СИСТЕМАТА НА ЕСТЕСТВЕНАТА НАУКА

Лесно би мог­ло да изглежда, ка­то че с на­ши­те изследвания, ко­ито приз­на­ват на мис­ле­не­то са­мо ед­но пра­во це­ля­ща са­мо об­х­ва­ща­не­то на възприя- тията, ние пос­та­вя­ме под съм­не­ние са­мос­то­ятел­но­то зна­че­ние на по­ня­ти­ята и идеите, за ко­ито от­на­ча­ло та­ка енер­гич­но се застъпихме.

Само ед­но не­дос­та­тъч­но тъл­ку­ва­не на то­ва из­с­лед­ва­не мо­же да до­ве­де до то­ва мнение.

Какво пос­ти­га мисленето, ко­га­то то ус­та­но­вя­ва връз­ка­та на възприятията?

Да раз­г­ле­да­ме две възприятия, А и Б, те ни са да­де­ни ка­то ли­ше­ни от по­ня­тия същности. Качествата, ко­ито са да­де­ни на мо­ето се­тив­но възприятие, аз не мо­га да пре­вър­на в не­що дру­го чрез ни­как­во раз­миш­ле­ние в понятия. Аз не мо­га съ­що да на­ме­ря ни­как­во мис­ли­тел­но качество, чрез ко­ето бих мо­гъл да пос­т­роя това, ко­ето ми е да­де­но в се­тив­на­та действителност, ако би ми лип­с­ва­ло възприятието. Аз не бих мо­гъл ни­ко­га да съз­дам на един сле­пец за чер­ве­ния цвят пред­с­та­ва­та за ка­чес­т­во­то "червено", да­же ако бих му опи­сал съ­що­то със всич­ки мис­ли­ми сред­с­т­ва чрез по­ня­ти­я­. Следовател­но сетивното възприятие съдържа нещо, което никога не влиза в понятие- то; което трябва да бъде възприето /чрез сетивата/, ако трябва въобще да стане обект на нашето познание. Следователно, как­ва ро­ля иг­рае понятие- то, ко­ето ние свър­з­ва­ме с ня­кое се­тив­но възприятие? Явно то тряб­ва да бъ­де един съ­вър­ше­но са­мос­то­яте­лен елемент, да при­ба­ви не­що ново, ко­ето на­ис­ти­на при­над­ле­жи на възприятието, на сетивата, но ко­ето не се про­явя­ва в се­тив­но­то възприятие.

Сега оба­че ня­ма съмнение, че то­ва но­ва "нещо", ко­ето по­ня­ти­ето при­ба­вя към се­тив­но­то възприятие, из­ра­зя­ва имен­но това, ко­ето иде нас­ре­ща на на­ша­та пот­реб­ност от обяснение. Ние сме в със­то­яние да раз­бе­рем ня­ка­къв еле­мент в се­тив­ния свят ед­ва тогава, ко­га­то има­ме ед­но по­ня­тие за него. Това, ко­ето дос­тъп­на­та за се­ти­ва­та дейс­т­ви­тел­ност ни предлага, ние ви­на­ги мо­жем да по­соч­ва­ме на него; и всеки, който има възможността да възприе- ма именно този въпросен елемент, знае, за какво става дума. Чрез по­ня­ти­ето ние сме в със­то­яние да ка­жем не­що за се­тив­ния свят, ко­ето не мо­же да бъ­де въз­п­ри­ето /чрез сетивата/.

От то­ва се ос­вет­ля­ва оба­че не­пос­ред­с­т­ве­но следното. Ако същ­нос­т­та на се­тив­но­то въз­п­ри­ятие би би­ла из­чер­па­на в се­тив­но­то качество, то­га­ва не би мог­ло да се при­ба­ви не­що но­во във фор­ма­та на понятието. Следователно се­тив­но­то въз­п­ри­ятие не е ни­как­ва цялост, а са­мо ед­на стра­на на та­зи цялост; а именно онази страна, която може да бъде само гледана. Едва чрез по­ня­ти­ето ни ста­ва яс­но това, ко­ето гледаме.

Сега мо­жем да из­ка­жем съдържателното зна­че­ние на това, ко­ето раз­вих­ме методически в пре­ди­ду­ща­та глава: едва чрез обхващането с понятия на нещо дадено в сетивния свят се изявява що-то на даденото във въз- приятието. Ние не мо­жем да из­ра­зим съ­дър­жа­ни­ето на въз­п­ри­ема­но­то /на вижданото/, за­що­то то­ва съ­дър­жа­ние се из­чер­п­ва във въп­ро­са как на въз- приеманото, т.е. във формата на появата. Следователно в понятието ние на­ми­ра­ме що-то, дру­го­то съ­дър­жа­ние на да­де­но­то в се­тив­ния свят под фор­ма­та на възприятие.

Следователно ед­ва в по­ня­ти­ето све­тът до­би­ва сво­ето пъл­но съдържание. Но ние открихме, че по­ня­ти­ето ни на­соч­ва вън от от­дел­но­то яв­ле­ние към връз­ка­та на нещата. По то­зи на­чин това, ко­ето в се­тив­ния свят се явя­ва
отделно, изо­ли­ра­но се пред­с­та­вя за по­ня­ти­ето ка­то единно цяло. Така чрез на­ша­та ес­тес­т­ве­но­науч­на ме­то­ди­ка се раж­да край­на­та цел на монистич- ната естествена наука; обаче тя не е абстрактен монизъм, който предвари- телно предполага единството и след това му подчинява по принудителен начин отделните на конкретното съществуване, а конкретният монизъм, който част по част показва, че привидното разнообразие на сетивното съществуване се оказва накрая като едно идейно единство. Множеството е са­мо ед­на форма, в ко­ято се из­ра­зя­ва един­с­т­во­то на ми­ро­во­то съдържание. Сетивата, ко­ито не са в със­то­яние да об­х­ва­нат то­ва един­но съдържание, се при­дър­жат в множеството; те са родени плуралисти. Обаче мис­ле­не­то пре­одо­ля­ва мно­жес­т­во­то и сти­га по то­зи на­чин чрез дъл­га ра­бо­та до един­ния ми­ров принцип.

Начинът, как по­ня­ти­ето /идеята/ се про­явя­ва в се­тив­ния свят, пра­ви раз­ли­ка­та на при­род­ни­те царства. Ако се­тив­но­то дейс­т­ви­тел­но съ­щес­т­во сти­га са­мо до ед­но та­ко­ва съществуване, че то стои из­ця­ло вън от понятието, господ­с­т­ву­ва­но е от то­ва по­ня­тие са­мо ка­то от един закон в не­го­ви­те промени, то­га­ва ние на­ри­ча ме то­ва съ­щес­т­во неорганично. Всичко, ко­ето ста­ва с ед­но та­ко­ва същество, мо­же да се при­пи­ше на вли­яни­ята на ед­но дру­го същество; и как двете действуват едно върху друго, това може да бъде обяснено с един стоящ вън от тях закон. В та­зи сфе­ра ние има­ме ра­бо­та с яв­ле­ния и закони, които, ко­га­то са първични, ние на­ри­ча­ме първични явления или проявления. Следователно в то­зи слу­чай понятното, ко­ето тряб­ва да бъ­де възприето, стои вън от ед­но въз­п­ри­ема­но разнообразие.

Обаче ед­но дос­тъп­но за се­ти­ва­та един­с­т­во мо­же да со­чи ве­че над се­бе си; то може, когато искаме да го схванем, да ни застави да преминем към дру- ги определения отколкото възприемаемите за нас. Тогава това, ко­ето мо­же да бъ­де об­х­ва­на­то в понятия, се явя­ва ка­то дос­тъп­но за се­ти­ва­та единство. И двете, по­ня­тие и възприятие, не са на­ис­ти­на тъждествени, оба­че по­ня­ти­ето не се явя­ва вън от се­тив­но­то раз­но­об­ра­зие ка­то закон, а вът­ре в не­го ка­то принцип. То стои на ос­но­ва­та му ка­то не­що проник­ва­що го, не ве­че се­тив­но възпримаемо, ко­ето ние на­ри­ча­ме тип. С не­го има ра­бо­та органич-та ес­тес­т­ве­на наука.

Но и тук по­ня­ти­ето не се явя­ва в не­го­ва­та свойс­т­ве­на фор­ма ка­то понятие, а пър­во ка­то тип. Когато по­ня­ти­ето не се явя­ва ве­че са­мо ка­то такъв, ка­то про­ник­ващ принцип, а в са­ма­та не­го­ва фор­ма на понятие, то­га­ва на­й-­пос­ле се про­явя­ва това, ко­ето на нис­ки­те сте­пе­ни съ­щес­т­ву­ва са­мо по същество. Тук са­мо­то по­ня­тие ста­ва възприятие. Ние има­ме ра­бо­та със се­бе­съз­на­тел­ния човек.

Дейността на Гьоте се па­да в ед­но време, в ко­ето стре­ме­жът към ед­но абсолютно, на­ми­ра­що в са­мо­то се­бе си сво­ето за­до­во­ля­ва­не зна­ние из­пъл­ва­ше мощ­но всич­ки духове. Познанието още вед­нъж се ос­ме­ля­ва със све­щен­но усър­дие да из­с­лед­ва всич­ки сред­с­т­ва на познанието, за да се приб­ли­жи до ре­ше­ни­ето на на­й-­вис­ши­те въпроси. Времето на из­точ­на­та тео- софия, на Платон и Аристотел, пос­ле на Картезиус и Спиноза са пред­с­та­ви­те­ли на ед­но ед­нак­во вът­реш­но за­дъл­бо­ча­ва­не в пре­ди­ду­щи­те епо­хи на ми­ро­ва­та история. Гьоте не е мис­лил без Кант, Фихте, Шелинг и Хегел. Ако на те­зи ду­хо­ве бе­ше при­същ пог­ле­дът в дълбочината, око­то на най-въз- вишеното, не­го­ви­ят пог­лед бе­ше на­со­чен вър­ху не­ща­та на не­пос­ред­с­т­ве­на­та действителност. Обаче в то­ва съ­зер­ца­ние на не­ща­та се на­ми­ра не­що от го­рес­по­ме­на­та­та дъл­бо­чи­на Гьоте уп­раж­ня­ва­ше то­зи пог­лед в раз­г­леж­да­не­то на природата. Духът на оно­ва вре­ме е раз­лят ка­то един флу­ид над не­го­ви­те раз­г­леж­да­ния на природата. От тук иде мощ­но­то на те­зи раз­г­леж­да­ния на природата, ко­ето пос­то­ян­но за­паз­ва та­зи ве­ли­ка чер­та при съ­зер­ца­ва­не­то но подробностите. Гьотевата на­ука се на­соч­ва ви­на­ги към централ- ното.

Повече от къ­де­то и да е дру­га­де ние мо­жем да кон­с­та­ти­ра­ме то­ва при не­го­во­то уче­ние за цветовете. Наред с опи­та вър­ху ме­та­мор­фо­за­та на рас­те­ни­ята то един­с­т­ве­но е стиг­на­ло до ед­но за­вър­ше­но цяло. А как­ва стро­го завършена, изис­ка­на от са­ма­та при­ро­да на не­ща­та сис­те­ма пред­с­тав­ля­ва то!

Нека раз­г­ле­да­ме та­зи сгра­да спо­ред ней­но­то вът­реш­но устройство.

За да се про­яви нещо, ко­ето е ос­но­ва­но в същ­нос­т­та на природата, за то­ва е не­об­хо­ди­ма пред­пос­тав­ка­та да съ­щес­т­ву­ва ед­на по­вод­на причина, един орган, в кой­то да се изя­ви то­ку-­що казаното. Вечните не­уло­ви­ми за­ко­ни на при­ро­да­та би­ха влас­т­ву­ва­ли наистина, да­же ко­га­то те ни­ко­га не би­ха се изя­ви­ли в един чо­веш­ки дух, оба­че тях­но­то яв­ле­ние ка­то та­ко­ва не би би­ло
възможно. Те би­ха съ­щес­т­ву­ва­ли са­мо по същество, но не и ка­то явление. Така би би­ло съ­що и със све­та на свет­ли­на­та и на цвета, ако сре­щу тях не би зас­та­на­ло ни­как­во въз­п­ри­ема­що око. Цветът не тряб­ва да се из­веж­да по ма­ни­ера на Шопенхауер от окото, що се ка­сае за не­го­ва­та същност, но в око­то тряб­ва да бъ­де до­ка­за­на въз­мож­нос­т­та за явя­ва­не­то на цвета. Окото не обус­ла­вя цвета, но то е при­чи­на­та за не­го­во­то явление.

От тук тряб­ва имен­но да за­поч­не те­ори­ята /учението/ за светлината. Тя тряб­ва да из­с­лед­ва окото, да раз­к­рие не­го­ва­та природа. Ето за­що Гьоте пос­та­вя физиологичната теория на цве­то­ве­те в началото. Но и тук не­го­во­то схва­ща­не е съ­щес­т­ве­но раз­лич­но от това, ко­ето обик­но­ве­но се раз­би­ра под та­зи част на оптиката. Той не ис­ка да обяс­ни от стро­ежа на око­то не­го­ви­те функции, а ис­ка да раз­г­ле­да око­то при раз­лич­ни условия, за да стиг­не до поз­на­ни­ето на не­го­ви­те спо­соб­нос­ти и сили. Неговият под­ход е и тук по съ­щес­т­во наблюдателен. Какво настъпва, ко­га­то свет­ли­на и тъм­ни­на дейс­т­ву­ват вър­ху окото; какво настъпва, когато ограничени образи влизат в отношение с него и т.н.? Той не пи­та първо, как­ви про­це­си ста­ват в окото, ко­га­то се раж­да то­ва или оно­ва възприятие, а тър­си да раз­бе­ре съ­щи­на­та на това, ко­ето мо­же да въз­ник­не чрез око­то в живия акт на виждането. За не­го­ва­та цел то­ва е пър­во един­с­т­ве­но важ­ния въпрос. Другият, стро­го погле- дната, не при­над­ле­жи на об­лас­т­та на фи­зи­оло­гич­на­та те­ория на цветовете, а на уче­ни­ето за чо­веш­кия организъм, т.е. на об­ща­та физиология. Гьоте има ра­бо­та са­мо с окото, до­кол­ко­то то вижда, а не с обяс­не­ни­ето на виж- дането, на зре­ни­ето от оне­зи възприятия, ко­ито мо­жем да по­лу­чим при мър­т­во­то око.

Едва в ед­на от­дел­на глава, та­зи за химическата теория на цветовете, той пре­ми­на­ва към фиксираните, свър­за­ни с те­ла­та цветове. Ако във физиологичната те­ория на цве­то­ве­те се от­го­ва­ря на въпроса: как могат въобще да се явят цветове?, във физическата се от­го­ва­ря на въпроса: как въникват цветовете при външните условия?, а тук се от­го­ва­ря на пробле- мата: как светът на телата се явява като цветец?

Този е строгия, прик­лю­чен път на ед­на наука: от субекта като условие от- ново обратно към субекта като същество задоволяващо се във и със света.

Кой не ще поз­нае тук от­но­во стре­ме­жът на епо­ха­та - от су­бек­та към обек­та и от но­ва об­рат­но в су­бек­та -, кой­то бе­ше до­вел Хегеля до ар­хи­тек­то­ни­ка­та на ця­ла­та не­го­ва система?

В то­зи сми­съл Гьотевият "Очерк на ед­на те­ория на цветовете" се явя­ва ка­то ис­тин­с­ки­ят гла­вен не­гов труд по оптика. И две­те части: "Приноси към оптиката" и "Елементи на те­ори­ята на цветовете" трябва да се считат като предварителни проучвания. "Разкрития на Нютоновата теория" е са­мо един по­ле­ми­чен при­нос към не­го­ва­та работа.

Тъй ка­то са­мо при един въз­г­лед за пространството съв­па­дащ на­пъл­но с Гьотевия е въз­мож­но ед­но пъл­но раз­би­ра­не на не­го­ви­те ра­бо­ти по физика, ис­ка­ме да раз­ви­ем тук то­зи възглед. Който ис­ка да стиг­не до него, той тряб­ва да е до­бил от на­ши­те до­се­гаш­ни из­ло­же­ния след­но­то убеждение: 1. Нещата, които застават срещу нас като отделни в опитността, имат една вътрешна връзка помежду си. Те са свързани в действителност помежду си чрез една единна мирова връзка. В тях живее само един общ принцип. 2. Когато нашият дух пристъпва към нещата и се стреми да обхване разделе- ното чрез една духовна връзка, понятно единство, което той установява, не е нищо външно на обектите, а то е извлечено от вътрешната същност на самата природа. Човешкото познание съвсем не е нещо ставащо вън от не- щата, то не е един процес произлизащ само от субективен произвол; но това, което се явява тук в нашия дух като природен закон, което се изявява в нашата душа, то е пулсът на самата вселена.

За на­ша­та се­гаш­на цел ние ис­ка­ме да под­ло­жим на раз­г­леж­да­не на­й-­външ­но­то отношение, ко­ето на­ши­ят дух ус­та­но­вя­ва меж­ду обек­ти­те на опитно- стта. Ще раз­г­ле­да­ме на­й-п­рос­тия случай, в кой­то опит­нос­т­та ни пре­диз­вик­ва към ед­на ду­хов­на работа. За да не ус­лож­ня­ва­ме на­ше­то изследване, да за­емем не­що въз­мож­но най-просто, нап­ри­мер две све­те­щи точки. Искаме да се аб­с­т­ра­хи­ра­ме на­пъл­но от това, че мо­же би във вся­ка ед­на от те­зи све­те­щи точ­ки има­ме пред се­бе си не­що из­вън­ред­но сложно, ко­ето пос­та­вя на на­шия дух ед­на задача. Искаме да се аб­с­т­ра­хи­ра­ме съ­що та­ка от ка­чес­т­во­то на кон­к­рет­ни­те еле­мен­ти на се­тив­ния свят, ко­ито има­ме пред се­бе си и да взе­мем под вни­ма­ние един­с­т­ве­но обстоятелството, че има­ме пред се­бе си два раз­де­ле­ни един от друг, т.е. явя­ва­щи се раз­де­ле­ни за се­ти­ва­та елемен-
ти. Два фактора, ко­ито все­ки един за се­бе си, са спо­соб­ни да нап­ра­вят впе­чат­ле­ние вър­ху на­ши­те сетива: това е всичко, като предполагаме. По-нататък ис­ка­ме да предположим, че съ­щес­т­ву­ва­не­то на еди­ния от те­зи фак­то­ри не из­к­люч­ва съ­щес­т­ву­ва­не­то на другия. Един въз­п­ри­ема­те­лен ор­ган мо­же да въз­п­ри­ема и двата.

Когато имен­но предположим, че съществуването на еди­ния еле­мент е за­ви­си­мо по ня­ка­къв на­чин от то­ва на другия, ние ще има­ме ед­на проб­ле­ма раз­лич­на от на­ша­та сегашна. Ако съ­щес­т­ву­ва­не­то на В е такова, че то из­к­люч­ва съ­щес­т­ву­ва­не­то на А и все пак по сво­ето съ­щес­т­во е за­ви­си­мо от не­го­,то­га­ва А и В тряб­ва да се на­ми­рат в ед­но времево отношение. Защото за­ви­си­мос­т­та на В от А обуславя, ко­га­то ед­нов­ре­мен­но си представим, че съ­щес­т­ву­ва­не­то на В из­к­люч­ва то­ва на А, що­то то­ва пос­лед­но­то да пред­хож­да първото. Но то­ва при­над­ле­жи ве­че на ед­но дру­го поле.

За на­ша­та се­гаш­на цел ние не ис­ка­ме да пред­по­ло­жим ед­но та­ко­ва отно-ение. Ние предполагаме, че нещата, с ко­ито има­ме работа, не се из­к­люч­ват по от­но­ше­ние на тях­но­то съществуване, а нап­ро­тив са същ­нос­ти съ­щес­т­ву­ва­щи ед­на с другата. Когато се аб­с­т­ра­хи­ра­ме от вся­ко от­но­ше­ние изис­к­ва­но от вът­реш­но­то естество, ос­та­ва са­мо това, че съ­щес­т­ву­ва въ­об­ще ед­но от­но­ше­ние на от­дел­ни­те качества, че мо­га да пре­ми­на от ед­но­то към другото. Аз мо­га да стиг­на от еди­ния еле­мен­ти на опит­нос­т­та до дру- гия. За ни­ко­го не мо­же да има съм­не­ние вър­ху това, как­во от­но­ше­ние мо­же да бъ­де това, ко­ето ус­та­но­вя­вам меж­ду два­та предмета, без да за­ся­гам тях­но­то устройство, тях­на­та същност. Който се запитва, ка­къв пре­ход мо­же да бъ­де на­ме­рен от еди­ния пред­мет към другия, щом при то­ва са­ми­ят пред­мет ос­та­ва безразличен, на то­ва той тряб­ва без ус­лов­но да си да­де отговора: пространството. Всяка дру­го от­но­ше­ние тряб­ва да се ос­но­ва­ва на ка­чес­т­ве­но­то ус­т­ройс­т­во на това, ко­ето се явя­ва от­дел­но в ми­ро­во­то съществува- не. Само прос­т­ран­с­т­во­то не взе­ма под вни­ма­ние ни­що дру­го ос­вен това, че не­ща­та са имен­но отделени. Когато разсъждавам: А е горе, В долу, за ме­не ос­та­ва на­пъл­но безразлично, как­во са А и В. Аз не свър­з­вам с тях ни­как­ва дру­га представа, ос­вен тази, че те са имен­но от­дел­ни фак­то­ри на об­х­ва­на­тия от ме­не със се­тив­ния свят.

Това, ко­ето на­ши­ят дух иска, ко­га­то прис­тъп­ва към това, ко­ето му пред­ла­га опитността, то е: той иска да надмогне отделността, иска да покаже, че в отделното нещо трябва да виждаме силата на цялото. При раз­г­леж­да­не на не­ща­та в прос­т­ран­с­т­во­то той не ис­ка да над­мог­не ина­че ни­що друго, ос­вен раз­де­ле­нос­т­та ка­то такава. Той ис­ка да ус­та­но­ви всеобщото отношение. Че в да­де­ния мо­мент А и В не са за се­бе с и един свят, а при­над­ле­жат на ед­на общност, то­ва каз­ва прос­т­ран­с­т­ве­но­то разглеждане. Този е сми­съ­лът на стоенето едно до друго. Ако вся­ка вещ би би­ла ед­но съ­щес­т­во за се­бе

си, то­га­ва не би съ­щес­т­ву­ва­ло ни­как­во стоене едно до друго. Аз въ­об­ще не бих мо­гъл да ус­та­но­вя ня­как­во от­но­ше­ние на съществата.

Сега ис­ка­ме да проучим, как­во след­ва по­-на­та­тък от то­ва ус­та­но­вя­ва­не на ед­но външ­но от­но­ше­ние меж­ду два отделености. Аз мо­га да си пред­с­та­вя два еле­мен­та в ед­но та­ко­ва от­но­ше­ние са­мо по ЕДИН начин. Представям си А до В. Същото мо­га да сто­ря се­га и с дру­ги два еле­мен­та на се­тив­ния свят, С и Д. С то­ва съм ус­та­но­вил ед­но кон­к­рет­но от­но­ше­ние меж­ду А и В и ед­но та­ко­ва меж­ду С и Д. Сега аз ис­кам да се аб­с­т­ра­хи­рам на­пъл­но от еле­мен­ти­те А, В, С и Д и да от­не­са ед­но към дру­го са­мо кон­к­рет­ни­те две отношения. Ясно е, че аз мо­га да от­не­са ед­на към дру­га те­зи взе­ти ка­то от­дел­ни същ­нос­ти имен­но та­ка­,как­то са­ми те А и В. Това, ко­ето от­на­сям тук ед­но към друго, са кон­к­рет­ни­те отношения. Мога да ги на­ре­ка а и в. Когато оти­да се­га още ед­на крач­ка по-нататък, аз мо­га от­но­во да от­не­са а към в. Но се­га аз съм из­гу­бил ве­че вся­ка отделеност. Когато раз­г­леж­дам а, аз не на­ми­рам ве­че ни­как­во изо­ли­ра­но А и В, ко­ито са от­не­се­ни ед­но към друго; също така и при В. И две­те аз не на­ми­рам ни­що друго, ос­вен че е нап­ра­ве­но ед­но от­на­ся не. Обаче то­ва оп­ре­де­ле­ние е съ­вър­ше­но ед­нак­во в а и в. Това, ко­ето ми бе­ше позволило, да дър­жа а и в от­дел­ни ед­но от друго, бе­ше фактът, че те со­че­ха към А, В, С и Д. Щом ос­та­вя нас­т­ра­на то­зи ос­та­тък от от­де­ле­нос­ти и от­на­сям ед­но към дру­го са­мо а и в, т.е об­с­то­ятел­с­т­во­то че въ­об­ще се из­вър­ш­ва ед­но от­на­ся не /а не че се от­на­ся не­що определено/, то­га­ва аз съм стиг­нал от­но­во на­пъл­но об­що при прос­т­ран­с­т­ве­но­то отноше- ние, от ко­ето съм изходил. Аз не мо­га да оти­да по-нататък. Постигнал съм то­ва към ко­ето съм се стре­мял по-рано: пред моята душа стои самото пространство.

Това, ко­ето пред­по­ло­жих по­-ра­но ка­то глед­на точ­ка на мо­ето разглеждане, съ­вър­ше­но външ­но­то отношение, аз го пос­тиг­нах се­га от­но­во ка­то се­тив­на представа: след като извърших три пъти операцията, аз стигнах от прост- ранственото разглеждане до пространството, т.е. до моята изходна точка.

Следователно пространството е въз­г­ле­дът за неща, един начин, как на­ши­ят дух об­х­ва­ща ед­но единство. При то­ва три­те из­ме­ре­ния се от­на­сят по след­ния начин. Първото из­ме­ре­ние ус­та­но­вя­ва ед­но от­но­шение меж­ду две се­тив­ни въз­п­ри­ятия * /*Сетивно въз­п­ри­ятие оз­на­ча­ва тук съ­що­то нещо, ко­ето Кант на­ри­ча усещане/. Следователно то е ед­на конкретна представа. Второто из­ме­ре­ние от­на­ся две кон­к­рет­ни пред­с­та­ви ед­на към дру­га и чрез то­ва пре­ми­на­ва в об­лас­т­та на абстракцията. Най-после тре­то­то из­ме­ре­ние ус­та­но­вя­ва ве­че са­мо идей­но­то единство меж­ду абстракциите. Следо- вателно съв­сем неп­ра­вил­но е три­те из­ме­ре­ния на прос­т­ран­с­т­во­то да се взе­мат ка­то има­щи на­пъл­но ед­нак­во значение. Кое е първото, то­ва за­ви­си ес­тес­т­ве­но от въз­п­ри­ема­ни­те елементи. Тогава оба­че дру­ги­те имат ед­но на­пъл­но оп­ре­де­ле­но и различно от дру­ги­те значение. Кант счи­та­ше съв­сем погрешно, че е схва­нал прос­т­ран­с­т­во­то ка­то цялост, вмес­то да го схва­не ка­то ед­на същ­ност оп­ре­де­ли­ма в се­бе си чрез понятие.

До се­га ние го­во­рих­ме за прос­т­ран­с­т­во­то ка­то за ед­но отношение. Но пи­та се сега: нима съществува само това отношение на нещата разположени ед- но до друго? Или за вся­ко не­що съ­щес­т­ву­ва ед­но аб­со­лют­но оп­ре­де­ле­ние на място? Естествено то­зи пос­ле­ден въп­рос съв­сем не бе за­сег­нат от на­ши­те гор­ни обяснения. Но не­ка изследваме, да­ли съ­щес­т­ву­ва съ­що ед­но та­ко­ва от­но­ше­ние на място, ед­но съв­сем оп­ре­де­ле­но "тук". Какво оз­на­ча­вам аз
в действителност, ко­га­то го­во­ря за ед­но та­ко­ва "тук"? Нищо друго, ос­вен че по­соч­вам един предмет, на кой­то то­зи­,за кой­то всъщ­ност ста­ва дума, е не­пос­ред­с­т­ве­но съседен. "Тук" зна­чи в съ­сед­с­т­во с един на­зо­ван от ме­не обект. С то­ва оба­че аз свеж­дам аб­со­лют­на­та да­де­ност за мяс­то към ед­но пространствено отношение. Следователно по­со­че­но­то из­с­лед­ва­не отпада.

Сега не­ка пос­та­вим още въп­ро­са съ­вър­ше­но определено: що е простран- ство според предидущите изследвания? Нищо дру­го ос­вен ед­на на­ми­ра­ща се в не­ща­та не­об­хо­ди­мост да пре­одо­ле­ем тях­на­та от­де­ле­ност по съв­сем вън­шен начин, без да нав­ли­за­ме в тях­на­та същност, и да ги съ­еди­ним в ед­но единство, още ка­то та­ки­ва външни. Следователно прос­т­ран­с­т­во­то е един на­чин да схва­ща­ме све­та ка­то ед­но единство. Пространството е една идея; а не, как­то Кант вярваше, ед­но въз­п­ри­ятие /ед­но виждане/.