Три монолога за „ходещия прах“ и „говорещата пръст“

помислиха за хората…
- Но даваха премии - по трийсет рубли. а бутилката водка тогава беше по три рубли. Дезактивирахме се… Отнякъде се появиха рецепти: една лъжичка гъши изпражнения на бутилка водка. Два дни да престои и после се пие. За да не… онова, нашето, да не пострада… Имаше такивачастушки,
помните ли ги? Много бяха. „Запорожецът не е кола, киевчанинът не е мъж.
Ако искаш баща да станеш, увий си топките с олово.“ Ха-ха…
- Пътувахме из зоната два месеца, в нашия район половината села ги евакуираха. Дестеки села - Бабчин, Тулговичи… Първия път като дойдохме
- кучетата тичат около домовете си. Пазят ги. Чакат хората. Зарадваха ни се,
идват, като чуят човешки глас… Посрещат ни… Отстрелвахме ги в къщите,
в хамбарите, в градините. После ги влачехме до улицата и - в самосвала.
Разбира се, не е приятно. Не можеха да разберат: защо ги убиваме? Беше лесно да ги убиваш. Домашни животни… Нямат страх от оръжието, от човека… Притичват се, като чуят човешки глас…
- Една костенурка пропълзя… Господи! Покрай една празна къща…
По домовете си стояха аквариумите… С рибките…
- Не убивахме костенурките. С предните гуми на уазката мачкаш костенурката, но черупката ѝ издържа. Не се чупи. С предните гуми, когато бяхме пияни, разбира се. В дворовете клетки много… Зайците бягаха…
Нутриите бяха затворени, ние ги пускахме, ако наоколо имаше някаква вода: езеро, река, а те отплуваха. Всичко беше изоставено набързо.
Временно. Как е станало? Издават заповед за евакуация: „За три дни“.
Жените се вайкат, децата плачат, добитъкът реве. Малките деца ги лъжеха:
„Отиваме на цирк“. Хората мислеха да се връщат… Нямаше такава дума
„завинаги“. Ех, госпожо, госпожо! Какво да ви кажа, военна обстановка…
Котките ни гледаха в очите, кучетата виеха, хвърляха се по автобусите.
Дворни кучета, овчарски… Войниците ги гонеха. Ритаха ги. Дълго бягаха подир колите… Евакуация. Да пази Бог!
- Значи, каква е работата… Ето, японците си имат Хирошима, а сега изпревариха всички. На първо място в света. Значи…
- Имахме възможност да постреляме на месо. Ловджийска страст.
Пийвахме - и хайде. В службата ми се зачиташе работен ден. плащаха ми заплата. Можеха, разбира се, за такава работа да дадат допълнително.
Премията беше трийсет рубли, но парите вече не са същите като при комунистите. Всичко се променяше.
- Ето каква е работата… Отначало къщите стояха запечатани, с пломби. не махахме пломбите. Зад прозореца стои котка, как да я хванеш?
Не я пипахме. сетне плъзнаха мародерите - разбиваха вратите, чупеха

прозорците, всичко разграбиха.
Първо изчезнаха магнитофоните,
телевизорите… Кожените изделия… А след това изнесоха всичко. По пода се търкалят само някакви алуминиеви лъжици… а оцелелите кучета се преселиха в къщите… Влизаш - те ти се нахвърлят… Бяха престанали да вярват на хората… Влязох, а кучката лежи насред стаята и кученцата около нея. Дали ми е жал? Не е приятно, разбира се… Правех сравнения…
Всъщност ние действахме като наказателен отряд. Като през войната. По същата схема… Военна операция… Идваме, обграждаме селото и кучетата,
щом чуят първия изстрел, вече бягат. Бягат към гората. Котките са по- хитри, а и на тях им е по-лесно да се скрият. Едно котенце беше пропълзяло в глинена делва… Извадих го… Измъквахме ги изпод печките…
Неприятно чувство… Ти си в къщата, а котката бяга между куршумите, ти търчиш подир нея с оръжието. Кльощави, мръсни. Козината им пада на кичури. Първоначално имаше много яйца, кокошките поостанаха. Кучетата и котките ядяха яйца, като свършиха яйцата, изядоха кокошките. И
лисиците ядяха кокошки, лисиците вече живееха в селото заедно с кучетата.
Като свършиха и кокошките, кучетата изядоха котките. Имаше случаи,
когато намирахме свине в хамбарите… Пускахме ги… В мазетата - всякаква зимнина: краставици, домати… Като открием нещо им го хвърляхме в коритото. Свине не убивахме.
- Срещнахме една старица… Затворила се беше в къщата, с нея пет котки и три кучета… „Не убивай кучето, и то е било човек“, не ни даваше… Кълнеше ни. Взехме ѝ ги насила, но оставихме една котка и едно куче. Наричше ни „бандити“, „разбойници“.
- Ха-ха… „Под хълма оре трактор, на хълма гори реактор. Ако шведите не се бяха намесили, още щяхме да си орем.“ Ха-ха…
- Пусти села… Само печките стоят. Като Хатин! Живеят дядо и баба.
Като в приказките. Не ги е страх. Друг би полудял! Нощем палят стари пънове. Вълците се страхуват от огъня.
- Значи, каква е работата… Миришеше… Не можех да разбера защо мирише така в селото. На шест километра от реактора… Село Масали…
Като в рентгенов кабинет. Миришеше на йод… На някаква киселина… А
казват, че радиацията не миришела… Не знам… А трябваше да се стреля от упор… Значи, лежи си кучката насред стаята, а наоколо кученцата…
Нахвърли ми се - отстрелях я… Кученцата ми ближаат ръцете, галят се.
Играят си. Трябваше да се стреля от упор… Ех, госпожо, госпожо! Едно кученце… Черничък пудел… Досега ми е жал. Натоварихме с тях цял самосвал, с връх. Караме ги към „гроба“… Всъщност обикновена дълбока яма, макар че трябваше да копаем така, че да не стигаме до подпочвените

води и да не застиламе дъното с найлон. Да намерим високо място… Но това, както сами разбирате, масово се нарушаваше - нямаше найлони, не търсехме дълго място. Ако не бяха убити, а само ранени, квичаха…
Плачеха… Изсипахме ги от самосвала в ямата, а пуделът се измъкна.
Изпълзя. На никого не му бе останал и един патрон. Нямаше с какво да го доубием… Нито един патрон… Бутнахме го обратно в ямата и така я засипахме с пръст. Досега ми е жал.
А котките бяха много по-малко от кучетата. Може би са тръгнали подир хората? Или се бяха скрили? Домашното пуделче… Горкото…
- По-добре да убиваш отдалеч, за да не виждаш очите им.
- Трябва да се научия да целиш точно, за да не доубиваш.
- Ние, хората, уж нещо разбираме, а те просто живеят. „Ходещ прах“…
- Конете… Водеха ги на заколение… Плачеха…
- И аз ще кажа нещо… Всяка твар си има душа. От малък баща ми ме учеше на лов. Ранената кошута… Лежи… Иска да я пожалиш, а ти я доубиваш. В последната минута има напълно осъзнат, почти човешки поглед. Тя те ненавижда. Или се моли: аз също искам да живея! Искам да живея!
- Учи се! Да ви кажа, да доубиваш е по-неприятно, отколкото да убиваш. Ловът е спорт, вид спорт. Защо никой не ругае рибарите, а ловците всички ги ругаят. Не е справедливо!
- Ловът и войната са основните занимания на мъжа. Откак свят светува.
- Не можах да призная на сина си… на детето… Къде съм бил. Какво съм правил. И досега той си мисли, че татко му е защитавал някого там.
Бил е на боен пост! Показваха по телевизията военна техника, войници.
Много войници. Пита ме синът: „Татко, и ти ли беше като войник?“.
- С нас беше един оператор от телевизията… Помните ли? С камера.
Плачеше. Мъж, а плачеше… Все искаше да види триглав глиган…
- Ха-ха… Гледа Лиса: из гората се търкаля Житената питка. „Житена питчице, къде отиваш?“ - Не съм житената питка, а чернобилски таралеж. -
Ха-ха… Както се казва, във всеки дом по мирен атом!
- Човекът, да ви кажа, умира като животно. Виждал съм го… Много пъти… В Афганистан… Бях ранен в корема, лежах на слънцето. Ужасна жега. Искам вода! Е, мисля си, ще пукна като животно. И кръвта тече по един и същи начин. Както и при тях. И боли.
- Милиционерът, който беше с нас… Смахна се човекът. Лежа в болница… Жалеше сиамските котки, вика, скъпи са, продават ги на пазара.
Красиви са. Горкото момче…

- Видяхме крава с теленце. Не стреляхме. И по конете не стреляхме. Те се страхуваха от вълците, от човека - не. Но конят може по-добре да се защити. Първи от вълците загинаха кравите. По закона на джунглата.
- От Беларус изнасяха добитъка и го продаваха в Русия. А телетата бяха с левкимия. Но пък ги даваха евтино.
- Най ми е жал за старцитее… Приближават се до колите ни: „Момче,
нагледай ми къщата“. Бутат ми ключа в ръцете: „Вземи ми костюма.
Шапката“. Дават пари… „Как ми е кученцето?“ Кучето са го отстреляли,
къщата е разбита. А те никога няма да се върнат там. Как да кажа такова нещо? Не вземах ключовете. Не исках да ги лъжа. Другите вземаха: „Къде си скрил водчицата? На кое място?“. Дядото ще си каже… Намирахме цели бидони, големи бидони за мляко.
- Помолиха ни да отстреляме за една сватба див глиган. Поръчка!
Черният дроб се разтичаше в ръката… Но те си поръчват… За сватба, за кръщене.
- Стреляхме и за науката. Един път на три месеца: два заека, две лисици, две кошути. Всички бяха заразени. Но и за нас си удряхме по нещо,
ядяхме. Отначало ни беше страх, после привикнахме. Трябва да се яде нещо, няма как да се преселим на Луната. На някоя друга планета.
- Един си купил шапка от лисица на пазара и оплешивял. Арменец си купил евтино автомат от „гроба“ и умрял. Плашехме се един друг.
- А на мен и душата, и главата ми празни… Кученца-мученца… Ех,
госпожо, госпожо! Срелях. Работа.
- Говорих с шофьора, който извозваше къщите. Разграбват зоната.
Продават. Макар че това вече не е училище, не е дом и не е детска градина,
а обекти, набелязани за деактивация. Извозват ги! Срещнах го в банята или в кръчмата. Не помня точно. Той ми разказа: идват с камаза, за три часа разглобяват къщата, а край града ги пресрещат виладжиите. Купуват на части. Изкупили зоната за вили.
- Има и хищници сред нашите… Ловци-хищници… А другите обичат просто да си походят из гората. Стрелят по дребни зверове. По птици.
- Знаете ли… Толкова хора пострадаха, а никой не пое отговорност.
Вкараха в затвора ръководството на атомната централа и толкова. В онази система… Да кажеш кой е бил виновен, беше много трудно. Ако са ти наредили отгоре, какво трябва да правиш? Само едно - да изпълняваш.
Правили там някакви изпитания. Четох във вестниците, че военните произвеждали плутоний… За атомни бомби… Затова и гръмнало… Грубо казано, въпросът стои така: защо Чернобил? Защо у нас, а не у французите или германците?

- Запомнил съм… Каква е работата… Жалко, че тогава на никого не му остана ни един патрон, нямаше с какво да застреляме. Онова пуделче…
Двайсет души… Нито един патрон накрая на деня…

Изтегляне 2.23 Mb.

Сподели с приятели: