ГЬОТЕ И ЕСТЕСТВЕНОНАУЧНИЯТ ИЛЮЗИОНИЗЪМ

Това из­ло­же­ние не е на­пи­са­но по­ра­ди причината, че в ед­но из­да­ние на Гьотевите съ­чи­не­ния тряб­ва да бъ­де вклю­че­на и Теорията на цветовете,

Обаче то­ва поз­на­ние по пъ­тя на умо­зак­лю­че­ни­ето не мо­же да се яви на ед­но пос­ле­до­ва­тел­но мис­ле­не по друг на­чин ос­вен ка­то ед­но половинчатост. ДВИЖЕНИЕТО е пър­во са­мо ед­но понятие, ко­ето сме за­им­с­т­ву­ва­ли от се­тив­ния свят, сле­до­ва­тел­но ко­ето сре­ща­ме са­мо при на­ша­та има­щи въп­рос­ни­те се­тив­ни качества. Ние не поз­на­ва­ме ни­как­во дви­же­ние ос­вен ако ед­но такова, ко­ето наб­лю­да­ва­ме при се­тив­ни­те обекти. Ако пре­не­сем се­га то­ва ска­зу­емо вър­ху не­се­тив­ни същества, как­ви­то тряб­ва да бъ­дат еле­мен­ти­те на пре­рив­на­та ма­те­рия /атоми/, ние тряб­ва да има­ме яс­но­то съзнание, че чрез то­ва пре­на­ся­не при­пис­ва­ме на един се­тив­но не­въз­п­ри­ема­ем ат­ри­бут ед­на фор­ма на съ­щес­т­ву­ва­не съ­щес­т­ве­но раз­лич­на от ед­на се­тив­но мис­ле­на такава. В съ­що­то про­ти­во­ре­чие се изпада, ко­га­то ес­тес­т­ве­ни­ци­те ис­кат да стиг­нат до ед­но дейс­т­ви­тел­но съ­дър­жа­ние на пър­во­на­чал­но съ­вър­ше­но праз­но­то по­ня­тие за атома. На не­го тряб­ва да му се при­пи­шат се­тив­ни ка- чества, си­ло­во действие, друг му при­пис­ва обем и др. подобни, нак­рат­ко ка­за­но все­ки един му при­пис­ва свойс­т­ва за­им­с­т­ву­ва­ни от се­тив­ния свят. Ако не се вър­ши това, ос­та­ва се из­ця­ло празно.

В то­ва се със­тои половинчастотта. През сре­да­та на се­тив­но въз­п­ри­ема­емо­то се тег­ли ед­на чер­та и ед­на­та част се обяс­ня­ва ка­то обективна, а дру­га­та ка­то субективна. Последователно е са­мо едно: ако съществуват атоми, то- гава това са части на материята със свойствата на материята и те не са възприемаеми за нашите сетива поради твърде малките им размери.

Обаче с то­ва из­чез­ва въз­мож­нос­т­та да тър­сим в дви­же­ни­ето на ато­ми­те нещо, ко­ето би тряб­ва­ло да стои ка­то не­що обек­тив­но сре­щу су­бек­тив­ни­те ка­чес­т­ва на звука, цве­та и т.н. Изчезва съ­що и въз­мож­нос­т­та да тър­сим във връз­ка­та меж­ду дви­же­ни­ето и усе­ща­не­то на "червено", например, не­що по­ве­че от това, ко­ето се на­ми­ра меж­ду процесите, ко­ито при­над­ле­жат на­пъл­но на се­тив­ния свят.

Следователно за из­да­те­ля бе­ше ясно: движение на етера, положение на ато- мите принадлежат на същото поле както и сетивните усещания. Да се счи­тат те­зи пос­лед­ни­те ка­то субективни, то­ва е ре­зул­тат са­мо на ед­но не­яс­но мислене. Щом се­тив­но­то ка­чес­т­во се обяс­ня­ва ка­то субективно, съ­що­то не­що тряб­ва да сто­рим и с дви­же­ни­ето на етера. Ние не въз­п­ри­ема­ме те­зи пос­лед­ни­те не по­ра­ди ня­как­ва прин­цип­на причина, а са­мо по­ра­ди това, че на­ши­те се­тив­ни ор­га­ни не са дос­та­тъч­но тън­ко организирани. Обаче то­ва е ед­но съ­вър­ше­но слу­чай­но обстоятелство. Би мог­ло да се случи, че бла­го­да­ре­ние на на­рас­т­ва­що­то из­тън­ча­ва­не на се­тив­ни­те ор­га­ни ня­ко­га чо­ве­чес­т­во­то да стиг­не до там, да въз­п­ри­ема не­пос­ред­с­т­ве­но и дви­же­ни­ята на етера. Ако то­га­ва ня­кой чо­век от оно­ва да­леч­но бъ­де­ще би при­ел на­ша­та су­бек­ти­вис­тич­на те­ория на се­тив­ни­те възприятия, той би тряб­ва­ло да счи­та и те­зи дви­же­ния на ете­ра ка­то субективни, как­то ние счи­та­ме днес цвета, зву­ка и т.н. за субективни.

Вижда се как та­зи те­ория на фи­зи­ка­та во­ди до ед­но противоречие, ко­ето не мо­же да се премахне.

Една вто­ра опо­ра су­бек­ти­вис­тич­ни­ят въз­г­лед на­ми­ра във физиологичните разсъждения.

Физиологията доказва, че усе­ща­не­то се явя­ва ед­ва ка­то един пос­ле­ден ре­зул­тат на един ме­ха­ни­чес­ки процес, кой­то се пре­да­ва пър­во от на­ми­ра­ща­та се вън от ве­щес­т­во­то на на­ше­то тя­ло част на све­та на те­ла­та от тук се пре­да­ва чак до на­й-­гор­ния център, за да се яви ед­ва то­га­ва ка­то усещане. Противоречията на та­зи фи­зи­оло­ги­чес­ка те­ория са из­ло­же­ни и се на­ми­рат в гла­ва­та "Гьоте про­тив атомизма". Тук ка­то су­бек­тив­на мо­же да се на­зо­ве са­мо фор­ма­та на дви­же­ние на мо­зъч­но­то вещество. Колкото и да­ле­че да оти­дем с из­с­лед­ва­не­то на про­це­си­те в субекта, по то­зи път ние ви­на­ги тряб­ва да ос­та­нем в об­лас­т­та на механическото. И ни­къ­де в цен­тъ­ра не ще от­к­ри­ем усещането.

Остава сле­до­ва­тел­но са­мо философското разсъждение, за да мо­же да по­лу­чим ос­вет­ле­ние вър­ху су­бек­тив­нос­т­та и обек­тив­нос­т­та на усещането. А то­ва раз­съж­де­ние ни да­ва следното:

Кое у въз­п­ри­яти­ето мо­же да бъ­де на­ре­че­но "субективно"? Без да има­ме ед­на точ­на ана­ли­за на по­ня­ти­ето "субективно", ние въ­об­ще не мо­жем да на- предваме. Субективността не мо­же да бъ­де оп­ре­де­ле­на чрез ни­що дру­го ос­вен чрез са­ма­та се­бе си. Всичко, ко­ето не мо­же да се докаже, че е обус­-

Остава се­га пъ­тят на вът­реш­на­та опитност. Какво из­пит­вам аз в мо­ята вът­реш­ност ко­га­то на­ри­чам ед­но усе­ща­не ка­то мое? Аз научавам, че в мо­ето мис­ле­не осъ­щес­т­вя­вам връз­ка­та с мо­ята индивидуалност, че раз­п­рос­ти­рам об­лас­т­та на мо­ето зна­ние вър­ху то­ва усещане; обаче нямам съзнание за то- ва, че аз самият раждам съдържанието на усещането. Аз ус­та­но­вя­вам са­мо връз­ка­та с мене, а ка­чес­т­во­то на усе­ща­не­то е един ос­но­ван в се­бе си факт.

Където и да започнем, вът­ре или вън, ние не сти­га­ме до мястото, къ­де­то бих­ме мог­ли да кажем: тук е да ден субективният характер на усещането. Понятието "субективно" не е при­ло­жи­мо към съ­дър­жа­ни­ето на усеща- нето.

Тези раз­съж­де­ния са, ко­ито ме при­ну­ди­ха да от­х­вър­ля ка­то не­въз­мож­на вся­ка те­ория вър­ху природата, ко­ято прин­цип­но из­ли­за над и вън от об­лас­т­та на въз­п­ри­ема­ния свят, и да тър­ся са­мо в се­тив­ния свят един­с­т­ве­ния обект на ес­тес­т­ве­на­та наука. Обаче то­га­ва аз тряб­ва­ше да тър­ся във вза­имо­об­раз­на­та за­ви­си­мост на фак­ти­те имен­но на то­зи се­ти­вен свят това, ко­ето из­ра­зя­ва­ме в природните закони.

И с то­ва аз бях зас­та­вен да стиг­на до он­зи въз­г­лед на ес­тес­т­ве­но­-на­уч­ния метод, кой­то стои на ос­но­ва­та на Гьотевата те­ория на цветовете. Който на­ми­ра за пра­вил­ни те­зи разсъждения, той ще гле­да та­зи те­ория на цве­то­ве­те със съ­вър­ше­но дру­ги очи, от­кол­ко­то мо­гат да сто­рят то­ва мо­дер­ни­те при- родоизследователи. Той ще види, че тук не Гьотевата хи­по­те­за стои сре­щу та­зи на Нютон, а тук се ка­сае за въпроса: може ли да бъде или не днешната теоретическа физика? Ако не, то­га­ва оба­че тряб­ва да се из­гу­би и светлина- та, ко­ято та­зи фи­зи­ка хвър­ля вър­ху уче­ни­ето за цветовете. Кое е на­ша­та те­оре­ти­чес­ка ос­но­ва на физиката, то­ва чи­та­те­лят мо­же да уз­нае от след­ва­щи­-

те глави, за да ви­ди след то­ва в ис­тин­с­ка светлина, из­хож­дай­ки от та­зи основа, Гьотевите обяснения.

Ако не би съ­щес­т­ву­вал дългът, да ка­жем ис­ти­на­та без стеснение, ко­га­то вярваме, че сме я познали, то­га­ва след­ва­щи­те из­ло­же­ния би­ха ос­та­на­ли не- написани. Съждението, ко­ето при на­ру­ша­ва­ща­та днес на­со­ка в ес­тес­т­ве­ни­те на­уки бих­ме мог­ли да чу­ете от уче­ни­те специалисти, не мо­же да бъ­де съм­ни­тел­но за мене. В те­зи из­ло­же­ния уче­ни­те спе­ци­алис­ти ще виж­дат ди­ле­тан­т­с­кия опит на един човек, да се про­из­не­се вър­ху един въпрос, кой­то е ве­че от­дав­на ре­шен у всич­ки "благоразумни". Когато пос­та­вя пред пог­ле­да си през­ре­ни­ето на всич­ки онези, ко­ито днес счи­тат се­бе си за един­с­т­ве­но приз­ва­ни да го­во­рят вър­ху въп­ро­си на ес­тес­т­ве­ни­те науки, то­га­ва тряб­ва да си призная, че в то­зи опит съв­сем ня­ма ни­що съб­лаз­ня­ва­що в обик­но­ве­ния смисъл. Обаче аз не мо­жах да се ос­та­вя уп­ла­шен от пред­виж­да­ни­те възра- жения. Защото аз са­ми­ят мо­га да си нап­ра­вя всич­ки те­зи въз­ра­же­ния и по­ра­ди то­ва зная кол­ко мал­ко са обоснованите. Да мис­ли чо­век "научно" в сми­съ­ла на мо­дер­но­то при­ро­до­уче­ние не е осо­бе­но трудно. Ние не пре­ди от­дав­на из­жи­вях­ме един за­бе­ле­жи те­лен случай. Едуард Фон Хартман из­да­де сво­ята кни­га "Философия на Несъзнателното". Днес на са­мия ос­т­ро­умен ав­тор на та­зи кни­га ни на­й-­мал­ко не би му хрум­на­ло да от­ри­ча ней­ни­те несъвършенства. Обаче на­со­ка­та на мисълта, пред ко­ято се на­ми­ра­ме тук, е ед­на проникваща, оти­ва­ща до ос­нова­та на нещата. Ето за­що кни­га­та зав­ла­дя сил­но всич­ки духове, ко­ито чув­с­т­ву­ват нуж­да от по­-дъл­бо­ко поз- нание. Обаче тя кръс­то­са пъ­ти­ща­та на уче­ни­те естественици, ко­ито на­пип­ват са­мо по­вър­х­нос­т­та на нещата. Всички те­зи уче­ни се на­диг­на­ха сре­щу нея. След ка­то раз­лич­ни­те на­пад­ки от тях­на стра­на ос­та­на­ха поч­ти без ефе- кт, из­ле­зе ед­но съ­чи­не­ние от един ано­ни­мен автор: "Несъзнателното от глед­на точ­ка на фи­зи­оло­ги­ята и на те­ори­ята на произхода" /1872 г./, ко­ято из­ло­жи с ця­ла­та кри­тич­на острота, ко­ято бих­ме мог­ли да си представим, всич­ко про­тив но­во­ос­но­ва­на­та философия, ко­ето мо­же да се ка­же про­тив нея от глед­на точ­ка на мо­дер­на­та ес­тес­т­ве­на наука. Тази кни­га пре­диз­ви­ка го­ля­ма сензация. Привържениците на съв­ре­мен­но­то нап­рав­ле­ние бя­ха до на­й-­ви­со­ка сте­пен до­вол­ни от нея. Те пуб­лич­но признаха, че ав­то­рът е ед­ни от тех­ни­те и обя­ви­ха не­го­ви­те из­ло­же­ния ка­то техни. Но как­во ра­зо­ча­ро­ва­ние тряб­ва­ше да из­пи­тат те! Когато ав­то­рът дейс­т­ви­тел­но на­зо­ва се­бе си, то­ва бе­ше Едуард Фон Хартман. С то­ва оба­че е до­ка­за­но с убе­ди­тел­на си­ла едно нещо: не е непознаването на резултатите на природоизследване- то, не е дилетантизмът основанието, които правят, щото някои духове стремящи се към по-дълбоко разбиране да се виждат в невъзможност да се

Днес се счи­та за ди­ле­тант все­ки един, кой­то въ­об­ще взе­ма се­ри­оз­но фи­ло­соф­с­ко­то раз­миш­ле­ние вър­ху същ­нос­т­та на нещата. Да има ня­кой един светоглед, то­ва за на­ши­те съв­ре­мен­ни­ци с "механистично" или за оне­зи с "позитивистично" раз­би­ра­не е ед­на иде­алис­тич­на приумица. Това мне­ние ста­ва разбираемо, ко­га­то виждаме, в как­во без­по­мощ­но не­поз­на­ва­не се на­ми­рат те­зи по­зи­ти­вис­тич­ни мислители, ко­га­то се ос­та­вят да бъ­дат раз­пи­та­ни вър­ху "същността на материята", вър­ху "границите на познанието", вър­ху "природата на атомите" или т.н. При те­зи при­ме­ри чо­век мо­же да нап­ра­ви ис­тин­с­ки из­с­лед­ва­ния вър­ху ди­ле­тан­т­с­ко­то тре­ти­ра­не на та­ки­ва ре­ша­ва­щи въп­ро­си на науката.

Човек тряб­ва да има сме­лос­т­та да си приз­нае всич­ко то­ва по от­но­ше­ние на съв­ре­мен­на­та ес­тес­т­ве­на наука, въп­ре­ки ве­ли­ки­те и дос­той­ни за удив­ле­ние постижения, ко­ито съ­ща­та ес­тес­т­ве­на на­ука е от­бе­ля­за­ла в об­лас­т­та на техниката. Защото те­зи пос­ти­же­ния ня­мат ни­що об­що с ис­тин­с­ка­та пот­реб­ност от поз­на­ние на природата. Ние мо­жах­ме да кон­с­та­ти­ра­ме при съвре- менници, на ко­ито дъл­жим открития, зна­че­ни­ето на ко­ито за бъ­де­ще­то още не мо­же да се предчувствува, че на тях им лип­с­ва ед­на по­-дъл­бо­ка научна потребност. Едно не­що е да наб­лю­да­ваш про­це­си­те на природата, за да пос­та­виш ней­ни­те си­ли в служ­ба на техниката, дру­го не­що е с по­мощ­та на те­зи про­це­си да се стре­миш да вник­неш по­-дъл­бо­ко в същ­нос­т­та на дейс­т­ви­ето на природата. Истинската на­ука съ­щес­т­ву­ва са­мо там, къ­де­то ду­хът тър­си за­до­во­ля­ва­не на своите пот­реб­нос­ти без външна цел.

Истинската на­ука в по­-висш сми­съл има ра­бо­та са­мо с идей­ни­те обекти; тя може да бъде само идеализъм. Защото тя има сво­ята пос­лед­на ос­но­ва в потребности, ко­ито про­из­хож­дат от духа. Природата съ­буж­да в нас въпро- си, проблеми, ко­ито се стре­мят към решение. Обаче тя не мо­же са­ма да до- с­та­ви то­ва решение. Само обстоятелството, че с на­ша­та поз­на­ва­тел­на спо­соб­ност сре­щу при­ро­да­та зас­та­ва един по­-висш свят, то­ва съз­да­ва съ­що по­-вис­ши изисквания. Едно същество, на ко­ето не би би­ла при­съ­ща та­зи по­-вис­ша природа, за не­го не би­ха въз­ник­на­ли те­зи проблеми. Ето за­що те не мо­гат да по­лу­чат от­го­вор от ни­как­ва дру­га ин­с­тан­ция ос­вен от­но­во от та­зи по­-вис­ша природа.

Те не го из­веж­дат вън от не­го­ви­те елементи. Обаче областта, в ко­ято ду­хът жи­вее и тъ­че ка­то в своя пър­вич­но соб­с­т­ве­на област, е идеята, е све­тът на мислите. Да бъ­дат раз­ре­ше­ни мис­ли­тел­ни­те въп­ро­си чрез мис­ли­тел­ни от- говори, то­ва е на­уч­на дейност в на­й-­вис­шия сми­съл на думата. И всич­ки дру­ги на­уч­ни дейнос­ти се про­веж­дат в край­на смет­ка за това, за да слу­жат на та­зи на­й-­вис­ша цел. Да взе­мем на­уч­но­то наблюдение. То тряб­ва да ни до­ве­де до поз­на­ни­ето на един при­ро­ден закон. Самият за­кон е чис­то идеен. Самата пот­реб­ност за ед­на за­ко­но­мер­ност ца­ру­ва­ща зад яв­ле­ни­ята про­из­хож­да от духа. Едно не­ду­хов­но съ­щес­т­во не би има­ло те­зи потребност. И се­га ние прис­тъп­ва­ме към наблюдението: какво всъщност искаме да пости- гнем чрез него? Може ли чрез сетивното наблюдение да се достави на въз- никналия в нашия дух въпрос нещо, което би могло да бъде отговор на този въпрос? Никога! Защото, за­що при ед­но вто­ро наб­лю­де­ние ние би тряб­ва­ло да се чув­с­т­ву­ва­ме по­-за­до­во­ле­ни от­кол­ко­то при първото? Ако ду­хът би бил за­до­во­лен с наб­лю­де­ни­ето на обекта, той би бил за­до­во­лен още с пър­вия наб­лю­да­ван обект. Обаче съ­щин­с­ки­ят въп­рос не е то­зи за ед­но вто­ро наблюдение, а за идей­на­та ос­но­ва на наблюденията. Какво идей­но обяс­не­ние до­пус­ка то­ва наблюдение, как тряб­ва аз да го мисля, за да ми се яви то възможно? Тези са въпросите, ко­ито въз­ник­ват за нас по от­но­ше­ние на се­тив­ния свят. Аз тряб­ва да тър­ся от глъ­би­ни­те на са­мия моя дух това, ко­ето ми лип­с­ва по от­но­ше­ние на се­тив­ния свят. Щом аз не мо­га да си съз­дам по­-вис­ша­та природа, към ко­ято се стре­ми мо­ят дух спря­мо се­тив­на­та природа, то ни­коя си­ла на външ­ния свят не мо­же да я създаде. Следовател- но ре­зул­та­ти­те на на­ука­та мо­гат да дойдат са­мо от духа; следователно те могат да бъдат само идеи. Срещу то­ва не­об­хо­ди­мо раз­съж­де­ние не мо­же да се въз­ра­зи нищо. Обаче с не­го е оси­гу­рен иде­алис­тич­ни­ят ха­рак­тер на вся­ка наука.

Модерната ес­тес­т­ве­на на­ука съ­об­раз­но ця­ла­та ней­на същ­ност не мо­же да вяр­ва в идей­но­то съ­дър­жа­ние на познанието. Защото за нея иде­ята не е не­що първично, творящо, а пос­ле­ден продукт на ма­те­ри­ал­ни­те процеси. Оба- че при то­ва тя съв­сем не осъз­на­ва обстоятелството, че те­зи ней­ни ма­те­ри­ал­ни про­це­си при­над­ле­жат са­мо на света, кой­то мо­же да бъ­де наб­лю­да­ван със сетивата, кой­то оба­че схва­нат по-дълбоко, се пре­ли­ва в идеята. А имен­но въп­рос­ния про­цес се пред­с­та­вя на наб­лю­де­ни­ето пос­лед­ния начин: ние възприемаме с нашите сетивни факти, факти, които протичат напълно спо- ред законите на механиката, след това явления на топлина, на светлина, на магнетизма, на електричеството, най-после процеси на живота и т.н. На най-вис­ша­та сте­пен на жи­во­та намираме, че то­зи жи­вот се из­ди­га до об­ра­зу­ва­не­то на понятия, на идеи, чи­ито но­си­тел е имен­но чо­веш­ки­ят мозък. Ние на­ми­ра­ме из­рас­т­ващ от ед­на та­ка­ва сфера, сфе­ра на мис­ли­те на­шия соб­с­т­вен "Аз". Този "Аз" изглежда, че е на­й-­вис­ши­ят про­дукт на един сло­-

Срещу то­ва не мо­же да се каже: каква полза от всяко схващане на света на явленията в мисли, щом може би нещата на този свят не допускат едно та- кова схващане на тяхната природа? Този въп­рос мо­же да за­да­де са­мо онзи, кой­то не е схва­нал це­лия въп­рос в не­го­ва­та ядка. Светът на мис­ли­те ожи­вя­ва в на­ша­та вътрешност, зас­та­ва сре­щу наб­лю­да­еми­те обек­ти и пита: какво отношение има този заставащ срещу мене свят към самия мене? Що е той по отношение на мене? Аз съм тук с мо­ята ви­та­еща над вся­ка пре­ход­ност идей­на необходимост; аз имам в мене силата да си изясня сам. Обаче как обяс­ня­вам аз, то­ва ко­ето зас­та­ва сре­щу мене?

Тук е мястото, къ­де­то за нас на­ми­ра от­го­вор един ва­жен въпрос, кой­то нап­ри­мер Фридрих Теодор Вишер е пов­диг­нал мно­гок­рат­но и е обяс­нил ка­то сре­ди­ще на вся­ко фи­ло­соф­с­ко размишление: въпросът за връзката между духа и природата. Какво от­но­ше­ние съ­щес­т­ву­ва меж­ду те­зи две същности, ко­ито пос­то­ян­но ни се явя­ват раз­де­ле­ни ед­на от друга? Когато то­зи въп­рос се пос­та­ви правилно, то­га­ва не­го­ви­ят от­го­вор не тол­ко­ва труден, кол­ко­то изглежда. Какъв сми­съл мо­же да има въпросът? Той не се за­да­ва от ед­но същество, ко­ето би сто­яло ка­то ед­но тре­то ли­це над при­ро­да­та в ду­ха и от та­зи точ­ка на сво­ето по­ло­же­ние би из­с­лед­ва­ло она­зи връзка, а се за­да­ва от ед­но­то от две­те същества, от самия Дух. Този пос­лед­ни­ят пита: какво отно-
шение съществува между мене и природата? А то­ва не зна­чи ни­що дру­го освен: как мога за да се доведа сам до едно отношение към стоящата срещу мене природа? Как мога да изразя това отношение според живеещи- те в мене потребности? Аз жи­вея в идеи; каква идея отговаря на приро- дата, как мога аз да изразя като идея това, което съзерцавам като природа? Често пъ­ти ста­ва така, че са­ми си зат­ва­ря­ме пъ­тя за един за­до­во­ли­те­лен от­го­вор чрез ед­но пог­реш­но пос­та­вя­не на въпроса. Обаче един пра­ви­лен въп­рос е ве­че по­ло­вин отговор.

Духът се стре­ми нав­ся­къ­де да се из­диг­не над ре­ду­ва­не­то на фактите, как­ви­то му ги дос­та­вя прос­то­то наблюдение, и да про­ник­не до идеите на нещата. Науката за­поч­ва имен­но там, къ­де­то за­поч­ва мисленето. В ней­ни­те ре­зул­та­ти се крие под фор­ма­та на идей­на не­об­хо­ди­мост това, ко­ето за се­ти­ва­та се явя­ва са­мо ка­то ре­ду­ва­не на фактите. Тези ре­зул­та­ти са са­мо при­вид­но пос­лед­ни­ят про­дукт на го­ре­опи­са­ния процес: всъщност те са онова, което ние трябва да считаме като основа в цялата вселена. Къде се явя­ват те след то­ва за наблюдението, то­ва е безразлично; защото, както ви- дяхме, тяхното значение не зависи от това. Те прос­ти­рат мре­жа­та на тях­на­та идей­на не­об­хо­ди­мост вър­ху ця­ла­та вселена.

Можем да из­хо­дим от къ­де­то и да е; когато имаме достатъчно духовна си- ла, ние срещаме накрая и д е я т а.

Като не за­чи­та из­ця­ло това, мо­дер­на­та фи­зи­ка сти­га до ця­ла ре­ди­ца от грешки. Тук ще по­со­ча ка­то при­мер са­мо ед­на от те­зи грешки.

Да взе­мем де­фи­ни­ци­ята­,ко­ято фи­зи­ка­та да­ва обик­но­ве­но на ед­но от "общи- те свойства на телата": инертността. Тя е де­фи­ни­ра­на обик­но­ве­но как­то следва: никое тяло не може да измени състоянието на движение, в което се намира, без една външна причина. Тази де­фи­ни­ция съ­буж­да пред- ставата, ка­то че по­ня­ти­ето за инер­т­но­то в се­бе си тя­ло е аб­с­т­ра­хи­ра­но от све­та на явленията. И Джон Стюарт Мил, кой­то ни­ко­га не се на­соч­ва към са­ма­та същ­ност на нещата, а в пол­за на ед­на ов­ла­дя­на те­ория пос­та­вя всич­ко с гла­ва­та надолу, ни­то един мо­мент не би се по­ко­ле­бал да обяс­ни не­ща­та съ­що така. Обаче то­ва е съв­сем неправилно. Понятието за ед­но инер­т­но тя­ло се раж­да чрез ед­но чис­то пос­т­ро­ение за понятия. Когато на­ри­чам това, ко­ето е раз­п­рос­т­ря­но в прос­т­ран­с­т­во­то "тела", аз мо­га да си пред­с­та­вя та­ки­ва тела, чи­ито из­ме­не­ния при­те­жа­ва­щи чер­ве­ния цвят? Тогава ще констати- рам, че в от­го­вор на моя въп­рос ми се явя­ват механически, хи­ми­чес­ки или дру­ги процеси. Сега аз мо­га да оти­да по­-на­та­тък и да из­с­лед­вам процесите, ко­ито са ста­на­ли от въп­рос­на­та вещ по пъ­тя до моя се­ти­вен орган, за да опос­ред­с­т­ву­ват за ме­не усе­ща­не­то на чер­ве­ния цвят. Тук ка­то та­ка­ва пос­ред­ни­ци не мо­гат да ми се пред­с­та­вят ос­вен про­це­си на дви­же­ние или еле- кт­ри­чес­ки то­ко­ве или хи­ми­чес­ки изменения. Същия ре­зул­тат би тряб­ва­ло да по­лу­ча ако бих мо­гъл да из­с­лед­вам по­-на­та­тъш­но­то пос­ред­ни­чес­т­во от
се­тив­ния ор­ган до цен­т­рал­но­то мяс­то в мозъка. Това, ко­ето е опос­ред­с­т­ву­ва­но по це­лия то­зи път, е въп­рос­но­то въз­п­ри­ятие на червено. Как то­ва въз­п­ри­ятие се пред­с­та­вя в оп­ре­де­ле­на вещ, ко­ято стои на пъ­тя от въз­буж­да­не­то до възприятието, то­ва за­ви­си един­с­т­ве­но от ес­тес­т­во­то на та­зи вещ. Усещането съ­щес­т­ву­ва на вся­ко място, от въз­бу­ди­те­ля до мозъка, оба­че не ка­то такова, не разяснено, а та­ка как­то то­ва от­го­ва­ря на ес­тес­т­во­то на предмета, кой­то се на­ми­ра на оно­ва място.

От то­ва след­ва оба­че ед­на истина, ко­ято е в със­то­яние да хвър­ли свет­ли­на вър­ху ця­ла­та те­оре­ти­чес­ка ос­но­ва на фи­зи­ка­та и физиологията. Какво на­уча­вам аз от из­с­лед­ва­не­то на ед­на вещ, ко­ято е об­х­ва­на­та от един процес, кой­то в мо­ето съз­на­ние се явя­ва ка­то усещане? Аз не на­уча­вам повече, а са­мо начина, как въп­рос­на­та вещ от­го­ва­ря на действието, ко­ето из­хож­да от усещането, или с дру­ги думи: как се проявява една усещане в някой пред- мет на пространствено-временния свят. Не са­мо че един та­къв прос­т­ран­с­т­ве­но­-в­ре­ме­нен про­цес не е причината, ко­ято съ­буж­да в ме­не усещането, а напротив, ис­ти­на­та е съ­вър­ше­но друга: пространствено-временният процес е следствието на усещането в една пространствено-временно разпростряна вещ. Аз мо­га да вклю­ча по во­ля още мно­го не­ща по пъ­тя от въз­бу­ди­те­ля до въз­п­ри­ема­тел­ния орган: при това във всяка едно от тези неща ще става са- мо онова, което може да стане по силата на неговата природа. Затова пък усещането ос­та­ва онова, ко­ето се про­явя­ва във всич­ки те­зи процеси.

Следователно в над­лъж­ни­те треп­те­ния на въз­ду­ха при опос­ред­с­т­ву­ва­не­то на зву­ка или в хи­по­те­тич­ни­те ос­ци­ла­ции на ете­ра при опос­ред­с­т­ву­ва­не­то на свет­ли­на­та не тряб­ва да виж­да­ме ни­що дру­го ос­вен начина, по кой­то съ­от­вет­ни­те усе­ща­ния мо­гат да се явят в ед­на среда, ко­ято по сво­ята при­ро­да е спо­соб­на са­мо да се раз­ре­дя­ва или сгъс­тя­ва съ­от­вет­но да про­явя­ва треп­тя­щи движения. Самото усе­ща­не ка­то та­ко­ва аз не мо­га да на­ме­ря в то­зи свят, защото то просто не може да бъде там. Обаче във въп­рос­ни­те про­це­си аз ня­мам да­де­но обек­тив­но­то на про­це­си­те на усещането, а ед­на фор­ма на тях­на­та изява.

А се­га не­ка се запитаме: от какво естество са тези процеси, които служат като посредници на възприятието, на усещането? Нима ние ги из­с­лед­ва­ме с дру­ги сред­с­т­ва ос­вен с по­мощ­та на сетивата? Нима мо­га аз да из­с­лед­вам мо­ите се­ти­ва с дру­ги сред­с­т­ва ос­вен пак са­мо съ­що с те­зи сетива? Нима пе­ри­фер­ни­ят край на нервите, ни­ма на­гъ­ва­ни­ята на мо­зъ­ка ми са да­де­ни чрез не­що дру­го ос­вен чрез се­тив­но­то възприятие? Всичко то­ва е ед­нак­во су­бек­тив­но и ед­нак­во обективно, ако то­ва раз­ли­ча­ва­не въ­об­ще би мог­ло да се при­еме ка­то оправдано. Сега ние мо­жем да об­х­ва­нем не­ща­та още по-точно. Проследявайки въз­п­ри­яти­ето от не­го­во­то въз­буж­да­не до въз­п­ри­ема­тел­ния орган, ние не из­с­лед­ва­ме ни­що дру­го ос­вен пос­то­ян­но­то пре­ми­на­ва­не от ед­но въз­п­ри­ятие към друго. "червеното" съ­щес­т­ву­ва за нас ка­то оно­ва

Следователно възприеманият свят не е нищо друго освен един сбор от ме- таморфозира ни възприятия.

Заради удоб­с­т­во ние тряб­ва­ше да си слу­жим с един на­чин на изразяване, кой­то не мо­же да бъ­де до­ве­ден в съг­ла­сие с нас­то­ящия резултат. Казахме, че вся­ко нещо вмък­на­то в меж­дин­но­то прос­т­ран­с­т­во меж­ду въз­бу­ди­тел и въз­п­ри­ема­те­лен ор­ган да­ва ед­но усещане, из­ра­зя­ва ед­но усе­ща­не по начин, кой­то е съ­об­ра­зен с не­го­ва­та природа. Строго взе­то то­ва нещо не е ни­що дру­го ос­вен сбо­рът от оне­зи процеси, под ко­ито то се представя.

Но ще ни се възрази: с този начин да се правят заключения ние изключваме всичко трайно в протичащия миров процес, поставяме нещата в течение, както прави това Хераклит /"всичко тече"/, превръщаме течението на неща- та в единствен миров принцип, в което течение не остава да съществува нищо. Би тряб­ва­ло зад яв­ле­ни­ята да съ­щес­т­ву­ва ед­на "вещ в себе си", зад света на промените трябва да съществува една "трайна материя". Но не­ка да из­с­лед­ва­ме вед­нъж по-точно, как стои въ­об­ще ра­бо­та­та с та­зи "трайна материя", с та­зи "трайност /вечност/ в промяната".

Когато на­соч­вам моя пог­лед към ед­на чер­ве­на повърхност, в мо­ето съз­на­ние се явя­ва усе­ща­не­то на червено. При то­ва усе­ща­не ние тряб­ва да раз­ли­ча­ва­ме начало, про­дъл­жи­тел­ност и край. Срещу пре­ход­но­то усе­ща­не тряб­ва да стои един тра­ен обек­ти­вен процес, кой­то ка­то та­къв е от­но­во обек­тив­но ог­ра­ни­чен във времето, т.е. има начало, про­дъл­жи­тел­ност и край.

Обаче то­зи про­цес тряб­ва да ста­не на ед­на материя, ко­ято ня­ма ни­то нача- ло, ни­то край, т.е. ко­ято е неразрушима, вечна. Тази ма­те­рия тряб­ва да бъ­де всъщ­ност трайното, веч­но­то в про­мя­на­та на процесите. Заключението би би­ло мо­же би оправдано, ако по­ня­ти­ето за вре­ме би би­ло при­ло­же­но по гор­ния на­чин пра­вил­но към усещането. Но не тряб­ва ли ние да пра­вим стро­га раз­ли­ка меж­ду съ­дър­жа­ни­ето на усе­ща­не­то и по­явя­ва­не­то на също- то? Разбира се в мо­ето въз­п­ри­ятие и две­те са ед­но и съ­що нещо; защото в него трябва да присъствува съдържанието на усещането, иначе аз не бих му обърнал внимание. Но не е ли без­раз­лич­но на то­ва съдържа- ние, взе­то чис­то ка­то такова, да­ли то вли­за в то­зи мо­мент в мо­ето съз­на­ние и от­но­во из­ли­за от не­го след тол­ко­ва и тол­ко­ва секунди? Това, ко­ето със­тав­ля­ва съ­-

След го­ре­из­ло­же­но­то мо­жем да кажем: сетивният образ на света е сбор от метаморфозиращи се съдържания на възприятието без някаква стояща на тяхната основа материя.

Но на­ши­те за­бе­леж­ки ни по­ка­за­ха и не­що друго. Видяхме, че не мо­жем да го­во­рим за един су­бек­ти­вен ха­рак­тер на възприятията. Когато има­ме ед­но възприятие, ние мо­жем да прос­ле­дим про­це­си­те от въз­бу­ди­те­ля до на­шия цен­т­ра­лен орган; тук никъде не ще намерим една точка, където от обектив- ността на невъзприеманото бихме могли да посочим към субективността на възприятието. С то­ва е оп­ро­вер­ган су­бек­тив­ни­ят ха­рак­тер на све­та на възприятията. Светът на въз­п­ри­яти­ето съ­щес­т­ву­ва ка­то ос­но­ва на се­бе си съдържание, ко­ето пред­ва­ри­тел­но ня­ма още ни­що об­що със су­бек­та и обекта.

Естествено с го­ре­из­ло­же­но­то е за­сег­на­то са­мо оно­ва по­ня­тие за материята, ко­ето фи­зи­ка­та пос­та­вя на ос­но­ва­та на сво­ите съ­зер­ца­ния и ко­ето тя отъж­дес­т­вя­ва със старото, съ­що та­ка не­оп­рав­да­но по­ня­тие за ве­щес­т­во­то на метафизиката. Едно не­що е ма­те­ри­ята ка­то ис­тин­с­ки реалното, ко­ето стои на ос­но­ва­та на явленията, дру­го не­що е ма­те­ри­ята ка­то явление, ка­то феномен. Нашето раз­г­леж­да­не за­ся­га са­мо пър­во­то понятие. По след­но­то не се за­ся­га от него. Защото, ко­га­то на­ри­чам "материя" това, ко­ето из­пъл­ва пространството, то­ва е прос­то ед­на ду­ма за ед­но явление, на ко­ето не мо­же да се пре­пи­ше ни­как­ва по­-вис­ша реалност, ос­вен тази, ко­ято се при­пис­ва и на дру­ги­те явления. Нужно е са­мо при то­ва да дър­жа пос­то­ян­но в съз­на­ни­ето си то­зи ха­рак­тер на материята.

Светът на това, ко­ето ни се пред­с­та­вя ка­то възприятия, т.е. пространстве- ност, движение, покой, сила, светлина, топлина, цвят, звук, елек­т­ри­чес­т­во и т.н., то­ва е обек­тът на вся­ка наука.

Ако се­га въз­п­ри­ема­ни­ят об­раз на све­та би бил такъв, че та­ка как­то той се явя­ва за на­ши­те се­ти­ва би се изя­вил не­раз­мъ­тен в не­го­ва­та същност, с дру­ги думи, ако всичко, ко­ето се явя­ва ка­то явление, би би­ло един съвършен, нес­му­ща­ван от ни­що от­пе­ча­тък на вът­реш­на­та същ­ност на нещата, то­га­ва на­ука­та би би­ла на­й-­не­пот­реб­но­то не­що на света. Защото за­да­ча­та на поз­на­ни­ето би би­ла из­пъл­не­на из­ця­ло и без ос­та­тък още във възприятието. Ние не бих­ме мог­ли то­га­ва да нап­ра­вим раз­ли­ка меж­ду същ­ност и явление. И две­те би­ха се сле­ли ка­то на­пъл­но тъждествени.

Но ра­бо­та­та не стои така. Да предположим, че съ­дър­жа­щи­ят се в све­та на фак­ти­те еле­мент А стои в ня­как­ва връз­ка с еле­мен­та Б. Естествено, съ­об­раз­но на­ши­те изложения, и два­та еле­мен­та не са ни­що по­ве­че от явления. Връзката се явя­ва съ­що ка­то явление. Това яв­ле­ние ще на­ре­чем В. Това, ко­ето мо­жем да ус­та­но­вим се­га в све­та на фактите, е от­но­ше­ни­ето на А, Б и В. Обаче на­ред с А, Б и В във въз­п­ри­ема­емия свят съ­щес­т­ву­ват още без­к­рай­но мно­го та­ки­ва елементи. Да взе­мем един слу­ча­ен чет­вър­ти елемент, Г; този елемент се прибавя и веднага ще се представи изменено. Вместо А за­ед­но с Б да имат ка­то пос­лед­с­т­вие В, чрез при­ба­вя­не­то на Г ще се яви ед­но съ­щес­т­ве­но дру­го явление, Д.

Именно за то­ва се касае. Когато зас­та­ва­ме сре­щу ед­но явление, ние го виж­да­ме мно­гос­т­ран­но обусловено. Ние тряб­ва да тър­сим всич­ки отношения, ако ис­ка­ме да раз­бе­рем явлението. Обаче те­зи от­но­ше­ния са различни, по­-б­лиз­ки и по-далечни. За да ми се яви ед­но явление, при­чи­на за то­ва са дру­ги явления, на­ми­ра­щи се в по­-б­лиз­ко или по­-да­леч­но отношение. Някой от тях са обус­ло­ве­но необходими, за да нап­ра­вят въ­об­ще да се ро­ди ед­но та­ко­ва явление, дру­ги на­ис­ти­на не би­ха въз­п­ре­пятс­т­ву­ва­ли раж­да­не­то на ед­но та­ка ус­т­ро­ено явление, ако не би­ха би­ли налице; но те обуславят именно то да се роди така. От то­ва виждаме, че тряб­ва да пра­вим раз­лика меж­ду не­об­хо­ди­ми и слу­чай­ни ус­ло­вия на ед­но явление. Но явления, ко­ито се раж­дат така, че при то­ва съ­дейс­т­ву­ват са­мо не­об­хо­ди­ми­те условия, ние мо­жем да ги на­ре­чем първични, а дру­ги­те мо­жем да на­ре­чем изведени. Когато раз­бе­рем пър­вич­ни­те яв­ле­ния от тех­ни­те условия, то­га­ва чрез при­ба­вя­не­то на но­ви ус­ло­вия ние мо­жем да раз­бе­рем съ­що та­ка и изведените.

Тук за нас ста­ва яс­на за­да­ча­та на науката. Тя тряб­ва да про­ник­не та­ка да­ле­че през све­та на явленията, че да тър­си явления, ко­ито са за­ви­си­ми са­мо от необходими условия. И го­вор­но по­нят­ни­ят из­раз за та­ки­ва не­об­хо­ди­ми връз­ки са природните закони.

Когато зас­та­ва­ме сре­щу ед­на сфе­ра от явления, то­га­ва щом сме се из­диг­на­ли над прос­то­то опи­са­ние и регистриране, ние тряб­ва да ус­та­но­вим пър­во
оне­зи еле­мен­ти ко­ито се обус­ла­вят по не­об­хо­ди­мост по­меж­ду си, и да ги пос­та­вим ка­то пър­вич­ни явления. Към тях тряб­ва да при­ба­вим след то­ва оне­зи условия, ко­ито сто­ят в ед­но по­-да­леч­но от­но­ше­ние с първите, за да видим, как те из­ме­нят пър­во­на­чал­ни­те явления.

Това е от­но­ше­ни­ето на на­ука­та към све­та на явленията: в този последния явленията се явяват изцяло като изведени, поради което предварително са неразбираеми; в науката на челно място застават първичните явления, а изведените се явяват като последствие, благодарение на което цялата връз- ка става разбираема. Системата на на­ука­та се раз­ли­ча­ва от сис­те­ма­та на при­ро­да­та чрез това, че в сис­те­ма­та на на­ука­та връз­ка­та на яв­ле­ни­ята е ус­та­но­ве­на чрез ума и чрез то­ва е нап­ра­ве­на разбираема. Науката не тряб­ва ни­ко­га да при­ба­вя не­що към све­та на явленията, а тя има за­да­ча­та са­мо да раз­к­рие за­бу­ле­ни­те връзки. Всяко из­пол­зу­ва­не на ума тряб­ва да се ог­ра­ни­чи са­мо в та­зи пос­лед­на работа. Прибягвайки към нещо, ко­ето не се по­каз­ва ка­то явление, за да обяс­ним явленията, умът и вся­ка на­уч­на ра­бо­та из­ли­зат вън от гра­ни­ци­те на сво­ето пра­во и на сво­ята власт.

Само кой­то схва­ща бе­зус­лов­на­та пра­вил­ност на те­зи на­ши изводи, той мо­же да раз­бе­ре Гьотевата те­ория за цветовете. На Гьоте бе­ше съ­вър­ше­но чуж­до да раз­миш­ля­ва вър­ху това, как­во са още въз­п­ри­яти­ята ка­то нап­ри­мер светлината, цве­тът вън от същността, под ко­ято те се явяват. Защото той поз­на­ва­ше въп­рос­но­то право, въп­рос­на­та власт на раз­съд­ли­во­то мисле- не. За не­го свет­ли­на­та бе­ше да­де­на ка­то усещане. Когато ис­ка­ше да обяс­ни връз­ка­та меж­ду свет­ли­на и цвят, то­ва не мо­же­ше да ста­не чрез ед­на спеку- лация, а са­мо чрез ед­но първично явление, в ко­ето той тър­сеше не­об­хо­ди­мо­то условие, ко­ето тряб­ва да се при­ба­ви към светлината, за да нап­ра­ви да се ро­ди цветът. НЮТОН съ­що виж­да­ше цве­тът да се явя­ва във връз­ка със светлината, оба­че той раз­миш­ля­ва­ше са­мо спекулативно: как се ражда цветът от светлината? Това бе­ше при­съ­що на не­го­вия спе­ку­ла­ти­вен на­чин на мислене; това не беше присъщо на Гьотевия обективен и правилно раз- биращ себе си начин на мислене. Ето за­що за не­го Нютоновото предполо- жение: "светлината е съставена от цветни светлини" тряб­ва­ше да се яви ка­то ре­зул­тат на ед­на неп­ра­вил­на спекулация. Той считаше, че има пра­во да се из­ка­же са­мо вър­ху връзката меж­ду свет­ли­на и цвят при при­ба­вя­не­то на оп­ре­де­ле­но условие, но не и да се про­из­не­се вър­ху са­ма­та свет­ли­на при­бяг­вай­ки до ед­но спе­ку­ла­тив­но понятие. Ето за­що не­го­во­то изречение: "Свет- лината е най-простата, най-неразложената, най-хомогенната същност, коя-то познаваме. тя не е съставена от по-прости елементи", из­ра­зя­ва не­го­вия въз­г­лед в то­ва отношение. Всички из­каз­ва­ния вър­ху ком­по­зи­ци­ята на свет­ли­на­та са са­мо из­каз­ва­ния на ума вър­ху ед­но явление. Обаче влас­т­та на ума се прос­ти­ра са­мо над из­каз­ва­ния вър­ху връзката на явленията.

С то­ва е раз­к­ри­та по­-дъл­бо­ка­та причина, за­що ко­га­то гле­да­ше през приз­ма­та Гьоте не можа да се при­съ­еди­ни към те­ори­ята на Нютон. Призмата би тряб­ва­ло да бъ­де пър­во­то условие за въз­ник­ва­не­то на цвета. Обаче ока­за се ед­но дру­го условие, при­със­т­ви­ето на не­що тъмно, ка­то по­-пър­вич­но за раж­да­не­то на цвета; призмата беше второто условие.

Считам, че с те­зи обяс­не­ния съм отс­т­ра­нил за чи­та­те­ля на Гьотевата те­ория на цве­то­ве­те всич­ки пречки, ко­ито зат­руд­ня­ват пъ­тя към то­ва съчинение.

Ако уче­ни­те не би­ха тър­си­ли раз­ли­ка­та меж­ду две­те те­ории на цве­то­ве­те в два про­ти­во­ре­ча­щи си на­чи­на на тълкуване, ко­ито те ис­ка­ха след то­ва да из­с­лед­ват по от­но­ше­ние на тях­на­та оправданост, то­га­ва Гьотевата те­ория на цве­то­ве­те от­дав­на би би­ла оце­не­на в ней­но­то ви­со­ко на­уч­но значение. Само онзи, кой­то е из­ця­ло из­пъл­нен с та­ки­ва ос­нов­но пог­реш­ни представи, че от въз­п­ри­яти­ята тряб­ва да оти­дем об­рат­но към при­чи­на­та на въз­п­ри­яти­ята чрез раз­съ­дъч­но размишление, той мо­же още да пос­та­ви въп­ро­са по начина, как­то днеш­на­та фи­зи­ка вър­ши това. Обаче кой­то е на яс­но по въп- роса, че обяс­не­ние на яв­ле­ни­ята не зна­чи ни­що друго, ос­вен наблюдаване на съ­щи­те в ед­на ус­та­но­ве­на от ума връзка, той тряб­ва да при­еме по прин- цип Гьотевото уче­ние за цветовете. Защото то е пос­лед­с­т­вие на ед­но пра­вил­но схва­ща­не на от­но­ше­ни­ето на на­ше­то мис­ле­не към природата. Нютон ня­ма­ше то­ва схва­ща не. Естествено аз ня­мам на­ме­ре­ние да за­щи­ща­вам всич­ки под­роб­нос­ти на Гьотевата те­ория на цветовете. Това, ко­ето ис­кам да под­дър­жа­м,е са­мо ПРИНЦИПЪТ. Но и тук не мо­же да бъ­де моя за­да­ча да из­ве­да от не­го­вия прин­цип не­поз­на­ти­те още по вре­ме­то ми Гьоте яв­ле­ния на те­ори­ята на цветовете. Ако ня­ко­га бих имал щас­ти­ето да раз­по­ла­гам с вре­ме и средства, да на­пи­ша ед­на те­ория на цве­то­ве­те в Гьотевия сми­съл на­пъл­но на ви­со­та­та на мо­дер­ни­те пос­ти­же­ния на ес­тес­т­ве­на­та наука, го­ре спо­ме­на­та­та за­да­ча би би­ла ре­ше­на са­мо в един та­къв труд. Бих счи­тал то­ва ка­то ед­на от на­й-­ху­ба­ви­те за­да­чи на моя живот. Този увод мо­же­ше да се раз­п­рос­т­ре са­мо вър­ху стро­го на­уч­но­то оп­рав­да­ние на Гьотевия начин на мислене в те­ори­ята на цветовете. В след­ва­щи­те ре­до­ве ще бъ­де хвър­ле­на съ­що свет­ли­на вър­ху вът­реш­ния стро­еж на същата.