Анотация "Не исках топлина, исках огън."
Изтегляне 4.06 Mb. Pdf просмотр
|
| 10. Ник Гледах я как си тръгва, без да разбирам нищо. На екрана на телефона ѝ, под снимката, имаше съобщение: Това се случва, когато напуснеш града. Наистина ли си мислеше, че Дан ще те чака вечно? Кой е този тъпак Дан? И коя по дяволите е тази кучка Кай, за да изпраща съобщения като това? Без никакво смущение отворих папката със снимки в телефона ѝ. Имаше много снимки с брюнетка, която беше точно момичето на снимката, много снимки с приятели, изглежда, в училище. Най-накрая намерих снимката, която търсех. Този пич, Дан, държеше лицето на Ноа в ръцете си и я целуваше, а тя не можеше да сдържи смеха си, вероятно защото знаеше, че ги снимат. Той ѝ е изневерил... Сложих телефона в джоба си. Исках да го хвърля в дълбокия океан. Не знам защо толкова се ядосах за тази снимка. Едно нещо знаех със сигурност, че тази нощ ще убия всеки, който ми се изпречи. Отидох до масата, до мястото, където лежеше картата с моето име, до нея беше мястото на Ноа, а от другата страна — на Анна. Пред мен седеше баща ми, до него — Рафаела. На масата имаше още две двойки, чиито имена не помнех, но знаех със сигурност, че ще се впечатлят от очарователния и примерен син на Уилям Лейстър. След по-малко от две секунди Анна се появи до мен. Усетих парфюма ѝ. — Къде е малката ти сестра? — презрително попита тя. — Циври, защото ѝ изневериха, — отговорих сухо, без да се замисля. Анна се засмя и от това ме заболя. — Нищо чудно, тя е още дете — каза тя презрително. Погледнах я. В тона ѝ имаше твърде много враждебност, въпреки че беше видяла Ноа само за няколко минути. От друга страна, вероятно не ѝ хареса начинът, по който ме удари предната вечер. — Нека да говорим за нещо друго. Имам достатъчно грижи покрай нея вкъщи — казах, оставяйки чашата си на масата. Интуитивно започнах да търся Ноа с очи. Повечето от гостите вече са заели местата си. И тогава я забелязах в един бар в другия край на коридора. Станах веднага, щом видях сервитьора да се приближава към нея и тръгнах към тях с твърда крачка. Беше невъзможно да позволя на Марио да се запознае със сестра ми. Когато се приближих, чух последните ѝ думи: „Ще се видим на вратата след пет минути...“ — Здравей и на теб, Ник, — каза тя с усмивка. — Стига шеги, сопнах се аз. — Какво, по дяволите, правиш тук? Марио беше човек от миналото ми, не можех да му позволя да общува с Ноа. Беше твърде рисковано. — Не всичко се върти около теб, Никълъс, — каза Ноа и аз трябваше да се сдържа да не бъда груб с нея. — Мога ли да взема телефона си обратно? — попита тя и се обърна към мен с протегната длан. Погледнах я внимателно. Нито следа от тези сълзи, които видях наскоро. Нищо. Студена като лед. — Хайде! Да чакам ли до утре? — добави тя нетърпеливо. Усетих как започвам да кипя. Марио се засмя, вдигайки ръце, сякаш се отказваше. — Не бих се забърквал с нея, човече, — предупреди ме той, сякаш я е познавал през целия си живот. — Ноа, спри да бъдеш глупава, ти дори не го познаваш, — казах, опитвайки се да говоря спокойно с нея, докато тя решително извади мобилния си телефон от джоба ми. — Познавам теб, нали? — отвърна тя намръщено. — Освен това, за твоя информация, отивам на същите състезания, които ти толкова внимателно пазиш в тайна — обяви тя. Отворих широко очи, погледнах в двете посоки и пристъпих към нея. — Какво пушиш, момиче? — изсъсках, губейки самообладание. — Кракът ти няма да стъпи там, чуваш ли ме? Думите ми нямаха ефект върху нея. — Мога да отида там и да не кажа нищо на никого, или мога да остана тук и да разкажа всичко на баща ти. От теб зависи. Гадост! Не разбирах логиката ѝ. Гаджето ѝ изневери. Всяко нормално момиче би плакало в ъгъла... Бях уморен, не можех да я гледам през цялото време. Върнах се на масата си. Това, което най- много ме тревожеше, беше, че баща ми в крайна сметка щеше да разбере какво правя извън дома. Това досадно момиченце можеше да ме издаде. Не само че не ѝ пукаше какво казвам, но и реши да се намеси в работите ми. Един час по-късно станах и отидох в бара, където баща ми и Рафаела разговаряха с една двойка. Баща ми се усмихна и ме потупа по рамото. Тези жестове ме дразнеха. Той наруши личното ми пространство. — Тръгваш ли вече? — попита той без никакъв укор. Това ме зарадва. Така че мога да си тръгна свободно. — Ами да, — казах аз, оставяйки чашата си на бара. — Трябва да стана рано утре, за да продължа да работя по нашия случай, — добавих аз. Баща ми кимна с разбиране: — Ноа вече се прибра, така че ако си уморен, можеш да се прибереш и ти. Поклатих доволно глава и напуснах купона с Анна. |