Бюлетин съдебна практика по
Изтегляне 0.58 Mb.
|
- Навигация на страницата:
- ПРАВО НА ЗАЧИТАНЕ НА ЛИЧНИЯ И СЕМЕЕН ЖИВОТ, НА ДОМА И КОРЕСПОНДЕНЦИЯТА
- Поради това оплакването за непропорционална намеса в правото на семеен живот е явно необосновано.
- ДЕЛА НА ЕСПЧ СРЕЩУ ДРУГИ ДЪРЖАВИ
- ПРАВО НА СОБСТВЕНОСТ ДЕЛА НА ЕСПЧ СРЕЩУ БЪЛГАРИЯ
Пледирането на подсъдимия и неговия адвокат от банка, разположена по-ниско от банката, на която пледира прокурора, не нарушава принципа на равенството на страните в процеса. Решение на Съда по делото Dirioz v. Turkey (no. 38560/04) Делото касае оплакването на жалбоподателя, че той като подсъдим, заедно с неговия адвокат, е трябвало да пледират, по силата на правилата на националния закон, от банка, която е разположена по-ниско от банката, на която пледира прокурорът, което според него нарушавало принципа на равенството на страните в процеса. ЕСПЧ не намира това положение, макар и да дава физическо предимство на прокуратурата, да поставя в по-неблагоприятно положение защитата в процеса. Съдът още намира, че жалбоподателят по недвусмисел начин се е отказал от правото си на адвокат при първоначалния му арест, като е отбелязал в полицейския доклад чрез изрично зачеркване в полето, че не желае адвокат. Жалбоподателят по-късно е поискал и се е ползвал от адвокатска защита в процеса.
Когато заповед за експулсипане на чужденец се основава на вътрешнослужебен класифициран документ и не са посочени някакви фактически основания и други доказателства, а българският съд е подходил формално и е предоставил на административния орган пълна и неконтролирана дискреция без мотиви въз основа на вътрешнослужебни „доказателства”, то не са налице гаранции срещу произвол и следователно намесата в правото на семеен живот не е в съответствие със закона. Решение на Съда по делото Madah and others v. Bulgaria (no. 45237/08) Фактите: Жалбоподателите са г-н Мадах – ирански гражданин със статут на постоянно пребиваващ чужденец у нас от 2001 г., както и приятелката му и синът им, роден през 2006 г. – български граждани. В края на 2005 г. била издадена заповед за експулсирането на г-н Мадах, придружена със забрана за влизане в страната за десет години, тъй като жалбоподателят представлявал заплаха за националната сигурност, но не били посочени някакви фактически основания за това. Административният съд отхвърлил жалбата на г-н Мадах срещу мярката, като посочил, че съществува вътрешнослужебен документ, който съдържа класифицирана информация за жалбоподателя и въз основа на който е издадена заповедта за експулсиране (жалбоподателят имал възможност да види документа по време на производството). Този документ бил официално свидетелство, че г-н Мадах е намесен в трафик на наркотици с цел финансиране на кюрдска сепаратистка организация и следователно е наложително задържането му с цел експулсирането му, както и че съдът е обвързан от този документ. През 2008 г. ВАС потвърдил решението на първоинстанционния съд, като възприел изцяло неговите заключения, без да прави преценка на доказателствения материал. Според върховния съд заповедта била законосъобразна и съобразена с въпросния вътрешнослужебен документ. Освен това тя не противоречала на разпоредбите на Конвенцията, защото правата на г-н Мадах били ограничени в съответствие със закона и с оглед защита на обществения интерес. Заповедта била връчена на жалбоподателя на 21.02.2006 г. На същата дата била издадена заповед и за неговото задържане с цел експулсирането му. Той бил задържан в център за чужденци, където останал до освобождаването му през октомври 2006 г. Г-н Мадах подал жалба срещу заповедта за задържането си и междувременно поискал спиране на нейното изпълнение. С определение от 16.10.2006 г. административен съд уважил искането на г-н Мадах за спиране изпълнението и го освободил, тъй като преценил, че властите не са посочили доказателства, които да обосновават необходимостта от налагане на обжалваната мярка. Съдът обърнал внимание на продължителността на задържането от 8 месеца, както и на семейното положение на жалбоподателя. Това определение не било обжалвано и влязло в сила, а г-н Мадах бил освободен на 28.10.2006 г. С окончателно решение от 23.02.2009 г. ВАС прекратил производството по обжалване на заповедта за настаняване в центъра за чужденци, като решил, че тя е обусловена от заповедта за експулсиране и следователно не подлежи на самостоятелен съдебен контрол. Пред ЕСПЧ жалбоподателите твърдят нарушение на правото им на семеен живот, защитавано от чл. 8 на Конвенцията и на чл. 13 във връзка с него. Първият жалбоподател – г-н Мадах, освен това се оплаква за нарушение на чл. 3 във връзка с чл. 13 на Конвенцията, както и на чл. 5, §§ 1 и 4 и чл. 6, § 1 на Конвенцията. Решението: Съдът намира, че ако заповедта за експулсиране беше изпълнена, тя би довела до нарушаване на чл. 8 на Конвенцията, тъй като намесата в семейния живот на жалбоподателите не би била в съответствие със закона, каквото е изискването на чл. 8, § 2 на Конвенцията. За да стигне до този извод, Съдът изследва дали намесата в семейния живот е оправдана и попада в обхвата на параграф 2 от чл. 8, т.е. дали тя съответства на закона, преследва легитимна цел и е необходима в едно демократично общество. ЕСПЧ намира обстоятелствата по настоящия случай за много сходни с тези по друго дело срещу България – М. and others, по което е установено, че заповед за експулсиране на основание защита на националната сигурност не съответства на стандартите на Конвенцията за законност, тъй като относимото право и проведената процедура не са осигурили минималната степен на защита срещу произвол, а съдилищата дават прекалено голяма дискреция на властите да удостоверяват кой представлява опасност за националната сигурност, базирайки се на общи заключения. По подобен начин в делото C.G. and others v. Bulgaria Съдът е намерил, че вътрешните съдилища са допуснали изпълнителната власт да използва концепцията за защита на националната сигурност отвъд естественото й значение и не са обсъдили въпроса дали властите са могли да посочат конкретни обстоятелства, които водят до извода, че жалбоподателят е заплаха за националната сигурност. Според ЕСПЧ и в настоящия случай българският съд е подходил формално и е предоставил на административния орган пълна и неконтролирана дискреция без мотиви въз основа на вътрешнослужебни „доказателства” да преценява, че чужденец представлява заплаха за сигурността на страната и трябва да бъде депортиран. Подобни „доказателства” се основават на класифицирана информация, а в заповедта не са били посочени някакви фактически основания и други доказателства. Заповедта за експулсиране е била базирана на декларативни изявления във вътрешнослужебен документ на Национална служба „Сигурност”, който дори не е бил представен на ЕСПЧ, а и националният съд се е счел за обвързан от декларативните изявления на административните власти. Затова според Съда жалбоподателят не е имал минимална защита срещу произвол, каквато е необходима според концепцията за законност и това представлява нарушение на изискването за съответствие със закона. С оглед на тази констатация, ЕСПЧ не намира за необходимо да изследва и наличието на легитимна цел и пропорционалност при налагане на мярката и установява нарушение на чл. 8 от Конвенцията. Съдът установява нарушение и на чл. 13, като посочва редица решения срещу България в този смисъл (напр. Raza; M and others; C.G. and others), в които вече е заключил, че процедурата за съдебен контрол на заповед за експулсиране по съображения за защита на националната сигурност не е ефективна в две насоки – не е налице задълбочен анализ на твърденията на административния орган, както и не се прави преценка дали е налице належаща обществена нужда от налагане на мярката и дали тя е пропорционална на преследвана легитимна цел. ЕСПЧ обявява за явно необосновани оплакванията на жалбоподателя по чл. 3 и чл. 13 на Конвенцията – според него няма основания да се смята, че жалбоподателят би бил изложен на риск от нечовешко третиране в нарушение на разпоредбата на чл. 3 при евентуално експулсиране в Иран, тъй като неговите изявления в това отношение са твърде общи и недоказани, а и той не се е оплакал преди това на българските власти относно този свой страх. Следователно няма и защитимо оплакване за нарушение на Конвенцията, което да изисква наличие на средство за защита по чл. 13. Съдът обявява за явно необосновани и останалите оплаквания във връзка с чл. 5, §§ 1 и 4 и чл. 6, § 1 на Конвенцията. Наред с това, ЕСПЧ посочва във връзка с чл. 46 от Конвенцията (задължителна сила и изпълнение на решенията на ЕСПЧ) необходимостта от въвеждане на генерални мерки с оглед избягване на бъдещи подобни нарушения. Такива следва да са законодателни промени и промяна в практиката, които да позволят ефективен съдебен контрол на фактическите основания и мотиви за заповедта за експулсиране на чужденец дори при съображения за защита на националната сигурност. Съдът, който разглежда обжалваната мярка, трябва да изследва наличието на баланс между преследваната легитимна цел и засягането на основни права на човека. ЕСПЧ присъжда 2000 евро за разноски по делото, като намира, че установяване на нарушения на чл. 8 и на чл. 13 представляват достатъчно обезщетение по смисъла на чл. 41 на Конвенцията. Заповедта за принудително отвеждане на жалбоподателя до границата не е направила невъзможно осъществяването на семейния живот на него и втората жалбоподателка на територията на България, нито е причинила тяхната продължителна раздяла. Поради това оплакването за непропорционална намеса в правото на семеен живот е явно необосновано. Решение на Съда по делото Rahmani and Dineva v. Bulgaria (20116/08) – виж раздел 3
Отварянето от служители на администрацията на затвора на две от писмата до жалбоподателя от Европейския съд по правата на човека представлява нарушение на правото на неприкосновеност на кореспонденцията. Решение на Голямото отделение на Съда по делото Idalov v. Russia (no. 5826/03) – виж раздел 3 Решение на църковните власти да не подновят договора за преподаване на религия в училище на женен свещник, член на движение, подкрепящо незадължителността на безбрачието, попада в сферата на религиозната свобода на църквата. Решение на Съда по делото Fernández Martínez v. Spain (no. 56030/07) Фактите: Жалбоподателят, г-н José Antonio Fernández Martínez, е католически свещеник от 1961 г. През 1984 г. той поискал от Ватикана да го освободи от изискването за безбрачие. През 1985 г. той сключил брак в гражданска церемония. Г-н Martínez преподавал католическа религия и морал в държавно училище, като договорът му се подновявал всяка година от епископа на Картагенския диоцез. През 1996 г. в медиите излязла информация, че г-н Martínez членува в движението за незадължителност на безбрачието, бил е ректор на семинар, посветен на темата, като били публикувани и снимки на него и семейството му от присъствие на среща на членове на движението. Статията съдържала коментари на други членове, призоваващи въвеждането на незадължителността на безбрачието по отношение на католическите свещеници. През 1997 г. властите във Ватикана предоставили на г-н Martínez разрешение за освобождаване от безбрачие, уточнявайки, че никой, получил такова разрешение, не може да преподава католиеска религия в държавни институции, освен ако местният епископ не реши друго по своя преценка и при положение, че не се стигне до скандали. Г-н Martínez бил уведомен от епископа, че за учебната година 1997/98 не може повече да преподава. Той обжалвал това решение пред съд, който намерил, че жалбоподателят е бил дискриминиран на основание на гражданския му статус и членството му в движението и наредил възстановяването му на работа. Върховният съд обаче отменил това решение, като разгледал въпроса за връзката на доверие между учител и епископ и подчертал правото на дискреция, която епископът има, за да гарантира изпълнението на задълженията на преподавателите в позицията на жалбоподателя и да се увери, че тяхното лично положение няма да е източник на скандали. Той отбелязал, че ограниченията, наложени на правата на жалбоподателя, следва да се считат за пропорционални на преследваната цел, а именно избягване на скандала. Конституционният съд от своя страна също се произнесъл по искане на жалбоподателя, като подчертал специалната роля на учителите по религиозно образование и приел, че причините да не се поднови договора му са били чисто религиозни, както и че е разумно да се вземат предвид в такива случаи религиозните вярвания на преподавателите. Решението: ЕСПЧ отбелязва, че въпросът по настоящото дело касае на чии права следва да се даде приоритет – на правата на жалбоподателя по чл. 8 (право на личен живот) или правата на църквата по чл. 9 (свобода на религията) да не поднови договора на преподавателя по религия. Съгласно испанското законодателство автономията на религиозните общности е свързана с принципа на религиозния неутралитет на държавата, който пречи на държавата да изразява позиции относно безбрачието на свещениците или относно скандали в църквата. Задължението за неутралитет не е неограничено – така например, допустимо е да има съдебен контрол над решенията на епископите относно професионалните изисквания към кандидатите или за това дали се зачитат основните права и свободи. Въпреки че определянето на религиозните или морални критерии, които служат за основание да не се поднови договора на жалбоподателя, е от изключителен прерогатив на религиозните власти, съдилищата могат да осъществят баланс между различните права, които са в конфликт, както и да изследват дали решението да не се поднови договора е било основано на мотив, различен от строго религиозните мотиви, тъй като само религиозните основания са тези, които са защитени от принципа за религиозна свобода. Съдът отбелязва, че г-н Martínez е имал възможност да обжалва решението на епископа пред съд, както и че самото разрешение от властите във Ватикана изрично е посочвало, че не може да се преподава религия и морал в държавните училища. Съдът отчита, че основанията, на които г-н Martínez не е получил подновяване на договора, са били от строго религиозен характер и така принципите за религиозната свобода и неутралитета възпират Съда да извършва допълнителна преценка на необходимостта и пропорционалността на решението да не се поднови въпросния договор. Решението на църковните власти да не подновят договора попада в обсега на това как те осъществяват задълженията си в рамките на религиозната си автономия. Освен това би било неразумно да не се вземат предвид религиозните вярвания и разбирания на кандидатите за преподаватели по религиозно образование и да не се има предвид тяхната лоялност към църквата, с цел опазване на религиозните свободи на дадена религиозна общност. Също така следва да се отчита, че г-н Martínez публично е изявявал своите позиции относно безбрачието на свещениците, както и че става въпрос за пост на учител, който преподава на деца, все още узвими и влияещи се от мнението на другите. Съдът заключава, че държавата е останала в рамките на своята свобода на преценка и че националните съдилища са постигнали справедлив баланс между конкуриращите се частни интереси, поради което Съдът намира, че не е налице нарушение на чл. 8.
Българските власти не са действали с дължимата грижа по стандартите на чл. 1 от Първия протокол към Конвенцията при реституция на земеделски земи, чиято прекомерна продължителност е довела до състояние на правна несигурност и е нарушила баланса между правата на жалбоподателите и изискванията на обществения интерес. Решение на Съда по делото Vasilev and Doycheva v. Bulgaria (no 14966/04) Фактите: С влизане в сила на ЗСПЗЗ жалбоподателите предприели през ноември 1992 г. процедура по реституция на земеделски земи в с. Остров, Оряхово относно два парцела, които принадлежали на техния дядо преди да бъдат включени в местната земеделска кооперация. С решение от 27.10.1997 г. поземлената комисия постановила, че жалбоподателите имат право да им се възстановят имотите в съществуващи или възстановими стари реални граници, като в случая следва да се приложи процедурата по параграф 4 и следващите на преходните и заключителни разпоредби на ЗСПЗЗ, тъй като земите били предоставени на трети лица за ползване. Областният управител на гр. Враца назначил работна група през 2000 г., която да направи оценка как да се приложи процедурата по § 4 и сл. на ЗСПЗЗ и впоследствие да бъдат възстановени имотите на наследниците на предишните собственици, както и да бъдат удовлетворени ползвателите на същите земи. Експертите представили заключение по-късно през 2000 г. относно това как да се осъществи реституцията. По информация на Правителството от 2009 г. предстои процедура по изготвянето на плана за земеразделяне и жалбоподателите предстои да бъдат поканени за уточняване на границите на имотите. Междувременно през 1999 г. жалбоподателите завели ревандикационен иск срещу трети лица, които според тях незаконно владели земите им. След като първите две съдебни инстанции уважили иска им, ВКС с решение от 28.01.2004 г. обявил иска за недопустим, като посочил, че и двете страни по делото са представили решения на поземлената комисия, които им предоставят право на възстановяването на процесния имот. Към момента на постановяване на решението на ВКС планът за земеразделяне все още не бил изготвен, като съдът посочил, че и към двете представени решения не са приложени скици, които да сочат ясно границите на имотите. Така ВКС прекратил производството и се произнесъл, че реституционният процес все още не е приключил, процесните земи не били индивидуализирани по граници и при липсата на идентифицируемо недвижимо имущество жалбоподателите не могат да претендират, че са титуляри на правото на собственост. Жалбоподателите се позовават на чл. 1 от Протокол № 1 (защита на правото на собственост), като се оплакват, че не са могли да се възползват от правото си на реституция заради мудността на националните власти по осъществяването на различни формалности по процедурата за реституция. Те се позовават още и на чл. 13 (право на ефективни средства) заради липсата на ефективно средство за защита на правото им на мирно ползване на собствеността. Решението: Съдът отбелязва, че когато държавата е възприела в правната си система принципа за реституция на имущество, несигурността, която може да произтича от прилагането на този принцип – свързана със закона или с приложимата от властите процедура – може да доведе до незачитане от държавата на нейното задължение да осигури ефективното упражняване на правото на собственост по чл. 1 на Протокол 1 на Конвенцията, когато тази несигурност е продължителна във времето и когато липсва предприемане на навременни и адекватни мерки. Съдът намира, че жалбоподателите имат «легитимно очакване» да упражнят правото си на реституция (под формата на земи или парично обезщетение), като посочва наличието на тяхното признато право на възстановяване на земите от страна на поземлената комисия, както и изводите на работната група, че могат да се удовлетворят претенциите и на собствениците, и на ползвателите, тъй като земята в землището на Остров е достатъчна. Въпреки това обаче жалбоподателите не са получили своите земи заради липсата на ясно очертани граници на имотите, като не са получили и обезщетение. Следователно е налице намеса в мирното ползване на техните притежания. Съдът отбелязва, че осем години след решението на поземлената комисия планът за земеразделяне още не бил изготвен и това забавяне не се дължи на поведението на жалбоподателите, които са предприели всички необходими мерки. Властите не са успели да обяснят това забавяне, още повече, че те са имали на разположение необходимата информация и данни, за да се довърши плана за земеразделяне още през 2000 г. Липсата на индивидуализиращи граници е довела до състояние на правна несигурност и противоречива позиция на съда относно признаването на жалбоподателите на „реално” право на собственост. Това положение е резрешено от ВКС, който в крайна сметка прекратява производството, като установява, че собствеността на жалбоподателите не е материализирана във валиден титул и съдът не може да се произнесе. С оглед на това ЕСПЧ заключва, че българските власти не са действали с дължимата грижа съгласно стандартите на чл. 1 от Първия протокол към Конвенцията и установява, че голямата продължителност на реституционния процес е нарушила баланса между правата на жалбоподателите и изискванията на обществения интерес. Във връзка с това нарушение Съдът намира нарушение и на чл. 13 от Конвенцията, като отбелязва, че Правителството не е представило доказателства, че разпоредбите на чл. 256 и чл. 257 на АПК (защита срещу неоснователни бездействия на администрацията), даващи възможност за определяне на срок за осъществяване на някаква административна процедура, са приложими и ефективни относно реституция на земеделска земя, още повече, че те са влезли в сила през март 2007 г., когато реституционният процес на жалбоподателите вече е бил достатъчно продължителен. Не същестува по националното право и възможност да се иска по-бързото осъществяване на процедурата по изработване на план за земеразделяне. Понеже иск по чл. 1 на ЗОДОВ също не представлява такова средство, в случая е налице нарушение на чл. 13 на Конвенцията. Съдът отхвърля като явно необосновано оплакването по чл. 6, § 1, с което жалбоподателите твърдят, че като обявил ревандикационния иск за недопустим, ВКС нарушил правото им на справедлив процес. Националните съдилища на три инстанции са разгледали в детайлно мотивирани решения основния по това дело въпрос, а именно правото на собственост на жалбоподателите над процесните земи. В тази връзка заключенията на ЕСПЧ са, че те не са били лишени от достъп до съд и тяхното гражданско право е било предмет на ефективно разглеждане от съд. Съдът предлага приемането на генерални мерки по чл. 46 (задължителна сила и изпълнение на решенията на ЕСПЧ) с оглед недопускане на подобни нарушения, като посочва аналогични дела срещу България – напр. Любомир Попов срещу България и Найденов срещу България, както и редица висящи жалби с подобни оплаквания. ЕСПЧ препоръчва във вътрешното право да се въведат ясни срокове за приемане и изпълнение на решенията на административните органи с цел приключване на реституционните процедури относно земеделски земи, както и средство за ефективно обезщетение при неспазване на тези срокове. Що се отнася до индивидуалните мерки, Съдът посочва, че главната пречка пред реализиране правото на реституция на жалбоподателите е мудността, с която властите са подходили спрямо някои административни елементи и особено изготвянето на план за земеразделяне, като в този смисъл най-подходящата индивидуална мярка е процедурата по реституция да бъде доведена до край без допълнително забавяне. За намерените нарушения ЕСПЧ присъжда обезщетение на жалбоподателите от 3000 евро, както и 650 евро за разноски. Съдът обявява за недопустима жалба с оплаквания за нарушение на правото на собственост като пряка последица от бездействието на властите да предприемат мерки за превенция и справяне с природни бедствия. Решение по допустимостта на Съда по делото Hadzhiyska v. Bulgaria (20701/09) Фактите: Жалбоподателката живее в с. Лесичево край брега на река Тополница. През август 2006 г. следствие на проливни дъждове и покачване нивото на водата дигите на реката се спукали и от наводнението имотът на г-жа Хаджийска сериозно пострадал - водата разрушила ограда, навес, лятна кухня, отнесла редица мебели, зимнина и други вещи. От влагата била засегната и избата. Жалбоподателката завела иск за вреди по ЗОДОВ срещу Министерство на околната среда и водите и областния управител на гр. Пазарджик, като твърдяла, че речното корито не било почистено от трупи от страна на властите и че не съществувала система за ранно предупреждение при наводнения. Административният съд отхвърлил иска като недопустим с мотиви, че твърдяното бездействие на властите не представлява административна дейност по смисъла на АПК и ЗОДОВ. Според съда между жалбоподателката и ответниците не били налице властнически взаимоотношения по повод на наводнението и те не подлежат на регулиране от административното право. ВАС потвърдил това решение. Пред ЕСПЧ г-жа Хаджийска се оплаква за нарушение на правото по чл. 1 от Първия протокол към Конвенцията, тъй като вредите, нанесени на къщата й, били пряка последица от бездействието на властите, които не са предприели мерки за превенция от наводнения. Във връзка с определението на административния съд г-жа Хаджийска твърди и липса на достъп до съд в нарушение на чл. 6, § 1 от Конвенцията. Решението: ЕСПЧ на първо място посочва, че жалбоподателката не е търсила обезщетение на нанесените вреди по общия гражданскоправен ред и в този смисъл може да се повдигне въпроса за изчерпване на вътрешноправните средства за защита, но жалбата и без това е недопустима на друго основание. Съдът разглежда позитивното задължение на държавата по чл. 1 от Протокол № 1 към Конвенцията и го разграничава от това по чл. 2 относно опазването на живота на гражданите при бедствия с всички средства на разположение на властите. За разлика от него, задължението, свързано със закрила правото на мирно ползване на притежанията не е абсолютно и е ограничено от разумни граници според обстоятелствата. Следователно при определяне на необходимите мерки за защита на частна собственост от бедствия властите разполагат с доста по-широка свобода на преценка от тази, която им е предоставена във връзка с мерките за защита живота на гражданите. Още повече, че природните бедствия не подлежат на контрола на човека и не обуславят такава степен на намеса на държавата, както при рискови дейности с намеса на човека. Така случаят по настоящото дело се разграничава от този по делото Kolyadenko and others v. Russia, където подобно наводние е причинено от контролирано от човек изпускане на вода от язовир, както и по делото Öneryıldız v. Turkey, където са причинени смърт и повреда на имущество поради метанова експлозия на бунище, изградено и под контрола на властите. Затова ЕСПЧ отчита, че при липсата на установена причинна връзка между действия или бездействия на властите и причинените вреди върху имушеството на жалбоподателката (за Съда остава неустановено властите да могат да бъдат държани отговорни за ефекта от наводнението или че са допринесли за него), оплакването за нарушение на чл. 1 от Протокол № 1 е недопустимо. Този член не отива толкова далеч, че да задължава държавите членки да предприемат превантивни мерки за защита собствеността на гражданите във всички ситуации и във всички области, в които могат да настъпят наводнения или други приробдни бедствия.
|