Анотация "Не исках топлина, исках огън."

Петнадесет минути по-късно оправях вратовръзката си и палех цигара на балкона на Анна. Тя се приближи до мен, роклята ѝ вече беше на мястото си, сресана коса, устни, подути от целувки.
— Как изглеждам? — каза тя, притискайки тялото си в моето.
Прегледах я. Тя беше гореща. Тялото ѝ беше горещо. Косата ѝ беше тъмнокафява, също като очите. Така е не разбирах защо Анна няма истинско гадже — тя можеше да има всеки, когото пожелае, и въпреки това беше тук, губеше си време с човек като мен.
— Страхотно, — казах и се отдръпнах. Имах нужда от няколко секунди, за да се отпусна, да довърша цигарата и да си представя как ще протече тази нощ.
— Нервен си заради Рони ли? — попита тя, облягайки се на парапета. Тя знаеше, че имам нужда от моето пространство, моето време сам. Затова продължавах да се връщам при нея.
Дръпнах и бавно изпуснах дима.
— Не, не съм нервен. — Раздразнен беше по-скоро.
— Заради мащехата ти ли е? — Тя знаеше за новия брак на баща ми и колко много ме притесняваше ситуацията, въпреки опитите ми да я прикрия.
— Дъщеря ѝ — казах, загасвайки цигарата от подметката на обувката си. — Тя не знае кой съм и на какво съм способен, — продължих аз.
— Искаш ли да ѝ обясня? — попита тя и само да си представя Ноа и Анна да се изправят една срещу друга беше едновременно весело и разстройващо.
— Не. Просто имам нужда тя да си държи устата затворена и да стои далеч от работата ми.
— Не искаш ли да я отведеш по пътя към гибелта? – попита Анна. За секунда си помислих, да, да.
— По-добре да я държа далеч от това. Не искам да ми създава повече проблеми, както направи снощи.
Вятърът разлюля косата на Анна от врата ѝ. Отидох до нея и я бутнах зад ухото ѝ. И тогава мозъкът ми потърси нещо, което го нямаше – тази татуировка, възелът, я нямаше и точно тогава тази татуировка беше единственото нещо, което исках да целуна.
Пуснах я, въпреки че явно искаше повече.
— Да тръгваме, — казах аз. — Ще закъснеем.
— Мислех, че не ти пука. — Раздразнението на Анна беше очевидно.
— Права си, — казах аз, малко объркан.

9. Ноа
Веднага щом Ник си тръгна, седнах на леглото си, за да си поема дъх. Състезания… Това ми беше слабото място. Това беше едно от малкото неща, които бях наследила от баща си, едно от малкото неща, които ми беше приятно да правя с него. Спомних си как седях на пода в краката му и гледах НАСКАР по телевизията. Баща ми беше един от най-добрите шофьори на своето поколение, докато всичко не се обърка.
Можех да видя лицето на майка ми, когато ми забрани да се връщам в този свят — бързи коли, състезания. Само на десет години знаех всичко за шофирането и когато краката ми станаха достатъчно дълги, за да стигна до педалите, баща ми ми позволи да карам с него. Това беше едно от най-невероятните преживявания в живота ми. Все още можех да си спомня еуфорията от чистата скорост, пясъка, полепнал по предното стъкло, качването в колата, скърцането на гумите — преди всичко спокойствието, което ми даде. Състезанията означаваха, че нищо друго няма значение. Бяхме сами, колата и аз. Никой друг.
Но това беше тогава. Оттогава майка ми ми каза недвусмислено да стоя далеч от състезанията и трябваше да го приема, независимо колко ми липсваше.
Въздъхнах, станах и грабнах телефона си, който не спираше да вибрира. На приятелите ми сякаш не им липсвах. Те щяха да отидат на друго парти онази вечер и изглежда не разбраха, че все още съм в груповия чат и мога да прочета всички подробности за това кой, къде и колко планира да пие.
Бях тъжна, но и раздразнена. Дан все още не ми се беше обадил. Копнеех да чуя гласа му, да говорим така, както бяхме говорили преди да си тръгна, часове и часове. Защо не ми се обади?
Беше ли забравил за мен?
С тези мисли излязох от стаята си и намерих майка ми и Уил във вестибюла. Беше облечен в смокинг и приличаше на холивудски актьор с елегантната си осанка, която, за съжаление, и синът му е наследил. Трябваше да призная, че когато видях Ник в черния му костюм и бяла риза, ми беше трудно да не се взирам или да направя снимка. Беше повече от красив, но това беше единственото положително нещо в него. Състезанието обаче ме изненада. Така че имахме общо нещо повече от една татуировка.
Майка ми беше ослепителна. Всички очи щяха да бъдат вперени в нея тази нощ и с право.
— Ноа, ти си прекрасна, — каза тя, сияеща, но каквото и да е, тя беше моя майка, винаги щях да бъда красива за нея.
Уил ме погледна и сбърчи чело, което веднага ме накара да се чувствам неудобно.
— Станало ли е нещо? – попитах изненадано и раздразнено. Със сигурност нямаше да ми каже да се прикрия. Едно нещо би било, ако аз го мислех, но той? Не знаех какво да отговоря. Но тогава лицето му се отпусна.
— Напротив, изглеждаш зашеметяващо!
— Само една малка корекция, — каза майка ми, ровейки из чантата си, извади малко шишенце и напръска голите ми рамене и деколте. — Сега ще направиш още по-добро впечатление.
Както и да е. Майка ми мислеше, че все още съм малко момиченце с две опашлета, както се изрази Николас.

Излязохме навън, където ни чакаше искряща лимузина. Бях изненадана, но в същото време и отегчена. Не знам защо ме изненада — какво друго очаквах? — но все пак не можах да свикна с този луксозен начин на живот.
Уил и майка ми си наляха чаши шампанско и, за моя изненада, ми предложиха една, която приех с удоволствие, изпих на един дъх и напълних отново, преди те да се усетят. Ако исках да прекарам нощта, това нямаше да са последните, които изпивам.
Никълъс вече беше тръгнал. Завиждах на свободата му да идва и да си отива и да прави каквото си иска. Трябваше скоро да си намеря работа, ако исках да имам кола. Нямаше начин да разчитам на някой друг, за да стигна там, където трябваше.
Извадих телефона от ръката си и видях, че Дан не ми се е обадил и че няма съобщения за мен в нашия групов чат. Поех си няколко пъти дълбоко въздух и си казах, че ще се обади. Вероятно беше загубил телефона си или нещо друго му беше попречило просто да натисне проклетия бутон и да говори с мен.
Това помрачи настроението ми, когато стигнахме до хотела. За моя изненада куп фотографи чакаха да увековечат момента, в който Уилям Лейстър щеше да разшири компанията си, а с нея и богатството си. Чувствах се толкова не на място, че щях да избягам, ако не бях с тези проклети високи токчета.
— Никълъс вече трябва да е тук — каза Уилям. Тонът му беше сериозен. — Той знае, че семейните снимки се правят в началото на вечерята. — Това беше първият път, откакто срещнах Уил, когато го видях наистина ядосан.
Чакахме десет минути в лимузината, докато хората ни крещяха да излезем, за да могат да ни снимат. Беше нелепо да стоя сгушена там, но предполагам, че милионерите нямат нищо против да карат десетки фотографи да чакат проклетата им снимка.
След това настана суматоха и фотографите се обърнаха и започнаха да крещят името на доведения ми брат.
— Той е тук! — извика Уилям, раздразнен, но и облекчен. — Хайде, скъпа, — каза той на майка ми и отвори вратата.
Веднага щом излязох, видях как светкавиците на фотографите на практика заслепяват Ник и неговата придружителка. Те изглеждаха като истински филмови звезди и бяха третирани като такива. Как може толкова много хора да знаят името му?
Погледите ни се срещнаха. Погледнах го с безразличие, независимо колко красив беше, а той ме изгледа намръщено, преди да се обърне отново към гаджето си или приятел с облаги, или каквато и да е, по дяволите, тя. Той я целуна по устните, а фотографите пощуряха.
Когато се разделиха, хората викаха за още.
— Анна, как си? — Уил поздрави придружителката на Никълъс. Очевидно беше побеснял. —
Ако нямаш нищо против, трябва да направим няколко семейни снимки, но ще се присъединим към теб след няколко минути. — Какъв нежен начин да свалиш някого от гърба си!
Анна ме наблюдава внимателно няколко секунди. Беше ясно, че тя вече ме мрази. Може би
Никълъс е имал време да ѝ разкаже за мен.

Без да ѝ обръщам внимание, отидох до майка ми, за да направя най-накрая тази проклета снимка. Бяхме поставени пред рекламен банер и светкавиците моментално ме заслепиха. Тъй като майка ми се омъжи за един от най-добрите адвокати и един от най-успешните бизнесмени в Съединените щати, знаех, че от време на време пишат за него във вестниците, но това, което се случи тук, беше пълна лудост.
Навсякъде има реклами за Leicester Enterprises. Наоколо имаше истински звезди. Сред гостите видях Джоана Мейвис, облечена в красива рокля.
— Наистина ли е тя, моята любима писателка? – попитах, като хванах майка си за ръката. Но чувствах твърде силни ръце, за да бъдат ръцете на майка ми.
— Искаш ли да те запозная с нея? — Никълъс отговори.
Веднага пуснах ръката му и го погледнах невярващо.
— Познаваш ли я? – попитах невярващо.
— Да, — кимна той, сякаш беше най-обикновен познат. — Фирмите на баща ми работят с много холивудски знаменитости. От детството си съм срещал повече звезди от всеки, който живее в Лос Анджелис. Знаменитостите обичат адвокати, които често ги освобождават от затвора.
Взех чаша шампанско от сервитьора, който минаваше покрай нас. Измъчваше ме безпокойство.
— А твоята приятелка? — Попитах, за да се разсея. — Заряза ли я сама след публична проява на любов?
Той се намръщи, очите му блестяха от гняв.
— И така, искаш ли да те запозная с нея или не? — попита ядосан той.
— Дори не се обсъжда, разбира се! Обичам Джоана! Тя написа най-добрите книги в света.
— Хайде да вървим, но не крещи от възторг, моля те.
Хвърлих му недоволен поглед.
— Боже мой! — Лицето на Джоана се разля в широка усмивка, когато Ник се приближи и я поздрави. — Ник, изглеждаш страхотно! — възкликна тя, прегръщайки го.
— Благодаря ти, ти също изглеждаш страхотно, както винаги. Видя ли вече баща ми? — попита той, докато аз я гледах с възхищение, опитвайки се да запомня всяко нейно движение. Бих дала всичко в този момент за фотоапарат.
— Да, поздравих го, — отвърна тя, смеейки се. — Имаме нужда от повече адвокати като него.
След този кратък разговор Никълъс се обърна към мен:
— Запознай се с най-големия си фен — моята полусестра Ноа, въпреки че можеш да я наричаш просто Ред, — каза той, смеейки се, но не ме интересуваше.
Тя се усмихна.

— Ти си удивителна! Обожавам книгите ти — казах с треперещ глас, първото нещо, което ми дойде на ум. Толкова години мислено репетирах тази среща, за да кажа най-накрая най- изтърканата и стандартна фраза.
— Благодаря ти, — каза тя и ме прегърна.
Тя ме прегърна!
— Искаш ли да ви снимам? – попита Ник, докато Джоана ме прегръщаше.
— О, Боже… Но аз нямам фотоапарат, — признах аз, гледайки объркано Никълъс.
Той се засмя:
— Исусе, Ноа, защо съществуват мобилните телефони?
Усмихнах се и осъзнах колко съм объркана. Джоана прегърна раменете ми. Ник насочи своя iPhone към нас и най-добрият момент от живота ми беше увековечен.
— Много ви благодаря, — казах онемяла и се обърнах да я погледна отново.
— За нищо, красавице — отговори усмихната Джоана и се отдалечи със спътника си.
— Длъжник си ми, сестричке, — предупреди ме Ник, пъхна телефона в джоба си и се наведе право към ухото ми. — Дръж си устата затворена.
Дъхът му изпрати леки тръпки по гърба му. Но не ме интересуваше, не можех да спра да се усмихвам.
Все още се усмихвах, когато мобилният ми телефон извибрира. Мислех, че снимката дойде с
Джоана.
Изпратиха ми снимка, да… Снимка на Дан, който целува момиче. С момиче, което познавах по- добре от себе си. Сърцето ми спря. Ръцете ми трепереха, усетих силна топлина. Не може да е истина.
— Не мога да повярвам това… — прошепнах с болка. Имаше буца в гърлото ми. Щях да избухна в сълзи, да изплача всички сълзи, ако можех да го направя точно сега.
— Какъв е проблемът? — попита Ник.
Той все още беше до мен и сигурно е видял снимката на екрана на телефона ми.
Трябваше да се махна от тук. Буквално ударих телефона си в гърдите на Ник и изскочих на улицата през вратата в ъгъла на коридора. Имах нужда от чист въздух, трябваше да бъда сама.
Чувствах се като най-глупавия, най-унижения човек на земята. Тя беше най-добрата ми приятелка. Как можа тя да ми причини това? Как?
Влязох в банята на хотела и се приближих до огледалото. Сложих ръце на мраморния плот на умивалника и наведох глава. Какво боли повече? Че първото ми гадже, в което се влюбих, ми е изневерявало или че момичето, с което е изневерил, е най-добрата ми приятелка?
Залагай!
Исках да крещя на някого, да счупя нещо. Трябваше да освободя натрупания гняв, да направя нещо, иначе чувствах, че ще се пръсна и ще се разбия на хиляди парчета...

Влечуго! Кучи син!
Поех си няколко пъти дълбоко въздух, опитвайки се да се успокоя. Той ще разбере на какво съм способен!
Събрах се и се върнах в залата, където гостите ядоха, пиха и весело си бъбриха какви ли не глупости. Те нямаха представа колко болка изпитвах в този момент. Исках да крещя и да унищожа всичко наоколо. Отидох направо в бара.
Приличащият на мексиканец човек, който отговаряше за сервирането на коктейли, дойде при мен и като избърса ръцете си с влажна кърпа, попита.
— Какво искате, госпожо?
Завъртях очи:
— Виж, аз съм на седемнадесет и ти сигурно си, така че не ми говори, сякаш съм един от онези арогантни костюмари, — казах му рязко.
За моя изненада той се засмя с глас.
— Заинтригува ме, — отвърна той.
— Дори не си мисли, че съм една от тях — повторих рязко. — Тук съм, само защото лудата ми майка реши да се омъжи за Уилям Лейстър, а не защото това е любимото ми място.
След като казах това, изпих шампанското на един дъх и върнах чашата на сервитьора за още едно наливане.
— Чакай малко… — каза той, поглеждайки назад и след това се взря в мен. — Ти ли си полусестрата на Ник? — попита онемяло.
Боже мой, още един приятел на това копеле!
— Аз съм, единствена и неповторима, — отвърнах, нетърпеливо чакайки да ми налее още едно питие.
— Съжалявам — призна той и най-накрая напълни отново чашата ми.
Това ми хареса. Всеки, който мразеше Ник, беше в списъка ми с приятели.
— Какво знаеш за него, освен ненадминатата му репутация на негодник и арогантно копеле?
— попитах, като го погледнах любопитно.
— Не мисля, че ти трябва да знаеш, — отвърна той, докато напълваше чашата ми, този път без да питам.
С тази скорост ще съм мъртва до полунощ.
— Ако имаш предвид незаконните състезания, тогава знам за тях, — казах аз и осъзнах, че наистина искам да вляза в тях.
Наистина ли ще седя в тази стая с хора, които не познавам и мразя? И няма да правя това, което обичам най-много, само защото майка ми не ми позволява? А тя попита ли ме, когато реши да промени драстично живота ни? Ако не бях напуснала, все още щях да имам гадже и най-добър приятел. Въпреки че може би заминаването беше необходимо, за да се разбере истината.

— Аз също ще отида на тези състезания и ти ще ме заведеш там, — казах аз и почувствах леко изтръпване в тялото си. Винаги се появяваше, когато правех нещо нередно. Но днес няма да бъда добро момиче, което всички очакваха от мен да съм.
Тази нощ щях да правя каквото си поискам, а ако успеех и да отмъстя, тогава още по-добре.

Изтегляне 4.06 Mb.

Сподели с приятели: