Цели и задачи Обща характеристика

Изследването на каньони започва в края на 19 век. През 1907, известният хидролог и спелеолог Е. Мартел води експедиция в каньона Какуета, който се намира в Югозападна Франция. Екипът на Мартел среща големи трудности с преминаването на каскадата Оладуби главно поради липсата на екипировката по това време. Екипът на Мартел атакува каньоните снабден с тежки спелеоложки стълбички, малки лодки или даже салове, и примитивен инвентар...През 1906г. екипът на Мартел прави първото спускане на големия каньон на Вердон с един най-обикновен сал. Тогава дебитът на този каньон е бил пет пъти повече, отколкото е днес. В 1925 г. вече има и готов маршрут, който води от най-високата точка на каньона до Имбу. В 70-те и 80-те години на 20 век, каньонингът търпи огромно развитие - главно във Испания и Франция, а по-късно в Италия и целия свят. С каньонинг започват да се занимават пещерняци и катерачи, които успяват да приспособят техниките и инвентара към новата водна среда.

Днес каньонингът е популярен в цял свят, особено в Испания, Франция, Италия, Северна Америка, Бразилия и Австралия.

Повечето съвременни “каньониъри“ имат опит като пещерняци и катерачи – доказателство, че този вид туризъм изисква определени знания от практикуващите го, както и перфектно физическо здраве. Всъщност именно на техните умения и знания каньонингът дължи развитието си. В началото на миналия век, когато започва целенасоченото проучване на това удивително природно образувание, екипировката и техниките са отчайващо примитивни. Слабата логистична подготвка коства живота на много авантюристи, приключили научните си изследвания под придошла водна лавина. Използването на катераческо и пещерно оборудване и коренната промяна в техниките обаче превръщат преодоляването на каньони в истинско приключение. Опасности не липсват, но точно очарованието от тях привлича авантюристите към този спорт. Идеалният каньон за всеки фанатик съдържа колкото може повече водни бързеи, водопади, тунели.

Подборът на екипировката зависи много от характера на каньона и от това дали някой вече го е оборудвал добре с клинове или не. Ако каньонът е сух, даже не е нужно да се облича неопренов гащиризон; ако обаче се очакват високи водопади и дълги плувни отсечки, които още никои не е минавал, се покачва и количеството на нужната екипировка.

Списък-описание на пълната екипировка, която би била нужна при посещаването на непознат и необорудван каньон:

- пълна неопренова екипировка (чорапи, гащиризон, яке, жакет с качулка, понякога и ръкавици)

- обувки

- седалка

- самоосигурителна лента

- въжета

- различни карабинери

- специална раница

- херметична кутия за аптечка, провизии, дрехи

- нож или градинарска ножица

- каска

- чук, клинове, шило за спитове и спитове

- лентови или въжени примки, вериги, рапидки

За разлика от катеренето, където времето за реакция и действие няма голямо значение, в каньонинга предварителната подготовка на екипировката и правилното и използване са от жизненоважна необходимост. Всяка засечка при спускане по вода може да доведе до травми и за това техниките с въже са усъвършенствани до краен предел. Използва се не само катераческо оборудване, но и гмуркаческо. Пълният набор включва неопренов костюм, като се започне от жакет с качулка и се стигне до ръкавици, различни алпинистки уреди - карабинери, въжета, седалки, каски и т.н., специални раници и херметични кутии, аптечки, провизии. Каньонингът далче не се харесва на всеки - провирането между отвесни скали с височина петдесетина метра се вмества в представите за удоволствие на малцина. Тръпката от завладяването на девствени места, до които рядко достига слънчева светлина, обаче може да се превърне в преживяване без аналог.

а ) Развитие на пещерния туризъм и проучване на българските пещери:

Българската федерация по пещерно дело (1972) и Българската федерация по спелеология (1992 г.) работят в няколко основни насоки: приобщаване на нови членове и привърженици чрез провеждане на курсове "Млад пещерняк" и "Пещерняк", респективно разширяването на мрежата от пещерни клубове. Резултатите в това отношение са променливи. Броят на обучените пещерняци, членският състав и клубовете непрекъснато е варирал. В последните 10-на година във Федерацията членуват около 30 клуба и тя е наброявала между 400 и 700 пещерняци. Подготовката на инструкторски кадри, дейност, която макар и трудно се провежда и до днес.

Подготовката на спасители в пещери и пропасти, която води началото си от 1974 година, когато се създава и Аварийно-спасителния отряд към федерацията. Усилията са били насочени основно към благоустрояването на пещери с цел подземните красоти да станат достъпни за гражданите. Първа е благоустроена пещерата "Леденика", Враца (1961 г.), след нея Магурата, с. Рабиша (1961); Съева дупка, с. Брестница (1967); Бачо Киро, гр. Дряново (1937); Орлова чука, с. Пепелина (1970); Снежанка (1966), Дяволското гърло (1977), Ягодинската (1982), Ухловица (1983), Ахметюва дупка (1988) всичките в Родопите; Зандана край Шумен(1987).

За съжаление през последните години пещерите, Ахметювата и Зандана са варварски разграбени и не функционират. Същевременно Федерацията организира семинари за повишаване на професионалната подготовка на екскурзоводите на осветените пещери и издаването на рекламни материали за тях.

б) Опазване на пещерите - Преди всичко тази обществено значима дейност е била насочена към пропагандиране на подземните красоти и необходимостта за тяхното опазване чрез периодичния печат. В последствие организациите на българските пещерняци участват активно в обявяването на пещери и карстови райони за Защитени природни обекти (броят им днес е 114). Успоредно с всичко от 1990 г. ежегодно се работи върху природозащитни проекти, които целят решаването на конкретни проблеми -преди всичко екологичното образование на гражданите в т.ч и членовете на федерацията. Едно от значимите събития в това отношение е провеждането на Първата национална конференция "Екология и спелеология" в Плевен през 1990 г.

В периода на организираната спелеология са се провели още значителен брой национални и клубни експедиции, чиито резултати в сравнителен аспект са били с по-малка значимост, но са потвърждавали нарастващите възможности на българските пещерняци. Въз основа на посоченото може да се заключи, че в периодът 1969-1996 г. българските спелеолози демонстрират една сравнима с нивото на световната спелеология подготовка. Това е и една от основните причини поради, която България е била призната и успешно интегрирана в структурите на Международният спелеоложки съюз (U.I.S.) Неотменна задача на федерацията е научното изследване на карста и пещерите у нас. В периода от 1959 до днес у нас се създадоха и работиха няколко различни изследователски школи.

в ) Страхът като емоция има своите универсални измерения във всеки спорт или човешка дейност. Човек трябва да знае кога да се съобразява с него и кога да го преодолее, за да може по-дълго време да изпитва удоволствието от това, което прави. Спелеологията е наука за Земята. Изучава произхода, развитието, геоложките и хидроложки особености на пещерите, съвременната и древната им фауна /включително подвидовете “пещерен човек” и “спелеолог”, техническите похвати за проникване в пещери и пропасти /дори системата “на канапче”/, и работата в подземни условия.

Екстремалните условия на пещерната среда поставят изисквания не само към двигателната култура, но и към личностните качества на пещерняка – което впрочем важи и за другите екстремни дейности. Под земята рязко се изострят индивидуалните психически особености, които не се проявяват при обичайни, естествени условия. Появяват се тъй наречените “страхови реакции” – от тъмнина, от затворени пространства, самота, височина, водa. Засилването на интереса към спортната спелеология налага необходимостта от запознаване със специфичните особености на този вид дейност. При това приоритет се дава на техниката и тактиката на проникванията, на физическата и техническата подготовка на пещерняците. По-слабо се засягат измененията в психичните качества на личността, които са следствие от взаимодействието с необичайната среда. Вълнуващ проблем, особено при начинаещите пещерняци, е страхът. Страхът като емоционален процес има сложна същност. Той се определя като отрицателно психическо състояние, което понижава активността и нарушава протичането на съзнателните и волевите процеси. Това значи, че страхът най-често има отрицателна и разрушителна сила и под влиянието му се извършват хаотични и волево неорганизирани действия.

Причините, които предизвикват страха, и начините, по които той се проявява, са разнообразни. Видът на тези причини зависи пряко от опита на спелеолога. Най-често чувството за страх е неоснователно и произтича от субективните особености на личността. Този страх пречи на нормалната работа в пещерите и е предпоставка за нещастни случаи. Затова е необходимо локализиране на причините за този вид страх и обучение в начините за регулиране на субективните страхови преживявания.

При спелеолози с по-голяма квалификация се наблюдава реакция на страх най-вече на опасностите от обективен характер. Този страх е основателен и полезен, защото подтиква към мерки за безопасност – пещернякът, който се страхува от дадено препятствие, същевременно премисля и всички начини, които ще направят преодоляването му безопасно. Липсата на страх и демонстрацията на пренебрежително отношение към явни опасности са абсолютно неоправдани!

От всичко казано дотук следва, че отрицателни и опасни са само субективните страхови преживявания. Един от най-често срещаните неоснователни страхове при начинаещите е страхът от тъмнината. Обаче самият факт, че започват да се занимават със спелеология, е крачка за неговото преодоляване. Но това не е достатъчно, тъй като при възникване на аварийна ситуация с повреда на осветлението е възможно този страх да доведе до опасни последици. В практиката на спелеолозите този страх се появява предимно в комбинация със страхови преживявания, причинени от други дразнители и при възникване на авария. Друг вид неоснователен страх, широко разпространен сред начинаещите, е недоверието в издържливостта на въжето и другите технически съоръжения, което предизвиква страх от падане. Този страх е съвсем неоправдан, тъй като сигурността на съоръженията е гарантирана. За несвикналия обаче, тънкото въже, което го свързва с повърхността, изглежда неособено надеждно, и това е причина за поява на страх. Този страх изчезва постепенно при повишаване квалификацията на спелеолога и увеличаване броя на подземните прониквания. Понякога, в съчетание с други обстоятелства /напрежение, преохлаждане, умора/, такъв страх е възможно да се появи и при опитните пещерняци.

В тази ситуация, въпреки абсолютната сигурност на системата, пещерняците изпитват страх от падане, причинен от голямата дълбочина на отвеса и липсата на стена в близост до въжето. Тук е интересно да се спомене и един парадокс под земята, който засяга голяма част от спелеолозите: с оглед здравината на единственото въже, с което се работи /и на човека, който виси на него/, има стремеж то да се поставя далече от стените на кладенеца. За спускащият се по въжето обаче, наличието на стена в близост до него е психологическа опора, въпреки че в действителност това е по-опасно. Освен това много от начинаещите споделят страха си от отдалечеността на стените и свързаното с това въртене около надлъжната ос, което ги кара да губят ориентация и да се чувстват некомфортно. Понякога под земята се появяват и страхови преживявания, свързани с някоя лична несполука – например при преодоляване на препятствие или след преживяна опасност, когато само споменът за фактите, които са я предизвикали, може да бъде достатъчен, за да се изпита страх. От този вид страх не са застраховани и опитните, но те са в състояние по-лесно да го саморегулират и да не допуснат неадекватни действия. Случаи на клаустрофобия в практиката на спелеологията се наблюдават по–рядко, понеже страдащите от нея естествено не обичат да влизат в пещери. По принцип тези случаи са най–чести след заклещване в някое стеснение, когато след това потърпевшият дълго време избягва тесните места или клаустрофобията е следствие от съчетаването на няколко обстоятелства – оставане сам, оставане без светлина и прочие.

Много примери от практиката са потвърждение на закономерностите за въздействието на емоциите върху човешкия организъм. При изживяване на емоция на страх се установява нарушен ритъм на дишането, учестяване на сърдечната дейност, обилно изпотяване, треперене и др. Самите страхови преживявания на пръв поглед не могат да предизвикат опасна ситуация. Но те се отразяват върху проявите на страха, тъй като всяка емоция съдържа и съответна реакция. Независимо от вегетативните и мимическите прояви на страха, той се отразява и върху двигателните качества и реакции, автоматизацията на движенията, върху вниманието, върху съзнателната и волевата дейност. При това могат да бъдат извършени неадекватни на условията действия, които да се окажат пагубни за сигурността на спелеолога. По тази причина с оглед предпазване от опасности се налага страховите преживявания да бъдат по някакъв начин регулирани.

За тази цел психологията предлага различни методики, някои от които могат да намерят успешно приложение в пещерната практика. В конкретния случай тази регулация може да има две насочености:

- първо – отвличане на вниманието от неоснователни причини за страх, и

- второ – точни и целесъобразни действия, независимо от основателния страх при реални опасности.

В първия случай определяща е ролята на водещия цялостния процес на обучение /инструктор, треньор/ на начинаещите спелеолози, който същевременно ги учи и на определени начини за саморегулация. При неоснователните страхове много ефективно може да бъде пренасочването на вниманието към обект, свързан с положителни емоции. Много подходящ регулатор в този случай е смехът. Една шега или представяне на случая в хумористична светлина могат бързо да разсеят страха. За стимулиране на положително преживяване може да послужи и извикване на определена представа – за успешни минали преодолявания на подобни ситуации, или обект /може и от женски пол/, предизвикващ естетически чувства. Когато обаче вероятността за неблагоприятно развитие на ситуацията е голяма, може да се прибегне до нареждане или заповед за изпълнение на определена задача, или използване на убеждение и мотивация за действие. Тези методики обаче налагат ръководителят на обучението да се запознае добре с психическите особености на своите възпитаници, да владее и да може да използва различни средства и начини за индивидуално и колективно въздействие, като избира най – целесъобразните от тях за всеки конкретен случай. Когато спелеологът сам може да прецени, че неоснователно се страхува, той може съзнателно да си наложи методът за отвличане на вниманието, но трябва да бъде убеден предварително в неговата ефикасност.

При една реална опасност появата на страх е естествена. Особено важно при това положение е използването на саморегулацията, за да се избегнат отрицателните прояви на страховото състояние. За тази цел са подходящи две основни методики: волево разхлабване на напрежението и активно насочване на вниманието към непосредствената действителност.

Първата методика съдържа: задържане на изразните действия на страха; волева регулация на дишането; регулиране на мускулното напрежение /целта е да се намали физическото и психическото натоварване чрез регулиране на мускулния тонус/. В състояние на страх се препоръчва неколкократно силно напрягане на дъвкателните мускули и устните, а също свиване на пръстите в юмрук с последващо отпускане. Разхлабването и напрягането на мускулите се съчетава с вдишване и издишване. Този метод е особено резултатен в случаите на масова паника /изпитан е в туризма и алпинизма/.

Активното насочване на вниманието към непосредствената действителност също влияе върху регулирането на страха посредством отвличане на вниманието от причинителите му. За тази цел е необходима концентрация върху извършваните в момента движения. Освен това може да се използва “вътрешната реч” /популярна като “системата на самонавивката”/ – за самоубеждение и самозаповед, и не на последно място – създаване на чувство на увереност в своите сили и възможности въз основа на миналия опит.

Появява се необходимостта от включване на тренировки, моделиращи страхови преживявания в обучението и усъвършентването на спелеолозите, като естествено се спазва принципът на последователност и дразнителите се степенуват по сила, успоредно с усъвършенстването на пещерняците. По такъв начин – чрез обучение и тренировка – могат да бъдат отстранени отрицателните последици от въздействието на страха и да се повиши психическата устойчивост и самообладание на спелеолозите пред обективните опасности под земята.
2.4. Скално катерене

а) Кратка характеристика: Катеренето е едновременно индивидуален и колективен спорт. Основните движения са ясни, но усвояването на майсторските умения отнема години. Стиловете на катерене са най-различни.

По отношение на категориите на трудност на местата за катерене в България се прилага международната категоризация :

• 
  I, II – ходене, някъде с помощта на ръцете
  
• 
  III, IV, V, VI - класически алпинизъм
  
• 
  VII до XI - спортно катерене
  
• 
  А0, А1, А2 – алпийско катерене с изкуствени спори
  

Това са: боулдъринг, катерене на изкуствена стена, свободно скално катерене, традиционно скално катерене, соло катерене, изкуствено катерене, ледено катерене и алпийско катерене.

Запалянковците по боулдъринг катерят малки скални струпвания, често не по-високи от два-три метра. Поради малката височина проблемите при боулдъринг са интензивни във времето и от технически характер. Това е все едно стотици метри трудности, сгъстени в 5-10 движения. Освен ако не катериш с главата надолу и на по-високи скали, катеренето става без въжета и на сравнително малка височина. През деветдесетте години на миналия век интересът към този спорт се възобнови и по света изникнаха хиляди места за практикуване.

В края на осемдесетте и началото на деветдесетте излезе на мода катеренето на изкуствени стени. В днешно време повечето състезания по катерене се провеждат на такива стени. Залите на закрито са чудесни места за овладяване на работата с въжета и на основните движения. Повечето катерачи обаче са на мнение, че нищо не може да замени естествените скали.

При традиционното катерене катерачите използват собствен инвентар за осигуровка, докато при свободното катерене се използват предварително забити клинове и спитове. Вместо това традиционните катерачи използват френдове, клеми, ексцентрици и подобни. Tова са приспособления с различни форми, които се поставят в скалните пукнатини и дупки за осигуряване, без да се наранява скалата. Нарича се чисто катерене и е единственият разрешен начин на катерене на някои места по света. Поради специалните си техники, това катерене е достъпно само за напреднали катерачи.

При изкуственото катерене споменатите по-горе правила не важат. При естествените трудности на много скали изтеглянето с помощта на инвентар е единственият начин на изкачване. Този вид катерене може да предполага престой на скалата в продължение на няколко дни и боравене с голямо количество инвентар. Изискват се технически умения на най-високо равнище и определено чувство за логистика.

Соловото катерене като разновидност на катеренето нашумя напоследък в катерачните среди. Тя прилича на спортното катерене по дължината и трудността на скалните маршрути, но също и на най-дръзкия стил – свободно солово катерене без въже. За разлика от него обаче при DWS има животоспасяваща дълбока вода, която се явява вид осигуровка и нетрадиционно замества въжето. Особеното е, че макар и над дълбока вода, се изпитват по-силни емоции заради опасността от падане от голяма височина (20 метра са приемани за граница, над която рисковете са огромни). Соловото катерене е вълнуващо и предизвикателно, но опасностите са много: натъртвания, счупвания, кръвоизливи и риск от удавяне. Фактори като бурното море, ниската температура на водата и многo други могат да изтощят катерача, прди да е успял да излезе. Край обектите за DSW – Deep water soloing, обикновено няма плаж и излизането на става по скали. Затова трябва да се спазват някои основни изисквания. Необходима е спасителна лодка в близост. Никога не трябва да се катери без компанията на други катерачи, които в случай на нужда биха могли да помогнат. Има лесни и трудни маршрути в зависимост от физическата издръжливост на авантюристите, които преди това трябва да изкара задължително курс по алпинизъм или спортн катерене.

Тази екстремна дисциплина изисква големи волеви усилия, но понякога прекомерният страх потиска изявата на потенциалните възможности при катерене. Затова процентът на практикуващите DWS катерачи е много малък. Природната енергия на слънцето, въздуха и водата в комбинация, както и чувството за свобода са допълнителният допинг на привържениците на този атрактивен вид катерене.

Пионери са британците. Известни катерачи като Тим Емет, Майк Робъртсън, Нийл Гришъм, Грант Фаркуар катерят не само във Великобритания. В търсенето на подходящи места те правят катерачески пътешествия към екзотични дестинации като Куба, Тайланд, Майорка (Меката на DWS Порто Кристо), Виетнам. До скоро най-хубавото открито място в света за DWS е обекта Diablo Cave, но сега за най-качествени се смятат излизащите от морето във Виетнам скални игли.

Мeждународната катераческа среща във Враца преди две години провокира любителите на този вид катерене и у нас да преоткрият чудесните природни дадености по пет-шест километровия скалист бряг край Тюленово, Камен бряг и др. Природата в района притежава магнетизъм, който привлича пещерняци, планинари и търсачи на свобода, спокойствие и бягство от цивилизацията.Почивката, плажът, морето, натоварването и рискът (премереният риск) са чудесна предпоставка за добро настроение. Епизодичните изкачвания сред дивото Черноморие край тези села придобиха по-сериозен характер.

Туровете са високи – от седем до шестнадесет метра. При падане над десет метра във водата и най-малкото отклонение от правата стойка коства силна болка, но все пак десет- петнадесет метра са оптималната височина за сравнително безопасно катерене над водата. Този фактор и наличието на маршрути с различна трудност – и за начинаещи, и за напреднали, позволяват по- голяма масовост и повече участие от страна на нежния пол, както и организиране на състезания и катерачни срещи. Първите по-сериозни изследвания на местността от катерачна гледна точка са през 2000 година. Тогава група фенове изкатериха различни турове, някои от които са от 6b и 7a категория. През 2003 година се разработиха най- хубавите скални сектори в резервата “Ялтата“ и нишите на пещерите на Тюленово, както и се проведе се и първото състезание. Соло катеренето е определено най-опасно и е запазена територия за най-опитните. Тъй като катеренето става без всякаква осигуровка, за падане просто не може да става и дума. Повечето катерачи избягват да го правят без въжета или за да се докажат. Или най-малкото тези, които го правят с такава мотивация, не оцеляват дълго. При соло катеренето става дума за познаване предела на собствените възможности и за осланяне на добрата собствена преценка. Малко са тези, които катерят без осигуровка, а ако го правят, то е въпрос на личен съзнателен избор.

Ледно катерене - Катерачите по лед използват ледени ръце за придвижване по заледени водопади. В последно време е популярно смесено зимно катерене, което включва катерене на комбинации от скала и лед и изисква много добра техника за традиционно скално катерене, както и умения за катерене на лед.

Планинското катерене или височинният алпинизъм също има многобройни привърженици у нас и по света, тъй като човек се сблъсква със съществени природни явления. Планинското катерене включва живеене във високата планина за периоди от време, активни взаимоотношения с вода, лавини и какво ли не. Изискват се задълбочени познания за алпийските условия и много високо техническо майсторство. Става дума колкото за спорт, толкова и за приключение, тъй като катерачите понасят естествените опасности заради красотата на местата, които катерят, и за физическите и емоционални предизвикателства.

Всички тези видове катерене за напреднали изискват задължително подходящо инструктиране.