Г Ь О Т Е, Н Ю Т О Н И Ф И З И Ц И Т Е

Когато Гьоте прис­тъ­пи към раз­г­леж­да­не същ­нос­т­та на цветовете, то­ва бе­ше един ху­до­жес­т­вен интерес, кой­то го до­ве­де до то­зи предмет. Неговият ин­ту­ити­вен дух ско­ро разбра, че на­на­ся­не­то на бо­ите /цветовете/ в жи­во­пис­та е под­чи­не­но на ед­на дъл­бо­ка закономерност. В как­во се със­то­еше та­зи закономерност, то­ва не мо­же­ше да от­к­рие ни­то той, до­ка­то се дви­же­ше те­оре­ти­зи­рай­ки в об­лас­т­та на живописта, ни­то пък све­ду­щи жи­во­пис­ци мо­жа­ха да му да­дат ед­но за­до­во­ли­тел­но све­де­ние вър­ху то­зи въпрос. Наис- тина те зна­еха практически, как тряб­ва да раз­мес­ват и упот­ре­бя­ват боите, но не мо­же­ха да се из­ка­жат в по­ня­тия вър­ху това. Когато в Италия Гьоте зас­та­на не са­мо сре­щу на­й-­вис­ши­те тво­ре­ния на из­кус­т­во­то от то­зи род, но и сре­щу ве­ли­ко­леп­но оц­ве­те­на­та природа, в не­го се съ­бу­ди осо­бе­но сил­но стре­ме­жът да поз­нае при­род­ни­те за­ко­ни на цветовете.

Относно ис­то­ри­ята на то­зи въп­рос са­ми­ят Гьоте пра­ви ед­на под­роб­на из­по­вед в "История на те­ори­ята на цветовете". Тук ние ис­ка­ме да обяс­ним са­мо пси­хо­ло­ги­чес­ки и фак­ти­чес­ка­та страна.

Скоро след зав­ръ­ща­не­то от Италия за­поч­на­ха из­с­лед­ва­ни­ята на Гьоте вър­ху цветовете. Тези из­с­лед­ва­ния ста­на­ха осо­бе­но ин­тен­зив­ни през го­ди­ни­те 1790 и 1791, за да за­ни­ма­ват след то­ва по­ета чак до края на не­го­вия живот.

Трябва да си при­пом­ним със­то­яни­ето на Гьотевия све­тог­лед през то­ва време. Тогава той ве­че бе­ше за­мис­лил сво­ята ве­ли­ка ми­съл за ме­та­мор­фо­за­та на ор­га­ни­чес­ки­те същества. Още чрез от­к­ри­ти­ето на меж­дин­на­та че­люс­т­на кост в не­го въз­ник­нал въз­г­ле­дът за един­с­т­во­то на вся­ко при­род­но съществуване. Отделните съ­щес­т­ва му се яви­ха ка­то осо­бе­но из­ме­не­ние на идейния принцип, кой­то ца­ру­ва в ця­лос­т­та на природата. Още в сво­ите пис­ма от Италия той бе­ше изказал, че ед­но рас­те­ние е рас­те­ние са­мо чрез то­ва­,че то но­си в се­бе си "идеята на растението". Тази идея той счи­та­ше

за не­що конкретно, за ед­но из­пъл­не­но с ду­хов­но съ­дър­жа­ние един­с­т­во във всич­ки от­дел­ни растения. Тя не мо­же­ше да бъ­де об­х­ва­на­та с очи­те на тя- лото, но мо­же­ше да бъ­де об­х­ва­на­та с очи­те на духа. Който мо­же да я види, той я виж­да във всяко растение.

С то­ва ця­ло­то цар­с­т­во на рас­те­ни­ята и, при по­-на­та­тъш­но­то раз­ви­тие на то­зи възглед, ця­ло­то цар­с­т­во на при­ро­да­та въ­об­ще се явя­ва ка­то ед­но единство, ко­ето мо­же да бъ­де об­х­ва­на­то от духа.

Обаче ни­кой не мо­же да пос­т­рои са­мо от иде­ята разнообразието, ко­ето се явя­ва пред външ­ни­те сетива. Идеята мо­же да бъ­де поз­на­та от ин­ту­итив­ния дух. Отделните фор­ми му са дос­тъп­ни са­мо тогава, ко­га­то на­соч­ва се­ти­ва­та навън, ко­га­то наблюдава, съзерцава. Защо ед­но из­ме­не­ние на иде­ята се явя­ва имен­но така, а не ина­че ка­то се­тив­на действителност, при­чи­на­та за то­ва не мо­же да бъ­де измислена, а тя тряб­ва да се търси в цар­с­т­во­то на действителността.

Това е осо­бе­но­то схва­ща­не на Гьоте, ко­ето на­й-­доб­ре мо­же да бъ­де на­зо­ва­но с име­то емпиричен идеализъм. То мо­же да бъ­де ре­зю­ми­ра­но с думи- те: на основата на нещата на едно сетивно разнообразие, до­кол­ко­то те са еднородни, стои ед­но духовно единство, ко­ето про­из­веж­да въп­рос­но­то ед­но­род­с­т­во и съпринадлежност.

Изхождайки от та­зи глед­на точка, за Гьоте въз­ник­ва въпросът: какво духовно единство стои на основата на разнообразието на цветните възпри- ятия? Какво въз­п­ри­емам аз във ВСЯКО из­ме­не­ние на цвета? И то­га­ва за не­го ста­ва ясно, че светлината е не­об­хо­ди­ма­та ос­но­ва за все­ки цвят. Ника- къв цвят без светлина. Обаче цве­то­ве са из­ме­не­ния на светлината. И се­га той тряб­ва­ше да тър­си он­зи еле­мент в действителността, кой­то из­ме­ня светлината, спе­ци­фи­ци­ра я. Той намери, че то­ва е ли­ше­на­та от свет­ли­на материя, дей­на­та тъмнина, нак­рат­ко казано, ко­ято е про­ти­во­по­лож­на на светлината. Така за не­го все­ки един цвят бе­ше свет­ли­на из­ме­не­на чрез тъмнината. Съвършено неп­ра­вил­но е, ко­га­то се вярва, че със свет­ли­на­та Гьоте е раз­би­рал кон­к­рет­на­та слън­че­ва светлина, ко­ято обик­но­ве­но е на­ре­че­на "бяла светлина". Само обстоятелството, че хо­ра­та не мо­гат да се ос­во­бо­дят от те­зи пред­с­та­ви и счи­тат по та­къв сло­жен със­та­ве­на­та слън­че­ва свет­ли­на ка­то пред­с­та­ви­тел на свет­ли­на­та в се­бе си, им пре­чи да раз­бе­рат Гьотевата те­ория на цветовете. Светлината, та­ка как­то Гьоте я схва­ща и как­то той я про­ти­во­пос­та­вя на тъм­ни­на­та ка­то ней­на противоположност, е ед­на чис­то ду­хов­на същност, прос­то об­що­то на всич­ки усе­ща­ния на цве- тове. Макар и Гьоте да не е из­ка­зал ни­къ­де яс­но това, ця­ла­та не­го­ва те­ория на цве­то­ве­те е та­ка поставена, че са­мо то­ва тряб­ва да се раз­би­ра под ду­ма­та светлина, та­ка как­то той я схващаше. Когато про­веж­да сво­ите опи­ти със слън­че­ва­та светлина, за да из­г­ра­ди сво­ята теория, при­чи­на­та за то­ва е са­мо тази, че слън­че­ва­та светлина, въп­ре­ки че е ре­зул­тат на тол­ко­ва слож­ни

С то­ва ни на­й-­мал­ко не се за­ся­гат външ­ни­те устройства, чрез ко­ито ста­ва това, ма­те­ри­ал­ни­те про­це­си в материята. Това е съ­вър­ше­но друг въпрос. Че в ете­ра ста­ва ня­ка­къв про­цес на трептене, до­ка­то пред ме­не зас­та­ва "черве- ният" цвят, то­ва не ис­ка­ме да оспорваме. Обаче това, ко­ето действително про­из­веж­да ед­но възприятие, то няма, как­то ве­че показахме, ни­що об­що със същността на съдържанието.

Но ще се възрази: обаче може да се докаже, че всичко в усещането е субек- тивно и само процесът на движение, който стои на неговата основа е дейст- вително съществуващото вън от нашия мозък. Тогава въ­об­ще не би мог­ло да се го­во­ри за ед­на физическа теория на възприятията, а са­мо за ед­на та­ка­ва на сто­ящи­те на ос­но­ва­та про­це­си на движението. С то­ва до­ка­за­тел­с­т­во ра­бо­та­та стои приб­ли­зи­тел­но така: когато някой ми изпраща една телеграма от мястото "А", до мене, който се намирам на мястото "В", тогава това, което получавам в ръцете си от телеграмата, се е родило изцяло в "В". В В се на­ми­ра телеграфистът; той написва върху хартията, която никога не е била в "А", с мастило, което никога не е било в "А" и т.н.; накратко казано, може да се докаже, че в това, което стои пред мене, не се е вляло съвърше- но нищо от "А". Въпреки то­ва всичко, ко­ето про­из­хож­да от В, е съ­вър­ше­но без­раз­лич­но за съдържанието, за същ­нос­т­та на телеграмата; това, което има значение за мене, е опосредствувано само чрез "В". Ако ис­кам да обяс­ня същ­нос­т­та на съ­дър­жа­ни­ето на телеграмата, то­га­ва аз тряб­ва да се аб­с­т­ра­хи­рам на­пъл­но от това, ко­ето про­из­хож­да от В.

Същото е по­ло­же­ни­ето и със све­та на окото. Теорията тряб­ва да се раз­п­рос­т­ре вър­ху това, ко­ето е въз­п­ри­ема­емо за око­то и да тър­си сред то­ва въз­п­ри­ема­емо връзките. Материалните прос­т­ран­с­т­ве­но­-в­ре­ме­ви про­це­си мо­же да са мно­го важ­ни за възникването на възприятията; обаче те нямат нищо общо със същността на тези възприятия.

Същото ва­жи и за мно­го ра­зис­к­ва­ния днес въпрос: дали на основата на природните явления: светлина, топлина, електричество и т.н. не стои една и съща форма на движението на етера? Неотдавна ХАРЦ показа, че раз­п­рос­т­ра­не­ни­ето на елек­т­ри­чес­ки­те въз­дейс­т­вия в прос­т­ран­с­т­во­то е под­чи­не­но на съ­щи­те за­ко­ни как­то и раз­п­рос­т­ра­не­ни­ето на дейс­т­ви­ята на светлината. От
то­ва мо­же да се заключи, че вълни, как­то те са но­си­те­ли на светлината, сто­ят съ­що и на ос­но­ва­та на електричеството. Досега да­же съ­що се приема- ше, че в слън­че­вия спек­тър дейс­т­ву­ва са­мо един вид въл­но­во движение, което, спо­ред това, да­ли па­да вър­ху светлинни, топ­лин­ни или хи­ми­чес­ки реагенти, раж­да светлинни, топ­лин­ни или хи­ми­чес­ки действия.

Обаче то­ва е пред­ва­ри­тел­но ясно. Когато се проучи, как­во ста­ва в прос­т­ран­с­т­ве­но разпростряното, през вре­ме ко­га­то се пре­да­ват въп­рос­ни­те същ- ности, тряб­ва да се стиг­не до ед­но единно движение. Защото ед­на среда, в ко­ято е въз­мож­но само движение, тряб­ва да се ре­аги­ра вър­ху всич­ко чрез движение. Всички предавания, ко­ито та­зи сре­да тряб­ва да поеме, тя тряб­ва да ги из­вър­ши чрез движение. Когато след то­ва из­с­лед­вам фор­ми­те на то­ва движение, аз не откривам: какво е било опосредствувано, а по какъв начин то е било доведено до мене. Просто глу­пост е да се каже: топлината или светлината са движение. Движение е само реакцията на способната за движение материя върху светлината.

Самият Гьоте бе­ше из­пи­тал въл­но­ва­та те­ория и не бе­ше ви­дял в нея нищо, ко­ето да не бъ­де в съз­ву­чие с не­го­во­то убеж­де­ние за същ­нос­т­та на цвето- вете.

Нужно е са­мо да се ос­во­бо­дим от представата, че у Гьоте свет­ли­на и тъм­ни­на са ре­ал­ни същности, а да ги счи­та­ме само като принципи, ка­то ду­хов­ни същности, то­га­ва ние ще до­би­ем съ­вър­ше­но дру­го мне­ние вър­ху не­го­ва­та те­ория на цве­то­ве­те в срав­не­ние с това, ко­ето обик­но­ве­но си съставяме. Когато как­то Нютон под свет­ли­на раз­би­ра­ме са­мо ед­на смес от всич­ки цветове, то­га­ва из­чез­ва вся­как­во по­ня­тие за кон­к­рет­на­та същ­ност "светли- на". Тази същ­ност се из­па­ря­ва на­пъл­но и се прев­ръ­ща в ед­на праз­на об­ща представа, на ко­ято не от­го­ва­ря ни­що в действителност. Такива аб­с­т­рак­ции бя­ха чуж­ди на Гьотевия въз­г­лед за света. За не­го вся­ка пред­ста­ва тряб­ва­ше да има ед­но конкретно съдържание. Само че за не­го "конкретното" не свър­ш­ва­ше при "физическото".

Модерната фи­зи­ка всъщ­ност ня­ма ни­как­во по­ня­тие за "светлина". Тя поз­на­ва са­мо спе­ци­фи­ци­ра­ни светлини, цветове, ко­ито в оп­ре­де­ле­на смес пре­диз­вик­ват впечатлението: бяло. Но и то­ва "бяло" не тряб­ва да бъ­де отъж­дес­т­ве­но със свет­ли­на­та в се­бе си. Всъщност аз не зная ни­що по­-на­та­тък ос­вен ед­на смес от цветове. Модерната фи­зи­ка не поз­на­ва "светлината" в Гьотевия смисъл; също така малко познава тя и "тъмнината". Следова- телно Гьотевата те­ория на цве­то­ве­те се дви­жи в ед­на област, ко­ято съв­сем не за­ся­га оп­ре­де­ле­ния на физиците. Физиката не поз­на­ва прос­то ни­то ед­но от ос­нов­ни­те по­ня­тия на Гьотевата те­ория на цветовете. Следователно тя съв­сем не мо­же да съ­ди от ней­но­то ста­но­ви­ще за та­зи теория. Гьоте за­поч­ва имен­но там, къ­де­то спи­ра физиката.

Хората сви­де­тел­с­т­ву­ват за ед­но съ­вър­ше­но по­вър­х­нос­т­но схва­ща­не на нещата, ко­га­то пос­то­ян­но го­во­рят за от­но­ше­ни­ето на Гьоте към Нютон и към мо­дер­на­та фи­зи­ка и при то­ва съв­сем не мислят, че имат ра­бо­та с два на­пъл­но раз­лич­ни на­чи­на на раз­г­леж­да­не на све­та.

Ние сме убедени, че онзи, кой­то е схва­нал в пра­вил­ния сми­съл на­ши­те обяс­не­ния вър­ху при­ро­да­та на се­тив­ни­те усещания, не мо­же да до­бие от Гьотевата те­ория на цве­то­ве­те ни­как­во дру­го впечатление, ос­вен опи­са­но­то от нас. Несъмнено, кой­то НЕ до­пус­ка на­ши­те ос­нов­ни теории, той ос­та­ва да стои на ста­но­ви­ще­то на фи­зи­чес­ка­та оп­ти­ка и с то­ва от­х­вър­ля и Гьотевата те­ория на цветовете.
17.Г Ь О Т Е П Р О Т И В А Т О М И С Т И К А Т А

А. П Ъ Р В О

Днес мно­го се го­во­ри за пло­дот­вор­но­то раз­ви­тие на ес­тес­т­ве­ни­те на­уки в 19-я век. Аз мисля, че мо­же да се го­во­ри с пра­во са­мо за има­щи­те пъл­но зна­че­ние ес­тес­т­ве­но­на­уч­ни опитности, ко­ито са би­ли направени, и за ед­но пре­об­ра­зу­ва­не на прак­ти­чес­ки­те от­но­ше­ния на жи­во­та чрез те­зи опитности. Обаче що се от­на­ся за ос­нов­ни­те представи, чрез ко­ито мо­дер­ни­ят въз­г­лед за при­ро­да­та се стре­ми да разбере све­та на опитностите, аз ги счи­там за нез­д­ра­ви и пред ед­но енер­гич­но мис­ле­не те са незадоволителни. Върху то­зи въп­рос аз ве­че се из­ка­зах в то­зи труд. В по­-но­во вре­ме един име­нит при­ро­до­из­с­ле­до­ва­тел на на­ше­то съвремие, хи­ми­кът Вилхелм Оствалд, е из­ка­зал съ­що­то мнение. Той казва* /*"Преодоляването на на­уч­ния материализъм": сказ­ка дър­жа­на на 5-то об­що за­се­да­ние на Събранието на Германските Природоизследователи и ле­ка­ри в Любек на 20.9.1895 г.; Лайпциг 1895 г. - Това е на­пи­са­но наскоро, след ка­то са би­ли нап­ра­ве­ни съ­от­вет­ни­те из­каз­ва­ния на Оствалд /:"от математиката до практикуващия лекар всеки естественонаучно мислещ човек ще изкаже своето мнение върху въпроса, как той си представя света устроен вътрешно, че нещата се състоят от движещи се атоми и че тези атоми и действуващите между тях сили са последните действителности, от които се състоят отделните явле- ния. Това из­ре­че­ние мо­же да бъ­де слу­ша­но и че­те­но в хи­ля­ди повторения, че за све­та на фи­зи­ка­та не мо­же да бъ­де на­ме­ре­но ни­как­во дру­го разбира- не, ос­вен ако той бъ­де све­ден до "механиката на атомите"; материя и движение се явяват като последните понятия, към които трябва да бъдат отнесени природните явления в тяхното разнообразие. Това схва­ща­не мо­же да бъ­де на­ре­че­но научен материализъм." В то­зи труд аз казах, че мо­дер­ни­те ос­нов­ни въз­г­ле­ди на фи­зи­ка­та са неудържими. Същото каз­ва и Оствалд със след­ни­те думи: "че този механически възглед за света не изпълнява задачата, целта, за която е развит; че той влиза в противоречие с несъмнени и общоизвестни и признати истини." Съвпадането на из­ло­же­ни­ята на Ост-

Фактически то­ва фор­мал­но пред­по­ло­же­ние ни слу­жи са­мо за да съ­еди­ним об­щи­те фак­ти на хи­ми­чес­ки­те процеси, осо­бе­но сте­хи­омет­рич­ни­те за­ко­ни на измерването, с действителното понятие на една неразбрана в себе си материя. И на стра­ни­ци­те на нас­то­ящия труд мо­же да се прочете: "Тези разсъждения са, които ме заставиха да отхвърля като невъзможна всяка теория върху природата, която излиза вън от областта на възприемания свят, и да търся само в сетивния свят единствения обект на естествената наука." Същото на­ми­ра­ме из­ра­зе­но и в сказ­ка­та на Оствалд* /*Оствалд, цит. на др. мяс­то стр.12 и следв./: "Но каква опитност имаме ние за физи- ческия свят? Явно само това, което нашите сетивни органи позволяват да стигне до нас от него." "Да поставя в определено отношение действително- стите, доказуеми и измерими величини помежду им, така щото, когато са дадени едните, да могат да бъдат изведени другите, тази е задачата на на- уката и тя не може да бъде решена поставяйки на основата някакъв хипоте- тичен образ, а само чрез доказването на взаимните отношения на зависи- мост на измерими величини." Когато се аб­с­т­ра­хи­ра­ме от това, че Оствалд го­во­ри в сми­съ­ла на един при­ро­до­из­с­ле­до­ва­тел на съв­ре­мен­нос­т­та и за­то­ва не виж­да в се­тив­ния свят ни­що ос­вен до­ка­зу­еми и из­ме­ри­ми величини, не­го­ви­ят въз­г­лед от­го­ва­ря на­пъл­но на моя, та­ка как­то аз го из­ра­зих в изре- чението: "Теорията трябва да се разпростира върху. . .възприемаемото и да търси сред това възприемаеми връзки."

В мо­ите из­ло­же­ния вър­ху Гьотевата те­ория на цве­то­ве­те аз во­дих съ­ща­та бор­ба сре­щу ос­нов­ни­те пред­с­та­ви на ес­тес­т­ве­на­та на­ука как­то про­фе­сор Оствалд в сво­ята сказ­ка "Превъзмогването на на­уч­ния материализъм". Оба- че то­ва­,ко­ето аз пос­та­вих на мяс­то­то на те­зи ос­нов­ни представи, не съв­па­да с пос­та­нов­ки­те на Оствалд. Защото как­то ще по­ка­жа по-нататък, той из­хож­да от съ­щи­те по­вър­х­нос­т­ни пред­пос­тав­ки как­то в не­го­ви­те противни- ци, пос­ле­до­ва­те­ли­те на на­уч­ния материализъм. Аз по­ка­зах също, че ос­нов­ни­те пред­с­та­ви на мо­дер­ни­те въз­г­ле­ди за при­ро­да­та са при­чи­на за нез­д­ра­ва­та оценка, ко­ято Гьотевата те­ория на Цветове те из­пи­та и пос­то­ян­но още изпитва.

Сега бих ис­кал да се обяс­ня мал­ко по­-точ­но с мо­дер­ния въз­г­лед за приро- дата. От целта,която то­зи въз­г­лед за при­ро­да­та си е поставил, аз се ста­рая да позная, да ли той е един здрав въз­г­лед или не.

Тъй ка­то без съ­щес­т­ву­ва­не­то на си­ли час­ти­те на пред­ло­же­на­та ма­те­рия не би­ха стиг­на­ли ни­ко­га до движение, то мо­дер­ни­те ес­тес­т­ве­ни­ци при­емат съ­що и силата меж­ду елементите, от ко­ито те обяс­ня­ват света и Дю Боа Реймонд казва: "познанието на природата е свеждане на измененията в света на телата до движение на атомите, които са произведени от техните независими от времето централни сили, или превръщането на природните процеси в механика на атомите." Чрез въ­веж­да­не на понятието за сила ма­те­ма­ти­ка­та пре­ми­на­ва в механиката.

Днешните фи­ло­со­фи сто­ят та­ка мно­го под вли­яни­ето на природоизпитате- лите, че са из­гу­би­ли вся­ка сме­лост за са­мос­то­ятел­но мислене. Те при­емат
без­ре­зер­в­но пос­та­нов­ки­те на природоизпитателите. Един от на­й-­вид­ни­те гер­ман­с­ки философи, В. Вундт, каз­ва в сво­ята "Логика": имайки предвид и прилагайки основния принцип, че поради качествената непроменливост на материята всички природни процеси са в крайна сметка движения, като цел на физиката се счита нейното цялостна превръщане в приложна механика."

Дю Боа Реймонд намира: "психологически факт на опита е, че там, където такова превръщане на природните процеси в механика на атомите, успява, нашата потребност за причинност е задоволена предварително." Това мо­же да бъ­де един факт на опи­та за Дю Боа Реймонд. Обаче тряб­ва да се каже, че съ­щес­т­ву­ват и дру­ги хора, ко­ито съв­сем не се чув­с­т­ву­ват за­до­во­ле­ни от ед­но ба­нал­но обяс­не­ние на све­та на те­ла­та как­то то­ва има пред­вид Дю Боа Реймонд.

Към те­зи дру­ги хо­ра при­над­ле­жи Гьоте. Този, чи­ято пот­реб­ност за при­чин­ност е задоволена, ко­га­то ус­пя­ва да све­де при­род­ни­те про­це­си до механи- ката, на не­го му лип­с­ва ор­га­нът за раз­би­ра­не на Гьоте.
Б. В Т О Р О

Величина, форма, положение, движение, си­ла и т.н. са въз­п­ри­яти­ята точ­но в съ­щия с ми­съл как­то светлина, цветове, звуци, миризми, вку­со­ви усеща- ния, топлина, сту­де­ни­на и т.н. Който от­де­ля ве­ли­чи­на­та на да­де­но не­що от не­го­ви­те ос­та­на­ли свойс­т­ва и я раз­г­леж­да за се­бе си, той ня­ма ве­че ра­бо­та с ед­на действителна вещ, а с ед­на аб­с­т­рак­ция на ума. Най-абсурдното нещо, ко­ето мо­жем да си представим, е да при­пи­шем на ед­на из­в­ле­че­на от се­тив­но­то въз­п­ри­ятие аб­с­т­рак­ция ед­на сте­пен на дейс­т­ви­тел­ност раз­лич­на от та­зи на ед­на вещ на се­тив­но­то възприятие. Пространствените и чис­ле­ни от­но­ше­ния ня­мат ни­как­во пре­дим­с­т­во пред дру­ги­те се­тив­ни въз­п­ри­ятия ос­вен тях­на­та по­-го­ля­ма прос­то­та и по­-лес­на обозримост. На та­зи прос­то­та и обоз­ри­мост се кре­пи си­гур­нос­т­та на ма­те­ма­ти­чес­ки­те науки. Когато мо­дер­ни­ят въз­г­лед за при­ро­да­та свеж­да всич­ки про­це­си на све­та на те­ла­та до нещо, ко­ето мо­же да бъ­де из­ра­зе­но ма­те­ма­ти­чес­ки и механически, то­ва по- чи­ва на факта, че ма­те­ма­ти­чес­ки­те и ме­ха­ни­чес­ки­те опе­ра­ции мо­гат да се ма­ни­пу­ли­рат по­-лес­но и по­-­удоб­но за на­ше­то мислене. А чо­веш­ко­то мис­ле­не е склон­но към удобствата. Това мо­же да с е ви­ди имен­но при го­ре­це­ти­ра­на­та сказ­ка на Оствалд. Този при­ро­до­из­с­ле­до­ва­тел ис­ка да пос­та­ви на мяс­то­то на ма­те­ри­ята и си­ла­та енергията. Нека чуем, как­во каз­ва той * /*Това е на­пи­са­но в на­ча­ло­то на 19-те го­ди­ни на ми­на­ло­то столетие. Това, ко­ето днес мо­же да се ка­же по въпроса, вър­ху него/: "кое е условието, за да действува един от нашите /сетивни/ органи? Можем да обър­нем нещата, как­то ис­кам е, не ще на­ме­рим ни­що общо, ос­вен това: сетивните органи реагират на енергийните разлики между тях и околния свят. В един свят, в кой­то тем­пе­ра­ту­ра­та би би­ла на вся­къ­де та­зи на на­ше­то тяло, ние не бих­ме

Накрая на сво­ята сказ­ка Оствалд казва: "енергията, колкото и необходима и полезна да бъде тя за разбирането на природата, достатъчна ли е също тя за тази цел /именно за обяснение на света на телата/? Или има явления, ко­ито не мо­гат да бъ­дат пред­с­та­ве­ни чрез до­се­га из­вес­тни­те за­ко­ни на енер­ги­ята в тях­на­та пълнота? . . . Вярвам, че не бих мо­гъл да се спра­вя с отго- ворността, ко­ято днес съм по­ел към Вас с мо­ето изложение, че на то­зи въп­рос тряб­ва да от­го­во­рим с не. Колкото и ог­ром­ни да са предимствата, ко­ито енер­гий­но­то схва­ща­не на све­та има пред ме­ха­ни­чес­ко­то или материа- листичното, как­то ми се струва, още от се­га мо­гат да бъ­дат по­со­че­ни точ- ките, ко­ито не мо­гат да бъ­дат пок­ри­ти чрез поз­на­ти­те глав­ни прин­ци­пи на енер­ге­ти­ка­та и ко­ито по­ра­ди то­ва со­чат към съ­щес­т­ву­ва­не­то на прин­ци­пи ко­ито са над тях. Енергетиката ще ос­та­не на­ред с те­зи но­ви принцип. Само че в бъ­де­ще тя не ще бъде, как­то тряб­ва да я счи­та­ме днес, на­й-­об­х­ват­ни­ят прин­цип за ов­ла­дя­ва­не­то на при­род­ни­те явления, а ве­ро­ят­но ще се яви ка­то

един осо­бен слу­чай на още по­-­об­щи отношения, за чиято форма засега едва ли можем да имаме някакво предчувствие."