Болестта като път торвалд Детлефсен, д-р Рюдигер Далке

Методът на анализа

Густав Майрик, „Голем"

ПРЕДИ ДА ПРИСТЪПИМ КЪМ ВТОРАТА ЧАСТ на тази книга, в която се опитваме да изясним значението на най-честите симптоми, бихме искали да кажем няколко думи за метода на анализа. На­мерението ни не е да подготвим наръчник с тълкувания, който, при нужда, да можеш да разгърнеш и да направиш справка за съответния симптом, да уз­наеш какво означава той и след това или да кимнеш, или да поклатиш глава. Подобно отношение към тази книга би било най-голямото недоразумение, което би могло да се очаква. По-скоро сме се поста­рали да разкрием един определен начин на виждане и мислене, който да предостави на заинтересования читател възможността да подхожда по-различно към болестта у себе си и у другите хора.

За тази цел е необходимо да се усвоят определе­ни предпоставки и техники, тъй като повечето хора не са се научили да боравят с аналогии и сим­воли. Предимно за това са замислени конкретните примери във втората част. Те трябва, освен това, да развият у читателя способността да мисли и да гледа по този начин. Саморазвиването на собстве­но умение за тълкуване би било от полза, тъй като поднесеното наготово тълкуване, в най-добрия слу­чай, предлага рамка, но никога не може да се отне­се напълно съответно към индивидуалния случай. Подходът тук е като при тълкуването на сънища­та. Една книга за тълкуване на сънищата би тряб­вало да се използва за усвояване на начина на тълкуването им, а не за да се прави справка за собст­вените сънища.

По тази причина втората част не претендира за пълнота, макар че сме положили усилия да обхванем всички физически и органически области, за да подготвим необходимия изходен материал, така че чи­тателят да може да „обработи" всеки конкретен симптом. След като дотук се опитахме да хвърлим светлина върху скритите светогледно-философски причини, в тази последна глава от теоретичната част ще изложим най-важните аспекти и правила, които позволяват тълкуване на симптомите. Тя е инструмент, който, с малко упражнения, ще напра­ви възможно за всеки сериозно заинтересован да анализира смислено симптомите си.

Причинност в медицината

Ние, напротив, смятаме, че търсенето на причи­ните за болестта е най-голямата задънена улица в медицината и психологията. Наистина винаги ще откриваме причини, докато ги търсим, но вярата в концепцията за причинността ни пречи да видим, че намерените причини са само резултат от собстве­ното ни поведение ма очакване. в действителност всички причини са причини за други причини. Концеп­цията за причинността е издържана само наполовина, защото от един произволен момент нататък питането за причината се прекратява. Причината за една инфекция, например, може да се открие в оп­ределени вероятни възбудители, при което се нала­га да се зададе въпросът защо в специфичния случай този възбудител е довел до инфекция. Причината за това може да се открие в отслабналата имунна за­щита на организма, което на свой ред поражда въп­роса за причината на тази отслабнала защита. Тази игра може да продължава до безконечност, защото дори когато се стигне до първоизвора в търсенето на причините, все още остава неизяснен въпросът за причината на първоизвора (огнището)...

Затова в практиката предпочитаме да спрем на едно определено място и да се преструваме, че от това място започва светът. Измъкваме се с нищо незначещи общи приказки като „locus minoris resistentiae" или „наследствена обремененост", „органична слабост" или подобни „мъдри" понятия. Но кое ни дава право да обявим една произволна брънка от ве­ригата за причина просто ей така? Направо е не­честно, когато някой говори за причина или причин­на терапия, защото концепцията за причинността изобщо не допуска - както се уверихме - откриването на някаква причина.

Бихме се доближили малко до същността на въп­роса, ако работим с онази двуполюсна причинна кон­цепция, за която стана дума в началото на нашите разсъждения за причинността. От тази гледна точ­ка болестта се обуславя от две посоки, т. е. от ми­нало и бъдеще. В този модел финалността би доби­ла определена симптоматична картина, а предизвик­ващата следствия причинност (efficiens) би подгот­вила веществените и корпоралните помощни средс­тва, за да се осъществи финалната картина. Подоб­но схващане би направило видим онзи втори аспект на болестното състояние, който при обичайните едностранчиви разсъждения се губи напълно: целта на болестта, а оттук и смисъла на случилото се. Едно написано изречение е обусловено не само от хартията, мастилото, печатарската машина, пис­мените знаци (шрифта) и т. н., а също и преди всичко от крайната цел - да се предаде информация.

Не би трябвало да е толкова трудно да се разбе­ре как чрез свеждането на всичко до материални процеси, съответно до условията на миналото, се губи същественото и главното. Всяко проявление притежава форма и съдържание, състои се от час­ти и притежава образ, който е нещо повече от сбо­ра на частите. Всяко проявление се определя от ми­налото и от бъдещето. Болестта не прави изключение. Зад симптома се крие смисъл, съдържание, ко­ето използва наличните възможности, за да може да се осъществи формално. Затова.за една болест като причина могат да изтъкнат всякакви произ­волни причини.

Точно в този пункт се е провалял досегашният работен метод на медицината. Тя вярва, че чрез премахване на причините може да направи болест­та невъзможна и не се съобразява с това, че бо­лестта е гъвкава и търси и намира все нови и нови причини, за да се осъществява по-нататък. Тази взаимовръзка е много проста: ако например някой има намерение да построи къща, трудно ще успеят да му попречат, като му отнемат камъните - тога­ва той ще построи къщата си от дърво. Крайното решение би могло да се види в това да го лишат от всякакъв възможен материал, но на нивото на бо­лестта това е свързано с трудности. Би трябвало да отнемем цялото тяло на пациента, ако искаме да сме сигурни, че болестта няма да изнамери пове­че причини.

Тази книга се занимава с финалните причини за бо­лестта и цели да допълни едностранчивото функционално схващане с липсващия му втори полюс. По този начин държим да стане ясно, че в никакъв случай не отричаме изследваните и описани от меди­цината материални процеси и тяхното съществува­не, но сме категорично против твърдението, че тези процеси са единствените причини за болестта.

Както вече казахме, болестта има смисъл и цел, която досега описахме в нейната най-обща и абсо­лютна форма, заедно с лечението, в смисъл на еди­нение. Ако разчленим болестта на нейните многоб­ройни симптоматични изразни форми, всяка от ко­ито представлява стъпка по пътя към целта, всеки симптом може да бъде анализиран според целта и информацията, която носи, за да разберем коя стъпка се изисква точно в този момент. Този въпрос може и трябва да се постави при всеки симп­том и не бива да се изтласква чрез препратка към функционалните причини. Винаги могат да се наме­рят функционални условия - но също така винаги може да се намери и значение, което съответства на съдържанието.

Така първата разлика между нашето виждане и класическата психология се състои в отказа от под­бор на симптомите. Ние смятаме, че всеки симп­том е обясним и не допускаме изключения. Втора­та разлика се състои в отказа от ориентирания към миналото причинен модел на класическата пси­хология. Дали вярваме, че сме открили причината за дадено смущение в някакви бактерии или нечии лоши майки, е от второстепенна важност за мисловната концепция. Психосоматичният модел не се е освобо­дил от основната грешка на еднополюсната причин­на концепция. Нас не ни интересуват причините от миналото, защото, както казахме, те са много и всички еднакво важни или еднакво маловажни. На­шият метод може да се опише или като „финална причинност", или, още по-добре, с безвременната концепция на аналогията.

Човекът притежава, независимо от времето, специфично битие, което обаче с течение на годи­ните трябва да осъществи и осъзнае. Този вътре­шен идеал той съзнава като „себе си". Житейският път на човека е път към това „себе си", което е символ на целостта. Човекът се нуждае от „време", за да намери тази цялост - но тя е налице още от самото начало. Точно в това се заключава илюзията за времето - човек се нуждае от време, за да отк­рие онова, което винаги е бил. (Ако нещо не ви е ясно, винаги си спомняйте за съответните приме­ри: в една книга се съдържа едновременно целият роман - но читателят се нуждае от време, за да възпроизведе в себе си цялото действие, което още от самото начало е било налице!) Този път нарича­ме „еволюция". Еволюцията е съзнателното осъществяване на един винаги съществуващ (т. е. безвременен) модел. По този път към себепознанието непрекъснато изникват пречки и заблуди, или иначе формулирано - човек не може или не иска да види оп­ределени елементи от своя модел. Нарекохме тези неосъзнати аспекти сянка. В болестния симптом сянката демонстрира своето присъствие и се осъществява. За да можем да разберем значението на даден симптом, в никакъв случай не се нуждаем от понятието за време или за минало. Търсенето на причините в миналото отклонява вниманието от същинската информация, понеже елиминира собст­вената отговорност чрез проектиране на вината върху причината.

Ако анализираме значението на един симптом, отговорът ще направи видима една частична об­ласт от собствения ни модел. Задълбаем ли в мина­лото си, и там ще намерим, разбира се, различни из­разни форми на този модел. От това обаче не след­ва веднага да се прибягва до причинността - тук става дума по-скоро за паралелни, тъждествени с времето изразни форми на същия кръг от проблеми.

За осъществяване на проблемите си детето изпол­зва родители, братя и сестри, учители, а възраст­ните - партньорите си, децата или колегите. Вън­шните условия не разболяват никого, но човекът из­ползва всички възможности, за да ги постави в ус­луга на болестта си. Само болният превръща неща­та в причина.

Болният е едновременно и извършител, и жертва, той страда винаги и само от своята собстве­на несъзнателност. Тази констатация не е ценнос­тен критерий, защото само „просветленият" не притежава повече сянка - но тя трябва да предпа­зи човека от заблудата, че е станал жертва на ня­какви обстоятелства, защото така болният ог­рабва сам себе си и се лишава от шанса за преобразяване. Нито бактериите, нито земните лъчения предизвикват болестта, но човек ги използва като помощни средства, с които да осъществи своето боледуване. (На едно друго равнище същото изрече­ние звучи малко по-естествено: нито цветовете, нито платното са причината за една картина, но човек ги използва като помощни средства за реали­зирането й.)

След всичко казано, ето и първото важно прави­ло за това как да боравим с тълкуването на болес­тните картини във втората част.