, когато нямаше да е зает с по-важни неща.

„Странна работа - помисли си момчето, докато се опитваше отново да прочете сцената на погребението, с която започваше книгата. - Изминаха почти две годи­ни, откакто започнах да чета книгата, а все още съм на тези страници." Въпреки че наблизо нямаше цар, кой­то да го прекъсне, то не успяваше да се съсредоточи. Все още се колебаеше за решението си. Но бе разбра­ло нещо много важно: решенията са само начало на не­що. Когато някой взема решение, той всъщност се гмурва в опасно течение и то може да го отнесе в посока, за която изобщо не е предполагал в момента на взе­мането му.

„Когато реших да търся съкровището си, никога не съм си представял, че ще работя в магазин за кристал -помисли си момчето в подкрепа на разсъждението си. -По силата на същата логика този керван съответства на взето от мен решение, но пътят, по който той ще мине, си остава загадка."

Срещу него някакъв европеец също четеше книга. Европеецът беше антипатичен, бе го изгледал с презре­ние, когато то влезе. Можеха да станат добри приятели, но европеецът не бе пожелал да разговарят.

Момчето затвори книгата. Не искаше да върши ни­що, с което да заприлича на този европеец. Извади от джоба си Урим и Тумим и започна да си играе с тях.

- Но това са Урим и Тумим! - възкликна чуждене­цът.

Момчето бързо прибра камъните в джоба си и каза:

- Не се продават.

- Не струват много - каза англичанинът. - Това са обикновени скални кристали. На земята има милиони скални кристали, но за посветения това са Урим и Ту­мим. Не знаех, че се срещат в тази част на света.

- Подари ми ги един цар - отвърна момчето. Чужденецът онемя. После пъхна ръка в джоба си и треперейки, извади същите два камъка.

- Спомена за някакъв цар - проговори той.

- А вие не вярвате, че царете разговарят с пастири -каза момчето, като с това искаше да приключи разгово­ра.

- Напротив. Пастирите първи са признали един цар, когато останалата част от света е отказала да го при­знае. Ето защо няма нищо необикновено в това царете да разговарят с пастири.

И добави, страхувайки се, че момчето не е разбрало: - Пише го в Библията. В същата книга, която ме на­учи как да направя Урим и Тумим. Тези камъни са един­ственият позволен от Бога начин за предсказване на бъ­дещето. Духовниците ги инкрустират върху златни риз­ници.

Момчето се зарадва, че е дошло в този склад.

- Може би това е поличба - изказа на глас мислите си англичанинът.

- Кой ви е говорил за поличби? Интересът на момчето растеше с всеки изминал мо­мент.

- В живота всичко е поличба - отвърна англичани­нът, този път затваряйки списанието, което четеше. -Вселената е създадена, за да говори на език, който всички да разбират, но той е бил забравен. Освен дру­гите неща аз търся и този Световен език.

Затова съм тук. За да открия един човек, който знае Световния език. Той е алхимик.

Разговорът бе прекъснат от собственика на склада.

- Имате късмет - каза дебелият арабин. - Днес следобед тръгва керван за Ал-Фаюм.

- Но аз съм за Египет - възрази момчето.

- Ал-Фаюм е в Египет - отвърна собственикът на склада. - Какъв арабин си ти?

Момчето отговори, че е испанец. Англичанинът се зарадва. Макар и облечено в арабски дрехи, момчето бе европеец.

- Той нарича поличбата „късмет*' - каза англичани­нът, след като дебелият арабин излезе. - Ако можех, щях да напиша огромна енциклопедия за думите „къс­мет" и „съвпадение". С думи като тези е написан Све­товният език.

После добави, че е забелязал момчето благодарение на Урим и Тумим, а това едва ли би могло да се нарече „съвпадение". Попита го дали и то е тръгнало да търси алхимика.

- Тръгнал съм да търся едно съкровище - каза мом­чето и веднага съжали за думите си. Но англичанинът сякаш не им обърна голямо внимание.

- Аз също, в известен смисъл - каза той.

- Дори не знам какво означава алхимия - добави момчето, ала в този момент собственикът на склада ги извика навън.

- Аз съм Водачът на кервана - каза един мъж с дъл­га брада и черни очи. - Имам власт над живота и смъртта на всеки, който е тръгнал с мен. Защото пус­тинята е като капризна жена и понякога подлудява мъ­жете.

Имаше около двеста души и два пъти повече живот­ни - камили, коне, магарета, птици. Англичанинът носе­ше няколко сандъка, пълни с книги. Имаше жени, деца, а повечето от мъжете носеха саби на кръста и дълги пушки на рамо. Вдигаха силна врява и Водачът трябва­ше да повтори още няколко пъти думите си, за да го разберат всички.

- Събрали сте се много хора и в сърцата ви има раз­лични богове. Но моят единствен бог е Аллах и се закле­вам в него, че ще направя всичко, което мога, и то по най-добрия начин, за да победя още веднъж пустинята. Сега искам всеки от вас да се закълне дълбоко в сърце­то си в бога, в когото вярва, че ще ми се подчинява при всички обстоятелства. В пустинята неподчинението оз­начава смърт.

Глух шепот премина през множеството. Всеки се заклеваше тихо пред своя бог. Момчето се закле в Исус Христос. Англичанинът стоеше мълчалив. Шепотът продължи по-дълго, отколкото бе необходимо за обик­новена клетва. Хората молеха небето да ги закриля.

Чу се продължителен звук от тръба и всеки се качи на седлото. Момчето и англичанинът бяха купили ками­ли и с мъка се качиха на тях. Момчето съжали камила­та на англичанина, която бе натоварена с тежки сандъ­ци, пълни с книги.

- Съвпадения не съществуват - каза англичанинът, опитвайки се да довърши разговора, който бяха започ­нали в склада. - Един приятел ме накара да дойда до­тук, защото познаваше арабин, който...

Но керванът потегли и думите на англичанина не мо­жеха повече да достигат до момчето. Независимо от това то знаеше за какво става въпрос. За тайнствената верига, в която нещата са свързани едно с друго и коя­то бе направила така, че да стане пастир, да сънува един и съши сън, да отиде в оня град близо до Африка, да срещне на площада един цар, да се остави да го огра­бят, за да се запознае след това с един търговец на крис­тал, и...

„Колкото повече се доближаваме до мечтата си, толкова повече Личната легенда се превръща в смисъл на живота ни", помисли си момчето.

В пустинята нямаше нищо друго освен вечния вя­тър, тишината и копитата на животните. Дори водачите рядко говореха помежду си.

- Много пъти съм прекосявал тези пясъци - каза ед­на вечер някакъв камилар. - Но пустинята е толкова го­ляма, а хоризонтът - толкова далеч, че карат хората да се чувстват незначителни и да мълчат.

Момчето разбра какво искаше да каже камиларят, въпреки че никога преди това не бе стъпвало в пустиня­та. Всеки път, когато гледаше морето или огъня, бе в състояние да мълчи часове наред, без да мисли за ни­що, потънало в необятността и силата на природните стихии.

„Научих много както от овцете, така и от кристални­те съдове - помисли си то. - Пустинята също може да ме научи на нещо. Изглежда много по-стара и много по-мъдра."

Вятърът никога не стихваше. Момчето си спомни за деня, в който бе почувствало същия този вятър в Тари­фа, докато седеше на крепостната стена. Може би вятъ­рът в момента галеше вълната на овцете му, докато те търсеха вода и храна из полетата на Андалусия.

„Те вече не са мои овце - каза си то, без да изпитва тъга. - Сигурно са свикнали с някой нов пастир, а мен са забравили. И това е добре. Който е свикнал да пъту­ва, както овцете, знае, че винаги идва ден, в който тряб­ва да тръгнеш."

Сетне момчето си спомни за дъщерята на търгове­ца. Бе убедено, че тя вече се е омъжила. Вероятно за продавача на пуканки или пък за някой друг пастир, който също умее да чете и да разказва необикновени истории; в края на краищата той не бе единственият. Но това негово предчувствие го удиви. Нима той също бе на път да научи този Световен език, който знае минало­то и бъдещето на всички хора? „Имам предчувствие", често казваше майка му. Момчето започваше да осъз­нава, че предчувствията са мигновено потапяне на ду­шата във Всемирния поток на живота, където история­та на всеки човек е част от едно цяло, така че всичко мо­жем да разберем, защото всичко е написано.

„Мактуб", каза момчето, спомняйки си за Търговеца на кристал.

Една част от пустинята бе покрита с пясък, а друга -с камъни. Когато керванът стигнеше до някой каменен блок, заобикаляше го. Когато на пътя им се изпречеше скала, правеха голям завой. Когато пясъкът бе твърде ситен за копитата на камилите, минаваха оттам, къде­то беше по-устойчив. На места, където едно време е имало езера, земята бе покрита със сол. Животните на­даваха рев, камиларите слизаха и ги разтоварваха. После слагаха товара на собствения си гръб, премина­ваха през опасното място и отново натоварваха живот­ните. Когато някой от водачите се разболееше или ум­реше, камиларите хвърляха жребий и избираха нов во­дач.

Ала нищо от това не ставаше случайно: независимо че керванът често бе принуден да се отклонява, той ви­наги следваше пътя към крайната цел. След като пре­одолееше препятствията, отново намираше звездата, която сочеше местонахождението на оазиса. Когато на разсъмване хората виждаха на небето тази блестяща звезда, знаеха, че тя сочи към място, където има жени, вода, фурми и палми. Единствено англичанинът не бе разбрал това, защото почти през цялото време четеше книгите си.

Момчето също носеше със себе си книга, която се бе опитало да чете през първите дни на пътуването. Но му се стори много по-интересно да наблюдава кервана и да слуша вятъра. След като опозна по-добре камила­та си и се привърза към нея, изхвърли книгата. Тя бе из­лишен товар въпреки суеверието, което бе породила у него, защото всеки път, когато я отваряше, срещаше ня­коя важна личност.

Най-накрая момчето успя да се сприятели с камиларя, който винаги пътуваше до него. Нощем, когато спи­раха, за да починат около запалените огньове, то му разказваше приключенията си от времето, когато беше пастир.

По време на един от тези разговори камиларят на свой ред заговори за живота си.

- Живеех близо до Ал-Кайрум - започна да разказва той. - Грижех се за зеленчуковата си градина, за деца­та си и мислех, че животът ми няма да се промени до деня на смъртта ми. Една година реколтата бе по-бога­та от обикновено. Отидох с цялото си семейство в Ме­ка и така изпълних единственото задължение, което ми оставаше. Бях доволен и вече можех спокойно да умра.

Но един ден земята започна да трепери и Нил изле­зе от коритото си. Това, което мислех, че се случва са­мо на другите, се случи и на мен. Съседите ми се упла­шиха, че наводнението ще унищожи маслиновите им дървета; жена ми се боеше да не би водата да отнесе де­цата ни, а аз се страхувах, че ще видя разрушено всич­ко онова, което бях постигнал.

Ала нищо не можеше да се направи. Земята бе ста­нала неизползваема и трябваше да намеря друг начин да си изкарвам прехраната. Сега съм камилар. Но тога­ва разбрах думите на Аллах: никой не се страхува от неизвестното, защото всеки човек е способен да отвоюва това, което иска и от което се нуждае.

Страхуваме се единствено да не загубим това, кое­то притежаваме, било то животът ни или пък градина­та ни. Но този страх ще премине, когато разберем, че собствената ни история и историята на света са написа­ни от една и съща Ръка.

Друг път се появяваха тайнствени мъже. Бяха бедуини и зорко следяха пътя, по който се движеха кервани­те. Пристигаха безшумно и все така безшумно си тръг­ваха, целите загърнати в тъмни бурнуси, изпод които се виждаха само очите им.

Една вечер камиларят се приближи до огъня, където седяха момчето и англичанинът.

- Говори се за война между клановете - каза ками­ларят.

Тримата замлъкнаха. Момчето усети страха, който витаеше из въздуха, макар че никой не бе изрекъл нито дума. За пореден път бе успяло да разбере езика без ду­ми, Световния език.

След известно време англичанинът попита има ли някаква опасност за кервана.

- Който влезе веднъж в пустинята, не може да се върне назад - каза камиларят. - А щом не можем да се върнем, единственото нещо, което трябва да направим, е да открием най-добрия начин да продължим пътя си. За останалото Аллах ще се погрижи, включително и за опасността.

И завърши, произнасяйки тайнствената дума „Мактуб".

- Вие трябва да обърнете по-голямо внимание на керваните - каза момчето на англичанина, след като камиларят се отдалечи. - Те доста често се отклоняват от пътя си, но винаги вървят към крайната цел.

- А ти трябва да четеш повече книги за света - от­говори англичанинът. - Книгите са като керваните.

Дългата колона от хора и животни започна да върви по-бързо. Не само през деня цареше тишина. Нощите, когато хората обикновено се събираха да разговарят около огньовете, също се изпълниха с мълчание. Един ден Водачът на кервана реши, че повече няма да се па­лят огньове, за да не привличат вниманието.

Пътниците нареждаха животните в кръг и всички спяха в центъра, като по този начин се опитваха поне малко да се стоплят през студените нощи. Водачът по­ставяше въоръжена стража около лагера.

През една такава нощ англичанинът не можа да заспи. Повика момчето и тръгнаха да се разхождат из дюните. Имаше пълнолуние и момчето разказа историята си на англичанина. Той се заинтригува от случая с магазина, който преуспял, откакто момчето започнало да работи в него.

- Това е принципът, който движи всичко - каза той. -В алхимията се нарича Всемирна душа. Когато желаеш нещо от цялото си сърце, ти се приближаваш до Все­мирната душа. Тя винаги е положителна сила.

Каза също така, че душата не е само привилегия на хората: всичко, което съществува на повърхността на Земята, също притежава душа, независимо дали става дума за минерал, растение, животно или само някаква мисъл.

- Всичко, което се намира под и на повърхността на Земята, непрекъснато се променя, защото Земята е жи­ва и също притежава душа. Ние сме част от тази Душа, но рядко узнаваме, че тя винаги е на наша страна. Ала ти сигурно си разбрал, че в магазина за кристал сами­те предмети също са допринасяли за неговото преус­пяване.

Момчето мълчаливо съзерцаваше луната и белия пясък.

- През последните дни наблюдавам как керванът прекосява пустинята - промълви то. - Керванът и пус­тинята говорят на един й съши език, затова тя му по­зволява да премине през нея. Но тя ще следи всяка не­гова стъпка, за да провери дали той е в пълна хармония с нея. И керванът ще стигне до оазиса само ако издър­жи това изпитание.

Ако някой от нас, дори да е много смел, дойде тук, без да разбира този език, ще умре още през първия ден.

Двамата вдигнаха поглед към луната.

- Това е магията на поличбите - продължи момче­то. - Виждам как водачите разчитат поличбите в пусти­нята и как душата на кервана разговаря с душата на пустинята.

След известно време англичанинът на свой ред про­говори:

- Трябва да обърна по-голямо внимание на кервана.

• 
  А аз трябва да прочета вашите книги - отвърна момчето.
  

Книгите бяха много странни. В тях се говореше за живак, сол, дракони и крале, но момчето нищо не може­ше да разбере. Имаше обаче една мисъл, която се повта­ряше: че всички неща са проявления на една-единстве-на същност.

В една от книгите момчето откри, че най-важният текст от алхимията се състои само от няколко реда и е гравиран върху един най-обикновен изумруд.