Монолог на свидетеля, когото го заболял зъб, когато видял как

впоследствие бе станал свещенник, а вторият май полудял. Бях чел, че им се сторило… Че там са видели останки от градове, някакви човешки следи.
В паметта ми се мернаха откъси от вестниците: че нашите атомни централи са абсолютно безопасни, че могат да ги строят и на Червения площад.
Срещу Кремъл. По-безопасни от самовар. Че те са като звездите и че ще ги
„засеем“ по цялата земя. Но жена ми ме напусна… Можех да мисля само за това… Няколко пъти се опитах да се самоубия, гълтах хапчета и си мечтаех да не се събудя. Ходехме в една и съща детска градина, учехме в едно и също училище… В един университет… (Пали цигара и мълчи.)
Предупредих ви… Няма нищо героично като за писателско перо.
Минаваше ми мисълта, че не е военно време, тогава защо трябва да рискувам, докато някой спи с жена ми. Защо пак аз, а не той? Честно казано, там не видях герои. Видях откачени, на които не им пукаше за собствения им живот, и достатъчно безумна смелост, от която нямаше нужда. И аз също получих грамота и благодарности… Но това е, защото не ме беше страх да умра. Не ми пукаше! Това даже си беше изход! Щяха да ме погребат с почести… И за сметка на държавата…
Там човек веднага попада във фантастичен свят, където се бяха слели краят на света и каменният век. А в мен всичко беше още прясно…
Горещо… Живеехме в гората. В палатки. На двайсет километра от реактора. „Партизанствахме“. „Партизани“, това са онези, които ги бяха взели запас. Възраст - от двайсет и пет до четиресет години, много от тях - с висше образование, средно техническо; впрочем аз бях учител по история. Вместо автомати ни дадоха лопати. закопавахме сметищата,
градините. жените в селата ни гледаха и се кръстеха. Бяхме с ръкавици,
респиратори, маскировъчни халати. Слънцето прежуряше… Появяваме се в градинките им като дяволи. Като някакви инзвънземни. Не разбираха защо им прекопаваме лехите, изтръгваме им чесъна, зелето, след като чесънът си е чесън, а зелето - зеле. Бабичките се кръстеха и питаха: „Войничета, какво,
това да не е краят на света?“.
В къщата печката гори, сланина пържат. Доближаваш дозиметъра - не печка, а малък реактор. „Момчета, хайде, сядайте на масата.“ Канят ни.
Отказваме. Молят ни се: „Ще ви намерим по сто грама. сядайте.
Разказвайте“. А какво да разказваме? В самия реактор пожарникарите тъпчеха леко гориво, то свети, а те не знаят какво става. Откъде да знаят?
Вървим цялото отделение. На всеки по един дозиметър. А на различните места нивото е различно. Един от нас работи там, където има два рентгена, друг - където има десет рентгена. От една страна,
несправедливост, както при затворниците, а от друга - страх. И загадка. Но

аз не се страхувах. Беше ми все едно…
Една група учени пристигна с хеликоптер. Бяха със специални гумени дрехи, високи обувки, защитни очила… Като космонавти… Една бабичка се приближава към единия: „Кой си ти?“ - Аз съм учен. - „А, учен си!
Вижте го как се е облякъл. Маскирал се е. А ние?“ И почва да го гони с тоягата. Не един път ми е минавала през главата мисълта, че някога ще ловят учените, както през средните векове са ловили лечителите и са ги палели. Горели са ги на клади.
Видях човек, чиято къща погребваха пред очите му… (Става и се

Изтегляне 2.23 Mb.

Сподели с приятели: