Четиридесетте безотговорни дни 1944 Никола М. Николов

41
- Вие двама, измийте кофите и ги носете - нареди на първите, които бяха до вратите. После потърси с поглед полковника и добави - Вие с Милушев (бивш началник по обществената безопасност) вземете казана.
Когато арестантите минаваха по улиците, след тях се тълпяха големи групи от хора, които случайно бяха на улицата. Арестантите дишаха с наслада пресния въздух и завиждаха на всеки, който беше извън техните редици, който можеше да отиде там където пожелае, да отиде при близките си, когато поиска. Завиждаха на всеки, който беше свободен, без оглед на това, дали е беден или богат.
Дъщерята на Ангелов беше между тези, които имаха възможност да видят преместването на арестантите в Кръстатата казарма. Тя позна баща си и извика:
- Татко, къде ви откарват? - спусна се към него с разперени ръце за прегръдка, но един от охраната й препречи пътя.
Бащата намали стъпката и на бледото му лице цъфна умилителната усмивка на нежен баща. Един цивилен от конвоиращите бутна с автомата полковника в гърба и кресна:
- Не спирай! Сгъсти редиците!
Арестантите минаха покрай квартирата на поручик Апостолов от Дряново, правнук на легендарния борец за българщината поп Харитон. Съпругата му отвори прозореца и показа в рамката едногодишния си син, като сочеше към мъжа си и викаше:
- Тати, мамо, виж нашия тати!
Апостолов ги поздрави с леко поклащане на главата, опита се да вдигне лявата си ръка, но тя отказа, тъй като беше изкълчена в рамото при инквизицията. Дясната му ръка стискаше вързопа от дрехи, на които спеше върху голите дъски.
Апостолов беше среден на ръст, строен, с правилни черти на русото си лице, косата леко начупена на едри вълни. Мустаците му бяха гъсти и ниско прилепнали над тънките му устни, на долната му челюст в левия ъгъл блестеше златен зъб, който се виждаше при всяко отва- ряне на устата.
Вината на Апостолов се състоеше в това, че като дежурен по полк е приел в щаба на дивизията заповед за преследването на група партизани, които бяха задигнали кашкавал от една мандра, а сиренето бяха поляли с газ. Заповедта беше докладвана на командира и той я приве-де в изпълнение. По тази и други подобни деяния те бяха виновни пред новата власт и за тях обвинението искаше смърт чрез обесване.
Инквизираните малко преди преместването, както и тези, които бяха повтаряни и не можеха да ходят, бяха натоварени на военни каруци. Ръцете им бяха вързани с тел един за друг. Така завързани ги изтърсиха пред входа на новия карцер в Кръстатата казарма.
На входа на Кръстатата казарма стояха тежковъоръжени хора с щастливи злоради усмивки на лицата. Това бяха тези, които безотговорно се разпореждаха със съдбата на беззащитните.
Между тях беше Недялко Звера, облечен в нови военни дрехи. Както винаги, кепето му беше килнато назад и на челото му личеха костните издутини. Над издадената му напред челюст като на ловджийски пес висеше широкият и грапав нос, сплеснат в основата, където играеха злобно малките му черни очи. Над увисналата долна устна стърчеше пожълтял самотен зъб, който се криеше в пролуките на редките му горни зъби. Черната бразда на брадата личеше отдалече лошо обръсната, а в долната й част лъщеше мазна пот.
- Тия да бъдат настанени на втория етаж до вратите, при тях ще вкараме и тези от
Батальона - нареди той на стоящия до него млад русокос човек с белег на лявата буза.
- Най-много да се поберат 40 души, а те са 70! - обясни човекът с белега на лявата буза, който беше комендант на новия сборен карцер в градската бастилия, както я наричаха по това време гражданите.
- Тогава до тях. Ще ни трябват за очни ставки, пък и решетките там са нови, а това са най- опасните фашисти! Тези могат да ни изколят за една нощ!
- Свърши тяхното царство, другарю Недялков, можеше когато бяхме в ръцете им, сега те са в нашите!
- Не умееха, нямат организация, нямат революционна закалка, ако не е партията да ни води и учи, ако не е опитът на КПСС, ние бихме били същото.
- С тях трябва да се внимава, това са все изпечени престъпници!
- Бъдете спокоен, др. Недялков, охраната е сигурна и доста сгъстена - обясни комендантът.

42
Някои от тези, които ги докараха с каруците, нямаха сили да се изкачат по стъпалата на втория етаж. Те лазеха мъчително на колене, а тези, които бяха завързани за тях, ги изчакваха.
Вътре в осемметровата по дължина килия, разпределението стана така: На долните нарове останаха изтощените, от които капеха меса, и прясно битите, на горните - тези, които не бяха минали през мелницата. Апостолов беше смлян от бой! По тялото му нямаше здраво място, но зае горен нар в близост до полковник Ангелов. При изкачването, което му струваше много усилия, той стискаше зъби и не охкаше. Неописуемата болка къдреше гъстите му руси вежди, в очите му святкаха решителност и мъжество.
- Апостолов, ти трябваше да си долу!- каза Ангелов.
- Не, господин полковник, има по-зле от мен, пък това не е всичко, ще има още! Тук до вас, нали и в службата бяхме така!
Ангелов завъртя отчаяно глава и каза:
-Бяхме, поручик, но то свърши! Безславно свърши! Сега ни очаква вечното и неотменното.
Щом желаеш и там да сме заедно, това ме радва!
Притъмняваше, по широките коридори на старата казарма, строена от Осман Пазвантоглу, се чуваха още стъпки на подковани войнишки ботуши и хлопане на брави в тежките врати.
Помещенията се запълниха с арестанти и шумът затихваше бавно. От таваните се свличаше плаха тишина, която очакваше всеки момент да бъде разкъсана от вик на инквизиран.
Инквизиторите прииждаха озверени и свирепи. Това бяха неграмотни и жестоки хора, не успели в живота при свободната проява на човешките възможности. Те мразеха всеки, който беше се борил с конкуренцията и беше успял в личния си живот. Талантливите и жизнеспособните, предприемчивите хора за тях бяха фашисти и гадове, за тях се предвиждаше смърт.
За инквизиторите имаше специални помещения.

Изтегляне 1.8 Mb.

Сподели с приятели: