ОТНОШЕНИЕ НА ГЬОТЕВИЯ НАЧИН НА МИСЛЕНЕ КЪМ ДРУГИТЕ ВЪЗГЛЕДИ

Когато се го­во­ри за вли­яни­ето на по­-с­та­ри и съв­ре­мен­ни мис­ли­те­ли вър­ху раз­ви­ти­ето на Гьотевия дух, то­ва не мо­же да ста­ва в смисъла, че той е об­ра­зу­вал сво­ите въз­г­ле­ди на ос­но­ва­та на тех­ни­те учения. Начинът, по кой­то той тряб­ва­ше да мисли, как той виж­да­ше света, бе­ше пред­ва­ри­тел­но из­г­ра­ден ка­то за­лож­ба в не­го­ва­та природа. А имен­но та­зи за­лож­ба е съ­щес­т­ву­ва­ла от на­й-­ран­на мла­дост в не­го­во­то същество. По от­но­ше­ние на то­ва той ос­та­на след то­ва по­до­бен на се­бе си през це­лия си живот. Съществуват пре­дим­но две важ­ни ха­рак­тер­ни черти, ко­ито ще раз­г­ле­да­ме тук. Първата ха­рак­тер­на чер­та е стремежът към изворите, към дълбочината на всяко битие. В пос­лед­на смет­ка то­ва е вярата в идеята. Предчувствието на нещо по-висше, по-добро пос­то­ян­но из­пъл­ва Гьоте. Бихме мог­ли да на­ре­чем

"В чистотата на нашето сърце се вълнува един стремеж,

с благодарност да се отдадем свободно

на нещо по-висше, по-чисто, непознато

ние наричаме това: н а б о ж н о с т!"

Тази стра­на на не­го­во­то съ­щес­т­во е свър­за­но не­раз­рив­но с ед­на друга. Той ни­ко­га не се стре­ми да прис­тъ­пи не­пос­ред­с­т­ве­но към то­ва по-висше; той винаги се стреми да се приближи до него чрез природата.

Също и от­но­ше­ни­ето на Гьоте към Спиноза не тряб­ва да се схва­ща по друг начин, ос­вен така, че той на­ме­ри у не­го формулите, на­уч­ния език, за да из­ра­зи жи­ве­ещия в не­го свят.

Представлява ед­на грешка, ко­ято се про­мък­ва през ця­ла­та учеб­на сис­те­ма на Кант, че той счи­та се­тив­но­то раз­но­об­ра­зие ка­то не­що твър­до и вярва, че на­ука­та се със­тои в това, да до­ве­дем то­ва раз­но­об­ра­зие в ед­на система. Той съв­сем не предполага, че раз­но­об­раз­но­то съв­сем не е не­що последно, ко­ето тряб­ва да преодолеем, ако ис­ка­ме да го разберем; и поради това за него всяка теория е само една прибавка, която умът и разумът добавят към опи- тността. За не­го иде­ята не е това, ко­ето се явя­ва на ра­зу­ма ка­то по­-дъл­бо­ка­та ос­но­ва на да­де­ния свят, ко­га­то той е пре­одо­лял раз­по­ло­же­ни­ето на по­вър­х­нос­т­та разнообразие, а са­мо един ме­то­ди­чес­ки принцип, спо­ред кой­то ра­зу­мът под­реж­да яв­ле­ни­ята с ог­лед на тех­ния по­-ле­сен обзор. Ние бих­ме сгре­ши­ли спо­ред Кантовия възглед, ако бих­ме раз­г­леж­да­ли не­ща­та ка­то из­ве­ди­ми от идеята; според неговото мнение ние можем да подредим на- шите опитности само така, като че те произхождат от едно единство. Според Кант ние ня­ма ме ни­как­во пред­чув­с­т­вие за ос­но­ва­та на нещата, за "вещта в себе си". Нашето зна­ние за не­ща­та съ­щес­т­ву­ва са­мо по от­но­ше­ние на са­ми­те нас, то е ва­лид­но са­мо за на­ша­та индивидуалност. Гьоте не мо­же­ше да до­бие мно­го от то­зи въз­г­лед вър­ху света. За не­го раз­г­леж­да­не­то на не­ща­та по от­но­ше­ние на са­ми­те нас ос­та­ва­ше не­що съ­вър­ше­но второ- степенно, нещо, ко­ето за­ся­га въз­дейс­т­ви­ето на пред­ме­ти­те вър­ху на­ше­то чув­с­т­во на удо­вол­с­т­вие и неудоволствие; той изисква от науката нещо повече от простото сведение, какви са нещата по отношение на самите нас. В ста­ти­ята "Опитът ка­то пос­ред­ник меж­ду обек­та и субекта" е оп­ре­де­ле­на за­да­ча­та на изследователя. Той тряб­ва да взе­ма ма­ща­ба за познанието, дан­ни­те за об­съж­да­не на не­ща­та не от се­бе си, а от кръ­га на са­ми­те неща, ко­ито наблюдава. С то­ва един­с­т­ве­но из­ре­че­ние е оха­рак­те­ри­зи­ра на дъл­бо­ка­та про­ти­во­по­лож­ност меж­ду Кантовия и Гьотевия на­чин на мислене. До- като при Кант вся­ко съж­де­ние вър­ху не­ща­та е са­мо един про­дукт от су­бек­та и обект и да­ва са­мо ед­но зна­ние вър­ху това, как су­бек­тът гле­да обекта, при Гьоте су­бек­тът пре­ми­на­ва без­ко­рис­т­но в обек­та и взе­ма дан­ни­те за об­съж­да­не от кръ­га на нещата. Ето за­що Гьоте каз­ва за са­ми­те уче­ни­ци на Кант: "те ме слушаха, обаче не можаха да ми възразят нищо, нито да ми бъдат въобще от полза." Поетът считаше, че е до­бил не­що по ве­че от Кан- товата Критика на раз­съ­дъч­на­та способност* /*Шелинг, Първи очерк на ед­на сис­те­ма на Натурфилософията, Увод и т.н.; Йена 1799, стр.22/.

Гьоте е бил нес­рав­ни­мо по­ве­че под­по­мог­нат във фи­ло­соф­с­ко от­но­ше­ние от Шилер от­кол­ко­то от Кант. Чрез Шилер той бе до­ве­ден имен­но с ед­на сте-­

пен по­-на­та­тък в поз­на­ни­ето на своя на­чин на мислене. До он­зи зна­ме­нит раз­го­вор със Шилер Гьоте бе­ше уп­раж­нил оп­ре­де­лен на­чин да гле­да света. Той бе­ше раз­г­леж­дал растения, бе­ше пос­та­вил на тях­на­та ос­но­ва ед­но пър­вич­но рас­те­ние /прарастение/ и бе­ше из­вел от­дел­ни­те фор­ми от то­ва пра- растение. Това прарастение, /а съ­що та­ка и ед­но съ­от­вет­но пър­вич­но жи- вотно/ се бе­ше офор­ми­ло в не­го­вия дух, и му бе­ше пос­лу­жи­ло при обяс­не­ни­ето на съ­от­вет­ни­те явления. Обаче той ни­ко­га не бе­ше раз­мис­лил вър­ху това, що е то­ва пра­рас­те­ние в не­го­ва­та същност. Шилер му от­во­ри очите, ка­то му каза: то е една идея. Едва от се­га на­та­тък Гьоте има съз­на­ние за своя идеализъм. Ето за­що до то­га­ва той се на­ри­ча­ше пра­рас­те­ни­ето ед­на опитност, за­що­то вярваше, че го виж­да с очи­те си. Обаче в увода, кой­то при­ба­ви по­-къс­но към сту­ди­ята вър­ху ме­та­мор­фо­за­та на растението, той казва: "така от сега нататък аз се стремях да намеря първичното животно, а това значи в последна сметка, понятието, идеята за животното". При то­ва оба­че тряб­ва да се запомни, че Шилер не пре­да­де на Гьоте ни­що чуждо, а нап­ро­тив сам те­пър­ва чрез наб­лю­де­ни­ето на Гьотевия дух стиг­на до поз­на­ни­ето на обективния идеализъм. Той са­мо на­ме­ри из­ра­за за на­чи­на на мислене, кой­то поз­на у Гьоте и му се възхищаваше.

Малко по­мощ по­лу­чи Гьоте от Фихте. Фихте се дви­же­ше в ед­на твър­де чуж­да на Гьотевото мис­ле­не сфера, по­ра­ди ко­ето не бе­ше въз­мож­но Гьоте да по­лу­чи ня­как­ва по­мощ от него. Фихте ос­но­ва на­ука­та на съз­на­ни­ето по на­й-­ос­т­ро­умен начин. Това из­ве­де дейността, чрез ко­ято "Азът" прев­ръ­ща да­де­ния свят в един мис­лен свят, по ес­тес­т­ве­но об­раз­цов начин. Обаче при то­ва той нап­ра­ви грешката, че не схва­ща­ше та­зи дейност на Аза са­мо ка­то ед­на такава, ко­ято при­веж­да да­де­но­то съ­дър­жа­ние в ед­на за­до­во­ли­тел­на форма, ко­ято до­веж­да нес­вър­за­но­то да­де­но в съ­от­вет­на­та връзка; той я считаше като едно създаване на всичко онова, което се разиграва вътре в "Аза". Ето за­що не­го­во­то уче­ние се явя­ва ка­то един ед­ностран­чив иде­али­зъм кой­то взе­ма ця­ло­то свое съ­дър­жа­ние от съзнанието. Гьоте, кой­то ви­на­ги се на­соч­ва­ше към обективното, мо­жа да на­ме­ри твър­де мал­ко нещо, ко­ето да го привлича, във Фехтевата фи­ло­со­фия на съзнанието. На Гьоте му лип­с­ва­ше раз­би­ра­не за областта, за ко­ято та­зи фи­ло­со­фия бе­ше валидна; обаче разширението, което Фихте и даде - той я считаше като универсална наука -, можа да се яви на поета само като една грешка.

Много по­ве­че до­пир­ни точ­ки има­ше Гьоте с мла­дия Шелинг. Този пос­лед­ни­ят бе­ше един уче­ник на Фихте. Обаче той не са­мо про­дъл­жи по­-на­та­тък ана­ли­за на дейнос­т­та на "Аза", а прос­ле­ди съ­що и она­зи дейност в съзна- нието, чрез ко­ято то­ва пос­лед­но­то схва­ща природата. Това, ко­ето ста­ва в Аза при поз­на­ва­не­то на природата, Шелинг счи­та­ше съ­щев­ре­мен­но за обек­тив­но­то в природата, за съ­щин­с­кия прин­цип в нея. За не­го външ­на­та при­ро­да бе­ше са­мо ед­на втвър­де­на фор­ма на на­ши­те по­ня­тия за природата.

Най-после чрез Хегел Гьоте по­лу­чи пос­лед­но­то по­ощ­ре­ние от стра­на на философията. Чрез не­го имен­но той до­би яс­но­та вър­ху въпроса, как това, ко­ето той на­ри­ча­ше първично явление, се включ­ва във философията. Хегел бе­ше раз­б­рал на­й-­дъл­бо­ко зна­че­ни­ето на пър­вич­но­то яв­ле­ние и го е оха­рак­те­ри­зи­рал спо­луч­ли­во в сво­ето пис­мо до Гьоте от 20 фев­ру­ари 1921 го­ди­на с думите: "Простото и абстрактното, което вие много сполучливо наричате първично явление, вие го поставяте на върха, след това показвате конкретните явления, като раждащи се чрез прибавянето на по-нататъшни начини на действие и обстоятелства, и царуващи над цялото протичане така, че редуването напредва от простите условия към по-сложните и, така подредени, че чрез това разлагане, заплетеното се явява в неговата яснота. Да се долови първичното явление, да бъде то пречистено от случайните заобикалящи неща, да го схванем, абстрактно, това считам аз за въпрос на великото духовно разбиране за природата, както считам също въпросния път въобще като истински научен път на познанието в тази област.". . "но ако ми е позволено, ваше високоблагородие, да говоря сега, който едно така изтъкнато първично явление има за нас философите, мога ли да кажа

Така за Гьоте за­поз­на­ва­не­то с фи­ло­со­фи и фи­ло­соф­с­ки нап­рав­ле­ния оз­на­ча­ва ед­но нап­ред­ва­що изяс­не­ние вър­ху това, ко­ето ве­че е съ­щес­т­ву­ва­ло в него. За своя въз­г­лед той не е до­бил нищо; на него му са били дадени само средствата в ръка, да говори върху това, което правеше, което ставаше в неговата душа.

Така сле­до­ва­тел­но Гьотевият въз­г­лед на све­та пред­ла­га дос­та­тъч­но опор­ни точ­ки за ед­но фи­ло­соф­с­ко развитие. Обаче те­зи опор­ни точ­ки са би­ли под­х­ва­на­ти пър­во са­мо от уче­ни­ци­те на Хегел. Останалата фи­ло­со­фия се от­на­ся от­ри­ца­тел­но към Гьотевия възглед. Само Шопенхауер се опи­ра вър­ху ня­кои точ­ки да­де­ни от ви­со­ко­це­не­ния от не­го поет. Ние ще го­во­рим по­-на­та­тък за не­го­ва­та апо­ло­ге­ти­ка на уче­ни­ето за цветовете. Тук се ка­сае за об­що­то от­но­ше­ние на Шопенхауеровото уче­ние към Гьоте*. /*Заслужава да бъ­де про­че­те­на сту­ди­ята на д-р Ад.Харпф "Гьоте и Шопехауер" /Месечни фи­ло­соф­с­ки Тетрадки 1885 г./ Харпф, кой­то е на­пи­сал съ­що та­ка ед­но спо­луч­ли­во съ­чи­не­ние вър­ху "Гьотевия прин­цип на познанието" /Месечни фи­ло­соф­с­ки Тетрадки 1884 г./, по­каз­ва съв­па­де­ни­ето на "Иманентния догма- тизъм" на Шопенхауер с обек­тив­но­то зна­ние на Гьоте. Харпф не на­ми­ра прин­цип­на­та раз­ли­ка меж­ду Гьоте и Шопенхауер, та­ка как­то ние я оха­рак­те­ри­зи­рах­ме по-горе, той са­ми­ят е бил шопенхаурианец. Въпреки то­ва не­го­ви­те из­ло­же­ния зас­лу­жа­ват внимание./
В ед­на точ­ка фран­к­фур­т­с­ки­ят фи­ло­соф се приб­ли­жа­ва до Гьоте. Шопен- хауер от­х­вър­ля имен­но вся­ко из­веж­да­не на да­де­ни­те яв­ле­ния от външ­ни при­чи­ни и за не­го ва­жи са­мо ед­на вът­реш­на закономерност, са­мо ед­но из­веж­да­не на ед­но яв­ле­ние от друго. Привидно то­ва е по­доб­но на Гьотевия принцип, дан­ни­те на обяс­не­ни­ето да се взе­мат от са­ми­те неща; обаче имен- но само привидно. Защото до­ка­то Шопенхауер ис­ка да ос­та­не вът­ре в са­ми­те явления, по­не­же ние не мо­жем да стиг­нем с на­ше­то поз­на­ние до на­ми­ра­ща­та се вън от те­зи яв­ле­ния "вещ в себе си", тъй ка­то за нас всич­ки да­де­ни ни яв­ле­ния са са­мо пред­с­та­ви и на­ша­та мис­ли­тел­на спо­соб­ност не мо­же ни­ко­га да ни из­ве­де вън от на­ше­то съзнание, то Гьоте ис­ка да ос­та­не вът­ре в явленията, за­що­то имен­но в тях той тър­си дан­ни­те за тях­но­то обяснение.

Накрая ис­ка­ме да съ­пос­та­вим Гьотевия въз­г­лед за све­та с на­й-­важ­но­то на­уч­но яв­ле­ние на на­ше­то време, с въз­г­ле­ди­те на Едуард фон Хартман. "Философията на Несъзнателното" на­пи­са­на от то­зи мис­ли­тел е ед­но съ­чи­не­ние има­що на­й-­го­ля­мо ис­то­ри­чес­ко значение. Заедно с дру­ги­те съ­чи­не­ния на Хартман, ко­ито раз­ра­бот­ват ски­ци­ра­не­то в го­рес­по­ме­на­то­то във всич­ки направления, да­же в мно­го от­но­ше­ния до­на­сят но­ви гле­ди­ща към то­ва глав­но съчинение, в не­го се от­ра­зя­ва ця­ло­то ду­хов­но съ­дър­жа­ние на на­ше­то време. Хартман по­каз­ва ед­но зас­лу­жа­ва­що ува­же­ние и въз­хи­ще­ние дъл­бо­ко раз­би­ра­не и ед­но чу­дес­но ов­ла­дя­ва­не на ма­те­ри­ала на от­дел­ни­те науки. Той стои днес на ви­со­кия връх на образованието. Не е не­об­хо­ди­мо чо­век да бъ­де не­гов последовател, за да приз­нае от­к­ро­ве­но това.

Неговият въз­г­лед не стои та­ка да­ле­че от Гьотевия, как­то из­г­леж­да на пръв поглед. Който не е про­чел ни­що дру­го ос­вен "Философия на Несъзнател- ното", той раз­би­ра се не ще мо­же да раз­бе­ре това. Защото ре­ши­тел­ни­те до­пир­ни точ­ки на два­ма­та мис­ли­те­ли мо­гат да се видят, ко­га­то се пре­ми­не към последствията, ко­ито Хартман е из­в­ля­къл от сво­ите прин­ци­пи и ко­ито е из­ло­жил в сво­ите по­-къс­ни съчинения.

Философията на Хартман е идеализъм. Вярно е,че той не ис­ка да бъ­де САМО идеалист. Обаче там, къ­де­то по от­но­ше­ние на обяс­не­ни­ето на све­та се нуж­дае от не­що положително, той при­зо­ва­ва на по­мощ идеята. И на­й-важ­но­то е, че той си представя, че иде­ята стои нав­ся­къ­де на основата. Защото не­го­во­то до­пус­ка­не на не­що не­съз­на­тел­но ня­ма ни­ка­къв друг смисъл, ос­вен то­зи­,че онова, ко­ето съ­щес­т­ву­ва в на­ше­то съз­на­ние ка­то идея, не е свър­за­но по не­об­хо­ди­мост с та­зи фор­ма на изя­ва - вът­ре в съзнанието. Идеята не съ­щес­т­ву­ва /не е действена/ са­мо там, къ­де­то тя ста­ва съзнателна, но и в дру­га форма. Тя е не­що по­ве­че от чис­то­то су­бек­тив­но явление; тя има едно значение основано в самата нея. Тя не при­със­т­ву­ва са­мо в субекта, а е обек­ти­вен ми­ров принцип. Когато меж­ду със­тав­ля­ва­щи­те све­та прин­ци­пи Хартман при­ема наред с иде­ята още и волята, то­га­ва не­по­нятно е, как все­

Със своя обек­ти­вен иде­али­зъм Едуард фон Хартман стои на поч­ва­та на Гьотевия въз­г­лед за света. Когато Гьоте казва: "Всичко, което съзираме и за което можем да говорим, са само проявления на идеята", и ко­га­то той изис­к­ва чо­век да раз­вие в се­бе си ед­на та­ка­ва поз­на­ва­тел­на способност, че иде­ята да ста­не за не­го съ­що та­ка нагледна, как­то външ­но­то въз­п­ри­ятие е за сетивата, той стои на она­зи почва, къ­де­то иде­ята е не са­мо яв­ле­ние на съзнанието, а обек­ти­вен ми­ров принцип; мисленето е просияването в съз- нанието на онова, което съставлява обективно света. Следователно съ­щес­т­ве­но­то в иде­ята не е това, ко­ето тя е за нас, за на­ше­то съзнание, а това, ко­ето е в са­ма­та се­бе си. Защото чрез сво­ята соб­с­т­ве­на същ­ност тя стои ка­то прин­цип на ос­но­ва­та на света. Ето за­що мис­ле­не­то е ед­но съ­зи­ра­не на

Обаче с раз­ли­ча­ва­не­то на съз­на­тел­но­то и не­съз­на­тел­но­то ние не сме сто­ри­ли много. Защото то­ва е все пак са­мо ед­на раз­ли­ка за моето съзнание. Но ние тряб­ва да об­х­ва­нем иде­ята в ней­на­та обективност, в ней­на­та пъл­на съдържателност, тряб­ва да дър­жим смет­ка не са­мо за това, че иде­ята е дей- с­т­ве­на несъзнателно, а за то­ва що е то­зи дейс­т­ву­ващ принцип. Ако Харт- ман би спрял са­мо при това, че иде­ята е несъзнателна, и ако би обяс­нил све­та из­хож­дай­ки от то­зи не­съз­на­те­лен прин­цип - сле­до­ва­тел­но от един ед­нос­т­ра­нен приз­нак на иде­ята -, той би съз­дал на­ред с мно­го системи, ко­ито из­веж­дат све­та от един фор­ма­лен аб­с­т­рак­тен принцип, ед­на но­ва ед­но­об­раз­на система. И ние не мо­жем да счи­та­ме не­го­во­то пър­во глав­но съ­чи­не­ние на­пъл­но сво­бод­но от то­ва еднообразие. Обаче ду­хът на Едуард фон Хартман дейс­т­ву­ва твър­де интензивно, твър­де все­об­х­ват­но и про­ник­ващ дълбоко, за да не познае; ние трябва напротив да се задълбочим в това, което трябва да считаме като несъзнателно, трябва да преминем от това свойство върху конкретното съдържание и от това да изведем света на отделните явления. Така от аб­с­т­рак­т­ния монист, ка­къв­то още бе­ше в сво­ята "Философия на Несъзнателното", Хартман се раз­ви до кон­к­рет­ния монист. И кон­к­рет­на­та идея е тази, ко­ято Гьоте на­ри­ча под три форми: първично явление, тип и "идея в тесен смисъл".

Съзирането на не­що обек­тив­но в на­шия иде­ен свят и след­ва­що­то то­ва съ­зи­ра­не от­да­ва­не на то­зи свят е това, ко­ето от­но­во на­ми­ра­ме от Гьотевия све­тог­лед във фи­ло­со­фи­ята на Хартман. Хартман е бил до­ве­ден чрез не­го­ва­та фи­ло­со­фия на не­съз­на­тел­но­то към то­ва пре­ми­на­ва­не в обек­тив­на­та идея. Тъй ка­то е познал, че съз­на­тел­нос­т­та не стои в същ­нос­т­та на идеята, той е тряб­ва­ло да приз­нае та­зи пос­лед­на­та ка­то не­що съ­щес­т­ву­ва­що в се­бе си и за се­бе си, ка­то не­що обективно. Че на­ред с то­ва той при­ема в прин­ци­пи­те със­тав­ля­ва­щи све­та и волята, то­ва раз­би­ра се от­но­во го раз­ли­ча­ва от Гьоте. Все пак там, къ­де­то Хартман е плодотворен, там мо­ти­вът на во­ля­та съв­сем не се взе­ма под внимание. Че той въ­об­ще при­ема то­зи мотив, то­ва иде от там, че счи­та иде­ята ка­то не­що неактивно, ка­то не­що почиващо, което, за да стиг­не до действие, се нуж­дае от тла­съ­ка на волята. Според Хартман во­ля­та ни­ко­га не мо­же са­ма да стиг­не до сът­во­ре­ни­ето на света,
за­що­то тя е празният, сляп стре­меж към съществуване. Ако во­ля­та тряб­ва да про­из­ве­де нещо, тряб­ва да се при­ба­ви идеята, за­що­то са­мо та­зи и да­ва съдържанието на ней­но­то действие. Обаче как­во тряб­ва да пред­п­ри­емем ние с та­ка­ва воля? Тя ни се изплъзва, ко­га­то ис­ка­ме да я обхванем; защото не можем да обхванем безсъдържателния, празен стремеж. И та­ка става, че все пак всич­ко онова, ко­ето дейс­т­ви­тел­но схва­ща­ме от ми­ро­вия Принцип, е идея, защото това, което може да бъде схванато, трябва именно да има съдържание. Ние мо­жем да раз­бе­рем са­мо това, ко­ето е пъл­но със съдържа- ние, а не това, ко­ето ня­ма съдържание. Следователно, ако ис­ка­ме да схва­нем по­ня­ти­ето воля, то тряб­ва да се яви в съ­дър­жа­ни­ето на идеята; то мо- же да се яви само при идеята и с идеята, като форма на нейната изява, а никога самостоятелно. Това, ко­ето съществува, тряб­ва да има съдържа- ние, то мо­же да да­де ед­но запълнено, а не праз­но битие. Ето за­що Гьоте си пред­с­та­вя иде­ята ка­то дейна, ка­то не­що действуващо, ко­ето не се нуж­дае ве­че от ня­ка­къв тласък. Защото това, ко­ето е пъл­но със съ­дър­жа­ние не тряб­ва и не мо­же да по­лу­чи тла­сък от не­що ли­ше­но от съдържание, за да се яви в съществуването. Ето за­що в сми­съ­ла на Гьоте иде­ята тряб­ва да се схва­ща ка­то ентелехия, т.е. ве­че ка­то дейс­т­ву­ва­що съществуване; и ние трябва първо да се абстрахираме от нейната форма като нещо действуващо, когато след това искаме отново да я представим под името в о л я. Моти- вът на во­ля­та е съ­вър­ше­но без стойност и за по­ло­жи­тел­на­та наука. Харт- ман съ­що не се нуж­дае от него, там, къ­де­то той прис­тъп­ва към кон­к­рет­ни­те явления.

Щом в Хартмановия въз­г­лед за при­ро­да­та сме поз­на­ли по­до­бие с Гьотевия въз­г­лед за све­та­,ние на­ми­ра­ме то­ва по­до­бие още по­-з­на­чи­тел­но в ети­ка­та на тоя фи­ло­соф Едуард фон Хартман намира, че все­ки стре­меж към ща- стие, вся­ко ло­ву­ва­не на его­из­ма е ети­чес­ки без стойност, за­що­то по то­зи път ние ни­ко­га не ще мо­жем да стиг­нем до задоволяване. Действуването от его­изъм и за за­до­во­ля­ва­не­то на то­зи его­изъм Хартман счи­та за не­що илюзорно. Ние тряб­ва да схва­нем на­ша­та задача, ко­ято ни е пос­та­ве­на в света, и да дейс­т­ву­ва­ме чис­то за­ра­ди тази задача, от­каз­вай­ки се от на­ше­то себе. Ние тряб­ва да на­ме­рим на­ша­та цел в обекта, без пре­тен­ция да до­би­ем не­що за на­шия субект. Именно то­ва пос­лед­но­то е ос­нов­на­та чер­та на Гьотевата етика. Хартман не би под­тис­нал думата, ко­ято из­ра­зя­ва ха­рак­те­ра на не­го­во­то мо­рал­но учение: Любовта* /*С то­ва не ис­ка­ме да твърдим, че по­ня­ти­ето ЛЮБОВ не е взе­то под вни­ма­ние в ети­ка­та на Хартман.

Хартман е тре­ти­рал то­ва по­ня­тие във фе­но­ме­нал­но и ме­та­фи­зи­чес­ко от­но­ше­ние /виж "Моралното Съзнание" ІІ из­да­ние Берлин 1885 г., стр.225-247, 629-651, 641, 638-641/. Само че той не пре­да­ва на лю­бов­та стойнос­т­та на пос­лед­на­та ду­ма на етиката./ Там, къ­де­то не пов­ди­га­ме ни­как­ва лич­на претенция, по­не­же обек­тив­но е това, ко­ето ни движи, там, къ­де­то на­ми­ра­
ме мо­ти­ва на дейнос­т­та в са­мо­то действие, в са­мо­то деяние, там ние пос­тъп­ва­ме морално. Обаче там ние действуваме от любов. Тук вся­ка соб­с­т­ве­на воля, всич­ко лич­но тряб­ва да изчезне. За мощ­но и здра­во дейс­т­ву­ва­щия дух на Хартман е характерно, че въп­ре­ки че е схва­нал пър­во иде­ята в ед­нос­т­ран­чи­ва­та фор­ма на несъзнателното, той все пак е про­ник­нал до кон­к­рет­ния иде­али­зъм и че, въп­ре­ки че в ети­ка­та е из­хо­дил от песимизма, то­ва пог­реш­но ста­но­ви­ще все пак го е до­ве­ло до моралното учение на Любовта. Песимизмът на Хартман ня­ма смисъл, кой­то вла­гат в не­го оне­зи хора, ко­ито се оп­лак­ват за без­п­ло­ди­ето на на­ша­та деятелност, за­що­то смя­тат да из­в­ле­кат от то­ва ед­но оп­рав­да­ние за сво­ето бездействие, не ис­кай­ки да пра­вят нищо. Хартман не спи­ра при оплакването; той се издига над всеки подобен пристъп до чистата етика. Той по­каз­ва без­с­тойнос­т­та на го­нит­ба­та по щастие, ка­то раз­к­ри­ва ней­но­то безплодие. С то­ва той ни на­соч­ва към на­ша­та дейност. Че той е въ­об­ще песимист, то­ва е не­го­ва грешка. Това е мо­же би ос­та­тък от пре­диш­ни ста­дии на не­го­во­то мислене. Там, къ­де­то стои сега, той би тряб­ва­ло да разбере, че ем­пи­ри­чес­ко­то доказател- ство, че в све­та на дейс­т­ви­тел­нос­т­та не­за­до­во­ли­тел­но­то пре­об­ла­да­ва не мо­же да оп­рав­дае песимизма. Защото по­-вис­ши­ят чо­век съв­сем не мо­же да же­лае не­що друго, ос­вен да тряб­ва да из­во­юва сво­ето щастие. Той не ис­ка то­ва щас­тие ка­то дар отвън. Той ис­ка да има щас­ти­ето са­мо в сво­ето деяние. Пред ед­но по­-вис­ше мис­ле­не /как­во­то е то­ва на Хартман/ пе­си­миз­мът се изпарява. Понеже светът ни оставя незадоволени, ние самите си създаваме най-хубавото щастие в нашата дейност.

Така за нас фи­ло­со­фи­ята на Хартман е от­но­во ед­но до­ка­за­тел­с­т­во за това, как, из­хож­дай­ки от раз­лич­ни из­ход­ни точки, чо­век сти­га до съ­ща­та цел. Хартман из­хож­да от пред­пос­тав­ки раз­лич­ни от те­зи на Гьоте; обаче в хода на развитието на неговите мисли на всяка крачка ние срещаме пътя на идеите на Гьоте. Ние из­на­ся­ме то­ва тук, за­що­то за нас бе­ше важ­но да по­ка­жем дълбоката, вът­реш­на со­лид­ност на Гьотевия въз­г­лед за света. Този въз­г­лед е та­ка дъл­бо­ко обос­но­ван в съ­щи­на­та на света, че ние тряб­ва да срещ­нем не­го­ви­те ос­нов­ни чер­ти нав­ся­къ­де там, къ­де­то енер­гич­но­то мис­ле­не про­ник­ва до из­во­ри­те на знанието. В то­зи Гьоте всич­ко бе­ше та­ка мно­го първично, та­ка нас­т­ра­на от все­ки мо­ден възглед, че в про­тив­никът тряб­ва да мис­ли в неговия смисъл. Вечната за­гад­ка на све­та се из­ра­зя­ва имен­но в от­дел­ни индивиди; ето защо можем да кажем: днес висотата на възгледа на един човек може да се измери в отношението, в което въз- гледът се намира спрямо Гьотевия възглед.

Самопожертвувателното, из­пъл­не­но с лю­бов от­да­ва­не на ми­ро­вия про­цес за не­го не из­г­леж­да да е не­що последно, а са­мо средство за ос­во­бож­де­ние от без­по­койс­т­ви­ето на съ­щес­т­ву­ва­не­то и за до­би­ва­не от­но­во на из­гу­бе­но­то щас­т­ли­во спокойствие.