Анотация "Не исках топлина, исках огън."

Опитах се да контролирам непреодолимото си желание да взема колата ѝ и да потегля към града.
— Спри да се държиш като петгодишно дете, облечи се и ела на вечеря с мен и нашето ново семейство. — Тонът ѝ беше груб. Но когато видя изражението ми, лицето ѝ се отпусна и тя каза:
— Не те моля да правиш това всеки ден. Само тази вечер. Моля те. Заради мен.
Поех си няколко пъти дълбоко въздух, преглътнах всичко, което исках да кажа, и кимнах.
— Само тази вечер.
***
Когато майка ми си тръгна, влязох в дрешника. Отвратена от всичко и всички, потърсих облекло, което да е удобно и да не мразя. Исках да им покажа, че и аз мога да бъда възрастен.
Развеселеното, невярващо изражение на Никълъс, докато ме гледаше със светлите си очи, все още беше заседнало в съзнанието ми. Той ме гледаше сякаш бях малко момиченце, което се забавляваше да плаши с ужасното си куче.
Куфарът ми беше отворен на пода. Коленичих и започнах да ровя дрехите си. Майка ми вероятно очакваше да се облека с нещо, което тя ми беше купила, но това беше последното нещо, което обмислях. Ако се предадях, щях да създам лош прецедент. Приемането на това облекло беше като приемане на този нов живот. Би означавало да загубя достойнството си.
В ярост избрах черната си рокля на Ramones. Кой може да каже, че не е елегантно? Огледах се за обувки. Не бях момиче с обувки, но ако сляза долу с моите кецове, майка ми определено щеше да загуби хладнокръвие и да ми каже да се преоблека. Най-накрая избрах едни прилично изглеждащи сандали с малко токче – нищо, което не можех да направя.
Отидох до огромното огледало на една от стените и се огледах бавно. Моята приятелка Бет със сигурност би одобрила. И мисля, че Дан винаги е намирал тази рокля за секси.
Пуснах косата си и я пригладих, а на устните си сложих малко гланц. Доволна от резултата, грабнах малка чанта и се запътих към вратата.
Точно когато го отворих, заварих Никълъс, който се спря да ме погледне, докато онзи зъл Тор стоеше до него. Не можах да не направя крачка назад.
По някаква необяснима причина новият ми брат се усмихна и очите му блестяха с някаква неясна, неразгадаема емоция.
— Никой ли не те е научил как да се обличаш там, в дупките? — той каза.
Дадох му най-ангелската си усмивка.
— Да… но всички, които се опитваха, бяха глупаци като теб, така че предполагам, че затова никога не съм им обръщала внимание.
Той не очакваше този отговор и аз определено не очаквах да видя усмивка, разтегната по тези чувствени устни. Изведнъж отново забелязах колко е висок и мъжествен. Носеше панталони и риза с горните две разкопчани копчета. Без вратовръзка. Не позволих на хладното синьо на тези очи да ме сплаши. Вместо това погледнах кучето му. Вместо да ме дебне като убиец, сега махаше с интерес опашка.

— Кучето ти изглежда съвсем различно. Ще му кажеш ли да ме нападне сега или ще изчакаш до след вечеря? — Ухилих се, преструвайки се на приятелско отношение.
— Не знам, Лунички. Зависи как се държиш. — С тези думи той ми обърна гръб и тръгна надолу.
Стоях неподвижно няколко секунди, опитвайки се да контролирам емоциите си. Лунички! Той ме нарече Луничка! Той си търсеше неприятности… истински проблеми.
Вървях зад него, опитвайки се да се убедя, че не си струва да се ядосвам заради забележките му или начина, по който ме гледаше, или просто факта, че е там. Той беше един от многото хора, които бяха предназначени да ми лазят по нервите в този град, така че можех да свикна с него.
След като слязох долу, отново се изненадах от великолепието на къщата. Чувстваше се някак старо, но в същото време изискано и модерно. В очакване на майка ми, без да обръщам внимание на човека до мен, погледнах кристалния полилей, висяща между гредите на тавана.
Сигурно беше направен от хиляди парчета стъкло, които падаха като замръзнали дъждовни капки, сякаш искаха да достигнат земята, но бяха принудени да останат във въздуха кой знае колко дълго.
Погледите ни се срещнаха за кратко, но вместо да погледна настрани, реших да опитам да го накарам той да го направи вместо това. Не исках да си мисли, че се докосва до мен, че може просто да се държи с мен както иска.
Но очите му не помръднаха. Той ме наблюдаваше с невероятна решителност. Точно когато си помислих, че не мога да издържа повече, майка ми се появи с Уилям.
— Е, цялата банда е тук, — каза той, като ни погледна и се усмихна. За мен поводът беше абсолютно безрадостен. — Запазих маса в клуба. Надявам се, че всички сте гладни. — Той се запъти към вратата с майка ми, увиснала на ръката му.
Очите на мама се превърнаха в чинийки, когато видя роклята ми.
— Какво носиш? — прошепна тя в ухото ми.
Направих се, че не слушам и излязох навън. Въздухът беше топъл и освежаващ и чувах как вълните в далечината се разбиват в брега.
— Искаш ли да се возиш с нас, Ник? — Уилям попита сина си.
Но той вече беше обърнал гръб и вървеше към безупречно черно 4x4, което стоеше високо над земята. Трябва току-що да е дошло от автокъщата. Извъртях очи. Типично!
— Ще взема моята, — каза той, обръщайки се, докато отваряше вратата. — Отивам при Майлс след вечеря. Ще завършим доклада по случая Refford.
— Отлично — каза баща му. Нямах представа за какво говорят. — Може би искаш да се возиш с него до клуба, Ноа? По този начин можете да се опознаете малко по-добре? — Уилям изглежда смяташе, че току-що му е хрумнала най-гениалната идея.
Погледнах към Ник, който беше повдигнал вежда в очакване на моя отговор. Той изглежда смяташе цялата ситуация за смешна.

— Не искам да се возя с някого, ако не знам как шофира, — казах на новия си втори баща, надявайки се, че това ще удари сина му там, където го боли. На повечето момчета не им харесва допускането, че не могат да шофират. Обръщайки се настрани от джипа, се качих в черния мерцедес на Уил, наслаждавайки се на уединението на задната седалка, докато пресичахме улици на път за някакъв клуб на богаташи.
Всичко, което исках, беше нощта да свърши възможно най-скоро, да приключа с този щастлив семеен акт, който майка ми и съпругът ѝ се опитваха да създадат, и да се върна в стаята си, за да се опитам да си почина.
След 15 минути влязохме в някакво предградие с големи, добре поддържани дворове. Беше нощ, но успях да прочета ярко осветената табела край пътя, която ни приветстваше с добре дошли в яхтклуба на Мери Рийд. Преди да ни пусне да минем, един пазач в елегантна къщичка до портал надникна да види кой е в колата. Беше очевидно, че разпозна шофьора.
— Г-н Лейстър, добър вечер. Госпожо! — добави той, обръщайки се към майка ми.
Новият ми втори баща поздрави пазача и влязохме в клуба.
— Ноа, твоята членска карта ще бъде тук следващата седмица, но ако имаш нужда преди това, просто кажи моето име или това на Ела, — каза той, поглеждайки към майка ми.
Почувствах се като ударена в сърцето, когато го чух да я нарича така. Това беше името на баща ми за нея и бях сигурна, че майка ми изобщо не го харесваше — твърде много лоши спомени.
Но как щеше да каже това на прекрасния си нов съпруг?
Майка ми беше професионалист в забравянето на неща, които са тъжни или трудни. Докато аз ги държах вътре, дълбоко в себе си, докато накрая всички избухваха и излизаха.
Спряхме колата точно пред вратата на луксозното заведение. Един камериер ни пусна майка ми и мен, взе бакшиш от Уилям и закара колата кой знае къде.
Ресторантът беше невероятен. Всичко изглеждаше от стъкло. Можех да видя няколко маси от мястото, където стоях, заедно с огромни аквариуми, пълни с раци, риби и калмари, чакащи да бъдат убити и сервирани. Усетих някой зад мен, дъх до ухото ми, от който ме побиха тръпки.
Когато се обърнах, видях Никълъс. Дори с моите токчета той беше с половин глава по-висок от мен. Той дори не ме погледна.
— Имам резервация на името Уилям Лейстър, — каза Уилям на хостесата. По някаква странна причина изражението ѝ се промени и тя побърза да ни преведе през трапезарията, която беше едновременно пълна, спокойна и уютна.
Нашата маса беше на едно от най-добрите места, със същата топла светлина от свещи, която преобладаваше в целия ресторант. Стъклената стена даваше впечатляваща гледка към океана.
Чудех се дали този вид прозрачни стени са често срещани в Калифорния.
Откачах, честно казано.
Седнахме и веднага майка ми и Уилям започнаха да си бъбрят и да се усмихват като влюбени глупаци. Междувременно забелязах удивения, недоверчив поглед на сервитьорката към Ник.
Той сякаш не го осъзнаваше. Просто си играеше с малката солница. Ръцете му бяха много добре поддържани, с тен и големи. Погледнах от тях към ръцете му, докато стигнах до лицето му и забелязах, че очите му ме гледат с интерес. Затаих дъх.

— Какво ще поръчате? – попита майка ми, разваляйки магията.
Оставих я да ми поръча. Повече от половината ястия в менюто ми бяха непознати. Докато чакахме храна, Уилям се опита да въвлече Ник и мен в разговор.
— Вече казах на Ноа за спортовете, които можеш да практикуваш тук, в клуба, — каза Уил, принуждавайки сина си да погледне от дъното на стаята към него. — Никълъс играе баскетбол и е страхотен сърфист, — каза той, без да обръща внимание на отегчения поглед на Ник.
Сърфист... Нямаше как да не завъртя очи отново. За мое съжаление Никълъс забеляза това. Той се наведе напред, леко надвесен над масата, и започна да ме изучава напрегнато.
— Забавлява ли те нещо, Ноа? — попита той, опитвайки се да изглежда приятелски. — Смяташ ли, че сърфирането е глупав спорт?
Преди майка ми да отговори вместо мен и да видя, че тя вече ще го направи, побързах да се наведа над масата.
— Ти го каза, не аз, — казах, усмихвайки се невинно.
Харесвам колективните спортове, които имат стратегия, добър капитан, постоянство и усилия.
Всичко това намерих за себе си във волейбола. И бях сигурна, че сърфирането дори не може да се сравни с него.
Преди да успея да кажа всичко това, сервитьорката дойде. Ник не можа да не я погледне отново и този път сякаш я позна. Мама и Уилям продължиха да говорят оживено, някаква семейна двойка спря да ги поздрави.
Сервитьорката, младо момиче с тъмнокестенява коса в черна престилка, подреждаше ястията ни на масата и случайно бутна Никълъс.
— Съжалявам, Ник, — промърмори тя и след това ме погледна уплашено, сякаш беше направила голяма грешка.
Никълъс също ме погледна и веднага разбрах, че нещо се случва между тях. Възползвайки се от факта, че родителите ни бяха погълнати от разговора, се наведох към него.
— Познаваш ли я? — попитах, докато той си наливаше сода в кристална чаша.
— Кого? – отвърна той, правейки се на глупак.
— Сервитьорката, — казах, като се вгледах в лицето му с интерес.
Изражението му не издаваше нищо — беше сериозно и спокойно. Още тогава разбрах, че
Никълъс Лейстър е човек, който много добре умее да крие чувствата си.
— Да, тя ме е обслужвала повече от веднъж, — каза той, като ме погледна. Изглеждаше така, сякаш ме предизвикваше, сякаш искаше да започна да споря с него. Така, така, така, Ник е

Изтегляне 4.06 Mb.

Сподели с приятели: