Бог- реален и полезен

• Умът на бегача престава да се бори и съпротивлява. Бо­гът на успокоеното съзнание е спокоен.

• Зоната кара човека да се чувства имунизиран срещу зло­то. Богът на успокоеното съзнание предлага утеха.

• Победата и загубата вече не са движеща сила. Богът на успокоеното съзнание е непретенциозен.

• Не е нужно да се борим, зоната ще се погрижи за всичко. Богът на успокоеното съзнание е отстъпчив.

• Умът на бегачът се успокоява. Богът на успокоеното съзнание е безмълвен.

• В зоната човек се освобождава от ограниченията на тялото, докосвайки цялостта и уникалността на всичко. Богът на успокоеното съзнание е вглъбен.

Чувал съм за футболисти-професионалисти, които твърдят, че в определен момент от всеки мач играта взема превес и те имат чувството, че танцуват. Вместо да използ­ват волята си, за да тичат и догонват топката, те се виждат как тичат напред и посрещат топката, сякаш това е нещо предопределено. Богът на успокоеното съзнание не се от­крива толкова с вътрешно вглъбяване - по-скоро той изник­ва от нас, когато дойде моментът за това.

Кой съм аз?

БЕЗМЪЛВЕН СВИДЕТЕЛ.

Богът на третото ниво е Бог на успокоеното съзнание, защото ни показва как да оставим борбата зад гърба си. Във външния свят не съществува мир, той се регулира и ръково­ди чрез борба. Хората, които се опитват да контролират зао­бикалящата ги среда - перфекционистите и всички, подв­ластни на маниакално поведение - са отхвърлили поканата да намерят вътрешно решение.

„Като дете не бях възпитан в определено отношение към религията, каза ми един мъж. В детството ми тя не същест­вуваше и това продължи доста години. Поставих си огромни цели, които възнамерявах да постигна съвсем сам - добра работа, жена и деца, пенсиониране на петдесет и други неща от този род."

Този човек произлизаше от заможно семейство и за не­го работата не беше добра, освен ако не означаваше изпъл­нителен директор. Той постигна тази цел, около тридесет и петте вече оглавяваше компания за канцеларско оборудване в Чикаго. Всичко вървеше като по релси до един съдбовен мач на рокетбол.

„Не се натягах, нито играех по-запалено от друг път, но изглежда съм направил нещо, защото чух силно изхрущява-не. Изведнъж паднах. Всичко стана на забавен ритъм. Вед­нага разбрах, че съм си скъсал ахилесовото сухожилие -случваше се нещо много странно." Вместо да се превива от силната болка, човекът се чувствал крайно спокоен и без­различен. „Сякаш всичко това ставаше с друг човек. Лежах така, докато извикаха линейка, но умът ми се носеше някъ­де извън мен."

Усещането в момента било на сладко, дори блажено спо­койствие. Мъжът - ще го наречем Томас - никога не бил из­падал в подобно състояние и то продължило дори след като глезенът започнал да отича и да боли. Докато лежал на екстензия в болницата, Томас забелязал, че новооткритото спокойствие постепенно изчезва. Чудел се дали въобще е из­питал нещо духовно, но след усилено ровене из свещените писания, Томас наистина не бил в състояние да посочи конкретен пасаж, отговарящ на преживяното от него.

Често се случва хора да попадат в третото ниво така вне­запно. На мястото на активния, възбуден ум, те откриват без­мълвния свидетел. Тълкуванията са много различни. Някои хора веднага прибягват до религията, оприличавайки това спокойствие с Бог, Христос или Буда; други смятат, че става дума за един вид отдалечаване: „Бях участник във филма, а се­га седя сред публиката и го гледам", обяснява един човек.

От медицината знаем, че мозъкът може да предпочете да спре възприемането на болката. До откриването на ендорфините - мозъчният вариант на морфина - не съществуваше био­логическо обяснение за тази самоупойка. Но въпреки това ендорфините не са достатъчни, за да си обясним екстаза на св. Йоан или вътрешното спокойствие на човека, скъсал ахилесо­во сухожилие. Ако изследваме механизма на тялото за спира­не на болката, ще видим, че когато се появи болка, мозъкът не просто си бие инжекция от опиат. Съществуват много по­ложения, когато болката не може да бъде преодоляна изцяло или само частично, а понякога е нужен трик, за да накарате мозъка да се задейства. Например известна част от хората, страдащи от необясними болки, получават облекчение, ако им инжектирате кръвна плазма и им кажете, че е силен нар­котик. Цялото лечението има психологическо естество - важ­ното е да се промени тълкуването на човека. Можем също да си спомним и за загадъчните „показни операции" от времето на Мао, когато пациентите бяха будни и весели, разговаряха и пиеха чай, докато оперираха апендицитите им. Единствената упойка се осигуряваше с помощта на акупунктура. Но когато бяха направени опити подобен метод да се приложи извън пределите на Китай, резултатите в най-добрия случай се ока­заха необнадеждаващи. Различието във възприятията между източната вяра и западния скептицизъм е твърде голямо.

Между болката и мозъка сигурно се намесва нещо, кое­то определя колко дискомфорт да почувства човек. Стран­ното е, че това „нещо", от което зависим, може изцяло да контролира нашите нагласи. Ключът към болката се контролира от съзнанието. Еднакво нормално е както да не се чувства болка, така и да се усеща силна болка. За чо­век, който е достигнал третото ниво, този ключ не е нещо тайнствено. Той е присъствието на Бога, носещ спокой­ствие и облекчаването на болката е повече от физическо действие, то включва и болката на душата, която изпитва някакво терзание. Като се обръща навътре към себе си, вярващият открива начин да спре тази болка.

ОСТАВАМ СЪСРЕДОТОЧЕН В СЕБЕ СИ.

Опасният Бог съответства на опасния свят. Богът неспо­койствието вече не е опасен, защото е създал свят на вът­решна независимост и съзерцание. Когато човек се обърне към себе си, над какво разсъждава? Вътрешният свят при­лича на пейзаж, който е познат на всички ни. Той е изпъл­нен с мисли и спомени, желания и копнежи. Ако се съсредо­точите над тези събития, които се носят в потока на съзна­нието, вътрешният свят не е загадка. Той може да е сложен, тъй като мислите ни са най-различни и идват от толкова много места, но изпълненият с мисли ум не е енигма.

Достигналият до трето ниво човек разсъждава над съв­сем други неща. Психиатрите биха го нарекли сърцевина­та или центъра на личността. В центъра на ума не същест­вуват събития. Вие сте насаме със себе си и очаквате мис­лите да се появят. Целият смисъл на това да останете „концентрирани в себе си", е че е трудно да бъдете изваде­ни от равновесие. Вие оставате верни на себе си насред външния хаос. Това ни напомня за футболиста, който е толкова концентриран, че играта се играе сама, докато той започва да се движи, за да хване топката, като предва­рително програмиран.

В много отношения да откриете своя център е великият дар на третото ниво и Богът на успокоеното съзнание съ­ществува, за да увери своите поклонници, че съществува ед­но убежище далеч от страха и объркването. „Спокойно си лягам и спя, се казва в псалм 4, защото Ти, Господи, ми да­ваш да живея в безопасност." Липсата на мир по света не уб­ягва от вниманието на авторите на хрониките. Част от уси­лията им са насочени към описание на това какъв е животът, но същността е политическа. Ангелите, които възвестяват на пастирите новината за раждането на Христос, обещават мир на света и добра воля сред човеците, като имат предвид фак­та, че работата на Месията е да успокоява бурната история на избраните хора веднъж за винаги.

Богът-воин не решаваше проблема, нито пък го решаваше изковаването на безброй закони. Богът на мира не може прос­то да диктува край на споровете и борбата. Или човешката природа трябва да се промени, или трябва да покаже нови ка­чества, които надхвърлят насилието. На трето ниво новата страна на човека е центрираността. Ако откриете своето вът­решно спокойствие, проблемът за насилието е решен, най-малкото поне за вас лично. Един мой приятел, който бе дъл­боко повлиян от будизма, отива дори още по-далеч: той казва, че ако човек може да открие точката на покой в своята същ­ност, става център на цялата Вселена.

„Не сте ли забелязали, че докато карате по магистра­лата, можете да си представите, че не се движите? Про­меняте гледната си точка, за да останете неподвижни, до­като пътят и околността се движат. Същият трик може да се направи докато тичате. Всичко друго се движи, минава покрай вас, а вие оставате на едно и също място." За пове­чето от нас не е трудно да направят този номер, но той, Богът на мира, вижда тук по-голям смисъл. „Тази застина­ла точка, която никога не се движи, е безмълвният свиде­тел. Или поне възможно най-близката, достъпна за повечето от нас. След като веднъж я откриете, разбирате, че не трябва да се губите в безкрайната активност край себе си. Да се видите в центъра е съвсем нормално."

На Изток привеждат почти същия аргумент. Будизмът, например, не вярва, че личността е нещо действително. Всички етикети, които си залепваме, са просто ята от раз­лични птици, кацнали по случайност на един и същи клон. фактът, че аз съм над петдесетте, че съм индиец, лекар по образование, женен с две деца и т.н. не разкрива истинската ми същност. Тези качества са решили да се съберат и да съз­дадат илюзията за идентичност. Как са се озовали на един и същи клон? Будизмът би казал, че аз съм ги извикал с прив­личане и отблъскване. В този живот аз съм предпочел да съм мъж, а не жена, от Изтока, а не от Запада, женен, а не ерген и т.н. Да избираме да бъдем едно, а не друго, е напъл­но произволно. По отношение на всеки избор неговата про­тивоположност би имала същата стойност. Обаче поради тенденции, формирани от моето минало (в Индия бихме ка­зали от миналите ми животи, но това не е необходимо), аз правя конкретен избор. Аз съм така свързан с тези предпо­читания, че всъщност смятам, че те - това съм самият аз. Моето Его гледа моята къща, кола, семейство, кариера, придобивки и казва „Аз съм тези неща".

В будизма нищо от това не е вярно. Във всеки момент птиците, кацнали на клона, могат да отлетят. Всъщност то­ва ще стане, когато умра. Ако душата ми оцелее (Буда не се обвързва с това какво се случва след смъртта), всеки мой из­бор ще се разпилее с вятъра, щом се откажа от тялото си. И тъй, кой съм аз, ако не тези милиони избори, прилепнали за мен като дреха? Аз не съм нищо друго, освен застиналата точка на съзнание в моя център. Свалете от мен всичко из­живяно и ще остане само тя. Ако разбере тази истина, човек става свободен, както учи будизмът. Следователно да се възприемаме като неподвижна точка, докато шофираме по магистралата, е ценно преживяване. Вие сте една стъпка по-близо до откритието кой сте всъщност.

Как откривам Бога?

С МЕДИТАЦИЯ, БЕЗМЪЛВЕН РАЗМИСЪЛ.

фактът, че третото ниво е насочено навътре, не може да се отрече. Старият завет ясно казва, че пътят към спокой­ствието минава през упованието в Бога като външна сила. Той винаги е във фокуса на вниманието. Стиховете на тази тема звучат така: „Голямо спокойствие имат тези, които обичат твоите закони". И: „Ти ще дадеш съвършено спокой­ствие на онзи, чийто ум е насочен към теб, защото той ще вложи вярата си в теб". Ако вместо това се откажем от вяра­та в Бога и се взираме само в себе си, това може да се ока­же много опасно. Да се превърне в ерес. След падението гре­хът разделя човека от Бога. Божеството е „там горе", в не­бесата, докато аз съм „тук долу", на земята, място на сълзи и борба. В тази схема на мен ми е позволено да се моля на Бога, да призовавам неговата помощ и утеха, но той решава дали да отговори на моя зов. Не съм аз този, който може да направи връзката постоянна. Моето несъвършенство - и за­коните на Бога - ми го забраняват.

Няколко знака показват обаче, че бих могъл да рискувам и с друг подход. В Библията има стихове като: „Търси царс­твото небесно в себе си". И пътищата за обръщане към се­бе си главно чрез медитация и безмълвен размисъл, не се различават кой знае колко от молитвата. Ако е вярно, че „чрез мълчание ще притежаваш душата си", тогава колко го е грижа Бог как стигам до това мълчание? Религиозните ар­гументи стават вторични, щом разберем, че биологическата нагласа е в основата на успокоеното съзнание, независимо в каква вяра я обличаме.

Източният произход на медитацията е безспорен, с хиндуистката традиция на самовглъбяването започва ду­ховното търсене, което би могло да завърши с просветле­ние. Д-р Хърбърт Бенсън от Харвард, който играе ключо­ва роля в популяризирането на медитацията без религия,

основава своята „релаксивна нагласа" върху принципите на трансценденталната медитация, изключвайки нейните духовни приложения. Той заменя мантрата с каквато и да е неутрална дума, повтаряна на ум, докато се забавя вдиш­ването и издишването (той предлага думата едно). Други, включително и аз, не приемаме този подход и възприема­ме друг, чиято главна ценност е мантрата като средство за разкриване на по-дълбоки духовни нива в ума. За нас пов­таряната дума трябва да е свързана с Бога.

Духовните качества на мантрите имат две основи. Някои ортодоксални хиндуисти казват, че всяка мантра е вариант на Божието име, докато други твърдят - което е много близ­ко до квантовата физика - че ключът е вибрацията на мант­рата. Думата вибрация означава честотата на мозъчната ак­тивност в мозъчната кора. Мантрата образува верига за об­ратна връзка-мозъкът произвежда звука, слуша го и след то­ва реагира с по-дълбоко ниво на внимание. Тук няма нищо мистично. Човек може да използва кое да е от петте сетива, за да влезе в тази примка за обратна връзка. В древните Шива Сутри са описани повече от сто начина за постигане на трансцендентно състояние, между които взиране в синьото небе, а след това и отвъд него, осъзнаване красотата на ед­на жена, а после откриване скритото отвъд тази красота. Целта е да се излезе извън сетивата, за да се открие техният източник. (Популярната фраза, че будистите се взират в своя пъп, е изкривено представяне на практиката да се кон­центрира умът върху една точка; пъпът се приема за точно такава точка. В някои традиции той служи като фокус на енергията, която има духовно значение.)

Във всеки случай източникът представлява по-фино състояние на мозъчната дейност. Съществува теория, спо­ред която менталната дейност съдържа свои собствени ме­ханизми да става все по-фина, докато настъпи пълна тиши­на. Тишината е важна, защото тя е източникът на ума; мантрата все повече и повече заглъхва, докато накрая на­пълно изчезва. В този момент съзнанието на човека преминава квантовата граница. За първи път в етапите на на­шето вътрешно израстване материалната плоскост остава зад гърба ни; вече сме в област, където духовната актив­ност налага собствените си закони.

Опонентите на това схващане твърдят, че нищо такова не се случва, че приученият да стихва мозък може да носи спо­койствие, но това няма връзка с духовността. Възражението може да бъде елиминирано, като се отбележи, че всъщност няма никакво фундаментално разминаване. Мозъчната кора ражда мисълта, като използва енергия във вид на фотони. Тяхното взаимодействие става на квантово ниво, което озна­чава, че всяка мисъл може да се проследи обратно до нейния източник на по-дълбоко ниво. Не съществуват,духовни" мис­ли като такива. Но обикновеното мислене не прекрачва кван­товата бариера, макар че би могло (както се вижда от не-духовната техника на Бенсън). Ние си оставаме на материално­то ниво, защото обръщаме внимание на това какво означава мисълта. Нашето внимание е насочено навън, а не навътре.

Една мантра, както и неутралната дума на Бенсън „ед­но", има малко или никакво значение, което да ни разсейва. Следователно тя е по-лесно средство за вникване навътре, отколкото молитвата или вербалното съзерцание (при кое­то човек мисли и се спира на една страна от Бога).

Несъмнено хората не приемат напълно идеята, че Бог е вътрешно явление. Мнозинството от религиозните хора по света са изцяло предани на първо и второ ниво, като вярват в Бога „горе", или при всички случаи извън тях самите. Проблемът се усложнява от факта, че навлизането в себе си не е пълно разкритие, то е само едно начало. Стихналият ум не предлага внезапни проблясъци на божествено просветле­ние. Въпреки това неговото значение е ясно формулирано в средновековен документ, известен като „Облакът на непоз­наването", написан от неизвестен автор през XIV век. Авто­рът ни казва, че Бог, ангелите и всички светци са най-довол­ни, когато човек започне да работи вътрешно. Това обаче не личи в началото:

„Когато започваш, ти откриваш само тъмнина и най-много един облак от непознаване... Тъмнината и този облак, независимо какво правиш, стоят между теб и твоя Бог."

Блокажът има две форми: човек не може да види Бог с разума и разбирането на ума си, нито може да го усети „в сладостта на своята обич". С други думи, Бог няма при­съствие нито в емоционален, нито в интелектуален сми­съл. Остава ни единствено облакът на непознаването. Според автора не съществува друго решение, освен упори­тостта. Вътрешната работа трябва да продължи. После той излага един тънък аргумент. Авторът ни информира, че всяка мисъл в ума ни отделя от Бога, тъй като мисъл­та хвърля светлина върху своя обект, фокусът на внима­нието е като „око на стрелец, фиксирано върху точката, към която лъкът ще изстреля стрелата". Макар облакът на непознаването да ни обърква, той всъщност е по-близо до Бога дори и от мисълта за Бога и неговата способност да твори чудеса. Затова, съветва ни авторът, нека влезем в „облака на забравата" за всичко друго, освен за тишината на вътрешния свят.

В продължение на векове този документ е изглеждал съв­сем мистичен, но той става напълно смислен, когато разбе­рем, че се препоръчва нагласата на успокоеното съзнание, което не съдържа никакви мисли. Авторът е навлязъл доста­тъчно надълбоко, за да открие Бога на третото ниво, намира­що се отвъд материалните мисли. Предприетата от него стъпка е смела, като се има предвид бремето, което са предс­тавлявали свещениците, катедралите, параклисите, свещени­те реликви, църковните закони и всички останали капани на средновековната религия. Тази стъпка е смела и днес, защо­то ние сме пристрастени към външния живот. Хората искат Бог, с който могат да говорят, да видят и докоснат.

Можете да си представите колко радикално е това възра­жение, като прочетете следния откъс от книгата:

„В тази работа няма почти никаква полза от това да мислим за добротата или достойнството на Бога, за Дева Мария, за светците и за ангелите на небето или за небес­ната радост... Много по-добре е да мислим за самото съ­ществуване на Бога."

„Самото съществуване" е мисъл без съдържание, чист дух, който естествено не се разкрива за няколко часа или дни. Както е при всеки етап, вие първо влизате, а после из­следвате. На човек, който обича религията, това може да се стори мрачно място, белязано от загубата на всички ри­туали и успокоението на организираната вяра. Ценността на третото ниво се състои по-скоро в обещанието, откол­кото в изпълнението, тъй като представлява самотен път. Обещанието се дава от нашия анонимен автор, който мно­гократно подчертава, че насладата и любовта ще се родят от мълчанието. Вътрешната работа се извършва с една единствена цел - да почувстваме любовта на Бога - и друг начин за постигане на това няма.

ДОБРОТО Е ЯСНОТА,

ВЪТРЕШНО СПОКОЙСТВИЕ

И КОНТАКТ СЪС САМИЯ СЕБЕ СИ.

ЗЛОТО Е ВЪТРЕШНО ТЕРЗАНИЕ И ХАОС.

Читателят може да е стигнал дотук и да се пита колко хора са успели да се развият до трето ниво. Оглеждайки света, човек вижда страхотни мъчения и борби. Дори в преуспяващите общества основната религиозна система обикновено проповядва ценността на труда и постижения­та. „Нищо не се дава даром" и „Бог помага на онези, кои­то си помагат сами".

Всяко ниво на вътрешно израстване се постига трудно. Няма външна сила, която да те грабне за врата и да те пус­не по-напред по пътя. Вярно е, също така, че външните обстоятелства не определят вярата на човека. Спомням си ма­совото стъписване, когато Александър Солженицин за пър­ви път пристигна в Америка в началото на 70-те, тогава сту­дената война беше особено студена. От него се очакваше да хвали преимуществата на Запада с неговите индивидуални свободи, на фона на бездушното потисничество, което бе ос­тавил в Русия. Макар да бе страдал неимоверно много през осемте години, прекарани в лагерите на Гулаг след написва­нето на писмо срещу Сталин, Солженицин смая всички, ка­то порица духовната празнота на американската консумативност, а след това можа да оцелее като се оттегли в само­та в горите на Нова Англия, пренебрегнат като Торо, напра­вил същото сто и петдесет години по-рано.

Такъв сблъсък на ценности предстои на всеки, намиращ се на прага на третото ниво. Доброто и злото вече не се из­мерват по онова, което става извън нас, компасът се обръ­ща навътре. Доброто се измерва по това да останеш вглъбен в себе си, което носи яснота и спокойствие. Лошото се из­мерва по нарушаването на тази яснота; то носи объркване, хаос и неспособност да се види истината.

Вътрешният живот никога не може да бъде обикнове­но изживяване. Преди петдесет години социологът Дейвид Рийсман отбелязва, че мнозинството от хората са ориен­тирани навън, а малка част - навътре. Насочеността на­вън се дължи на онова, което другите мислят за вас. Ако сте насочени навън, вие се стремите към одобрение и от­бягвате неодобрението; огъвате се пред нуждите на кон­формизма и лесно приемате преобладаващите мнения ка­то свои. Вътрешната насоченост се основава на стабилно Аз, което не може да бъде разклатено. Насоченият към се­бе си човек не се нуждае от одобрение и тази самостоятел­ност му дава възможност да подлага на съмнение масово­то мнение. Обърнатият към себе си човек не винаги е ре­лигиозен, но ако е, това е религия от третото ниво.

Какво е предизвикателството на моя живот?

ДА БЪДА ЕДНОВРЕМЕННО АНГАЖИРАН И НЕЗАВИСИМ.

Сега сме в по-добра позиция и можем да разберем за­що Иисус е искал от своите ученици „да бъдат сред света, но не на света". Той е искал от тях да бъдат както незави­сими, така и ангажирани - самостоятелни, в смисъл никой да не може да отнеме душите им, а ангажирани - в смисъл да остават мотивирани да водят достоен живот. Това е ак­тът на уравновесяване на третото ниво, който мнозина постигат доста трудно.

Авторът на „Облакът на непознаването" казва, че обръ­щането навътре не е истинската дилема, нито отричането на обществото и неговите ценности. Ето как той описва духов­ния напредък:

Това ще рече никъде и авторът казва точно това. Бог не може да се намира в ума; той е нищо в сравнение с нашите безбройни мисли и амбиции. Съществува обаче една стра­хотна тайна за това нищо и това никъде:

„Кой го нарича нищо? Несъмнено това е нашият външен човек, а не вътрешният. Нашият вътрешен човек го на­рича Всичко; защото то го учи да разбира всички телес­ни и духовни неща, без някакво особено познание за конк­ретното нещо."

Това е забележително описание за начина, по който ра­боти безмълвието. Ние не говорим за тишината на празния ум - всъщност онези, които постигат вътрешната ти­шина, мислят и по обичайния начин. Но мисълта се ражда на фона на безсмислие. Нашият писател твърди, че това е все едно да знаеш нещо, което няма нужда от изследване. Умът е пълен с някакво знание, което може да ни говори за всичко, но въпреки това няма думи; следователно ние търсим знание във фона. От начало ни се струва, че там няма кой знае какво; ние сме във фазата на мрака и на „облака на непознаването". Но търсенето продължава и ако се придържате към плана си, многократно отхвърляй­ки външните отговори - ако не се отказвате от разбиране­то, че скритата цел е истинска, накрая вашите усилия ще дадат плод.

През цялото време работата, която извършвате, е вът­решна и лична, но външното съществуване трябва да про­дължава. Това е уравновесяването, за което говори Иисус, когато казва, че съществуваме сред света, но не за него. Или както го формулираме ние - да бъдем едновременно незави­сими и ангажирани.

Коя е най-голямата ми сила?