Живот след 1945
През 1947 г. Франкъл се жени за Елеонора Катерина Швинд. Двамата имат дъщеря – Габриеле. Дълги години той е професор по неврология и психиатрия във Виенския университет, но заема професура в Харвард и в университетите в Далас и в Питсбърг. Американският международен университет в Калифорния създава за него професура по логотерапия. Удостоен е с 27 почетни докторски титли от университети от цял свят. Неговите 31 книги са преведени на 34 езика. Само от американското издание на „Човекът в търсене на смисъла“ са продадени 9 милиона копия. Според Библиотеката на Конгреса във Вашингтон става дума за „една от десетте книги с най-голямо влияние в Америка“. Последната си лекция Виктор Франкъл изнася на 90-годишна възраст във Виенския университет през 1995 г.
Теория и терапия
Според някои изследователи логотерапията е едновременно философски, медицински и популярно-религиозен конструкт. Тя е еклектична не само в психотерапевтичен смисъл, но и като културен феномен. Лечението чрез смисъл успешно предизвиква интереса както на специалистите в областта на приложната психотерапия, така и на изкушените във философията. Освен всичко друго, логотерапията настоява за реабилитирането на религиозния опит на личността и използването му в оздравителния процес, което дава основание на Доналд Туиди да я определя като „религиозно ориентирана теория“. А сантименталният привкус на някои от по-популярните текстове на Франкъл привлича немалко автори на наръчници по самопомощ, в които логотерапията се представя по правило като спасително средство за хора в беда.
Лого-теорията не е учение за това, кой е смисълът на живота. Убеждението на Виктор Франкъл в безусловния смисъл на всеки човешки живот, независимо от обстоятелствата, е само последица от неговите антропологически усилия да открои автентичната форма на човешкото битие. Какво представлява човекът екзистенциално е въпросът, който логотерапията неизменно задава, опитвайки се да покаже, че антропологическите резултати на психодинамичната психология, бихейвиоризма и теорията за потребностите на Ейбрахам Маслоу, са незадоволителни, което на езика на Виктор Франкъл означава „неавтентични“.
Лого-теорията конструира човешкото битие като отворено към света. Личността съществува не за да задоволява своите нагони или потребности, не единствено за да оцелява, а най-вече, за да се справя със задачите, които животът назначава и така да обезпечава смислово личния си житейски път: „Човешкото съществуване не е автентично, ако не е изживяно като самотрансцендиране“. Човекът не е самозадоволяващо се битие, той съществува, за да бъде в-света, а не за да бъде в-себе си: „оцеляването зависи от насочеността към „за какво“ или „за кого“. Затова и смисълът в живота, макар и персонален, никога не е субективен, защото винаги идва „отвън“, вследствие на срещата между личността и обективния свят, в който се намират задачите и ценностите. А ценностите не се правят, те не са субективни решения, а универсални смисли.
Ценността на екзистенцията произтича от отговорността – готовността на личността да участва в света, независимо от обстоятелствата. Отговорността, мислена логотерапевтчино, е многоизмерна и изисква по-скоро гъвкавост, отколкото праволинейно посвещаване на една кауза. Отговорността означава ангажиране с ценности, а ценностният свят е достатъчно голям, за да предложи възможности за достоен живот дори и при най-тежките условия.
Франкъл формулира три основни групи ценности, които според него покриват целия спектър на човешката отговорност:
ценностите на творчеството са свързани с професионалната реализация;
ценностите на преживяването отговарят на задачата да се преживява радост, щастие и любов;
ценностите на нагласата стават приоритет при условия, в които животът не е „нито творчески плодотворен, нито богат на преживявания“.
Въпреки своя психиатричен натюрел Франкъл определя логотерапията като „лечение с думи“. По време на срещата между лекаря и пациента основно значение има това, което ще бъде споделено и това, което ще бъде дискутирано.
Като строго логотерапевтични Франкъл определя две свои техники – парадоксалната интенция и дерефлексията. Според него те представляват личният му, уникален принос към психотерапевтичния инструментариум на екзистенциалните терапии и при това работят безотказно и в много кратки срокове, средно 8 сеанса, според свидетелството на Туиди.
Франкъл определя целите на лого-терапията, като лечение на неврозите, така:
„да отнеме вятъра от платната на неврозата”;
„да обърка сметките на неврозата“.
Логотерапевтът има за цел да изненада, да обърка невротичната чувствителност на пациента, като се държи така, както той най-малко очаква – като отрази невротичния проблем по възможно най-абсурдния начин. В случая с дерефлексията – да не се говори за болестта, а в случая на парадоксалната интенция – да се настоява за осъществяване на най-големите страхове. В действителност парадоксална интенция започва с хуморизиране на симптома и завършва с насърчаването на пациента с фобии или натрапливости да си представи по възможно най-реалистичния начин как преживява своите най-страшни опасения.
„Екзистенциален вакуум“ е понятие, което Франкъл пуска в обръщение през 1955 г., обобщавайки своите, вече описани през 1946 г., интуиции за болестта на времето. Тъй като логотерапията тръгва от предпоставката за една вродена „воля за смисъл“ у човека, трябва да се очаква, че тъкмо нейната „изправност“ ще гарантира на човека някаква форма на „добър живот“. Волята за смисъл е логотерапевтична идея, описваща и обясняваща основната движеща сила на човешкото поведение – става дума за естествен „подтик“ да се живее съобразно някаква ценностна логика. Човекът не може да живее без да оформя своите преживявания като събития, чието съдържание надхвърля непосредствено даденото. „Аз съм на 22, имам образователна степен, кола, сигурност и повече секс и власт, отколкото реално мога да използвам“ – пише на Франкъл един американски студент – „остава ми само да си обясня какво означава всичко това“. Всеки иска и може да разбира живота си; това е посланието на понятието „воля за смисъл“.
Екзистенциалният вакуум е феномен на следвоенния икономически и социален растеж, когато обикновеният човек се оказва атакуван от няколко неблагоприятни фактора. Първо, „увеличение на неангажираното в работа време“ и после, „загуба на инстинктивната подсигуреност на живота“ и „на традициите, които са насочвали човека в по-предишни времена“. Общият резултат от тези на пръв поглед атрактивни новости е масовото невротизиране на обществата. Хората, които иначе разпознават себе си като сравнително задоволени в материално и емоционално отношение индивиди, са нерядко депресирани, агресивни или зависими. Причината за това според Франкъл трябва да се търси в новите затруднения, пред които е изправена волята за смисъл, особено т.нар. от него редукционизъм – гледната точка, според която човекът и ценностите не са нищо друго освен „биохимичен механизъм“ и „хомеостатично задържане в рамките на процеса стимул-реакция“. Хората вече не знаят какво искат, нито какво трябва да правят и това неминуемо се отразява на ентусиазма и енергията за живот: „Редукционистката интерпретация на ценностите е в състояние да подкопае и да разруши ентусиазма на младите“. Екзистенциалният вакуум обозначава колективното затруднение да се живее страстно и с вяра в значимостта на делата.
Книги
„Увод в логотерапията: Смисълът на живота“, Планета 3, НБУ, 2000 (Оригинално заглавие: „Човекът в търсене на смисъл“)
„Ненаписаното в моите книги“, Изд. Леге Артис, 2000
„Теория и терапия на неврозите“, Изд. Лик, 2001
„Лекарят и душата“, Леге Артис, 2001
„Воля за смисъл“, Леге Артис, 2011
„Човекът в търсене на смисъл“, Изд. Хермес, 2013 (По съдържание отговаря на „Увод в логотерапията“ на изд. Планета 3)
„Човекът в търсене на висш смисъл“, Изд. Хермес, 2016
„Психотерапия и екзистенциализъм“, Изд. Леге Артис, 2017
„Теория и терапия на психичните разстройства“, Изд. Леге Артис, 2018
„Когато има за какво да живееш“, Изд. Изток-Запад, 2018
ПРЕДГОВОР
(от Гордън Алпорт)
Д-р Франкъл, авторът психиатър, понякога пита своите пациенти, страдащи от множество големи и малки терзания: „Защо не се самоубиете?“ От отговорите им той често успява да намери насоките за своята терапия – в един живот има любов към децата, която да го крепи, в друг – талант, който трябва да се осъществи; в трети – може би само тлеещи спомени, които си струва да се запазят. Да се втъкат тези тънки нишки на разбития живот в здрава тъкан от смисъл и отговорност, е целта и предизвикателството на логотерапията, версията на д-р Франкъл на модерната екзистенциална анализа.
В тази книга д-р Франкъл обяснява преживяванията, които го довеждат до откриването на логотерапията. Прекарвайки дълго време в зверски концентрационни лагери, той се оказва разсъблечен до голото си съществуване. Баща му, майка му, брат му и жена му умират в лагерите или са изпратени в газовите пещи, тъй че, с изключение на сестра му, цялото му семейство загива в тези лагери. Как би могъл той – при загубата на всякаква собственост, при разрухата на всички стойности, страдащ от глад, студ и бруталност, всеки миг в очакване на унищожение, – как би могъл да сметне, че си струва да опази живота си? Заслужава си да се вслушаме в психиатъра, който лично се е сблъскал с такива крайни състояния. Ако изобщо някой е способен да погледне на човешкото ни положение с мъдрост и състрадание, това е той. Думите на д-р Франкъл звучат дълбоко правдиво, защото почиват на преживявания, твърде дълбоки, за да бъдат измамни. Това, което той има да каже, е престижно поради положението му сега в Медицинския факултет на Виенския университет и поради славата на логотерапевтичните клиники, които днес изникват в много страни по модела на неговата прочута Неврологична поликлиника във Виена.
Не можем да не сравним подхода на Виктор Франкъл към теорията и терапията с работата на неговия предшественик Зигмунд Фройд. И двамата се занимават главно с природата и лечението на неврозата. Фройд открива корените на тези злополучни разстройства в тревожността, предизвикана от несъзнавани мотиви, които са в конфликт. Франкъл разграничава няколко форми на невроза и проследява някои от тях (ноогенните) до срива на страдащия да намери смисъл и чувство за отговорност в своето съществуване. Фройд акцентува върху фрустрацията в сексуалния живот, Франкъл – върху фрустрацията на „волята за смисъл“. Днес в Европа се наблюдава подчертано отдръпване от Фройд и широко приемане на екзистенциалната анализа в няколко взаимосвързани форми, една от които е школата на логотерапията. Характерно за толерантния възглед на Франкъл е, че той не отхвърля Фройд, а охотно надгражда върху неговия принос; нито пък влиза в пререкания с другите форми на екзистенциална терапия, а приветства родството с тях.
Този разказ, макар и кратък, е умело изграден и завладяващ. Чел съм го два пъти от край до край, без да вдигна глава, неспособен да се откъсна от магията му. Някъде след средата на разказа си д-р Франкъл представя своята собствена философия на логотерапията. Той я въвежда така деликатно в потока на разсъжденията, че едва след като затвори книгата, читателят си дава сметка, че това е съчинение с огромна дълбочина, а не просто още една жестока история за концентрационните лагери.
Читателят научава много от тези автобиографични фрагменти. Научава какво прави човешкото същество, когато ненадейно осъзнае, че няма „нищо друго за губене освен така странно оголения си живот“. Завладяващо е описанието на Франкъл на смесения прилив на емоция и апатия. Първо идва на помощ отчужденото любопитство към собствената съдба. Скоро обаче идват стратегиите за запазване на остатъците от живота, макар шансовете за оцеляване да са малки. Гладът, унижението, страхът и дълбокият гняв от несправедливостта стават поносими чрез съкровено пазените образи на скъпи хора, чрез религията, чрез мрачното чувство за хумор и дори чрез проблясъците на целителната природна красота – едно дърво или залез.
Но тези моменти на утеха не утвърждават волята за живот, ако не помагат на лагерника да извлече по-широк смисъл от своето привидно безсмислено страдание. Тук се натъкваме на централната тема на екзистенциализма: да живееш – значи да страдаш, да оцелееш – значи да намериш смисъл в страданието. Ако животът изобщо има предназначение, страданието и умирането също трябва да имат. Но друг не може да ти каже какво е това предназначение. Всеки трябва да го открие за себе си и да поеме отговорността, която неговият отговор изисква. Ако успее, ще продължи да израства въпреки всички обиди, Франкъл обича да цитира Ницше: „Онзи, който има защо да живее, може да мине почти с всякакво как.“
В концентрационния лагер всички обстоятелства се съюзяват, за да накарат лагерника да загуби опора. Изтръгнати са всички познати цели в живота. Това, което единствено остава, е „последната човешка свобода“ – свободата да „избереш своя позиция при определени обстоятелства“. Тази последна свобода, призната и от античните стоици, и от модерните екзистенциалисти, получава ярка значимост в живота на Франкъл. Лагерниците са обикновени хора, но поне някои, избирайки да бъдат „достойни за своите страдания“, доказват способността на човека да се извиси над външната си съдба.
Като психотерапевт авторът, разбира се, иска да знае как може да се помогне на хората да постигнат тази отличителна за човека способност. Как може да се пробуди у пациента чувството, че е отговорен да живее за нещо, колкото и да са мрачни обстоятелствата? Франкъл ни предлага вълнуващо описание на една групова терапевтична сесия, която е провел със сълагерниците си.
По молба на издателя Франкъл добавя изложение на основните аспекти на логотерапията, а също и библиография. Досега повечето от публикациите на тази „Трета виенска школа по психотерапия“ (предшестващи са школите на Фройд и Адлер) са били главно на немски. Следователно читателят ще приветства приложението на д-р Франкъл към личния му разказ.
За разлика от много европейски екзистенциалисти Франкъл не е нито песимистичен, нито антирелигиозен. Напротив, за писател, изправен лице в лице с цялата вездесъщност на страданието и силите на злото, той приема изненадващо оптимистичен възглед за способността на човека да надмогва трудностите и да открива подходяща пътеводна истина.
Препоръчвам от сърце тази малка книга, защото тя е перла на драматичния разказ, фокусиран върху най-дълбоките човешки проблеми. Тя има литературни и философски достойнства и предоставя завладяващо въведение в най-значимото течение в психологията на нашето съвремие.
Гордън У. Алпорт1,
1962 г.
ПРЕДГОВОР
(от Харолд Кушнер)
Книгата „Човекът в търсенето на смисъл“ на Виктор Франкъл е една от най-големите книги на нашето време. Обикновено, ако една книга има един пасаж, една идея със силата да промени живота на човек, това само оправдава четенето ѝ, препрочитането ѝ и намирането на място на нечии рафтове. Тази книга има няколко такива пасажа.
Това е на първо място книга за оцеляването. Подобно на много германски и източноевропейски евреи, които се смятали за обезопасени през 30-те години, Франкъл беше хвърлен в нацистката мрежа от концентрационни и изтребителни лагери. По чудо той оцелява, с библейската фраза „главня изтръгната из огъня“ Но неговата история в тази книга е не толкова за неговите премеждия, какво е претърпял и изгубил, колкото за източниците на силата му да оцелява. Няколко пъти в хода на книгата Франкъл одобрително цитира думите на Ницше: „Онзи, който има ЗАЩО да живее, може да понесе почти всяко КАК“. Той описва затрогващо онези затворници, които са се отказали от живота, които са загубили всякаква надежда за бъдеще и неизбежно били първите, които умират. Умиращи по-малко от липса на храна или лекарства, отколкото от липса на надежда, липса на нещо, за което да живеят. За разлика от това Франкъл се запазва жив и поддържа надежда жива, като призовавал мислите на съпругата си и перспективата да я види отново и като мечтае в един момент да изнася лекции след войната за психологическите уроци, които трябва да се научат от опита на Аушвиц. Ясно е, че много затворници, които отчаяно са искали да живеят, умират, някои от болест, други – в крематориите. Но безпокойството на Франкъл е не е толкова в това защо повечето умират, отколкото с въпроса защо изобщо някой оцелява.
Колкото и да е ужасно, опитът му в Аушвиц подсилва това, което вече е била една от ключовите му идеи: Животът не е преди всичко стремеж към удоволствие, както вярва Фройд2, или стремеж към сила, както преподава Алфред Адлер3, а търсене на смисъл. Най-голямата задача за всеки човек е да намери смисъл в живота си. Франкъл вижда три възможни източника за смисъл: в работата (правене на нещо значимо), в любовта (грижа за друг човек) и в смелостта през различни времена. Страдането само по себе си е безсмислено; ние придаваме на страданието си смисъл от начина, по който реагираме на него. В един момент Франкъл пише, че човек „може да остане смел, достоен и безкористен или в ожесточената борба за самосъхранение може да забрави човешкото си достойнство и да се принизи в нещо не повече от животно.“ Той признава, че само няколко затворници на нацистите издържат и успяват да постигнат това, „но дори един такъв пример е доказателство, че вътрешната сила на човека може да го издигне над неговата външна съдба.“
И накрая, най-трайното прозрение на Франкъл, към което често съм призовавал в собствения си живот и в безброй консултантски ситуации: силите, които са извън твоя контрол, могат да ти отнемат всичко, което притежаваш, освен едно нещо – твоята свобода да избираш как ще реагираш на ситуацията. Не можеш да контролираш какво ти се случва в живота, но винаги можеш да контролираш какво ще почувстваш и да правиш с това, което ти се случва.
Има сцена в пиесата „Инцидент в Виши“ на Артър Милър, в която професионалист от по-високата средна класа се явява пред нацистката власт, която е окупирала неговия град и показва своите университетски степени, референтни писма от видни граждани и т.н. Нацистът го пита: „Това ли е всичко, което имаш?” Човекът кима. Нацистът го хвърля в кошчето и му казва: „Добре, досега спорехме, че никога не оставаме без нищо доколкото запазваме свободата на избор как ще реагираме...“
Моят собствен опит ми показа истинността на прозренията на Франкъл. Познавам успешни бизнесмени, които след пенсиониране загубват всякаква жажда за живот. Работата им е давала смисъл на живота им. Често това е било единственото нещо, което дава смисъл на живота им и без него прекарват ден след ден седнали вкъщи, депресирани, „без да има какво да правят.“ Познавам хора, които са се изправяли пред предизвикателството да издържат на най-страшните страдания и ситуации, стига да са вярвали, че има смисъл от тяхното страдание. Независимо дали това е било семейна важност, те са искали да живеят достатъчно дълго (дори с перспективата лекарите да намерят лек, като изучават болестта им), за да споделят своето ЗАЩО да живеят, което им позволят да понесат всяко КАК.
И моят собствен опит повтаря по друг начин Франкъл. Точно както идеите в моята книга „Когато лошите неща се случват на добрите хора“ придобиват сила и достоверност, защото са предложени в контекста на моята борба да разбера болестта и смъртта на нашия син, доктрината на Франкъл за логотерапия, чрез излекуване на душата, като я довежда до намирането на смисъл в живота, придобива достоверност на фона на терзанията си в Аушвиц. Втората половина на книгата (Част 2) без първата част (Част 1) щеше да бъде далеч по-малко ефективна.
Считам за важно, че предговора към изданието от 1962 г. на „Човекът в търсене на смисъл“ е написано от изтъкнатия психолог, д-р Гордън Алпорт, а предговора към това ново издание е написан от духовник. Така разбираме, че това е дълбоко религиозна книга. Така тя настоява, че животът е смислен и че трябва да се научим да виждаме живота като смислен въпреки нашите обстоятелства. Тя подчертава, че има крайна цел за живота. И в първоначалния си вариант, преди да бъде добавена допълнителната част, Франкъл завършва с едно от най-религиозните изречения, написани през ХХ век:
Познахме Човека такъв, какъвто е в действителност. В крайна сметка човекът е това същество, което е измислило газовите камери на Аушвиц; но това е и същия човек, който влиза в тези газови камери изправен, с Господната молитва (Шема Исраел) на устните си.
Харолд Кушнер4,
2006 г.
ПРЕДГОВОР
(от автора за изданието от 1992 г.)
Тази книга претърпя почти 100 издания на английски, както и на още 21 други езика. Само от английските издания са продадени повече от 3 милиона екземпляра.
Това са голите факти и сигурно те са причина репортерите от американските вестници и особено от телевизията в повечето случаи да започват интервютата си, като след споменаването на тези факти възкликват: „Д-р Франкъл, вашата книга стана истински бестселър! Как се чувствате след такъв успех?“ На което отговарям, че на първо място това съвсем не е постижение и завоевание от моя страна, а по-скоро израз на нещастието на нашето време: ако стотици хиляди хора посягат към книга, на която още заглавието обещава да разгледа въпроса за смисъла на живота, то това трябва да е въпрос, който им пари под лъжичката.
Със сигурност за въздействието на книгата може да е допринесло и нещо друго. Нейната втора, теоретична част („Основни идеи в логотерапията“) се свежда до урока, който човек може да извлече от първата част, автобиографичния разказ („Преживявания в концентрационен лагер“), докато първата част служи като екзистенциално потвърждение на моите теории. Така двете части взаимно подкрепят своята правдоподобност.
Нямах наум нито едно от тези неща, когато пишех книгата през 1945 г. Това направих в продължение на девет последователни дни с твърдото решение книгата да бъде публикувана анонимно. В действителност първото издание на оригиналната немска версия не посочваше името ми върху корицата, макар че в последния момент, тъкмо преди първоначалното публикуване, отстъпих пред настояването на моите приятели да позволя то да бъде написано поне на титулната страница. Отначало обаче тя бе публикувана с твърдото убеждение, че като анонимен опус никога не би могла да спечели литературна слава за автора си. Исках просто да покажа на читателя чрез конкретния пример, че животът съдържа потенциален смисъл при всички условия, дори най-жалките. Мислех, че, ако идеята бъде онагледена с такава крайна ситуация, като тази в един концентрационен лагер, книгата ми може да бъде чута. Следователно чувствах се отговорен да напиша през какво съм преминал, защото мислех, че може да бъде от полза за хора, склонни към отчаяние.
И тъй, за мене е странно и забележително, че от няколкото дузини книги, на които съм автор, успех пожъна точно тази, която смятах да публикувам анонимно, та да не може никога да изгради каквато и да е репутация на автора. Затова аз отново и отново напомням на моите студенти и в Америка, и в Европа: „Не се стремете към успеха – колкото повече се стремите към него и го правите своя цел, толкова повече ще ви убягва. Защото успехът както щастието не може да се преследва, той трябва да последва, и то само като непреднамерен страничен резултат от посвещаването на човека на кауза, по-висока от самия него, или като вторичен продукт от отдаването на друг човек. Щастието трябва да дойде, както и успехът: трябва да го оставите да се случи, без да мислите за него. Искам да слушате онова, което вашата съвест ви диктува да сторите, и да го изпълните по най-добрия начин, на който сте способни. Тогава ще доживеете да видите, че в края на краищата – в края на краищата, казвам – успехът ще ви следва тъкмо защото сте забравили да мислите за него.“
Читателят може да ме попита защо не се опитах да избегна това, което ме чакаше, след като Хитлер бе окупирал Австрия. Нека отговоря, като си припомня следната история. Малко преди САЩ да се включат във Втората световна война, получих покана да отида в американското консулство във Виена, за да взема емигрантската си виза. Старите ми родители бяха преизпълнени с радост, защото очакваха, че скоро ще ми бъде позволено да напусна Австрия. Аз обаче изведнъж се разколебах. Пред мен стоеше въпросът: бих ли могъл наистина да си позволя да ги оставя сами да посрещнат съдбата си, да бъдат изпратени рано или късно в концентрационен лагер или в един от така наречените лагери за изтребление? В какво се състоеше моята отговорност? Трябваше ли да се погрижа за рожбата на своя ум, логотерапията, като емигрирам към благодатната земя, където бих могъл да пиша книгите си? Или трябваше да изпълня задълженията си на истински син, син на своите родители, който трябва да направи всичко, което може, за да ги защити? Размишлявах върху проблема и тъй, и иначе, но не можех да намеря решение; това бе една от онези дилеми, които карат човек да желае „знак свише“, както казват.
Тогава на една маса у дома забелязах парче мрамор. Когато попитах за това баща си, той обясни, че го намерил на мястото, където националсоциалистите били изгорили до основи най-голямата виенска синагога. Той прибрал парчето вкъщи, защото било част от таблиците, изписани с десетте Божи заповеди. На парчето бе гравирана позлатена староеврейска буква. Баща ми обясни, че тази буква представя една от заповедите. Запитах нетърпеливо: „Коя от тях?“ Той отговори: „Почитай баща си и майка си, за да бъдат дълги дните ти на земята.“ В този момент реших да остана с баща си и майка си на тази земя и да не използвам американската виза.
Сподели с приятели: |
