Бог- реален и полезен

Най-вълнуващият момент при Майка настъпи, когато си тръгвах. Нейната помощничка ме изпрати до вратата и ме отпрати със забележка на лош английски. „Вече нямате гри­жи", весело каза тя. „Бог ще плати сметките ви!"

Никой не може да твърди, че само шестото ниво раз­крива Божията любов. Но аналогията с магнетизма тук е много подходяща. Иглата на компаса, когато се изложи на слабото магнитно поле на земята, се обръща на север. Тя прави това безпогрешно, но ако разтърсите компаса, игла­та се колебае. Доближите ли я до голям електромагнит, тя ще се закове на място без никакво потрепване.

По подобен начин и ние всички сме в силовото поле на лю­бовта; в ранните етапи на духовно израстване обаче, неговата сила е слаба. Ние се колебаем и лесно можем да бъдем тлас­нати в друга посока. В действие са противоположни емоции, но което е по-важно, нашето възприятие за любовта е блоки­рано. Чак след години пречистване вътрешният блокаж на подтискане, съмнение, негативни емоции и стари условности човек разбира, че Божествената сила е неимоверно голяма. Когато това стане, нищо не може да отклони ума от любовта. Любовта, като лично чувство, се превръща в космическа енер­гия. Руми го е казал много красиво:

О, Господи,

аз открих любовта!

Колко прекрасна, добра и красива е тя!...

Изпращам й своя поздрав

към духа на страстта, който възбужда и вдъхновява

Вселената цяла

и всичко във нея.

Руми вярва, че всеки сътворен атом танцува устремен към Бога, такова е съзнанието от шесто ниво. Нужно е да се направи квантов скок в съзнанието, за да се обича Бог постоянно, но когато този скок е факт, се оказва, че всъщ­ност няма Бог за обичане, нито отделен предмет. Сливане­то на почитателя и онова, което той почита, е почти пъл­но. Но това е достатъчно, за да се вдъхне живот на всяко създадено нещо. „Това е любовта, заявява Руми, тя вдъхва живот на нашето тяло."

ЧРЕЗ БОЖИЯТА МИЛОСТ.

При шестото ниво вече не е необходимо да се търси Бог, така както не ни е нужно да търсим гравитацията. Бог е неизбежен и постоянен. Понякога можеш да го по­чувстваш чрез екстаза си, но също толкова често чрез бол­ката, мъката и обзелия ни смут. Тази смесица от чувства ни напомня, че две отделни неща се сливат в едно. Едното е духът, другото - тялото. Тялото може да възприема духа само чрез нервната система. С увеличаване присъствието на Бога нервната система е завладяна от него. Тя няма друг избор, освен да се адаптира, като адаптацията може да причини усещане за силно парене, тремор, бели петна в паметта и припадане, наред със страх и полупсихотични състояния. Често се срещат медицински „обяснения" за божествени видения като за епилептични кризи, например, а заслепяващата Светлина на свещени видения - като странични явления при силна мигрена. Откъде да знаем, че това не е вярно?

Един очевиден аргумент е, че мигрените и епилепсията не са ползотворни. Те не носят мъдрост и проницателност, докато светците са чист пример на Божията милост в дей­ствие. Сещам се за полския мистик отец Максимилиян Колбе - свещена фигура. Той умира в Аушвиц при нацистката окупация. Макар измършавял и отдавна стра­дащ от туберкулоза, Колбе раздавал повечето свои жалки дажби на другите затворници. Когато напълно пресъхнал от жажда, един лекар, също затворник в лагера, му пред­ложил контрабандна чаша чай, отецът отказал, защото другите край него нямали какво да пият. Без да се оплак­ва, отец Максимилиан издържал непрекъснати побои и мъчения. Накрая той присъствал, когато друг затворник бил осъден да умре от глад в едно подземие. Колбе пред­ложил доброволно да заеме мястото на мъжа. Когато от­ворили килията няколко дни по-късно - всеки друг щял да бъде мъртъв, но не и той, - наложило се да го убият със смъртоносна инжекция.

В собствените си очи Колбе не бил мъченик. Няколко негови близки затворници, а дори и нацисти, разказали в свидетелските си показания за състоянието на благогове­ние, в което се намирал. Оцелял евреин потвърдил под клетва, че когато се молел нощем, отец Максимилиян из­лъчвал светлина. (Същото твърдение се поддържа и от други хора, за годините преди арестуването на свещеника.) Държанието му било скромно и смирено. Когато го пита­ли как може с толкова доброта да реагира на мъченията, които понася от ръцете на нацистите, казвал само, че зло­то трябва да се посреща с любов.

Малко истории за светци са така вълнуващи. У нас тази оставя чувството, че Божията милост може би е свръхчовешка. В известен смисъл тя е, защото с Божието присъст­вие се преодоляват най-тежки състояния на болка и страдание. От друга страна, Божията милост дава непрекъсната подкрепа във всекидневния живот. Докато преминаваме от едно в друго ниво на израстване, не би могло да се каже да­ли въобще правим нещо по своя воля. Веднъж попитали един индийски учител: „Когато се опитваме да достигнем по-висши състояния на съзнанието, наистина ли правим не­що или то просто ни се случва?"

Ако Бог е като силовото поле от шестото ниво, милост­та е неговата магнетична притегателна сила. Божията ми­лост се адаптира към всеки човек. Ние постоянно правим своя избор, някои неща са добри за нас, други - не. После Божията милост оформя резултатите. Казано по друг начин - всеки от нас върши неща, които имат неочаквани последи­ци. Нашата прозорливост е ограничена, следователно наши­те действия винаги са „на сляпо" по отношение на това какво ще се случи по-късно.

Думата карма включва и действието, и непредвидените резултати. Петима души могат да направят състояние, но за всеки от тях парите създават различни последствия, вариращи от страдания до доволство. Същото се отнася за всяко дей­ствие. Защо кармата не е механична? Защо действие А не винаги води до резултата Б? Законът на кармата често се срав­нява с простите причина и следствие, като се прави аналогия с билярдните топки, удряни със етика. Ъглите и оттласкването при билярда са много сложни, но опитният играч може да пресметне своя удар предварително с голяма точност, като предопределя пътя на топката, дори след като тя е извън не­говия контрол.

Ако кармата беше механична, същото щеше да важи за нашите действия. Ние щяхме да ги планираме, да ги реали­зираме и да сме сигурни по отношение на определен резул­тат. Теоретически нищо не пречи на това. В действителност обаче на нас ни пречи изключителната сложност на онова, което трябва да се пресметне. Всеки човек всекидневно из­пълнява мощни действия - по-точно всяка мисъл е карма, заедно с всяко вдишване, всеки залък храна и т.н. - „билярдът⁴* в този случай има едва ли не безброй топки. Но тук действа нещо необяснимо - Божията милост.

С висшата Си интелигентност, Бог може да пресметне безброй милиарди топки или безброй карми. Тази механична операция лесно може да бъде извършена от един суперкомпю­тър. Но Бог също така обича своето творение и иска да е кол­кото е възможно по-близък с него, затова Той съпътства свои­те изчисления със следната специална инструкция: Нека дей­ствията на всеки човек се блъскат и сливат както искат, но да остават знак, че Светият дух наблюдава.

Когато почувствате докосването на Божията милост, това е знакът, че Бог съществува и се грижи за онова, кое­то ви се случва. Познавам един човек на средна възраст. Той сега има собствена компютърна фирма. Предприема­ческата му наклонност за първи път се проявява на дваде­сет години. За нещастие по онова време тази способност приема форма на нелегално внасяне на дрога през Карибс­ко море с лек самолет.

„Направих само един тур и ме заловиха митническите власти. Едва не ме арестуваха. По време на проверката се оказа, че на борда нямам никакъв товар. Митничарите не откриха нищо, но това е една невероятна история, разказва той. Излетяхме от Бахамските острови, но попаднахме на плътна облачност. Спуснах се по-ниско, за да я избегна, ала мъглата стигаше до земята. Някак си при всички тези ма­неври ние с партньора ми изгубихме ориентация. Мина вре­ме, докато успеем да се върнем на маршрута, като ставахме все по-неспокойни. Карибският район е главно океански, има само няколко малки парчета суша.

Горивото ни започна да свършва и ни обзе паника. Парт­ньорът ми започна да крещи, изхвърлихме всички допълни­телни туби с гориво, после товара, а накрая и багажа си, в опита да олекотим самолета. Мъглата не се вдигаше и виж­дах, че вторият пилот е скован от страх. Той беше сигурен, че ще загинем. В този момент аз изпитах неземна увереност, че няма да умрем.

Погледнах наляво и в мъглата се отвори дупка. Видях малък остров под върха на крилото, а на него къса кална писта. Преведох самолета през облаците, които отново се затвориха и кацнахме. Само след половин час ни налетяха четирима митничари. През цялото време на разпита чувах един вътрешен глас да ми казва, че животът ми е бил спа­сен поради една единствена причина. Аз не станах религио­зен в общоприетия смисъл, но никога повече не се усъмних в съществуването на Бога."

Независимо дали става въпрос за светец или за престъп­ник, Божията милост е онова, което пречи на кармата да бъ­де безсърдечно механична. Така милостта се свързва със свободната воля. Билярдната топка трябва да следва своята траектория и крадецът, извършил стотици кражби, е също толкова обвързан със своя път. Но макар кармата му да е решена, в определен момент той има възможност да спре и да поправи поведението си. Божията милост често приема формата на простичка мисъл - „Може би трябва да се отка­жа" - или на пълна промяна като тази, която е претърпял свети Павел по пътя за Дамаск, когато го заслепява Божест­вената светлина и го събаря от коня. И в двата случая им­пулсът за движение към духа е резултат на Божията милост.

Каква е природата на доброто и злото?

ДОБРОТО Е КОСМИЧЕСКА СИЛА. ЗЛОТО Е ДРУГАТА СТРАНА НА СЪЩАТА СИЛА.

Толкова е трудно да си добър, че на края човек трябва да се откаже. Това е мисъл, до която се достига на шесто ниво. Да си добър изглежда лесно отначало, когато става въпрос само да се подчиняваш на правилата и да се пазиш от проблемите. Когато се намеси съзнанието, става по-трудно, защото то често спори с желанието. Това е фазата, позната на всяко тригодишно дете, когато един вътрешен глас ти нашепва: „Направи го!", а друг: „По-добре недей".

В християнството тази борба е предопределена да завърши с победа на доброто, тъй като Бог е по-силен от Сатаната, но при хиндуизма силите на Светлината и Мрака ще се борят вечно, като балансът помежду им ще се мени на цикли, траещи хиляди години.

Ако хиндуизмът е прав, тогава опитите ни да се съпро­тивляваме на злото всъщност са безсмислени. Демоните (на­ричани на санскритски асурас), никога не се предават. Те просто не могат, тъй като са вградени в структурата на при­родата, където смъртта и упадъкът са неизбежни. Според ин­дийските мъдреци Вселената зависи колкото от смъртта, толкова и от живота. „Хората се боят от смъртта без да мислят, отбелязва един учител. Ако насочиш въображението си към вечен живот, обаче, ще се осъдиш на вечна старост." Тъй като тялото с времето упада и дори галактиките ги чака „топлинна смърт", когато звездите изгорят запаса си от енергия, Вселената трябва да има механизъм за обновяване. Смъртта е спасителният път, който тя е измислила.

При шестото ниво човек е достатъчно прозорлив, за да разбере това. Той запазва възприемчивостта си за доброто. Зад раждането, израстването, любовта, истината и красота­та се крие силата на еволюцията. Човек запазва и схващане­то си за злото. Това е силата, която се опълчва срещу ево­люцията - бихме я нарекли ентропия - тя води до разпада­не, размиване, инерция и „грях" (в особения смисъл на всяко действие, което не подпомага еволюцията на индивида). За прорицателя обаче това са две страни на една и съща сила. Бог е сътворил и двете, защото има нужда от тях, Бог е в злото точно толкова, колкото и в доброто.

Трябва да се подчертае, че това не е еретическо виждане. Не можете да го оборите, казвайки „Погледни този ужас и де­формация. Не ме убеждавай, че Бог е в тях." Всяко ниво на вътрешно израстване е интерпретация и всяка интерпретация е валидна. Ако виждате жертви на престъпления и сърцераз­дирателна несправедливост, това е действително за вас, но светецът, дори да носи скрито състрадание към такива хора, може би не вижда в тях жертви. Нямам особено желание да навлизам много надълбоко в тази материя, защото хватката на мъченичеството е много силна. Да убедиш насилника и на­силвания, че танцуват един и същ танц, е трудна работа - по­питайте всеки работещ с изнасилени жени терапевт.

Мисля обаче, че безспорно светецът вижда грешника в себе си, също както приема злото - спокойно, сякаш това е нещо обикновено. Свидетели твърдят, че когато нацистите инжектирали на отец Максимилиян отровата, той из­ползвал последната останала му сила, за да оголи добро­волно ръката си за иглата. През ужасните дни, когато бил затворен в килията с другите затворници, охраната на кон­центрационния лагер била поразена от атмосферата на спокойствие, която царяла около францисканския монах. Тази история не смекчава злото, извършено от нацизма, на което е трябвало да се противодейства на негово ниво. Реакцията на душата обаче се дистанцира и в определен момент танцът на доброто и злото се слива в едно.

ДА ПОСТИГНА ОСВОБОЖДЕНИЕ.

Когато се появи шестото ниво, целта на живота се про­меня. Вместо да се стреми към доброта и целомъдрие, чо­век се прицелва в освобождаване от робството. Нямам предвид освобождаване чрез смърт и отиване на небето, макар че това тълкуване е валидно за онези, които се при­държат към него. Истинското бягство при шесто ниво е кармичното. Кармата е безкрайна и непрекъсната. Причи­на и следствие никога не свършват, тяхното преплитане е толкова объркано, человек не би могъл да сложи край до­ри на част от своята лична карма. Но силовото поле на Бо­га, както го наричахме досега, упражнява привличане и из­дърпва душата от хватката на кармата. Причината и следс­твието няма да бъдат разрушени. Дори най-просветленият светец има физическо тяло, което подлежи на упадък и смърт, той също яде, пие и спи. Само че цялата тази енер­гия се използва по друг начин.

„Ако използвате всеки миг, превръщайки всяка мисъл и действие в добро, казвал един индийски учител на своите ученици, вие ще бъдете еднакво далеч от просветлението ка­то всеки, използвал ги за зло." Колкото и изненадващо да звучи това, защото ние слагаме равенство между добро и Бог, силата на доброто все още е кармична. Добрите дела се възнаграждават, също както и лошите. Ами ако не искате никаква награда, а просто да бъдете свободни? Това е със­тоянието, което будистите наричат нирвана, често погреш­но превеждано като „забрава".

Нирвана е освобождаването от кармичните влияния, краят на танца на противоположностите. Пророческата нагласа ви помага да разберете, че независимо дали желаете А или Б, та­ка или иначе ще се стигне до обратното. Ако съм се родил бо­гат, отначало може да съм доволен. Ще изпълнявам жела­нията си и всичките си прищявки. Но неизбежно идва отегче­нието, ще стана неспокоен и в много случаи животът ми ще бъде натоварен с тежката отговорност да управлявам това богатство. И тъй, въртейки се в леглото с грижи за всички те­зи тревожни неща, ще започна да си мисля колко хубаво е да си беден. Бедните нямат кой знае колко за губене, те нямат задължения към корпоративни бордове и благотворителни организации.

Както твърди будизмът, макар и бавно, моят ум накрая ще пожелае обратното на това, което имам. Кармичното махало се движи, докато стигне крайната степен на бедност­та, а после отново ще ме тласне към богатство. Тъй като са­мо Бог не е подвластен на причината и следствието, да ис­каш нирвана означава, че искаш да постигнеш съзнанието на Бога. В по-ранните етапи на израстване тази амбиция би била невъзможна и повечето религии я заклеймяват като богохулство. Нирваната няма морален смисъл. Добро и зло вече нямат значение, след като представляват двете лица на

една и съща двойственост. За да се избегне разпадането на обществото, религиите издигат в дълг уважението към доб­рото и отрицанието на злото. Оттук и парадоксът: човек, който иска да бъде свободен, действа срещу Бога. Много предани християни биват напълно объркани от източната духовност, защото не могат да решат този парадокс. Как мо­же Бог да иска от нас да сме добри и същевременно да иска да минем отвъд доброто?

Отговорът се осъществява изцяло в съзнанието. Светци­те във всяка култура са примери за доброта и целомъдрие. Но Бхавхавад Гита ни учи, че не съществуват външни приз­наци за просветление, което означава, че светците не трябва да се подчиняват на никакви общоприети стандарти за пове­дение. В Индия съществува „лявата пътека" към Бога. На тази пътека поклонникът избягва общоприетите добродете­ли и доброта. Сексуалното въздържание често се заменя със сексуално угаждане (обикновено по много ритуален начин). Човек може да се откаже от любимия си дом, за да живее на гробищата, някои поклонници на Тантра отиват до там, че спят с трупове и ядат отвратителна гнила храна. В други слу­чаи лявата пътека не е толкова крайна, но винаги е различ­на от спазването на ортодоксалната религия.

Лявата пътека може да прилича на тъмната страна на духовността, изцяло забулена във варварство и безумие - си­гурно на християнските мисионери в Индия не им е било трудно да се придържат към това тълкуване. Те потреперва­ли, когато поглеждали към Кали, с нейната огърлица от че­репи и кръв, капеща от кучешките й зъби. Що за майка е би­ло това? Но лявата пътека е на хиляди години, произходът й е скрит в свещените книги, които са не по-малко мъдри от всички други по света. Те твърдят, че Бог не може да се ог­раничи по никакъв начин. Неговата безкрайна милост об­хваща и смъртта и упадъка, той е едновременно трупът и но­вороденото. За някои (много малко) хора, не е достатъчно да разберат тази истина, те искат да я изживеят. И Бог няма да им го откаже. На Запад придържането към лявата пътека не трябва да се оспорва. Всяка култура върви по свой път. Чудя се обаче, какво е ставало в главата на Сократ, когато е изпил чашата с отрова. Възможно е, след като той сам по­желава смъртта си, като отказва да избяга от присъдата на съда, отровата да е била сладка за него. А отец Максимилиян може да е усетил блаженство, когато фаталната игла се е забила в ръката му. На шесто ниво алхимията на прев­ръщането на злото в благодат е мистерия, която се решава от копнежа за освобождаване.

Коя е най-голямата ми сила? светостта

Коя е най-голямата ми пречка? фалшивият идеализъм.

Скептиците често изтъкват, че колкото повече човек се нуждае от чудо, толкова по-силна става наивността му. Тъй като са необходими чудеса, за да се докаже, че даден светец е истински (поне при католицизма), голямо е изку­шението да се измайстори такова чудо. При шестото ниво няма място за злонамереност, но в малкото пространство, което остава, човек би могъл да изгуби усещане за разли­ката между святост и фалшив идеализъм. Нека дам един пример.

През 1531 г. местен индианец от Мексико вървял пеша към селището на испанските завоеватели край град Мекси­ко, когато на върха на един хълм пред него се явила краси­ва дама. Тя му дала послание за епископа и му предложила благословията си. Индианецът, чието име е стигнало до нас като Хуан Диего, благоговейно изпълнил заръчаното. Кога­то разказал за видяното, епископът бил скептичен, но тога­ва се случило едно от най-изящните християнски чудеса. Хуан Диего разтворил грубата си дреха и оттам се разпиле­ли красиви червени рози. В същия момент той и смаяният

епископ видели, че на вътрешната страна на дрехата му се явил образът на Дева Мария. Тази рисунка сега виси във ве­личествена базилика в Идалго, край град Мексико, построе­на на мястото на чудото от Гваделупа.

Както при Туринската плащаница, скептиците искали да се направят изследвания на този чудотворен образ, за да се разбере дали рисунката е направена от човешка ръка. Те из­тъкват колко навреме се бил появил този образ на Дева Ма­рия, точно когато испанците полагали особени усилия да покръстят индианците. (Чудото довело до масова християнизация). На пръв поглед човек би казал, че всяко събитие, помогнало да се сложи край на кланетата на местното насе­ление, би било нещо като чудо. Все пак някъде в историята се губи границата между светостта и фалшивия идеализъм.

Светостта е онова, което прави чудото чудо, нужно е не само оспорване на законите на природата. Илюзионистите го правят, когато хвърлят ножове със завързани очи или разрязват жена на две половини с трион. Когато не знаете секрета, илюзията е чудо. В тази глава аз разсъждавах над това как стават чудесата, но дълбоката тайна е защо те са святи. Светецът не е магьосник. Той не само превръща оло­во в злато, светецът променя същността на душата. Негово­то отношение е просто и чисто. Първата американка кано­низирана като светица била Франсис Кабрини. Още като бедна монахиня в Италия, веднъж майка Кабрини се моле­ла, когато друга монахиня влязла в килията й без да чука.

За нейна изненада, стаята била изпълнена с меко сияние. Монахинята стояла онемяла, а майка Кабрини отбелязала непринудено „Това няма значение. Просто не му обръщай внимание и си гледай работата." От този ден светицата вни­мавала за своето усамотение и единственият знак за външ­ните хора била бледата светлина, която понякога се вижда­ла в пролуката под вратата й. Присъщо на истинския чудот­ворец е да не се притеснява от Божествената си способност. Светостта е белязана от себеотрицателна невинност - бих искал да мисля, че дори ако образът от Гваделупа е измама, поне розите са били истински. Опитът да бъдеш свят не е невинен. Зад него може да се крие сериозна преднамереност, но на шесто ниво идеализмът няма място, а само истински­те неща. Джиду Кришнамурти, по време на своето повече от шестдесетгодишно духовно проповядване, изтъквал нещо много важно за щастието. „Ако се чувстваш много щастлив, казвал той, не е нужно да говориш за това. Щастието е ясно за себе си, то няма нужда от думи, за него дори не е нужно да се мисли. Но в мига, в който започнеш да казваш: „Аз съм щастлив", тази невинност изчезва. Вие създавате праз­нина, макар и малка, между вас и истинското чувство. Зато­ва не мислете, че когато говорите за Бога, се намирате бли­зо до него. Вашите думи създават празнина, която трябва да прекосите обратно към него, а вие никога не можете да нап­равите това с ума си."

Идеализмът се ражда в ума. При шестото ниво светецът може да пее в прослава на Бога и дори да говори за него, но святата връзка е толкова лична, че нищо не може да се на­месва в нея.

МЪЧЕНИЧЕСТВОТО.

Изкушени ли са светците да се превърнат в мъченици? През третото столетие имало епидемия от мъченичество в Римската империя. По това време християнството не било признато за официална религия, а се смятало за култ и мо­жело да се преследва от закона. (Странно, но не обожаване-то на Иисус обиждало съда, а фактът, че християнството би­ло твърде ново, за да е законно.) Онези, които не се жертва­ли за императора като за бог, били осъждани на смърт и верните християни се отказвали от живота си на арената ка­то доказателство за своята вяра.

По традиция се смята, че мъчениците са били легион и че са играли огромна роля за покръстването на езичниците. Зрителите не вярвали на очите си, когато виждали християните да се усмихват и да пеят химни, докато лъво­вете ги разкъсвали на парчета. Гледката разколебала вярата им в старите богове и помогнала за преправянето на пътя към окончателната победа на новата религия през 313 г., когато тя станала официална за империята. Тради­цията обаче се отклонява от фактите по два начина. Пър­во, броят на мъчениците е бил далеч по-малък, отколкото се е вярвало. Повечето християни с готовност избягвали смъртното наказание с ходове като изпращането на слуга, който да се жертва за императора вместо тях. Второ, голя­ма част от поклонниците не вярвали в мъченичеството. Тъй наречените гностици твърдели, че Бог съществува из­цяло в нас самите. Отец, Син и Свети дух били трите стра­ни на съзнанието. Следователно святостта съществува навсякъде, във всеки човек и императорът може да бъде божествен, като всички други.

Заради тази и други ереси гностиците били презирани и преследвани, веднага след като на власт дошли християн­ските епископи. Унищожавайки ги, ранната църква про­възгласява мъченичеството като един от най-възвишените пътища към Бога. Смъртта в името на вярата се величае ка­то възпроизвеждане на Христос. Това най-вероятно се е ут­върдило от схемата на символите, защото откриваме, че нежни души като св. Франциск от Асизи, например, търпят ужасната болка на стигмата. Това е явление, при което се причинява кървене от дланите и стъпалата на човека, както у разпнатия Христос.

Тук не охулвам мъченичеството, а само изтъквам, че шестото ниво не е краят на пътешествието. Докато мъче­нието съдържа някакво изкушение, съществува намек за грях и така възниква последното малко разделение между Бога и поклонника. Егото има достатъчно сила да каже „Аз" доказвам моята святост пред Бога. На следващото ни­во вече няма да има нищо за доказване и следователно въоб­ще никакво „Аз". Да се стигне до този момент - това е последната битка на светеца. Отвън ние въобще не можем да си представим какво е това всъщност. Чудотворството би трябвало да носи доста щастие, щом имаш Бог в себе си, редно е да бъдеш радостен във висша степен. Но не е така. Съществува; макар и много малко разстояние, което трябва да се измине. Странното е, че в това разстояние ще се вмес­ти цял един свят.

СЕДМО НИВО:

БОГ НА ЧИСТОТО

СЪЩЕСТВУВАНЕ - „АЗ СЪМ"

(Свещена нагласа)

Има един Бог, който може да се усети, само като минем отвъд изживяваното,

Долу под нас реката беше чиста и зелена като кристал. Планинският път се виеше толкова често, че не можех да гледам водата, въпреки нейната красота, от страх да не пропусна знака - врата от страната на скалите. Колкото и да е невероятно, така ни бяха казали. Но какви скали? Ганг тече в гърмящ пролом в продължение на стотина ми­ли след изворите си в Хималаите, навред има скали.

„Чакай, мисля, че е тук!", викна някой от задната седал­ка. Последният завой на пътя ни бе извел близо до ръба на каньона. Поглеждайки отвъд него човек можеше да забе­лежи само тясна кална следа, наистина водеща до врата в скалата. Спряхме отстрани на пътя и петимата изскочихме навън, нетърпеливи да разберем у кого беше ключът. Бяха ни казали да търсим стар светец, брадат отшелник, който от много години живеел тук. На края на следата открихме паянтова колиба, но вътре нямаше светец, а само един съв­сем млад монах, който любезно ни каза, че учителят му

щял да бъде на разположение след няколко часа. А клю­чът? Той поклати глава. Тогава видяхме, че вратата към свещената пещера бе толкова ръждясала, че въобще липс­ваше ключалка. Можем ли тогава да влезем? Той повдиг­на рамене. „Защо не?"

Вратата не само бе отворена, но едва се държеше на пантите си. Отвори се със скърцане, вътре имаше тунел. Промъкнахме се в редица през тъмнината, а тунелът ста­ваше все по-нисък и тесен, подобно на шахта в рудник. Стори ни се, че вървяхме много дълго, преди да стигнем до самата пещера, където човек можеше да стои прав. Нямахме фенер, само далечната слънчева светлина про­никваше от външния свят.

Младият монах ни бе накарал да обещаем, че в пещера­та ще пазим пълно мълчание. Тук се медитираше от някол­ко хиляди години, още от времето, когато великият мъдрец Васишта спрял на това място. Усещаше се веднага. Васишта бил наставник на принц Рама, ужасна длъжност, като се има предвид, че Рама бил бог.

И тъй, пристигнахме не просто на свещено място, а в светинята на светините. На мен, за съжаление, не ми дости­га святост. Много от светците на Индия ме поразяват с не­дотам голямото си чудотворство. Участвал съм в редица мистични ритуали - веднъж например една светица отвори свещената точка в моя череп, за да изпусне въздуха и той да мине през короната, но аз не почувствах нищо. В тази пеще­ра обаче усетих как светът изчезва. След миг вече едва пом­нех криволичещия път над река Ганг, още няколко секунди върху студения каменен под със затворени очи - и цялото ни пътуване изчезна.

Мястото беше добро за среща с Бога от седмо ниво, кой­то се появява, когато всичко друго се забрави. Всеки човек е привързан към света с хиляди невидими нишки ментална дейност - време, място, идентичност и всички минали из­живявания. В мрака аз започнах да губя повечето от тези нишки. Бих ли могъл да ги загубя дотолкова, че да забравя за себе си? „Всичко свързано с вас е фрагмент, казвал един гуру на своите ученици. Вашият ум натрупва тези фрагмен­ти миг след миг. Когато мислите, че знаете нещо, вие си спомняте само част от миналото. Може ли такъв ум да поз­нае цялото? Очевидно не."

Богът на седмото ниво е цялостен - той обхваща всич­ко. За да го опознае, човек трябва да има съответния ум. Един ден, докато се разхождал, философът Жан-Жак Русо загубил съзнание, ритнат от кон. Когато се свестил, бил в странно състояние; струвало му се, че светът няма грани­ци и той е петънце съзнание, което се носи в огромен оке­ан. Това „океанично чувство" - фраза, използвана също и от Фройд, било безлично. Русо се чувствал свързан с всич­ко - земята, небето, всички наоколо. Чувствал се в екстаз и свободен, но състоянието скоро преминало. Въпреки то­ва оставило отпечатък, който не го напуснал до края на живота му.

В пещерата на Васишта хората идват да търсят същото усещане от хилядолетия, както и аз. Това изключва всичко, което се прави съзнателно. Прилича по-скоро на загуба на паметта. Човешкият ум напомня автоматична система за събуждане в хотел, която никога не спира да изпраща свои­те сигнали. Моят звучи с хиляди откъси от спомени, свърза­ни с това кой съм аз. Някои се отнасят до семейството ми или до моята работа, други - до колата и къщата, самолет­ните билети, багажа, полупразния резервоар за бензин, до цялата картина на живота, която някак не се допълва до ед­но цяло.

Докато умът ми се занимава с тези данни и жужи, той ми дава увереност да мисля, че наистина съществувам. Защо ми е нужно това уверение? Никой не си задава този въпрос, до­като светът е с нас. Ние се сливаме с пейзажа и приемаме неговата реалност. Но ако поставите човек в пещерата на Васишта, парченцата идентичност ще престанат да изплуват така изобилно. Мозъкът спира своите проблясъци и вие се втурвате след... какво?

Нищото. Празнота без никаква активност. Бог.

Да намериш Бога в празна стая - да откриеш неоспори­мия Бог в една празна стая - е изживяване, за което чудот­ворците жертват всичките си способности. Вместо най-си­лен екстаз, човек изпитва празнота. Богът на седмото ниво е толкова недостижим, че едва ли може да се опише с някак­ви качества. Не остава нищо, за което да се хванем. В древ­ната индийска традиция определят тази страна на духа само чрез отрицание. При седмото ниво Бог е:

Нероден.

Неизменен.

Неподвижен.

Неизразим.

Неизмерим.

Невидим.

Безкраен.

Този Бог не можем да си представим дори като велика светлина, следователно за много жители на Запада той може да прилича на смърт. Но „безжизнен" не е едно от негативни­те определения, които го описват. Празното пространство съ­държа потенциал за целия живот и всички изживявания. Единственото положително качество, което може да се при­пише на Бога от седмото ниво, е присъствието, или чистото съществуване. Независимо колко празна е празнотата, тя все пак съществува и това е достатъчно, за да се роди Вселената.

Тайнството на седмото ниво се състои в това, че нищото може да скрие безкрая. Ако бяхме скочили на това ниво в началото, доказването на реалността на такъв Бог щеше да е невъзможно. Човек трябва да изкачи духовната стълба стъпало по стъпало. Сега, когато сме достатъчно високо, за да видим целия пейзаж, е време да ритнем стълбата. Не ни е нужна никаква подпора, дори умът.

За да бъде седмото ниво действително, трябва да има съответна нагласа на мозъка. Субективно ние знаем, че има такава, защото хора на различна възраст твърдят, че са из­питали единение, при което наблюдаващият се слива с наб­людавания. 6 случаи на аутизъм пациентът се слива толко­ва пълно със света, че трябва да се хване за дърво, за да се убеди, че то съществува. Поетът Уърдсуърт изживял точно това като дете. Той говорел за „отрязъци от време", през които неземно усещане го карало да се чувства разтворен в безсмъртието. В тези моменти той съществувал, но не като творение на времето и мястото.

Изследователите на мозъка улавят епилептичните при­падъци на своите скенери - отново случаи, когато пациенти­те разказват за неземни чувства и загуба на идентичност. Но с тези примери не може да се обясни свещената нагласа, както я наричам аз. Променените мозъчни вълни и субек­тивните разкази не обясняват способността на ума да обхва­ща цялостта. Обективно това състояние минава отвъд чуде­сата, тъй като лицето не прави нищо, за да въздейства на действителността, освен че я съзерцава, но все пак при това съзерцание законите на природата се променят по-дълбоко, отколкото при чудесата.

Ще дам един пример. Неотдавна Мерилин Шлиц, изследователка на паранормални явления, искаше да прове­ри дали в действителност съществува нещо като второ зрение. Шлиц решава да изследва явлението обръщане на­зад, с цел да се установи дали ви гледат откъм гърба, кое­то тя нарича „скрито наблюдение". Тя събира група хора и започва да ги наблюдава през видеокамера, разположена в друга стая. Като включва и изключва камерата, тя пробва дали отделният човек усеща, че е наблюдаван, дори кога­то наблюдаващият не присъства физически. Вместо да разчита на субективни оценки, тя използва инструмент, подобен на детектора на лъжата, той измерва дори най-ле­ките промени в реакцията на кожата спрямо електричес­кия ток.

Експериментът се оказва успешен - докато ги наблюда­ват от разстояние, близо две трети от субектите показват промени в реакцията на кожата. Шлиц обявява успеха на своя опит, но разбира, че друг изследовател, опитал се да го повтори, се е провалил напълно. Той използвал съвсем съ­щите методи, но в неговата лаборатория почти никой не реагирал с второ зрение, участниците не могли да различат кога ги наблюдават и кога - не. Шлиц била объркана, но достатъчно уверена и поканила в своята лаборатория изсле­дователя. Двамата повторили опита, като подбрали хора за участие в последния момент, за да избегнат евентуални фал­шификации.

Отново Шлиц получила своите резултати, а колегата й не успял. Това бил необикновен момент. Как е възможно двама души да правят един и същ обективен тест и да полу­чават коренно различни резултати? Единственият приемлив отговор според Шлиц се намирал в самия изследовател. Из­ходът зависел от това кой си ти. Доколкото знам, няма по-достоверно потвърждение на тезата, че наблюдаващ и наб­людение могат да се слеят в едно. Това сливане лежи в ос­новата на свещената нагласа, защото при сливането изчезва всякакво отделяне.

Има и други признаци за действителното съществуване на тази нагласа - някои са негативни, други - не. Негативни­те се съсредоточават около „синдрома на плахостта", при който странните явления отказват да бъдат фотографирани. Явления като духове или огъване на ключове, та чак до от­вличане от НЛО, се описват от хора, които минават безп­роблемно през детектора на лъжата, и все пак когато става въпрос за фотографиране на тези явления, на снимките тях ги няма. Положителни резултати дават класическите експе­рименти, провеждани в инженерния факултет на Принстън през 70-те години, където участниците трябвало да се взират в машина, която от време на време „изхвърляла" нули и еди­ници (т. нар. генератор на случайни числа). Задачата им би­ла да използват ума си, за да накарат машината да произвежда повече единици, отколкото нули, или обратно. Никой не докосвал машината, нито сменял нейната компютърна програма.

Резултатите били изненадващи. Само с помощта на фоку­сираното си внимание повечето хора успяли значително да повлияят на резултата. Вместо да пуска еднакъв брой нули и единици, машината се отклонила с 5 или повече процента от случайността. Причината, поради която тестът на Шлиц оти­ва още по-напред е, че тя иска тест на случайността в инте­рес на обективността, но въпреки това получава изкривени резултати, в зависимост от това кой провежда опита.

Свещаната нагласа е последната стъпка в тази посока. Тя подкрепя схващането, че не съществува наблюдаващ, от­делен от наблюдаваното. Всичко край нас е продукт на това кои сме ние. На седмо ниво вие вече не проектирате Бога; вие проектирате всичко, което е равносилно на това да учас­тваш във филм, да си извън него и да си самият филм. При слятото съзнание не остава никакво разделение. Ние повече не си представяме Бога като свой образ, нито дори като най-неуловимия образ на Светия дух.

Човекът, достигнал седмо ниво, е така освободен от при­вързване, че ако се запита „Кой съм аз?", единственият от­говор е: „Аз съм". Това е отговорът, който Йехова дава на Мойсей в „Изход", когато говори от горящата къпина. Мой­сей събирал овцете в тази част на планината, когато се явил Господ. Той бил смаян, но също и притеснен, защото никой нямало да повярва, когато разкажел за Бога. Ако искал да бъде свещен вестоносец, Мойсей трябвало да узнае поне името на Бога. Той поискал да го разбере, но Бог му отвър­нал „Аз съм този, който съм."

Да се отъждестви Бог със съществуването е все едно той да се лиши от силата, величието и знанието си. Но нашият квантов модел говори за друго. На виртуално ниво не съ­ществува енергия, време, нито пространство. Тази очевидна празнота обаче е извор на всичко измеримо, като енергия, време и пространство, така както празният ум е източник на всички мисли. Сър Исак Нютон вярвал, че Вселената бук­вално е празният ум на Бога и че всички звезди и галактики са неговите мисли.

Ако Бог има дом, той трябва да е в празното простран­ство. Иначе би бил ограничен. Можем ли наистина да опоз­наем такова безгранично божество? При седмото ниво трябва да станат две невъзможни неща. Човекът трябва да се смали до една точка, точка на идентичност, затваряща последната миниатюрна празнина между него и Бога. В същото време, точно когато разделението се заличи, малката точица трябва да се разшири до безкрайност. Мистиците описват това като „единичното се превръща във всичко". Казано по научен на­чин, когато преминете в квантовата зона, пространство - вре­мето се слива със себе си. Най-дребното съществуващо нещо се слива с най-голямото, точка и безкрайност стават равни.

Ако възприемете схващането на скептиците и повярвате на това състояние (което не е лесно), следва въпросът: „Е, и какво?" Процесът наистина прилича на умиране, защото както и да подхождаме към него, човек трябва да се откаже от познатия му свят, за да достигне до седмото ниво. Чудот­ворецът от шесто ниво вече е дистанциран, но той запазва вътрешната радост и макар и слабите си намерения, които го мотивират да прави чудеса. При седмото ниво няма ра­дост, състрадание, светлина или истина. Краят на преслед­ването е неоспоримият залог. Вие не играете за всичко или нищо, вие играете за всичко и нищо.

Проблемът на моделите е, че те винаги са неадекватни, те избират една част от действителността и загърбват ос­таналата. Как да намерим модел за всичко и нищо? Ки­тайците са го нарекли Дао, което значи присъствие извън сцената, което дава на света живот, форма, цел и движе­ние. Руми използва същия образ:

При седмото ниво ние минаваме зад екрана и се присъе­диняваме към онова, което е там. Това е източникът. Духов­ното пътешествие ни отвежда към мястото, където започва­ме като душа, една обикновена точка, притежаваща съзна­ние, гола и необлечена с качества. Източникът сме самите ние. „Аз съм" е това, което можем да кажем, за да го опи­шем, също както е постъпил Господ. За да си представите какво е усещането при седмото ниво, елате с мен в пещера­та на Васишта. Аз забравих всичко друго, но не забравих да бъда. В това откъснато състояние няма етикет или описа­ние, към които да се придържаш:

• Вие не мислите за времето. Богът на чистото съществу­ване е нероден и безсмъртен.

• Нямате никакво желание да гоните каквото и да е. Богът на чистото съществуване е неизменен.

• Обгръща ви покой. Богът на чистото съществувание е неподвижен.

• Нищо в ума ви не излиза на повърхността. Богът на чис­тото съществуване е неизразим.

• Не можете да определите мястото си с петте сетива. Бо­гът на чистото съществуване е невидим и недосегаем.

• Сякаш сте едновременно никъде и навсякъде. Богът на чистото съществуване е безкраен.

Логиката ни казва, че ако отстраним всички качества, не остава нищо, а нищото не е особено полезно. Дори когато биват убеждавани да се откажат от насладата, защото, както учи Буда, тя винаги е свързана с болка, повечето от хора­та, живеещи на Запад, се отдалечават и отново се връщат при насладата. Дискусията в полза на седмото ниво трябва да се води по по-убедителен начин. Преди всичко, никой не ви налага тази последна реализация. Второ, тя не отменя обикновеното съществуване - вие продължавате да се хра­ните, да пиете, да крачите и да задоволявате желанията си. Но сега желанията не принадлежат на никого, те са остатъ­ци от онова, което сте били. И тъй, какви сте били?

Отговорът е кармата. Докато не станете чисто същест­вуване, вашата идентичност е забулена в цикъл от жела­ния, които водят до действия, като всяко действие оставя следа, а следите пораждат нови желания. (Когато рекла­мата за чипс казва: „Обзалагаме се, че не можете да изяде­те само едно", действа механизмът желание - действие -следа.) Този цикъл е класическата интерпретация за кар­мата. Всеки е въвлечен в нея, поради простата причина, че всички желаят нещо. Какво лошо има в това? Големите мъдреци изтъкват, че в кармата няма нищо лошо, освен че тя не е действителна. Ако гледате кученце, което гони опашката си, виждате чиста карма. Кученцето е втораче­но, но не стига до никъде. Опашката е винаги недостъпна и дори животното да я сграбчи с лапи, болката ще го на­кара да я пусне и гоненето ще започне отначало. Кармата означава винаги да искаш още от нещо, което преди всич­ко не те води до никъде. При седмото ниво човек разбира това и повече не преследва призраци. Той стига до извора - чистото съществуване.

След като приключи търсенето на душата, нещата се ус­покояват. Състоянието „Аз съм." се отказва от болката и насладата. Тъй като всички желания се концентрират върху болката и насладата, човек с изненада открива, че онова, което е желал през цялото време, е било просто ей така. Има много видове достоен живот. Струва ли си да се живее животът „Аз съм"? В седмо ниво вие включвате всички пре­дишни нива. Следователно можете да живеете както си поискате. По аналогичен начин си представете света като филм, който включва всичко. Не можете в никой случай да кажете, че това е филм, следователно всеки се държи, сякаш сценарият е действителност.

Ако внезапно се събудите и осъзнаете, че нищо край вас не е действително, какво бихте направили? Преди всичко определени неща ще се случат неволно. Няма да можете да приемате сериозно нещастията на другите. Най-малкото дразнение и най-големите трагедии, камъчето в обувката ви и Втората световна война стават еднакво недействителни. Вашата отчужденост може да ви дистанцира, но вие ще я таите в себе си.

Мотивацията също ще изчезне, защото в света на съни­щата няма какво да се постига. Бедността е също толкова приемлива, колкото са и милионите долари, защото става въпрос за илюзорни пари. Емоционалната привързаност съ­що изчезва, тъй като никоя личност вече не е действителна. След като прецените всички тези промени, вие нямате осо­бено голям избор. Краят на илюзията е край на изживявано­то - такова, каквото го познаваме. Какво получаваме в замяна? Само действителност - чиста и неподправена.

В Индия за това има една басня: Някога живял голям поклонник на Вишну, който се молел ден и нощ да види своя Бог. Една нощ желанието му било изпълнено и Вишну се явил пред него. Падайки на колене, поклонникът извикал: „Ще направя всичко за теб, Господи, само кажи."

„Дай ми да пия вода", отвърнал Вишну.

Макар и изненадан от желанието, поклонникът веднага се втурнал към реката, колкото му държали краката. Кога­то стигнал и клекнал да гребне вода, видял красива жена,

изправена върху един остров в средата на реката. Човекът мигом се влюбил. Взел една лодка и загребал към острова. Тя отговорила на чувствата му и те се оженили. Родили им се деца в къщата на острова. Човекът станал богат и до ста­рини работил като търговец. Много години по-късно връх­летяла буря и унищожила острова. Търговецът бил отнесен от бурята. За малко не се удавил, но се свестил на същото място, където някога се молил да му се яви Господ. Целият му живот, включително къщата, жената и децата, сякаш ни­кога не били съществували.

Изведнъж мъжът погледнал през рамо и видял Вишну да стои в цялото си великолепие.

„Е, обадил се Вишну, донесе ли ми чаша вода?" Поуката от тази история е, че не трябва да обръщаме тол­кова голямо внимание на филма. При седмото ниво настъпва промяна в равновесието; човек започва да забелязва много по­вече непроменливите неща, за разлика от променливите. В Проповедта на планината Иисус нарича това ла трупаш бо­гатства в небето". Но аналогията отново не е подходяща. Сед­мото ниво не е отличие или награда за правилен избор, то е осъзнаване на това, което винаги сте били. Ако някой ви по­пита: „Кой си ти?", всеки отговор е заблуждаващ, освен един - „Аз съм". Това означава, че всички сме заблудени, дори чу­дотворците. Ние сме жертви на сбъркана идентичност. Изха­били сме времето си като сме си представяли варианти на дей­ствителността, включително и на Бога, които са неадекватни.

КАТО МИНАВАМ ОТВЪД.

Колкото и да е трудно да се мине отвъд илюзията и обрат­но в действителността, „приземяването" там е разтърсващо. Всъщност, малцината йоги и мъдреци, които говорят за нав­лизане в седмото ниво, споделят, че първата им реакция е би­ла пълно объркване. Удобството на илюзията изчезва. Това са хора, радвали се на екстаз, чудеса, дълбоко проникновение и близост с Бога. Но и тези изживявания са заблуда. Като ос­тавят всичко това зад гърба си, на по-дълбоко ниво сега те разбират, че се е случило нещо хубаво. Така както се свлича стара кожа, те се пренасят в нов живот и на ново ниво на съ­ществуване, тъй като старият живот просто е отмрял.

Да постигнеш трансценденталност означава да- се пре­несеш отвъд. В духовно отношение това значи да израснеш. „Когато вече не бях дете, забравих за детските неща", каз­ва св. Павел. По аналогия дори кармата може да бъде над-живяна и забравена. Ето аргументацията за това: две неос­порими реалности се състезават за нашето одобрение. Ед­ната е кармата, реалността на действията и желанията. Кармата се проявява в материалния свят, като ни кара да вършим многократно едно и също нещо. Другата неоспо­рима реалност не съдържа никакво действие, тя просто е. Тази реалност се проявява в отвореното, отчуждено, спо­койно състояние на дълбока медитация. Малцина я прие­мат и те обикновено стоят извън обществото, в положение на аскети и отшелници.

Да смятате обаче, че сте заклещени между двата избо­ра, е погрешно. „Неоспорима реалност" означава една, единствена; победителят поглъща победения. Така че ако заложите парите си за победения, правите грешка, която ще ви струва скъпо. На края ще разберете, че сте си купи­ли сянка, вместо субстанция, вашите желания са били призрачен дим, водещ ви по погрешни пътища. Както е казал един от ведическите учители, „Светът на кармата е безкраен, но ще откриете, че това е скучна безкрайност. Другата безкрайност никога не доскучава."

Причината да се върнем към извора се корени в интере­са ни към самите нас. Аз не искам да бъда отегчен, не искам да стигна до края на преследването и да завърша с празни ръце. Тук свършват всички метафори и аналогии, защото както сънят губи своята илюзорност, когато се събудим, та­ка и съществуването накрая сваля маската от кармата. Свалете недействителното и по дефиниция останалото трябва да е действително. Пътешествието на душата не е игра, преследване или хазарт. То следва предопределен път към мига на разбуждането.

По пътя малки случаи на разбуждаме напомнят за край­ното събитие. Бих могъл да илюстрирам това с една исто­рия. Когато бях на десет години, семейството ни живееше в планинската станция Шилонг, близо до Хималаите, а баща ми имаше един помощник на име Баба Сахиб, който му лъс­каше обувките и му переше дрехите. Баба беше мюсюлма­нин и силно вярваше в свръхестественото. Винаги когато хо­деше да пере на дхоби гхат - определеното за тази цел място на реката, той простираше дрехите в близост до някое гро­бище. Баба беше сигурен, че гробището се обитава от духо­ве и го доказваше като мяташе мокрите дрехи по паметни­ците. Ако изсъхнеха за по-малко от половин час, Баба раз­бираше, че през нощта в гробището ще се яви дух.

За целта той ме измъкна от къщи и ми разказа за майка и син, умрели млади при трагични обстоятелства. Те бяха главните духове. Останахме между гробовете два часа, на мен едновременно ми се приспа и ме беше страх, но чак ко­гато тръгвахме, Баба посочи в далечината.

„Виждаш ли, виждаш ли там?" изкрещя той.

И аз наистина видях - два бледи силуета се носеха над един гроб. Прибрах се тичешком вкъщи и не казах на нико­го. Но след един ден вече не можех да пазя тайна и разказах на най-сигурния човек в къщата - на баба си. „Мислиш ли, че е било плод на моето въображение?", попитах я аз, надя­вайки се или да потвърди, или да се изненада.

„Какво значение има?, отвърна тя, свивайки рамене. Цялата Вселена е въображаема. Твоите духове са точно тол­кова реални, колкото е и тя."

При своя извор Космосът е еднакво действителен и не­действителен. Единственият начин да опозная нещо е чрез невроните, които просветват в моя мозък, и макар те да мо­гат да ме доведат до такова съвършенство на възприятието, че да виждам фотоните в своята мозъчна кора, в този мо­мент кората също се разпада на фотони. Така наблюдава­щият и онова, което той се опитва да наблюдава, се сливат. Точно така приключва и търсенето на Бога.

ДОБРОТО Е СЛИВАНЕ НА ВСИЧКИ

ПРОТИВОПОЛОЖНОСТИ. ЗЛОТО ПРЕСТАВА ДА СЪЩЕСТВУВА.

Сянката на злото витае над добротата до последния момент. Чак когато то бъде напълно погълнато и се пос­тигне единение, заплахата от злото изчезва веднъж зави­наги. Историята на Иисус достига своя болезнен връх в Гетсиманската градина, когато той се моли чашата да го отмине. Той знае, че римляните ще го заловят и убият и тази мисъл поражда у него миг на ужасно колебание. То­зи - един от най-мъчителните моменти в Новия Завет - е изцяло въображаем.

Текстът ни казва, че Иисус се бил отделил от всички, а учениците му спяли. Следователно никой не би могъл да чуе какво казва, особено ако се е молел. Мисля, че това послед­но изкушение му е вменено от авторите на Евангелието. За­що? Защото те не могат да си представят неговото положе­ние по друг начин, освен чрез себе си. Те наблюдават Хрис­тос през една празнота, същата, която ни пречи да си предс­тавим как може да се пренесем отвъд всички страхове, изку­шения, грехове, злини и несъвършенства. Но точно това се случва на седмото ниво.

За религиите е трудно да бъдат приятни; През средните векове хората не виждали нищо забавно в пътешествието на душата. Те се плашели прекалено от смъртта, болестите, из­кушенията на Сатаната и от многото ужаси в тази долина на сълзите. Църквата подценявала тези страхове и може би единственото бягство били празниците, когато пред катедралата издигали груба дървена сцена. На нея се представяли мистерии и после Сатаната не бил толкова страшен, защото можел да бъде представен като клоун. Същите хора, които треперели при мисълта за греха, сега гледали как дяволът прави кълбо напред. В такива моменти църквата преподава­ла един нов урок: злото може да се поправи. Историята сти­га до своя край тук на Земята, когато Сатаната бива отново приет в Рая; тогава тържеството на Бога е пълно.

На личностно ниво човек не може да си позволи да се засмее победоносно, ако не е стигнал до седмото ниво. До­тогава, докато умът трябва да прави избор, някои ще бъдат по-лоши от другите. Ние всички слагаме знак на равенство между болка и зло, а като усещане болката никога не спира, тя е част от нашето биологично наследство. Единственият начин да се отървем от нея е да преминем отвъд, а това се постига като култивираме по-висша гледна точка. При сед­мото ниво всички версии за света се приемат като проекции, а проекцията не е нищо друго, освен една оживяла гледна точка. Най-високата гледна точка тогава би обхванала всич­ко случващо се без предпочитание и отхвърляне.

Сблъсках се с тази възможност при два случая, когато зло­то застана на прага ми. Първият бе в началото на 70-те годи­ни, когато бях борещ се преселник в един от западналите квар­тали на Бостън. Жена ми бе излязла и ме бе оставила да се грижа за невръстната ни дъщеричка. Беше късно, когато вра­тата на апартамента изведнъж се отвори и вътре влезе много едър мъж, със заплашителна външност. Той не каза нищо. Погледнах го и още преди да си дам сметка, че носи бухалка, скочих и я сграбчих. И двамата мълчахме. За част от секунда­та измъкнах бухалката и го ударих по главата. Той загуби съз­нание. Секунди по-късно сърцето ми биеше като лудо, но в момента на действието аз не бях аз - действието не ми принад­лежеше.

Естествено, последваха угризения, но когато полицията дойде, бързо се разбра, че мъжът е наскоро освободен прес­тъпник, извършил нападение и заподозрян за убийство. Аз бях постъпил съвършено правилно, макар че на ниво съвест твър­до отричах насилието.

Но историята не свършва дотук. Преди две години, след като току-що бях приключил лекцията си в едно южно град­че, напусках залата през задната врата. Това беше най-къ­сият път към хотела ми. Там ме чакаха трима млади банди­та. Единият извади пистолет и го опря в слепоочието ми. Когато ми поиска портфейла, на мен изведнъж ми хрумна какво да кажа: „Вижте, мога да ви дам банкнотите, но не и кредитните си карти, произнесох със спокоен тон, подавай­ки му парите. Едва ли искате да ме застреляте за двеста до­лара. Това убийство ще ви преследва през целия ви живот. Затова хвърлете оръжието и си вървете, става ли?"

Бях изненадан от собствените си думи, имах чувството, че стоя отстрани и се наблюдавам. Ръката на младежа тре­переше и тримата имаха нерешителен вид. Изведнъж крес­на: „Бягайте!" с всичка сила. Пистолетът падна в краката ми, а тримата изчезнаха.

Две сцени на зло, две различни реакции. Предлагам ги като доказателство, че нещо вътре в нас успява да надскочи моментната ситуация. Там, където има игра на противопо­ложности, нашето вътрешно съзнание приема всеки миг ка­то уникален. Не съм доразказал цялата история за втория случай. 6 пазарлъка с младежите им обещах, че няма да ка­жа на полицията и никога не го направих. Единият акт на потенциално насилие бе посрещнат с насилие, а другият - с пацифизъм. Не мога да обясня избора си - само мога да ка­жа, че всъщност не избирах. Действията се извършиха сами. И в двата случая имаше справедливо решение, което надх­върляше моята ограничена гледна точка. При седмо ниво човек си дава сметка, че равновесието на везната не зависи от нас, ако предоставим избора си на Бога, ние сме свобод­ни да действаме под напора на импулса, съзнавайки, че той произлиза от единението с божественото.

. ДА БЪДА ТАКЪВ, КАКЪВТО СЪМ.

Нищо не изглежда по-лесно от това да бъдеш такъв, какъвто си. Но хората не спират да се оплакват, че това е много трудно. Когато сме малки, родителите ни пречат да бъдем каквито искаме. Те мислят другояче по въпроса за изяждането на цяла шоколадова торта или за рисуването с боички по стените. По-късно учителите ни пречат да бъ­дем верни на себе си. После идва натискът отстрана на връстниците - тийнейджъри и на края, след като общест­вото наложи своите изисквания, свободата става съвсем ограничена. Ако сте сам на пуст остров, ще ви е по-лесно да сте такъв, какъвто сте, само че чувството за срам и ви­на ще ви измъчва дори и там. Наследството на потисничеството не може да се избегне.

Целият проблем се състои в границите и съпротивата. Някой ви налага ограничение и вие се съпротивлявате, за да се освободите. Така „да бъдете верен на себе си" става отно­сително понятие. Ако никой не ми налага какво да правя, няма да имам на какво да се съпротивлявам. И в резултат на това животът ми ще е безформен. Ще следвам прищявките си една след друга, което само по себе си е един вид затвор. Да имаш сто жени и изобилие на масата не означава да си верен на себе си, а да си верен на своите желания.

При седмо ниво на проблема се слага край, тъй като и границите и съпротивата се стопяват. За да се слееш, ти не трябва да имаш ограничения. Ти си цялостта и това усеща­не изпълва сетивата ти. Избор А и избор Б са еднакви в твоите очи. Когато това е вярно, желанието може да отлети където поиска. Понякога изяждаш цялата торта, имаш сто жени и тъпчеш тревата. Но да бъдеш лишен от тези изпъл­нени желания е също толкова добро. Аз не съм моите жела­ния. Да бъдеш верен на себе си вече означава никаква, дори най-малка връзка с външното.

Това не ме ли лишава от избор? И да, и не. При седмо ниво все още съществуват предпочитания. Човек иска да се облича и да говори по определен начин, възможно е да са налице и определени симпатии и антипатии. Но това са кармични остатъци от миналото. Тъй като аз говоря английски и хинди, произлизам от лекарско семейство, доста пътувам и пиша книги, тези влияния биха могли да се запазят и до седмото ниво. Но те ще изчезнат на втори план, превръщай­ки се във фон на моето действително съществуване, което е просто „да бъда".

Как мога да реша, че това състояние е реално? Скепти­кът би казал за седмото ниво, че сливането е просто форма на самозаблуда. Всички тези приказки за Всичко и Нищо не отменят потребностите на този свят и наистина най-големи­те мистици не се разделят с капаните на обикновения жи­вот. Проблемът за самозаблудата изглежда още по-запле­тен, когато човек разбере, че Егото в нуждата си да продъл­жава да е в центъра на цялата активност, лесно се престру­ва, че е постигнало просветление.

Някои читатели може би помнят историята за монаха в оранжево: Един младеж от Индия посещавал дискусионна група с приятелите си. Те се смятали за сериозни изследова­тели и техните дискусии включвали езотерични теми за ду­шата, за живота след смъртта и т.н.

Една вечер спорът станал много разгорещен и младе­жът излязъл навън за глътка свеж въздух. Когато се вър­нал в стаята, видял един монах в оранжева роба да стои настрана. Като че ли никой друг не го забелязвал. Младе­жът безмълвно седнал на мястото си. Спорът продължил на висок глас, но монахът все така седял мълчаливо и ни­кой не го забелязвал. Чак след полунощ, когато младежът станал и щял да си тръгва, за негова изненада монахът съ­що станал и го последвал. По целия път до вкъщи, под светлината на луната, той му правил компания, а когато младежът се събудил на сутринта, монахът го чакал край леглото в стаята му.

Вероятно защото бил с подчертана нагласа, тази карти­на не изплашила младежа, нито го накарала да си помисли, че не е с ума си. Той бил доволен от тихото присъствие на монаха. През следващата седмица съвместното им същест­вуване продължило, въпреки че никой друг не виждал нищо. Най-после младежът трябвало да разкаже на някого за това и той си избрал учителя Кришнамурти (от неговите писания взех тази история).

- Преди всичко, това видение означава много за мен - за­почнал младежът. - Но аз не съм човек, който има нужда от символи и образи, пред които да се прекланя. Аз отричам религията. Интересува ме само будизмът, заради неговата чистота. Само че дори и в него не намерих онова, което ми е необходимо, за да пожелая да го следвам.

- Разбирам - казал Кришнамурти. - Какъв е тогава въп­росът ти?

- Искам да знам дали тази фигура е действителна или е творение на моя ум. Трябва да знам истината.

- Ти каза, че тя означава много за теб, нали?

- Аз претърпях дълбока промяна - разпалено заговорил младежът. - Чувствам се щастлив и спокоен.

- Монахът с теб ли е сега? - попитал го Кришнамурти. Младежът кимнал, но не много уверено.

- Откровено казано - промълвил той, - монахът започва да изчезва. Не е толкова ярък, както беше в началото.

- Страх ли те е, че можеш да го изгубиш? По лицето на младежа се изписала тревога.

- Какво искаш да кажеш? Дойдох тук да науча истината, не желая да ми го отнемеш. Не разбираш ли как това виде­ние ме е погълнало? За да бъда щастлив и спокоен, мисля за него и така щастието и спокойствието идват при мен.

Кришнамурти отговорил;

- Когато човек живее в миналото, колкото и приятно и ободряващо да е то, това му пречи да изживее онова, което е. За ума е трудно да се откаже да живее в хилядите минали дни. Вземи например тази твоя любима фигура. Споменът за нея те вдъхновява, удовлетворява те и ти дава чувство за облекче­ние. Но това е само мъртвото, което вдъхновява живото. Младежът изглеждал объркан и посърнал.

- Значи все пак видението не е било истинско?

- Умът е нещо сложно- рекъл Кришнамурти.- Той е пре­допределен от миналото и от това какво ти би искал. Наис­тина ли има значение дали тази фигура е истинска или из­мислена?

- Не- признал младежът.- Значение има само това, че тя ми показа толкова много.

- Така ли? Но не ти показа как функционира твоя ум и ти се превърна в заложник на своите преживявания. Ако ми разрешиш да кажа, това видение донесе страх в живо­та ти, защото ти се страхуваш, че ще го загубиш. Донесе ти и алчност, защото ти искаш да отразиш преживяното. Така пропусна единственото, което тази фигура можеше да ти даде: самопознание. Без него всяко изживяване е ед­на илюзия.

Това е красива и вълнуваща приказка, която си струва да се разказва съвсем подробно. Преди седмо .ниво човек не знае истинската стойност на верността към себе си. Животът може да се оформя така, че да носи голямо вдъх­новение. Но накрая това не е достатъчно. Всеки свещен образ си остава само образ; всяко видение ни изкушава да се придържаме към него. За да сме наистина свободни, чо­век трябва да бъде верен само на себе си. Вие сте живият център, около който се случва всичко, но никое събитие не е толкова важно, че доброволно да се откажете от себе си в негова полза. Като сте верни на себе си вие отваряте вратата към онова, което е, безкрайната игра на космичес­кия разум, обръщайки се отново и отново към себе си. По този начин животът остава свеж и носи удовлетворение, като изпълнява и своята потребност да се обновява всеки миг.

ДВОЙСТВЕНОСТТА.

Като всяко друго ниво и това трябва да узрее. Много хора са имали мигове на единение, но да живееш така неп­рекъснато е много различно. Проблясъкът на единението може да се усети като изтичане в пейзажа, но за разлика от аутизма, който кара едно дете да изгуби границата на своята идентичност, усещането е положително - Азът се разширява и постига по-извисена гледна точка. Вместо да ти се налага да усещаш нещо интуитивно, ти просто си то­ва нещо. Седмото ниво води до крайната форма на съпри­частността. Обратното на единението е двойствеността. Сега почти всички вярват главно в два варианта на реал­ността. Първи вариант: съществува само'материален свят и нищо не е реално, ако не се подчинява на физическите закони. Втори вариант: съществуват две реалности- зем­ната и свещената.

Първата версия се нарича светско схващане и дори рели­гиозните хора го приемат за всекидневна употреба. Въпреки това, както видяхме, пълното връщане в материализма вече е неприемливо поради редица причини. Той не може да обясни достоверни и наблюдавани чудеса, преживявания близки до смъртта, изживявания извън тялото, свидетелствата на ми­лиони хора, чиито молитви са се сбъднали, и най-убедително­то от всичко - откриването на квантовия свят, който не се подчинява на никакви общоприети физически закони.

Втората версия за действителността не е толкова строга. Тя допуска духовни изживявания й чудеса, които съществу­ват на границата на материалния свят. В този момент някой дочува гласа на Бога, вижда Дева Мария или преминава в Светлината. Тези усещания оставят непроменен материалния свят и в основни линии недокоснат. Можеш да имаш ед­новременно и мерцедес и Бог, всеки на своето ниво. С други думи, съществува двойственост.

Много религии, на първо място християнската, твърдят, че Бог седи на небето, достижим единствено за вярата, мо­литвата, смъртта или намесата на светците. Но тази двой­ственост бива оборена, щом преодолеем разделението меж­ду тяло, ум и дух. Двойствеността е другото название на отделността и в състояние на отделно^ се появяват много илюзии. Парата и ледът, слънчевата светлина и електри­чеството, костта и кръвта са примери за неща, които из­глеждат напълно различни, докато не опознаем законите на трансформацията, които превръщат една форма в друга. То­ва е вярно и за тялото и душата. Когато са разделени, те са различни и ще е така, докато не открием законите, превръ­щащи невидимия, безсмъртен, несътворен Дух в плът.

В Индия от хиляди години съществува силна недуалистична традиция, известна като Веданта. Думата буквално означа­ва „краят на ведите", точката, където никакви свещени книги не могат да ти помогнат, където наставленията спират и се появява съзнанието.

- Откъде знаеш, че Бог е реален?- попитал веднъж един ученик своя гуру. Гуруто отговорил:

- Оглеждам се наоколо и виждам естествения ред на сътворението. Има огромна красота в най-простите неща. Човек се чувства жив и буден пред безкрайното величие на Космоса и колкото по-дълбоко се взира, толкова по-смайва­що е сътворението. Какво повече ни трябва?

- Но казаното от вас не доказва нищо - възразил уче­никът.

Гуруто поклатил глава.

- Ти говориш така, защото не гледаш истински. Ако мо­жеше да видиш само за миг планината или дъждоносния об­лак, без да ти пречат съмненията, доказателството за съ­ществуването на Бога би се разкрило мигновено.

- Тогава кажете какво се разкрива - настоявал ученикът. - Все пак аз имам очи като вашите.

- Нещо просто, неделимо, неродено, вечно, твърдо като камък, безкрайно, независимо, неуязвимо, благословено и всезнаещо - отговорил гуруто.

Ученикът се отчаял.

- Вие виждате всичко това? Тогава се отказвам, защото едва ли бих могъл да се науча да виждам такива чудеса.

- Не, грешиш - казал гуруто. - Всички виждаме вечност­та накъдето и да погледнем, но предпочитаме да я накъсаме на парчета от време и пространство. Съществува едно ка­чество на Всичкото, което трябва да ти даде надежда. То ис­ка да бъде споделено.

Ако божественият ум желае да сподели себе си с нас и ние сме готови да приемем това, значи сцената е готова за едине­нието. Главният принцип на Веданта е крайно прост - двой­ствеността е прекалено слаба, за да трае вечно. Вземете кой да е грях или заблуда и след време той ще стигне до своя край. Вземете която и да е наслада и след време тя ще започне да ви отвращава. Вземете дълбокия сън - след време трябва да се събудите. Във Веданта се казва, че единственото истинско не­що е вечното съзнание за блаженство (сат чит ананда). Тези думи обещават, че безвремието ни чака - тогава временното изтича, блаженството надживява насладата, а след съня се съ­буждаме. В тази простота изчезва цялото понятие за двойстве­ност, като зад всички илюзии се разкрива единението.

ОТВЪД ИЗКУШЕНИЕТО.

Човек не може да бъде изкушен, когато има всичко. Още по-добре е, когато не могат да ти го вземат. Веданта се изразява в прочутата пословица: „Аз съм онова, ти си онова, всичко тук е онова". Когато казват „онова", древни­те мъдреци имат предвид невидима, но съвсем реална сила. „Онова" е силата на съществуването. Тя ви принадле­жи завинаги, щом можете да кажете „Аз съм онази сила, ти си тази сила и всичко край нас е онази сила." Думи ка­то Божия милост, Бог, Светлината, Алфа и Омега вършат същата работа - но въпреки това никоя от тях не е равна на изживяването, което е едновременно много лично и из­цяло универсално.

Мъдрецът Васишта бил един от първите човеци, които осъзнали, че ние усещаме само света, който филтрираме през нашия ум. Всичко, което мога да си представя, е про­дукт на моя живот досега и това е най-малкият фрагмент от онова, което бих могъл да опозная. Както пише самият Ва­сишта:

Това ни напомня, че ако материалният свят е просто продукт на моето съзнание, същото важи и за небесата. Сле­дователно аз имам пълното право да се опитвам да опозная ума на Бога. Едно пътешествие, което започва в тайнстве­ност и мълчание, и завършва с мен самия.

Чак в последния момент почувствах, че в свещената пеще­ра, която посетих, над река Ганг, е имало и някой друг. Наша­та група потъна в огромната тишина, царяща наоколо. Беше ни ясно, че Бог съществува, не като човек, а като без-краен интелект, движещ се с безкрайна скорост през безкрайните измерения, създател, когото модерната физика също би прие­ла. Но в онзи момент никой от нас нямаше мисли. Станахме, за да си тръгнем и в сумрака усетихме, че не сме сами. Взирай­ки се в мрака, различихме бледата фигура на друг човек, кой­то през цялото време бе стоял вътре - това беше старият све­тец, който не можа да ни посрещне с ключа, когато пристиг­нахме. Седнал в поза „лотос" той не бе помръднал, когато влязохме; не помръдна и когато излязохме.

Тръгнахме си тихо и щом ни обля ослепителната светлина, онова чувство, което всички усещахме вътре започна да из­бледнява. Умът ми отново започна да се измъчва. Думите, които отначало звучаха като резки звуци от цимбал, станаха нормални за няколко минути. Нещата, които обикновено ни разсейват, отново ни нападнаха. Но у мен остана някакъв аро­мат от тази пещера, който в продължение на седмици чувс­твах като тиха увереност, че вече нищо няма да се обърка. То­ва далеч не е да бъдеш нероден, вечен, твърд като камък, без­граничен, неуязвим, блажен и всезнаещ. Но все пак съм по близо до него, по-близо до извора. Щом умът ми прескочи хребета на всекидневния живот и се озова на хубаво място, къ­дето не е нужна борба, аз отворих вратата към Вечността. Се­га мога истински да оценя думите на Руми:

БОГ Е ТАКЪВ, КАКВИТО СМЕ НИЕ

КОЙ Е БОГ?

Първо ниво: Нагласа „Бори се или бягай":

Бог Закрилник Отмъстителен. Капризен. Гневлив. Ревнив. Осъждащ - раздаващ награди и наказания.

Непроницаем. Понякога милостив.

Неограничен творчески потенциал Контрол над пространството и времето

Изобилен.

Открит.

Готов да бъде опознат.

Вдъхновен.

Шесто ниво:

Пророческа нагласа: Бог Чудотворец

Променящ.

Мистичен.

Просветлен.

Над всички причини.

Съществуващ.

Лекуващ.

Вълшебник.

Алхимик.

Седмо ниво:

Нероден.

Неизменен.

Неподвижен.

Неизразим.

Неизмерим.

Невидим.

Безкраен.

„Аз съм"

Първо ниво: Нагласа „Бори се или бягай":

Свят на оцеляване

Второ ниво: Реактивна нагласа:

Свят на амбиции и съперничество
Трето ниво: Четвърто ниво: Пето ниво:

Шесто ниво: Седмо ниво:

Кой съм аз? Първо ниво:

Второ ниво: Трето ниво:

Четвърто ниво: Пето ниво: Шесто ниво: Седмо ниво:

Нагласа за успокоено съзнание:

Свят на вътрешна самота,

самодостатьчност

Интуитивна нагласа:

Свят на проницателност,

на лично израстване

Творческа нагласа:

Свят на изкуство, открития,

изобретения

Пророческа нагласа:

Свят на пророци, мъдреци и гадатели

Свещена нагласа:

Трансцендентален свят

Нагласа „Бори се или бягай": Оцеляващ

Реактивна нагласа: Его, личност Нагласа за успокоено съзнание: Безмълвен свидетел Интуитивна нагласа: Знаещият в мен Творческа нагласа: Сь-творец Пророческа нагласа: Просветлено съзнание Свещена нагласа: Извор

КАК СЕ ПРИСПОСОБЯВАМ?

Първо ниво: Нагласа „Бори се или бягай":

Справям се.

Второ ниво: Реактивна нагласа: Побеждавам. Трето ниво: Нагласа за успокоено съзнание:

Оставам съсредоточен.

Четвърто ниво: Интуитивна нагласа: Разбирам. Пето ниво: Творческа нагласа: Стремя се. Шесто ниво: Пророческа нагласа: Обичам. Седмо ниво: Свещена нагласа: Аз съм.

КАК ОТКРИВАМ БОГА?

Първо ниво: Нагласа „Бори се или бягай":

Страх, любяща преданост Второ ниво: Реактивна нагласа:

Благоговение, подчинение Трето ниво: Нагласа за успокоено съзнание:

Медитация, безмълвен размисъл Четвърто ниво: Интуитивна нагласа:

Приемане на самия себе си Пето ниво: Творческа нагласа: Вдъхновение Шесто ниво: Пророческа нагласа: Божия милост Седмо ниво: Свещена нагласа: Пренасяне отвъд

КАКВА Е ПРИРОДАТА НА ДОБРОТО И ЗЛОТО?

Първо ниво: Нагласа „Бори се или бягай"

Доброто е сигурност, утеха, храна, покрив и семейство.

Злото е физическа заплаха и изоставяне. Второ ниво: Реактивна нагласа

Доброто е да получиш каквото желаеш.

Злото е всичко, което ти пречи да получиш желаното.

Трето ниво: Нагласа за успокоено съзнание

Доброто е яснота, вътрешно спокойствие и контакт със

самия себе си.

Злото е вътрешно терзание й хаос. Четвърто ниво: Интуитивна нагласа

Доброто е яснота, виждане на истината.

Злото е слепота, отричане на истината. Пето ниво: Творческа нагласа

Доброто е висше съзнание.

Злото е нисшо съзнание. Шесто ниво: Пророческа нагласа

Доброто е космическа сила.

Злото е другата страна на същата сила. Седмо ниво: Свещена нагласа

Доброто е сливане на всички противоположности.

Злото престава да съществува.

КАКВО Е ПРЕДИЗВИКАТЕЛСТВОТО НА МОЯ ЖИВОТ?

Първо ниво: Нагласа „Бори се или бягай":

Да оцелея, да защитавам и подкрепям Второ ниво: Реактивна нагласа:

Максимални постижения Трето ниво: Нагласа за успокоено съзнание:

Да бъда ангажиран и независим Четвърто ниво: Интуитивна нагласа:

Да премина отвъд двойствеността Пето ниво: Творческа нагласа:

Да се равнявам със Създателя Шесто ниво: Пророческа нагласа:

Да постигна освобождение Седмо ниво: Свещена нагласа:

Да бъда такъв, какъвто съм

КОЯ Е НАЙ-ГОЛЯМАТА МИ СИЛА?

Първо ниво: Нагласа „Бори се или бягай":

Смелост

Самостоятелност

Четвърто ниво: Интуитивна нагласа: Прозрение Пето ниво: Творческа нагласа: Въображение Шесто ниво: Пророческа нагласа: Святост Седмо ниво: Свещена нагласа: Единение

КОЯ Е НАЙ-ГОЛЯМАТА МИ ПРЕЧКА?

Първо ниво: Нагласа „Бори се или бягай": Страх от загуба, от изоставяне Второ ниво: Реактивна нагласа:

Вина, усещане, че съм жертва Трето ниво: Нагласа за успокоено съзнание:

фатализъм

Четвърто ниво: Интуитивна нагласа: Заблуда Пето ниво: Творческа нагласа: Егоцентризъм Шесто ниво: Пророческа нагласа: фалшив идеализъм Седмо ниво: Свещена нагласа: Двойственост

КОЕ Е НАЙ-ГОЛЯМОТО МИ ИЗКУШЕНИЕ?

Първо ниво: Нагласа „Бори се или бягай": Тирания Второ ниво: Реактивна нагласа: Пристрастяване Трето ниво: Нагласа за успокоено съзнание:

Интровертността

Четвърто ниво: Интуитивна нагласа: Измама Пето ниво: Творческа нагласа: Солипсизъм Шесто ниво: Пророческа нагласа: Мъченичество Седмо ниво: Свещена нагласа: Отвъд изкушението

ДА ПОЛУЧИШ ОНОВА, КОЕТО ЖЕЛАЕШ

Седемте нива т удовлетвореността

Бог е другото име на безкрайния интелект. За да постиг­нем каквото и да е в живота си, трябва да придобием и из­ползваме част от този интелект. С други думи Бог е вина­ги на наше разположение. Седемте нагласи на човешкия ум са пътят за достигането до някои страни на Бога. Всяко ниво на удовлетворение доказва съществуването на Бога на това ниво.

Постигате удовлетворение чрез семейството, общество­то, чувството за принадлежност и материалния комфорт.

Постигате удовлетворение чрез успех, власт, влияние, положение и други Его реализации.

Постигате удовлетворение чрез спокойствие, концентра­ция, приемане на себе си и вътрешна тишина.

Постигате удовлетворение чрез проницателност, съпри­частност, толерантност и опрощаване.

Постигане удовлетворение чрез вдъхновение, широко творчество в изкуствата или науката и неограничено откривателство.

Постигате удовлетворение чрез преклонение, състрада­ние, предана служба и универсална любов.

Постигате удовлетворение чрез цялостност и единение с божественото.

Чудо е проявата на сила, надхвърляща петте сетива. Макар всички чудеса да стават в преходната зона, те се различават от ниво на ниво. Общо взето чудесата стават „по-свръхес­тествени" след четвъртата и петата умствена нагласа, но всяко чудо включва директен контакт с духа.

Първо ниво (Нагласа „Бори се или бягай")

Чудесата включват оцеляване след голяма опасност, не­възможно спасение, чувство за божествена защита. Пример: Майка, която се втурва в горяща къща, за да спаси детето си, или повдига кола, под която е затиснато детето й.

Чудесата включват невероятни постижения и успех, контрол над тялото или ума.

Пример: Високи постижения в бойните изкуства, деца-чудо с необясними таланти в музиката или математика­та, израстването на Наполеон от семейство с нисш произход до невероятна власт (мъже на съдбата).

Трето ниво (Нагласа за успокоено съзнание) Чудесата включват синхронност, йогиийски способности, предчувствия, чувство за присъствие на Бог или на ангели. Пример: Йогите, които могат да променят телесната си температура или пулса на сърцето си, посещения от отвъд­ното на току-що са починали, посещение на ангел-пазител.

Четвърто ниво (Интуитивна нагласа)

Чудесата включват телепатия, свръхсетивни възприятия, познания за минали или бъдещи животи, гадателски спо­собности.

Пример: Да четеш мислите на друг, да виждаш неговата аура, предсказанията на врачките, астрално пренасяне на други места.

Пето ниво (Творческа нагласа)

Чудесата включват божествено вдъхновение, артистичен гений, спонтанно осъществяване на желания (пожелано­то се сбъдва).

Пример: Таванът на Сикстинската капела, да ти хрумне мисъл, която неочаквано се материализира, проницания-та на Айнщайн за времето и относителността.

Шесто ниво (Пророческа нагласа)

Чудесата включват изцеление, физическа трансформа­ция, видения на светци, най-висока степен на свръхес­тествени прояви.

Пример: Ходене по юда, лекуване на неизлечими болес­ти чрез докосване, директни откровения от Дева Мария.

Седмо ниво (Свещена нагласа)

Чудесата включват вътрешно доказателство за просвет­ление.

Пример: Животът на великите пророци и учители - Буда, Иисус, Лао Дзъ.

РЪКОВОДСТВО ЗА СВЕТЦИ

РАБИНДРАНАТ ТАГОР

Когато човек чете за седемте нива, става ясно, че религиите са различават много по това как се стига до Бога. Всяка религия е набелязала отделен път, чиито стъпки са определени - чес­то и строго дефинирани - чрез догма. Аз съм стоял далеч от догмите, защото знам много добре, че християните не прие­мат автоматически източните вярвания за кармата, така как­то и хиндуистите и будистите не приемат западното схващане за Страшния съд. Бог може да е един, но пътят към него не е един. Независимо обаче по кой път ще вървиш, са нужни две неща. Първото - да си представяш целта; второто - вярата, че притежаваш вътрешна сила да стигнеш до целта.

За да докаже, че съществува достижима цел, всяка рели­гиозна традиция има своите светци. Светците са хора, пос­тигнали духовната си цел. Те проявяват дълбока любов и преданост, но при тях съществува и нещо повече от святост. Ние с вас можем да простим на нашия враг, защото знаем, че така е правилно или защото това подхранва чувството ни за вътрешно достойнство - най-малкото ние вярваме, че Бог одобрява прошката. Когато един светец прощава, това е по-силно от него; любовта му е израз на неговата същ­ност. И тъй като светците започват живота си като всички нас, да се култивират естественото чувство на любов, прош­ката и съчувствието е огромно постижение. Това не е прос­то подарък. Затова ние с основание казваме, че светците са хора, постигнали много. Те са Айнщайновците на духов­ността. Не само достигат духовните цели, поставени от тяхната религия, но доказват пред нас останалите, че съ­ществуват сили, с помощта на които и ние можем да стиг­нем до там.

Казаното означава, че светецът чертае картата на бъде­щето. Майка Тереза и свети Франциск - това съм аз, но аз, който още не съм се появил. Светците на будизма, нарече­ни бодхисатва, понякога биват рисувани с поглед, вперен през рамо, и с усмивка на лицето, която сякаш казва: „Аз ще премина прага. Не искаш ли да ме последваш?"

Разумно е да се приеме тази покана, не просто като де­монстрираме любов и съчувствие, а като следваме принци­пите, подкрепящи пътешествието на душата. Тези принципи биха могли да се намерят във всяко ръководство за светци, защото те са верни за всички нива - от първо до седмо. Раз­бира се, такова ръководство не съществува, но ако съществу­ваше, в сърцевината му щяха да стоят следните изводи:

Откъде идват тези изводи? Откъде да знаем, че са исти­на? Очевидно източникът им не е обществото, нито някакъв външен опит. Те са плод на внимание към безбройните зна­ци, оставени от духа. Няма двама души, които да си предс­тавят Бога по един и същи начин, защото няма двама души, които да са точно на едно и също ниво на просветление. Но в миговете, когато петте сетива отстъпват на вътрешната интуиция, всеки от нас зърва действителността и след като умът ни обработи някое забележително събитие или прозре­ние, действителността разкрива част от истината.

„Точно преди колежа отидох на нюйоркското световно изложение, обича да си спомня един мой по-възрастен прия­тел. - Там имаше едно забавно пътуване, което никога няма да забравя. В дълъг тунел се прожектираше филм. Докато пътувахме, образите от филма прелитаха с голяма скорост, заобикаляха ни с какви ли не футуристични изображения, но накрая разбирахме, че всъщност сме изминали само петна­десет метра реално разстояние. Мисля, че става дума за неи­моверно важно нещо, защото и животът ми бе нещо подоб­но. Всеки ден минавам край хиляди хора на улицата, хрум­ват ми безброй мисли, във въображението си ходя къде ли не. Но доколко съм се доближил до своята душа? Може би на инч, а може би и на по-малко. „Външното шоу" е доста различно от вътрешното пътешествие."

Ако се съди по външното шоу, животът ни се движи бър­зо, дори хаотично от сцена в сцена. Но въпреки това не е из­ключено да не се досетиш никога, че въобще е имало вът­решно пътешествие. Светците ни доказват, че то съществу­ва. Когато постигнат целта си, те поглеждат назад и казват, че точно под повърхността на човешкият живот има начертана схема, една възходяща крива. При първо ниво вероят­ността да познаем Бога е мъглива, невероятна, просто сянка на възможност. При второ, когато затихнат заплахите и страхове, възможностите стават по-интересни и достижими. При третото те вече са интригуващи, струва си да размишл­яваме по тях и вероятно дори да ги пробваме. При четвър­тото ниво колебливото изпробване е по-решително - всъщ­ност вие дори рискувате, като правите избор, който отрича очакванията на Егото (ще използвам една чудесна фраза, която ми попадна - започвате да живеете, сякаш Бог наис­тина има значение). До петото ниво вече сте извършили достатъчно опити, сега искате да проиграете. Чувствате се уверени в своя духовен избор. При шестото ниво придобива­те майсторство в духовната сфера, което ви позволява да се радвате на невероятна свобода в материалния свят, свобода, за която не сте и мечтали преди това. При седмото ниво по­вече не е нужно да се прави избор. Светецът се слива с Бо­га, пред който благоговее, и цялата Вселена действа автома­тично според същите принципи, които някога бяха толкова несъответни на борбата за оцеляване.

Ако чета в Новия Завет, че трябва да обичам своя враг, как да приложа това за крадеца, опитал се да ограби дома ми, или обирджията, нападнал ме на улицата? Може да го­воря за опрощаване на престъпника, но на по-дълбоко ни­во ще реагирам според истинското си състояние на духов­ност. Може да го мразя и да се страхувам от него или да направя всичко възможно, за да предотвратя подобни престъпления - това са типичните реакции при първо и второ ниво. Възможно е да обърна по-голямо внимание на вътрешната си тревога и след това да разбера, че престъп­лението е плод на страха и болката на извършителя - сега се намираме на трето и четвърто ниво. С повишаване на духовността аз започвам да разбирам, че моята собствена вътрешна драма се проектира върху сценария, в който аз играя роля на жертва, като по този начин стигам до изво­да, че престъпникът и аз сме две части на една и съща карма - прозрения, до които се достига при пето и шесто ни­во. На този етап аз разполагам с истинска способност да

прощавам. Свързал съм учението на Иисус със собствена­та си душа. Остава само седмото ниво, където престъпни­кът е страна от мен самия, която аз мога да благословя и да оставя на Бога.

Всяко събитие от вашия живот попада някъде из тази скала от реакции, а цялата схема е възходяща крива. Пътят към превръщането ни в светци започва при обикно­вени обстоятелства и обикновени ситуации. Няма по-къс път към Бога. Тъй като всички имаме Его, фантазираме, че можем просто да подскочим до върха на планината, къ­дето раздават ореоли. Но това никога не се случва. Вът­решният живот е прекалено сложен и пълен с противоре­чия. Изследователят на Арктика разбира от картата си ко­га е стигнал на полюса, но при духовното пътешествие картата се променя с всяка направена стъпка. „Трябва да разберете, че няма застинало „Аз", което търси просветле­ние, казвал на своите ученици един гуру. Вие нямате зас­тинала идентичност - това е просто фикция, измислена от вашето Его. В действителност съществува отделен пре­живяващ за всяко преживяване." Тъй като всеки от нас в един момент е любовник, а в следващия - дете, търсач, упорито придържащ се към старите навици, свободен, но и пленник, любопитен, но и апатичен, едновременно уве­рен и боязлив, духовното пътешествие никога не е права линия. Целите се променят; всъщност те трябва да се про­менят, при положение, че първото ниво преминава във второ, точно когато мислите, че сте стигнали до Бога. От своя страна и второто ниво ще изчезне, когато му дойде времето.

Което ни връща при същия въпрос „Накъде оттук ната­тък?" Ще взема първите два принципа на светеца и ще по­кажа как възходящата крива се прилага при вас. За всяко ниво ще използвам гласа на човек, който се опитва да прие­ме принципа.