Бюлетин съдебна практика по


Бавното и неефективно разследване на нападение срещу жалбоподателката е в нарушение на чл. 8 от Конвенцията (право на личен живот)



Изтегляне 472.24 Kb.
страница3/3
Дата25.07.2016
Размер472.24 Kb.
#5818
ТипРешение
1   2   3

Бавното и неефективно разследване на нападение срещу жалбоподателката е в нарушение на чл. 8 от Конвенцията (право на личен живот).
Решение на Съда по делото Ebcin v. Turkey (no. 19506/05) – виж раздел 2.





  1. СВОБОДА НА ИЗРАЗЯВАНЕ, НА СЪВЕСТТА И РЕЛИГИЯТА, НА СЪБРАНИЯТА И НА СДРУЖАВАНЕ




  • ДЕЛА НА ЕСПЧ СРЕЩУ ДРУГИ ДЪРЖАВИ


Уволнението на възпитателка в протестантска детска градина, членуваща в друга религиозна общност, не е в нарушение на правото й на свобода на религията, тъй като протестантската църква се ползва с автономност и има интерес да поддържа общественото доверие.
Решение на Съда по делото Siebenhaar v. Germany (no. 18136/02)
Фактите: През 1997 г. г-жа Siebenhaar започнала работа като възпитателка в детска градина, поддържана от Баденската протестантска църква. В трудовия договор на жалбоподателката се посочвало, че тя следва да е лоялна към църквата и да не участва в организации, чиято дейност противоречи на протестантските ценности. Скоро след това обаче станало ясно, че жалбоподателката членува в религиозна общност, известна като „Вселенска църква/Братство на човечеството“, и тя била уволнена, считано от 01.01.1999 г. Жалбоподателката оспорила законността на уволнението, но съдилищата отхвърлили иска й, приемайки, че в ролята си на работодател протестантската църква е независима и има право да изисква от служителите си да следват моралните и религиозните й принципи, доколкото това не противоречи на устоите на правовата държава.
Решението: ЕСПЧ подчертава, че жалбоподателката не се оплаква от намеса в правата й от страна на властите, а от това, че държавата не я е защитила от действията на работодателя й, Баденската протестантска църква, която, макар и изпълняваща публични функции, не е субект на държавна власт. Следователно, за да прецени дали е било нарушено правото на жалбоподателката на свобода на религията, Съдът следва да отчете и правата на църквата по чл. 9 и 11 от Конвенцията (свобода на религията и на сдружаването), като се има предвид, че в предишни свои дела той е защитавал автономността на религиозните общности (например Hasan and Chaush v. Bulgaria, no. 30985/96). За да прецени дали държавата е спазила позитивното си задължение да защити правата на жалбоподателката, ЕСПЧ посочва, че съществуват трудови съдилища, компетентни да разгледат оплакванията на жалбоподателката. В случая тези съдилища са произнесли добре обосновани решения, в които подробно са обсъдили интересите и правата на двете страни. Те са отчели особения характер на трудовото правоотношение, в което работодателят е имал интерес да спечели и поддържа общественото доверие. Следователно няма нарушение на правото на жалбоподателката на свобода на религията.
Осъждането на издателя и автора на книга, критикуваща условията в затворите в Турция, представлява неоправдана намеса в правото им на свобода на изразяване.
Решение на Съда по делото Çamyar and Berktaş v. Turkey (no. 41959/02)
Фактите: Първата жалбоподателката, г-жа Elif Çamyar, е собственик на издателство, публикувало книгата на втората жалбоподателката, г-жа Nevin Berktaş, „Килии”. Книгата представлява критичен анализ на пенитенциарната система в Турция. През 2001 г. двете били осъдени за това, че чрез книгата били осъществили пропаганда на забранена военна организация - TIKB (Bolşevik). В мотивите си съдилищата не посочили конкретни пасажи от книгата, които да представляват подтикване към омраза или насилие, а обосновали осъждането на жалбоподателките с критика на книгата като цяло.
Решението: В решението си Съдът прави преглед на спорната книга и отбелязва, че тя представлява комбинация между статии, вдъхновени от реални събития, и личен опит на лица, осъдени за това, че са членували в TIKB (Bolşevik). Разгледана като цяло, тя представлява много сериозна критика на условията в затворите в Турция и съдържа конструктивни препоръки за промяна на положението. Въпреки това е възможно някои читатели да намерят за спорни част от идеите в книгата и да ги свържат с TIKB (Bolşevik). Така например книгата възхвалява борбата на „революционерите” срещу робството, геноцида, фашизма и националната и класовата експлоатация. В тази връзка Съдът отчита тревогата на турските власти, че разпространението на тези идеи може да доведе до сериозни смутове в затворите или в страната изобщо. Въпреки това, макар тонът в някои пасажи от книгата да е враждебен, Съдът смята, че това е по-скоро израз на дълбоко отчаяние и стрес пред лицето на трагични събития в затворите, отколкото призив за насилие. Съдът отчита още, че книгата ще достигне до относително малък кръг читатели, което ограничава в значителна степен потенциалното й влияние върху обществения ред. При тези обстоятелства Съдът намира, че осъждането на жалбоподателките е било в нарушение на чл. 10 от Конвенцията.
Действията на полицията, използвала палки и водни струи, за да разпръсне мирна демонстрация, са непропорционални и в нарушение на правото на свобода на събранията по чл. 11 от Конвенцията.
Решение на Съда по делото Gülizar Tuncer v. Turkey (No. 2) (no. 12903/02) – виж раздел 2.




  1. ЗАБРАНА ЗА ДИСКРИМИНАЦИЯ







  • ДЕЛА НА ЕСПЧ СРЕЩУ ДРУГИ ДЪРЖАВИ


По-благоприятното третиране на жените по отношение условията за придобиване на право на пенсия не представлява непозволена дискриминация
Решение на Съда по делото Andrle v. the Czech Republic (no. 6268/08)
Фактите: Жалбоподателят се развел през 1998 г. и, упражнявайки родителските права, отгледал сам децата си, родени през 1982 и 1985 г. През ноември 2003 г., на 57-годишна възраст, жалбоподателят поискал да му бъде отпусната пенсия. Властите отказали, тъй като не бил навършил възрастта за пенсиониране. Съгласно приложимия закон от 1964 г. необходимата за пенсиониране възраст при мъжете, за разлика от тази при жените, не можела да се намалява според броя на отгледаните деца.
Решението: Позовавайки се на чл. 14 (забрана на дискриминацията) във връзка с чл. 1 от Протокол 1 (право на собственост), жалбоподателят се оплаква от пенсионната система, според която жените и мъжете, отглеждащи децата си, придобиват право на пенсия след навършването на различна възраст. Той се оплаква, че му е била отказана пенсия след като достигнал възраст, на която на жена в неговото положение би имала право да се пенсионира.
Съдът намира, че намаляването на възрастта на жените за пенсия има своето основание в специфичните исторически особености и отразява реалността на социалистическа Чехословакия. Тази мярка преследва „легитимната цел” да компенсира неравенството и трудностите, породени в резултат на очакванията жените в семейния модел от онова време (който съществува и днес) да работят на пълно работно време и да се грижат за децата и домакинството. Сега в Чехия ролята на двата пола вече се възприема по друг начин и страната прогресивно променя пенсионната си система, така че да отразява социалните и демографските промени. Тази промяна обаче е постепенна и правителството не може да бъде критикувано за това, че все още не е изравнило напълно възрастта за пенсиониране. Реформата следва да съобрази демографските промени, застаряването на населението, миграцията. Съдът подчертава, че националните власти са в по-добро положение при преценката на комплексни въпроси, свързани с икономическата и социалната политика, което зависи от разнообразни национални променливи и от директното познаване на конкретното общество. Ето защо Съдът е намерил, че подходът на Чехия в пенсионната система е разумно и обективно оправдан и ще продължава да е такъв докато социалните и икономическите промени в страната не отстранят необходимостта от по-различното третиране на жените.



  1. ПРАВО НА СОБСТВЕНОСТ


  • ДЕЛА НА ЕСПЧ СРЕЩУ БЪЛГАРИЯ


Съдът намира нарушение на чл. 1 от Протокол 1 по жалба, сходна на делото Velikovi and Others v. Bulgaria (nos. 43278/98 et al.).
Решение на Съда по делото Manova and оthers v. Bulgaria (no. 32626/06)
Фактите: Тримата жалбоподатели са били съсобственици на апартамент, закупен от община София след национализацията му по време на комунистическия режим. На 26.01.2006 г. с окончателно решение на ВКС апартаментът бил върнат на предишните собственици на основание чл. 7 от Закона за възстановяване на собствеността върху одържавени недвижими имоти (ЗВСОНИ). Съдилищата постановили, че договорът, с който жалбоподателите са придобили апартамента, е нижожен, понеже решението да се продаде апартамента не било одобрено от министъра на финансите, каквото било изискването, а от друго длъжностно лице. На 19.04.2006 г. жалбоподателите поискали да получат компенсаторни записи, но това било отказано, понеже не били спазили двумесечния срок от окончателното решение по чл. 7 от ЗВСОНИ.
Решението: Съдът констатира, че първата жалбоподателка, г-жа Манова, е подала жалбата си през 2006 г., а останалите жалбоподатели са се присъединили през 2008 г. В случая обаче 6-месечният срок по чл. 35, § 1 от Конвенцията е започнал да тече на 26.03.2006 г., когато е изтекъл 2-месечният срок за жалбоподателите да поискат компенсаторни записи (Kayriakovi v. Bulgaria, no. 30945/04, Yonkov v. Bulgaria, no. 17241/06). С това въпросът относно възможната компенсация от държавата е приключил, тъй като жалбоподателите не са имали никакъв шанс просроченото им искане за бонове да бъде удовлетворено, предвид константната практика на съдилищата в този смисъл. Следователно оплакванията на втория и третия жалбоподател, подадени след изтичане на 6-месечния срок, са недопустими.
По съществото на спора, относно оплакванията на г-жа Манова, Съдът отчита, че недостатъкът, заради който е било отнето жилището й, се е дължал на поведението на властите. Следователно, за да бъдат спазени изискванията на чл. 1 от Протокол 1, г-жа Манова е трябвало да получи адекватно обезщетение. По това време обаче (преди да се въведе възможността стойността на компенсаторните записи да са заплаща от държавата) съществуващите правила не са гарантирали по никакъв начин, че заинтересованите лица ще получат адекватно обезщетение. Затова жалбоподателката не е имала възможност да получи такова обезщетение и властите не са постигнали справедлив баланс между нейните права и обществения интерес. Съдът намира нарушение на чл. 1 от Протокол 1 и присъжда на г-жа Манова 45 000 евро за имуществени и неимуществени вреди и 2000 евро за разноски.




9. ДРУГИ ПРАВА




  • ДЕЛА НА ЕСПЧ СРЕЩУ БЪЛГАРИЯ


Забраната за напускане на страната, наложена на подсъдим, и формалният контрол на съда при преценката на нейната необходимост водят до нарушение на правото на свободно придвижване, гарантирано от чл. 2 на Протокол 4.
Решение на Съда по делото Pfeifer v. Bulgaria (no. 24733/04)
Фактите: През 1998 г. българският гражданин г-н Пфайфер бил екстрадиран от Германия в България за целите на наказателно производство срещу него по обвинение в предумишлено убийство. На следващата година му била наложена забрана да напуска страната. В периода 2001-2003 г. той неколкократно искал от прокуратурата и съдилищата да му позволят да пътува до Германия, за да посети семейството си, което се намирало в тежко финансово състояние, но това било отказвано, като властите изтъквали тежестта на повдигнатите обвинения и вероятното наказание и риска той да се укрие. Едва през август 2003 г. съдът намерил, че вече не било оправдано да се отказва на жалбоподателя да пътува и разрешил пътуване. След завръщането на г н Пфайфер от Германия последвали нови искания за разрешение за пътуване и нови откази на властите. През 2004 г. отново му разрешили да пътува, а през 2006 г. съдът напълно вдигнал забраната, тъй като оправдал жалбоподателя, който заминал за Германия и започнал работа в местна компания. Тъй като оправдателната присъда била протестирана, през 2007 г. съдът намерил жалбоподателя за виновен и отново постановил забрана за пътуване, без да се мотивира. През 2008 г. съдът окончателно отменил забраната. На 23.12.2008 г. г-н Пфайфер бил признат за виновен и осъден на 10 години лишаване от свобода. Към настоящия момент той е в Германия, където води дела срещу искане за екстрадиция в България за изпълнение на присъдата.
Решението: Според ЕСПЧ забраната за пътуване е била в съответствие със закона и е преследвала легитимна цел. Въпреки че в началото налагането й би могло да се приеме за основателно, като се има предвид, че след извършване на престъплението жалбоподателят заминал за Германия, където приел името на съпругата си, и властите са имали основание да предполагат, че той може да се опита да се укрие, впоследствие съдилищата са разгледали формално исканията на жалбоподателя да му разрешат да пътува и са се позовавали на едни и същи аргументи, като не са отчели важни обстоятелства като семейния статус на жалбоподателя, примерното му поведение и изтеклия дълъг период от време. Като не са провели цялостен анализ, съдилищата не са спазили стандарта, развит от ЕСПЧ по делото Riener v. Bulgaria (no. 46343/99). Затова мярката срещу жалбоподателя не е била „необходима в едно демократично общество“ и е налице нарушение на правото на свободно придвижване по чл. 2 от Протокол 4.
По оплакването на жалбоподателя по чл. 13 от Конвенцията Съдът разглежда поотделно достъпните средства по отменения НПК от 1974 г. и по НПК от 2005 г. През периода 2001-2006 г., при действието на стария НПК, жалбоподателят не е можел да иска пълно вдигане на забраната, а само разрешение да пътува по конкретен повод. С оглед формалния подход на съдилищата, обсъден по-горе, Съдът е на мнение, че това средство не е ефективно. Следователно за този период има нарушение на чл. 13. Жалбоподателят обаче е разполагал с ефективно средство за периода след 2006 г., тъй като е имал на разположение и успешно е използвал въведената в чл. 68 от новия НПК възможност да иска пълно вдигане на забраната.
За всички нарушения България е осъдена за плати на г-н Пфайфер 5000 евро обезщетение за неимуществени вреди и 2086 евро за разноски.
Отнемането на международен паспорт на основание осъждането на жалбоподателя, без да се преценят индивидуалните обстоятелства, е в нарушение на чл. 2 от Протокол 4 (свобода на придвижване).
Решение на Съда по делото Nalbantski v. Bulgaria (no. 30943/04)
Фактите: Жалбоподателят, г-н Налбантски, бил обвинен в извършването на кражба в периода 1989-1991 г. През 1991 г. Върховният съд отменил присъдата и върнал делото на прокуратурата за допълнително разследване. През 1994 г. влязла в сила разпоредбата на чл. 147, ал. 3 от НПК (отм.), по силата на която лицата, обвинени в престъпление, наказуемо с повече от 3 години лишаване от свобода, нямали право да напускат страната. Разпоредбата била отменена през 2000 г. На 06.06.2001 г. по искане на прокуратурата на жалбоподателя било отново забранено да напуска България и той бил приканен да предаде международния си паспорт на основание чл. 75, ал. 3 от Закона за българските документи за самоличност. Жалбоподателят не обжалвал по съдебен ред. На 20.03.2002 г. той бил признат за виновен от Варненския военен съд, който го осъдил условно на 2 години лишаване от свобода. Присъдата влязла в сила на 23.02.2004 г. На 13.10.2004 г. шуменското териториално поделение на МВР решило да изземе международния паспорт на жалбоподателя на основание чл. 76, ал. 2 от Закона за българските лични документи, докато той не бъде реалибитиран. Жалбоподателят не обжалвал решението по съдебен ред.
Решението: Жалбоподателят се е оплаква по чл. 2 от Протокол 4 (свобода на придвижване), че му е наложена забрана за пътува извън страната. Съдът констатира, че на жалбоподателя са били наложени три забрани на различни правни основания, които следва да бъдат разгледани отделно. Първата забрана произтичала директно от чл. 147, ал. 3 от НПК. Тази разпоредба била отменена, считано от 01.01.2000 г., т.е. след тази дата на жалбоподателят не било забранено да напусне страната. Следователно, що се отнася до този период, оплакването, повдигнато на 30.07.2004 г., е недопустимо поради неспазване на 6-месечния срок по чл. 35, § 1 от Конвенцията.
Втората забрана била наложена от властите на 06.06.2001 г. на основание чл. 153а, ал. 1 от НПК от 1974 г. (възможност прокурорът да забрани на обвиняем за умишлено престъпление, наказуемо с лишаване от свобода, да напусне страната) и останала в сила до влизането в сила на присъдата срещу жалбоподателя на 23.02.2004 г. Жалбоподателят не е можел да оспорва забраната, но е можел да поиска да му бъде разрешено да пътува. Той не се възползвал от тази възможност, поради което Съдът отхвърля оплакването за този период като недопустимо поради неизчерпване на вътрешноправните средства.
Жалбоподателят е можел да оспори по съдебен ред забраната, наложена на 13.10.2004 г., но Съдът преценява, че това средство не е имало разумен шанс за успех, тъй като според почти константната практика на Върховния административен съд по чл. 76, ал. 2 от Закона за българските лични документи съдилищата са длъжни да проверяват само дали има осъждане и реабилитация, не и дали мярката е била необходима. Поради това оплакването, касаещо третия период, е допустимо. По съществото на тази част от оплакването Съдът отчита, че властите са взели предвид единствено осъждането на жалбоподателя и факта, че той не е бил реабилитиран, без да изтъкнат каквито и да било други причини за отнемането на паспорта му и без да преценят конкретните обстоятелства. Поради това те не са извършили необходимата преценка на пропорционалността на ограничаването на правото на жалбоподателя да пътува. Затова Съдът преценява, че е извършено нарушение на чл. 2 от Протокол 4.

Жалбоподателят се е оплаква още, че воденото срещу него наказателно производство е било прекалено дълго. Периодът, който следва да се вземе предвид (от влизането в сила на Конвенцията за България през септември 1992 г.), е 11 години и половина, като между 1991 и 2001 г. не са извършвани следствени действия. Затова Съдът намира нарушение на чл. 6, § 1 и на чл. 13 от Конвенцията.


Съдът присъжда на жалбоподателя 6500 евро за неимуществени вреди и 1565 евро за разноски.


  • ДЕЛА НА ЕСПЧ СРЕЩУ ДРУГИ ДЪРЖАВИ


Забраната за пътуване извън страната на бивш военен на основание, че му е била известна секретна информация, е в нарушение на чл. 2 от Протокол 4 (право на свободно придвижване).
Решение на Съда по делото Soltysyak v. Russia (no. 4663/05)
Фактите: От 1983 г. до 2004 г. жалбоподателят служел в армията (съветската и впоследствие руската) и живеел на космодрума в Байконур, който е под съвместната юрисдикция на Русия и Казахстан. Като военен той имал достъп до информация, касаеща тестово изстрелване на ракетите, параметри и резултати от тестовете, която била класифицирана с най-високия гриф на секретност. След пенсионирането си от руската армия през 2004 г. жалбоподателят поискал да му бъде издаден паспорт, с който да може да пътува извън Казахстан. През май 2005 г. властите му отказали с мотива, че през декември 2003 г. е имал достъп до класифицирана информация. Съгласно трудовия договор на жалбоподателя и при условията на Закона за държавната тайна властите можели да му наложат петгодишно ограничение на правото на пътуване в чужбина. Така жалбоподателят можел да напусне страната най-рано през декември 2008 г. Жалбоподателят поддържа, че паспортът му е бил нужен, за да посети брат си и болния си баща в Киев, гроба на майка си в Украйна и леля си и чичо си в Рига, Латвия.
Решението: Съдът отбелязва, че макар г н Soltysyak да може да пресича руско-украинската и руско-казахстанската граница с личната си карта, той е имал нужда от паспорт, за да пътува до която и да е друга страна в света. Следователно има намеса в правото му на свободно придвижване. Намесата има законово основание и преследва легитимната цел да защити националната сигурност. Съдът обаче отбелязва, че правителството не е доказало как това бланкетно ограничение на правото на г-н Soltysyak да пътува в чужбина реално е било в интерес на националната сигурност. Съдът напомня, че секретната информация, с която той е разполагал, е можело да бъде предадена по много начини, които не налагат излизането на жалбоподателя от страната, нито дори личен контакт с него. Твърдението на правителството, че докато е в чужбина той е можел да бъде отвлечен от чужди тайни служби или от терористични организации, е просто едно предположение и не е правена оценка за рисковете в конкретния случай. На тези основания Съдът намира, че забраната г-н Soltysyak да пътува в чужбина от май 2004 г. (когато се е пенсионирал) до декември 2008 г. е била непропорционална на целта за защита на националната сигурност и следователно не е била „необходима в едно демократично общество“.






Фондация „Български адвокати за правата на човека“
Гр. София 1000

Ул. „Гурко” № 3, вх. А, ет. 4

Тел.: 02/980 39 67

Тел./Факс: 02/980 66 33
e-mail: hrlawyer@blhr.org

www.blhr.org

Редактор на броя Даниела Ботева. За изготвянето допринесоха адв. София Разбойникова, Милена Ванкова и Габриела Горанова. Е-mail за връзка: hrlawyer@blhr.org

© Всички права запазени

Настоящата публикация е осъществена с подкрепата на Институт „Отворено общество“ – София. Изложените в нея мнения и позиции принадлежат единствено на авторите на този материал. Те по никакъв начин не могат да се приемат за израз на мнения и позиции на Институт „Отворено общество“ – София.








Изтегляне 472.24 Kb.

Сподели с приятели:
1   2   3



©obuch.info 2024
отнасят до администрацията
    Начална страница
Автореферат
Анализ
Бизнес-план
Биография
Глава
Диплом
Доклад
Задача
Закон
Занятие
Заседание