Времево качество на симптоматиката

Времево качество на симптоматиката

При това не става дума да се съобразяваме само с външните събития, а преди всичко да възприема­ме вътрешните процеси. Какви мисли, теми и фан­тазии са ни вълнували в момента, в който се е по­явил симптомът? В какво настроение сме били? Настъпили ли са някакви промени в живота ни, уз­нали ли сме някакви новини? При това нерядко именно събитията, окачествявани като незначи­телни и маловажни, в действителност са се оказва­ли решаващи. Тъй като в симптома се проявява една потисната област, всички свързани с това събития също се „потискат" и съответно се подценяват.

Общо взето, това не са големите неща в живо­та, защото с тях човек обикновено се занимава съз­нателно. Дребните, безобидни неща от всекидневи­ето обаче често отприщват потисканите проблем­ни сфери. Остри симптоми като настинка, гадене, стомашно разстройство, киселини, главоболие, на­ранявания и други подобни се проявяват много точ­но във времето. Струва си да се постави въпросът какво сме правили, мислили или сме си фантазирали тъкмо в този момент. Зададем ли си сами въпроса за взаимовръзката, добре е да се вгледаме внима­телно в първата, спонтанно възникнала идея, а не да я отхвърлим набързо като несъществена.

Второ правило: Анализирайте момента на проявяване на даден симптом. Запитайте се за житейската ситуация, мислите, фантазиите, мечтите, съ­битията и вестите, които изграждат времевата рамка на симптома.

Аналогия и символика на симптома

Почти всяко изречение от втората част на тази книга се отнася поне до две равнища - ако някои из­речения звучат банално, това е сигурен признак, че се пренебрегва второто равнище, двусмислеността. Опитали сме се да насочим вниманието към важните места чрез кавички и курсив. Но в края на краи­щата, подходът ни се основава върху достъпа до езиковите измерения. Слухът към езика също толкова трудно подлежи на изучаване, колкото и музикалният слух - но и двата могат да се школуват.

Нашият език е психосоматичен. Почти всички формулировки и думи, с които назоваваме физически състояния и процеси, са заимствани от опита на тялото. Човекът разбира и схваща винаги само това, което може да се пипне с ръка и върху което може да се стъпи с крака. Оттук произтича една заслужаваща по-задълбочено изследване тема, която тук само ще обобщим: За всеки опит и за всяка стъпва на съзнанието човек трябва да измине пътя през телесното. На него му е невъзможно да интег­рира съзнателно каквито и да било принципи, преди те да изплуват на повърхността, т. е. да намерят физически израз. „Телесното" ни въвлича в една неве­роятна обвързаност, от която често се страхува­ме - но без тази обвързаност не можем да устано­вим връзва с принципа. Този ход на мисли води до прозрението, че човек не може да се предпази от болестта.

Но да се върнем към значението на езика, което ни интересува в конкретния случай. който се е на­учил да се вслушва в психосоматичната двузначност на езика, с учудване установява, че докато говори за телесните си симптоми, болният обикновено спо­менава и психичния си проблем: на един зрението толкова се е влошило, че вече не може да вижда ясно нещата; друг го боли гърло и казва, че гушата му се е подула; трети не може повече да превива гръб, защото се е схванал; четвърти не може вече да преглъща; пети се изпуска, шести не може да чува, а седми има такива силни сърбежи, че му иде да излезе от кожата си. Тук няма какво толкова да се обяснява, можем само да слушаме, да кимаме с глава и да заключим: „Болестта прави човека искрен!" (При употребата на латинските наименова­ния на болестите академичната медицина грижливо бди да не би чрез езика да проличи връзката със съ­държанието!)

Във всички тези случаи именно тялото изживява това, което потърпевшият никога не се осмелява или не иска да признае в душата си. Така например, не смеем да признаем, че всъщност ни иде да изле­зем от кожата си, защото искаме да прекрачим гра­ниците, които сами сме си наложили - тялото осъществява несъзнателното ни желание и използва като симптом една екзема, за да направи действи­телното желание съзнателно. С екземата, като причина на която може да се позове, потърпевшият изведнъж се осмелява да изрази желанието си на висок глас: „Иде ми да изляза от кожата си!" - защо­то най-накрая той има телесно алиби, а то днес се приема на сериозно от всеки. По същия начин една служителка не смее да признае пред себе си и пред работодателя си, че всъщност й е дошло до гуша от всичко и иска да си вземе няколко дни отпуска -но на телесно равнище подутата гуша се възприема съвсем сериозно и води до желания успех.

Наред с вслушването в двузначността на езика важна е и способността за аналогично мислене. Са­мата двузначност на езика вече почива върху анало­гия. Например, на никого не би дошло наум да допус­не, че при един безсърдечен човек липсва съответ­ният орган. Желанието да „излезеш от кожата си" също не се приема непременно буквално. Във всички тези случаи употребяваме понятията в аналогичен смисъл, използвайки нещо конкретно като замести­тел за един абстрактен принцип. Като казваме без­сърдечен, имаме предвид отсъствието на определе­на способност, която, въз основа на една архетипна символика, открай време по аналогия се свързва със сърцето. Същият принцип обаче се прилага и по отношение на блясъка на слънцето и златото.

Аналогията предполага способност за абстракт­но мислене, защото в конкретното трябва да съз­рем изразяващия се чрез него принцип и да го прене­сем на друго равнище. Например кожата на човеш­кото тяло приема, между другото, и функцията на разграничител от външната среда. Ако на някого му иде да излезе от кожата си, той иска да прекрачи и да преодолее някакви граници. Съществува аналогия между кожата и определени норми, които на психич­но равнище изпълняват същата функция, както кожата на соматично. Ако „равнопоставим" кожа и норми, това не означава нито идентичност, нито причинна връзка, а се отнася до аналогията на прин­ципа. Например - както ще видим по-нататък, -натрупаните в тялото токсини (отрови) съответстват на изтласкани в съзнанието неразрешени конфликти. Тази аналогия не се стреми да покаже, че конфликтите произвеждат токсини, или че токси­ните създават конфликти. И все пак, и двете са аналогични проявления на различни равнища.

Душата причинява също толкова малко телесни симптоми, колкото телесните процеси - психични изменения. Но винаги откриваме аналогичния модел и на двете равнища. Всички съдържания на съзнани­ето имат свои сьответствия в тялото и обратно. В този смисъл всичко е симптом. Да обичаш да хо­диш на разходка или да имаш тънки устни са също такива симптоми, както гнойните сливици. (Срав­ни предисторията на заболяванията при хомеопатията.) Симптомите се различават само по субектив­ната оценка, която им дава техният притежател. И накрая, отхвърлянето и съпротивата са факто­рите, които превръщат даден симптом в болестен. Съпротивата издава също, че определен симптом е израз на някаква сенчеста сфера - защото онези симптоми, които изразяват съзнателни елементи на душевността ни, ние обичаме и защитаваме, като израз на нашата личност.

На стария спорен въпрос за границата между здрав и болен човек, между нормално и ненормално може да се отговори само на равнището на субек­тивната оценка - или изобщо да не бъде даван от­говор. Когато разглеждаме телесните симптоми и ги тълкуваме в психически план, това правим на първо място с цел да се помогне на потърпевшия да насочи вниманието си към онази област, която дотогава не е осъзнавал, за да установи, че там неща­та са така, както са - и в тялото, и в душата, и горе, и долу. Не става дума веднага да се промени или отстрани нещо - напротив, видяното трябва убедително да се потвърди, тъй като едно „не" би изтласкало тази област отново в сянка.

Самото съзерцание води до осъзнаване и ако от по-пълното осъзнаване от само себе си се породи една субективна промяна - чудесно. Но всяко наме­рение да се промени нещо има обратен ефект. На­мерението ни да заспим бързо е най-сигурният на­чин да прогоним съня, докато при липса на намере­ние той настъпва от само себе си. Под отсъствие на намерение тук разбираме точната среда между желанието за предотвратяване и за принудително постигане. Именно покоят на средата позволява да се случи нещо ново. Който се бори или преследва нещо, никога не постига целта си. Ако при интер­претирането на болестните картини някой получи усещането, че тълкуването е злонамерено или нега­тивно, това усещане е показател за личната оценка, на която даденият човек все още е в плен. Нито думите, нито предметите или събитията, обаче, могат да бъдат сами по себе си добри или лоши, положителни или отрицателни, оценката възниква единствено у оценяващия.

Близко до ума е, че опасността от подобни недо­разумения при нашата тема е голяма, защото в бо­лестните симптоми се проявяват всички онези принципи, които се оценяват крайно негативно от отделния човек или от обществото и затова не мо­гат да се приемат или видят съзнателно. Ще се сблъскваме доста често с темите агресивност и сексуалност например, тъй като в процеса на нагаждане към нормите и ценностните критерии на дадена социална общност тези области бързо и лес­но стават „жертва" на процесите на потискане и са принудени да търсят реализацията си по неведоми пътища. Указанието, че зад определен симптом се крие чиста агресивност, в никакъв случай не е вид обвинение, то цели да помогне на човека да я види и у себе си и да я приеме. На плахия въпрос какви угасни неща биха могли да се случат, ако всеки пос­тъпваше така, е достатъчно да се отговори, че аг­ресивността е налице дори тогава, когато не й об­ръщаме внимание, и чрез акта на съзерцанието тя не става нито по-голяма, нито по-лоша. Докато аг­ресивността (или какъвто и да било друг импулс) се намира в сянката, тя е несъзната и дори само по­ради този факт е опасна.

За да разберете нашето изложение, трябва спокойно да се дистанцирате от всички оценки, с кои­то сте свикнали. Добре е, също така, да замените прекалено аналитичното и разумно мислене със спо­собността за образно, символично и аналогично мис­лене. Езиковите връзки и асоциации ни позволяват много по-бързо да възприемем образа, отколкото едно стерилно заключение. За да придобият види­мост болестните картини са необходими по-скоро свойствата на дясното полукълбо.