Същност на отношението “причинност” и неговото значение в НП.
Отношението на причинност е една обективно съществуваща връзка м/у два факта, настъпили последователно. За да са в причинна връзка обаче не е достатъчно само да са настъпили един след друг, но е необходимо и втория факт да е настъпил в следствие на първия.
За да има причинна връзка в НП е необходимо да се установи, че, ако престъпното деяние не е било извършено нямаше да настъпят и общественоопасните последици.
Причинна връзка се търси само при резултатните престъпления, защото при тях за да бъде осъществен състава на престъплението е нужно в следствие на деянието да е настъпил предвидения в НПН престъпен резултат.
При безрезултатните престъпления /на просто извършване/ причинната връзка се търси след осъществяване на изпълнителното деяние, с което се изпълнил състава на престъплението. Тук причинната връзка служи за определяне на обществената опасност на деянието /дали ще се третира като престъпление или адм. нарушение/.
Пряка и непосредствена и опосредена причинна връзка.
Дееца не се ангажират с всички ООП, а само с онези по отношение на които е проявил вина.
Съпричиняването и неговото наказателноправно значение.
Възможно е общественоопасните последици да са в резултат деянията на повече лица. Фактът, че всяко от тях стои в причинна в\ка с тези последици, съвсем не изключва възможността да съществуват различия в тяхното каузално действие. От тази гледна точка деянието на един може в по-голяма степен да е допринесло за настъпването на резултата, отколкото деянието на друг.
Причинна връзка при действието и бездействието.
Действието най често води до определена промяна. Не е изключено обаче да не се получи определена промяна – тя да бъде пропусната в следствие на деянието и да се получи застой.
Самото бездействие най често води до застой /пропускане на промяна/. Но не е изключено в следствие на бездействието да се получи промяна /Например: претърпяване на загуба от личен /смърт/ или имуществен /повреда на машина/ характер.
Обществена опасност и противоправност на деянието. Обстоятелствата, които изключват обществената опасност и противоправността на деянието /неизбежна отбрана, крайна необходимост/.
Обществена опасност /ОО/ на престъпното деяние.
Същност на ОО като качество на престъплението.
Във чл.9(1) НК наред с другите св/ва на престъплението е посочено и свойството обществена опасност на престъпното деяние. Като св/во то изразява противоречието м\у деянието и системата на ОО. В чл.10 обществена опасност е дефинирана като: "Обществено опасно е деянието, което застрашава или уврежда личността, правата на гражданите, собствеността, установения с Конституцията правов ред в РБ или други интереси защитени от правото".
Обществената опасност е реално обществено качество на съответните деяния. Обстоятелство,че този вид деяния застрашават или увреждат определено ОО, представляват обективен факт, който не зависи от субективната оценка на дееца.
Характерни белези:
1. Тя е обективно св-во на престъплението, защото се намира извън психическите преживявания на дееца;
2. Обществената опасност е материално, неюридическо св-во, защото нейното наличие не зависи от закона – законодателя нито я създава, нито я премахва; той трябва само да се съобразява с нея – да забранява общественоопасните деяния и обратно неопасните да оставя без наказателна регламентация;
3. Обществената опасност е определящо св-во за престъплението, спрямо останалите св-ва;
Х-р и степен на ОО.
Характерът на обществената опасност е качественото своеобразие на деянието, което я притежава. Той показва в/у какво и как се въздейства неблагоприятно.
Степента на обществена опасност е нейната количествена определеност. Тя казва колко се въздейства неблагоприятно.
Различните общественоопасни деяния указват различно по своето отрицателно значение въздействие в\у ОО като цяло и с оглед на това причиняват различна степен на обществена опасност. Това важи на първо място при сравняване на общественоопасни деяния от различен вид. Така убийството е в по-голяма степен общественоопасно от телесната повреда или злепоставянето, терористическото действие от обикновеното убийство,грабежът от кражбата и т.н.
Степента на обществената опасност на деянието е категория, която има голямо значение за НП. По-голямата степен на обществената опасност отграничава престъпленията от другите правонарушения и противообществени постъпки.
Степента е количествена определеност на обществената опасност и изразява мярката в която деянието противоречи на ОО. Тя ни показва колко значително е влиянието в\у ОО. Степента зависи и от естеството на ОО т.е. от значението на обекта, колкото е по-важен обекта, толкова е по-голяма и степента на обществена опасност. Обществената опасност се повишава тогава когато се засягат други ОО, когато се причиняват други последици - убитият е баща на многодетно семейство.
Степента на обществената опасност зависи и от фактическите условия при които е извършено престъплението. Напр. кражбата при война или пожар е по опасна отколкото без такива извънредни обстоятелства.
ЗНАЧЕНИЕ НА СТЕПЕНТА НА ОБЩЕСТВЕНА ОПАСНОСТ.
1. Отграничаване на престъплението от др. видове противообществени деяния, други правонарушения.
2. При определена по-висока степен на обществена опасност, типична за определен вид деяния, дава основание на законодателя да обяви тези деяния за престъпления и да обяви за тях наказания.
3. При относителна ниска степен на обществена опасност и при др. предпоставки може да се стигне до осв. от наказателна отговорност.
4. Когато липсва степен на обществена опасност (поради явна малозначителност на деянието и въпреки формалното осъществяване на признаците на даден престъпен състав) обосновава отпадането на престъпния х-р на извършеното - чл.9(2).
Отношение на ОО към останалите свойства на престъплението.
Обществената опасност на престъпното деяние се явява основна негова особеност. Тя има водещо положение по отношение на останалите негови свойства – противоправност, вина и наказуемост.
Обстоятелства при които престъплението не е ОО.
Същност и общи особености на тези обстоятелства.
Наказателноправните забрани са общи, те служат да се забрани умъртвяването на хора, увреждането на чужди вещи, изобщо причиняването на вредни последици. Има обаче такива случаи, в които вредоносните деяния се оказват обществено полезни, защото вредата която причиняват те от своя страна води до някаква по-голяма оправдаваща я полза /пресичане на противоправно нападение и др./. Заради тази по-голяма обществена полза тези деяния са обществено полезни и за тях са предвидени специални П позволения, т.е. това са деяния на упражняване на право, при тях има правомерно причиняване на вреди, вреди от които обществото има полза.
Специалните ПН, които разрешават това дерогират общите забраняващи ПН. В тези случаи обаче деянието попада в общия обхват на забраните, но тези деяния не нарушават забраните понеже забраните са неприложими. Те са дерогирани от приложените специални П позволения за извършване на тези деяния.
В НК са предвидени 4 такива специални позволения за извършване на непозволено увреждане и са предвидени в чл.12 и следващите на него от НК:
Неизбежна отбрана /чл.12/.
Неизбежна отбрана – съгласно чл.12 от НК “Не е обществено опасно деянието, което е извършено при неизбежна отбрана – за да се защитят от непосредствено противоправно нападение държавни или обществени интереси, личността или правата на отбраняващия се, или на другиму чрез причиняване вреди на нападателя в рамките на необходимите предели“ Неизбежната отбрана е обезвреждане на нападател и то вредоносно обезвреждане. Дееца извършва едно позволено от чл.12 общо забранено действие. За да бъде правомерно увреждането е необходимо да са изпълнят 2 групи условия:
Кога изобщо може да се извърши неизбежната отбрана? Отговора на този в-с се крие в две думички при “неправомерно нападение”. От своя страна нападението се отличава с две х-ки:
то е човешка проява (само човека може да напада – вещите могат да са само средството на нападението;
нападението е такава проява при която се оказва неблагоприятно въздействие в/у правно охранявани интереси. т.е. от функционална гл.т. създава опасност от увреждане на правно охранявани интереси, достатъчно е да има опасност от увреждане.
Нападението може да се извърши от всеки субект (наказателноотговорен и наказателнонеотговорен). Няма значение дали нападателя действа или бездейства виновно.
Може да се напада всеки правно охраняван интерес. Няма значение кой е титуляр на интереса, дали този който го защитава или е 3-то лице.
За да има неизбежна отбрана е достатъчно да има нападение /налично нападение – вече да е почнало и още да не е свършило/. нападението може да бъде извършено както с голи ръце така и с някакво оръдие, в съучастие с някого и т.н.
Нападението трябва да не е окончателно приключило, ако е окончателно приключило вече нямаме фигурата на неизбежната отбрана.
Нападението трябва да е противоправно /може и да не е наказателно противоправно – да не е квалифицирано по НК, но е желателно да е от публичноправен х-р/
Кога следва да се извърши неизбежната отбрана? – за да отговорим на този в-с следва да са изпълнени 2 групи изисквания:
Насоката на неизбежната отбрана –трябва да е нападателя, има обаче един проблем в случаите когато нападателя използва чуждо средство /оръдие/ на нападението. Дилемата е дали правомерното увреждане може да се насочи с/у чуждия предмет на нападението, отговора е “ДА”, неизбежната отбрана трябва да е насочена с/у нападението като цяло а не само с/у нападателя.
Предели на неизбежната отбрана – нападателя макар и да действа неправомерно не следва да се поставя в положени на лице с което обекта на нападението следва да прави каквото си иска. Нападнатия отговаря с действие съразмерно на нападението, защитата трябва да е съразмерна на нападението.
измерването на защитата и нападението става по тяхната опасност – опасността се определя от възможността за успех за увреждане. Колкото по голяма възможност има нападателя, толкова по-големи са допустимите възможности за защита.
До началото на 20-ти век е било допустимо убийството за кражба на явно дребни предмети. За това и има второ ограничение на пределите на неизбежната отбрана - Неизбежната отбрана трябва да е успешна, но справедлива. Това второ съръзмеряване се определя като съръзмеряване по х-р, съразмерява се ценността на двата интереса – на нападащия и на отбраняващия се. Достатъчно е да няма явно несъответствие м/у нападението и отбраната.
Превишаването пределите на неизбежната отбрана е противоправно ако е извършено виновно, превишаване пределите на неизбежната отбрана може да представлява престъпление.
Наказуемостта на превишаването пределите на неизбежната отбрана при превишаване поради уплаха или смущение е недопустимо.
В чл.12, ал.3 от НК са посочени два случая в които няма ограничение на пределите на неизбежната отбрана – става в-с за НО при нападение в жилището или когато нападението не може да бъде отблъснато по друг начин.Чл. 12(3), т.3 и 6
Задържане на престъпника /чл.12а/.
12А от НК регламентира позволеното увреждане при задържането на нарушител при бягство или укриване от органите на реда. При бягството или укриването престъпника осъществява престъпно нападение в/у правноохраняван обществен интерес, с което дава право на държавата да осъществи наказателната репресия с/у него.
Крайна необходимост /чл.13/; разграничение от неизбежната отбрана и задържането на престъпниците.
Крайна необходимост е предвидена в чл. 13 “Не е обществено опасно деяние, което е извършено от някого при крайна необходимост – да спаси държавни или обществени интереси, както и свои или другиго лични или имотни блага от непосредствена опасност, която дееца не е могъл да избегне по друг начин, ако причинените от деянието вреди са по-малко значителни от предотвратените”
Кога може постъпката да се подведе по този член – в състояние на крайна необходимост, а такова състояние се обуславя от следните изисквания:
да има опасност за правноохраняван интерес;
да няма друг начин за избягване на опасността за спасяване на застрашавания интерес. Трябва да няма безвреден начин за избягване на увреждането.
Как трябва да се действа при крайната необходимост – има 2 изисквания
качествено – причинените вреди да служат за предотвратяване на други вреди на застрашен интерес;
Количествено – причинените вреди да са по-малки от предотвратените.
разграничение от неизбежната отбрана.
Прилики:
НО и КН си приличат по това, че и двете деяния са вредоносни и че и двете са защитни деяния и охраняват нечий правен интерес.
Разлики:
При НО опасността трябва да идва от противоправно деяние, докато при КН няма значение опасността от какъв х-р е;
КН – да няма друг начин за предотвратяване настъпването на последствията; НО – обратно на КН няма изискване да се търси безвреден начин за избягване последствията от нападението;
За НО е характерно това, че за приложно поле има само противоправно нападение, ако го няма това противоправно нападение можем да говорим само за КН;
Относно изискванията за успешност на защитата; при НО няма изискване за успех, докато при КН се изисква с вредите които сте нанесли да има успех, да се спасят застрашените интереси и то с вреди по-малки от предотвратените.
Има различие и в пределите – при КН са по-строги докато при НО са по –свободни /няма го това изискване както при КН за причинени вреди по-малки от предотвратените/. При НО само не трябва да има явно несъответствие по характер и по опасност с нападението
Оправдан стопански риск /чл.13а/.
Оправдан риск – залегнал е в чл.13А от НК “Не е общественоопасно деянието , което е извършено при оправдан стопански риск – за да се постигне съществен общественополезен резултат или да се избягнат значителни вреди, ако то не противоречи на изрична забрана, установена с НА, отговаря на съвременните научно-технически постижения и опит, не поставя живота и здравето на другиго в опасност и деецът е направил всичко, зависещо от него, за предотвратяването на настъпилите вредни последствия.” Оправдания риск /ОР/ е противоположен на КН, за риск говорим когато можем да имаме неуспех и вредни последици, но въпреки това може да се направи опит за довеждане до успешен край. В случай на неуспех се поставя в-са заслужавало ли си е да се рискува и дали риска е бил оправдан.
Разумния риск трябва да е оправдан. Неприемливия риск е неоправдан /авантюризъм/. По какво се определя дали един риск е оправдан или не – по очаквания резултат и настъпилия вреден резултат. Саръзмеряват се абсолютните резултати на положителния резултат и възможния отрицателен резултат и на второ място се съпоставят възможностите за настъпване на целия положителен резултат и възможността за вероятността за настъпване на неблагоприятните последици.
Вина – същност и определение; форми на фина.
Понятие за вина.
Вината е психическото отношение на дееца към ОО х-р на деянието му и настъпващите в следствие на него ОО последици. Тя е налице, когато деца е съзнавал или поне е могъл да съзнава общественоопасните последици на своето деяние и въпреки това е решил да го извърши.
Вината има две характерни особености – тя е субективно и неюридическо свойство на престъплението:
Субективно – защото е част от психическото преживяване на дееца. Тя е конкретен факт, но не от обективната, а от субективната действителност;
Неюридическо /материално свойство – законодателя не може нито да я създаде нито да я премахне, той само се съобразява с нея когато криминализира онези общественоопасни деяния, извършени виновно и то при определена форма и вид на вината.
Вината като принцип в НП.
Вината в НП, за разлика от ГрП където тя се предполага до доказване на противното, трябва да се докаже. Всеки е невиновен до доказване на противното. Невиновността в НП е изведена в основен принцип, т.е. всеки е невинен до доказване на противното.
Форми на вината.
Според чл.11 НК формите на вината са 2 – умисъл и непредпазливост.
Всяка от тези две форми на вината се подразделя на свой ред на 2 вида. Според чл.11, ал.2 НК умисъла бивапряк и евентуален /косвен/. Според чл.11, ал.3 НК непредпазливостта бива: самонадеяност /съзнавана непредпазливост/ и небрежност /несъзнавана непредпазливост/.
Степен на вина.
Вината служи не само като основа, но и като предел на ангажирането на дееца с онези общественоопасни последици, които се намират в причинна връзка с извършеното от него деяние. Липсва ли вина по отношение на общественоопасни последици – основни или само допълнителни с оглед х-ра на престъплението, дееца не отговаря за тях по НК.
Отношение на вината към останалите елементи на престъплението и към вменяемостта.
Тук принципа е, че обективното предшества субективното. За да търсим виновно престъпно поведение преди всичко трябва да имаме извършено противоправно, общественоопасно /и то с висока степен на обществена опасност/, наказуемо по НК деяние.
1. Вината е елемент на конкретно престъпно деяние и се изразява във факта на неговото умишлено или непредпазливо извършване - без конкретно деяние не може да има вина.
2. Вината е този елемент от субективната страна на престъпното деяние, който изразява отношението на дееца към общественоопасния характер и обществените последици на извършеното - без общественоопасно деяние не може да има вина - чл.11(1).
3. Вината като елемент на престъплението може да бъде дадена само при тези общественоопасни деяния, които са от категорията на забранените от наказателния закон. Ако липсва противоправно деяние, не може да има и вина, макар че противоправни могат да бъдат и деяния, които не са извършени виновно.
Ето защо, установяването във всеки конкретен случай на въпросните обективни качества на престъплението е предпоставка за поставяне на въпроса за наличността или липсата на вина. И тук обективното предшества субективното.
4.Докато вината е елемент на престъпното деяние, вменяемостта е качество на субекта, свързано с неговата психическа способност да разбира свойството и значението на извършеното и да ръководи постъпките си. Вината предполага това психическо качество на субекта, поради което преди да се търси субективното отношение на последния към общественоопасните последици, това качество трябва да бъде конкретизирано, тъй като без него не може да има нито виновно извършване, нито нак. отгов/ст (чл.31-33). Вменяемостта е предпоставка за вината и на нак. отгов/ст.
Умисъл – същност и определение; видове умисъл; непредпазливост – същност и видове; грешката и нейното значение; отграничавене от умисъла, непредпазливостта и от случайно деяние.
Умисъл.
Понятие за умисъл, легално определение /чл.11, ал.2/.
Умисъла е първата от двете форми на вината. Той е положително субективно отношение на дееца към общественоопасните последици на своето деяние.
Легалното определение за умисъл се съдържа в чл.11, ал. 2 от НК “Деянието е умишлено, когато дееца е съзнавал обществено опасния му характер, предвиждал е неговите ООП и е искал или допускал настъпването на тези последици”
95% от престъпленията предвидени в НК са умишлени. Опита и приготовлението като стадии на престъплението са възможни само за умишлените престъпления, същото се отнася и за съучастието.
Интелектуален и волеви момент на умисъла.
От легалното определение е видно ясно изразеното наличие на волеви и интелектуален момент:
Интелектуален момент– дееца е наясно с обществената опасност на своето деяние:
съзнава общественоопасния х-р на своето деяние;
предвижда настъпването на съставомерните общ. опасни последици предвидени в НК.
Интелектуалния момент предполага и следващия го волеви момент на умисъла – дееца желае или е допускал настъпването на съставомерните общественоопасни последици на своето деяние.
Основни форми: пряк и евентуален /косвен/ умисъл.
Основните форми на умисъла са в зависимост от волевия му момент и могат да бъдат пряк или евентуален /косвен/ умисъл:
Пряк – когато дееца иска, желае настъпването на вредните последици /стреля за да убие/;
Евентуален – дееца не извършва деянието заради вредните последици, цели някакви други последици. Като страничен резултат настъпват и др. ООП в резултат на деянието и макар да ги съзнава дееца не се отказва. В този случай, когато се съзнават като др. допълнителен резултат ООП говорим за евентуален умисъл. Думата ”ДОПУСКА” не се използва в смисъл, че дееца предполага, а става в-с за волеви момент който се оприличава с безразличие към страничните ООП.
Други разновидности на умисъла и тяхното отношение към неговите основни форми.
Основните форми на умисъла не зависят от психическото състояние на дееца по време на формирането и изпълнението на решението. Др. видове умисъл обаче зависят:
