Безумецът Безумецът

Безумецът

Безумецът

Халил Джубран Халил

Безумецът

Мъже и жени ме гледаха и се смееха, а ня­кои си влизаха в домовете и се заключваха.

И когато стигнах до стъгдата при пазари­щето, някакъв млад мъж, застанал върху по­крива на една къща, се провикна:

- Той е безумец!

Вдигнах глава, за да се вгледам в него, и слънцето за първи път целуна собственото ми лице. За първи път слънцето целуна голото ми лице и душата ми пламна от любов към слънцето, та повече не пожелах да нося мас­ки. И в захлас възкликнах:

- Благословени, благословени да бъдат крадците, които ми отнеха маските!

Така обезумях.

В безумието си възвърнах и свободата, и сигурността — свободата да бъда сам и сигур­ността да не бъда разбиран - защото които ни разбират, все някак ни заробват.

Ала нека не се кича със сигурността си. Дори и крадецът в затвора е защитен от друг крадец.

Бог

Отдавна, когато устните ми първом запърхаха за реч, се изкачих навръх свещената пла­нина и се обърнах към Бога със следните думи:

- Господи, аз съм твой роб! Твоята скрита воля за мен е закон и аз вечно ще ти се поко­рявам.

Ала Бог не ми отговори - и изчезна като мощен вихър.

И подир хиляда години аз отново се изка­чих навръх свещената планина и пак се обърнах към Бога:

- Създателю, аз съм твое създание. От кал си ме изваял и аз всецяло ти принадлежа.

Ала Бог не ми отговори — и изчезна като рой бързи криле.

И подир още хиляда години аз отново се изкачих навръх свещената планина и пак се обърнах към Бога:

- Отче мой, аз съм синът ти. От любов и милост ти си ми дарил живот, а от любов и благоговение аз ще наследя царството ти.

Ала Бог не ми отговори - и изчезна като мъгла над далечни хълмове.

И подир още хиляда години аз отново се изкачих на свещената планина и пак се обърнах към Бога:

- Господи, ти си моята цел и моята пълно-ценност; аз съм твоето вчера, а ти - моето утре. Аз съм коренът ти в земята, а ти си цветът ми в небето - и ние заедно раснем пред лика на слънцето.

Тогава Бог се надвеси над мен и нашепна в ушите ми пропити от благост слова; и ме обгърна, тъй както морето обгръща устреме­ния в него поток.

А когато се спуснах в низините и долини­те, Бог също бе там.

Приятелю мой

Приятелю мой, аз не съм какъвто изглеж­дам. Външността е само дреха, която нося: дреха, грижливо изтъкана, за да ме предпазва от твоя напор, а теб - от моето пренебреже­ние.

Моят Аз, приятелю, обитава дома на тиши­ната; и завинаги там ще остане - незабеле­жим, недостъпен.

Недей да вярваш ни на думите ми, ни на де­лата: думите ми са просто екот от собствени­те ти мисли, а делата ми — собствените ти сбъднати надежди.

Когато ми казваш: „Вятърът вее от изток", аз ти отвръщам: „Да, от изток вее" - защото не ми се ще да узнаеш, че духът ми досяга не вятъ­ра, а морето.

Ти не можеш да проумееш мореплавател­ните ми помисли, а и аз не желая да ги про­умяваш. Искам да бъда сам в морето.

Когато при теб е ден, приятелю, при мен е нощ — дори и когато говоря как пладне тан­цува над хълмовете, или как теменужен здрач се спуска над долината. Ти няма как да чуеш песните на моята нощ, нито да съзреш поле­та на крилата ми към звездите - а и аз не ще ти позволя нито да ги чуеш, нито да ги съзреш. Искам да бъда сам с нощта.

Когато ти се извисяваш в твоя рай, аз сли­зам в моя ад; дори и ако отвъд непреодоли­мата бездна ти ми извикаш: „Спътнико мой, друже мой!" - аз ще ти отвърна: „Спътнико мой, друже мой." Не ще ти позволя да видиш моя ад. Пламъците му ще обгорят очите ти, а димът ще опали ноздрите ти. Премного ми­лея за ада си, та да те пусна там. Искам да бъда сам в ада.

На теб са ти свидни Истината, Красотата, Правдата — а аз, от обич към теб, ти казвам, че е хубаво и благотворно да са ти свидни те. Ала дълбоко в душата си се присмивам на любовта ти към тях. И ми се ще да потуля при­смеха си от твоя взор. Искам да се смея сам.

Приятелю мой, ти си добър, предпазлив и мъдър - нещо повече, ти си съвършен! И аз също ти говоря мъдро и предпазливо. И освен това съм безумец. Ала прикривам безумието си. Искам да бъда безумен сам.

Приятелю мой, ти не си ми приятел - как да ти го внуша? Моят път не е твой път, при все че двамата крачим заедно, ръка за ръка.

Плашилото

Веднъж на едно плашило рекох:

- Навярно ти е омръзнало да стърчиш по­сред безлюдна нива?

А то отвърна:

- Радостта да плашиш е дълбока и мощна - тя никога не ми омръзва.

Поразмислих и казах:

- Вярно е, аз също съм изпитвал тази радост. А то отрони:

- Могат да я изпитат само онези, които вътрешно са от слама.

Тогава си тръгнах, без да знам дали думите са били ласкателни или унизителни.

Изтече година. Плашилото стана фило­соф.

И когато отново наминах покрай него, ви­дях как две гарги свиват гнездо под шапката му.

Лунатичките

В родния ми град живееха една жена и ней­ната дъщеря - и двете лунатички.

Веднъж нощем, когато светът тънеше в ти­шина, жената и дъщеря й - дълбоко заспали -се сблъскаха в градината, забулена от мъгла.

И майката промълви:

-Най-сетне, най-сетне те срещам, неприятелко! Ти съсипа младостта ми, изгради живо­та си върху развалините на моя! Ах, де да мо­жех да те убия!

А дъщерята отрони:

- Гнусна жено, стара и себична, ти се изпречваш между моя Аз и другия ми, по-свобо­ден Аз! Ти искаш да направиш от живота ми отзвук на своя собствен увяхнал живот! Ах, де да беше мъртва!

В същия миг пропя петел - и двете жени се събудиха. Майката рече топло;

- Ти ли си, миличка?

- А дъщерята отвърна топло;

- Да, скъпа.

Ученото куче

Веднъж едно учено куче мина покрай сбо­рище котки.

Като се приближи, видя, че всички те са погълнати от нещо и не му обръщат внима­ние - тогава спря.

В същия миг едър, достолепен котарак се възправи сред другите, взря се в тях и им рече:

-Братя! Молете се! А щом се помолите кол­кото трябва, не ще и съмнение, че от небето ще завалят мишки.

Като чу тези думи, кучето вътрешно се раз­смя и се отдалечи, казвайки си:

- О, слепи и безумни котки, мигар не е все­известно - знам го и отличен опит, и от пред­ците си, - че в отклик на молитви, вяра и просби от небето валят не мишки, а кокали!

Двамата отшелници

Навръх самотна планина живееха двама от­шелници. Те се прекланяха пред Бога и миле­еха един за друг.

Отшелниците имаха пръстено гърне - то бе едничкото им притежание.

Ала стана тъй, че зъл дух обсеби душата на по-стария отшелник, който отиде при младия си събрат и му рече;

- Отдавна вече сме заедно. Време е всеки да си поеме по пътя. Нека си поделим каквото имаме.

Нажален, младият отшелник отвърна:

- Братко, голяма болка ми е, дето ме напу­скаш! Ала щом смяташ, че е добре да си тръгнеш, тъй да бъде. - Сетне донесе гърне­то и му го подаде с думите: - Не можем да го поделим, братко - ето, нека бъде твое.

- Не искам подаяния, а само частта, която ми се полага! - заяви старият отшелник. — Трябва да направим подялба.

Младият отшелник възрази:

- Като се строши гърнето, не ще е от полза ни за теб, ни за мен. Хайде да теглим жребий.

Ала старият отшелник повтори: — Искам само онова, което законно ми се полага. Не желая нито правдата, нито собст­веността ми да зависят от слепия случай. Гърнето трябва да бъде поделено.

Младият отшелник се отказа от повече уве­щания и рече:

- Твоя воля. Щом държиш, ще строшим гърнето.

Тогава старият отшелник грозно се навъси и изкрещя:

- Значи бягаш от схватка, страхливецо проклети!

Да даваш и да вземаш

Живееше някога един човек, който прите­жаваше цяла долина с игли. Веднъж Исусова-та майка дойде при него и му рече:

- Друже, дрехата на сина ми е скъсана, Трябва да я изкърпя, преди той да иде в храма, Би ли ми дал игла?

А той не й даде игла, но й изнесе цяло сло­во относно това, що е да даваш и що е да взе­маш - та да го повтори тя пред сина си, преди той да поеме към храма.

Седемте Аз-а

В най-смълчаната късна доба, когато сънят вече ме оборваше, моите седем Аз-а подеха разговор помежду си. И ето какво мълвяха.

Първият Аз:

- Доста години вече обитавам този безу­мец тук и нямам какво друго да върша, освен денем да възобновявам страданието му, а но­щем - скръбта му. Нетърпима ми е вече подоб­на участ - длъжен съм да въстана!

Вторият Аз:

- Братко, твоята съдба е по-добра от моя­та, защото на мен е отредено да бъда радост­ният Аз на този безумец. Смея се с неговия смях и възпявам щастливите му мигове; а чрез трикрилите ми нозе извиват танц искрящите му мисли. Длъжен съм да въстана срещу тъй досадно съществуване!

Третият Аз:

- А леко ли ми е на мен — Аз-ът, подвластен на любовта, пареща жарава от раздираща страст и небивали копнежи? На мен, болния от любов Аз, се полага да въстана срещу този безумец!

Четвъртият Аз:

- Измежду вас няма по-злочест от мен - за­щото моят жребий е чистата, грозна ненавист и рушителната отврата. Моят Аз е подобен на буря, зародена в черните недра на ада - на мен се полага да въстана, загдето съм роб на този безумец!

Петият Аз:

- Не на вас, а на мен - мислещият Аз, Аз-ът на въображението, на жаждата и глада, обре­чен без отдих да броди в търсене на неведо­ми и още несътворени неща, - на мен се по­лага да въстана!

Шестият Аз:

- На мен, достойния за окайване Аз-труженик, който с търпеливи ръце и пламенен взор въплъщава дните в образи и придава на смътните неща нови и вековечни форми - на мен, самотника, се полага да въстана срещу този метежен безумец!

Седмият Аз:

- Странно как вие до един искате да въста­нете срещу този човек, под предлог, че на всекиго от вас е отреден някакъв жребий. Ах, де да бях подобен вам - с ясна съдба! Ала нямам такава — моят Аз е бездейственикът, обречен на забрава, вечно кух и ненужен, докато вие сте заети да пресъздавате живота! Кому се по­лага да въстане - на вас или на мен?

И когато седмият Аз изрече тия думи, ос­таналите шест се вгледаха в него с жалост, но повече не продумаха. И понеже нощта на­предваше, те един подир друг заспаха, обла­дани от ново, щастливо смирение.

Само седмият Аз продължи да се взира в не­битието, стаено зад всички неща.

Война

Една нощ, докато в двореца имаше пир, дой­де някакъв човек и се хвърли ничком пред владетеля. Всички гости се втренчиха в него - едното му око бе изтекло и кухината още кървеше. Владетелят попита:

- Какво те е сполетяло?

А човекът отговори:

- О, господарю, по занаят аз съм крадец и понеже нощта беше безлунна, отидох да обе­ра дюкяна на сарафина. Покатерих се през прозореца, но по грешка се вмъкнах в рабо­тилницата на тъкача - в мрака се блъснах о стана и си избодох окото. Господарю, въздай справедливост и накажи тъкача!

Владетелят проводи да доведат тъкача и разпореди да му извадят едното око.

- О, господарю! - възкликна тъкачът. -Право повеляваш, аз заслужавам да ми бъде извадено окото. Но ти знаеш, че и двете очи са ми насъщни, уви - инак няма да виждам двете страни на плата, който тъка. Ала съседът ми е обущар - той също има две очи, а в него­вия занаят е достатъчно и едно.

Тогава владетелят проводи да доведат обу­щаря. И когато той се яви, му извадиха едно­то око.

Така се възцари правдата.

Лисугерът

По изгрев един лисугер се вгледа в сянката си и рече:

- За обяд ще ми е нужна камила.

Цяла сутрин обикаля да търси камила. Ала по пладне отново съзря сянката си и каза:

- И мишка ще ми стигне.

Мъдрият владетел

Царуваше някога в далечния град Вирани могъщ и същевременно мъдър владетел. По­даниците му се бояха от него заради мощта му и го обичаха заради мъдростта.

Посред града имаше кладенец със студена, бистра като сълза вода, от която пиеха всич­ки люде, дори владетелят и придворните - по­неже друга нямаше.

Веднъж нощем, докато всичко живо спеше, в града се промъкна вещица, цръкна в кладе­неца седем капки от някаква чудна настойка и изрече:

- Оттук насетне нека полудее всеки, който пийне от този кладенец!

Заранта всички граждани, освен владетеля и първия му съветник, пиха и полудяха, както ги бе проклела вещицата.

И цял ден хората не спряха да обикалят тесните улички и тържищата, като си шеп­тяха:

- Нашият владетел е луд. И той, и първият му съветник са загубили разсъдъка си. Не може да ни управлява побъркан владетел. Трябва да го свалим от престола.

Вечерта владетелят нареди да му напълнят от кладенеца златен стакан. И щом му го под­несоха, дълго пи, а сетне го подаде на съвет­ника, който стори същото.

И безмерна бе радостта на народа в далеч­ния град Вирани - защото владетелят и пър­вият му съветник си възвърнаха разума.

Славолюбие

Трима души седяха заедно в кръчмата. Пър­вият бе тъкач, вторият - дърводелец, а трети­ят — гробар.

Тъкачът рече:

- Днес продадох саван от най-тънко плат­но и взех две жълтици. Ще пием колкото ни душа иска!

- Аз пък — каза дърводелецът - продадох най-хубавия си ковчег. От мен - печено бутче към виното!

- А аз само изкопах един гроб — обади се гробарят, - но господарят ми плати двойно. Ще почерпя с медени курабии.

Цяла вечер в кръчмата суетнята не стихна — гостите се надпреварваха да поръчват вино, месо, сладкиши. И се веселяха от сърце.

А кръчмарят потриваше ръце и току се ус­михваше на жена си, понеже сътрапезниците харчеха с широки пръсти.

Когато си тръгнаха, месечината вече бе високо в небето и те поеха по пътя, като вкупом пееха и подвикваха.

А кръчмарят и жена му стояха на прага и ги гледаха как се отдалечават.

- Ах, какви достойни господа! - възкликна стопанката. - Хем веселяци, хем щедри! Ех, де да имахме късмет всеки ден да ни навестяват! Тогава синът ни нямаше да е принуден да ста­не кръчмар и да се претрепва от работа. Щях­ме да го изучим за свещеник.

Новата наслада

Снощи си изнамерих нова наслада и дока­то за първи път й се отдавах, на прага ми се явиха дявол и ангел и взеха да се препират що

е новата ми наслада.

- Грях е! - викаше единият.

- Добродетел е! - надвикваше го другият.

Другият език

Три дни след рождението ми, докато лежах в свилената люлка, гледайки с почуда и ужас новия свят, който ме заобикаляше, майка ми попита дойната:

- Как е детето ми?

- Добре е, госпожо, вече три пъти го кър­мих. Никога не съм виждала по-жизнерадост­но и яко пеленаче.

Тогава аз негодуващо ревнах:

- Не е вярно, мамо! Постелята ми е корава, млякото, което суках, горчи в устата ми, а ми­рисът на гръдта дразни обонянието ми - мно­го съм злочест!

Ала нито майка ми, нито дойката ме раз­браха - защото говорех на езика на света, откъдето идвах.

И на двайсет и първия ден от живота ми, след кръщенето, свещеникът каза на майка ми:

Зачуден казах на свещеника:

- Ако е тъй, на небето майка ти сигурно страда, понеже ти не си се родил християнин.

Но и свещеникът не разбра моя език.

А подир седем лунни месеца един прорицател ме погледна и рече на майка ми:

- Синът ви ще стане държавник и велик во­дител.

Ала аз гръмко възразих:

- Това е лъжепророчество! Аз ще бъда му­зикант и само музикант!

Но дори и на тази възраст езикът ми продължаваше да бъде невнятен — и за поре­ден път се изумих.

И след трийсет и три години, когато майка ми, дойката и свещеникът вече се бяха споминали (дано Божията сянка закриля душите им), прорицателят още бе жив.

И вчера го срещнах пред вратата на храма. Заприказвахме се и от едно на друго той заяви:

- Открай време знаех, че ще станете голям музикант - още бяхте невръстно дете, когато предрекох бъдещето ви.

И му повярвах — защото сега и аз съм за­бравил езика на другия свят.

Нарът

Както си живеех в лоното на един нар, чух как някакво зрънце казва:

- Някой ден ще стана дърво и вятърът ще пее в клоните ми, слънцето ще танцува по ли­стата ми - ще бъда мощно и красиво дърво през всички годишни времена.

Сетне продума друго зърно:

- На младини и аз лелеех подобни мечти. Ала сега съм способно да преценя и претегля всичко, та осъзнавам, че това са били празни надежди.

Намеси се трето зърно:

- Не виждам у нас нищо, което да ни обе­щава бляскаво бъдеще.

Четвърто рече:

- Без велико бъдеще колко жалък е наши­ят живот!

Обади се пето:

- Защо да се препираме какви ще бъдем, след като не знаем дори какви сме!

Ала шесто възрази:

- Каквито и да сме, ще пребъдем! А седмо заяви:

- Аз имам ясна представа за бъдещето, но не мога да я изразя с думи.

Сетне се изказа осмо, сетне девето, десето и накрая всички зрънца заговориха вкупом, та вече нищичко не разбирах от множеството думи.

Ето защо още същия ден се преместих в лоното на една дюля, където зрънцата бяха малобройни и почти безмълвни.

Двете клетки

В бащината ми градина се намират две клет­ки. В едната има лъв, който робите на баща ми докараха от ниневийската пустиня, а в друга­та — птичка, и то дори не пойна, ами врабче.

Всеки ден, призори, врабчето приветства лъва с думите:

- Здравей, братко затворник!

Трите мравки

Три мравки се срещнаха върху носа на един човек, който спеше, полегнал на слънце. След като се поздравиха взаимно, всяка според обичая на своето племе, те се заговориха.

Първата мравка рече:

- Никога не съм виждала тъй безплодни долини и хълмове. Цял ден търсих поне ня­какво семенце, но напусто.

Втората мравка заяви:

- И аз не намерих нищичко, при все че над­никнах във всички кътчета и дупки. Навярно това е ровката, пихтиеста и ялова земя, за коя­то съм чувала от сънародниците си.

Тогава третата мравка вдигна глава и каза:

- Приятели, ние сме стъпили навръх носа на Великата мравка, могъщата и необхватна Мравка, чиято снага е тъй огромна, че не мо­жем да я обозрем, сянката й се простира тъй надалеч, че не можем да видим очертанията й, а гласът й е тъй гръмовит, че не можем да го чуем. Тя е вездесъща.

Щом третата мравка изрече тези думи, дру­гите две се спогледаха смеешком.

В същия миг човекът се обърна; и все така насън вдигна ръка, почеса се по носа и смач­ка трите мравки.

Гробарят

Веднъж изпращах до сетната му обител един свой приятел, когато гробарят ме заго­вори:

- От всички, които идват тук да погребват близките си, единствен ти ми се нравиш.

- Това извънмерно ме ласкае - казах, - но защо ти се нравя?

- Защото - отвърна той - другите идват разплакани и си тръгват разплакани - само ти идваш засмян и си тръгваш засмян.

На стъпалата на храма

Вчера, на стъпалата на храма, видях жена, седнала между двама мъже. Едната й буза бе­ше бледна, а другата пламенееше.

И си рекох: „Ще тръгна да намеря този град и неговата благодат."

И понеже той бе далеко, взех доста храна за из път. И подир четирийсет дни съгледах града от разстояние, а на четирийсет и първия влязох в него.

Ала що да видя? Всички жители бяха едно­оки и едноръки. Обзет от почуда, си казах: „Мигар трябва да си едноок и еднорък, за да обитаваш Благословения град?"

А сетне забелязах, че тамошните хора пък са изумени, загдето имам две ръце и две очи.

И докато те си шушукаха помежду си, аз ги запитах:

- Това ли е наистина Благословеният град, където всички живеят съгласно Свещените писания?

- Да — отвърнаха те, — това е градът.

- Какво ви е сполетяло, та сте еднооки и едноръки?

Тогава сред тях настана смут и те рекоха:

- Ела, сам ще разбереш.

И ги последвах в храма насред града. И в храма съзрях купчина очи и ръце - изсъхна­ли, спаружени.

Обърнах се към хората:

- Уви! Кой жесток нашественик е сторил подобно зверство?

Множеството зажужа, сетне един от старе­йте пристъпи към мен и отрони:

- Ние сами го сторихме, по своя воля. Бог ни помогна да сразим злото у себе си.

И ме отведе до висок олтар, а всички люде ни сподириха. И ми посочи вдълбан над ол­тара надпис, който гласеше:
И ако дясното ти око те съблазнява, из­вади го и го хвърли от себе си; защото по- добре е за тебе да погине един твой уд, а не цялото ти тяло да бъде хвърлено в геената огнена. И ако дясната ти ръка те съблазня­ва, отсечи я и я хвърли от себе си; защото по-добре е за тебе да погине един твой уд, а не цялото ти тяло да бъде хвърлено в гее­ната.
Тогава проумях. Обърнах се към хората и извиках:

- Мигар няма сред вас мъж или жена с две очи или две ръце?

А те отговориха:

- Не, няма, освен онези, които още са твърде невръстни, та да четат Писанията и да прозрат тяхната повеля.

И когато излязохме от храма, аз побързах да напусна Благословения град - защото не бях невръстен и можех да чета Свещените писания.

Добрият Бог и Злият Бог

Добрият Бог н Злият Бог се срещнаха на­връх една планина. Добрият Бог каза:

- Здравей, братко.

А Злият Бог не отговори. Тогава Добрият Бог рече:

- Днес си в лошо настроение.

- Да - отрони Злият Бог, - понеже често ме бъркат с теб, зоват ме с твоето име и ме възприемат като да си ти - а това ми е непри­ятно.

А Добрият Бог каза:

- Но мен също са ме бъркали с теб и са ме назовавали с твоето име.

И Злият Бог си тръгна, проклинайки чо­вешкото скудоумие.

Поражение

Поражение, мое поражение, мое

отчуждение и уединение,

ти си ми по-свидно от хиляди победи,

по-сладостно за сърцето ми от цялата

слава на света.

предизвикателство и себепознание,

чрез тебе знам, че още съм млад и

бързоног,

че не ме блазнят увяхнали лаври.

Чрез тебе открих самотата

и радостта да съм отхвърлян и презрян.
Поражение, мое поражение, мой бляскав

меч, мой щит,

в очите ти прочетох,

че който дири трон, сам става роб;

че който иска да бъде разбран,

се принизява;

че за да вникнеш в някого, трябва да го

обозреш.

Отрони се като зрял плод, за да бъдеш

храна.
Поражение, мое поражение, мой смели,

храбри спътнико,

ще чуеш песента, виковете и

мълчанията ми

и друг освен теб не ще ми говори за

пърхането на крилете,

за брожението на морето

и за планини, пламтящи в нощта.

Единствено ти ще извървиш стръмните

каменисти пътеки на душата ми.
Поражение, мое поражение, безсмъртно

мое дръзновение,

двамата заедно ще се смеем посред бурята,

заедно ще копаем гробове за онова, което

в нас умира,

неотклонно ще гледаме в упор слънцето

и ще бъдем опасни.

Нощта и безумецът

-Аз съм като теб, о нощ, безпрогледен и гол - вървя по искрящата пътека отвъд меч­тите ми, и където кракът ми досяга земята, по­никва огромен дъб.

- Не, ти не си като мен, о безумецо, поне­же все още се обръщаш, за да видиш колко големи са следите от нозете ти по пясъка.

- Аз съм като теб, о нощ, безмълвен и дълбок, а в лоното на самотата ми лежи богиня-родилка - а у онзи, който ще дойде на бял свят, ще се единият небето и адът.

- Не, ти не си като мен, о безумецо, поне­же още тръпнеш пред страданието, а песента на бездната те ужасява.

- Аз съм като теб, о нощ, стихиен и опасен — защото ушите ми оглушаха от воплите на поробените народи и жалбите за потъналите в забрава страни.

- Не, ти не си като мен, о безумецо, поне­же спътник все още ти е твоят Аз-джудже, а трудно ти е да бъдеш приятел с твоя Аз-великан.

- Аз съм като теб, о нощ, жесток и страхо­вит - понеже гръдта ми се озарява от кораби­те, горящи в морето, а устните ми са наквасени с кръвта на посечените воини.

- Не, ти не си като мен, о безумецо, защото още те преследва копнежът за сродна душа -ти още не си станал собственият си закон.

- Аз съм като теб, о нощ, ведър и щастлив - понеже който живее под моя покрив, сега е пиян от младо вино, а моята гонителка сега се отдава на радостта от греха.

- Не, ти не си като мен, о безумецо - по­неже душата ти е обвита от седемкратно на-диплено було, та още не си способен да взе­меш в ръце сърцето си.

- Аз съм като теб, о нощ, търпелив и страс­тен - защото в душата ми са погребани хиля­ди влюбени под савани от увяхнали целувки.

- Като мен ли си, безумецо? Като мен? Нима умееш да яздиш бурята, сякаш е вихрогон, или да размахваш мълнията, сякаш е меч?

- Като теб съм, о нощ, като теб съм, могъщ и възвишен - защото престолът ми е издигнат връз планина от паднали богове; а дните минават пред мен, за да целунат края на дре­хата ми, но никога не съзират лицето ми.

- Мигар си като мен, дете на най-черното ми сърце? Можеш ли да родиш необузданите ми мисли, или да говориш с безбрежното ми слово?

- Да, ние сме близнаци, о нощ - ти раз­криваш пространството, а аз разкривам душата си.

Лица

Видях лице с хиляда изражения и лице, ко­ето въплъщаваше едно-едничко изражение, сякаш излято в калъп.

Видях лице, чийто привиден блясък при­криваше грозотата, и лице, под чийто блясък прозираше красотата.

Видях старо лице, набраздено от бръчки, под които нямаше нищо, и младо гладко лице, върху което бе отпечатано всичко.

Познавам лицата, понеже ги гледам през плат, изтъкан от собствените ми очи - съзер­цавам прибулената от тях действителност.

По-велико море

Моята душа и аз отидохме при великото море, за да се окъпем в него. Стигнахме до брега и тръгнахме да дирим скришно и уса­мотено кътче.

Както вървяхме, съзряхме човек, който се­деше на сива скала - той държеше торба със сол и хвърляше стиски от нея в морето.

- Това е песимистът - каза душата ми. - Да се махаме, тук не можем да се окъпем.

Продължихме и стигнахме до вдадена в мо­рето ивица суша. Там съгледахме човек, изпра­вен върху бяла скала - той държеше обсипано със скъпоценни камъни ковчеже, вадеше от него бучки захар и ги хвърляше в морето.

Това е оптимистът - каза душата ми. - И той не бива да види голите ни тела.

Поехме отново и на брега забелязахме чо­век, който сбираше умрели риби и нежно ги пускаше обратно във водата.

- И пред този не можем да се къпем - рече душата ми. - Това е човечният добротворец.

Отминахме нататък.

И стигнахме до място, където един човек очертаваше сянката си върху пясъка. Прииж­даха високи вълни, които непрестанно я из­личаваха. Ала той я очертаваше наново и на­ново.

- Това е мистикът - каза душата ми. - Да бягаме далеч от него.

И продължихме до тихо заливче - там стое­ше човек, който загребваше в шепа пяна от морето и я трупаше в алабастрово блюдо.

- Това е идеалистът - рече душата ми. - Той със сигурност не бива да види голотата ни.

И се отдалечихме по-нататък. Внезапно чухме глас, който викаше:

- Ето морето! Ето го дълбокото море! Ето го необятното и могъщо море!

Като стигнахме там, откъдето долиташе гласът, съгледахме човек, който бе застанал гърбом към морето и бе долепил до ухото си раковина, за да слуша шепота му.

И душата ми каза:

- Да се махаме оттук. Това е реалистът — той загърбва всичко, което не е способен да схва­не, и се залавя за някоя подробност.

Закрачихме отново. И сред камънаци и бу­рени съзряхме човек, заровил главата си в пясъка. Рекох на душата си:

- Тук можем да се окъпем. Той не ни вижда.

- Не, не можем - възпротиви се душата ми. - Този е най-гибелният от всички. Това е пу­ританът.

Тогава безмерна печал се изписа върху ли­цето на душата ми и задави гласа й.

- Да си отиваме - пророни тя, — няма скришно и усамотено кътче, където да се окъ­пем. Не ще оставя вятъра да развява златисти­те ми коси, ни вятърът да разкрива белите ми гърди, ни светлината да разбулва свещената ми голота.

И ние се отдалечихме от това море и тръгнахме да търсим друго, по-велико.

Разпнат

Извиках на хората:

- Искам да бъда разпнат!

А те отговориха:

- Защо кръвта ти да бъде върху нас?

- Та как инак ще се възвисите, ако не разпъ­вате безумци? - рекох им.

И те се вслушаха в думите ми - и ме разпнаха. И разпятието ме умиротвори.

И докато висях между небето и земята, те вдигнаха глава, за да ме гледат. И се възвиси­ха, понеже никога дотогава не бяха вдигали глава.

Ала както стояха и ме гледаха, един от тях се обади:

- Какво всъщност искаш да изкупиш?

- За какво дело се жертваш? — попита втори.

- Смяташ ли, че на тази цена ще се сдоби­еш със световната слава? - намеси се трети.

- Вижте го как се усмихва! - възкликна четвърти. - Мигар може да се опрости подоб­но страдание?

А аз на всички отвърнах с думите:

- Помнете само, че съм се усмихвал. Не търся изкупление, ни саможертва, ни слава; и няма какво да прощавам. Бях жаден - и ви по­молих да ми дадете да пия моята си кръв. Та нима безумецът може да утоли жаждата си с друго, освен със собствената си кръв? Бях ням - и поисках от вас да ми направите рани, та те да ми бъдат усти. Бях пленник на вашите дни и нощи — ето защо подирих двери към по-просторни дни и нощи.

И сега тръгвам, както са тръгвали други разпнати. И не вярвайте, че разпятията са ни омръзнали - защото всички ние сме призва­ни да бъдем разпнати от човеци, далеч по-могъщи от вас, помежду по-широки земи и по-необхватни небеса.

Звездоброецът

В сянката край храма ние двамата с моя при­ятел видяхме слепец, който седеше сам-самин. И приятелят ми каза:

- Погледни най-мъдрия човек в страната ни.

Тогава се отдалечих от приятеля си и при­стъпих към слепеца. Поздравих го и се заго­ворихме.

Подир малко му рекох:

- Прости ми нахалството, но откога си сляп?

- От рождението - отвърна той.

- А как откриваш пътя на мъдростта? - за­питах.

- Аз съм звездоброец - рече той.

Сетне положи ръка върху сърцето си и от­рони:

- Наблюдавам всички тукашни слънца, луни и планети.

Великият копнеж

Седя тук, между брата си - океана и сестра си — планината.

Ние тримата сме едно цяло в своята само­та, а любовта, която ни споява, е дълбока, мощна и чудата. Дълбочината й надхвърля тази на брат ми океана; мощта й надминава тази на сестра ми планината; а чудатостта й надскача моето безумство.

Столетия изминаха, преди първата зора да ни придаде взаимна видимост; а макар да сме съзирали развоя и смъртта на множество све­тове, ние все още сме буйни и млади.

Ние сме буйни и млади, ала самотни и изо­ставени; макар и слети в неразривна полупрегръдка, изпитваме несгода. Та нима не е несго­да да потискаш желанието си и да не изливаш страстта? Откъде ще се яви пламенна богиня, която ще сгрее ложето на брата ми? Кой бог на потоците ще потуши огъня на сестра ми? Коя жена ще покори сърцето ми?

Сред нощния покой брат ми призовава пламенна богиня, а сестра ми шепти насън неведомо име на далечен, носещ прохлада бог. А аз кого да извикам в унеса си? Не зная.

Седя тук, между брата си - океана и сестра си - планината. Ние тримата сме едно цяло в своята самота, а любовта, която ни споява, е дълбока, мощна и чудата.

Тъй рече стръкчето трева

Стръкчето трева каза на един есенен лист:

- Много шумиш, докато падаш! Разсейваш мечтите ми за зимата. А листът възнегодува:

- Жалко нищожество, злобно и лишено от слух! Ти не можеш да доловиш песента ми, понеже не обитаваш висините!

Сетне есенният лист полегна на земята и заспа. Щом дойде пролетта, се събуди — пре­върнат в стръкче трева.

А когато настъпи есента и то взе да се гот­ви за зимен сън, чу как навред околовръст ка­пят листа. И отдън душа се заокайва:

- Ах, тези есенни листа! Колко шум вдигат! Разсейват мечтите ми за зимата.

Окото

Веднъж Окото рече:

- Отвъд долините виждам планина, забуле­на в синя мъгла. Не е ли прекрасна?

Ухото напрегнато се вслуша, сетне попита;

- Къде е тая планина? Не я чувам. После се обади Ръката:

- Напусто се опитвам да я докосна - не я напипвам.

А Носът заяви;

- Няма планина, щом не долавям мириса й.

Тогава Окото се извърна, а другите се впус­наха да заклеймяват странните заблуди на взора. И в един глас отсякоха:

- Окото не е наред.

Двамата учени

Живееха някога в древния град Афкар два­ма много учени мъже и всеки от тях презира­ше другия и принизяваше вещината му. Еди­ният отричаше да има богове, а вторият вяр­ваше в тях.

Веднъж двамата се срещнаха на тържище­то и там, пред взаимните си привърженици, се заеха да умуват и спорят дали има богове, или няма. Препираха се няколко часа, а сетне се разделиха.

Вечерта безверникът отиде в храма, падна ничком пред олтара и помоли боговете да му простят по-раншната дързост.

В същия час другият много учен мъж, поддръжникът, че има богове, гореше свеще­ните си книги. Защото бе станал безверник.

Когато се роди моята Печал

Когато се роди моята Печал, аз грижовно се заех да я храня и да бдя над нея с любов и неж­ност.

Така моята Печал порасна като всяка жива твар - и стана силна, красива и пропита от чудни сладости.

И взаимно се обичахме, моята Печал и аз, обичахме и света около нас, защото тя имаше любящо сърце, а моето сърце бе любящо бла­годарение на нея.

И когато разговаряхме с моята Печал, дни­те ни се сдобиваха с крила, а нощите се насе­ляваха със сънища - защото моята Печал бе сладкодумна и аз също бях сладкодумен бла­годарение на нея.

И когато пеехме заедно, моята Печал и аз, съседите излизаха на прозорците, за да ни слушат - защото песните ни бяха дълбоки като морето и изпълнени със странни споме­ни.

И когато вървяхме заедно, моята Печал и аз, хората ни гледаха топло и шепнеха благи донемайкъде думи. А някои ни наблюдаваха завистливо - защото моята Печал бе възвише­на, а аз бях горд да крача редом с моята Пе­чал.

Ала моята Печал умря, както всяка жива твар, и аз останах сам с размислите и вглъбе-нието си.

А сега, когато говоря, думите тежко кънтят в собствените ми уши.

А когато пея, съседите вече не излизат да слушат песните ми.

А когато вървя по улиците, вече никой не ме гледа.

Единствено в съня си чувам как гласове мълвят състрадателно:

- Вижте, тук почива човекът, чиято Печал умря.

И когато се роди моята Радост

Когато се роди моята Радост, аз я взех в обя­тията си, качих се на покрива и викнах:

- Елате, хора, елате.да видите - днес у мен се роди Радостта! Елате да видите колко вед­ра е тя и как се смее, огряна от слънцето!

Ала никой не дойде да погледа моята Ра­дост - и голямо бе изумлението ми.

Всеки ден, в продължение на седем месе­ца, аз огласявах радостта си от покрива - ала никой не ме слушаше. Моята Радост и аз бях­ме забравени и изоставени от всички.

И Радостта ми порасна бледа и измъчена -защото нямаше друго сърце освен моето, кое­то да се наслаждава на красотата й, нито други устни освен моите, които да целуват ней­ните.

И Радостта ми умря от самота.

А сега вече си припомням мъртвата ми Ра­дост единствено чрез представата за мъртва­та ми Печал. Но паметта не е нищо повече от есенен лист, който за миг шумоли от вятъра, а сетне притихва.

Съвършеният свят

Боже на залутаните души, сам залутан сред боговете, чуй ме...

Съдбо благородна, бдяща над нас, безумни­те и заблудените, чуй ме...

Живея сред съвършен род - аз, най-несъвър­шеният.

Аз — човешки хаос, мъглявина от смътни частици - вървя сред пълноценни светове, сред люде с установени закони и непоклатим ред, със стройни мисли, разчетени мечти и утвърден опис от представи.

Техните добродетели, о боже, са премере­ни, а греховете им - претеглени, и дори осейващите сумрака безброй дреболии, които не са ни грехове, ни добродетели, са обозначе­ни и разпределени по графи.

Тук дните и нощите са разграничени съоб­разно поведението на хората и са подвласт­ни на точни и неотклонни правила.

Да ядеш, да пиеш, да спиш, да покриваш го­лотата си, а сетне да изпитваш умора - и вся­ко нещо да вършиш тогава, когато му е време­то.

Да работиш, да играеш, да пееш, да танцу­ваш, а сетне да отмаряш спокойно - тогава, когато настъпи часът.

Да мислиш нещо, друго да чувстваш из-дълбоко, а сетне да отпаднат мислите и чув­ствата - тогава, когато над далечния хоризонт изгрее някоя звезда.

Да ограбиш съседа с усмивка, с благороден замах да раздаваш дарове, да хвалиш пред­пазливо, да порицаваш внимателно, да разру­шиш нечия душа с едничка дума само, с дъха си да изгориш нечие тяло - а приключиш ли с тези задачи за деня, да си измиеш ръцете.

Да обичаш според ясен ред, сам да се раз­вличаш според предварително одобрен под­ход, да се прекланяш пред боговете както по­добава, ловко да подвеждаш демоните - а сет­не всичко да забравиш, сякаш си загубил па­метта си.

Да проявяваш с разум прищевки, да раз­съждаваш обосновано, кротко да вкусваш щастието, възвишено да страдаш - а сетне да изпиеш чашата до дъно, тъй че утре пак да я напълниш.

Всички неща, о боже, са предвидливо об­мислени докрай, породени са предумишлено, подхранвани са с точност и отмереност, ръ­ководени са от строги правила - а сетне би­ват унищожени и погребани, съобразно уста­новен способ; и дори сетните обители, при­ютили човешките души, са номерирани и обо­значени.

Такъв е съвършеният свят, пълноценен и изряден свят, свят на върховни чудеса - той е най-зрелият плод в божията градина, той е ве­нецът на вселената.

Ала защо, о боже, съм длъжен да бъда тук аз - зелено семенце от неразгоряла се докрай страст, неистова буря, неустремена ни към Изтока, ни към Запада, отронена частица от вече изпепелена планета?

Защо съм тук, о боже на залутаните души, а ти си залутан сред боговете?

ХАЛИЛ ДЖУБРАН ПРЕЗ ГОДИНИТЕ

Джубран Халил Джубран (както е пълното му име) се раж­да на 6 януари в ливанското селце Бшара, в скромно семейство на християни-маронити.

За майка му това е втори брак - първият й съпруг е починал; от него тя има син на име Бутрос, шест години по-голям от Халил.
1885

Ражда се сестра му Мариана.

Ражда се сестра му Султана.

Първи наченки на образование получава в родното си село, от местния свещеник, който скоро забелязва будния ум на момчето; той му преподава писмен арабски и сирийски, как­то и аритметика, а чрез Библията го въвежда в религията. От ранна възраст момчето проявява склонност да търси усамотение и вглъбение сред природата.

Бащата на Халил е обвинен в укриване на данъци и осъден на затвор, а цялото му имущество е конфискувано. Роднини приютяват семейството за известно време, но накрая майката - неука, но силна и волева жена - решава да потърсят по-добър живот в Америка. През 1894 г. бащата е освободен, но не се решава да емигрира; майката тръгва сама с четирите деца. На 25 юни 1895 г. пристигат в Ню Йорк, оттам се отправят към Бостън, където се установя­ват. Майката се залавя с амбулантна търговия, за да издържа семейството; по-късно големият й син Бутрос от­варя малка бакалница. Халил е записан в общинското учи­лище.

Проявява дарба за рисуване, която не остава незабелязана от учителите; предричат му бъдеще в живописта. Запозна­ва се с Фред Холанд Дей, фотограф, художник и поддръж­ник на млади таланти, който му помага да навлезе в света на изкуството.

Близките му го изпращат в Бейрут, където прекарва три години, продължава образованието си и усъвършенства арабския. Продължава да рисува; започва да пише стихове.

Завръща се в Бостън. Талантите му се утвърждават; рисува и пише стихове.

Ново пребиваване в Ливан като преводач на американско семейство, което пътешества из Средиземноморието. На­лага се да прекрати престоя си и спешно да се прибере в Бостън поради смъртта на сестра си Султана, починала от туберкулоза.

Още две тежки загуби: майка му умира от рак, а брат му - от туберкулоза.

Публикува рисунки в периодичния печат. Първа изложба. Запознава се с Мери Хаскъл, която му дарява приятелство и покровителство. Двамата започват да водят кореспонден­ция; писмата на Джубран са проникновени и най-редовни, до края на живота му.

В Ню Йорк излиза от печат първата му творба - есето „Му­зиката" (на арабски).

„Нимфи на долините" (на арабски) - разкази.

Сборникът с разкази „Метежни духове" (на арабски) из­лиза през 1908-а. През същата година, благодарение на Мери Хаскъл, Джубран отива в Париж, за да изучава живо­пис. Общува с Роден, Дебюси, Метерлинк, Едмон Ростан; прави прекрасни портрети с въглен на Роден и Дебюси. Пътуване до Лондон. През октомври 1910 се завръща в Бостън.

Чести и все по-продължителни престои в Ню Йорк; пре­питава се, рисувайки портрети по поръчка, а също и илю­страции и корици за книги. Наема в града малко ателие в здание, специално построено за художници и скулп­тори.

Премества се в по-просторно и светло ателие. Установява приятелски връзки с Рабиндранат Тагор, Сара Бернар, Пиер Лоти, Йейтс.

Излиза от печат сборникът „Сълза и усмивка” - проза и кратки афористични текстове. През декември открива изложба в галерия „Монтрос".

Продължава да пише и рисува. За себе си казва: „Аз не съм мислител, а създател на образи." Публикации в преса­та. През 1918 г. излиза от печат „Безумецът" - първата му творба, написана на английски, чрез която започва приоб­щаването му към американската литература.

„Двайсет рисунки" - албум с избрани графични творби и предговор от Алис Рафаел. Излиза от печат поемата „Ше­ствията" (на арабски).

Сборникът „Бури" (на арабски) е публикуван в Кайро, пре­дизвиквайки смут с бунтарските си идеи. В Ню Йорк изли­за от печат „Предтечата" - втора книга, написана на анг­лийски. В нюйоркския му дом арабски писатели-емигранти основават „Асоциация на перото", която бива оглавена от самия Джубран.

Джубран издава „Удивителното и чудесното" - последната му творба, написана на арабски. В Ню Йорк излиза от пе­чат есето „Пророкът" (на английски), което добива огром­на популярност и е всепризнато за шедьовър.

Здравето му се влошава - страда от дихателна и черно­дробна недостатъчност. Излиза от печат сборникът с афо­ризми „Пясък и пяна".

Болестите му се задълбочават. Излиза от печат „Исус, син човешки" - портрет на Христос чрез синтез от думи на негови съвременници, персонажи от Свещените писания.

„Боговете на земята" - дълга поема в проза, представляваща диалог между трима богове, относно човешката съдба.

Посмъртно излиза в Ню Йорк „Странникът".

Посмъртно излиза „Градината на Пророка".

Творбите на Джубран, написани на арабски, са преве­дени след смъртта му на повече от четиридесет езика и до днес се издават и преиздават в милионен тираж. Така се потвърждават думите на Халил Джубран: Което изричам днес на един език, светът ще го изрече на множество езици.

Още приживе Джубран сам съставя своята епитафия: Аз съм жив като вас и стоя близо до вас. Затворете очи и се огледайте — ще ме видите пред себе си.

ДУМИТЕ НА БЕЗУМЕЦА

Когато бил малък, близките му неведнъж го сварвали да заравя в градината край семейната къща в Бшара откъснати страници от книги или тетрадки - надявал се, че те ще покълнат, че ще дадат плод. През целия си живот Халил Джубран ще съхрани това виталистично, почти ор­ганично чувство към словото. Неговият „Безумец" не обяс­нява, не разбулва, не осветлява. Той омайва читателя с нанизи от думи и образи, подобни на библейските псаломи. Поезия в проза, притчи, афоризми, кратки басни - но те не се въртят около обща ос, единството се дължи по-скоро на цялостен, но неопределим заради обхвата си дух. В трийсет и трите миниатюри, съставящи книгата, Джуб­ран търпеливо свлича пластовете от илюзии, натрупани око­ло празното ядро на битието. Погледът му наподобява по­глед на слепец - сякаш устремен към някаква точка над гла­вите ни. Той говори отвлечено, не търси диалог: И в без­умието са възвърнах и свободата, и сигурността — свободата да бъда сам и сигурността да не бъда разбиран.

Когато през 1918 г. „Безумецът" излиза от печат в Ню Йорк, връзките на автора с арабските му корени вече са охлабени. Родният му Ливан е в относително благоденст­вие, отърсил се е от османското владичество, за да премине под френски мандат. Но филипиките на Джубран, насочени срещу феодалния дух и компромисите на Църквата, остават почти безплодни; той постепенно се откъсва от родината и се обгръща в уединение: Ти няма как да чуеш песните на моята нощ, нито да съзреш полета на крилата ми към звездите – а и аз не ще ти позволя нито да ги чуеш, нито да ги съзреш. Искам да бъда сам с нощта.

Избирайки за първи път да се изрази на английски, Джубран търси ново пространство, по-широка публика. Стремежът му е да се изтръгне от духовната „провинция", да напусне тесните граници, да приключи своя преход. С „Безумецът" той полага първия жалон на трилогия, която ще продължи с „Предтечата" (1920) и ще се увенчае с „Про­рокът" (1923). „Безумецът" подрива устоите, приканва към самотническо странстване, към откъснатост и отчуждение: Моята Печал, както всяка жива твар, и аз останах сам с размислите и вглъбението си.

В „Предтечата" своеобразната словесна обредност е още по-подчертана и сякаш вече предизвестява появата на послание, идващо съвсем свише, в което ще се съчетае визията за духовно възраждане, изживяно като съкровение и вътрешна спойка с божественото. Този личен преизказ на източния мистицизъм съобразно възприятията на Запада ще отвори на автора дверите към световната слава. Сло­вото на Безумеца носи в себе си кълновете на словото на Мъдреца. Преведен на множество езици, Джубран осъще­ствява ранната си мечта за кълнеж и разцвет на словото.

Ража Назралах

РЕДОВЕ ЗА ХАЛИЛ ДЖУБРАН

Халил Джубран е сред най-удивителните явления на ХХ век – често подминаван от специалистите, той безусловно печели най-широка публика, а успехът му чупи всички рекорди, надхвърляйки граници, моди, вероизповедания и идеологии. За милионите свои читатели по света той се слива с Пророка, легендарен персонаж и романтичен образец за общодостъпна премъдрост.

Жозеф Тараб

Амин Маалуф, носител на награда „Гоикур"

Александър Нажар

Джордж Ръсел

Жан-Пиер Дада