Чернобилска молитва

Нормален… Мъжете пиеха водка. Играеха на карти. Ухажваха жените.
Много говореха за пари. Но не работеха за пари, малко бяха онези, които работеха само за пари. Работеха, защото трябваше да се работи. Кзали са - значи трябва. И не задаваха въпроси. Мечтаеха за повишение. Хитруваха,
крадяха. надяваха се на обещаните привилегии - да получат апартамент без ред и да се махнат от общежитието, да уредят детето в детска градина, да си купят кола. Един от нашите се уплаши, беше го страх да излезе от палатката, спеше в гумен костюм, който сам си беше направил.
Страхливец! Изключиха го от партията. Крещеше: „Искам да живея!“.
Всичко беше объркано… Срещал съм там жени, които бяха дошли доброволно. Втурваха се. Отказваха им, обясняваха им, че са нужни шофьори, шлосери, пожарникари, но те бяха дошли. Всичко беше объркано… Хиляди доброволци… Доброволни студентски отряди и специална „врана“, която нощем охраняваше складовете… Събираха разни вещи… Парични преводи във фонда за пострадалите, стотици хора, които безвъзмездно предлагаха кръв и костен моззък… А в същия момент всичко межеше да си купиш за бутилка водка. Почетна грамота, домашен отпуск…
Един председател на колхоз ще донесе в отряда на дозиметристите щайга водка, за да не впишат селото му в списъка за евакуация, друг ще даде същата щайга, за да изселят колхоза му. Вече са му обещали тристаен апартамент в Минск. Никой не проверяваше радиозамерванията.
Обикновен руски хаос. Така живеем… Нещо отписвахме, продавахме… От една страна, гадно, от друга - вървете на майната си!
Изпратиха студенти. Изкореняваха полетата лобода. Събираха сено.
Няколко двойки, съвсем младички. Мъж и жена. Още се държаха за ръка.
Такова нещо е невъзможно да се види. А наоколо е толкова красиво! Такова великолепие! Ужасът беше още по-ужасен, защото беше красиво. И човекът трябваше да си тръгне оттук. Да бяга като злодей. Като престъпник.
Всеки ден ни носеха вестници. Четях само заглавията: „Чернобил - мястото на подвига“, „Реакторът е победен“, „А животът продължава“.
Имахме ЗКПЧ-та
[7]
, провеждаха политбеседи. Говореха ни, че трябва да победим. Кого? Атома? Физиката? Космоса? Победата у нас не е събитие, а процес. Животът е борба. Оттам и онази любов към наводненията, към пожарите. Към земетресенията… Трябва ни място за действие, за да
„проявим мъжество и героизъм“. И да издигнем знамето Лекторът по политзанятия ни четеше информации от вестниците „за високото съзнание и здравата организация“, за червения флаг, който се развявал над четвърти реактор няколко дни след катастрофата. Пламтеше. След няколко месеца го изяде високата радиация. Пак издигнаха флаг. След това нов… А стария го

късаха за спомен, зашиваха късчета от него под куртките до сърцето. После ги носеха у дома… Показваха ги с гордост на децата… Пазеха ги…
Героично безумие! Но и аз съм същият… С нищо не съм по-добър.
Мислено се опитвамм да си представя как войниците са се качвали на покрива… Смъртници. Но те са изпълнени с чувства… На първо място - чувството за дълг, на второ - чувството към родината. Ще кажете: съветско езичество? Работата е там, че ако и на мен ми бяха дали знаме в ръцете, и аз щях да се изкача. Защо? Няма да отговоря. Разбира се, значение има и това, че тогава не ме беше страх да умра… Жена ми даже писма не пращаше. За половин година нито едно писмо… (Спира.)
Искате ли да ви кажа един виц? Един затворник избягал от затвора.
Скрил се в тридесеткилометровата зона. Хванали го. Завели го при дозиметристите. Така „светел“, че не можели да го закарат нито в затвора,
нито в болницата, нито при хората. (Смее се.) Обичахме вицовете. Черния хумор.
Пристигнах там, когато птиците бяха вече в гнездата си, когато си тръгвах - ябълките лежаха на снега. Не успяхме да погребем всичко…
Погребвахме земята в земя… заедно с бръмбарите, паяците, личинките… С
този отделен народ. Отделен свят. Най-силното ми впечатление е оттам…
От тях.
Нищо не успях да ви разкажа… Оттук-оттам по малко… същият
Леонид Андреев има един разказ: един жител на Йерусалим, покрай чийто дом водели Христа, всичко виждал и чувал, но по това време го болял зъб.
Пред очите му Христос паднал, когато носел кръста, паднал и почнал да вика, онзи виждал всичко, но го болял зъб и затова не излязъл на улицата.
След два дни, когато зъбът престанал да го боли, му разказали как е възкръснал Христос и той си помислил: „Можеше и аз да съм свидетел на това, но ме болеше зъб“.
Не е ли така винаги? Човекът никога не е равен на великото събитие.
Никога не е колкото него. Баща ми е защитавал Москва през четиресет и втора. Разбра, че е участвал в историята след десетки години. От книгите,
от фолмите. А сам си спомняше: „Седях в окопа. Стрелях. засипа ме взрив.
Санитарите ме измъкнали полужив“. Толкова.
А тогава жена ми ме изостави…“
Аркадий
Филин,

ликвидатор

Изтегляне 2.23 Mb.

Сподели с приятели: