Бог- реален и полезен

Това е нашето собствено подсъзнание, даващо израз на най-дълбокия ни страх. Има елемент на чудатост у всички аутсайдери, защото ние определяме нормалността по това дали ни приемат. При четвъртото ниво обаче привързване­то се разхлабва. „Веднъж за малко не се сгодих за тази же­на, каза ми един приятел, който бе прекарал известно време в монашеска среда. Беше доста отдавна и нямах голям опит. Една вечер седяхме на тъмно върху дивана. Главата й бе по­ложена на гърдите ми и се почувствах така близък с нея, че й казах: „Знаеш ли, струва ми се, че колкото обичам теб, толкова обичам и човечеството."

„Тя стана с изписано на лицето си възмущение: „Не раз­бираш ли, че това е най-ужасното нещо, което би могъл да ми кажеш?" Но аз не разбирах. Скоро след това се разделихме и аз все така не мога да проумея какво толкова я разстрои."

В случая се сблъскват две гледища за света. За жената думите на любимия й са предателство, защото тя очаква от него подкрепа; като избира да обича нея, вместо друга, той я прави по-съвършена; допълва нейната идентичност добавяйки й външна ценност. Мъжът чувства точно об­ратното - в неговите очи включването на човечеството в любовта му я прави още по-велика. По душа той не разби­ра от каква подкрепа има нужда тя. Той е искал да изжи­вее състояние, при което всичката любов се слива в едно. Такава цел се постига трудно, като повечето хора въобще не разбират ценността й (не за себе си, а дори и за св. Франциск или Бодхисатва). В детството си всички черпим закрила от това, че имаме една майка, един баща, наши собствени приятели, един съпруг или съпруга, собствено семейство. Това чувство за привързаност е отражение на доживотната нужда от подкрепа.

При четвъртото ниво цялата структура на подкрепата се стопява - човек е оставен да търси подкрепа вътре в се­бе си. Самоприемането се превръща в път към Бога. Не че някакъв вътрешен глас ни нашепва окуражителни думи или пък си намираме ново духовно семейство. Когато Иисус казва на своите последователи, че трябва да умрат, той има предвид състоянието на вътрешна независимост. Това не е студена, безсърдечна независимост, а един вид ек­спанзия, при която вече не е нужно да се прави разлика между аз и ти, мое и твое, какво искам аз и какво - ти. Та­зи двойственост е съвсем разбираема за Егото, но все пак при четвърто ниво целта е да се мине отвъд границите. Ако това означава да се откажем от старите системи на подкрепа, човек с готовност плаща цената. Пътешествие­то на душата се направлява от една вътрешна страст, коя­то изисква собствената си реализация.

Каква е същността на доброто и злото?

ДОБРОТО Е ЯСНОТА,

ВИЖДАНЕ НА ИСТИНАТА.

ЗЛОТО Е СЛЕПОТА, ОТРИЧАНЕ НА ИСТИНАТА.

Погледнат отвън, човекът от четвъртото ниво изглежда сякаш е избрал изгнанието. След като липсват социалните връзки, не съществува и социалната роля. Тълпата от стран­ници, която се събира на границата на всяка култура, се със­тои от луди, мъдреци, гадатели, поети и фантазьори. Кой ка­къв е трудно да се каже и фактът, че всички като че ли се возят безплатно, дразни доста хора. Сократ е бил осъден на смърт, само защото е бил мъдър - властта формулира това като „корумпиране на градската младеж" и следване на „но­ви религиозни вярвания" - и през цялата история този сце­нарий се повтаря много пъти. Най-дълбоките прозрения обикновено са неприемливи за обществото; следователно на тях се гледа като на лудост, ерес или престъпление.

При четвъртото ниво доброто и злото продължават да се противопоставят, но не така остро като преди. Доброто е яснота на ума, която води до способност да се вижда ис­тината. Злото е слепота или невежество, което пречи да се види истината. И в двата случая говорим за насочени към Аз-а качества. Човек приема отговорността да определи „истината", така както я вижда. Но това поражда ново съмнение. Ами ако истината е просто онова, което е удоб­но? Възможно е кражбата на самун хляб да се окаже нещо справедливо, тъй като „моята истина" е, че аз съм гладен. Този вид ситуационна етика не е истинският въпрос. При четвъртото ниво истината е много по-неуловима и дори мистична. Тя съдържа духовна чистота, която е трудна за описване. Когато Иисус учи своите последователи, че ис­тината ще ги освободи, той няма предвид определени фак­ти или догми, а разкритата истина. В модерния език бих­ме могли да преведем това по друг начин: търсете знае­щия у вас самите и това ще ви освободи.

С други думи, истината се превръща в търсене, от което никой не може да ви отклони. Добротата означава да оста­нете верни на своето търсене, злото е да му се пречи. В слу­чая със Сократ дори осъждането на смърт не може да го из­вади от равновесие. Когато му предлагат бягство по море, при положение, че успее да се измъкне от Атина в компа­нията на своите приятели, той отказва. Тяхната идея за зло­то - да умреш в ръцете на корумпиран съд - не е негова. За него злото е да предадеш себе си. Никой не разбира защо той не се бои от смъртта. Заобиколен от плачещи, измъче­ни ученици, Сократ обяснява, че смъртта е неизбежният край. Той прилича на човек, спокойно пристъпващ към ръ­ба на скала, който осъзнава точно къде отива. След като си стигнал до точката на скачането, защо трябва да се страху­ваш от последната стъпка? Това наистина е съвършен при­мер на разсъждение от четвърто ниво. Пътешествието има цел и човек я преследва докрай. Изпивайки своята чаша с отрова, Сократ умира обвинен като държавен предател, но остава напълно отдаден на себе си: това в случая е жест на най-висша степен на доброто.

Какво е предизвикателството на моя живот?

ДА ПРЕМИНА ОТВЪД ДВОЙСТВЕНОСТТА.

Задържах темата за греха до момента, когато ще разби­раме по-добре вътрешния свят. Темата за греха е щекотлива. Тъй като никой не е бил съвършен в детството си, всич­ки носим белези от срам и вина. Дори в култури, при които липсва легендата за грехопадението и наследството на пър­вородния грях, вината присъства. Въпросът е дали тя е вро­дена. С други думи направили ли сме нещо, за да се чувства­ме виновни, или човешката природа е така изградена?

Грехът може да се определи като простъпка, която ос­тавя отпечатък. Погрешните дела, които забравяте, нямат последствия, заедно с извършените неволно - да оставим

врящата тенджера да причини пожар, например, не е грях. На Изток всяко действие, което оставя отпечатък, се нари­ча карма; това е доста по-широко определение, отколкото греха и то не включва моралната вина. Хората често го­ворят за лоша карма, концентрирайки се над аспектите на злото, но в своята най-чиста форма кармата може да бъде добро или зло и въпреки това да оставя отпечатък.

Значението на тази разлика се изяснява на четвърто ни­во, тъй като тогава доброто и злото губят своята суровост и се появява желание да се отървем и от двете. Тази цел би би­ла не особено смислена преди четвърто ниво. В по-ранните нива се изразходват огромни усилия в опитите да бъдем доб­ри. Бог наказва онези, които не са добри, и онова, което той не успява да постигне, ще го постигне гузната съвест. Богът от четвъртото ниво, стремящ се към изкупление, вижда грешниците и светците в една и съща светлина и всички дей­ствия - като равни. Тази оценка е скандална. Обществото съществува, за да определя границата между доброто и зло­то, а не за да я заличава. Когато Иисус се свързва с прокажени и клетници, когато пренебрегва религиозните обичаи и свежда стотиците юдейски закони до два (не си поставяй други богове над Господ и обичай ближния, както обичаш себе си), добрите хора край него мислят, че той или е луд, или е престъпник.

Всъщност той е бил изключително отговорен. В една фра­за - „каквото посееш, това ще пожънеш" - Иисус формулира закона на кармата доста сбито. Той не е възнамерявал да от­страни грешните дела, а вместо това посочва по-висше духов­но правило: вашите действия днес определят бъдещето ви ут­ре. Независимо дали едно действие се определя като добро или лошо, това висше правило не може да бъде отминато. Онези, които са на противното мнение, не са вникнали доста­тъчно дълбоко. При четвъртото ниво човек е вече достатъч­но проницателен, за да разбира, че всички минали действия се стоварват върху онзи, които ги е извършил. Тази динами­ка се оказва по-важна, отколкото назоваването на греха.

Тогава в какво се състои опрощаването на греха? Как човек ще спаси душата си? Намирането на отговора е голямото предизвикателство на това ниво. Спасената ду­ша се вижда като нова и неопетнена. Според закона на кармата достигането на'подобно състояние на невинност е невъзможно, тъй като цикълът на сеитба и жътва никога не спира. (За разлика от греха, кармата ни сграбчва дори в случай на нещастие или грешка по невнимание - независи­мо от обстоятелствата, едно действие си остава действие и има своите последствия.)

Проблемът се усложнява още повече от факта, че всеки човек извършва милиони действия през живота си и те се зас­тъпват на всички нива. Емоциите и намеренията също са преплетени. Благодетелен ли е човек, когато дава пари на бедните с егоистичното желание да спаси душата си? Правил­но ли е да се жениш за жена, която носи твоето дете, дори ако не я обичаш? Разделянето на доброто от злото става особено сложно и доктрината за кармата, вместо да го улесни, прави процеса още по-труден, защото умът винаги може да открие малка подробност, която преди е била пренебрегната.

Нужен е цял човешки живот, за да се реши тази загадка, но поне на теория отговорът е прост: човек спасява душата си като се обръща към Бога. Изкупителният Бог е единстве­ното същество в Космоса, освободено от карма (или грях). Или, за да бъдем по-точни, Бог е над кармата, защото само той не е в Космоса. Човекът, достигнал четвъртото ниво, не държи да се моли за чудотворно опрощаване на всичките си минали грехове; онова, което той иска, е и той да излезе из­вън Космоса. С други думи, иска да се отмени правилото: „Каквото посееш, това ще пожънеш".

Как би могло да стане това? Ясно е, че никой не може да отмени закона за причината и следствието. На Изток, из­ползвайки терминологията на кармата, казват, че лошите дела преследват душата през времето и пространството, до­като се плати дългът. Дори смъртта не може да отмени кармичния дълг; това става само като станем жертва на също-

то зло, което сме извършили или като заличим следите на злото с добри дела.

Но на нивото на второто внимание обаче този цикъл е неуместен. Въобще не е необходимо човек да отменя закона на кармата. Въпреки цялата активност на повърхността на живота, едно зрънце от съзнанието остава недокоснато. В мига, когато се будят сутрин, и един светец и един грешник се намират на едно и също място. И двамата се чувстват жи­ви и осъзнаващи. Това място е далеч от наградите и наказа­нията. То не познава двойнственост. Следователно при чет­въртото ниво предизвикателството е да се открие това място, да го задържим, да заживеем там. Когато изпълните тази задача, двойствеността изчезва. Вие се освобождавате от игото на добрите и лошите дела. Казано по християнски, душата ви е спасена и се връща към невинността.

Коя е най-голямата ми сила? прозрението.

Коя е най-голямата ми пречка?

ЗАБЛУДАТА.

Вече казах по-рано, че при четвъртото ниво всички прик­репящи връзки се разхлабват. Сега вече знаем защо. Вът­решното търсене е насочено изцяло към развързваме на привързаностите. Това не става изведнъж, нито всички привързаности са еднакви. Напълно нормално е да достигнем до дълбоки проникновения за себе си и все пак да чувства­ме срам и вина за някои неща, подобно на малко дете. Ду­шата е като разпиляна армия по време на война. Някои не­ща вървят напред, други изостават.

Причината за това отново е кармична: не всички наши минали действия оставят еднакви следи. Някои хора цял жи­вот не могат да забравят дребни наглед случки от миналото си. Познавам един човек, който е трябвало да уволни стотици служители, да реорганизира сливащи се предприятия и по най-различни начини да решава съдбата на много хора. Реше­нията му всеки път са причиняваш мъка и страдания, неза­висимо че са били инспирирани от добри намерения. Позна­тият ми спи спокойно при всяка реорганизация, докато дъл­боко в сърцето си не може да си прости, че не е бил до майка си на смъртния й одър. Мисълта, че толкова много е остана­ло неизречено, всеки ден го кара да изпитва вина. На някак­во ниво той знае, че майка му чувства неговата любов, но то­ва не лекува раната.

Поради силната си субективност четвъртото ниво изис­ква нова тактика. Никой извън вас не може да ви предложи опрощение. За да преминете през дадена пречка е нужно ва­шето собствено прозрение. Ако не можете да направите то­ва, вие продължавате да се борите със заблудата, докато ус­пеете. В случая с въпросния мъж неговата заблуда е, че той е лош, понеже не е бил при майка си (всъщност той не е имал избор, след като пътуването му до вкъщи се е забави­ло не по негова вина). Прозрението е, че не е нужно да по­казва външно искрената си любов. Но освен всичко това, на четвърто ниво има още едно прозрение и една заблуда. Прозрението е, че всичко е наред; заблудата - че сме извър­шили непростими грешки. Причината всичко да е наред се свързва с изкуплението - в очите на Бога всички души са не­винни. Същата причина ни казва, че ние се заблуждаваме, придържайки се към миналите грешки. Те не могат да опетнят душите ни и остатъчният им ефект по отношение на вина, срам и отплата не след дълго ще изчезне.

Кое е най-голямото ми изкушение?

ИЗМАМАТА.

Тук се има предвид както самоизмамата, така и измамата спрямо другите. Всеки етап от вътрешното израстване съдър­жа повече свобода от предшестващия. Да се отърсим от греха е голямо завоевание на четвъртото ниво, но цената на изкуп­лението е постоянната бдителност. Трудно е да не спираш да следиш себе си. Вътрешният глас често ви подтиква да не сте толкова строги към себе си, да приемате нещата такива, как­вито са, да постъпвате, както постъпват всички други. Ако следвате.този съвет, животът ви ще бъде много по-приятен. Сократ можеше да се извини за обидите към морала на атин­яните, да започне да проповядва общоприетата мъдрост, а не своята. Но поемането по този лек път води до измама, защо­то вътрешното движение на мъдростта не може да бъде спряно. (Платон го е казал красноречиво: „Веднъж запален, пламъкът на истината никога не изгасва.") Освен ако иска да мами себе си и да вярва в обратното, човекът от четвъртото ниво наистина е свободен от външните ценности.

Колко дълго ще трае това изкушение - при различните хора е различно. Според мита, човек бива избавен мигнове­но от милостивия Бог, макар че в действителност става ду­ма за дълъг процес с много поврати. „Мисля, че душата ми е като онези катерици в парка, каза ми веднъж някой. Кога­то се опитваш да храниш катерица, тя не взема изведнъж ореха от ръката ти. Втурва се към теб, после я дострашава и побягва. И най-лекият жест я плаши и чак след няколко ма­неври събира кураж да си вземе онова, което желае." Срав­нението е точно. На определено ниво човек иска да се отър­ве от вината. Както казва Руми в един афоризъм: „Извън всички понятия за добро и зло има едно поле - ще се срещ­нем ли там?" Колкото и да ни се иска, не е възможно да се втурнем към това място. Старите ни белези са много дълбо­ки, вината и срамът се появяват, за да ни напомнят, че един акт на волята не е достатъчен, да се отърсим от понятията добро и зло. Процесът трябва да продължи без измама. Не можете да излъжете чувството си за несъвършенство или греховност - изберете сами термина - с надеждата, че дъл­говете ще се заличат веднъж завинаги. Трябва да се извър­ши много работа във вид на медитация, размисли, поемане на отговорност. Трябва да откликвате на истината, такава каквато ви се явява. Всяка стъпка напред трябва да бъде проверявана, като изкушението да се върнеш назад не прес­тава до самия край.

Всичко, което се отнася до себеприемането, трябва да бъде изпитано. Триумфът на четвъртото ниво на края се оказва един парадокс. В момента, в който осъзнаете, че всичко е наред, че не трябва повече да се тормозите за доб­рото и злото, си давате сметка, че никога повече няма да грешите. Изкуплението насочва душата към едно чувство за невинност, което всъщност никога не си е отивало. Или, ка­зано по-просто, целият процес на вярност към себе си носи като награда по-високо ниво на съзнание. На това ниво въп­росът за двойствеността е останал назад и когато това ста­не, субективното чувство е чувство на избавление.

ПЕТО НИВО: БОГ СЪЗДАТЕЛ

Съществува едно ниво на съзидателност, което отива да­леч отвъд всичко, обсъждано от нас досега. То се появява, когато интуицията стане толкова силна, че трябва да из­бие в околната действителност. Тази „супер-интуиция" контролира събитията и кара желанията да се сбъдват, сякаш художникът не работи с бои и платна, а със суровия материал на живота. Следният пример от моя живот за­почна при светски обстоятелства, които ставаха все по-удивителни:

Преди няколко месеца в офиса си преглеждах един проект, който имаше нужда от малко разкрасяване, но аз не познавах професионални илюстратори. Щом си помислих: „Кого ли бих могъл да намеря?", телефонът иззвъня. Беше

порасналата ми дъщеря, Малика - обаждаше се от Индия. Споменах й за проблема и тя веднага предложи една ир­ландска художничка на име Сузана Малкъм (това не е ис­тинското й име). И двамата не знаехме къде живее. Затво­рих телефона и забравих за това, докато следобед не ми се обади един приятел - издател от Лондон. Попитах го дали не познава Сузана Малкъм, но той не я познаваше. Час по-къс­но бил на коктейл, когато на човека до него позвънили по мобилния телефон. Той сложил телефона на ухото си и ре­къл „Сузана?"

Моят приятел издател се поддал на импулса. „Възмож­но ли е да говориш със Сузана Малкъм?", попитал той. Невероятно, но била тя. Приятелят ми взел телефонния й номер и я помолил да ми позвъни. По това време - става въпрос за същия ден - аз се намирах в Лос Анжелис за пла­нирана лекция. Бях обаче подранил и затова спрях наета­та кола до тротоара; нямах представа къде съм попаднал. Проверявайки съобщенията на телефона си, открих обаж­дането на Сузана Малкъм. Това беше добре дошло и аз набрах номера, който тя бе оставила.

- Ало?, - прозвуча женски глас.

- Сузана, рекох, представяйки се, ще можете ж да доле­тите тук от Дъблин? Мисля, че имам една поръчка за вас."

- Да, но в момента аз не съм в Дъблин, а в Лос Анджелис."

- Наистина ли? Къде сте отседнала? - попитах.

- Не съм сигурна, отвърна тя. А, да, 3312 Доминик. Пог­леднах през прозореца на колата и почувствах, че потрепер­вам - бях паркирал точно пред нейната къща.

Как неволно попадаме в обхвата на Бога. Очевидно то­зи пример отива отвъд интуицията, защото никой от учас­тниците не е имал някакво предчувствие. Той се отнася до нещо повече от синхронност, тъй като не става въпрос са­мо за една случайна среща, която придобива особено зна­чение. Как да наречем поредицата от събития, започваща с плахо намерение, разгърнала се през два континента, няколко времеви зони и случайни обстоятелства от живо­та на четирима души?

Отговорът е съзидание. Полето на мозъка, простиращо се отвъд времето и пространството, може да ги манипулира в своя полза. Обикновено неговите действия не са изложени на показ. Ние не следим как се върти колелото на съдбата, поне до пето ниво. Сега вече идва времето, когато съдбата повече няма защо да се крие от взора ни. Това става, когато човек се откаже от всички представи за случайност, съвпадение и произволни събития, а вместо това поема отговорност спрямо всяко случило се нещо, независимо колко обикнове­но е то. Събитията повече не се случват „там някъде", а се ръководят от нашите намерения. Петото ниво свързва инди­вида и Бога в партньорство и те се превръщат в сътворци. Когато сте готови за това съдружие, Бога, когото срещате, има следните качества:

Неограничен творчески потенциал.

Контрол над пространството и времето.

Изобилност.

Открит.

Щедър.

Вдъхновен.

Това е най-интимният Бог, който някога сме си предс­тавяли, заради едно ключово качество на петото ниво: отво­реността. Богът Сьзидател е готов да сподели силата си със своето творение. Неговата изобилност и щедрост са резул­тат от отвореността му. Сьзидателят е много по-всеобхва­тен от всеки предишен бог и нашите умове трябва да осъз­наят какво означава да имаме цялото време и пространство на свое разположение.

Когато Адам и Ева изяждат забранения плод, незабавно у тях се поражда чувство за вина. Този първи момент на са­мосъзнание ги кара да се крият от Бога и в известна степен оттогава ние също се крием. С други думи, обвинението в грях ни е лишило от нашата съзидателност, която би могла да е подобна, ако не и равна, на тази на Бога. Връщането към източника е постоянна тема още от първото ниво. При петото най-после няма и следа от първородния грях, няма несъвършенство, което да се изкупва.

Да се върнем към моя пример - фактът, че открих тър­сената илюстраторка не означава, че съм достигнал до пето­то ниво. Решаващият въпрос е свързан с ролята, която съм играл. Ако се виждам извън процеса, тогава аз не съм сътворец. Лазар, след като бил възкресен, бил невероятно учу­ден, но той самият не възкресява никого, нито претендира сам да е сътворил чудото. За да бъдеш в съдружие с Бога, трябва да защитаваш своята страна от партньорството, кое­то означава някои много специфични вярвания:

Трябва да възприемаш себе си като център на съзида­телния процес.

Трябва да поемеш отговорност за всички резултати. Трябва да приемеш, че всички мисли имат последствия, дори и най-незначителните.

Трябва да се отъждествяваш с един Аз, по-голям от жи­веещия тук и сега, в това ограничено физическо тяло.

Мнозина поели по пътя на духовността, с готовност приемат едно или повече от тези вярвания, но решаващият фактор е дали ги изживяват. Една предпоставка са години­те медитация, размишления или молитви; друга - извърш­ването на много вътрешна работа за отстраняване на самосъмнението и мисълта за несъвършенство. Преди всич­ко става дума за ниво на сила и за пълна яснота дали зас­лужавате да я владеете. Хората от петото ниво обикнове­но са вглъбени и дискретни, но те знаят, че намеренията ям са от значение. Нещата стават, защото те искат да ста­нат, независимо дали резултатите са добри или лоши и без значение дали носят видима полза. Зад паравана от дискретността не е задължително тези хора да са достолепни, богати или прочути. Те обаче са щастливи, че Бог споделя своя съзидателен гений с тях.

Изследванията на мозъка хвърлят малко светлина върху това какъв механизъм участва тук. Допуска се, че когато хо­рата са в творческо състояние, мозъчната кора първа изпа­да в състояние на успокоено съзнание. При творчество се проявяват алфа вълните на релаксацията, субективно човек се чувства отворен и приемащ. За разлика от други периоди на релаксация, това състояние е в очакване на нещо - порив на вдъхновение - и когато той се появи, в мозъка се регист­рира върхова активност като момент на „Еврика!" Всички прочути творци и откриватели свидетелстват за това и в ра­ботата им споменатото състояние може да има дълбоки последствия. „Еврика!" не е обикновено мислене. Истински творческите натури обикновено вкарват в ума си един въп­рос и после чакат да се появи решението - оттук необходи­мостта да се премине към релаксация.

Какво прави мозъкът за тези часове или дни преди поява­та на творческото решение? Ние нямаме представа. Докато сътворява велико теоретично откритие, мозъкът на Айнщайн показва същата всекидневна активност като на всеки друг.

Въпреки това не може да се отрече, че мозъкът прави нещо много необикновено, особено ако нашата съзидателност се простира отвъд общоприетата, както е при Ай­нщайн и Микеланджело. Ако съзидание означава да скулптираме собствената си съдба от пространство - вре­ме, би било безсмислено да търсим доказателства на ма­териално ниво. Тук ние говорим за квантово съзидание. За известно време аз оставих настрана нашия квантов модел, защото исках да нарисувам Бога от по-човешка, по-лич­ностна гледна точка. Щом обаче започваме да се доближа­ваме до чудото, квантовият свят трябва да се върне, няма друг възможен начин да се обяснят тези способности.