Ариел, 2672 година, 8ма година от управлението на император Саймън 4ти

Баражните батареи откриха огън и настъпи битка, на която нямаше как да повлияя – компютъра на ракетата, срещу защитния компютър на катера. Нервите ми се изпънаха до краен предел, въпреки автоматичния контрол на адреналина, който ми налагаше био-чипа. Времето сякаш се забави – всеки плазмен заряд, който минаваше покрай ракетата ми, всяко нейно отклонение за отбягване на същия този заряд…

Разочарован стон се отрони от устните ми, когато едно от баражните оръдия успя да уцели ракетата и да я превърне в малко парче разтопен метал. Не трябваше да става така.

Мини на 217

Засилих се челно към плочата и се заковах рязко в момента, в който лазерите ми се озоваха под щита. Натиснах спусъка най-спокойно и започнах да режа плочата на парчета. Обстрела по корабът ми ставаше все по-интензивен, но не обръщах внимание – плочата беше целта ми.

Усетих, че пробивам плочата и прониквам в отделението зад нея и спрях лазерите. Довърших нещата, обсипвайки плочата с осколки от магнитното си оръдие. Това отвори доста голяма дупка. Нямах кой-знае какъв избор на действие – щитът ми се претоварваше, трябваше да се оттегля за секунда.

Губиш 80 точки Щит.

Мини на 205.
199.

Успях, вкарах смъртоносния си товар в дупката и прелетях над нея. Но нещо обърках времето, защото не успях да се отдалеча на време от катера…

Мини на 180.
200.

Засякох се с благордничката в коридора водещ към яхтата й. Тъкмо щях да подхвана културен разговор, когато тя извади от някъде лазерен пистолет и го насочи към мен.

- Какво става, капитане! Защо не мога да се върна на кораба си! – гласът й може и да беше истеричен, но ръката й с пистолета не трепваше.

- Милейди – започнах, държейки я на мушка със зашеметителя си – може би ще е по-разумно вие да ми отговорите, защо вашите кораби ни атакуват?

- Какво? – не вярвах да играе изненадата си. Никой не е толкова добър актьор!

- Лил – включих комуникатора си – докладвай за броя и вида на атакуващите ни кораби!

- Сър, в момента са едва три леки изтребителя, първия трус бе от ракета насочена към двигателите ни. Скенерите потвърждават наличието на още ракети в корабите. Сър, те не отговаря на повикванията ми!

- Естествено, че не отговарят! Те са авангард! Големият им шеф трябва да пристигне скоро. Как вървят изчисленията за скока?

- Все още събираме данни, сър!

- Лил, трябва да се махаме, преди да дойде някоя фрегата! Дори скок на късо разстояние ще ни измъкне от изтребителите!

- Да, сър. – изведнъж усетих, че вече не говори на мен – Сигурен ли си? Мамка му!

- Лил! – изкрещях – Какво става, в името на имперските топки!

- Сър изтребителите захождат към нас… внимавайте! Ракети! Сблъсък след три… две… едно… нула…

Целия кораб се разтресе. По холо-видеото корабите се тресяха за щяло и за не щяло, включително от лазерни изстрели. В реалността, обаче трусовете се случваха само при експлозии. Големи експлозии.

Елинор загуби равновесие и падна на пода, изпускайки пистолета си. Бързо се придвижих до него и го грабнах. После усетих леко течение и замръзнах за стотна от секундата. Цивилните трудно познават симптомите на декомпресия. Аз ги надушвам на мига.

- Лил! Имаме пробойна някъде! – изкрещях по комуникатора.

- Сър, ако позволите… не някъде. Целия сектор Б е унищожен… на практика.

- Лил, човече, скачай!

- Не можем, сър, все още сме близо до спътника! Гравитацията му ще ни разкъса. Освен това…

- О… има и още. – иронията е най-добрия приятел на войника.

- Сър, не мога да гарантирам, че корабът ми ще издържи на скока! Не мога да рискувам живота ви със скок.

Въздъхнах. Беше прав. Аз трябваше да се измъкна. Иначе командването щеше да попадне в ръцете на Ли. Нека не ви заблуждава детинското й поведение – щом разбереше за атаката над дипломатическа мисия, тя щеше да започне широкомащабна война. С всичко, което им и всичко, което може да събере от тук и от там.

- Лил, слушай ме. Ще се опитам да се измъкна със Сърпа. Излитам, изхвърляш всичкия излишен товар и скачаш. После директно предаваш координатите ни на “Константин” и искам пълна бойна група да се появи тук на мига!

- Сър, - боже, цивилните винаги възразяваха! – Не мога да ви изоставя!

- Можеш и още как, това е заповед!

- Съжалявам, че ви прекъсвам, момчета – бях забравил, че лейди а-Хрийн слуша целия разговор. – но разбирам достатъчно от космически сензори, за да забележа, че изтребителите ги няма.

Веднага отидох до панела, пред който стоеше тя. Наистина, сензорите не отчитаха нищо. Замислих се – защо си тръгваха? Мислеха, че няма да скочим ли?

- Подпространствена активност! – разнесе се гласа на пилота – Три обекта.

Гледах втренчено сензорите и чаках. Изведнъж се появиха трите “обекта”. Изпсувах така, както само десантчик може да псува. Бяха три стари щурмови катера “Сокол 1”. Щяха да ни изядат с парцалите, ако не се махнехме веднага от тук.

Мини на 246.

Щита ми засвети в червено изведнъж. Бях забравил за совалките!

Трите совалки ме обстрелваха с лазерните си оръдия с явното намерение да ми причинят лоши неща. Въздъхнах дълбоко и се впуснах в защитни маневри. Само, че не вървеше да им бягам така, да не говорим, че в момента, в който в катера успееха да ограничат щетите от бомбардировката, щяха да ми вгорчат живота още повече.

Губиш 16 точки Щит.

Можех да се опитам да използвам ракетите си по тях – най-малкото бяха най-бързия начин за премахване на совалките – мини на 165.

А можех и да се впусна в лудешка битка на маневриране, пестейки си ракетите за катера – мини на 170.
202

Да заходиш за атака с лазери към по-голям кораб е лесно, ако кораба е много по-голям. В конкретния случай не бях от добрата страна на нещата. По принцип, ако бях дълбоко убеден в стабилността на щита си, можех просто да се спусна възможно най-бързо под щита на катера (нямаше никакъв реален начин да победя такъв щит с малките си лазери), където да се закова най-нахално и да почна да режа с лазерите. Рисковете на този план бяха много. Първия беше простия факт, че трябваше да понеса всичкия огън от две лазерни кули и цялата баражна система, който щеше да е много. Втория основен риск бе, че можеше да разрежа плочата и да уцеля реактора зад нея. Ако се случеше това, експлозията нямаше да ме пощади.

Другия вариант беше в известна степен по-рискован – трябваше да заходя няколко пъти под малък ъгъл и да отнеса плочата по този начин. По-нисък шанс да ме уцелят лазерните кули и баражните системи на заход, но можеше да се наложи да направя твърде много захождания и крайния ефект да е дори по-съкрушителен от първия вариант.

203

Мини на 205 за нов избор.

Май бях по-добър пилот, отколкото си мислех. Поредицата маневри, които бях научил от Ли ми се сториха лесни. Виж, прицелването в совалка по време на тези маневри е сложен момент. В един момент реших, че трябва да стрелям и го направих. Ракетата се отдели от нишата си под корпуса на изтребителя ми и излетя към целта си, по средата на преобръщането ми през крило. Проследих полета й с частица от съзнанието си, тъй като цялата ми концентрация бе в управлението на кораба. Малко кълбо от горящи газове бе последното нещо, което забелязах от совалката.

Въпросът беше, какво да правя с последната совалка?

Да я унищожа и нея с ракета (ако имах) – мини на 162

Или да я преследвам с лазерите си – мини на 156
205.

Нямах много останала работа. Въпросът беше как да я свърша?

Най-лесния начин беше, ако просто се приближах, пренебрегвайки огъня и пуснех една ракета или бомба в отвора – мини на 207.

Можех да опитам същото, стараейки се да не бъда уцелен – имаше шанс обаче да не реализирам попадението – мини на 212

Ако нямах ракети или бомби останали, можех просто да опитам с полу-самоубийствена маневра да ударя по реактора с лазерите и оръдието си – на 221.

Винаги можех и да се откажа от цялата идея – на 230.

Оказа се, че не ме бива да целя с ракети малки точки по корабите. Въпреки комплексната траектория и сложни промени в скоростта и ориентацията на ракетите, които бях задал, баражните батареи се справиха с тях без проблем, превръщайки ги в нажежен газ. Изругах ядно и рязко завих, чудейки се, какво да предприема…

Мини на 217
207.

Ускорих рязко и се приближих към отвора. Плана ми беше прост – бързо преминавам, пращам смъртоносния си товар в дупката и още по-бързо бягам. И така и направих. Нагласих момента на взрива да закъснее леко, за да мога да избягам. И мисля, че се получи прилично, макар определено да не успях да се отдалеча достатъчно…

Хищно се спуснах срещу другите две совалки, стараейки се да избягвам огъня им.

Ракетата се отдели от нишата си под корпуса на изтребителя ми и излетя към целта си, по средата на преобръщането ми през крило. Проследих полета й с частица от съзнанието си, тъй като цялата ми концентрация бе в управлението на кораба. Малко кълбо от горящи газове бе последното нещо, което забелязах от совалката.

Мини на 176.
211

Не е като да се справих особено добре с отбягването на обстрела – кулите успяха да ме уцелят няколко пъти, макар и нито веднъж директно. Все пак пуснах ракета по първата и я превърнах в стопилки. Време беше да продължа.

Ако искаш да продължиш с обстрела на кулите – мини на 229.

Ако пък си свършил ракетите – мини на 231
212

Приближих се, правейки защитни маневри. Това определено затрудняваше прицелването (както винаги).

Заходих с възможно най-бързо към катера. Нямаше да ми е трудно да уцеля самия катер. Виж, по-трудно щеше да ми е да уцеля точно плочата. Въртейки се като пумпал се приближих възможно най-бавно. Чак, когато достигнах самия катер стабилизирах траекторията си и пуснах бомбата.

Ракетата се отдели от нишата си под корпуса на изтребителя ми и излетя към целта си, по средата на преобръщането ми през крило. Проследих полета й с частица от съзнанието си, тъй като цялата ми концентрация бе в управлението на кораба. Най-вероятно точно заради това и не успях да прихвана противника като хората и ракетата ми го пропусна.

Пот се стичаше по челото ми от опитите да поддържам откачените си маневри. Време беше за промяна на плана. Вариантите пред мен бяха два – да ги погна с лазерите и оръдието (на 170) или просто без да обръщам внимание на атаките им да спра маневрите и да се прицеля като хората за втора ракета (на 173).
215

С усмивка наблюдавах как плочата вече не съществуваше. Здрава броня, но не достатъчно. Цивилни! Нямаха си и идея, че щом Империума се е отървал от този кораб, значи нещо не е в ред. Време беше за последната история.

Мини на 205.
216

Започнах да правя заход след заход и да удрям плочата, първо с лазерите си, после и с магнитното оръдие, докато не отворих солидна дупка в плочата. Отне ми пет-шест захода, но благодарение повече на късмета, отколкото на уменията ми, успях да се измъкна невредим. Време беше за края на историята…

Мини на 205.
217

Трябваше бързо да преосмисля тактиката си.

Ако имах още ракети можех да пробвам да премахна плочата с ракета – на 218.

Ако нямах или не исках да ги хабя можех да пробвам с лазерите – на 202

Можех и да пробвам да я премахна с ядрена бомба (ако имах останали) – на 197.

Във всеки случай ако ще ти е нужна една ракета или бомба, за да завършиш плана си безопасно.

Можех и просто да зарежа цялата история – на 230.

Излязох от прикритието на дипломатическата совалка и се насочих право към катера. Естествено, обстрелът започна веднага, така че се налагаше да маневрирам защитно и да се прицеля. Не беше от най-трудните неща, но все пак.

Въпросът беше, колко ракети можех да отделя за първоначалния удар?

Последната атака може да бъде извършена и с ядрена бомба.

Една ракета можеше и да свърши работа, макар и трудно – мини на 220

Две ракети най-вероятно щяха да успеят в задачата си – мини на 224

Три ракети, изстреляни едновременно щяха да ми подсигурят успеха – мини на 228

Започнах да правя заход след заход и да удрям плочата, първо с лазерите си, после и с магнитното оръдие, докато не отворих солидна дупка в плочата. Отне ми пет-шест захода, през които кораба ми пое голямо количество щети от баражните системи. Все пак се бях справил и бях жив. Време беше за края на историята…

Мини на 205

Една ракета имаше много малък шанс да пробие през баражните системи на катера, поставяйки голямо изпитание пред пилотските ми способности. Прицелването беше особено трудно поради постоянния обстрел от лазерните кули на катера.

Можех просто да пренебрегна обстрела и да се прицеля като хората (на 167). В противен случай, разчитах на шанса…

Направи проверка за Маневреност.

Ако резултатът е 13 или повече – мини на 188

Ако резултатът е 12 или по-малко – мини на 195.
221.

Приближих се хищно към пробойната в корпуса на катера, изпразвайки половината си муниции за магнитното оръдие и почти разтапяйки лазерите от нагряване. Но ефекта беше уникален – още преди да завърша заходя уцелих нещо важно. Познава се по експлозиите започващи да разтърсват кораба – видите ли такива, значи всичко е отишло по дяволите и екипажа трябва да си търси спасителни капсули…

Мини на 180.
222.

Не уцелих. Не уцелих проклетата плоча. Ядрената експлозия оцвети всичко около мен в бяло, но ефекта беше нулев, спрямо целите ми.

Последната лазерна кула не щадеше лазерите си, поддържайки постоянни лъчи. Сигурен начин да прецакаш собственото си оръжие, но като се поставех на мястото на обслужващите я ариелци ги разбирах – знаеха, че смъртта им наближава – не бяха слепи и бяха видели, какво се случи на колегите им. Не че с това моето отношение към тях се променяше с нещо…

Започнах сближаване за по-точно прицелване, поддържайки възможно най-странна траектория, така че противниковите лазерни кули да не могат да се прицелят като хората. Бързо нагласих прицелващата програма, както ме бяха учили, после изстрелях самите ракети.

От този момент нататък нямаше какво да предприема, за да променя изхода на ситуацията – всичко беше в ръцете на компютрите. Ракетите се опитваха да отбягват плазмените заряди, баражните програми – да уцелят ракетите. Всичко зависеше от това, как съм се справил с прицелването и задаването на параметрите.

Направи проверка за Маневреност.

Ако резултатът е 10 или повече – мини на 194.

Ако резултатът е 9 или по-малко – попадаш на 206.
225.

Нямах време за колебания, а и не ме бяха учили да обмислям дълго действията си. Освободих предпазителите на ракетите и включих прицелващата програма. Трикът не беше да уцелят и четирите, беше да уцели едната, а другите да служат като примамки за баражните системи. Маневрирането далеч от огъня на основните батареи и прицелването на беше лесна задача.

И моментът на истината настъпи – ракетите се отделиха от корпуса ми и излетяха в сложна траектория. Нямаше какво повече да направя, сега беше битка между техните навигационни компютри и интелекта на баражните батареи.

Първата ракета бе унищожена почти в момента, в който влезна в обсега на баражните батареи. Втората издържа малко повече. Последва я третата, която издържа почти целия път. Четвъртата се засилваше към целта си, а аз и (сигурен съм) екипажа на катера я наблюдавахме с опънати нерви…

Два захода. Точно два захода ми бяха нужни, за да успея да уцеля централния реактор. Определено уменията ми вече не бяха толкова лошо, както едно време. Но пък, както казва менторът ми – Коморин…

“Трябва постоянно да се развиваш, момче!”

Мини на 180.

Прелетях над обстрела на кулите и пуснах ракета право в първата. Експлозията не беше голяма, но не беше и нужно – кулата вече не приличаше на кула. Нямах време за мислене – или трябваше да продължа, или да се откажа.

Ако искаш да продължиш с обстрела на кулите – мини на 229.

Ако пък си свършил ракетите – мини на 231
228.

Три ракети в една и съща точка. Това обикновено не се правеше – смяташе се за прахосничество на муниции. Точно за това и реших да заложа на сигурното, а не на пестеливостта. Все пак катера бе единствената ми истинска мишена наоколо.

Въпреки постоянните промени в траекторията, които трябваше да правя, за да избягвам обстрела на лазерните кули, да подсигуря поне една от ракетите да уцели катера не беше особено трудно. След като изстрелях ракетите, дори не си направих труда да следя внимателно полета им, а се оттеглих на позиция удобна за втория заход.

С периферното си зрение забелязах експлозията – не една а две от ракетите бяха достигнали целта си. Плочата криеща реакторния отсек бе разцепена по средата, оставяйки дупка с размерите на кораба ми. Би трябвало втората част от плана ми да е лесна като детска игра.

Мини на 205.
229.

Всичко ставаше за десети от секундата. Прицелващата програма прихвана кулата и ракетата се отдели от кораба ми, почти без личната ми намеса. И добре, че беше така, защото аз трябваше да се концентрирам над избягването на противниковия огън.

И1+3

Определено неприятен развой на събитията беше факта, че ракетите ми свършиха. Все пак бях уязвил катера силно. Освен това, последната ми атака започна верижна декомпресия – нищо кой-знае колко опасно, но за известно време екипажа катера щеше да е зает повече с овладяването й, отколкото с нещо друго.

Последната ракета се заби в основата на единия двигател. Експлозията изглеждаше мъничка в сравнение с големия катер, но беше на точното място. Пред очите ми двигателите започнаха да се разпадат – парчета метал се откачаха от корпусите им и се понасяха свободно в космоса.

Мини на 180.
233.

Оставаше ми една единствена опция – да “хапя” двигателите на катера с лазерите си. Всичко друго беше безполезно. Бомбардировката ми бе уязвила достатъчно катера, за да е лесна мишена, но все пак…

Всичко висеше на косъм – играех си със съдбата. Въпросът беше, кой ще рухне пръв – аз или катера.

Направи проверка за Маневреност. Направи проверка за Скорост.

Събери двата резултата и…

Ако резултатът е 26 или повече – мини на 226.

Ако резултатът е 20, 21, 22, 23, 24 или 25 – мини на 240

Ако резултатът е 19 или по-малко – мини на 247.
234.

Последната ми ракета взриви лазерната кула на парчета, но не и преди да бъда ударен няколко пъти от лазерните лъчи.Все пак успях – бях унищожил всички тежки оръжия на катера!

Кулите са лесни мишени. Първа по пътя ми беше фронталната лазерна кула – стандартен дизайн с нисък профил, два мощни лазера монтирани на нея, способни да превърнат корабите с по-слаб щит в стопилки. Естествено моя кораб беше доста по-голям от обикновените изтребители, които трябваше да се плашат от кулата.

Третата кула се намираше в задната част на катера, което ми даваше малко повече време да се прицеля, но пък даваше и повече време на баражните установки да ме обстрелват. Отделно и факта, че и самата кула се опитваше да ме уцели. Трудна задача, но определено не невъзможна.

Последната ракета не бе унищожена от баражните установки, но един плазмен заряд я докосна, което беше достатъчно да я отклони от курса й и тя да се забие не където трябва. О, нанесе повече от красиви щети, но не успя да задвижи истинска верижна реакция. Изпсувах ядно – нямаше какво повече да направя, освен да се примиря и да предприема друг курс на действие…

Нямах време за колебания, а и не ме бяха учили да обмислям дълго действията си. Освободих предпазителите на ракетите и включих прицелващата програма. Трикът не беше да уцелят и двете, беше да уцели едната, а другата да служи като примамка за баражните системи. Маневрирането далеч от огъня на основните батареи и прицелването на беше лесна задача.

И моментът на истината настъпи – ракетите се отделиха от корпуса ми и излетяха в сложна траектория. Нямаше какво повече да направя, сега беше битка между техните навигационни компютри и интелекта на баражните батареи.

Първата ракета бе унищожена почти в момента, в който влезна в обсега на баражните батареи, но поне останките й създадоха някаква защита за втората, която се засилваше към целта си, а аз и (сигурен съм) екипажа на катера я наблюдавахме с опънати нерви…