ІІІ. ЗЛОДЕЯНИЯ НА БИВШИЯ ЦАР СИМЕОН САКСКОБУРГГОТСКИ

На 8 септември 1946 г. в нашата страна се е състоял референдум (допитване до на-рода) за премахване на монархията и за провъзгласяване на Народна република. В този референдум са участвали почти всички български граждани, които са имали право на глас. От тях над 90 на сто са дали своя вот за премахване на монархията. Одобрили са пред-ложения закон, чийто чл. 1 гласи: „Двадесет и шестото обикновено Народно събрание пред-лага да се премахне монархичната форма на управление и България да се обяви за На-родна република, като цар Симеон ІІ и Сакс-Кобург-Готската династия се лишават безвъзвратно от всички лични и имущест-вени права, преимущества и титли, свърза-ни с българския престол”¹.

С този одобрен от народа (чрез пряко и тайно гласуване) закон е даден ход на два вза-имно зависими акта:

• 
  премахване на монархията и провъз-гласяване на Народна република;
  
• 
  лишаване на бившия български цар Симеон Сакскобургготски от правото да при-тежава имоти на българска земя и да има при-вилегии и титли.
  

Седмица (15 септември) след състоялия се референдум Народното събрание е провъз-гласило българската държава за Народна ре-публика. С този политически акт най-после е осъществена идеята, за която са мечтали още преди Освобождението на страната от турско иго Левски и Ботев.

На 16 септември 1946 г. бившата царица майка и детронираният цар Симеон Втори на-пуснали страната (охранявани от комунисти) и през Истанбул се установили в гр. Александрия (Египет). През 1951 г. бившето царско семейст-во се заселва в испанската столица Мадрид.

Когато навършва 18-годишна възраст, Си-меон Сакскобургготски пренебрегва изразена-та на референдума (8.ІХ.1946 г.) воля на бъл-гарския народ и се самопровъзгласява за цар на българите. Този противодържавен акт е поредно доказателство, че Кобургите гледат на българския народ като на овче стадо. Извърш-ването му потвърждава народната поговорка, че “крушата не пада далеч от корена си”.

Публичните изяви на Симеон Сакско-бургготски дават основание да се твърди, че той, подобно на дядо си – цар Фердинанд, обича лукса и проявява алчност за вещи и пари. Вероятно и личният му живот е свързан с големи парични разходи.

По сведения на очевидци Симеон Сакс-кобургготски и първородният му син Кардам били с хомосексуална ориентация. Даже се из-разява предположение, че под влияние на тази патологична наклонност, когато става минис-тър-председател, Симеон е назначил в своя правителствен кабинет млад фаворит от Ми-нистерството на отбраната.

Очевидно нашето общество отново е жертва на синдрома на цар Фердинанд. То трудно ще се отърве от паразитиращата върху него Кобургска фамилия.

Бившият цар Симеон Сакскобурггот-ски няма диплома за завършено висше об-разование. Учил е във френски лицей (гр. Мад-рид) и едногодишен (1958–1959 г.) курс във Военната академия “Вали Фордж” – гр. Уейн, щата Пенсилвания, САЩ.

Очевидно бившият цар Симеон е с по-нисък образователен ценз от този на над един милион работещи у нас българи висшисти. Неговата недостатъчна образованост го прави жалък при публичните му изяви и негоден да изпълнява поетите обществени ангажименти и обещания. Местни царедворци и нагаждачи се мъчат да прикрият интелектуалната ограниче-ност на бившия български монарх, като из-тъкват на преден план факта, че той е живял в различни държави и може да говори няколко езика. По тази логика към интелектуалците следва да бъдат причислявани и неграмотните български цигани, които с лекота говорят на индийски, турски, цигански и български език.

От дадените многобройни интервюта от Симеон Сакскобургготски се създава впечат-ление, че той е чел едва ли не само две книги: “Евангелие от Йоан” (ученик на Исус Хрис-тос); “Съвети към сина”, чийто автор е дядо му цар Фердинанд. Сякаш при всяка своя общест-вена проява Симеон се придържа към прочете-ното в тези книги. Например често употребя-ваната от него фраза “Когато му дойде вре-мето” сигурно е заимствана от “Български тълковен речник” (на думата “кога”) или от ка-нонизираното Евангелие от Йоан. В това еван-гелие се разказва как през 30-те години на но-вата ера създателят на християнското движе-ние Исус Христос отклонява поканите на свои апостоли да посети Ерусалим (където можело да бъде убит от юдейските главни свещеници) с думите: “Моето време още не е дошло” (в смисъл, че все още не е завършена подготов-ката за завладяване на църковната и държавна-та власт от неговата християнска партия).

Макар и с ниско образование, Симеон Сакскобургготски е подпомаган материално, толериран и лансиран от чуждестранни сили. Това са преди всичко живеещи в САЩ богати евреи, а също и от монархични династии (глав-но властващите в Белгия, Испания и Англия кралски особи). Той е заемал синекурни длъжности в управленските бордове на захарния холдинг на Мароко и испански хотелиерски вериги. Изглежда лидерите на отвъдокеански еврейски организации го покровителстват, ръководени от геополити-чески интереси и заради еврейското му потекло.

Към края на 30-те години на двадесети век от гр. Кобург (Германия) неговият дядо Фердинанд е писал на сина си цар Борис Трети да помни своята етническа принадлежност, да прави гешефти и да трупа пари, с част от които да подкупва писатели, журналисти, политици.

През май 1996 г. Софийската община е дала на Симеон Сакскобургготски единен граж-дански номер (ЕГН) и той е получил паспорт на български гражданин. Това е направено в нарушение на закона, одобрен на състоялия се през 1946 г. референдум за премахване на мо-нархията.

В своята програмна реч, която произнесе на 6 април 2001 г., Симеон Сакскобургготски оповести създаването на обществено движе-ние “за нов морал в политиката”. Издигна лозунга “Почтеност във всичко” и обеща да въведе правила и институции “насочени към премахване на корупцията”.

Два дни по-късно (на 8 април 2001 г.) Симеон Сакскобургготски основа партията “Национално движение Симеон Втори” (НДСВ) и стана неин ли-дер. Партията се яви на състоялите се (на 17 юни 2001 г.) парла-ментарни избори и спечели 120 мандата в Народното събрание. На 20 август 2001 г. бе съставено коалиционно правителство на НДСВ и Движението за права и свободи (ДПС) начело със Симеон Сакскобургготски.

През 2001 г. у нас социално-икономи-ческата ситуация благоприятства избора на Симеон Сакскобургготски на поста минис-тър-председател на Република България. Тогава повечето български граждани бяха ра-зочаровани от ръководните върхушки на Бъл-гарската социалистическа партия (БСП) и Съ-юза на демократичните сили (СДС). Те вече не вярваха на социалистическите лидери, които два пъти (1990 и 1997 г.) доброволно сдадоха пре-доставената им от народа държавна власт. Убе-диха се, че по време на януарските (1997 г.) съ-бития (погром на парламента, безвластие и ули-чен диктат в държавата, изкуствено предизвик-ване на шокова инфлация) са били измамени и употребени от тогавашните лидери на СДС.

Само през четиригодишното управление (1997–2001 г.) на ръководеното от Иван Кос-тов правителство на СДС повечето българи обедняха двукратно. Средната работна заплата в страната е увеличена близо три пъти, но це-ните на основните стоки (хляб, парно, ток) са нараснали 7–8 пъти².

През управленския мандат на правител-ството на Иван Костов държавната власт е из-ползвана предимно за приватизация и разграб-ване на огромната държавна собственост (бан-ки, предприятия, хотели, гаражи, авиокомпа-ния “Балкан”). Хиляди държавни обекти са про-дадени на безценица главно на американски, турски и израелски фирми, както и на съпар-тийци на управляващото мнозинство на СДС.

При прилагането на тази продажна приватизационна политика силно са накърнени интересите на някои представители на така наречения български “едър бизнес”. По съ-щество това са придобили (чрез източване на държавни парични ресурси) финансова и охра-нителна мощ местни икономически групировки (като “Мултигруп” и др.) от мафиотски тип. Въпросните групировки бяха преследвани от синьото (на СДС) правителство, което пре-доставяше държавни банки и предприятия пре-димно на свои партизани. Същевременно то еле-минира от приватизационния процес български бизнесмени (в угода на чуждестранни господари и мафиоти).

С оглед да се измъкнат от системния дър-жавен терор и да овладеят всички държавни управленски и стопански структури предста-вителите на едрия “бизнес” (в т.ч. и на задгра-ничната българска мафия) се обединиха за от-страняване на СДС от държавната власт. Те се съюзиха с отвъдокеански етнически лидери, финансираха предизборната кампания на Си-меон Сакскобургготски и станаха главна дви-жеща сила за неговото издигане от обикновен продавач на семейни царски реликви до поста министър-председател на Република България. Сред тях особено дейни са бивши шефове на източени държавни банки и офицери от соци-алистическата държавна сигурност, които са присвоили народни пари и предприятия и “временно” са се “заселили” на територията на САЩ, Швейцария и други западни държави.

По онова време едрият български “биз-нес” се състоеше предимно от собственици на приватизирани държавни банки, застрахова-телни компании и предприятия, които се за-нимаваха основно с “обслужване”, в смисъл на паразитиране върху държавни и общински ин-ституции и учреждения (Национален осигури-телен институт, Здравна каса, енергетика, топ-лофикация). Главно под натиска на предста-вителите на този “бизнес” и на чуждестранни собственици на банки и предприятия у нас правителството на Симеон Сакскобургготски и парламентарното мнозинство на НДСВ стар-тираха своята управленска дейност с намаля-ване на данъчните скали на доходите на свръх-богатите и прекратяване на преследванията на банкери, предоставяли необезпечени кредити.

По-късно босове от българския “едър биз-нес” се опитват предимно чрез подкупване на партийни лидери и журналисти да се включат в нашия политически живот и да получат пряк достъп до законодателната и изпълнителната власт. Това е продиктувано главно от следните обстоятелства:

• 
  след “изкупуването” на повечето на-ши държавни банки и заводи от чужденци е нап-равено преразпределение (в ущърб на българ-ските банкери и бизнесмени) на източниците за източване ресурсите на държавата и за парази-тиране върху нейните стопански структури;
  
• 
  като депутати и министри родните “едри бизнесмени” и представители на така наречения “национален капитал” могат лично да се разпореждат с предоставяните на стра-ната ни парични ресурси от финансови инсти-туции и фондове на Европейския съюз (ЕС).
  

Преди парламентарните избори (пролет-та на 2001 г.) мнозина наши сънародници се питаха: “Кой има интерес начело на българ-ската изпълнителна власт да бъде чуждене-цът Симеон Сакскобургготски”?

Откъде се изливат толкова много пари за изборната кампания на бившия цар, включи-телно за разлепване на неговия портрет (с де-виза “почтеност във всичко”) из цялата страна.

Вече са известни повечето лица и об-ществени групи, които са участвали във фи-нансирането и реализацията на проекта за реа-билитацията и “триумфалното” завръщане на Симеон Сакскобургготски у нас и за поставя-нето му начело на българската изпълнителна власт. За разкриването им особено допринасят сведенията и интервютата³ на главния коор-динатор на това “активно мероприятие” Яков Джераси, който е американски гражданин и бивш мениджър на симфонични оркестри.

В дадените от Яков Джераси интервюта се твърди, че инициативата за поставяне на Симеон Сакскобургготски на върха на българ-ската държавна пирамида е възникнала още през 1993 г. от живеещи на територията на САЩ български евреи. Със свойствения им търговски нюх те са почувствали, че чрез та-къв политически акт могат от далечно разсто-яние да хазяйничат в нашата страна, да извър-шват изгодни финансови и търговски сделки и да извличат големи печалби.

Множество факти дават основание да се предполага, че към българската страна проявя-ват интерес и лидери на създадения още през 1903 г. Еврейски национален фонд (изкупил палестински земи, на които е създадена дър-жавата Израел). Това вероятно е продикту-вано от редица обстоятелства:

• 
  израелската държава има сравнител-но малка (22 хил. кв. км.) територия, а нейното население нараства и вече превишава 7,5 млн. души;
  
• 
  години наред израелската държава е във военен конфликт за земи със съседните й арабски народи;
  
• 
  САЩ (които ежегодно осигуряват пари, оръжие и международна защита на Израел) все повече губят абсолютната си власт в света и се засилва тенденцията на премина-ване от еднополюсен към многополюсен свят с центрове Китай, Русия и други мощни държави;
  
• 
  десетки хиляди израелци (предимно от семейства, които след Втората световна война са напуснали България) се стремят да придобият българско гражданство, имоти и земеделски земи.
  

Евреите са станали бежанци и скитници, още когато въображаемият „Господ-Бог” е „изпъдил” родоначалниците им Адам и Ева от намиралата се в Едем (Ирак) „райска градина”, защото престъпили божията забрана и яли плодове от „дървото на живота”. Техният първороден син Каин (земеделец) също станал „бежанец и скитник”, след като завидял на брат си, скотовъда Авел, че има стада животни и го убил.

Чергарският живот на евреите продължил и през робовладелският обществен строй, при който родоначалника на израил-ското племе Авраам (потомък на Ной), се „уселил в Ханаанската земя” (Палестина). Тогава в тази земя живеели „ханаанците” (палестинците), но еврейският бог Йехова се „явил” на Авраам и му казал, че ще я даде на неговото „потомство”, тъй като евреите били богоизбран „народ измежду всичките племена по лицето на земята” (Библия, Битие, гл.12, т. 7 и Второзаконие, гл. 7, т. 6.).

Оттогава (двадесетина века преди н.е.) до ден днешен дванадесетте еврейски племена периодично воюват за завладяване на ханаан („земя на пурпура”). Особено, след като напуснали (начело с Моисей) Египет, където доброволно се заселили (понеже в ханаан-ската земя имало продължителна суша) и около четиристотин години „пъшкали” под египетско робство.

През периода ХІ-Х в. преди н.е., евреите успяли да завземат чужди земи (главно чрез „бой”, прогонване и изтребване на местното население) и да създадат еврейска държава с център Ерусалим. Тази държава постигнала успехи при царуването на Давид и на синът му Соломон, но впоследствие се разпаднала на две по-малки теокрации (Израилска-северна и Юдейска-южна), които в навечерието на нова-та ера били завладяни от римски императорски войски.

В началото на 30-те години на първи век от новата ера, младият евреин Исус Христос започнал да „благовестява” създаването на голямо по територия „божие царство”. То щяло да обхваща земите на днешна Палестина, Израел, Ирак, Сирия и други държави със столица Ерусалим. В него щели да живеят само вярващи (набожни) поданици, робовладелци и роби (атеистите, безбожниците щяли да бъдат изпращани в „огненото езеро”). „Божието царство” щяло да бъде на еврейският бог Йехова и на „Синът” му Исус Христос, който смятал да царува заедно с дванадесетте си апостоли.

По време на еврейската пасха (великден) Исус Христос възседнал бяло магаре и заедно със свои последователи влязъл в Ерусалим, вярвайки че повечето ерусалимци ще въстанат и ще го обявят за цар на „божието царство”. После бил предаден на първосвещениците, съден и разпънат на кръст.

Три десетилетия по-късно (67 г. от н.е.) в Ерусалим избухнало еврейско освободително въстание, насочено срещу местните и римските господари. То продължило близо три години с превес на самопожертвувателните евреи („ревнителите” – демократичната част на юдейския народ и на вдъхновените от подвига на Исус Христос членове и симпати-занти на християнската партия). Преди да се поздравят с победа, обаче въстаниците били предадени от еврейски аристократи и фарисеи (ерусалимски богаташи, които имали търгов-ски връзки с Рим и други градове на римската империя).

През 70 г. от новата ера командваните от Тит Флавий Веспасиан (син на император Веспасиан) римски войски успяли с помоща на местни фарисеи да влязат в Ерусалим и да го завладеят и разрушат. Те не проявили милост към молещите се ерусалимци и безпощадно изклани около 500 хил. евреи, а над 100 хил. взели за роби.

След това около две хиляди години евреите са нямали родна земя. Живеели разпръснато в чужди държави, където и сега някои от тях заемат водещи позиции в търго-вията и финансите и показват удивителни способности в науката и изкуството. Медувре-менно те съхранили расовата си принадлеж-ност и изпитвали желание да се върнат в „обетованата” земя. Подложени на вековни гонения от английски, френски, испански и т.н. крале, евреите продължавали да си пожелават заселване в някогашната им родина с думите: „Догодина в Ерусалим”.

Отначало лидерите на еврейската социа-листическа партия искали да се федерират на равни начала с ръководената от В.И Ленин болшевишка партия, но след дълги спорове и опити за изнудване на болшевишкият вожд, бундистите се вляли в нея и през периода 1903-1906 г. били членове на Руската социал-демократическа работническа партия -РСДРП. После я напуснали, тъй като държали партийните организации да се изграждат на „национален”, а не на „териториален” принцип (застъпван от В. Ленин).

През 1910 г. членовете на БУНД били включени в оглавяваната от Г. Плеханов пар-тия на социалдемократите „меншеники”, после подкрепили съставеното през февруари 1917 г. буржоазно правителство на есерът Ал. Керенский, а след октомврийската (1917 г.) социалистическа революция били присъеди-нени към яростните врагове на болшевиките. Едва през 1921 г. бундистите се вляли в реди-ците на управляващата болшевишка партия, чийто висш функционер бил украинския евреин Лейба Давидович Бронштейн – Троцки, командир на Червената армия и претендент за лидерския пост на тежко ранения (от еврейската терористка Фани Каплан) В. И. Ленин.

През 1928 г., когато след няколко годишна борба за власт, Йосиф Сталин успял да разобличи партийната фракция на троц-кистите, които издигали лозунга за „световна пролетарска революция” (начело с еврейски лидери) и да наложи ленинската политика на изграждане на социализма, с указ на Централ-ния изпълнителен комитет (ЦИК) на СССР е създаден „Еврейски автономен район за постоянно заселване на трудещите се евреи върху свободни земи” в Далекоизточния край (близо до Хабаровск). По-късно (през 1934 г.) този район е преобразуван в Еврейска авто-номна област със столица гр. Биробиджан (понастоящем територията на тази еврейска област е 36 хил. кв. км, броят на населението - около 189 хиляди, а делът на евреите представлява едва 4%).

Непосредствено след Втората световна война по указание на еврейски ционистки центрове в САЩ, представители на съветските евреи предприели акция за образуване на Еврейска автономна република Крим. За целта били ангажирани влиятелни евреи като: Григорий Йосифович Морозов, съпруг (през периода 1944-1947 г.) на Светлана Алилуева, дъщеря на съветския ръководител Й. Сталин; Полина Жемчужина (истинското й име било Перл Карповская), съпруга на външния министър и член на Политическото бюро (Полибюро) на Всесъюзната комунистическа партия (болшевики)-ВКП (б) Вячеслав Моло-тов.

Тогавашният пряк изпълнител на ционистката задача да бъде създадена еврейска автономна република Крим бил проф. Соломон Моисеевич Михоелс (театра-лен артист и режисьор, директор на Москов-ския държавен еврейски театър и председател на Еврейския антифашистки комитет). Той твърдял, че в гр. Биробиджан нямало да бъдат привлечени еврейски учени и специалисти и риторично задавал въпроса: „закъде е народът без интелигенцията си”? Но може да се пред-полага, че отвъдокеанските ционистки лидери са предпочитали полуостров Крим за еврейска държава, заради стратегическото му (от гео-политическа гледна точка) разположение (до Русия, Украйна, Грузия, Черно и Азовско море). Освен това там климата е сравнително по-топъл и има благоприятни условия за раз-витие на търговията и туризма.

Вероятно под влияние на своята съпруга, Вячеслав Молотов (който бил считан за втория човек във висшата съветска власт), предложил Крим да бъде предаден на евреите. Проявил въпиеща безпринципност, обслужвайки семей-ни и ционистки интереси (семейство с деца на мъж-неевреин и еврейка се води за еврейско).

Главно поради това на състоялия се през периода 5-14 октомври 1952 г. ХІХ конгрес на болшевишката партия В. Молотов не бил включен в състава на Политбюро. Той бил наказан и за това, че в качеството му на вън-шен министър, дал на английския посланик съгласие в СССР да се издават „буржоазни” вестници и списания.

Съветският ръководител Йосиф Сталин заявил, че евентуалното създаване на еврейска автономна република върху земя, където евреите са абсолютно малцинство щяло да бъде несправедливо и безперспективно. Това според него можело да предизвика недовол-ството на многобройните местни жители от руския, татарския и други етноси (днес в Крим върху 36 хил кв.км площ живеят около 2 млн. души, основно руснаци (представляващи око-ло 80% от населението) и татари (13%).

Освен В. Молотов за създаване на Еврейска автономна република Крим са съдействали и други членове на Политбюро. Открито е лобирал украинският евреин Лазар Каганович, а конспиративно – грузинецът Лаврентий Берия, роден в село, намиращо се близо до Сухуми (Абхазия) и бивш (до 1946 г.) шеф на съветското министерство на вътрешните работи.

На 13 януари 1953 г. в съветски вестници била публикувана отредактирана от Й. Сталин „Хроника на ТАСС” (телеграфната агенция на Съветския съюз), в която се съобщавало, че отвъдокеанската ционистка организация „Джойнт” (афиширана като благотворително дружество”) е дала на своите вербувани руски евреи (включително на титулувани лекари в Кремъл) директива „за изтребване на ръководните кадри на СССР”. Изтъквало се, че съветските органи за без-опасност и „техните ръководители загубили своята бдителност, заразили се от зазяпване” („ротозейством”) и не разкрили своевременно „вредителската, терористическата организация сред лекарите”.

Тази критика е била насочена и към отговарящия за Министерството на държавна-та безопасност член на Политбюро и зам-председател на Совнаркома (Съвета на министрите) Лаврентий Берия. Пропуските в работата на това министерство засилвали по-дозренията, че той толерира ционистите.

Няколко месеца по-късно през ноща срещу 1 март 1953 г. в правителствената вила Кунцево (край Москва) Й. Сталин бил отровен и починал, след като бил оставен без лекарска помощ, повърнал кръв и 3-4 денонощия изпит-вал мъчителни болки.

Предполага се, че отравянето е извър-шил офицерът от охраната Хрусталев по нареждане на Лаврентий Берия. Това е приз-нал сам Л. Берия на трибуната на Лениновия мавзолей в Москва по време на традиционната манифестация на трудещите се (на 1 май 1953 г.). Тогава той разговаряйки с В. Молотов произнесъл на висок глас (за да го чуят Никита Хрушчов, Георгий Маленков и други съветски ръководители) думите: „Аз ви спасих.... Аз го премахнах съвсем навреме”.

В деня на Сталиновата смърт Вячеслав Молотов бил реабилитиран и отново включен в Политбюро на партията (вероятно с намесата на онези, заради които е бил наказан).

След гибелта на Й. Сталин, узурпира-лият съветската власт Никита Сергеевич Хрушчов още през следващата 1954 г. подарил полуостров Крим на Украйна, където понасто-ящем живеят над 100 хил. евреи.

Междувременно (през 1948 г.) със съгласието на големите държави (Съветски съюз, САЩ, Франция) е образувана израелска държава. Тази държава е разположена основ-но върху палестински земи, изкупени от създадения в началото на ХХ. век Еврейски национален фонд.

През ноември 1967 г. великият френски президент (1958-1969 г.) генерал Де Гол е предвидел, че в центъра на бъдещата политика на новата еврейска държава ще бъде разширяването на нейната територия (Де Гол, Ние предупредихме Израел, Седмичен бюлетин „По света”, 1967 г., № 43, с. 14-16.). Той направил тази прогноза на специална пресконференция, дадена по повод на извършената през лятото на същата година от Израел военна окупация на арабски земи. Най-напрад ген. Де Гол споделил, че образува-нето на израелската държава предизвикало „известни опасения” и мнозина (в т.ч. и евреи) се питали „дали създаването на тази общност върху земи, които бяха придобити при повече или по-малко оправдани условия и сред враждебно настроени арабски народи няма да доведе до непрекъснати и нескончаеми търкания и конфликти”.

Тогава в подкрепа на създаването на еврейска държава се формирал „значителен капитал” от политически и икономически интереси и „дори от симпатии” към евреите (изпитвани най-вече от страна на христия-ните). „Този капитал – казал Де Гол -се дължеше на спомените за Завета (един от заветите на бог Йехова е евреите да бъдат „въведени” в Палестинската земя), а също и на състраданието, което вдъхваха техните отко-лешни нещастия”, поетизирани в „легендата за скитника евреин”.

Еврейските нещастия се увеличили през Втората световна война, когато били подложени на ужасни преследвания от нем-ските нацисти. След това евреите превъзмог-нали преживяните нещастия и „със своя градивен труд и със смелостта на своите войници” си намерили „свое отечество”.

Тези психологически фактори сравни-телно бързо загубили своето значение и настъпил обрат в доброжелателното отноше-ние към евреите. С разочарование било посрещнато включването на Израел в англо-френската „ескпедиция” за завладяване на Суецкия канал (1956 г.). Според генерал Де Гол, то и разпалените по-късно от евреите завоевателни войни показали, че се е появила „фактически една войнствена и експанзиони-стична израелска държава”.

Водената от нейните правителства политика на увеличаване на „населението си чрез имиграция на нови елементи ни караше да се опасяваме, че територията, която беше получила, няма да й стигне за дълго и че за да я увеличи, ще бъде принудена да използва всяка предоставила й се възможност”.

Правотата на това гледище се потвър-ждава в практиката на съвременните между-държавни отношения. Израелската държава продължава да изпитва недостиг на земя и да води войни за запазване на окупираните през 1967 г. територии. Изселилите се в Израел български и съветски евреи гледат на слънчева България, като на своя резервна родина. Изглежда те очакват нейната земя да им бъде „дадена” от отвъдокеански еврейски организа-ции, чиито лидери се вживяват в ролята на световни господари.

Тази политика неминуемо ще претърпи провал, тъй като наближава времето, когато САЩ няма да бъдат в състояние повече да предоставят ежегодни парични, хранителни, оръжейни и т.н. помощи на израелската дър-жава. Трудно ще могат да осигуряват и нейната национална сигурност.

Отвъдокеанските еврейски лидери продължават и след избухването (2008 г.) на глобалната капиталистическа криза да разрешават проблемите на Америка чрез преливане на държавни пари в частните банки на Федералния резерв на САЩ, а също и като водят свирепа завоевателна политика. Сякаш не виждат, че този кризисен срив на империа-листическата американска държава може да бъде преодолян преди всичко чрез коренна промяна на същестуващата в нея олигархична социално-икономическа система, включително и като бъде създадена държавна централна банка.

Някога (края на ХІ и началото на Х век преди новата ера) еврейският цар Давид за-владявал чужди земи, умъртвявал туземците с „триони”, „железни дикани ” и „железни брад-ви” и после ги привеждал през „пещи за тухли” (Библия, Втора книга за царете, гл.12, т.31)

След около три хиляди години гер-манският фюрер Адолф Хитлер и нацистите убивали (с отровен газ) евреи и ги изгаряли, защото били считани за противници на водената от хитлеристките власти завоевател-на политика, насочена към създаване на световен райх (според Хитлер макар да са от по-низша раса, евреите смятали себе си, а не немците за богоизбран народ, но не било въз-можно „в едно и също време” да има „два богоизбрани народа”).

Под егидата на Еврейския национален фонд през януари 1994 г. в Лос Анджелис, САЩ се е състояла среща на Симеон Сакскобург-готски с над хиляда български евреи. Всеки от тях е дарил на изпълнителите на проекта (за неговото „триумфално докарване в България) по няколко десетки хиляди долари. Била създадена и фондация “България” със седалище гр. София. Ръководителят на фондацията Яков Джераси се настанил в подарения (през 1995 г.) на сина на Симеон – Кубрат, първи етаж на голяма къща с двор на ул. “Шипка” 38 (в центъра на българ-ската столица).

Тази къща е принадлежала на дъщерята на бившия софийски кмет (1914-1915 г.) Петко Теодоров – Мария Теодорова. Неин чичо е дългогодишният депутат (по време на царуването на цар Фердинанд) и министър-председател Теодор Теодоров (28.11.1918-6.10.1919 г.). Този политик с качества на площаден оратор е бил собственик на чифлик с 8 хил. дка земя.

След смъртта на Мария Теодорова, на горния етаж на къщата останала да живее нейна наследница. Но година по-късно след кратко боледуване тя починала, а за наследството на цялата къща претендирал Симеоновият син – Кубрат.

Понастоящем тази къща (паметник на културата) е необитаема и оставена да се разграбва и руши. Твърди се, че за нейното наследяване се водят съдебни дела, но вероятно Симеон Сакскобургготски очаква държавата или столична община да я ремонтира (той подобно на своя дядо цар Фердинанд кара българите да му даряват намиращи се на българска територия имоти, за чието под-държане и ремонтиране не дава нито лев от личните си пари).

Когато Симеон Сакскобургготски нау-чил, че половината от въпросната къща е дарена на сина му Кубрат, сам кръстил плана за завръщането си в България “Шипка”. Понеже подобно на баща си бил много суеверен му се сторило, че това дарение е някакво знамение.

Планът “Шипка” е изпълняван от глав-ни действащи лица. Сред тях водещи са Яков Джераси и шефката на директорите на Аме-риканския университет гр. Благоевград– Линдел Грей. Техните намерения са били съгласувани с ръководителите на американ-ското посолство в София. В конспирацията е бил ангажиран работещият през първата половина на 90-те години на ХХ в. у нас американски посланик Уилям Монгомъри. Още тогава за целите на заверата са прив-лечени редица експерти от американски административни и разузнавателни служби.

Например през 1995 г. у нас специално е пристигнала американска служителка за съста-вяне на текста на декларацията, в която се при-зовава “Негово Величество” да се върне “в Ро-дината си”. Тази декларация е била написана с участието на бившия депутат от СДС и кон-ституционен съдия Георги Марков и е подписа-на от 30 видни български “интелектуалци”, в т.ч. треньорката по тенис на корт Юлия Берберян.

За изпълнението на плана “Шипка” е допринесъл и живеещият в Лондон син на Си-меон Сакскобургготски – Кирил. Като слу-жител на голяма английска финансова инсти-туция той успява да формира около себе си широк кръг от млади български емигранти и учащи се в чужбина и да ги впрегне да работят за овластяване и обогатяване на Сакскобург-готската фамилия.

С голяма стръв за лично облагодетелст-ване в плана “Шипка” се включва и живеещата на американска земя сестра на Симеон – Ма-рия Луиза Хробок. При всяко нейно посеще-ние у нас (като член на ръководството на Аме-риканския университет в Благоевград) тя да-ваше интервюта по медиите и се опитвше да оправдае неправомерното “връщане” на при-надлежащите на държавата “царски имоти” с плитко скроената лъжа, че когато Фердинанд Сакскобурготски и майка му Климентина са дошли да властват над българите, са донесли едва ли не несметни богатства.

Това твърдение се опровергава и от из-поведта на брата на цар Борис Трети и чичо на Симеон – княз Кирил. Преди да бъде осъден на смърт за прокарваната от него пронацистка политика (която водил като регент по време на Втората световна война) той споделил (към края на 1944 г.) пред други задържани лица, че всичкото му богатство е закаченото на шията му златно кръстче, на което било инкрусти-рано късче син емайл. Отдавна бил похарчил оставеното от баба му Климентина (майката на цар Фердинанд) наследство, възлизащо общо на около 500 хил. лв.⁴.

С ходатайството на Мария Луиза през 2001 г. нейният брат Симеон е назначил за на-чалник на своя правителствен кабинет ексми-нистъра на външните работи в първото (1992 г.) правителство на СДС Стоян Ганев. По-късно той тихомълком е уволнен, а Мария Луиза продъл-жава да получава тлъсти пайове от обсебените държавни имоти (къщи, резиденции, гори).

“Върнатите” на министър-председателя Симеон Сакскобургготски и на сестра му – Мария Луиза, десетки хиляди декари държав-ни гори хищнически се експлоатират от фир-мата “Кардам” (на името на първородния син на Симеон). Тази частна Симеонова фирма се управлява от адвоката на Кобургите Асен Ошанов, който твърди, че ежегодните приходи от дърводобив и лесничейство на “царските” гори били около 150 хил. лв.⁵.

Изпълнителите на конспиративния план “Шипка” са поставили като първостепенна задача да се възкреси името на “царското” семейство. С оглед на това се пристъпило към разпространяване на легендата, че бащата на Симеон Сакскобургготски – цар Борис Трети, е изиграл решаваща роля за спасяването на живота на преследваните от германските и местните фашисти български евреи, макар да е известно, че цар Борис Трети е главен палач на загиналите и оцелелите при неговия едноли-чен царски режим български евреи. Под негов диктат у нас са приети антиеврейски закони и са изпратени в германски крематориуми над 11 хил. евреи от “присъединените” (Беломор-ска Тракия и Македония) през Втората световна война български земи.

Митът, че цар Борис Трети е спасител на нашите евреи от лагерите на смъртта, е из-ползван като основен мотив за натрапването на Симеон Сакскобургготски на българското об-щество. С този мит някои заинтересовани ко-ристолюбиви еврейски среди (главно в САЩ) са настоявали в гората на героите на Израел да бъ-де поставен и бюст на цар Борис Трети. Те се опълчват срещу всеки, който се осмели да развенчава култа към този български цар и да разкрива проявите му на жестокост и веролом-ство спрямо наши сънародници. Под тяхно въз-действие в Тридесет и осмото Народно събра-ние (1997–2001 г.) е отстранен от заместник-председателския пост бележитият български ма-тематик акад. Благовест Сендов, само защото е участвал в подписка срещу поставяне на бюст паметник на цар Борис Трети в Израел.

Впрочем през 1998 г. в българската гора край Еруалим била поставена паметна плоча на цар Борис Трети и на съпругата му царица Йоанна, които били представени като държав-ници спасили хиляди евреи от нацистките лагери на смъртта. Това станало по инициа-тива на заможни български евреи, които в началото на Втората световна война успяли със съдействието на дворцови служители да емигрират от България и да се доберат до Лос Анжелис (САЩ). През 2000 година тази плоча е махната след основателни протести предимно на организации на евреите от Тракия и Македония, а също и по настояване на български граждани (в. „Сега” от 18.7.2000 г.). В резултат на тези протести била създадена специална еврейска арбитражна комисия, коя-то постановила на мястото, където била въпросната плоча да баде издигнат паметник, носещ имената на изпратените в газови камери 11343 евреи от Беломорска Тракия и Вардар-ска Македония.

Историческите факти показват, че цар Бо-рис Трети е бил готов да изпълни всички иска-ния на Хитлер, включително и да одобри депат-рирането и унищожаването на евреите от „новите” и „старите” български земи. Смятал е, че само чрез победата на хитлеристка Германия във Втората световна война ще може да запази Кобургската династия на българска земя. Българските евреи са имали късмет, че в навечерието (март 1943 г.) на депатрирането им от България, хитлеристката окупаторска армия е била разгромена при Сталинград и станал очевиден провалът на водената от цар Борис Трети прохитлеристка политика.

Тъкмо през този период и най-върлите германофили са започнали да разбират, че вече има реална опасност да загубят и собствения си живот, особено след претърпените от гер-манските войски поражения в Съветския съюз и капитулацията (есента на 1943 г.) на Италия.

На 26 януари 1943 г. министър-предсе-дателят Богдан Филов (рупор на пронацистката политика на цар Борис Трети) записал в своя дневник, че за шеста германска армия в Ста-линград „вече няма спасение”. После е изразил преживяванията си с изречението: „Както и да е, прекарах и аз няколко безсънни нощи, колкото и да съм все още оптимист за бъдещето” ⁶.

Седмица по-късно (3. ІІ.1943 г.) Богдан Филов е записал, че „най-сетне” Сталинград е паднал въпреки „геройството и самопожерт-ването на германските му защитници” Този факт щял да има важно психологическо отра-жение, понеже „Сталинград беше станал нещо, като символ на борбата между болшевизма и националсоциализма”.

След славните победи в Сталинград (къ-дето са убити и пленени около един милион германски войници) и гр. Курск Червената ар-мия предприела неудържимо настъпление на запад и освободила огромни съветски терито-рии от германските окупатори.

Междувременно в нашата страна повсе-местно нараствал броят на партизаните анти-фашисти. Все повече зачестили извършваните партизански саботажи и сражения с правител-ствени военни и полицейски части. Зародило се всенародно движение за защита на третира-ните като добитък евреи, повечето от които били изпращани да чукат камъни и да вършат друга тежка физическа работа.

Толерантността изисква да се проявява снизходителност към заселилите се в САЩ по-томци на българските евреи, които се опитват да изопачават нашата история, за да бъде васа-лизирана съвременната ни държава и ограбван толерантния към бащите и дедите им българ-ски народ. Не бива заради тях да бъдат намра-зени добрите и трудолюбиви евреи.

Задачата по възкресяването на Симеоно-вото “царско” семейство е била възложена за изпълнение и на финансираната от американ-ския държавен бюджет българска секция на радио “Свободна Европа”. По това радио на-ши продажни журналисти започнали да из-лъчват специални предавания за “добрия цар” Симеон и да правят внушения, че само той мо-же да подобри живота на постоянно обедня-ващите след 1989 г. обикновени българи.

В кампанията за представяне на Симеон като кротък, измъчен и справедлив български цар се включват и прославени при държав-ния социализъм български артисти. Вероят-но срещу добро заплащане или от засегнато честолюбие и стремеж към публични изяви в конспирацията се включват: естрадната певица Лили Иванова; заслужилата артистка Невена Коканова; актьорът Коста Цонев. На 5 февру-ари 1996 г. в Националния дворец на култу-рата се е състоял грандиозен концерт под над-слов “Царете на българската естрада пеят за Царя”. Междувременно по Националната бъл-гарска телевизия артистите Невена Коканова и Коста Цонев ежеседмично разказвали части от пригодената за случая приказка “Царят лъв” и се стремели да бъде предизвикано народно съчувствие и състрадание към “прокудения” от дете и живял над 50 години в “изгнание” бивш български цар Симеон Втори.

Сигурно тази роля на Коста Цонев е би-ла най-скъпо заплатена в неговата артистична кариера. Благодарение на нея и на изразената сервилност към царедворците той е записан в НДСВ и става депутат в Тридесет и деветото Народно събрание, а синът му Димитър Цонев е назначен за говорител на правителствения кабинет на Симеон Сакскобургготски.

През 1995-1996 г. живеещият в Мадрид Симеон Сакскобургготски бил навестяван от много български “политици” и “бизнесме-ни”. Като научили, че с подкрепата на амери-канската администрация той може отново да стане цар, те искали да бъдат включени в неговото обкръжение и изразявали готовност вярно да му служат. Особена припряност и нетърпеливост проявявали лица, които се стре-мели на всяка цена да си възвърнат загубените (след 1989 г.) властови позиции и привилегии в нашето общество. Сред тях е имало и популяр-ни „републиканци” и общественици като бив-шия депутат (от парламентарната група на “Коалиция за Бъл-гария”) и омбудсман Гиньо Ганев; лидера на КТ “Подкрепа” Константин Тренчев; лидера на партията “Новото време” Емил Кошлуков.

През първите години (2001–2005 г.) на участие в нашия политически живот бившият цар Симеон Сакскобургготски извърши ре-дица злодеяния. Той и наследниците му използваха държавната власт предимно за лично облагодетелстване.