Бог- реален и полезен

Нека приземя тези абстрактни термини. Всички сме из­питвали някои от изброените по-долу изживявания:

Когато изпаднем в беда, изведнъж имаме чувството, че някой се грижи за нас и ни защитава. Много се страхуваме от криза в личния ни живот, но ко­гато тя настъпи, изведнъж усещаме спокойствие. Непознат човек ви кара да почувствате неочакван порив на любов. Бебе или дете се взира в очите ви и вие за секунда имате чувството, че ви гледа стара душа.

В близост до смъртта чувствате полъх на криле.

Гледайки небето, усещате безкрая на пространството.

Когато видите смайваща красота, за миг забравяте кой сте.

Когато изпитате такова нещо, мозъкът ви е реагирал по Необичаен начин, той е откликнал на Бога. Най-съкровените тайни на Бога са скрити в човешкия череп - екстаз, вечна любов, милост и тайнственост, стига да си даваме сметка за тях. На пръв поглед това изглежда невъзможно. Ако стигнете със скалпел до мозъка и среже-те меката сива тъкан, тя не реагира на докосването. Из то-

неравен терен съществуват езера от бавнотечаща вода |зеещи пещери, където светлината не прониква никога.

Едва ли бихте предположили, че там някъде се крие душа, че духът може да се приюти в орган, който е почти течен като червените кръвни телца, и разкашкан като презрял банан.

Външният вид на мозъка обаче е лъжлив. Всеки миг на просветление, заслепявал светците от историята, е ставал тук в тъмнината. Всеки образ на Бога се е рисувал в тъкан, представляваща маса от изпълнени с кръв неврони. За да от­криете прозорец към Бога, трябва да осъзнаете, че мозъкът ви е разделен на области, управлявани от различни импулси. Новите царства са пълни с по-висши мисли, поезия и любов, като Новия Завет. Старите царства са по-ранноисторически, като частите на Стария Завет. Те се управляват от сурови емоции, инстинкти, сила и стремеж към оцеляване.

В старите царства всички ние сме ловци. Древните рав­нини на Африка са потънали дълбоко под нашия череп, те носят паметта за ужас и глад. Нашите гени помнят леопарди, изскачащи от дърветата, и сред ръмженето на трафика старият ни мозък иска да преследва леопарда и да го убие. Много неверници казват, че Бог е измислен, за да се държат под контрол жестоките инстинкти. Иначе нашето насилие ще се обърне срещу нас и ще ни убие. Но аз не вярвам в то­ва. Старият ловец, който се крие в нашите мозъци, преслед­ва по-голяма плячка - самия Бог. И мотивът не е да се бием или да умрем, а да намерим нашето петно на радостта и ис­тината, което нищо на света не може да изличи. Единстве­ното, което не може да оцелее, е хаосът.

Ние се развиваме, за да намерим Бога. Това е смисълът на светкавичната буря на безкрайната мозъчна активност. За нас Бог не е избор, а необходимост. Преди близо сто години великият физиолог и философ Уилям Джеймс заявява, че чо­вешката природа съдържа „желание да вярва" в някаква по­виша сила. Самият Джеймс не е знаел дали съществува Бог и дали има свят в отвъдното. Той е бил почти сигурен, че не може да се намери доказателство за Бога, но е чувствал, че ако останат без вяра, човеците ще бъдат лишени от нещо дълбоко същностно. За нас ловът е необходимост.

Излиза, че Бог не е личност, Бог е процес. Мозъкът ни е направен така, че да намери Бога. Докато това не стане, вие няма да знаете кой сте. Съществува обаче една улов­ка. Нашите мозъци не ни водят автоматично към духовно­то. Търсенето при всички случаи е нужно. Някои хора чувстват, че Бог е наблизо, или поне в недалечен обхват, докато други смятат, че той въобще отсъства. (Любопит­ното е, че 72 процента от запитаните в неотдавнашно из­следване на общественото мнение казват, че вярват в Рая, докато само 56 процента вярват в Ада. Това е повече от наивен оптимизъм, тенденцията на живота е да ни насоч­ва в правилната посока.)

Търсещият винаги се надява да види единствения, ис­тинския, окончателен Бог, който ще успокои всички съм­нения, но вместо това ние търсим доказателства. Неспо­собни да приемем тоталността на Бога, ние получаваме улики от мозъка, който непрекъснато упражнява своята смайваща способност да вижда дух в най-обикновените си­туации. Да се върнем към някои от тези прости примери:

Когато изпаднем в беда, изведнъж имаме чувството, че някой се грижи за нас и ни защитава. Духът се разкрива чрез нагласата „бори се или бягай". Много се страхуваме от криза в личния ни живот, но ко­гато тя настъпи, изведнъж усещаме спокойствие. Духът се разкрива чрез успокоеното съзнание. Непознат човек ви кара да почувствате неочакван порив на любов. Духът се разкрива чрез пророческата нагласа. Бебе или дете се взира в очите ви и вие за секунда имате усещането, че ви гледа стара душа. Духът се проявява чрез интуицията.

Гледайки небето, сякаш се докосвате до безкрая на пространството. Духът се проявява чрез единение.

Типично за съвременния живот е да вярваме, че приро­дата е създадена да бъде произволна и хаотична. Това е далеч от истината. Животът изглежда безсмислен, когато имате изхабени и стари нагласи, стара действителност и ста­ро виждане за Бога. За да се върне Бог, ние трябва да след­ваме нови, дори странни нагласи, накъдето и да ни водят те. Както е казал един духовен учител: „Материалният свят е безкраен, но това е една скучна безкрайност. Истински ин­тересната безкрайност се намира отвъд".

Бог е другото име на безкрайния интелект. За да се постиг­не каквото и да е в живота, трябва да се докоснем и да из­ползваме частица от този интелект. С други думи, за нас Бог винаги съществува. Седемте нагласи на човешкия мозък са пътища за постигане на някоя страна от Бога. Всяко ниво на реализация доказва съществуването на Бога на това ниво.

Вие се реализирате в живота чрез своето семейство, об­щност, чувство за принадлежност и материален ком­форт.

Вие се реализирате в живота чрез успех, власт, влияние, обществен статус и друго задоволяване на Егото.

Вие се реализирате в живота чрез просветление, съпри­частност, толерантност и прошка.

Вие се реализирате в живота чрез вдъхновение, широ­ко творчество в сферата на изкуството или науката и неограничени открития.

Вие се реализирате в живота чрез преклонение, състра­дание, предана служба и универсална любов.

Вие се реализирате в живота чрез цялостност и единение с божественото.

Много е важно да възприемем схващането, че духът представлява непрекъснат процес. Той не е чувство, нито не­що, което може да се вземе в ръка и да се измери. При разк­риване на духовното много тайнства започват да добиват смисъл. Например, помислете над това прочуто изречение от Ведите: „Онези, които Го познават, не говорят за Него, а онези, които говорят, не го познават". Тайнственото тук се крие в думата „Го" („То" или „Него"). Ако „То" означава някакво откровение, тогава можете да се борите цял живот, за да се присъедините към елита, на който „То" се е разкри­ло. Просветлението се превръща в нещо като тайно ръкос­тискане. Но ако „То" означава действително място, до кое­то човек може да стигне, няма нужда от напрягане. Просто намерете това място без излишни думи. „Не говори за това, а върви - изглежда това е разумен съвет.

Поразителен пример, че съществува достижимо място отвъд материалната действителност, е молитвата. Преди повече от двадесет години изследователите измислиха ек­сперименти, с чиято помощ да докажат дали от молитвата има някаква полза. Сериозно болни хора в болници били разделени на групи, като за едните се молели, а за другите -не. За всичките пациенти се полагали най-добри медицинс­ки грижи, но станало ясно, че групата, за която се отправя­ли молитви, се възстановява по-добре. Резултатът бил още по-смайващ, когато се разбрало, че лицето, отправящо молитвата, не познавало лично болния, нито дори знаело име­то му. Но чак през 1998 г. екип от университета „Дюк" пот­върди пред всички скептици, че молитвата наистина има та­зи сила. Изследователите отчитали всички променливи дан­ни, включително сърдечен пулс, кръвно налягане и клинич­ни резултати. Били изследвани 150 пациенти, претърпели сериозни сърдечни процедури, но никой от тях не знаел, че за него/нея се молят. Седем религиозни групи от цял свят трябвало да се молят. Между тях - будисти от Непал, сест­рите кармелитки от Балтимор и „Виртуален Йерусалим" -организация, удовлетворяваща получени чрез електронна поща молби за молитви, които се записват на хартия и се слагат на Стената на плача. Изследователите открили, че възстановяването на пациентите, претърпели хирургични операции, се подобрява с 50 до 100 процента, ако някой се моли за тях.

Още преди тези „силно интригуващи" резултати, както се изразяват изследователите, феноменът молитва вече има изненадващо нова популярност и все пак често се пропуска най-важното. Молитвата е пътешествие в съзнанието - тя ви отвежда на място, отличаващо се от обикновените мис­ли. На това място пациентът не е непознат, нито се премест­ва в пространството. Вие и той се събирате на едно място, където границите на тялото вече нямат значение. Вашето намерение да му помогнете да оздравее действа през грани­цата пространство-време. С други думи, молитвата е кванто­во събитие, ставащо в мозъка.

От всички следи, оставени от Бога, за да ги открием, най-великата е светлината, Шекхинах. По тази следа можем да разкрием истинската картина на божественото. Това е смело твърдение, но то се подкрепя от факта, че науката -нашата най-достоверна модерна религия - също проследява сътворението назад до светлината. През този век Айнщайн и другите пионери на квантовата физика преминават барие­рата на материалната действителност и навлизат в нов свят, като повечето с благоговение изживяват нещо мистично. Те

чувстват, че когато светлината престане да пази своите тай­ни, Божествената светлина също ще стане нещо познато.

Нашето зрение не може да не бъде организирано око­ло светлината. Мозъчните реакции, които ни помагат да видим дървото като дърво, а не като призрачен рояк от жужащи атоми, ни помага също да усетим Бога. Те дости­гат далеч отвъд организираната религия. Можем да взе­мем който и да е пасаж от световните свещени писания и да го декодираме през мозъка. Това е механизмът, който превръща написаното в нещо действително за нас. Наши­те мозъци реагират на същите седем нива, които се от­насят и до преживяванията ни:

1. Ниво на опасност, заплаха и оцеляване.

2. Ниво на стремеж, съревнование и власт.

3. Ниво на мир, спокойствие и умозрение.

4. Ниво на просветление, разбиране и прошка.

5. Ниво на вдъхновение, творчество и откривателство.

6. Ниво на почит, състрадание и любов.

7. Ниво на безкрайно единение.

Всяка притча от Библията ни учи на нещо - на едно или на няколко от тези нива (както правят всички свеще­ни писания) и във всеки момент учението се приписва на Бога. Вашият ум и божественото се преплитат по този на­чин, за да може светът да добие смисъл. Ще повторя -единственото нещо, което не може да оцелее, е хаосът.

Ако вярвате в един наказващ, отмъстителен Бог - оче­видно свързан с нагласата „бори се или бягай", няма да усе­тите реалността на будисткото учение за нирвана. Ако вярвате в Бога на любовта, превъплътен от Иисус - ко­ренящ се в пророческата нагласа - няма да видите като реалност гръцкия мит, в който Сатурн, първичният баща на боговете, изяжда всички свои деца. Всяка версия на Бога е отчасти маска, отчасти действителност. В даден момент безкраят може да покаже само част от себе си. Наистина, ако използваме за Бог местоимението „то", значи всички ние, поне в западните страни, сме пораснали, изключвам лингвистичната аномалия на иврит, който няма такова неутрално местоимение. На санскритски древните индийци не са имали проблем и са наричали безкрайната божестве­ност както „То", така и „Това".

Най-смайващото заключение на нашия нов модел е, че Бог е такъв, каквито сме ние. Цялата Вселена е такава, каквито сме ние, защото без човешкия ум ще съществуват само квантовия бульон и милиарди произволни сетивни възприятия. И все пак, благодарение на ума, ние разбира­ме, че закодираните във вихрения Космос неща са най-ценните в живота: форма, смисъл, красота, истина, любов. Това са реалности, до които мозъкът достига, когато тър­си Бога. Той е също толкова реален, колкото са и те, и съ­що толкова илюзорен.

Чудото е проява на сила извън петте сетива. Макар всички чу­деса да стават в преходната зона, те се различават по своите нива. По принцип чудесата стават „по-свръхестествени" след четвъртата и петата мозъчна нагласа, но всяко чудо включва пряк контакт с духа.

Чудесата включват преодоляване на голяма опасност, невъзможно спасение, чувство за божествена закрила. Пример: Майка, която се втурва в горяща къща и спасява детето си или повдига цяла кола, защото детето й е затис­нато под нея.

Чудесата включват невероятни постижения и успех, контрол над тялото или ума.

Пример: Изключителни подвизи в бойното изкуство, деца-чудо с необясними дарби в музиката или математика­та, издигането на един Наполеон с обикновен произход до невероятна власт (хора на съдбата).

Трето ниво (Нагласа за успокоено съзнание) Чудесата включват синхронност, йогийски умения, пред­чувствия, усещане за присъствие на Бог или ангели. Пример: Йогите, които могат по своя воля да променят телесната си температура или сърдечния си пулс, срещи с току-що починали хора, явяване на ангел-пазител.

Четвърто ниво (Интуитивна нагласа)

Чудесата означават телепатия, екстрасензорно възприя­тие, познаване на миналия или бъдещия живот, гадателски способности.

Пример: Разчитането на чужди мисли или аура, гадателските предсказания, астрално пренасяне на други места.

Пето ниво (Творческа нагласа)

Чудесата означават божествено вдъхновение, артисти­чен гений, спонтанно осъществяване на желания (сбъд­нати молитви).

Пример: Куполът на Сикстинската капела; внезапно осеняваща идея, прозренията на Айнщайн за времето и относителността.

Шесто ниво (Пророческа нагласа)

Чудесата включват лечителство, физически трансфор­мации, свещени видения, най-висока степен на свръхес­тествени прояви.

Пример: Да ходиш по вода, да лекуваш нелечими болес­ти чрез докосване, пряко откровение чрез дева Мария.

Седмо ниво (Свещена нагласа)

Чудесата включват вътрешни доказателства за просвет­ление.

Пример: Животът на великите пророци и учители - Буда, Иисус, Лао Дзъ.

Не си въобразявам, че всеки скептик и атеист, прочел та­зи книга, изведнъж ще скочи на крака и ще заяви, че Бог е реален. Това трябва да стане на етапи. Но сега поне имаме нещо, за което да се хванем и това е изключително полезно. Ние можем да обясним тайнствените пътувания на мисти­ците в действителността на Бога. Тези пътувания винаги са ме вълнували дълбоко и помня точно къде започнаха моите вълнения. Първият такъв пътешественик, за когото научих, се наричаше Полковника - неговата история е сред подти­ците за написването на тази книга. Докато я преразказвам, усещам как умът ми преживява неговия живот, преминал през толкова много фази от опасност до съчувствие, от по­кой до единение с Бога. Той ще послужи като един вид обе­щание за разкриването на истина, осъществима в живота на всеки от нас:

Бях на десет години, а баща ми - лекар в индийската ар­мия, се бе преместил със семейството ни в Асам. Това е най-зелената и идилична част на страната. Асам е истинс­ки рай, стига Раят да е покрит с чаени плантации, докъде­то ти стигат очите. Наистина душата ми пееше, когато пристъпях в извисяващото се върху хълм училище. Вероят­но мястото е било вълшебно, защото ме накара да забеле­жа един стар просяк, седнал край пътя. Той винаги бе на това място под своето дърво, облечен във вехтории, като рядко се движеше или казваше някоя дума. Местните жени вярваха без колебание, че този невзрачен човек е светец. Те седяха до него с часове като се молеха за изцеление (или за ново бебе). Баба ми ме убеждаваше, че нашата съседка се излекувала от артрит като минавала покрай просяка и безмълвно се молела за неговата благословия.

Кой знае защо всички наричаха този стар просяк „Пол­ковника". Един ден не удържах любопитството си и попитах най-добрия ми приятел от училище Опо защо е така, а той намери отговора. Майката на Опо някога била излекувана от Полковника, а бащата на Опо, бивш репортер от градски вестник, ми разказа следната забележителна история:

В края на Втората световна война голяма част от бри­танските войски, обречената „забравена армия", била обса­дена или пленена от нашествениците японци в Бирма. Пора­ди нестихващите мусонни дъждове боевете били трудни и от­чаяни, военнопленниците били подлагани на зверски мъче­ния. Индийци също служели в Британската армия. Един от тях - бенгалски лекар, се наричал Сенгупта.

Сенгупта бил на ръба на гладната смърт в лагера за военопленници, когато японците решили да отстъпят от своите позиции. Той не знаел дали Британската армия е напредна­ла и е близо, но това нямало значение. Вместо да дислоцират лагера, завоевателите строили военопленниците и за­почнали да ги разстрелват с пистолет от упор. Така станало и със Сенгупта, който донякъде бил доволен, че ще умре и ще свършат мъченията. Той чул как пистолетът гръмва в слепоочието му и пронизан от изгарящата болка се стропо­лил на земята. Само че това не бил краят му. По някакво чу­до няколко часа по-късно той дошъл в съзнание. Определил изтеклото време по това, че била паднала нощта и лагерът за пленници тънел в гробна тишина.

След малко Сенгупта, чувствайки че се задушава, осъз­нал, че е затрупан от голяма купчина трупове. В бързината да напуснат лагера, никой не си направил труда да провери дали той наистина е мъртъв и безжизненото му тяло било хвърлено на купчината с останалите. Минала цяла вечност, докато Сенгупта събрал достатъчно сили, за да пропълзи на чист въздух; довлякъл се до реката и се измил, треперещ от страх и погнуса. Било ясно, че е сам и че никакви съюзници не идват да го спасят.

На сутринта вече бил взел решение да избяга на безопас­но място. Намирал се дълбоко в зоната на войната и поне­же не познавал добре географията на Бирма, единственото, което му хрумнало, било да се върне в Индия. Така и напра­вил. Оцелял като се хранел с плодове и насекоми, пиел дъж­довна вода. През нощта се придвижвал, а през деня се криел в джунглата. Теренът бил осеян с хълмове и покрит с дълбо­ка кал. Макар че от време на време минавал край села и селски ферми, Сенгупта не се осмелил да се довери на нико­го и да помоли за подслон. Чувал непознати диви животни в мрака, по това време в Бирма още се срещали диви тигри, спъвал се в змии, от което се ужасявал.

Сенгупта вървял месеци, докато прекоси границата с Бенгал, и най-после, като измършавял герой влязъл в Калкута, насочвайки се към щаба на Британската армия. Ра­портувал, като изброил своите подвизи, но британците въобще не му повярвали и заповядали да го арестуват. Оковали го като вероятен японски шпионин или помощ­ник. Съкрушен емоционално и физически, той лежал в тъмната килия и разсъждавал над съдбата, която го хвър­лила от един затвор в друг.

През този тежък период, подложен на всекидневни разпи­ти, а по-късно и на военен съд, Сенгупта претърпял голяма промяна. За това той никога не говорел, но промяната била смайваща - вместо горчивина, изпитвал пълно спокойствие, излекувал както вътрешните, така и външните си рани (като човек, превърнал се в лечител на другите), престанал да се бо­ри и спокойно чакал неизбежната присъда на съда. Странно, но тази присъда така и не била произнесена. Неочаквано бри­танците променили становището си и подтикнати от близкия край на военните действия след атомната бомба, пусната от американците в Япония, решили, че историята му е вярна.

След седмица Сенгупта излязъл от затвора, получил ме­дал за храброст и преминал по улиците на Калкута като ге­рой. Колкото и да е странно, той бил глух за овациите, та­ка както бил неподвластен и на страданията. Изоставил

медицината и станал странстващ монах. Когато накрая ос­тарял и се озовал под дървото в Асам, не разказвал на ни­кого своя живот. Местните жители му лепнали прякора Полковника, вероятно под влияние на бащата на Опо, ре­портерът от вестника.

Естествено, първият въпрос, който ме изгаряше на мои­те десет години, бе как може да оцелее човек, прострелян в главата с пистолет от упор. Бащата на Опо повдигна раме­не. Когато попаднали в плен, повечето британски войници били въоръжени с произведени в Индия амуниции. Японци­те ги екзекутирали със собствените им пистолети и несъм­нено един от куршумите е бил дефектен - бил е пълен с ба­рут, но не е имал куршум. Във всеки случай това е най-доб­рото разумно предположение. Толкова за чудото.

Днес аз си задавам друг въпрос, който според мен озна­чава много повече: Как е възможно толкова тежки мъче­ния, даващи пълно основание на човек да се откаже от вяра­та, да го накарат да приеме абсолютната вяра? Никой не се съмнява, че Полковника, след всички изпитания, бе достиг­нал до нещо като святост. Той бе направил тайнственото пъ­тешествие; последвал бе Бога докрай. Сега си давам сметка какво истинско чудо е човешкият мозък, имайки способ­ността на вижда духовната реалност при всякакви обстоя­телства. Да си представим в случая със Сенгупта какво би могло да го завладее: страхът от смъртта, вероятността един ден да го има, а на следващия - да го няма, страхът, ле доб­рото никога няма да победи злото и че крехката свобода мо­же да бъде задушена от жестока власт.

Ясно е, въпреки мъченията, които правят вярата в Бога по-трудна от всякога, че съществуват и отделни нива на от­кровение. Изкуплението на греховете е просто друго наиме­нование за мобилизирането на вътрешната ни способност да виждаме с очите на душата. Всеки ден в главите ни звучат два гласа - единият, вярващ в мрака, а другият - в светлина­та. Истински реална може да бъде само едната действител­ност. Нашият нов модел, „сандвичът на действителността", решава този ребус. Сенгупта предприема пътешествие в преходната зона, където става трансформацията. Тук мате­риалният свят се трансформира от плътна материя в неви­дима енергия, умът също се трансформира.

Пътешествието на душата на Сенгупта преминава през „бори се или бягай", през успокоено съзнание, през интуи­ция и пророчество, за да намери накрая смелостта да живее изцяло с пророческа нагласа до края на живота си. Той се разполага в живота по нов начин, обвит в любов и святост. Мозъкът открива, че може да се отърве от затвора на стари­те нагласи, като се издигне до ново, по-високо ниво, възп­риемано като Бог.

И тъй, вече разполагаме с маршрута на цялото духовно пътешествие: разкриването на Бога е процес, който е въз­можен, благодарение способността на мозъка да разкрива собствения си потенциал. На всеки от нас са присъщи учудването, любовта, трансформацията и чудесата, не просто защото копнеем за тези неща, а защото са ни даде­ни по рождение. Нашите неврони са се развили така, че да се реализират тези наши висши аспирации. От утробата на мозъка бликва един нов и полезен Бог. За да бъда по-то­чен - седем варианта на Бога, оставящи поредица от зна­ци, които да следваме всеки ден.

Ако ме запитат защо трябва да се стремим да познаем Бога, отговорът ми ще бъде егоистичен: Защото искам да бъда творец. Това е висшето обещание на духовността - вие да станете автор на собственото си съществуване, ковач на личната си съдба. Вашият мозък вече ви прави тази услуга несъзнателно. В квантовото царство вашият мозък избира нагласата, която е правилна във всеки даден момент. Вселе­ната е един изумителен хаос. Тя трябва да бъде тълкувана, за да се осмисли. Трябва да бъде декодирана. Следователно мозъкът не може да възприеме действителността такава, каквато е, трябва да се избере една от седемте нагласи, а ре­шението се взима в квантовото царство.