Чернобилска молитва
Изтегляне 2.23 Mb. Pdf просмотр
|
| Монолог за лунния пейзаж „Изведнъж почнах да се съмнявам кое е по-добре: да помниш или да забравиш? Разпитах познатите си… Едни са забравили, други не искат да си спомнят, защото нищо не можем да променим, дори да си тръгнем оттук. Дори това… Какво съм запомнил… В първите дни след аварията от библиотеките изчезнаха книгите за радиацията, за Хирошима и Нагасаки, даже за рентгена. Разнесе се слух, че това е нареждане на ръководството, за да не се всява паника. За наше спокойствие. Дори се появи шега, че ако Чернобил се беше взривил при папуасите, целият свят щеше да се изплаши освен самите папуаси. Никакви медицински препоръки… Никаква информация… Който можеше, си намираше таблетки с калиев йодид (в аптеките в нашия град ги нямаше, намираха ги отнякъде с големи връзки). Някои гълтаха шепа от тези хапчета и ги преглъщаха с чаша чист спирт. „Бърза помощ“ ги свестяваше. Дойдоха първите чуждестранни журналисти… Първата киногрупа… Бяха в найлонови комбинезони, каски, гумени калцуни, ръкавици - и даже камерата беше в специален калъф. С тях беше едно наше момиче, преводачка. С лятна рокля и по сандали… Хората вярваха на всяка написана дума, макар че никой не пишеше истината. Не я казваше. От една страна, криеха, а от друга - не всичко разбираха. От генералния секретар до портиера. После се появиха разни поверия, всички ги спазваха - ако в града все още има врабчета и гълъби, значи и човекът може да живее. Ако пчелите работят, значи е чисто. Пътувах в таксито, а шофьорът се чудеше защо птиците, като слепи се удрят в стъклото, размазват се. Като луди… Сънени… Нещо като самоубийство… След смяната, за да забрави, отиваше да пие с приятели. Помня как се връщах от командировка… От двете страни истински лунен пейзаж… До самия хоризонт полетата бяха засипани с бял доломит. Горният заразен слой на земята бе погребан, а вместо него беше посипан доломитов пясък. Сякаш това не беше земята… Сякаш това не беше нейната пръст… Дълго се измъчвах от това видение и се опитах да напиша разказ. Представих си какво ще има тук след сто години - дали човек, дали нещо друго, което ще скача на четири крака, нощем ще вижда всичко с третото си око, а единственото му ухо, на тила - то ще е нащрек, ще чува даже как мравките ходят. Останали са само мравките, всичко друго на земята и в небето е загинало… Пратих разказа в едно списание. Отговориха ми, че това не е разказ, а преразказ на ужаса. Разбира се, нямах достатъчно талант. Но ми се струва, че има още една причина. Замислих се: защо толкова малко се пише за Чернобил? Нашите писатели продължават да пишат за войната, за сталинските лагери, а за това мълчат. Една-две книги - и толкова. Мислите, че е случайно ли? Това събитие все още е извън културата. То е травма за културата. И единственият наш отговор е мълчанието. Затваряме си очите като малки деца и си мислим, че сме се скрили. От бъдещето нещо ни гледа и то е несъразмерно с чувствата ни. Със способностите ни да оцелеем. Заприказваш се с някого, той започва да ти разказва и ти е благодарен, че си го изслушал. Не че си го разбрал, а че поне си го изслушал. Защото самият той не разбира… Както и ти… Вече не обичам да чета фантастика… И така, кое е по-добре: да помниш или да забравиш?“ Евгений Александрович Бровки преподавател в Гомелския държавен университет Изтегляне 2.23 Mb. Сподели с приятели:
|