Чернобилска молитва

издържаха, техниката полудяваше. А ние работехме. Случваше се да ни потече кръв — от ушите, от носа. Дразнеше ни гърлото. Бодеше ни в очите.
В ушите постоянно се чуваше монотонен звук. Пиеше ни се, но нямахме апетит. Физзарядката беше забранена, за да не дишаме напразно радиацията. А отивахме на работа в отворените каросерии на камионите.
Но работехме добре. И бяхме много горди с това…“
„Тръгнахме… Имаше знак „забранена зона“. Не съм бил на война, но усещането е що-годе познато… Някъде от паметта… Откъде? Нещо,
свързано със смъртта…
По пътя срещахме подивели кучета, котки. Понякога те се държаха странно, не познаваха хората, бягаха от нас. Не разбирах какво им е, докато не ни наредиха да стреляме по тях… Къщите бяха запечатани, колхозната техника беше изоставена… Интересно е да се види. Няма никого, само ние,
милицията, патрулираме. Влизаш в къщата - снимките си стоят, а хората ги няма. Документи се търкалят - комсомолски книжки, удостоверения,
похвални грамоти… От една къща взехме за малко телевизор, назаем, но някой да си взема нещо за вкъщи не забелязах. Първо, имахме чувството, че хората всеки момент ще се върнат… Второ, това е… нещо, свързано със смъртта.
Карахме до блока, до самия реактор. Снимахме се… Искахме да се похвалим у дома… Беше ни страх и в същото време ни влечеше непреодолим интерес - какво е това нещо? Аз например отказах, жена ми беше млада, не рискувах, а момчетата изпиваха по двеста грама и отиваха…(Зтълчава.) Връщаха се живи - значи, всичко е нормално.
Застъпих на нощно дежурство. Патрулираме… Луната е ясна. Виси като фенер.
Селска улица… Нито един човек… Първоначално в къщите още имаше осветление, после изключиха тока.
Караме и пред нас от вратите на училището излиза глиган. Или лисица.
Животните живееха в къщите, училищата, клубовете. А там висяха плакати: „Нашата цел е щастието на цялото човечество“, „Световният пролетариат ще победи“, „Идеите на Ленин ще живеят вечно“.
В канцелариите на колхозите имаше червени знамена, новички вимпели, купчинки отпечатани грамоти с профилите на вождовете. По стените - потрети на вождовете, на масите - вождовете от гипс. Навсякъде военни паметници… Други паметници не видях. Наскоро измазани къщи,
сиви бетонни краварници, ръждясали силози… И пак - малки и големи братски могили… „И това ли е животът ни? - питах се, гледайки на всичко

с други очи. - Така ли живеем?“ Сякаш военното племе се бе спряло за малко… Беше отишло някъде…
Чернобил взриви мозъка ми. Аз почнах да мисля.“
„Изоставена къща… Затворена. Котенце на прозореца. Помислих си,
че е глинено. Приближих се - живо е. Изяло бе всички цветя в саксиите.
Мушкатата. Как ли е попаднало тук? Или са го забравили?
На вратата имаше бележка: „Драги минувачо, не търси скъпи вещи.
Нямахме такива. Ползвай всичко, но не мародерствай. Ще се върнем“. На други къщи видях надписи с различен цвят: „Прости ни, роден дом!“.
Прощавали са се с къщата, както с човек. Писали са: „заминаваме сутринта“ или „заминаваме вечерта“, отбелязали са датата и даже часа и минутите. Имаше бележки с детски почерк на листи от ученически тетрадки: „Не бий котката. Плъховете ще изядат всичко“. Или: „Не убивай нашата Жулка. Тя е добра“. (Затваря си очите.) Забравил съм всичко…
Помня само, че отидох там, а друго нищо не си спомням. Забравил съм всичко… На третата година след уволнението нещо стана с паметта ми…
Даже лекарите не го разбират… Не мога да си преброя парите - обърквам се. Ходя по болници…
Разказах ли ви го това вече. Приближаващ се и мислиш, че къщата е празна. Отваряш - само един котарак стои… И онези детски бележки…“
„Призоваха ни на военна служба…
А службата беше такава: да не пускаме в изселените села местните жители. Стояхме в заслони близо до пътя, копаехме землянки, строяхме наблюдателни вишки. Наричаха ни „партизаните“. Мирен живот. А ние стоим.. Облечени с войнишки униформи. Селяните не разбираха защо,
например не трябва да вземат от двора си ведрото стомната, триона или брадвата. Да събират реколтата. Как да им обясниш? Наистина: от едната страна на пътя стоят войници, не пускат никого, а от другата пасат крави,
бръмчат комбайни и вършеят житото. Съберат се жените и плачат:
„Момчета, пуснете ни! Това е нашата земя… нашите къщи…“. Носят ни яйца, сланина, самогон. Пуснете ни… Плачеха по отровената земя. По мебелите… вещите…
А службата ни беше такава - да не ги пускаме. Някоя жена носи кошница с яйца - ние ги конфискуваме и заравяме. Някоя издоила кравата,
носи ведро с мляко. С нея върви войник. Да погребе млякото… Изровили тайно картофите - ние ги вземаме. И цвеклото, и лука, и тиквата.
Погребваме ги… По инструкция… А всичко в изобилие, да завидиш

направо. И красота наоколо. Златна есен. Всички имаха налудничави лица.
И те, и ние.
А по вестниците тръбяха за нашия героизъм… Какви героични момчета сме… Комсомолци-доброволци!
А какви бяхме всъщност? Какво правехме? Бих искал да разбера. Да прочета. Макар да съм бил там…“
„Военен човек съм, щом ми наредят - значи съм длъжен… Дал съм клетва…
Но това не е всичко… Имах и героичен порив. Възпитаваха го…
Внушаваха ни го още от училище. От родителите. И полиработниците държаха речи. Радиото, телевизията. Различните хора реагираха различно - едни искаха да им вземат интервю, да пишат за тях във вестника, други гледаха на всичко като на работа, а трети… Срещал съм ги, те живееха с чувството, че извършват героична постъпка. Че участват в историята.
Добре ни плащаха, по въпросът не беше в парите. Заплатата ми беше четиристотин рубли, а там получавах хиляда, в съветски рубли. За ония времена бяха много пари. После ни упрекваха: „Парите им с лопата да ги ринеш, а като се върнаха, им дадоха коли, холни гарнитури без ред“.
Разбира се, че е обидно. Защото имахме и героичен порив…
Преди да замина, изпитах страх. За кратко. А там страхът изчезна. Ако можех да го видя този страх… Заповед. Работа. Задача. Беше ми интересно да видя реактора отгоре, от вертолета - какво се е случило там, как изглежда? Но ни забраняваха да го правим. В картона ми написаха двайсет и един рентгена, но не съм сигурен, че това е така. Принципът беше много прост: кацаш в районния център Чернобил (всъщност това беше малко райоино градче, а не нещо грамадно, както си го представях), там седи един дозиметрист, на десет-петнайсет километра от централата и замерва фона.
Тези замервания след това се умножават по броя летателни часове за ден.
Но аз се качих на вертолета и отидох при реактора - оттук дотам, в двете посоки, днес там ще е осемдесет рентгена, утре - сто и двайсет… Нощем кръжа по два часа над реактора. Правехме снимки с инфрачервени лъчи,
късчетата разпръснат графит „светеха“ на лентата… През деня не можеше да се видят…
Говорех с учените. Един казва: „Мога да изближа този ваш вертолет с език и нищо няма да ми стане“. А друг: „Момчета, защо летите незащитени? Да си съкратите живота ли искате? Опаковайте се!
Облепвайте се!“. Спасението на давещите се е дело на самите давещи се.
Сложихме в седалките оловни плочи, изрязахме си жилетки… От тънки

оловни листове… Но се оказа, че защитават от едните лъчи, а от другите - не. На всички лицата им станаха червени, обгорени, не можехме да се бръснем. Летяхме от сутрин до вечер. Нямаше нищо фантастично. Работа.
Тежка работа. Нощем седяхме пред телевизора, тогава даваха Световното първенство по футбол. Разбира се, че си говорехме и за футбол.
Почнахме да се замисляме… Да не ви излъжа… Сигурно след три- четири години… Когато един се разболя, после втори… Кой умря… Кой полудя… Кой се самоуби… Тогава почнахме да се замисляме. А ще разберем нещо чак след двайсет-трийсет години. За мен Афганистан
(там бях две години) и Чернобил (там бях три месеца) са най-ярките моменти в живота ми…
На родителите си не казах, че са ме изпратили в Чернобил. Брат ми случайно купил вестник „Известия“ и видял там портрета ми, носи го на майка ми: „На, гледай - герой!“. Майка ми се разплакала…“
„Пътувахме към централата…
А срещу нас се точеха колоните с евакуираните. Извеждаха техниката.
Добитъка. Ден и нощ. Посред мирно време…
Пътувахме… Знаете ли какво видях? По банкета га пътя. Под слънчевите лъчи… Тънък блясък… Нещо кристално блестеше… Мънички частици… Пътувахме noкрай Калинковичи, през Мозир. Нещо се преливаше… Обсъдихме го помежду си. Учудихме се. В селата, където работехме, на листата веднага забелязахме прогорени дупчици, особено по вишните. Късахме краставиците, доматите — и там по листата имаше черни дупчици… Есен. Касисовите храсти бяха пурпурни от плод, клоните бяха доземи с ябълки - как да се сдържиш. Ще хапнеш. Обясниха ни, че не трябва. А ние ругаехме и ядяхме.
Тръгнах… Макар че можеше и да не тръгвам. Сам отидох като доброволец. В първите дни там не срещнах равнодушен човек, после като попривикнахме, погледите ни се изпълниха с пустота. Да си откъсна ордена ли? Привилегии? Глупости! На мен лично такива неща не ми трябват.
Апартамент, кола… Какво още? А, вила… Всичко си имах. Бях си го изработил по мъжки… Истинските мъже се хващат на истинска работа. А
другите? Нека си стоят под женските поли… На един - донесе справка - жена му раждала, друг пък има малко дете… Да, рисковано е. Да, опасно е - радиация, но все някой трябва да го направи. Ами бащите ни през войната?
Върнахме се у дома. Всичко свалих от себе си, всички дрехи, с които бях там, и ги хвърлих в шахтата за боклук.
А кепето подарих на малкия си син. Много ми се молеше. Носеше го,

без да го сваля. След две години му поставиха диагноза - мозъчен тумор.
По-нататък си го допишете сама… Повече не искам да говоря…“
„Току-що се бях върнал от Афганистан… Исках да живея. Да се оженя.
Исках веднага да се оженя…
А дойде повиквателна с червен надпис „Специални войски“ - в рамките на един час да се явя на посочения адрес. Майка ми веднага се разплака. Реши, че пак ме викат на война.
Къде ни водят? Защо? Малко информация имаше. Взривил се бил реактор… И какво? В Слуцк ни преоблякоха, надянаха ни униформите и разбрахме, че отиваме в районния център Хойники. Пристигнахме в
Хойники, там хората още нищо не знаеха. Те, както и ние, за пръв път виждаха дозиметър. Закараха ни по-нататък, в едно село…
А там вдигнали сватба - младите се целуват, музика, пият самогон.
Сватба като сватба. А ни бяха наредили да режем с щиковете земята… Да режем дърветата…
Отначало ни дадоха оръжие. Автомати. В случай че ни нападнат американците… На политзанятията ни четяха лекции за диверсиите на западните спецслужби, за подривната им дейност. Вечерта оставяхме оръжието в отделна палатка. Насред лагера. След месец го взеха. Никакви диверсанти нямаше. Рентгени… Кюри…
На девети май, в Деня на победата, дойде един генерал. Строиха ни,
поздравиха ни за празника. Един от стоя се осмели и попита: „Защо крият какъв е радиофонът? Какви дози поемаме?“. Намери се и такъв. Когато reнералът си тръгна, го извика командирът на частта и му наби канчето:
„Какви са тия провокации! Паникьор!!!“ След няколко дни ни дадоха някакви противогази, но никой не ги ползваше. Два пъти ни показаха дозиметри, но на никого не дадоха да ги пипне. Един път на три месеца ни пускаха у дома за по няколко дни. Имахме уговорка - да купуваме водка.
Домъкнах на гръб две раници с бутилки. Носеха ме на ръце.
Преди да си отидем вкъщи, някакъв кагебеец ни привикваше един по един и ни съветваше никъде и на никого да не разказваме за това, което сме видели. От Афганистан се върнах и знаех, че ще живея! А след Чернобил всичко беше наопаки - ще те убият точно тогава, когато си си вече вкъщи.
Върнах се… А всичко тепърва започва…“
„Какво помня ли… Какво ми се е врязало в паметта?
Цял ден ходя по селата… С дозиметристите… И ни една жена не ни предлага и ябълка… Мъжете се страхуват по-малко, носят самогон,

сланина: „Хайде да похапнем“. И да откажеш е неудобно, и да обядваш с чист цезий не много весело. Пиеш. Без мезе.
Белите гъби хрущяха под гумите на колите. Нима това е нормално? В
реката плуваха дебели и лениви сомове, шест-седем пъти по-големи от обичайните. Нима това е нормално? Нима…
В едно село все пак седнахме на масата… Имаше печено овнешко…
Домакинът си пийна и си призна: „Младо овенче. заклах го, защото не можех да го гледам. Урод някакъв. Даже не ми се яде“. А аз хоп! - и си глътнах водката. След тия думи… Домакинът сс смее: „Тук се адаптирахме като колорадските бръмбари“.
Приближихме дозиметъра към къщата - лови я.. “
„Минаха десет години… Все едно нищо не се е случило, ако не бях се разболял, щях да забравя…
Трябва да се служи на Родината! Да служиш на Родината е свято дело.
Получих бельо, партенки, обувки, пагони, кепе, панталони, фланелка,
колан, раница. На път! Дадоха ни един самосвал. Возех бетон. Седях в кабината и вярвах, че желязото и стъклото ме пазят. Каквото - такова… Ще мине! Млади момчета сме. Неженени. Нямахме респиратори… Не, помня един… Възрастен шофьор… Той винаги беше с маска. А ние не.
Катаджиите стояха без маски. Ние в кабината, а те стояха по осем часа в радиоактивния прах. На всички ни плащаха добре - три заплати плюс командировъчни. Харчехме ги… Знаехме, че водката помага. Най-главното средство за възстановяване на защитните свойства на организма след радиоактивно облъчване. И намалява стреса. Неслучайно по време на войната са давали прочутите наркомовски сто грама. Обичайната картинка:
пиян милиционер глобява пиян шофьор…
Не пишете за чудесата на съветския героизъм. Да, имаше ги...
Чудесата! Но първо бяха небрежността, безхаберието, а после чудесата. Да застанеш на амбразурата… С гърди пред картечницата… А че принципно не трябва да има такова нареждане, за това никой не пише. Хвърлиха ни там като пясък върху реактора… Като чували с пясък. Всеки ден окчваха новия „боен лист“: „работят мъжествено и самоотвержено“, „ще устоим и ще победим“. Наричаха ни красиво - „войниците на огъня“.
За подвига ми дадоха грамота и хиляди рубли…“
„Отначало се чудехме… Мислехме, че това са военни учения… Игра…
Но си беше истинска война. Атомна война… Непозната за нас - кое е страшно кое не е страшно, от какво да се страхуваме и от какво да не се

страхуваме? Никой не знаеше. нямаше и кого да питаме. Истинска евакуация… По гарите… какво ставаше по гарите! Помагахме да прехвърлят децата през прозорците на вагоните… Въвеждахме ред по опашките… имаше опашки за билети на касите, а за йод - в аптеките. На опашките псуваха и се караха. Разбиваха вратите на будките за алкохол и магазините. Разбиваха, чупеха железните решетки на прозорците. Хиляди преселници… Живееха в клубовете, училищата, детските градини. Ходеха полугладни. Парите на всички свършваха бързо. Бяха изкупили всичко в магазините…
Няма да забравя жените, които ни перяха бельото. Нямаше перални,
никой не се бе сетил за това, не донесоха. Перяха на ръка. Всички жени бяха възрастни. Ръцете им бяха в плюски, струпеи. Бельото не беше просто мръсно, по него имаше десетки рентгени… „Момчета, хапнете“, „Момчета,
поспете“, „Момчета, млади сте. Пазете се“. Съжаляваха ни и плачеха.
Дали са още живи?
На двайсет и шести април всяка година се събираме - тези, които сме били там. Тези, които още ни има. Спомняме си ония времена. Бил си войник на война, бил си нужен. Лошото е забравено, а това е останало.
Останало е това, че без теб не е можело… Бил си потребен… Нашата система, военната, работи отлично в извънредни ситуации. Там си свободен и необходим. Свобода! И руският човек в такива моменти показва колко е велик! Уникален! Холандци или германци никога няма да станем. И никога няма да имаме перфектен асфалт и добре поддържани морави. А герои винаги ще се намерят!…“
„Моята история.
Повикаха ме - отидох. Трябваше! Бях член на партията. Комунисти,
напред! Такава беше обстановката. Работех в милицията. Старши сержант.
Обещаха ми нова звездичка на пагоните. Това беше през юни осемдесет и седма година… Трябваше задължително да минем през медицинска комисия, но мен ме пратиха без преглед. Някой, както се казва, се беше измъкнал, донесъл справка, че има язва в стомаха, и аз вместо него.
Спешно. Така ра беше обстановката… (Смее се.) Веднага се появиха и вицове. На момента… Идва си един мъж от работа и се оплаква на жена си:
„Рекоха ми - утре или в Чернобил, или партийната книжка на масата.“ - Но ти си безпартиен? - „Е, и аз това се чудя, де - откъде да им намеря партийна книжка до утре.“
Тръгнахме като военни, а първоначално ни сформираха като зидарска бригада. Строяхме аптека. Изведнъж почувствах слабост, някаква

сънливост. Нощем кашлях. Отивам при лекаря: „Всичко е наред. Жега е“. В
стола донесоха от колхоза месо, мляко, сметана, ядяхме. Лекарят не се докосваше до нищо. Сготвят яденето, той отбелязва в журнала, че всичко е в нормата, но проба не вземаше. Забелязахме го. Такава беше обстановката.
Бяхме отчаяни. Излязоха ягодите. Пълни кошери с мед…
Почнаха да бродят мародери. Мъкнеха всичко. Ние заковавахме прозорци, врати. Запечатвахме сейфовете в колхозните канцеларии, в селските библиотеки. След това изключвахме инженерните комуникации,
обезопасявахме сградите за в случай на пожар.
Магазините бяха разграбени, решетките на прозорците изкъртени. Под краката брашно, захар, захвърлени бонбони… Счупени буркани… От едно село бяха изселили хората, а на пет-десет километра живееха още хора.
Вещите от изоставеното село прехвърляхме при тях. Такава беше обстановката… Пазехме… Идва бившият председател на колхоза с местните хора, вече заселени някъде, дали са им къщи, но те се връщат тук да ожънат житото, да сеят. Носеха сеното на бали. В балите намирахме скрити шевни машини, мотоциклети, телевизори. А радиацията беше толкова силна, че телевизорите не работеха… Бартер - те ти дават бутилка водка, ти им даваш разрешение да си изнесат детската количка. Продаваха,
разменяха трактори, сеялки. Една бутилка… Десет бутилки… Парите не интересуваха никого… (Смее се.) Както при комунизма… За всичко имаше тарифа: туба бензин - половин литър водка, астраганена шуба - два литра,
мотоциклет - както се спазариш… След половин година отбих повинността, толкова беше срокът съгласно щатното разписание. След това изпращаха смяна. Малко ни задържаха, защото от Прибалтика не искали да идват. Такава беше обстановката… Но знам, че окрадоха и изнесоха всичко,
което можеше да се вдигне и отнесе. Епруветките от училищните химически лаборатории вземаха. Докараха зоната тук… Търсете я по пазарите, в оказионните магазини, във вилите…
Отвъд телта остана само земята… И гробовете… Нашето минало - голямата ни страна…“
„Пристигнахме на мястото… Надянаха ни униформите…
Въпросът беше: къде сме попаднали? „Авария - успокоява ни капитанът, - случила се е отдавна. Преди три месеца, вече не е страшно.“
Сержантът: „Всичко е наред, само си мийте ръцете преди ядене“.
Бях дозиметрист. Като се мръкнеше, до нашия постови фургон идваха момчета с коли. пари, цигари, водка… Само и само да се поровят в конфискуваните вехтории. Опаковаха чантите. Къде ги носеха? Вероятно в

Киев… В Минск… На битпазара… Това, което оставаше, го заравяхме.
рокли, обувки, столове, хармоники, шевни машини… Заравяхме ги в ями,
които наричахме „братски могили“.
Върнах се у дома. Отивам на танци. Харесах си едно момиче:
– Искаш ли да си ми приятелка?
– Защо? Ти сега си чернобилец. Коя ще се омъжи за теб?
С друга се запознах. Целуваме ce. Прегръщаме се. Нещата вървят към гражданското.
- Хайде да се оженим - предлагам ѝ.
И въпросът беше от рода на: а нима можеш? Способен ли си…
Бих си тръгнал… И сигурио ще си тръгна. Само ми е жал за родителите…“
„Имам свои собствени спомени…
Официалната ми длъжност там беше командир на охранителен взвод…
Нещо като директор на зоната на апокалипсиса. (Смее се.) Така го напишете.
Спираме кола от Припят. Градът вече е евакуиран, хора няма.
„Покажете си документите.“ Няма документи. Каросерията е покрита с брезент. Повдигаме брезента: двайсет чаени сервиза, помня го като да беше вчера, секция, диван, телевизор, килими, велосипеди…
Съставям протокол.
От кланиците докарват месо за заравяне в гробниците.
От говеждите трупове липсват бутовете. Отрязани са.
Съставям протокол.
Получихме сигнал, че в изоставено село разглобяват къща. Номерират и слагат трупите на трактор с ремарке. Бързо отиваме на посочения адрес.
„Похитителите“ са хванати. Искали да изнесат постройката и да я продадат за вила. Вече получили аванс от бъдещите стопани.
Съставяме протокол.
В пустите села тичаха подивели свине. А кучетата и котките чакаха хората пред портичките. Пазеха пустите къщи.
Постоиш пред братската могила… Пропукан камък с фамилии:
Капитан Бородин, старши лейтенант… Дълги колонки, като стихове - фамилиите на редниците… Репей, коприва, магарешки тръни…
Проверяваме нива. зад плуга пристъпва стопанинът, вижда ни:
- Момчета, не викайте. Подписали сме се - пролетта си отиваме.
- А защо тогава орете нивата?
- Че това са есенни работи…

Разбирам, но трябва да съставя протокол…“
„Що не вървите всички на…“
Жена ми взе детето и си отиде. Кучка! Но няма да се беся като Ванка
Котов… И да се хвърлям от седмия етаж Кучка! Когато бях донесъл оттам куфар с пари… Купихме кола, на нея и взехме палто от норки… Тя,
кучката, живееше с мен. Не се боеше. (Пее.

Изтегляне 2.23 Mb.

Сподели с приятели: