Виктор Е. Франкъл,
Виена, 1992 г.
Тази книга не си поставя за цел да изложи факти и събития, а лични преживявания, многократно изстрадани от милиони лагерници. Това е историята на един концентрационен лагер, видяна отвътре и разказана от един от оцелелите. В центъра на този разказ стоят не големите ужаси, вече предостатъчно описвани (макар че недостатъчно се вярва в тях), а неизброимите дребни разновидности на тормоза. С други думи, търси се отговор на въпроса: Как се отразява всекидневният живот в концентрационен лагер върху съзнанието на средния лагерник?
Повечето от описаните тук събития са се случили не в големите и прочути лагери, а в малките, където се извършваше голяма част от истинското изтребление. Тази история не е за страданията и смъртта на велики герои и мъченици, нито пък за прословутите капо – лагерници с особени привилегии на доверени лица, нито пък за известни лагерници. И тъй, тя се интересува не толкова от страданията на силните, колкото от жертвоприношението, кръстните мъки и смъртта на огромното войнство неизвестни за историята жертви. Тъкмо тези обикновени лагерници без отличителни знаци на ръкавите бяха истински презирани от капо. Докато тези редови лагерници се хранеха малко или изобщо не се хранеха, капо никога не оставаха гладни; всъщност мнозина капо изкарваха в лагера по-добре, отколкото през целия си останал живот. Те често бяха по-сурови с лагерниците, отколкото охраната, и ги биеха по-жестоко от есесовците. Разбира се, тези капо бяха избирани само измежду онези лагерници, чийто нрав изглеждаше подходящ за подобни действия, но ако не отговаряха на очакванията, биваха незабавно разжалвани. Скоро те съвсем заприличваха на есесовците и на лагерните надзиратели и поведението им може да се разглежда от подобни психологически позиции.
Външният наблюдател на лагерния живот лесно може да добие погрешна представа за него, примесена със сантименталност и жалост. Какво знае той за суровата битка за съществуване, която бушуваше между лагерниците. Това бе безмилостна борба за насъщния хляб и просто за живот, водена за себе си или за добър приятел.
* * *
Да вземем такъв случай. Официално бе обявено, че определен брой лагерници ще бъдат транспортирани в друг лагер, но не бе трудно да се отгатне, че крайното предназначение са газовите камери. Болните или слабите лагерници, неспособни да работят, се подбираха, за да бъдат изпратени в един от големите централни лагери, снабдени с газови камери и крематориуми. Обявяването на подбора беше сигнал за сблъсък между всички лагерници или между отделни групи. Важно бе само едно – твоето собствено име или това на приятеля ти да бъде зачеркнато от списъка на обречените, макар всички да знаеха, че на мястото на всеки спасен ще трябва да се намери друга жертва.
С всеки ешелон трябваше да тръгнат определен брой лагерници. Нямаше значение кои, тъй като всеки от тях не бе нищо друго освен един номер. При приемането им в лагера, такъв поне беше методът в Освиенцим5, заедно с другите вещи им се отнемаха и всички документи. В резултат на това всеки лагерник имаше възможност да се представя с измислено име или професия и по различни причини мнозина го правеха. Властите се интересуваха само от номерата на лагерниците. Тези номера често биваха татуирани върху кожата, а трябваше да бъдат зашити и на определено място върху панталоните, куртката или палтото. Когато някой от охраната искаше да обвини лагерник, той просто хвърляше поглед на номера (как се страхувахме само от такива погледи!), но никога не питаше за името.
Да се върнем на конвоя, който се кани да потегли. Нямаше нито време, нито желание за съобразяване с морал или етика. Всеки беше обсебен от една-единствена мисъл: да се опази жив за семейството, което го чака у дома, и да спаси приятелите си. Следователно всеки без колебание би уредил друг лагерник, друг „номер“ да заеме мястото му в транспорта.
Както вече споменах, подборът на капо се извършваше по отрицателен признак – за тази работа бяха избирани само най-бруталните лагерници (макар да имаше някои щастливи изключения). Но освен подбора, извършван от СС, през цялото време сред лагерниците течеше процес на самоподбор. Общо взето, съумяваха да оживеят само онези, които след години влачене от лагер на лагер бяха загубили всякакви скрупули в борбата за съществуване; за да се спасят, те бяха готови да използват всички средства – честни или не, дори груба сила, кражба и предателство на приятели. Ние, които се завърнахме по силата на много щастливи случайности или чудеса – наречете ги, както искате, знаем: най-добрите измежду нас не се върнаха.
* * *
Вече са събрани много фактологически описания на концентрационни лагери. Тук фактите ще са от значение само доколкото са част от човешките преживявания. Това съчинение е опит да се опише същинската природа на изживяното. На тези, които са били в лагер, то ще се опита да обясни собствените им преживявания в светлината на съвременното познание. А на онези, които никога не са били там, може да помогне да си представят и най-вече да разберат какво са изтърпели онзи съвсем малък процент лагерници, които оцеляха и за които животът сега е много труден. Тези някогашни лагерници често казват: „Не обичаме да разказваме за преживяното. За онези, които са били вътре, не са нужни никакви обяснения, а другите няма да разберат нито какво чувствахме тогава, нито какво чувстваме сега.“
Методичното представяне на преживяното е много трудно, тъй като психологията изисква известна научна безпристрастност. Но възможно ли е лагерникът, описващ личните си наблюдения, да бъде безпристрастен? Това е присъщо на външния наблюдател, но той е твърде отдалечен, за да имат твърденията му реална стойност. Само човекът отвътре знае истината. Неговите съждения може да не са обективни, а оценките му да са неадекватни. Това е неизбежно. Трябва да се направи опит да се избегне всякакъв субективизъм и тъкмо в това се състои истинското затруднение при книга като тази. На места ще е нужна смелост да се говори за дълбоко интимни преживявания. Възнамерявах да напиша тази книга анонимно, като използвам само лагерния си номер. Но когато ръкописът бе завършен, си дадох сметка, че като анонимна публикация стойността му би намаляла наполовина и че трябва да имам куража да изложа открито своите убеждения. Затова въпреки силната си неприязън към ексхибиционизма се въздържах и не задрасках нито един пасаж.
Ще оставя на други да извлекат теоретичните обобщения от съдържанието на тази книга. Това може да стане принос към психологията на лагерния живот, която бе изследвана след Първата световна война и която ни запозна със синдрома на „болестта на бодливата тел“. На Втората световна война дължим попълването на знанията ни за „психопатологията на масите“ (ако мога да цитирам вариант на добре известната фраза и заглавие на книга от Льо Бон6), защото ни запозна с войната на нерви и с концентрационния лагер.
Тъй като това е история за преживяванията ми на обикновен лагерник, важно е да спомена не без известна гордост, че в лагера не работех като психиатър, нито дори като лекар, с изключение на последните няколко седмици. Малцина от моите колеги имаха щастието да получат работа в зле отоплени служби за първа помощ, разполагащи с превръзки, направени от парчета отпадъчна хартия. Аз бях номер 119 104 и прекарах повечето време в копаене и прокарване на трасета за железопътни линии. По едно време работата ми бе сам да прокопая под пътя тунел за водопроводна тръба. Този подвиг не остана невъзнаграден и точно преди Коледа на 1944 г. ми бе връчен подарък от т. нар. премиални купони. Те бяха издадени от строителната фирма, на която в действителност ни бяха продали в робство: фирмата плащаше на лагерните власти определена цена дневно на лагерник. Всеки купон струваше на фирмата петдесет пфенига и можеше да бъде заменен срещу шест цигари дори след седмици, макар понякога да губеше давност. Станах горд собственик на жетон, струващ дванадесет цигари. Но по-важно бе, че цигарите можеха да се заменят за дванадесет супи, а дванадесет супи често бяха истинска отсрочка на гладната смърт.
Да се пушат цигари, бе привилегия, запазена за капо, които имаха осигурена седмична дажба от купони; същото важеше може би за лагерник, който работи като отговорник на склад или работилница и получава няколко цигари срещу извършената опасна работа. Изключение правеха само онези, които бяха загубили воля за живот и искаха да се „порадват“ на последните си дни. Затова когато видехме наш другар да пуши собствените си цигари, знаехме, че е загубил вяра в силата си да продължи, а, веднъж загубена, волята за живот рядко се връщаше.
* * *
Когато се проучат огромното количество материали, натрупани в резултат на наблюденията и преживяванията на много лагерници, се открояват три фази в психическата реакция към лагерния живот: периодът след постъпването, периодът на потъване в лагерния ритъм и периодът след освобождаването.
Симптомът, характеризиращ първата фаза, е шокът. При известни условия шокът може дори да предхожда формалното постъпване в лагера. Ще дам за пример обстоятелствата на моето собствено постъпване.
Вече няколко дни и нощи хиляда и петстотин души пътувахме с влак, по осемдесет души във вагон. Всички трябваше да лежат върху багажа си – малкото останало от личното им имущество. Вагоните бяха така препълнени, че сивата светлина на утрото се процеждаше само през най-горната свободна част на прозорците. Всички очаквахме влакът да се насочи към някой оръжеен завод, където ще бъдем въдворени на принудителна работа. Не знаехме дали сме още в Силезия, или вече в Полша. Локомотивът просвирваше с тревожен звук като вик за помощ, отправен от състрадание към нещастния товар, който бе обречен да води към гибел. Влакът започна да маневрира, очевидно наближавайки голяма гара. Изведнъж от редовете на неспокойните пътници се откъсна вик: „Там пише Освиенцим!“ В този момент всяко сърце замря. Освиенцим – самото име събираше целия ужас на света: газови камери, крематориуми, кланета. Влакът потегли бавно, почти колебливо, сякаш искаше да отдалечи от своите пътници, колкото се може повече, осъзнаването на страшната истина: Освиенцим!
В сутрешното развиделяване започнаха да се открояват очертанията на огромен лагер – няколко реда опъната бодлива тел, наблюдателни кули, прожектори и дълги колони от дрипави човешки фигури, сиви в сивото утро, влачещи се по правите пусти пътища в неизвестна за нас посока. Прозвучаваха отделни крясъци и командни изсвирвания. Ние не заехме значението им. Подведен от въображението си, съзирах бесилки с висящи по тях хора. Бях ужасен, но това беше в реда на нещата, тъй като стъпка по стъпка трябваше да свикваме с неизмерим и кошмарен ужас.
Накрая влязохме в гарата. Кресливи заповеди нарушиха първоначалната тишина. Отсега нататък ни предстоеше да чуваме тези груби, пронизителни тонове отново и отново във всички лагери. Звучаха почти като последен вик на жертва и все пак различно. Стържещият, дрезгав звук сякаш идеше от гърлото на човек, когото постоянно убиват. Вратите на вагона се отвориха с трясък и вътре нахлу малък отряд лагерници. Носеха униформи на ивици, главите им бяха остригани, но изглеждаха добре хранени. Говореха на всички европейски езици, при това с известна насмешка, което при онези обстоятелства звучеше гротескно. Така както давещият се хваща за сламка, така моят вроден оптимизъм (който често овладяваше чувствата даже и в най-отчая-ни ситуации) се вкопчи в мисълта: Тези лагерници изглеждат доста добре, с настроение и дори се смеят. Кой знае? Може би ще съумея да споделя тяхното благоприятно положение.
В психиатрията има определено състояние, известно като „налудност за помилване“. Непосредствено преди екзекуцията осъденият се заблуждава, че може да бъде помилван в сетния миг. Ние също се хващахме за късчетата надежда и до последния момент вярвахме, че може би няма да е толкова зле. Силно ни ободряваше дори видът на червенобузите и кръглолики лагерници. Откъде да знаем тогава, че това е специално подбран елит – групата, която от години наред ден след ден посреща пристигащите на гарата ешелони. Те отговаряха за новодошлите и за техния багаж, включително за оскъдните вещи и тайно пренесените бижута. Освиенцим трябва да е бил странно място в онази Европа от последните военни години. Трябва да е имало уникални съкровища от злато и сребро, платина и диаманти не само в огромните складове, но и в ръцете на СС.
Хиляда и петстотин лагерници бяха наблъскани в барака, предназначена най-много за двеста души. Бяхме гладни и измръзнали и нямаше място за всички да клекнат на голата земя, камо ли да легнат. В продължение на четири дни единствената ни храна бе парче хляб – 140 грама. При това чух старшите лагерници, отговарящи за бараката, да се карат с един от приемащата група заради игла за вратовръзка от платина и диаманти. Впоследствие повечето от печалбата щеше да се изтъргува за алкохол – шнапс. Вече не си спомням точно колко хиляди марки бяха нужни, за да се купи количеството шнапс, необходимо за „весела вечер“, но зная, че тези отколешни лагерници имаха нужда от шнапс. Кой може да ги упрекне, че при тези условия се опитваха да се упоят? Една друга група лагерници получаваше от СС почти неограничено количество шнапс – тези, които работеха в газовите камери и крематориумите и които отлично знаеха, че един ден щяха да ги подменят с нови хора и тогава щяха да бъдат принудени да оставят наложената им роля на екзекутори и сами да станат жертви.
Почти всеки от нашия ешелон живееше с илюзията, че ще бъде помилван, че все още не е късно нещата да се оправят. Не осъзнавахме значението на сцената, която последва веднага. Казаха ни да оставим багажа си във влака и да се строим в две колони: жените на една страна, мъжете на друга, за да преминем покрай старши офицер от СС. Сам се изненадах на куража да скрия еднодневката си под палтото. Моята колона преминаваше край офицера човек по човек. Дадох си сметка какво ме чака, ако той откриеше торбата ми. Най-малко щеше да ме тръшне на земята, знаех това от опит. Щом го приближих, инстинктивно се изправих, за да не забележи тежкия ми товар. След миг стоях лице в лице с него. Беше висок мъж, строен в безупречната си униформа. Какъв контраст с нас, раздърпани и мръсни след дългото пътуване! Той бе заел поза на нехайно спокойствие, придържайки десния си лакът с лявата ръка. С показалеца на вдигнатата си дясна ръка той посочваше съвсем небрежно надясно или наляво. Никой от нас изобщо не се догаждаше за зловещото значение, което се криеше зад това малко движение на показалеца, сочещ ту надясно, ту наляво, но доста по-често наляво.
Дойде и моят ред. Някой ми прошепна, че да те пратят надясно, значи работа, а наляво отиват болните и негодните за работа, за да бъдат изпратени в специален лагер. Просто чаках нещата да вземат естествения си ход както в многото подобни случаи занапред. Отляво еднодневката ме дърпаше надолу, но аз правех усилия да вървя изправен. Есесовецът ме разгледа, изглежда, се поколеба, после сложи ръце на раменете ми. Много се стараех да изглеждам стегнат, а той съвсем бавно завъртя раменете ми, докато се обърнах надясно, и поех на тази страна.
Вечерта ни бе обяснено значението на играта с пръста. Това бе първата селекция, първата присъда да съществуваме или не. За огромното мнозинство от нашия транспорт, около деветдесет процента, тя значеше смърт. Екзекуцията им бе изпълнена през следващите няколко часа. Изпратените наляво бяха директно отправени от гарата към крематориума. Над входа на тази сграда, както ми каза някой от работещите там, стояла думата „баня“, написана на няколко европейски езика. При влизането всеки от затворниците получавал парче сапун и тогава – но, слава Богу, не се налага да продължавам. Много свидетелства са написани за този ужас.
Ние, малцината спасени от нашия транспорт, научихме истината вечерта. Разпитвах старите лагерници къде е изпратен моят колега и приятел П.
– Наляво ли го изпратиха?
– Да – отговорих.
– Тогава можеш да го видиш там.
– Къде?
Ръката сочеше към комина на неколкостотин метра, който изхвърляше в сивото небе на Полша струя пламък. Над него се образуваше зловещ облак дим.
– Ето там е твоят приятел, поел към небесата – бе отговорът. Все още не разбирах, докато не ми обясниха истината с прости думи.
Но аз не разказвам нещата подред. От психологическа гледна точка ни предстоеше дълго, дълго пътуване от изгрева на гарата до първата нощна почивка в лагера.
Охранявани от есесовци със заредени пушки, бяхме принудени да тичаме от гарата покрай заредената с електричество бодлива тел, през лагера до хигиенния пункт: това бе истинска баня за онези от нас, които преминаха първото изпитание. Нашата илюзия за помилване отново намери потвърждение. Есесовците изглеждаха почти чаровни. Скоро открихме защо. Те бяха мили с нас, докато виждаха часовници по ръцете ни и можеха с добронамерен тон да ни убедят да им ги дадем. Нямаше ли бездруго да предадем, щем, не щем, цялото си имущество и защо този сравнително симпатичен човек да не вземе часовника? Може би някой ден той щеше да се отплати.
Навесът, където чакахме, изглежда, бе преддверие към дезинфекционния пункт. Появилите се есесовци разпънаха одеяла, върху които трябваше да хвърлим цялото си имущество, часовници и бижута. По-старите лагерници, които помагаха, се забавляваха от наивните въпроси на някои от нас, дали не може да задържат венчална халка, медальон, или талисман. Все още не можехме да възприемем факта, че всичко ще ни бъде отнето.
Опитах се да спечеля доверието на един от старите лагерници. Приближих се крадешком и му посочих свитъка хартия във вътрешния джоб на палтото си с думите: „Виж, това е ръкописът на научна книга. Знам, ще ми кажеш, че трябва да съм благодарен, ако се отърва жив, и че повече не бива да очаквам от съдбата. Но какво да направя, когато в този ръкопис е работата на целия ми живот и трябва на всяка цена да го запазя. Разбираш ли?“
Да, той започваше да разбира. Ухили се бавно, първо със съжаление, после с нарастващо изумление, насмешка, подигравка и накрая измуча в отговор една дума, която неизменно присъстваше в речника на лагерниците: „Майната му!“ В този миг съзрях простата истина и сторих онова, което бележеше връхната точка в първата фаза на психологическата ми реакция – зачеркнах целия си предишен живот.
Моите спътници, които стояха наоколо с бледи, изплашени лица и спореха безпомощно, изведнъж се раздвижиха. Отново чухме дрезгавите крясъци-заповеди. Подкараха ни с удари към преддверието на банята. Събрахме се около един есесовец, който чакаше всички да пристигнат. Сетне каза: „Давам ви две минути по часовник да свалите всичките си дрехи и да ги оставите на пода до вас. Можете да вземете само обувките си, колана или презрамките и евентуално вързоп. Започвам да броя!“
Хората смъкваха дрехите си с невъобразима бързина. Колкото по-малко време оставаше, толкова по-нервни ставаха те и несръчно дърпаха бельото си, коланите и връзките за обувки. Тогава за пръв път чухме звуците на бичуване – кожени каиши плющяха по голите тела.
След това ни подкараха в друга стая, където ни обръснаха: бяха остригани не само главите ни, но по цялото ни тяло не остана нито косъм. Следваха душовете, където отново ни строиха. Едва се разпознавахме, но някои отбелязаха с голямо облекчение, че от тръбите капе истинска вода.
Докато чакахме ред за душ, си дадохме сметка за голотата си; наистина вече нямахме нищо освен голите си тела – при това обръснати; всичко, което притежавахме, бе буквално нашето голо съществуване. Какво друго ни оставаше като материална връзка с предишния живот? За мен това бяха очилата и коланът, който впоследствие размених за парче хляб. На собствениците на вързопи предстоеше ново вълнение. Вечерта старшият лагерник, отговарящ за нашата барака, ни приветства с реч, в която тържествено обеща, че ще обеси лично „на онази греда“ – той я посочи – всеки, който е скрил пари или скъпоценни камъни във вързопа си. С гордост обясни, че лагерните закони го овластяват да стори това в качеството му на старши обитател.
Що се отнася до обувките ни, нещата не стояха така просто. Макар да ни се полагаше да ги задържим, онези, които имаха по-приличен чифт, в крайна сметка бяха принудени да го заменят за обувки, които не им ставаха. В истинска беда се оказаха онези, които послушаха привидно добронамерения съвет на старите лагерници (даден в преддверието) и отрязаха високите си ботуши, намазвайки изрязаните краища със сапун, за да прикрият саботажа. Есесовците сякаш само това и чакаха. Всички заподозрени в това престъпление трябваше да отидат в малкото странично помещение. Скоро отново чухме плющенето на каишите и писъците на изтезаваните. Този път това продължи доста дълго.
Така илюзиите, които някои измежду нас още таяха, бяха Унищожени една по една и тогава съвсем неочаквано повечето от нас бяха обзети от мрачно чувство за хумор. Знаехме, че няма какво повече да губим освен абсурдно голия си живот. Когато от душовете протече вода, всички се опитахме да се шегуваме както със себе си, така и един с друг. В крайна сметка течеше истинска вода!
Наред със странното чувство за хумор ни обхвана и друго чувство – любопитство. И преди съм изпитвал този вид любопитство – като основна реакция на определени необичайни обстоятелства. Когато веднъж животът ми беше застрашен от произшествие при катерене, в критичния момент имах само едно усещане – любопитство, дали ще се измъкна жив, или с фрактура на черепа и други контузии.
Дори в Освиенцим преобладаваше студено любопитство, някак си отдалечаващо съзнанието от обкръжаващата реалност, на която започвахме да гледаме с известна обективност. По онова време възпитавахме това състояние на съзнанието като защитен механизъм. Интересуваше ни какво предстои да се случи. Какви например ще са последиците от стоенето ни на открито в студа на късната есен, голи и мокри след банята. През следващите няколко дни любопитството ни прерасна в изненада от това, че не настинахме.
Много подобни изненади очакваха новодошлите. Медиците измежду нас най-напред научиха, че „Учебниците лъжат!“. Някъде е казано, че човек не може да живее, без да спи определен брой часове. Напълно погрешно! Бях убеден, че има някои неща, които не мога да правя: не мога да спя без това или не мога да понасям това или онова. Първата нощ в Освиенцим спахме на редици нарове. На всяка редица (дълга около два – два и половина метра) спаха по девет души направо на дъските, като делиха общо две одеяла. Разбира се, можехме да спим само настрана, притиснати и сгушени един в друг, което в острия студ си имаше добрите страни. Въпреки забраната някои използваха обувките си за възглавница, макар и целите в кал. В противен случай трябваше почти да си изкълчиш ръката, за да подпреш глава на нея. И все пак сънят дойде и ни донесе няколко часа забрава и облекчение от болките.
Ще спомена няколко изненадващи примера за това, колко много можем да понесем: невъзможно ни бе да си мием зъбите и въпреки острата витаминна недостатъчност венците ни бяха по-здрави от всякога. По половин година трябваше да носим едни и същи ризи, докато загубеха всякаква прилика с човешки дрехи. Когато замръзнеха тръбите, дни наред не можехме да се мием дори отчасти и все пак охлузванията и драскотините по ръцете ни, замърсени с пръст при работата, не гноясваха, освен ако нямахме измръзвания. Или например човек с лек сън, свикнал да се буди от най-слабия шум в съседната стая, сега спеше здраво, притиснат до съседа си, хъркащ гръмко право в ухото му.
Ако сега някой ни попита доколко е вярно съждението на Достоевски, което просто определя човека като същество, способно да свикне с всичко, бихме отговорили: „Да, човек може да свикне с всичко, само не ни питайте как.“ Но нашите психологически изследвания, пък и ние самите не бяхме стигнали още дотам. Все още бяхме в първата фаза на нашата психологическа реакция.
Почти всеки таеше мисълта за самоубийство, макар и за кратко. Тя бе родена от безизходността на положението, от постоянната заплаха от смърт, надвиснала над нас ежедневно и ежечасно, и от близостта на чуждата смърт. Поради лични убеждения, които ще спомена по-късно, твърдо си обещах още първата вечер в лагера, че няма „да се хвърля върху жиците“. С тази фраза в лагера се описваше най-разпространеният метод за самоубийство – докосване до заредената с електричество бодлива тел. За мен не бе непосилно да взема това решение. Не си струваше да се самоубиваш, тъй като, погледнато обективно, шансовете на средния лагерник да оживее бяха нищожни. Той нямаше никакво основание да очаква, че ще е сред малкия процент оцелели след всички пресявания. През първата фаза на шока лагерникът в Освиенцим не се боеше от смъртта. След първите няколко дни дори газовите камери не бяха ужасни за него – в крайна сметка те му спестяваха усилието да се самоубие.
По-късно приятели са ми казвали, че не съм бил между онези, които са били силно депресирани от шока на постъпването. Аз само се усмихнах, и то съвсем искрено, когато на сутринта след първата нощ в Освиенцим се случи следното: Въпреки строгите заповеди да не напускаме „блоковете“ си мой колега, дошъл в Освиенцим преди няколко седмици, се промъкна в нашата барака. Искаше да ни успокои и да ни каже някои неща. Бе така отслабнал, че първо не го познахме. Демонстрирайки добро настроение и непукизъм, той ни даде няколко бързи съвета: „Не се страхувайте! Не се плашете от подборите! Д-р М. (главният лекар на СС) има слабост към лекарите.“ (Това не бе вярно, добрите думи на приятеля ми подвеждаха. Един лагерник, лекар на блок от бараки, човек на около шейсет години, ми разказа как е умолявал д-р М. да помилва сина му, определен за газовата камера. Д-р М. хладно отказал.)
„Моля ви за едно – продължи той, – бръснете се всеки ден, стига да можете, дори ако трябва с парче стъкло... дори ако трябва да дадете за това последния си къшей хляб. Ще изглеждате по-млади, а остърганите ви бузи – по-румени. Ако искате да живеете, има само един начин – да изглеждате годни за работа. Ако само накуцвате, да речем, от малък мехур на петата, и есесовец забележи това, ще ви отстрани и на другия ден газът не ви мърда. Знаете ли кого наричаме „мослем“?7 Онзи, който изглежда отпаднал и потиснат, болен и изтощен и който не може да се справя повече с тежък физически труд – това е „мослем“. Рано или късно, по-скоро рано, всеки „мослем“ отива в газовата камера. Затова запомнете: бръснете се, стойте и вървете стегнато и газът да не ви плаши. Всички вие, дори да сте само от двадесет и четири часа тук, няма защо да се страхувате от газовите камери, с изключение може би на тебе.“ И тогава ме посочи и каза: „Надявам се, не се сърдиш, че ти го казвам направо.“ На другите повтори: „От всички вас единствено той трябва да се страхува от следващия подбор. Тъй че не се безпокойте!“
Аз се усмихнах. Сега съм убеден, че всеки на мое място през онзи ден би сторил същото.
* * *
Мисля, че Лесинг е казал някъде: „Ако от някои неща не загубиш разума си, значи нямаш разум.“ Ненормалната реакция при ненормални обстоятелства е нормално поведение. Дори ние, психиатрите, очакваме в неестествена ситуация, каквато е изпращането в лудница, човек да реагира толкова по-ненормално, колкото по-нормален е всъщност. Реакцията на човек при постъпването му в концентрационен лагер също представлява ненормално състояние на ума, но, обективно погледнато, това е нормална и както ще видим по-нататък, типична реакция за дадените условия. Така описаните от мен реакции започват да се променят след няколко дни. Лагерникът преминава от първата към втората фаза, тази на относителна апатия, в която постига нещо като емоционална смърт.
Независимо от вече споменатите реакции новопристигналият лагерник се опитва да притъпи мъките и на други болезнени емоции. На първо място, безграничния копнеж по дома и семейството. Често чувството е така остро, че човек просто чезне от копнеж. Сетне идва отвращението от цялата заобикаляща го грозота, дори в нейните най-повърхностни форми.
Повечето лагерници получават униформи от парцали, в сравнение с които едно плашило би изглеждало елегантно. Между бараките в лагера се стеле плътна мръсотия и колкото повече човек се опитва да я изчисти, толкова повече затъва в нея. Любима практика е новопристигналият да се зачисли към работните групи по почистване на нужниците и канализацията. Когато при пренасянето им през неравни места част от изпражненията се плиснат по лицето на лагерника, както става обикновено, и той изрази погнуса или понечи да се избърше, само получава за наказание удар от някой капо. Така се ускорява умъртвяването на нормалните реакции.
Отначало лагерникът отклонява поглед при гледката на наказателния развод на друга група; за него е непоносимо да вижда другарите си да маршируват с часове нагоре-надолу из калта, направлявани с удари. След дни или седмици нещата се променят. Рано сутринта, още по тъмно, лагерникът застава пред портата с подразделението си, готов за преход. Чува писък и вижда как събарят другаря му с удар, издърпват го да се изправи и пак го тръшват – и защо? Защото е с треска, но е рапортувал в отделението за болни в неподходящо време. Наказват го за опита да се освободи от задълженията си не по правилника.
Но лагерникът, преминал във втората фаза на психологическите си реакции, вече не поглежда встрани. Чувствата му са притъпени и той наблюдава невъзмутим. Друг пример – той чака в отделението за болни с надежда да получи два дни лека работа в лагера поради контузии или може би отоци, или треска. Стои безчувствен, докато внасят дванадесетгодишно момче, принудено да стои мирно в снега с часове или да работи навън босо, защото за него в лагера няма обувки. Пръстите на краката му са измръзнали и дежурният лекар отскубва един по един черните гангренясали остатъци с пинсета. Отвращението, ужасът и съжалението са емоции, които наблюдателят вече не може да изпита истински. След няколко седмици в лагера страдащите, умиращите и мъртвите са станали за него толкова обичайна гледка, че повече не могат да го развълнуват.
* * *
Прекарах известно време в барака за болни от тиф, които вдигаха висока температура, често изпадаха в делириум и много от тях агонизираха. След като един от тях умря, без да се разстройвам емоционално, наблюдавах последвалата сцена, повтаряща се при всяка смърт. Един по един лагерниците се приближиха към още топлото тяло. Един грабна остатъците от картофена каша, друг реши, че дървените обувки на трупа са по-добри от неговите, и ги размени, трети направи същото с палтото на мъртвия, а един бе доволен, че си осигури една – представете си само – истинска връв.
Наблюдавах всичко това без интерес. Накрая помолих „санитаря“ да махне тялото. Заемайки се с това, той хвана трупа за краката, остави го да падне в тесния проход между двата реда дъски, служещи за легла на петдесетте болни от тиф, и го повлече по неравния пръстен под към вратата. Двете стъпала нагоре към изхода винаги представляваха проблем за нас, тъй като бяхме изтощени от постоянно недояждане. След няколко месеца престой в лагера не можехме да изкачим тези стъпала, всяко по 15 сантиметра високо, без да се хванем за касата на вратата и да се изтеглим.
Човекът с трупа наближи стъпалата. Уморено се повлече нагоре. Дойде ред на тялото – първо краката, после туловището и накрая със зловещо топуркане главата подскочи нагоре по двете стъпала.
Моето място бе в противоположния край на бараката, близо до единственото иззидано над пода малко прозорче. Докато стисках паница гореща супа със студени ръце и лакомо отпивах от нея, случайно погледнах през прозорчето. Току-що извлеченият труп бе втренчил в мен изцъклени очи. Преди два часа бях говорил с този човек. Сега продължих да си сърбам супата.
Ако липсата на емоции не бе ме изненадало от гледна точка на професионалния ми интерес, не бих си спомнил сега тази случка, свързана за мен с толкова малко чувства.
* * *
Апатията, притъпяването на емоциите и чувството, че вече нищо не те засяга, са симптомите, които се появяват през втората фаза на психологическата реакция на лагерника и които в крайна сметка го правят нечувствителен към постоянните побои. Чрез тази нечувствителност лагерникът се обгражда с така необходимата му защитна черупка.
Побоите се стоварваха при най-малкото предизвикателство, а понякога без каквато и да е причина. Например хлябът се раздаваше на работното ни място и трябваше да се строяваме, за да го получим. Веднъж човекът зад мен стоеше малко встрани и липсата на симетрия подразни есесовеца. Не знаех какво става в редицата зад мен, нито в ума на есесовеца, но изведнъж получих два остри удара по главата. Чак тогава забелязах до себе си пазача, който въртеше палката. В такъв момент най-много наранява не физическата болка (това се отнася както за възрастни, така и за деца), а душевната, предизвикана от неправдата, от неоснователността на всичко това.
Странно наистина, но един удар, който дори не попада в целта, може при определени обстоятелства да нарани повече от онзи, който улучва. Веднъж по време на снежна буря стоях на един железопътен насип. Въпреки времето нашата група трябваше да продължи работа. Работех усилено по ремонта на насипа с чакъл, тъй като това бе единственият начин да се стопля. Само за миг поспрях да си поема дъх и се подпрях на лопатата. За зла беда тъкмо тогава охраната се обърна и помисли, че клинча. Болката, която ми причини, не бе от обида или удар. Този пазач не сметна за нужно да каже каквото и да било, дори и ругатня, на дрипавата изтощена фигура пред него, навярно много смътно напомняща човешки силует. Наместо това той игриво грабна камък и ме замери. На мен това ми се стори начин да се привлече вниманието на животно, да се накара да работи домашно добиче, същество, което има толкова малко общо с теб, че дори не го наказваш.
Най-болезнената част от побоя е обидата, която нанася. По едно време трябваше да носим някакви дълги тежки греди по заледеното трасе. Ако някой се подхлъзнеше, заплашваше не само себе си, но и другите, с които носеше гредата. Мой стар приятел имаше вродено изкълчване на тазобедрената става. Той се радваше, че въпреки това е способен да работи, защото при подборите физически негодните почти със сигурност бяха изпращани на смърт. Той куцаше по линията с една особено тежка греда, готов всеки момент да падне и да повлече и другите. Тъй като не носех греда, скочих да му помогна, без да спра да мисля. Незабавно получих удар в гърба, грубо порицание и нареждане да се върна на мястото си. Няколко минути преди това същият пазач, който ме удари, ни бе казал пренебрежително, че ние, „свинете“, нямаме чувство за другарство.
При друг случай, в една гора, при температура минус 16 градуса започнахме да копаем здраво замръзналия горен слой земя, за да полагаме водопровод. По това време вече бях много отслабнал физически. Появи се един надзирател с дебели червени бузи. Лицето му определено ми напомняше свинска зурла. Забелязах хубавите му топли ръкавици, които пазеха ръцете му от острия студ. Известно време той ме гледа мълчаливо. Чувствах как бедата се надига, тъй като пред мен лежеше купчина пръст, която показваше точно колко съм изкопал. И той започна:
– Откога те гледам, свиня такава! Почакай, ще те науча аз как се работи! Ще ровиш земята със зъби – ще умреш като животно! Ще те ликвидирам за два дни! Никога през живота си не си похващал работа. Какъв беше, свиньо? Бизнесмен ли?
Бях спрял да обръщам внимание. Но се налагаше да се отнеса сериозно към заплахата му да ме убие, затова се изправих и го погледнах право в очите.
– Бях лекар – специалист.
– Какво? Лекар? Обзалагам се, че си получавал купища пари от хората.
– Както се случи, повечето работа вършех без заплащане в клиники за бедни.
Но вече бях казал твърде много. Той се нахвърли върху мен и ме събори, крещейки като луд. Вече не помня какво викаше.
С тази безспорно тривиална история искам да покажа, че има моменти, когато негодуванието се надига дори у привидно закоравял лагерник – негодувание не от жестокостта и болката, а от обидата, свързана с тях. Онзи път кръвта нахлу в главата ми, защото трябваше да слушам как за живота ми съди човек, който няма понятие от него, човек, „който изглежда толкова вулгарен и брутален, че сестрата в поликлиничното отделение на моята болница нямаше да го допусне дори в чакалнята“. (Трябва да призная, че тази забележка, направена по-късно пред другите лагерници, ми донесе детинско облекчение.)
За щастие отговарящият за моята работна група капо ми бе задължен: бе започнал да ме харесва, тъй като изслушвах любовните истории и брачните му проблеми, с които ме засипваше по време на дългия преход до работното ни място. Преценката на характера му и психотерапевтичните ми съвети го бяха впечатлили. Благодарността му към мен вече носеше плодове. Неколкократно бе запазвал за мен място до себе си в един от първите пет реда на отряда, който се състоеше от около 280 души. Тази услуга бе от значение. Строявахме се сутрин по тъмно и всеки се страхуваше да не закъснее и да се окаже в задните редове. Ако се търсеха хора за неприятна и омразна работа, старшият капо се появяваше и обикновено събираше необходимия брой от задните редове. Тези хора трябваше да поемат за друга, особено опасна работа под командата на непозната охрана. От време на време старшият капо избираше хора от първите пет реда само за да спипа онези, които се опитваха да хитруват. Всички протести и молби се усмиряваха с няколко добре прицелени юмрука и избраните жертви се подкарваха към сборния пункт с крясъци и удари.
Докато обаче моят капо изпитваше нужда да излива сърцето си, на мен това не можеше да ми се случи. Бе ми гарантирано почетно място до него. Но това не бе единственото предимство. Както почти всеки лагерник и аз страдах от отоци. Краката ми бяха така подути и кожата така опъната, че едва можех да превия коляно. За да паснат на подутите ми крака, обувките трябваше да останат развързани. Дори да имах чорапи, не би имало място за тях. Полуобутите ми крака винаги бяха мокри, а обувките ми – пълни със сняг. Това, разбира се, предизвикваше измръзване и пришки. Всяка стъпка ставаше истинско мъчение. При преходите ни през заснежените полета по краката ни се образуваха буци лед. Постоянно някой се подхлъзваше и тези зад него се спъваха отгоре му. Колоната спираше, но не за дълго. Някой от охраната се намесваше и пускаше в действие приклада на пушката си, за да накара хората да станат бързо. Колкото по-напред в колоната бе човек, толкова по-рядко бе принуден да спира и после да наваксва, тичайки с болните си крака. Бях много щастлив да бъда назначен за личен лекар на негово превъзходителство капо и да се движа равномерно в първия ред.
Като допълнително заплащане за службата ми можех да разчитам, че, докато супата се раздава по обед на работното ни място, когато ми дойде редът, той ще потопи черпака до дъното на баката и ще улови няколко зърна. Този капо, бивш армейски офицер, дори се осмели да прошепне на надзирателя, с когото се бях карал, че ме знае като необикновено добър работник. Това не оправи нещата, но той все пак съумя да ми спаси живота (един от многото пъти, когато трябваше да бъде спасяван). В деня след случката с надзирателя той ме пробута в друга работна група.
* * *
Имаше надзиратели, които ни съжаляваха и всячески се стараеха да облекчат положението ни, поне на строителната площадка. Но дори те не пропускаха да ни напомнят, че един обикновен работник върши неколкократно повече работа от нас, и то за по-кратко време. Все пак се съгласяваха, ако им се кажеше, че нормалният работник не живее с триста грама хляб (теоретично, а в действителност често получавахме по-малко) и три четвърти литра постна супа на ден; че нормалният работник не живее в психическия стрес, който трябваше да понасяме, без новини от семействата ни – или изпратени в друг лагер, или веднага убити; че нормалният работник не бе под непрекъсната ежедневна и ежечасна заплаха от смърт. Веднъж дори си позволих да кажа на един благ надзирател: „Ако ти успееш да научиш от мен как се прави мозъчна операция за това кратко време, за което аз се уча от теб на тази работа по пътищата, бих те уважавал дълбоко.“ Той се ухили.
* * *
Апатията, главният симптом на втората фаза, бе необходим механизъм за самозащита. Реалността се замъгляваше и всички усилия и емоции бяха насочени към една задача: запазване на собствения живот и този на човека до теб. Вечер, когато подкарваха лагерниците от работните им места към лагера, можеше да ги чуеш как въздишат с облекчение: „Е, мина още един ден.“
Разбираемо е, че такова състояние на напрежение, съчетано с необходимостта от постоянно съсредоточаване върху задачата да оцелееш, свеждаше вътрешния живот на лагерника до примитивно равнище. Неколцина мои колеги в лагера, обучавани в психоанализа, често говореха за „регрес“ у лагерника – отдръпване към по-примитивни форми на духовен живот. Неговите стремежи и желания ставаха ясни от сънищата му.
Какво сънуваше лагерникът най-често? Хляб, сладкиши, цигари и хубава топла баня. Невъзможността за задоволяване на тези елементарни стремежи го караше да търси осъществяването им в сънищата. Друг въпрос е дали тези сънища бяха за добро; сънуващият щеше да се събуди, за да се окаже в лагерната реалност, така ужасно контрастираща с илюзиите от сънищата.
Никога няма да забравя как една нощ бях разбуден от стоновете на друг лагерник, който се мяташе в съня си, очевидно преследван от ужасен кошмар. Тъй като винаги съм изпитвал особена жалост към хората, страдащи от страшни сънища или бълнувания, понечих да събудя клетника. Изведнъж отдръпнах ръката си, готова да го разтърси, изплашен от това, което щях да сторя. В този момент особено ясно осъзнах, че никакъв сън, бил той най-ужасният, не би могъл да се сравни с реалността, която ни заобикаляше в лагера и към която се канех да го върна.
* * *
При силното недохранване, което търпяха лагерниците, бе естествено психическият живот да се концентрира върху такъв примитивен инстинкт като стремежа за храна. Да погледнем мнозинството лагерници, когато работят и за момент не ги надзирават отблизо. Те веднага започват да говорят за храна. Някой ще попита работещия до него в изкопа какво е любимото му ястие. Сетне ще разменят рецепти и ще планират менюто за деня на другарската им среща – далечен ден в бъдещето, когато ще са освободени и ще се върнат у дома. Те се увличат, рисувайки всичко в подробности, докато изведнъж по изкопа премине предупреждение, обикновено във вид на специална парола или число: „Охраната идва.“
Винаги се отнасях към тези разговори с опасение. Не е ли погрешно да се дразни организмът с такива подробни и чувствени картини на деликатеси, когато някак си е съумял да се приспособи към извънредно оскъдните дажби и ниски калории? Макар да дава моментно психологическо облекчение, тази илюзия със сигурност не е психологически безопасна.
В по-късната фаза на нашето лагерничество дневният порцион се състоеше от силно разводнена супа веднъж дневно и обикновената малка дажба хляб. В добавка се даваше и тъй наречената допълнителна порция, всеки ден различна: 20 грама маргарин, резенче долнокачествен колбас, малка бучка сирене, малко синтетичен мед или лъжица воднист конфитюр. Като калории тази диета бе абсолютно недостатъчна, особено предвид на нашата тежка физическа работа и постоянното излагане на студ в неподходящо облекло. Още по-зле бяха болните, за които се полагаха „особени грижи“ – тоест онези, на които бе разрешено да лежат в бараките, вместо да напускат лагера за работа.
След като изчезнеше последният слой подкожна мазнина и ние заприличвахме на скелети, маскирани с кожа и парцали, можехме да наблюдаваме как телата ни се самоизяждат. Организмът разграждаше собствените си белтъчини и мускулите изчезваха. Тялото вече оставаше без съпротивителни сили. Членовете на малката ни общност в бараката измираха един след друг. Всеки от нас доста точно можеше да изчисли кой ще е следващият и кога ще дойде неговият собствен ред. След дълги наблюдения разпознавахме добре симптомите, което правеше прогнозите ни съвсем сигурни. Шепнехме си: „Той няма да изкара още дълго“ или „Този е следващият“, а когато при всекидневното пощене виждахме вечер собствените си голи тела, мислехме едно и също: „Това тяло тук, моето тяло, е вече истински труп. На какво съм заприличал? Аз съм само малка част от голямата маса човешка плът... маса зад бодлива тел, скупчена в няколко пръстени колиби; маса, част от която всекидневно започва да гние, защото е вече безжизнена“.
Вече споменах колко неизбежни бяха мислите за храна и любими ястия, които завладяваха съзнанието на лагерника, колчем останеше миг за отдих. Навярно тогава е разбираемо, че дори и най-силният от нас копнееше за времето, когато отново ще има много добра храна, не заради нея самата, а заради увереността, че получовешкото съществуване, което ни правеше неспособни да мислим за нещо друго освен за храна, най-сетне ще свърши.
Онези, които не познават подобни преживявания, трудно могат да си представят пагубния психически конфликт и колизиите на волята, които преживява гладуващият. Те трудно могат да схванат какво значи да копаеш в изкоп, превърнал се целият в слух да чуеш сирената в 9,30 или 10 часа сутринта – половинчасовия интервал за обяд, когато ще се разпределя хлябът (доколкото го има), многократно питайки надзирателя – ако не е някой неразбран – колко е часът, и нежно докосвайки парчето хляб в джоба на палтото, отпърво потупвайки го със замръзнали без ръкавици пръсти, после отчупвайки троха и слагайки я в устата, и, накрая, с последните остатъци от воля, прибирайки го в джоба, след като тази сутрин си обещал пред себе си, че ще устискаш до следобеда.
Можехме да спорим безкрай върху смисъла или безсмислието на определен метод за справяне с малката порция хляб, давана само веднъж дневно през последната част от нашето затворничество. Имаше две школи мислители. Едните поддържаха мнението, че порцията трябва да се изяде незабавно. Това имаше двойното предимство, че задоволява за кратко време най-злите пристъпи на глад поне един път на ден и гарантира срещу евентуална кражба или загуба на порцията. Другата група – поддържаща разделянето на порцията, имаше различни доводи. Накрая се присъединих към техните редове.
Най-ужасният момент в двайсет и четирите часа лагерен живот бе събуждането, когато в стихнал нощен час три пронизителни изсвирвания ни откъсваха безмилостно от съня на изтощение и от копнежите на нашите сънища. Тогава започвахме боричка-нето с мокрите си обувки, в които едва успявахме да напъхаме крака, изранени и подути от отоци. Чуваха се обичайните стонове и пъшкане около дребни неприятности, като късането на жиците, заместващи връзките за обувки. Една сутрин чух един човек, когото познавах като смел и достоен, да плаче като дете, защото накрая трябваше да тръгне бос през заснежените полета, тъй като беше невъзможно да носи твърде свилите се обувки. В тези зловещи минути аз намирах малко утеха – парченце хляб, което измъквах от джоба си и хрупах, потънал в наслада.
* * *
Недохранването, освен че изцяло ангажира съзнанието с мисълта за храна, бе и причина за пълната липса на сексуално влечение. Извън първоначалните ефекти на шока това, изглежда, бе единственото обяснение на един феномен, който психологът бе длъжен да забележи в тези изцяло мъжки лагери: противно на всички строго мъжки поселения – каквито са казармите – имаше малко сексуални извращения. Изглежда, дори в сънищата си лагерникът не се вълнуваше от секс, макар неговите потиснати емоции и по-фини, по-висши чувства да намираха в тях определен израз.
При мнозинството от лагерниците примитивният живот и усилието да се съсредоточиш само върху спасяване на кожата водеха до тотално незачитане на всичко, което не обслужваше тази цел, и обясняваха пълната липса на сантименталност. Това ми стана ясно при преместването ми от Освиенцим в един лагер, прикрепен към Дахау. Влакът, който ни караше – около 2000 лагерници, минаваше през Виена. Около полунощ минахме през една от виенските гари. Линията щеше да ни преведе край улицата, където бях роден, край къщата, където бях прекарал много години от живота си, всъщност докато ме вкараха в лагера.
Бяхме 50 души в затворен вагон с две малки зарешетени пролуки. Имаше място колкото една група да клечи на пода, останалите, които трябваше с часове да стоят прави, се тълпяха край пролуките. Изправен на пръсти, надничайки над главите на другите през решетките, улових една мрачна картина на родния си град. Бяхме повече мъртви, отколкото живи, тъй като мислехме, че ешелонът ни отива към лагера в Маутхаузен и че ни остават още една – две седмици живот. Имах отчетливото усещане, че виждам улиците, площадите и къщите на моето детство с очите на мъртвец, завърнал се от друг свят, който гледа призрачен град.
След неколкочасово протакане влакът тръгна от гарата. И ето я улицата – моята улица. За младите момчета, натрупали години лагерен живот зад гърба си, такова пътешествие бе голямо събитие и те гледаха жадно през пролуката. Започнах да ги моля, да ги предумвам да ме пуснат отпред само за момент. Опитах се да обясня колко много значи за мен сега един поглед през този прозорец. Отхвърлиха молбата ми грубо и цинично: „Живял си тук толкова много години? Е, значи си видял достатъчно!“
* * *
Общо взето, в лагера съществуваше и „културна хибернация“. Две неща правеха изключение – политиката и религията. За политика в лагера се говореше навсякъде и почти непрекъснато; споровете се въртяха предимно около слухове, жадно грабвани и разпространявани. Слуховете за военната обстановка обикновено бяха противоречиви. Те идваха бързо един след друг и успяваха само да допринесат за войната на нерви, която се водеше в умовете на всички лагерници. Надеждите за скорошен край на войната, раздухвани от оптимистична мълва, многократно се разбиваха. Някои напълно губеха надежда, но най-дразнещо бе общуването с непоправимите оптимисти.
Религиозният интерес на лагерниците, едва-що появил се, бе най-искреният, който може да си представи човек. Дълбочината и силата на религиозната вяра често изненадваха и вълнуваха новопристигналия. В тази връзка най-впечатляващи бяха импровизираните молитви или служби в ъгъла на бараката или в мрака на заключения вагон за добитък, в който ни връщаха от отдалечена работна площадка изморени, гладни, замръзнали в парцаливите дрехи.
През зимата и пролетта на 1945 г. епидемия от тиф засегна почти всички лагерници. Огромна бе смъртността сред слабите, които трябваше да продължат тежката си работа до последни сили. Помещенията за болните бяха напълно неподходящи, на практика нямаше лекарства и болногледачи. Някои от симптомите бяха изключително неприятни – неудържимо отвращение дори към късче храна (което бе допълнителна опасност за живота) и ужасни пристъпи на делириум. От делириум в най-тежка форма страдаше един мой приятел, който мислеше, че умира, и искаше да се моли. В такова състояние той не можеше да намери нужните думи. За да избегна пристъпите, се опитвах като мнозина други да остана буден през по-голямата част от нощта. С часове съставях речи наум. Впоследствие започнах да възстановявам ръкописа, който бях загубил в пункта за дезинфекция в Освиенцим, и стенографирах ключовите думи с драскулки върху малки късчета хартия.
От време на време в лагера се разгръщаше научен спор. Веднъж станах свидетел на нещо, което никога не бях виждал дори в нормалния си живот, макар донякъде да се доближава до собствения ми професионален интерес – спиритически сеанс. Покани ме да присъствам главният лагерен лекар (също лагерник), който знаеше, че съм специалист по психиатрия. Срещата се състоя в собствената му малка стая в болничните помещения. Събрал се бе малък кръжец, сред който напълно нелегално бе и административният офицер от санитарния взвод.
Един започна да вика духа с нещо като молитва. Писарят на лагера стоеше пред бял лист без никакво съзнателно намерение да пише. През следващите 10 минути (след което сеансът бе прекратен, тъй като медиумът не успя да призове духовете да се явят) моливът му бавно прокарваше по хартията линии, доста четливо свързани във „VAE V“. Писарят твърдеше, че никога не е учил латински и никога по-рано не е чувал думите „vae victis“ – горко на победените. Според мен трябва да ги е чул поне веднъж през живота си, без да ги е запомнил, и те трябва да са били на разположение на „духа“ (духа на неговото подсъзнание) по това време, няколко месеца преди освобождаването ни и края на войната.
* * *
Въпреки наложената физическа и психическа примитивност на живота в един концентрационен лагер възможно е духовният живот да бъде задълбочен. Чувствителните хора, свикнали с богат интелектуален живот, може би са страдали повече (често те бяха по-деликатно устроени), но пораженията върху вътрешното им „аз“ бяха по-малки. Те бяха способни да се отдръпнат от ужасното обкръжение в свят на вътрешно богатство и духовна свобода. Само така може да се обясни привидният парадокс, че някои лагерници с недотам корава психика, изглежда, понасяха лагерния живот по-леко от онези с яка природа. За да бъда ясен, принуден съм да се върна към лични преживявания. Нека разкажа какво се случваше през онези ранни утрини, когато трябваше да крачим към работната площадка.
Прогърмяваха заповеди: „Отделение, ходом марш! Леви-2-3-4! Леви-2-3-4! Леви-2-3-4! Леви-2-3-4! Първият кръгом, леви, леви, леви, леви! Шапки долу!“ И сега тези думи звучат в ушите ми. При заповедта „Шапки долу!“ минавахме през портата на лагера под насочените прожектори. Който не маршируваше в строй, получаваше ритник. А най-зле патеше онзи, който поради студа бе дръпнал шапка върху ушите си, преди да бъде дадено разрешение.
В мрака се спъвахме в големи камъни и газехме дълбоки локви по единствения път, извеждащ от лагера. Придружаващата ни охрана крещеше и ни подкарваше с прикладите на пушките. Някой с особено болни крака се подпираше на ръката на съседа. Едва проронвахме дума. Леденият вятър не предразполагаше към разговор. Криейки устата си зад вдигнатата яка, човекът, крачещ редом, ненадейно прошепна: „Ако можеха жените ни да ни видят сега! Така се надявам, че са по-добре в техните лагери и не знаят какво ни се случва.“
Това извика мисли за собствената ми съпруга. Препъвахме се километър след километър, хлъзгайки се на заледените места, като ту се поддържахме, ту се влачехме един друг напред и нагоре, без да разменяме нито дума, но и двамата знаехме – всеки от нас мисли за своята жена. Случайно погледнах небето, където звездите избледняваха и зад тъмна пелена от облаци вече струеше розовата светлина на зората. Но образът на жена ми, смущаващо отчетлив, бе завладял съзнанието ми. Чух я да ми отговаря, видях усмивката ѝ, нейния прям, окуражаващ поглед. Реален или не, погледът ѝ бе по-сияен от изгряващото слънце.
Една мисъл ме прониза – за пръв път в живота си съзрях истината, такава, каквато е изпята в песните на толкова поети, прогласена като върховна мъдрост от толкова мислители. Истината, че любовта е абсолютната, най-висока цел, към която може да се стреми човек. Тогава схванах смисъла на най-голямата тайна, която човешката поезия, човешката мисъл и вяра носят като послание: Спасението на човека е чрез любовта и в любовта. Разбрах как човек, комуто нищо не е останало на този свят, все пак може да познае блаженство, макар и за кратък миг, в съзерцанието на своята възлюбена. В положение на пълна изоставеност, когато човек не може да направи нищо полезно, когато единственото му възможно постижение е да понася страданието по добър начин – по достоен начин, в такова положение човек може чрез влюбеното съзерцаване на образа, който носи за любимия, да постигне осъществяване. За първи път в живота си бях в състояние да разбера значението на думите: „Ангелите са потънали във вечно съзерцание на неизмеримо великолепие.“
Пред мен един човек се препъна и следващите паднаха върху него. Охраната се нахвърли върху тях с бичовете си. За няколко минути това прекъсна мислите ми. Но скоро душата ми намери пътя от затворническото съществуване към другия свят и аз поднових разговора с моята любима. Задавах ѝ въпроси и тя отговаряше, после тя ме питаше и аз отговарях.
– Спри!
Бяхме стигнали работната площадка. Всички се втурнаха в тъмните колиби с надежда да получат сносен инструмент. Всеки лагерник получи лопата или кирка.
– Не можете ли по-чевръсто, свини такива?
Не след дълго бяхме заели мястото си от предишния ден в изкопа. Замръзналата земя пращеще под ударите на кирките, летяха искри. Хората бяха тихи, умовете им – неми.
Моето съзнание още бе при образа на жена ми. Една мисъл прекоси ума ми – аз дори не знаех дали тя е още жива. Знаех само едно, което вече бях научил добре – любовта отива далеч отвъд физическата личност на обичания. Тя постига най-дълбокия си смисъл в духовното му съществуване, във вътрешната му същност. Дали той действително присъства, дали изобщо е още жив или не, някак си престава да е важно.
Не знаех дали жена ми бе жива и нямаше как да разбера това (през цялото ми лагерничество нито получавахме, нито изпращахме писма); но в онзи момент това престана да е от значение. Нямаше нужда да зная, нищо не можеше да накърни силата на моята обич, моите мисли и образа на моята любима. Дори тогава да знаех, че жена ми е мъртва, мисля, че пак бих се отдал, необезпокоен от това знание, на съзерцание на нейния образ и духовният ми разговор с нея би бил тъкмо така ярък и пълноценен. „Сложи ме като печат на сърцето си, любовта е силна както смъртта.“
* * *
Тази интензификация на вътрешния живот помагаше на лагерника да намери убежище от празнотата, безутешността и духовната нищета на своето съществуване, като му позволяваше да се спаси в миналото. Пуснато на свобода, въображението му си играеше с минали събития, често незначителни малки случки и дребни неща. Носталгията ги превъзнасяше и в паметта те придобиваха странен вид. Техният свят съществуваше някъде много далеч и духът се отправяше към тях с копнеж. В съзнанието си се возех с рейс, отключвах входната врата на апартамента си, вдигах телефона, включвах лампите. Мислите ни често се въртяха около такива подробности и тези спомени можеха да ни развълнуват до сълзи.
Напрежението във вътрешния живот на лагерника му позволяваше да преживява красотата на изкуството и природата както никога преди. Под тяхно въздействие той понякога дори забравяше собственото си ужасно положение. Ако някой бе видял лицата ни по време на пътуването от Освиенцим до един баварски лагер, когато съзряхме през малките зарешетени прозорци на затворническия вагон планините на Залцбург с техните грейнали от залеза върхове, никога не би повярвал, че това са лица на хора, без всякаква надежда за живот и свобода. Въпреки това – или може би тъкмо заради това – ние бяхме очаровани от природната красота, която така дълго ни бе липсвала.
И в самия лагер можеше да привлечеш вниманието на работещия редом другар върху красива гледка на залязващото слънце, просветващо през високите дървета на баварските гори (като в прочутите акварели на Дюрер), същите гори, в които бяхме построили огромен скрит завод за боеприпаси. Една вечер, когато смъртно уморени вече почивахме на пода на бараката с купичка супа в ръка, един лагерник се втурна и ни помоли да изтичаме до сборния плац, за да видим прекрасния залез. Стояхме и гледахме как зловещите облаци припламват на запад и цялото небе оживява в постоянно сменящи се форми и цветове, от стоманеносиньо до кървавочервено. В рязък контраст с унилите, мръсно сиви бараки озареното небе пламтеше отразено в локвите по калната земя. Сетне, след минута на вълнуваща тишина, един лагерник каза на друг: „Колко красив може да бъде светът!“
Друг път работехме в изкоп. Утрото бе сиво, сиво бе небето над нас, сив бе снегът в бледата утринна светлина, сиви бяха и парцалите по моите сълагерници, сиви бяха лицата им. Аз отново разговарях тихо с жена си или може би се мъчех да намеря причината за моите страдания, за бавното ми умиране. Като последен отчаян протест срещу безнадеждността на неизбежната смърт усетих как духът ми пробива обвиващия ме мрак. Почувствах как той надмогва този безнадежден, безсмислен свят и отнякъде чух победоносно „Да“ в отговор на въпроса ми за съществуването на крайно предназначение. В този миг в далечна ферма запалиха светлина, която стоеше сякаш нарисувана на хоризонта, сред жалката сивота на баварската утрин. „Et lux in tenebris lucet“ (И светлина просия в мрака). С часове сякох замръзналата земя. Мина охраната, подхвърляйки обида, и аз отново общувах с моята възлюбена. Все повече и повече усещах, че тя присъства, че е с мен; имах чувството, че мога да я докосна, че мога да протегна ръце и да хвана нейните. Чувството бе много силно: тя беше там. Тогава, тъкмо в този момент, тихо долетя една птица и кацна точно пред мен на купчината пръст, която бях изкопал в ямата, и ме загледа настойчиво.
* * *
По-рано споменах за изкуство. Има ли такова нещо в един концентрационен лагер? Зависи от това, какво решим да наричаме изкуство. От време на време се импровизираше нещо като кабаре. Временно се почистваше една барака, подреждаха се или се сковаваха няколко дървени пейки и се организираше програма. Вечерта там се събираха онези, които имаха добро положение в лагера – капо и работниците, които не трябваше да напускат лагера за далечни преходи. Те идваха, за да се посмеят или може би да поплачат, във всеки случай, за да забравят. Имаше песни, стихове, шеги, някои със сатиричен подтекст относно лагера. Всички те бяха замислени да ни помогнат да забравим и наистина тези събирания бяха толкова успешни, че някои обикновени лагерници отиваха да видят кабарето въпреки умората дори ако така пропускаха дневната си порция храна.
През половинчасовия обеден интервал, когато супата (плащана без големи разходи от работодателите) бе разсипвана на работната площадка, ни разрешаваха да се събираме в незавършеното машинно помещение. При влизането всеки получаваше черпак водниста супа. Докато лакомо я посръбвахме, един лагерник се покатерваше върху варел и пееше италиански арии. Радвахме се на песните, а за него се осигуряваше двойна порция супа направо „от дъното“ – тоест със зърна!
Награда в лагера човек можеше да получи не само като развлича, но и като аплодира. Аз например можех да намеря протекция (за щастие никога не се наложи!) от най-страшния капо в лагера, когото с голямо основание наричаха Убийствения капо. Ето как стана това. Една вечер бях удостоен с висока чест – отново бях поканен в стаята, където се състоя спиритическият сеанс. Там се бяха събрали същите близки приятели на главния лекар и в дълбока нелегалност отново присъстваше административният офицер от санитарния взвод. Убийственият капо случайно влезе в стаята и го помолиха да рецитира едно от стихотворенията си, станало прочуто (или прословуто) в лагера. Нямаше нужда да го молят втори път. Бързо измъкна нещо като дневник, от който започна да чете образци на своето изкуство. Прехапах си устните до болка, за да не се разсмея при едно от любовните стихотворения, и навярно това ми спаси живота. Тъй като бях щедър в аплодисментите, може би щях да се спася дори ако бях определен в неговата работна група, където по-рано бях изпратен за един ден – един ден, който напълно ми стигаше. Така или иначе бе от полза Убийственият капо да има благоприятно впечатление от теб. Тъй че аз ръкоплясках с всички сили.
Изобщо, разбира се, всеки опит за изкуство в лагера бе донякъде гротесков. Бих казал, че от нещата, свързани с изкуство, истински впечатляващ бе зловещият контраст между представлението и фона на безутешния лагерен живот. Никога няма да забравя как се събудих от дълбокия изтощителен сън през втората нощ в Освиенцим – събуди ме музика. Старшият отговорник на бараката празнуваше нещо в стаята си близо до изхода. Пияни гласове крещяха някакви изтъркани шлагери. Внезапно настъпи тишина и в нощта цигулка запя отчайващо тъжно танго. Една необикновена мелодия, която честото свирене не бе развалило. Цигулката плачеше и част от мен плачеше с нея, защото на този ден някой навършваше 24 години. Този някой лежеше в другата част на Освиенцим, може би само на неколкостотин или на няколко хиляди метра оттук, и все пак напълно недостъпен. Този някой бе жена ми.
* * *
Откритието, че в концентрационния лагер съществува макар и подобие на изкуство, навярно е доста изненадващо за външен човек, но той би се изумил още повече, ако разбере, че там може да се открие и чувство за хумор. Разбира се, само бледа следа от него, и то за кратки секунди или минути. Хуморът бе още едно оръжие в борбата за самосъхранение. Добре известно е, че хуморът (повече от всичко друго в човешката природа) предоставя възможност за отдръпване и издигане над всяка ситуация, макар и само за няколко мига. На практика аз обучавах приятеля си, който работеше редом с мен на строителната площадка, да развие чувство за хумор. Предложих му да си обещаем един на друг да измисляме поне по една забавна история дневно за някакъв инцидент, който би могъл да ни се случи един ден след освобождаването ни. Той бе хирург, работил като асистент в голяма болница. Един път се опитах да го накарам да се усмихне, като му описах как няма да може да се освободи от лагерните си навици, когато се върне на предишната си работа. На строителната площадка (особено когато контролиращият минаваше на проверка) надзирателят ни подканваше да работим по-бързо с викове: „Действие! Действие!“ Аз казах на приятеля си: „Един ден ще си отново в операционната, зает с коремна операция. Изведнъж някой санитар ще се втурне, оповестявайки идването на главния хирург с викове: „Действие! Действие!“
Понякога другите измисляха забавни мечти за бъдещето, например предсказваха, че някой ден на гости ще се забравят при сервирането на супата и ще помолят домакинята да им загребе „от дъното“.
* * *
Опитът да се развие чувство за хумор и да се видят нещата в смешна светлина е вид хитрост, която се научава при овладяването на изкуството да се живее. Все пак е възможно да се прилага това изкуство дори в концентрационен лагер, където страданието е вездесъщо. Нека направя една аналогия: човешкото страдание наподобява поведението на газа. Ако определено количество газ се напомпа в празно помещение, той ще го изпълни изцяло и равномерно независимо колко е голямо помещението. По същия начин страданието изпълва изцяло човешката душа и съзнание без значение, дали е голямо или малко. Поради това „размерът“ на човешкото страдание е абсолютно относителен. '
От това следва още, че нещо съвсем дребно може да предизвика огромна радост. Да вземем за пример онова, което се случи по време на пътуването ни от Освиенцим към един лагер, прикрепен към Дахау. Всички се страхувахме, че нашият ешелон се отправя към лагера в Маутхаузен. С приближаването към онзи мост над Дунав, по който според думите на опитни спътници влакът трябваше да премине, за да стигне Маутхаузен, ние ставахме все по-напрегнати. За онези, които никога не са виждали подобно нещо, е просто невъзможно да си представят танца на радостта, изпълнен от лагерниците във вагона, когато видяха, че ешелонът, вместо да пресече моста, се отправя „само“ към Дахау.
И отново какво се случи при пристигането ни в този лагер след пътуването ни, продължило два дни и три нощи? Нямаше място за всеки да се свие на пода на вагона по едно и също време. Повечето трябваше през целия път да стоят прави, докато неколцина се редуваха да клечат върху оскъдната слама, пропита с човешка урина. Първите важни новини, които чухме при пристигането от по-старите лагерници, бяха, че този сравнително малък лагер (с население 2500 души) няма „фурна“, няма крематориум, няма газ! Това значеше, че човек, станал „мослем“, не може да бъде пратен веднага в газовата камера, а ще трябва да чака, докато се уреди тъй нареченият „конвой на болните“ завръщане в Освиенцим. Тази радостна изненада оправи настроението на всички. Желанието на старшия отговорник на нашата барака в Освиенцим се изпълни – бяхме преместени възможно най-скоро в лагер, който няма „комин“ – за разлика от Освиенцим. През следващите няколко часа ние се смеехме и се шегувахме напук на всичко, което трябваше да понесем.
При преброяването на новодошлите един от нас липсваше. И тъй, трябваше да чакаме отвън в дъжда и студения вятър, докато го открият. Накрая го намериха в една барака заспал от изтощение. Тогава проверката по списък се превърна в наказателен развод. Цялата нощ и до късно на другата сутрин трябваше да стоим отвън, замръзнали и подгизнали до кости след преумората от дългото пътуване. И все пак всички бяхме много доволни! Този лагер нямаше „комин“ и Освиенцим бе останал надалеч.
Друг път видяхме група осъдени да пресичат нашата работна площадка. Как ясно проумяхме тогава относителността на всяко страдание! Завидяхме на тези затворници за техния относително уреден, сигурен и щастлив живот. Те със сигурност имат възможност да се къпят редовно, си мислехме тъжно. Те със сигурност имат четки за зъби и четки за дрехи, имат дюшеци – за всекиго отделен, и всеки месец получават по пощата новини за местонахождението на роднините си или поне сведения, дали са още живи или не. Всичко това ние бяхме загубили отдавна.
А как завиждахме на онези от нас, които имаха шанса да попаднат във фабрика и да работят в покрито помещение! Желанието на всеки бе да има този спасителен късмет. Скалата на относителното щастие се простираше още по-далече. Дори сред подразделенията извън лагера (на едно от които бях член) имаше някои, които се смятаха за по-лоши от други. Можеше да завиждаш на човек, комуто не се налага да гази дълбока кална глина по стръмен склон, изпразвайки вагонетките на малка полска железница по 12 часа на ден. Повечето от всекидневните инциденти се случваха при тази работа и често бяха фатални.
В други работни групи надзирателите поддържаха една явно местна традиция да се раздават многобройни удари, което ни караше да говорим за относителното щастие да не бъдеш под тяхно началство или може би да бъдеш само временно. Веднъж нямах късмет и попаднах в такава група. Ако не ни бе прекъснала въздушна тревога след два часа (през които надзирателят специално ме обработваше), след което работниците трябваше да се прегрупират, мисля, че щях да се върна в лагера на една от шейните с умрелите или умиращите от изтощение. Никой не може да си представи облекчението, което сирената може да донесе в такава ситуация, дори боксьорът, чул звънеца в края на рунда, оповестяващ спасението му от нокаут в последния миг.
Бяхме благодарни и за най-малката милост. Радвахме се, когато имаше време за обезвъшляване преди лягане, макар това само по себе си да не бе удоволствие, тъй като значеше да стоиш гол в неотоплени бараки с ледени шушулки по тавана. Но ние се благодаряхме, ако по време на тази операция нямаше въздушна тревога и не изключваха осветлението. Не успеехме ли да се справим добре, половината нощ стояхме будни.
Оскъдните удоволствия на лагерния живот доставяха един вид негативно щастие – „свобода от страдание“, както го нарича Шопенхауер – и дори това само в относителен план. Истинските позитивни удоволствия, дори малки, бяха много редки. Спомням си, един ден правих нещо като равносметка на удоволствията и открих, че през много, много минали седмици съм преживял само два момента на наслада. Единият бе, когато, връщайки се от работа, бях допуснат в готварницата след дълго чакане и бях определен в редицата, на която пълнеше лагерникът готвач Ф~. Той стоеше зад един от огромните казани и разливаше супа в купичките, които му поднасяха преминаващите бързо един след друг лагерници. Той бе единственият готвач, който не гледаше хората, чиито купички пълнеше, единственият, който разделяше супата по равно независимо от получателя и който не превръщаше във фаворити своите лични приятели и сънародници, като им подбира картофи, докато другите получават водниста супа, загребана отгоре.
Но не бива да осъждам онези лагерници, които поставяха своите хора над всеки друг. Кой може да хвърли камък по човек, който облагодетелства приятеля си в условия, при които рано или късно това става въпрос на живот или смърт? Никой не трябва да съди, освен ако не се запита съвсем честно дали в подобна ситуация не би направил същото.
* * *
Дълго след като бях възстановил нормалния си живот (което значи дълго след освобождаването ми от лагера), някой ми показа илюстрован седмичник със снимка на затворници, скупчили се на своите нарове и втренчили се тъпо в един посетител. „Не е ли ужасно, тези страшно втренчени лица – всичко около тях.“
„Защо?“ – запитах аз, тъй като наистина не разбирах. Защото в този момент отново видях всичко: В пет сутринта навън е още тъмно като в рог. Аз лежа на коравите дъски в пръстена барака, където за около седемдесет от нас „се полагат грижи“. Бяхме болни и не ни се налагаше да напускаме лагера за работа, нито да ходим на развод. Можехме да лежим по цял ден в нашия малък ъгъл на бараката, да дремем и да чакаме дневната дажба хляб (която, разбира се, бе занижена за болните) и всекидневното раздаване на супа (водниста и също в намалено количество). Но колко доволни бяхме, щастливи въпреки всичко. Докато се гушехме един в друг, за да избегнем всяка ненужна загуба на топлина, твърде лениви и незаинтересовани да помръднем дори пръста си без нужда, чувахме остри изсвирвания и крясъци от плаца, където нощната смяна тъкмо се беше върнала и се събираше за проверка. Вратата се отвори рязко и снежната виелица нахлу в нашата барака. Един изтощен, покрит със сняг другар се запрепъва навътре да седне за няколко минути. Но старшият отговорник го изпъди навън. Бе строго забранено да се приема външен човек в бараката, докато течеше проверката на хората. Така ми беше жал за този човек и така се радвах, че не съм на неговото място в момента, а съм болен и мога да продължа да дремя в помещенията за болни! Колко жизнеспасяващо бе да стоиш два дни тук, а може би дори още два дни!
Сетих се за всичко това, когато видях снимките в списанието. След като обясних, слушателите ми разбраха защо не намирам снимката толкова ужасна: в крайна сметка хората на нея може да не са били дотам нещастни.
На четвъртия ден в помещенията за болни тъкмо бях определен за нощна смяна, когато главният лекар се втурна и ме помоли да приема доброволна медицинска служба в друг лагер с болни от тиф. Противно на настойчивите съвети на моите приятели (и въпреки че почти никой от колегите ми не предложи услугите си) реших да стана доброволец. Знаех, че в работната група не след дълго ще умра. Но ако трябваше да умра, там може би моята смърт поне щеше да има някакъв смисъл. Мислех, че несъмнено би било по-целесъобразно да се опитам да помогна на другарите си като лекар, вместо да вегетирам и накрая да изгубя живота си като непроизводителен работник, какъвто бях тогава.
За мен това бе просто математика, не жертва. Но административният офицер от санитарния взвод бе наредил да се „полагат грижи“ за двамата лекари доброволци за тифусния лагер, докато тръгнат. Изглеждахме толкова слаби, че той се опасяваше да не би вместо с двама лекари да се окаже с два допълнителни трупа в тежест.
* * *
Вече споменах как всичко, което не бе свързано с непосредствената задача да опазиш жив себе си и най-близките си приятели, губеше стойността си. Всичко се жертваше заради това. Характерът на човек бе въвлечен дотам, че той се оказваше в душевен смут, който заплашваше и подлагаше на съмнение всички поддържани от него ценности. Под влияние на един свят, който повече не признава ценностите на човешкия живот и човешкото достойнство, който е отнел волята на човека и го е направил обект на изтребление (планирайки обаче първо да го употреби докрай – до последния грам от физическите му ресурси), под това влияние личното его накрая търпеше загуба на ценностите. Ако човек в концентрационния лагер не се бореше срещу това с последно усилие да спаси самоуважението си, той губеше чувството, че е индивидуалност, същество с разум, с вътрешна свобода и собствена стойност. Тогава започваше да мисли за себе си като за част от огромна маса хора; съществуването му се свеждаше до животинско равнище. Хората бяха подкарвани – ту към едно място, ту към друго, понякога заедно, понякога поотделно – като стадо овце без собствена мисъл и воля. Отвсякъде ги наблюдаваше малка, но опасна глутница, веща в методите за изтезание и садизъм. Те непрекъснато подкарваха стадото на-зад-напред с викове, ритници и удари. А ние, овцете, мислехме само за две неща – как да избегнем лошите кучета и как да получим малко храна.
Точно като овце, които плахо се скупчват в центъра на стадото, всеки от нас се стремеше да бъде в центъра на строя. Това му даваше по-голям шанс да избегне ударите на охраната, крачеща от двете страни, отпред и отзад на колоната. Допълнително предимство на централната позиция бе, че предлагаше защита срещу острия вятър. Следователно в опита да спаси собствената си кожа всеки се стремеше буквално да се потопи в тълпата. В строя това ставаше автоматично. Но през останалото време бе съвсем съзнателно усилие от наша страна – съобразно с един от най-повелителните лагерни закони за самосъхранение: бъди незабележим. Винаги гледахме да не привличаме вниманието на СС.
Разбира се, имаше моменти, когато бе възможно и дори необходимо да стоиш настрани от тълпата. Добре известно е, че принудителният живот в общност, където се обръща внимание на всичко, което човек прави по всяко време, може да доведе до неудържим порив да се избяга поне за малко. Лагерникът копнееше да бъде сам със своите мисли. Той жадуваше за уединение и усамотение. След като ме преместиха в тъй наречения „лагер за почивка“, имах рядкото щастие да намирам от време на време усамотение за около пет минути. Зад пръстената барака, където работех и където бяха струпани около 50 пациенти в делириум, имаше тихо място в един ъгъл на двойната ограда от бодлива тел, ограждаща лагера. Там бе импровизирана палатка от няколко пръти и клони, за да подслони половин дузина трупове (дневната смъртност в лагера). Имаше също шахта, водеща към водопроводните тръби. Аз кляках на дървения капак на тази шахта всеки път, когато нямаше нужда от помощта ми. Просто седях и гледах навън към зелените склонове и далечните сини хълмове на баварския пейзаж, който през мрежата от бодлива тел възприемах като отделни кадри. Унасях се в мечти и копнежи и мислите ми бродеха на север и североизток, в посока на моя дом, но виждах само облаци.
Гъмжащите от въшки трупове до мен не ме притесняваха. Само стъпките на минаващата охрана можеха да ме стреснат в мечтите ми. Или може би повикване в къта на болните, или за да прибера новодошлите запаси от медикаменти за моята барака – състоящи се може би от 5 или 10 таблетки аспирин, които трябваше да стигнат за 50 пациенти в продължение на няколко дни. Аз ги прибирах и тръгвах на обиколка да меря пулса на болните и да дам по половин таблетка на тежките случаи. Но безнадеждно болните не получаваха лекарства. Нямаше да помогне и при това щеше да лиши онези, за които още имаше някаква надежда. За леките случаи нямах нищо освен може би окуражителна дума. Така се влачех от пациент до пациент, макар самият да бях слаб и изтощен от сериозен пристъп на тиф. След това се връщах на моето самотно място върху дървения капак на шахтата.
Тази шахта по случайност веднъж спаси живота на трима сълагерници. Малко преди освобождението бяха организирани масови ешелони до Дахау и тези трима лагерници мъдро решиха да избегнат клопката. Те се спуснаха долу в шахтата и се скриха там от охраната. Аз спокойно седях върху капака и с детска невинност си играех, хвърляйки камъчета по бодливата тел. Забелязвайки ме, охраната се поколеба за миг, но после ме отмина. Скоро можах да кажа на тримата долу, че най-голямата опасност е преминала.
* * *
Много е трудно за външен човек да схване колко нищожно малка стойност имаше човешкият живот в лагера. Лагерникът бе претръпнал, но бе възможно да осъзнае по-ясно това пълно незачитане на човешкото съществуване, когато се подготвяше конвой от болни. Изтощените тела на болните бяха хвърляни върху двуколки, теглени от лагерници в продължение на много километри, често през снежни бури, до следващия лагер. Ако някой от болните бе умрял, преди колата да тръгне, пак го хвърляха – списъкът трябваше да е наред. Единствено важен бе списъкът. Човекът бе от значение само защото имаше лагерен номер. Ставаше буквално номер: жив или мъртъв, не бе важно; животът на „номера“ бе напълно независим. Какво стоеше зад този номер и зад този живот, значеше още по-малко – съдбата, историята, името на човека. В ешелона с болни, които аз като лекар трябваше да придружа от един лагер в Бавария до друг, имаше млад лагерник, чийто брат не бе включен в списъка и затова оставаше. Младежът се моли толкова дълго, че лагерният отговорник реши да направи замяна и братът зае мястото на човек, който за момента предпочете да остане. Но списъкът трябваше да е изряден! Това бе лесно. Братът просто размени номера си с другия лагерник.
Както вече споменах, нямахме документи. Всеки бе щастлив да притежава собственото си тяло, което в края на краищата все още дишаше. Всичко друго по нас, тоест парцалите, висящи по мършавите ни скелети, представляваше интерес само ако бяхме определени за ешелон от болни пациенти. Напускащите „мослеми“ бяха разглеждани с невъзмутимо любопитство, за да се види дали техните палта или обувки не са по-добри от нашите собствени. В края на краищата техните присъди бяха подписани. Но онези, които оставаха в лагера, които все още бяха способни за някаква работа, трябваше да използват всички начини да увеличат шансовете си за оцеляване. Те не бяха сантиментални. Лагерниците виждаха, че са напълно зависими от настроението на охраната – играчки в ръцете на съдбата, и това ги правеше дори по-малко човечни, отколкото обстоятелствата оправдаваха.
* * *
В Освиенцим формулирах за себе си едно правило, което се оказа добро и което по-късно повечето от моите другари следваха. Обикновено казвах истината при всички видове въпроси. Но мълчах за всичко, за което изрично не ме питаха. Ако ме питаха за възрастта ми, казвах я. Ако ме питаха за професията, казвах „лекар“, но без да уточнявам. Първата сутрин в Освиенцим един офицер дойде на строевия плац. Трябваше да се разделим в отделни групи – над 40 години, под 40 години, шлосери, механици и тъй нататък. Сетне ни провериха за херния и някои лагерници трябваше да образуват нова група. Групата, в която бях, бе подкарана към друга барака, където отново ни строиха. След като ни сортираха още веднъж и отговорих на въпроси за възрастта и професията ми, бях изпратен в друга малка група. Отново ни подкараха към друга барака и ни групираха по различен начин. Това продължи известно време и аз се почувствах доста нещастен, озовавайки се сред непознати, които говорят неразбираеми чужди езици. Тогава дойде последният подбор и аз се оказах обратно в групата, с която бях в първата барака! Те едва ли бяха забелязали, че междувременно са ме препращали от барака в барака. Но аз си давах сметка, че в тези няколко минути съдбата мина покрай мен в много различни форми.
След като бе организиран ешелонът от болни пациенти за „почивния лагер“, моето име (тоест моят номер) бе поставено в списъка, тъй като имаше нужда от лекари. Но никой не бе убеден, че предназначението е наистина лагер за почивка. Преди няколко седмици бе подготвен същият ешелон. И тогава всеки мислеше, че е предназначен за газовите пещи. Когато бе обявено, че всеки доброволец за страховитите нощни смени ще бъде изключен от списъка за ешелона, незабавно се явиха осемдесет и двама желаещи. След четвърт час ешелонът бе отменен, но осемдесет и двамата останаха в списъка за нощната смяна. За повечето от тях това значеше смърт през следващите две седмици.
Сега ешелонът за почивния лагер се организираше за втори път. Отново никой не знаеше дали това не е уловка, за да се изтръгне и последната работна сила от болните – макар и само за 14 дни, дали ще отиде в газовите пещи, или в истински почивен лагер. Главният лекар, който бе започнал да ме харесва, една вечер в десет без петнадесет ми каза потайно: „Уредих в канцеларията на лагера името ти все още да може да бъде задраскано от списъка. Можеш да направиш това до десет часа.“
Казах му, че не е в моя стил; че съм се научил да оставям съдбата да поема своята посока. „Бих могъл да остана също така с приятелите си“- казах. В очите му се четеше съжаление, сякаш той знаеше... Мълчаливо ми стисна ръката, като че ли това беше сбогуване, не до края на живота, а с живота. Бавно се върнах в моята барака. Там ме чакаше един добър приятел.
– Наистина ли искаш да тръгнеш с тях? – попита ме тъжно.
– Да, отивам.
В очите му се появиха сълзи и аз се опитах да го успокоя. Сетне имаше да свърша още нещо – да направя завещанието си:
– Слушай, Ото, ако аз не се върна у дома при жена си и ако ти е писано да я видиш отново, кажи ѝ, че говорех за нея всеки ден и всеки час. Помни. На второ място, обичах я повече от всеки друг. На трето, краткото време, което бях женен за нея, надвишава всичко друго, дори всичко онова, през което преминахме тук.
Ото, къде си сега? Жив ли си? Какво стана с теб след нашия прекаран заедно последен час? Откри ли жена си? И спомняш ли си как те карах да учиш моето завещание наизуст, дума по дума въпреки детските ти сълзи?
На следващата сутрин потеглих с ешелона. Този път не беше измама. Не се отправихме към газовите камери и наистина отидохме в лагера за почивка. Тези, които ме съжаляваха, останаха в лагер, където гладът щеше да вилнее дори по-жестоко, отколкото в нашия нов лагер. Те се опитаха да се спасят, но само подписаха собствените си присъди. Месеци по-късно, след освобождението, срещнах приятел от стария лагер. Той ми разказа как като лагерен полицай е търсел парче човешка плът, липсващо от купчината трупове. Конфискувал го от едно гърне, в което го открил да се готви. Бил избухнал канибализъм. Напуснал бях тъкмо навреме.
Не ви ли напомня това историята за Смъртта в-Техеран? Богат и могъщ персиец се разхождал веднъж из градината си с един от слугите си. Слугата извикал, че току-що е срещнал Смъртта, която го заплашила. Той умолявал господаря си да му даде най-бързия си кон, за да успее да избяга в Техеран, където би могъл да стигне същата вечер. Господарят се съгласил и слугата препуснал на коня. На връщане към къщи самият господар срещнал Смъртта и я запитал: „Защо ужаси и заплаши моя слуга?“ „Не го заплаших, само изразих изненада, че още е тук, когато планирам да го срещна довечера в Техеран“ – казала Смъртта.
* * *
Лагерникът се страхуваше да взема решения и да поема каквато и да била инициатива. Това бе резултат от силното чувство, че негов господар е съдбата и че той не трябва да се опитва да ѝ въздейства по никакъв начин, а да я остави да поеме собствената си посока. В добавка имаше силна апатия, която допринасяше немалко за чувствата на лагерника. На моменти трябваше да се вземат светкавични решения, които означаваха живот или смърт. Лагерникът би предпочел да остави съдбата да направи избора вместо него. Това бягство от ангажиране бе най-видимо, когато трябваше да избере дали да избяга или не. В тези минути, в които трябваше да реши – а това винаги бе въпрос на минути, той изстрадваше мъките на ада. Дали да се опита да избяга? Дали да поеме риска?
Аз също преживях това изтезание. С приближаването на фронта пред мен се откри възможност за бягство. Мой колега, който трябваше да посети бараки извън лагера във връзка с медицинските си задължения, искаше да избяга и да ме вземе със себе си. Под претекст, че ще провежда консултация за пациент, чиято болест изисква съвет на специалист, ме измъкна навън. Навън член на чуждо съпротивително движение трябваше да ни снабди с униформи и документи. В последния момент възникнаха някакви технически трудности и ние още веднъж трябваше да се върнем в лагера. Използвахме възможността да се снабдим с продукти – няколко гнили картофа, и да потърсим раница.
Нахълтахме в една празна барака на женския лагер, който бе пуст, тъй като жените бяха изпратени в друг лагер. В бараката цареше страшна неразбория; очевидно много жени се бяха снабдили с припаси и бяха избягали. Имаше парцали, слама, гниеща храна, счупени глинени съдове. Някои купи бяха все още в добро състояние и щяха да ни бъдат от голяма полза, но решихме да не ги взимаме. Знаехме, че напоследък, когато условията бяха станали отчайващи, са били използвани не само за храна, но и като умивалници и нощни гърнета. (Бе наложена строга забрана да се внасят всякакъв вид съдове в бараката. Някои хора обаче бяха принудени да нарушат това правило, особено болните от тиф, които бяха твърде слаби да излизат навън дори с чужда помощ.) Докато служех за прикритие, приятелят ми нахлу в бараката и скоро се върна с раница, която криеше под палтото си. Вътре бе видял още една, която трябваше да взема аз. Тъй че сменихме местата си и аз влязох. Докато тършувах из боклуците, намирайки раницата и дори една четка за зъби, изведнъж измежду всички изоставени неща съзрях тялото на жена.
Изтичах в моята барака да събера всичките си принадлежности: купата ми за храна, чифт скъсани ръкавици без пръсти, „наследени“ от умрял от тиф пациент, няколко ивици хартия, изпълнени със стенографски бележки (на които, както споменах вече, бях започнал да възстановявам ръкописа, изгубен в Освиенцим). Бързо обиколих за последен път моите пациенти, които лежаха свити на гнилите дъски навсякъде из бараките. Стигнах до моя единствен сънародник, който почти умираше и чийто живот се бях амбицирал да спася въпреки състоянието му. Трябваше да крия намерението си за бягство, но моят другар, изглежда, се досети, че нещо не е наред (навярно проявих малко нервност). С уморен глас ме попита: „Ти също ли напускаш?“ Отрекох, но ми бе трудно да избегна тъжния му поглед. След като завърших обиколката, се върнах при него. Отново ме посрещна безнадеждният поглед и аз го почувствах някак като обвинение. Неприятното чувство, което ме бе обзело още щом казах на приятеля си, че ще избягам с него, сега стана по-силно. Изведнъж реших един път да взема съдбата в свои ръце. Изтичах от бараката и казах на приятеля си, че не мога да тръгна с него. Веднага щом категорично му съобщих за решението си да остана с пациентите си, тягостното чувство ме напусна. Не знаех какво ще донесат следващите дни, но бях постигнал вътрешен мир, какъвто никога преди не бях изпитвал. Върнах се в бараката, седнах на дъските в краката на моя сънародник и се опитах да го разтуша. После побъбрих с останалите, като гледах да ги успокоя в техния делириум.
Дойде последният ни ден в лагера. С приближаването на фронта масови ешелони бяха отвели почти всички лагерници в други лагери. Лагерните власти, капо и готвачите бяха избягали. Този ден бе дадена заповед лагерът да се евакуира напълно до залез. Дори малцината останали лагерници (болните, няколко лекари и „сестри“) трябваше да напуснат. Вечерта лагерът трябваше да бъде подпален. Следобед камионите, които трябваше да приберат болните, още не се бяха появили. Наместо това вратите на лагера бяха ненадейно затворени и бодливата тел – зорко наблюдавана, за да не може никой да се опита да избяга. Останалите лагерници, изглежда, бяха обречени да изгорят с лагера. За втори път с моя приятел решихме да избягаме.
Бяха ни наредили да закопаем трима души извън бодливата тел. Бяхме единствените в лагера, които имаха достатъчно сили да свършат тази работа. Почти всички останали лежаха в малкото все още използвани бараки, изтощени от треска и делириум. Подготвихме плана си: заедно с първото тяло ще измъкнем раницата на приятеля ми, скрита във ваната на старата пералня, която служеше за ковчег. С второто тяло ще изнесем моята раница, а при третото смятахме да избягаме. Първите две излизания преминаха по план. След като се върнахме, приятелят ми тръгна да търси парче хляб, за да имаме нещо за ядене през следващите дни в гората. Зачаках. Минутите минаваха. Той не се връщаше и аз ставах все по-нетърпелив. След три години лагерничество рисувах радостната картина на свободата, представяйки си колко чудесно ще бъде да тичаме към фронта. Но чак дотам не стигнахме.
В момента, в който приятелят ми се върна, вратите на лагера се отвориха. Великолепна кола с алуминиев цвят, на която бяха нарисувани големи червени кръстове, бавно се придвижи до строевия плац. Бе пристигнал делегат от Международния Червен кръст в Женева и лагерът с обитателите се намираше под негова защита. Делегатът се настани в съседна ферма, за да бъде по всяко време близо до лагера, в случай че възникнат непредвидени обстоятелства. Кой се вълнуваше сега от бягство? От колата разтовариха кутии с лекарства, раздадоха цигари, снимаха ни и цареше върховна радост. Сега нямаше нужда да рискуваме, търсейки с бягство бойната линия.
Във вълнението си бяхме забравили за третото тяло, затова сега го изнесохме навън и го изсипахме в плиткия гроб, който бяхме изкопали за трите трупа. Пазачът, който ни придружаваше – сравнително безобиден човек, изведнъж стана твърде благ. Той видя, че ролите могат да се сменят, и се опита да спечели благоразположението ни. Присъедини се към кратките молитви, които произнесохме за мъртвите, преди да хвърлим пръстта върху тях. След напрежението и възбудата от последните дни и часове, тези последни дни на надбягване със смъртта, думите на нашата молитва за мир бяха толкова пламенни, колкото изобщо някога е отправял човешки глас.
И тъй, последният ден в лагера мина в предвкусване на свободата. Бяхме се възрадвали обаче твърде рано. Представителят на Червения кръст ни увери, че е подписано споразумение и лагерът не трябва да се евакуира. Но през нощта дойдоха СС с камиони и дадоха заповед да се опразни лагерът. Последните останали лагерници щяха да бъдат взети в централен лагер, откъдето щяха да ги изпратят в Швейцария за 24 часа, за да бъдат разменени срещу военнопленници. Едва познахме есесовците. Те бяха толкова дружелюбни, опитваха се да ни убедят да се качим в камионите без страх, като ни казваха, че ще бъдем благодарни за добрия си късмет. Онези, които бяха достатъчно силни, изпълзяха в камионите, а тежко болните и немощните бяха вдигнати с трудност. Моят приятел и аз – не криехме раниците си – стояхме в последната група, от която тринадесет души щяха да бъдат избрани за предпоследния камион. Главният лекар отброи необходимото число, но нас ни пропусна. Тринадесетте бяха натоварени на камиона и ние трябваше да останем. Изненадани, силно раздразнени и разочаровани, го обвинихме, но той се извини, че бил изморен и залисан. Мислел, че все още възнамеряваме да бягаме. Седнахме нетърпеливо с раниците на гръб и зачакахме с малцината останали лагерници последния камион. Наложи се да чакаме дълго. Накрая легнахме на дюшеците в изоставената караулна, изтощени от възбудата на последните часове и дни, през които постоянно се люшкахме между надеждата и отчаянието. Заспахме с дрехите и обувките, готови за пътуването.
Събуди ни шум от пушки и оръдия; в бараката нахлу блясъкът на трасиращи куршуми и оръдейни изстрели. Втурна се главният лекар и ни нареди да залегнем на пода. Един лагерник скочи върху корема ми от леглото над мен заедно с обувките. Това напълно ме събуди! Тогава схванахме какво ставаше: фронтът беше стигнал до нас! Стрелбата затихна и се зазори. Навън на стълба на лагерния портал вятърът развяваше бяло знаме.
* * *
Много седмици по-късно открихме, че дори в тези последни часове съдбата си е играла с малкото останали лагерници. Открихме колко несигурни само са човешките решения, особено по въпросите на живота и смъртта. Натъкнах се на снимки, направени в малък лагер недалеч от нашия. Нашите приятели, които мислеха, че пътуват към свободата, онази нощ са били закарани с камионите до този лагер, заключени в бараките и изгорени живи. На снимките можеха да се различат техните частично овъглени тела. Отново си помислих за Смъртта в Техеран.
* * *
Независимо от ролята ѝ на защитен механизъм апатията на лагерниците бе резултат и от други фактори. Гладът и липсата на сън допринасяха за нея (както и в нормалния живот) и за общата раздразнителност, която бе друга характеристика на душевното състояние на лагерниците. Недостигът на сън отчасти се дължеше на тормоза на падините, които се въдеха в ужасно пренаселените бараки поради общата липса на хигиена и канализация. Фактът, че не разполагахме нито с никотин, нито с кофеин, също предизвикваше апатия и раздразнителност.
Освен тези телесни причини имаше и психически – под формата на определени комплекси. Мнозинството лагерници страдаха от един вид комплекс за малоценност. Някога всички ние бяхме или сме си въобразявали, че сме „някой“. Сега бяхме третирани като пълни нищожества. (Съзнанието за собствена вътрешна стойност се корени в по-висши, духовни неща и не може да бъде разклатено от лагерния живот. Но колцина свободни хора, камо ли неволници, го притежават?) Без да мисли съзнателно за това, средният лагерник се чувстваше напълно унизен. Това ставаше очевидно, когато се наблюдаваха контрастите, предлагани от странната социологическа структура на лагера. „По-видните“ лагерници, като капо, готвачите, склададжиите и лагерните полицаи, обикновено изобщо не се чувстваха унизени както мнозинството, а напротив – отличени! Някои дори развиваха миниатюрни налудности за величие. Психическата реакция на завиждащото и мърморещо мнозинство към това облагодетелствано малцинство намираше израз по няколко начина, понякога в шеги. Чух например един лагерник да говори на друг за един капо: „Представи си само! Познавах този човек, когато бе само президент на голяма банка. Не е ли щастие да се издигнеш толкова високо на този свят?“
Всеки път, когато унизеното мнозинство и издигнатото малцинство влизаха в конфликт (за това имаше предостатъчно случаи, като се започне с разпределянето на храната), резултатите бяха взривоопасни. Поради това общата раздразнителност (телесните причини за която бяха вече обсъдени по-горе) ставаше най-остра, когато се прибавяха тези психически напрежения. Не е чудно, че тази изопнатост често свършваше с общ бой. Тъй като лагерниците постоянно ставаха свидетели на сцени на побой, импулсът към насилие бе изострен. Самият аз съм чувствал юмруците ми да се свиват и да ме връхлита гняв, когато съм бил изтощен от глад и умора. Обикновено бях много изморен, тъй като трябваше да поддържаме нашата печка през цялата нощ – бе ни разрешено да я държим в бараката заради болните от тиф. Тъй или иначе, някои от най-идиличните часове, които изобщо съм прекарал, бяха посред нощ, когато всички други спяха или се унасяха в делириум. Можех да лежа изпънат пред печката и да пека в огъня, запален с крадени дървени въглища, няколко отмъкнати картофа. Но на следващия ден винаги се чувствах още по-уморен, безчувствен и раздразнителен.
* * *
Докато работех като лекар в блока на болните от тиф, ми се наложи да заема мястото на старшия отговорник на блока, който беше болен. И тъй, аз отговарях пред лагерните власти за поддържането на чистотата в блока – ако „чистота“ е думата, която може да се използва за подобно състояние. Изискванията при честите инспекции на бараката имаха за цел по-скоро тормоз, отколкото хигиена. Биха помогнали повечко храна и лекарства, но единствената грижа на инспекторите бе дали в централния коридор не е останала някоя сламка и дали мръсните, съдрани и гъмжащи от паразити одеяла на пациентите са спретнато под-пъхнати под краката им. Що се отнася до съдбата на обитателите, тях това изобщо ни ги засягаше. Ако рапортувах чевръсто, грабвайки затворническото си кепе от остриганата си глава и траквайки пети: „Барака номер VI/9: 52 пациенти, двама обслужващи санитари и един лекар“ – те бяха доволни, след което си тръгваха. Но докато дойдеха – често закъсняваха с часове след определеното време, а понякога изобщо не идваха, бях принуден постоянно да опъвам одеялата, да събирам сламките, падащи от наровете и да крещя на клетниците, които се мятаха в леглата и заплашваха да провалят всичките ми усилия за чистота и спретнатост. Апатията бе особено силна сред трескавите пациенти, тъй че те изобщо не реагираха, ако не им се крещеше. Понякога дори това не помагаше и тогава бе необходим огромен самоконтрол, за да не ги удариш, защото собствената раздразнителност вземаше гигантски размери при вида на чуждата апатия и особено пред лицето на опасността (тоест приближаващата инспекция), която тя причиняваше.
* * *
В този опит за психологическо представяне и психиатрично обяснение на типичните черти на обитателя на концентрационен лагер мога да създам впечатлението, че човешкото същество напълно и неизбежно се влияе от обкръжението. (В този случай обкръжението е уникалната структура на лагерния живот, която принуждава обитателя му да приспособи поведението си към определен модел.) Ами човешката свобода? Не съществува ли духовна освободеност по отношение на поведението и реакциите във всяко едно обкръжение? Вярна ли е теорията, която иска да ни убеди, че човек не е нищо повече от продукт на множество условия и фактори на заобикалящата го среда, били те от биологично, психологично или социално естество? Нима човек е техен случаен продукт? И още по-важно, дали реакциите на лагерниците спрямо уникалния свят на концентрационния лагер доказват, че човек не може да избегне въздействието на обкръжението си? Лишен ли е човек от избор на действие, изправен пред такива обстоятелства?
Можем да отговорим на тези въпроси въз основа на опита, а също и по принцип. Опитът от лагерния живот показва, че човек има избор на действие. Съществуват достатъчно примери, (често от героично естество, които доказват, че апатията може да з бъде превъзмогната, а раздразнителността – потисната. Човек може да съхрани следа от духовна свобода, от независимост на ума дори в такива ужасни условия на физически и психически стрес.
Ние, живелите в концентрационни лагери, можем да си спомним хората, които обикаляха бараките да утешават другите и им даваха последното си парче хляб. Може да бяха малцина на брой, но те са достатъчно доказателство, че на човека може да се отнеме всичко освен едно: последната човешка свобода да избере своето отношение при всякакви обстоятелства, да избере свой собствен път. А винаги трябваше да се прави избор. Всеки ден, всеки час предлагаше възможност да вземеш решение, което определяше дали ще се подчиниш или не на онези сили, заплашващи да те ограбят от самата ти същност, от вътрешната ти свобода; решение, което определяше дали ще станеш или не играчка на обстоятелствата, отказал се от свобода и достойнство за да бъдеш претопен в калъпа на типичния лагерник.
Погледнати от тази страна, душевните реакции на обитателите на един концентрационен лагер трябва да означават за нас нещо повече от прост израз на определени физически и социални условия. Макар условия като недоспиване, недостиг на храна и различни психични стресове да предполагат, че лагерниците следва да реагират по определен начин, при последния анализ става ясно, че това, каква личност ще стане неволникът, е резултат от вътрешно решение, а не само от влиянието на лагера. Следователно всеки човек по принцип дори при такива обстоятелства може да реши какво ще стане от него – интелектуално и духовно. Той може да съхрани човешката си доблест дори в концентрационен лагер. Достоевски е казал: „Има само едно нещо, от което се страхувам: Да бъда недостоен за страданията си.“ Тези думи често ми идваха наум, след като опознах онези мъченици, чието поведение в лагера, чиито страдания и смърт свидетелстваха за факта, че последната вътрешна свобода не може да бъде загубена. Може да се каже, че те бяха достойни за своите страдания; начинът, по който ги понасяха, бе истинско духовно постижение. Тъкмо тази духовна свобода, която не може да бъде отнета, придава на живота смисъл и цел.
Активният живот има за цел да даде на човек възможност да осъществи ценности чрез творческа работа, докато пасивният живот в наслада му позволява да постигне реализация чрез преживяване на красотата, изкуството или природата. Но цел има и онзи живот, който е почти лишен както от творчество, така и от наслада, и който допуска една-едничка възможност за високо морално поведение – а именно отношението на човек към неговото съществуване, ограничено от външни сили. Творческият живот и животът в наслада са недостъпни за него. Но не само творчеството и насладата са значими. Ако има смисъл в живота изобщо, то трябва да има смисъл и в страданието. Страданието е неотменна част от живота, дори като „съдба“ и „смърт“. Без страдание и смърт човешкият живот не е цялостен.
Начинът, по който човек приема своята съдба и произхождащото от нея страдание, начинът, по който носи кръста си, му дава широки възможности – дори при най-трудни обстоятелства – да придаде по-дълбок смисъл на своя живот. Той може да остане смел, доблестен и щедър. Или в горчивата борба за самосъхранение може да забрави човешкото си достойнство, да стане животно и нищо повече. Тук се крие шансът на човека да използва или да отхвърли възможността да постигне морални ценности, която му се предоставя от трудната ситуация. И това решава дали той е достоен за своите страдания или не.
Не смятайте, че тези разсъждения не са „от мира сего“8 и са твърде отдалечени от реалния живот. Вярно е, че само малцина са способни да се домогнат до такива високи морални измерения. Малко измежду лагерниците опазиха пълната си вътрешна свобода и постигнаха онези ценности, които им предостави тяхното страдание, но дори един такъв пример е достатъчно доказателство, че вътрешната сила на човека може да го издигне над външната му участ. Такива хора има не само в концентрационните лагери. Човек навсякъде се сблъсква със съдбата, със шанса да постигне нещо чрез собственото страдание.
Нека вземем съдбата на болните – особено на неизлечимо болните. Наскоро четох писмо от млад инвалид, в което той съобщаваше на свой приятел, че току-що е открил, че няма да живее дълго и че дори операция не може да му помогне. По-нататък пишеше, че си спомня филм, който е гледал и в който се изобразявал човек, очакващ смъртта си храбро и достойно. Момчето помислило, че е голямо постижение да посрещнеш смъртта така добре. Сега, пишеше той, съдбата му предлагала подобен шанс.
Тези измежду нас, които преди години са гледали филма „Възкресение“ по Толстой, може би имат сходни мисли. Това бяха велики съдби и велики хора. По онова време за нас не бе отсъдена славна участ, нямаше възможност да се постигне такова величие. След филма отидохме в най-близкото кафене и на чаша кафе и сандвич забравихме странните метафизични разсъждения, които за момент бяха прекосили съзнанието ни. Но когато сами се сблъскахме с голямата орис и се изправихме пред решението да я посрещнем със същото духовно величие, вече бяхме забравили младежката си решимост от онова далечно време и се провалихме.
Навярно за някои от нас дойде ден, когато отново видяхме същия филм или друг подобен. Но тогава други картини може би са се разгърнали едновременно пред вътрешния ни взор. Картини на хора, постигнали много повече в своя живот, отколкото може да покаже един сантиментален филм. В съзнанието ни може да са изплували подробности от вътрешното величие на отделен човек, като историята на младата жена, на чиято смърт бях свидетел в един концентрационен лагер. Това е обикновена история. Има малко за разказване и може да звучи, сякаш съм я измислил; но за мен тя изглежда като поема.
Тази млада жена знаеше, че ще умре през следващите няколко дни. Но когато говорих с нея, тя бе бодра въпреки това прозрение. „Благодарна съм, че съдбата ме удари така жестоко“ – сподели тя с мен. „В моя предишен живот бях разглезена и не вземах на сериозно духовните постижения.“ Посочвайки през прозореца на бараката, тя продължи: „Това дърво тук е единственият приятел, който имам в моята самота.“ През прозореца тя можеше да види само един клон от кестен с два цвята на него. „Аз често говоря на това дърво“ – ми каза тя. Бях изненадан и не знаех точно как да приема нейните думи. Бълнуваше ли? Или понякога имаше халюцинации? Разтревожен я попитах дали дървото отговаря. „Да“. И какво ѝ казва то? Тя отвърна: „То ми каза: Аз съм тук. Аз съм тук. Аз съм живот, вечен живот.“
* * *
Посочихме, че онова, което в края на краищата бе отговорно за състоянието на вътрешното „аз“ на лагерника, не толкова се дължи на изброените психофизически причини, колкото е резултат от свободен избор. Психологическите наблюдения върху лагерниците показват, че само хора, които допускат да отслабне вътрешният контрол върху моралната и духовната им същност, впоследствие стават жертва на израждащото влияние на лагера. Тогава възниква въпросът, как би могъл или трябва да се изгради този „вътрешен контрол“?
Бивши лагерници, когато пишат и разказват своите преживявания, са единодушни, че най-смазващо въздействие от всичко има неизвестността относно срока на престоя. Не се знае датата на освобождението. (В нашия лагер бе безсмислено дори да се говори за това.) Всъщност продължителността е не само неопределена, но и неограничена. Добре известен психолог-изследовател е посочил, че животът в концентрационен лагер може да се нарече „условно съществуване“. Ние можем да добавим към това определение „условно съществуване с неизвестен предел“.
Новопристигналите обикновено не знаят нищо за условията в лагера. Онези, които се бяха върнали от други лагери, бяха длъжни да мълчат, а от някои лагери никой не се връщаше. При постъпването в. лагера в съзнанието на хората се извършваше промяна. С края на несигурността идваше несигурността за края. Бе невъзможно да се предскаже дали и кога тази форма на съществуване ще свърши, ако изобщо свърши.
Латинската дума finis има две значения: край, финал или цел, която трябва да се постигне. Човек, който не може да види края на своето „условно съществуване“, не е способен да се насочи към крайната цел на своя живот. Той спира да живее за бъдещето за разлика от човека в нормалния живот. В резултат цялата структура на вътрешния му живот се променя, появяват се признаци на упадък, познати от други сфери на живота. Безработният например е в сходно положение. Съществуването му е условно и в известен смисъл той не може да живее за бъдещето и да се стреми към някаква цел. Изследвания, проведени с безработни миньори, показват, че те страдат от особен вид деформация на времето – на вътрешното време – като резултат от състоянието им на безработица. Лагерниците също страдат от това странно „преживяване за времето“. В лагера малък времеви отрязък, например ден, изпълнен с часове тормоз и умора, изглежда безкраен. По-голям период – може би седмица, ти се струва, че минава бързо. Другарите ми се съгласяваха, когато казвах, че в лагера денят е по-дълъг от седмица. Колко парадоксално бе нашето възприятие за времето! В тази връзка си припомняме „Вълшебната планина“ на Томас Ман, която съдържа някои много талантливи психологически бележки. Ман изучава духовното развитие на хора в аналогично психологическо положение, т. е. туберкулозно болни в санаториум, които също не знаят деня на своето освобождение. Те водят подобно съществуване – без бъдеще и без цел.
Един от лагерниците, който при пристигането си маршируваше с дълга колона новопостъпили от гарата до лагера, по-късно ми каза, че се чувствал, сякаш крачи на собственото си погребение. Животът му се струвал абсолютно лишен от бъдеще. Той се отнасял към него като към нещо отминало и свършено, сякаш вече е мъртъв. Това чувство на безжизненост се засилваше и от други причини – във времето най-остро се чувстваше неограничеността на затворничеството; в пространството – тесните граници на затвора. Всичко отвъд бодливата тел ставаше далечно – извън досега и в известен смисъл нереално. Събитията и хората отвън, целият нормален живот там, имаха за лагерника призрачна осанка. Външният живот, т. е. онова, което можеше да се види от него, му изглеждаше почти така, както той би изглеждал на мъртвец, който го гледа от другия свят.
Човек, който се оставяше да западне, тъй като не вижда никаква бъдеща цел, се оказваше погълнат от мисли за миналото. Вече говорихме в друга връзка за съществуващата склонност да се гледа назад, за да се направи настоящето с всичките му ужаси по-малко реално. Но в ограбването на настоящето от неговата реалност се криеше определена опасност. Лесно започваха да се пренебрегват възможностите за подобряване на лагерния живот, които реално съществуваха. Приемането на нашето „ycловно съществуване“ като нереално бе само по себе си важна причина лагерниците да губят контрол върху живота; в известен смисъл всичко ставаше безсмислено. Тези хора забравяха, че често тъкмо такива извънредно трудни външни условия дават на човек възможността духовно да надрасне себе си. Вместо да приемат лагерните тегоби като проверка за своите вътрешни устои, те не гледаха сериозно на живота си и го презираха като нещо без значение. Предпочитаха да затворят очи и да живеят в миналото. Животът за такива хора ставаше безсмислен.
Естествено, само някои бяха способни да достигнат големи духовни висоти. На малцина бе даден шансът да постигнат човешко величие въпреки привидния си житейски крах и смърт – завоевание, което никога не биха осъществили при обикновени обстоятелства. За останалите от нас, посредствените и нерешителните, са валидни думите на Бисмарк: „Животът е като ходенето на зъболекар. Винаги си мислиш, че най-лошото още не е дошло, а то вече е преминало.“ Видоизменяйки тази мисъл, можем да кажем, че повечето от хората в концентрационния лагер вярваха, че истинските възможности за живот са отминали. А в действителност съществуваха възможност и предизвикателство. Човек можеше да спечели победа от тези преживявания, превръщайки живота си във вътрешен триумф, или да пренебрегне предизвикателството и просто да вегетира, както сториха мнозинството от лагерниците.
* * *
Всеки опит за борба с психопатологичното въздействие на лагера върху неволника чрез психотерапевтични или психохигиенни методи трябва да има за цел да му даде вътрешна сила, като му посочи предстояща цел, към която би могъл да се стреми. Някои от лагерниците инстинктивно се опитваха да си намерят такава цел. Една от особеностите на човека е, че може да живее само като гледа към бъдещето – sub specie aeternitatis. И това е спасението му в най-трудните моменти от неговото съществуване, макар че понякога трябва принудително да настрои ума си към тази задача.
Спомням си едно собствено преживяване. Почти плачейки от болка (имах ужасни наранявания по краката от скъсаните обувки), куцуках няколко километра с нашата дълга човешка колона от лагера към работната площадка. Връхлиташе ни много студен и остър вятър. Все още си мислех за безкрайните дребни проблеми на мизерния ни живот. Какво ще ядем довечера? Ако дадат като допълнителна дажба парче колбас, дали да го заменя за парче хляб? Дали да изтъргувам последната цигара, която остана от извънредното възнаграждение, получено преди две седмици, за купа супа? Как да се сдобия с парче жица, за да подменя късчето, служещо за връзка на едната ми обувка? Ще стигна ли на работното място навреме, за да се включа в обичайната си група, или ще трябва да се присъединя към друга, която може да има брутален надзирател? Какво бих могъл да направя, за да бъда в добри отношения с капо, който може да ми помогне да получа работа в лагера, наместо да предприемам този ужасно дълъг преход всеки ден?
Започнах да се отвращавам от състоянието на нещата, което ме принуждаваше ежедневно и ежечасно да мисля за такива тривиални работи. Насила насочих мислите си към други предмети. Изведнъж се видях да стоя на подиума на добре осветена, топла и приятна аудитория. Пред мен в удобни тапицирани столове седеше внимателна публика. Аз изнасях лекция върху психологията на концентрационния лагер! Всичко, което в този миг ме потискаше, стана обективно, видяно и описано от далечната гледна точка на науката. Чрез този метод някак си успях да се издигна над ситуацията, над страданията на момента и да ги наблюдавам, като че бяха вече минало. И аз, и грижите ми станаха обект на интересно психонаучно изследване, предприето от мен самия. Какво казва Спиноза в своята „Етика“? „Affectus, qui passio est, desinit esse passio simulatque eius claram et distinctam formamus ideam.“ (Емоцията, която е страдание, престава да бъде страдание веднага щом си съставим ясна и точна картина за нея.)
* * *
Лагерникът, загубил вяра в бъдещето – своето бъдеще, бе обречен. Със загубата на вяра в идното той губеше и духовни устои. Оставяше се да западне и ставаше предмет на физическо и психическо разложение. Обикновено това ставаше изведнъж, под формата на криза, чиито симптоми бяха познати на опитния лагерник. Всички се страхувахме от този момент – не за самите нас, което би било безпредметно, а за нашите приятели. Обикновено започваше някоя сутрин с отказ на лагерника да се облече и да се измие или да излезе на плаца за развод. Нито молби, нито удари, нито заплахи даваха резултат. Той просто си лежеше, едва помръдвайки. Ако тази криза бе причинена от болест, той отказваше да бъде заведен в къта за болни или да направи каквото и да е, за да си помогне. Просто се предаваше. Оставаше там, лежащ върху собствените си изпражнения, и вече нищо не го тревожеше.
Веднъж наблюдавах драматична демонстрация на тясната връзка между загубата на вяра в бъдещето и това опасно предаване. Ф., моят старши отговорник по блок, доста известен композитор и либретист, един ден ми се довери:
– Бих искал да ти кажа нещо, докторе. Сънувах странен сън. Един глас ми каза, че мога да пожелая нещо. Трябва само да кажа какво искам да знам и ще ми бъде отговорено на всички въпроси. Какво мислиш, че попитах? Че бих искал да знам кога войната ще свърши за мен. Знаеш какво имам предвид, докторе – за мен! Исках да знам кога ние, нашият лагер ще бъдем освободени и ще дойде край на страданията ни.
– Кога ти се яви този сън? – попитах аз.
– През февруари 1945 г. – отговори той. Тогава беше началото на март.
– И какво ти отговори гласът в съня ти?
– Тридесети март – той ми прошепна крадешком.
Когато Ф. ми разказа този сън, все още беше пълен с надежда и убеден, че гласът от съня му ще излезе прав. Но с наближаване на обещания ден военните новини, които достигаха нашия лагер, сочеха, че е твърде малко вероятно да бъдем освободени на посоченета дата. На 29 март Ф. внезапно се разболя и вдигна висока температура. На 30 март, деня, на който според неговото пророчество войната и страданията за него щяха да свършат, той изпадна в делириум и загуби съзнание. На 31 март почина. Според всички външни белези бе умрял от тиф.
* * *
Онези, които знаят колко тясна е връзката между състоянието на човешкото съзнание – неговата смелост и надежда или липсата им – и състоянието на телесния имунитет, ще разберат, че внезапната загуба на надежда и кураж могат да имат смъртоносен ефект. Основната причина за смъртта на моя приятел бе, че очакваното освобождение не дойде и той бе жестоко разочарован. Това рязко снижи телесната му устойчивост срещу латентната инфекция от тиф. Вярата му в бъдещето и волята му за живот бяха парализирани и тялото му стана жертва на болестта – и така гласът от съня му в крайна сметка беше прав.
Наблюденията върху тези отделни случаи и заключенията, изведени от тях, са в съответствие с нещо, към което привлече вниманието ми главният лекар на нашия концентрационен лагер. Смъртността в лагера през седмицата между Коледата на 1944 и настъпването на новата 1945 година се увеличи повече от когато и да било. По негово мнение обяснението за това не се криеше в по-трудните работни условия, във влошаването на хранителните припаси, в промяната на времето или в нови епидемии. Просто голяма част от лагерниците живееха с наивната надежда, че за Коледа отново ще си бъдат у дома. С изтичане на времето и при липсата на обнадеждаващи новини те губеха кураж и бяха завладявани от разочарование. Това оказа опасно въздействие върху съпротивителните им сили и голям брой от тях умряха.
Както вече казахме, всеки опит за възстановяване на вътрешната сила на човек в лагера трябваше най-напред да успее да му посочи някаква бъдеща цел. Думите на Ницше: „Този, който има защо да живее, може да мине почти с всякакво как“ могат да бъдат водещо мото на всички психотерапевтични и психо-хигиенни усилия спрямо лагерници. Винаги когато имаше възможност за това, някой трябваше да им даде едно защо – една цел – за техния живот, за да им се влеят сили да понесат жестокото как на тяхното съществуване. Горко на онзи, който не виждаше вече смисъл в своя живот, не виждаше цел и предназначение и следователно нямаше защо да продължава. Той скоро бе загубен. Типичният отговор, с който такъв човек отхвърляше всички окуражаващи доводи, бе: „Не очаквам повече нищо от живота.“ Какво можеше да му се отговори?
Това, от което истински се нуждаехме, бе основна промяна в отношението ни към живота. Трябваше да научим себе си, а след това и отчаяните хора, че от истинско значение е не какво ние очакваме от живота, а какво животът очаква от нас. Трябваше да спрем да се питаме за смисъла на живота, а да помислим за себе си като за онези, пред които животът всеки ден и час поставя въпроси. Отговорът ни не трябва да е разговори и съзерцание, а правилно действие и правилно поведение. В крайна сметка животът означава да се поеме отговорност за намиране на правилния отговор на проблемите и да се изпълнят задачите, които той постоянно поставя пред всеки индивид.
Тези задачи и следователно смисълът на живота се различават както при различните хора, така и в различните моменти. Затова е невъзможно да се определи смисълът изобщо. Направените със замах изявления никога не могат да отговорят на въпросите за смисъла на живота. „Живот“ не значи нещо смътно, а нещо съвсем реално и конкретно, така както са реални и конкретни житейските задачи. Те формират човешката участ, която е различна и уникална за всеки индивид. Един човек и една участ не могат да се сравняват с друг човек и друга участ. Нито една ситуация не се повтаря и всяка се нуждае от различно решение. Понякога човек се оказва в ситуация, която може да изисква от него сам да оформи съдбата си чрез действие. Друг път за него е по-изгодно да използва възможността за съзерцание и по този начин да извлече полза. Понякога от човек може да се иска просто да приеме съдбата, да носи своя кръст. Всяка ситуация се различава по своята неповторимост и винаги има само един верен отговор на проблема, поставен от тази ситуация.
Когато открие, че неговата участ е да страда, човек ще трябва да приеме страданието като своя задача; своя единствена и неповторима задача. Ще трябва съзнателно да приеме факта, че дори в страданието той е уникален и сам във вселената. Никой не може да го освободи от страданието или да страда вместо него. Неговата неповторима възможност се крие в начина, по който понася своето бреме.
За нас като лагерници тези мисли не бяха умозрителни разсъждения, откъснати от реалността. Те бяха единствените мисли, които можеха да ни помогнат. Те ни пазеха от отчаянието дори когато изглеждаше, че няма шанс да се измъкнем живи от него. Отдавна бяхме преминали фазата, когато се питахме какъв е смисълът на живота, наивен въпрос, който разбира живота като постигане на някаква цел чрез активно творене на нещо ценно. За нас смисълът на съществуването обхващаше по-широките цикли на живот и смърт, на страдание и умиране.
След като веднъж смисълът на страданието бе открит за нас, ние отказвахме да омаловажаваме или да облекчаваме изтезанията в лагера, като ги пренебрегваме или таим фалшиви илюзии и поддържаме изкуствен оптимизъм. Страданието бе станало задача, на която не искахме да обърнем гръб. Бяхме осъзнали скритите в него възможности за завоевания, възможности, които са накарали поета Рилке да напише: „Wie viel ist aufzuleiden!“ (Колко много има да се изстрада!) Рилке говори за „изстрадване“, както други биха говорили за „изработване“. За нас имаше много страдания за изстрадване. Затова бе необходимо да застанем лице в лице с цялото страдание, опитвайки се да сведем до минимум моментите на слабост и безплодни сълзи. Но нямаше нужда да се срамуваме от сълзите, тъй като те бяха свидетелство за най-голямата човешка смелост – смелостта да страдаш. Съвсем малко хора осъзнаваха това. От време на време някой изповядваше засрамено, че е плакал, както моят другар например, който на въпроса, как се е справил с отоците си, отговори с признанието: „Изплаках ги от себе си.“
* * *
Крехките наченки на психотерапия и психохигиена, когато изобщо бяха възможни в лагера, бяха или индивидуални, или колективни по естество. Индивидуалните психотерапевтични опити често бяха един вид „животоспасяващи процедури“. Тези усилия обикновено бяха насочени към предотвратяване на самоубийства. Една много стриктна лагерна повеля забраняваше всякакви опити да се спасява човек, който пробва да се самоубие. Бе забранено например да се реже въжето на човек, който опитва да се обеси. Следователно бе изключително важно да се попречи на самото предприемане на тези опити.
Спомням си два случая на неосъществени самоубийства, които поразително си приличаха. И двамата бяха говорили за намерението си да се самоубият. И двамата използваха типичния довод – няма какво повече да се чака от живота. И в двата случая въпросът бе да бъдат накарани да осъзнаят, че животът все още очаква нещо от тях, нещо в бъдещето. Всъщност открихме, че за единия от тях това бе детето му, което той обожаваше и което го чакаше в чужда страна. За другия бе нещо, не някой. Този човек бе учен, бе написал серия книги, която трябваше да бъде завършена. Никой друг не можеше да свърши работата му, така както никой друг не можеше да заеме мястото на бащата в обичта на детето.
Тази неповторимост и изключителност, които отличават всеки индивид и дават смисъл на съществуването му, имат същото отношение към творческата работа както към любовта. Когато се осъзнае невъзможността човек да бъде заменен, това позволява да се прояви в цялата си сила отговорността на човек към продължаване на своето съществуване. Човек, който осъзнае отговорността, която носи към човешко същество, което го чака с обич, или към незавършена работа, никога не би могъл да захвърли живота си. Той знае „Защо“-то на своето съществуване и ще бъде способен да понесе почти всякакво „Как“.
* * *
Естествено, възможностите за колективна психотерапия в лагера бяха ограничени. Добрият пример бе по-ефикасен от всякакви думи. Един старши отговорник на блок, който не държеше страната на властите, чрез своето справедливо и насърчаващо поведение имаше хиляди възможности да упражнява дълбоко морално въздействие върху онези, за които отговаряше. Непосредственото влияние на поведението винаги е по-резултатно от това на думите. Но понякога, когато душевната възприемчивост беше изострена от други външни обстоятелства, една дума също имаше ефект. Спомням си за един случай на психотерапевтична работа с обитателите на цяла барака, което се дължеше на изострената им възприемчивост, породена от външна ситуация.
Изминалият ден беше лош. По време на развода бе направено съобщение, че много действия отсега нататък ще се смятат за саботаж и като такива незабавно ще се наказват със смърт чрез обесване. Между тях бяха престъпления като отрязване на малки ивици от стари одеяла (за импровизирана поддръжка на глезените) и много дребни „кражби“. Преди няколко дни полумъртъв от глад лагерник бе нахлул в склада за картофи и бе откраднал няколко кила. Кражбата бе открита и някои лагерници бяха разпознали „крадеца с взлом“. Когато чуха за това, лагерните власти наредиха виновникът да им бъде предаден или целият лагер да гладува един ден. Естествено, 2500-те души предпочетоха да постят.
Вечерта на този ден на пости лежахме в пръстените бараки в много лошо разположение на духа. Говореше се много малко и всяка дума звучеше дразнещо. Тогава, за да влошат нещата още повече, угасиха светлините. Настроението достигна най-нисък спад. Но старшият отговорник на нашата барака бе мъдър човек. Той импровизира малък разговор за всичко, което си мислехме в момента. Говори за многото другари, умрели през последните няколко дни или от слабост, или чрез самоубийство. Но спомена и за вероятната истинска причина на тяхната смърт – загубата на надежда. Той твърдеше, че трябва да има някакъв начин да се предпазят възможните бъдещи жертви от достигане до това крайно състояние. И посочи мен да дам такъв съвет.
Господ ми е свидетел, че не бях в настроение да давам психологически обяснения или да държа проповед-да предложа на другарите си някаква медицинска грижа за техните души. Бях измръзнал и гладен, раздразнителен и изморен, но трябваше да направя усилие и да използвам тази изключителна възможност. Сега насърчението бе по-необходимо от всякога.
И тъй, аз започнах, като първо споменах най-тривиалното утешение. Казах, че дори в тази Европа в шестата година на Втората световна война нашето състояние не е най-ужасното, което можехме да си представим. Казах, че всеки от нас трябва да се запита какви невъзвратими загуби е претърпял досега. Предполагах, че за повечето от тях тези загуби наистина са били малко. Който все още бе жив, имаше основание за надежда. Здраве, семейство, щастие, професионални способности, материално състояние, обществено положение – всички тези неща можеха отново да бъдат постигнати и възстановени. В края на краищата все още пазехме здрави своите кокали. Това, през което бяхме преминали, можеше все пак да ни бъде актив в бъдеще. И аз цитирах Ницше: „Was mich nicht umbringt, macht mich starker.“ (Това, което не ме убива, ме прави по-силен.)
След това говорих за бъдещето. Казах, че за безпристрастния поглед бъдещето сигурно изглежда безнадеждно. Съгласих се, че всеки от нас може да прецени за себе си колко малки са шансовете му за оцеляване. Че, макар все още да няма епидемия от тиф в лагера, преценявам собствените си шансове на едно към двайсет. Но им казах още, че въпреки това нямам намерение да губя надежда и да се предавам. Защото никой не знае какво ще му донесе бъдещето, а още по-малко следващият час. Дори да не можехме да очакваме някакви значителни военни събития през следващите няколко дни, нима с нашия опит из лагерите не знаехме най-добре какви големи възможности се разкриват понякога съвсем внезапно, поне пред отделния индивид. Например някой може ненадейно да бъде прикрепен към специална група, в която по изключение има добри условия за работа – тъй като в това се състоеше „късметът“ на лагерника.
Но аз говорих не само за бъдещето и неизвестността, в която е забулено. Споменах също и миналото с всичките му радости и как неговата светлина сияе дори в сегашния мрак. Отново цитирах един поет – за да не звуча самият аз като проповедник, който бе написал: „Was Du erlebst, kann keine Macht der Welt Dir rauben.“ (Това, което си преживял, не може да ти отнеме никаква сила на света.) Не само нашите преживявания, но всичко, което сме извършили, великите мисли, които може би сме имали, и онова, което сме изстрадали, всичко това не е загубено, макар и минало; ние сме го извикали за живот. Да си бил, също е вид битие, и то може би най-сигурният вид.
След това говорих за многото възможности да се осмисли животът. Казах на моите другари (които лежаха неподвижно, макар от време на време да се чуваше въздишка), че човешкият живот при всички обстоятелства никога не престава да има смисъл и че този безкраен смисъл на живота включва страдание и умиране, лишение и смърт. Помолих клетите създания, които внимателно ме слушаха в мрака на бараката, да бъдат готови да посрещнат сериозността на нашето положение. Те не трябва да губят надежда, а трябва да поддържат куража си с увереност, че, макар и безнадеждна, нашата борба не е лишена от достойнство и смисъл. Казах, че някой бди над всеки от нас в тежките моменти – приятел, жена, някой жив или мъртъв, или пък Бог, и не очаква да го разочароваме. Той ще се надява, че ние страдаме гордо, а не жалко, и че знаем как да умрем.
И накрая, говорих за нашата жертва, която във всеки случай има смисъл. Този вид жертва изглежда безсмислена в нормалния свят на материален успех. Но в действителност нашата жертва има смисъл. Онези от нас, които хранят религиозна вяра, лесно ще разберат, казах аз откровено. Разказах им за един другар, който при идването си в лагера се бе опитал да сключи договор с небето – неговите страдания и смърт да спасят от мъчителен край човешкото същество, което обича. За този човек страданието и смъртта имаха смисъл. Те бяха саможертва с най-дълбока значимост. Той не искаше да умре за нищо. Никой от нас не го искаше.
Целта на моите думи бе да се намери пълноценен смисъл в нашия живот – там и тогава, в онази барака и в онази особено безнадеждна ситуация. Разбрах, че усилията ми се увенчаха с успех. Когато електрическата крушка отново светна, видях жалките фигури на моите приятели да накуцват към мен и да ми благодарят със сълзи на очи. Но тук съм длъжен да призная, че съвсем рядко имах вътрешната сила да установя връзка с моите събратя по страдание и че навярно съм пропуснал много възможности да го сторя.
* * *
Сега стигаме до третата фаза в психическата реакция на лагерника – психологията на неволника след освобождаването му. Но преди това ще обсъдим един въпрос, който често се задава на психолога, особено когато познава отблизо тези неща: Какво можете да кажете за психологическата природа на лагерната охрана? Как е възможно хора от плът и кръв да се отнасят към другите така, както толкова много лагерници казват, че са били третирани? След като вече е чул тези описания и е повярвал, че това се е случило, човек е длъжен да се запита как психологически е могло да стане. За да се отговори на този въпрос, без да се навлиза в големи подробности, трябва да се изтъкнат няколко неща:
На първо място, сред охраната имаше садисти, садисти в най-чист клиничен смисъл.
На второ място, тези садисти бяха подбирани винаги когато имаше нужда от истински свирепо подразделение за охрана.
На работното ни място наставаше голяма радост, когато ни позволяваха да се сгреем за няколко минути (след два часа труд в острия мраз) пред малка печка, която се палеше с трески и съчки. Но винаги се намираха надзиратели, които изпитваха огромно удоволствие да ни отнемат това. Как ясно отразяваха лицата им тази наслада, когато не само ни забраняваха да стоим там, но катурваха печката и стъпкваха чудесния огън в снега! Когато СС вземеха някого на мерник, в редовете им винаги се намираше някой специален човек, за когото се знаеше, че изпитва страст към садистични мъчения и че е високо специализиран в тях, и при когото бе изпращан нещастният лагерник.
На трето място, чувствата на мнозинството от охраната бяха притъпени с годините, в които бяха наблюдавали бруталните лагерни методи във все по-нарастващи дози. Тези морално и душевно загрубели хора накрая отказваха да вземат участие в садистични мерки. Но не пречеха на други да ги прилагат.
На четвърто място, трябва да се каже, че дори сред охраната имаше някои, които ни съжаляваха. Ще спомена само командира на лагера, от който ме освободиха. След освобождаването се установи – само лагерният лекар, също един от нас, бе знаел за това преди, – че този човек бе платил немалка сума от собствения си джоб, за да купи лекарства за своите лагерници от най-близкия пазарен град.9 Но старшият отговорник на лагера, самият той лагерник, бе по-суров от който и да е от есесовците. Той биеше другите неволници при най-малка възможност, докато командирът на лагера, поне доколкото знам, нито веднъж не вдигна ръка срещу някой от нас.
Става видно, че простият факт, дали човек е бил от лагерната охрана или лагерник, не означава почти нищо. Човешката доброта може да се срещне във всички групи, дори в онези, които като цяло е лесно да осъдим. Границите между групите се размиваха и не трябва да опростявяме нещата, твърдейки, че тези хора бяха ангели, а онези – дяволи. Със сигурност за човек от охраната или за надзирател бе значително постижение да бъде благ с лагерниците въпреки всички влияния на лагера, а, от друга страна, низостта на лагерник, който третира зле своите собствени другари, бе особено достойна за презрение. Очевидно лагерниците намираха безгръбначността у такива хора особено потискаща, докато и най-малката доброта, проявена от страна на някой от охраната, ги вълнуваше дълбоко. Спомням си как веднъж един надзирател тайно ми даде парче хляб, което сигурно бе спестил от порцията си за закуска. Онова, което тогава ме развълнува до сълзи, бе нещо много повече от малкото късче хляб. Това бе човешкото „нещо“, което този човек също ми даде – думата и погледа, с които придружи подаръка.
От всичко това можем да разберем, че на този свят има две категории хора, само тези две – „категорията“ на свестнитеe хора и „категорията“ на негодниците. И двете се срещат навсякъде, във всички групи на обществото. Няма група, която да се състои само от почтени хора или само от негодяи. В този смисъл нито една група не е от „чиста категория“ – и затова понякога срещахме свестен човек сред лагерната охрана.
Животът в концентрационен лагер раздираше човешката душа и излагаше на показ нейните глъбини. Нима е учудващо, че в тези дълбини отново намирахме само човешки качества, които в самата си същност са смесица от добро и зло? Границата, деляща добро и зло, която преминава през всички човешки същества, достига най-голямата дълбочина, става очевидна дори на дъното на бездната, която зейва в концентрационния лагер.
* * *
А сега да преминем към последната глава от психологията на концентрационния лагер – психологията на лагерника, който е бил освободен. Описвайки преживяванията при освобождаването, които, естествено, трябва да бъдат лични, ще подхванем нишката на нашата повест от онзи момент, когато след дни на силно напрежение върху лагерната порта бе издигнат бял флаг. Състоянието на вътрешна обтегнатост бе последвано от пълно отпускане. Но ще бъде съвсем погрешно да се мисли, че полудяхме от радост. Какво се случи тогава?
С уморени стъпки се завлякохме до портите на лагера. Плахо се заозъртахме и се споглеждахме въпросително. След това дръзнахме да направим няколко стъпки извън лагера. Този път не ни се крещяха команди, нито пък се налагаше да клекнем бързо, за да избегнем удар или ритник. О, не! Този път охраната ни предложи цигари! Първо трудно ги разпознахме, те бързо се бяха преоблекли в цивилни дрехи. Бавно тръгнахме по пътя, извеждащ от лагера. Скоро краката ни заболяха и почнаха да се подгъват. Но ние продължихме да куцаме; искахме да видим околностите на лагера за пръв път с очите на свободни хора.
„Свобода“ – повтаряхме си ние и все пак не можехме да го схванем. Толкова често бяхме изричали тази дума по време на всички онези години, през които мечтаехме за нея, че тя бе изгубила значението си. Нейната реалност не проникваше в съзнанието ни – ние не можехме да възприемем факта, че тази свобода е наша.
Стигнахме до покрити с цветя ливади. Виждахме и съзнавахме, че са там, но нямахме усет за тях. Първата искрица радост дойде, когато съзряхме пъстроопашат петел. Но си остана само искрица, ние все още не принадлежахме на този свят.
Вечерта, когато всички се срещнахме отново в бараката, един тайно попита друг: „Кажи ми, беше ли доволен днес?“ И другият отговори засрамен, тъй като не знаеше, че всички изпитвахме нещо подобно: „Честно казано, не!“ Ние буквално бяхме изгубили способността да изпитваме удоволствие и ни предстоеше бавно да се учим отново на нея.
* * *
Психологически това, което ставаше с освободените лагерници, може да се нарече „деперсонализация“. Всичко изглеждаше нереално, неправдоподобно, като в сън. Не можехме да повярваме, че това е истина. Колко често бяхме мамени от сънища в отминалите години! Сънувахме, че е дошъл денят на освобождението и са ни пуснали на свобода, че сме се върнали у дома, поздравили сме приятелите си, прегърнали сме жените си, седнали сме на масата и сме започнали да разказваме за всичко, което сме преживели – дори как често сме виждали деня на освобождението в сънищата си. И тогава – в ушите ни изпищяваше свирка, сигналът за ставане, и сънищата за свободата свършваха. А сега сънят бе станал истина. Но можехме ли наистина да му повярваме?
* * *
Тялото има по-малко задръжки от съзнанието. Още от първия момент нататък то добре се възползва от новата свобода. Започна да яде ненаситно с часове и дни и дори през половината от нощта. Изумително е какви количества може да изяде човек. Когато дружелюбен фермер канеше някой лагерник, той ядеше ли ядеше и сетне пиеше кафе, което му развързваше езика, и тогава почваше да говори, често с часове. Най-сетне съзнанието му бе освободено от дългогодишния натиск. Чувайки го да приказва, човек оставаше с впечатление, че той трябва да приказва, че желанието му да говори е неудържимо. Познавах хора, които бяха преминали през голямо напрежение за кратко време (например през кръстосан разпит в гестапо) и имаха подобни реакции. Минаваха много дни, докато се отпуснеше не само езикът, но и нещо в самия човек; тогава чувствата изведнъж разкъсваха странните окови, които ги възпираха.
* * *
Един ден, няколко дни след освобождението, аз вървях с километри през къра покрай цъфтящи ливади към пазарния град близо до лагера. В небето се извисяваха чучулиги и чувах радостната им песен. На километри наоколо не се виждаше никой; нямаше нищо освен широката земя и небе, ликуването на чучулигите и безбрежната свобода на пространството. Аз спрях, погледнах наоколо и нагоре към небето – и сетне паднах на колене. В този миг знаех много малко за себе си или за света – имах наум само едно изречение – все същото: „Аз призовах Господ Бог от моя тесен затвор и Той ми отвърна в свободата на безкрая.“
Вече не помня колко дълго съм коленичил там и съм повтарял това изречение. Но зная, че в онзи ден, в онзи час започна моят нов живот. Напредвах стъпка по стъпка, докато отново станах човешко същество.
* * *
Пътят, който водеше от крайното психическо напрежение през последните дни в лагера (от тази война на нерви към душевен мир), със сигурност не бе безпрепятствен. Ще бъде грешка да се мисли, че освободеният лагерник не се нуждае вече от духовни грижи. Трябва да се има предвид, че човек, подложен на такъв огромен психически натиск в продължение на толкова дълго време, е естествено застрашен след освобождението си, особено когато натискът е снет така внезапно. Тази опасност (в смисъл на психологическа хигиена) е психическия отговор на пренапрежението. Точно както физическото здраве на подводничаря е застрашено, ако напусне изведнъж кесонната камера (където е под огромно атмосферно налягане), така може да пострадат духът и психичното здраве на човек, внезапно освободен от психически натиск.
През тази психологическа фаза се забелязваше, че хората с по-примитивна натура не можеха да се избавят от влиянието на бруталността, която ги заобикаляше в лагерния живот. Сега, вече свободни, те мислеха, че могат да използват свободата си безнравствено и безмилостно. Всичко, което се бе променило за тях, бе, че вместо потиснатите сега те бяха потисниците. От обект те станаха подбудители на своеволно насилие и несправедливост. Поведението си оправдаваха със собствените си ужасни преживявания. Често това ставаше очевидно при сравнително незначителни събития. Вървяхме с един приятел през полето към лагера, когато изведнъж се натъкнахме на нива със зелени посеви. Аз автоматично се отклоних, но той ме хвана за ръка и ме повлече през нея. Измърморих нещо, че не трябва да тъпчем младите посеви. Той се подразни, погледна ме сърдито и извика: „Не казвай това! Нима не ни отнеха достатъчно? Жена ми и детето ми бяха задушени с газ – да не споменавам всичко останало, а ти ще ми забраниш да стъпча няколко стръка овес!“
Само с времето тези хора можеха да бъдат върнати отново към баналната истина, че никой няма право да върши зло дори ако му е било причинено такова. Ние трябваше да се стремим да ги водим обратно към тази истина, иначе последиците щяха да са много по-лоши от загубата на няколко хиляди стръка овес. Още виждам лагерника, който нави ръкавите на ризата си, пъхна десницата си под носа ми и извика: „Нека тази ръка да бъде отсечена, ако не я обагря с кръв в деня, когато се върна у дома!“ Искам да подчертая, че той не бе лош човек. Той бе сред най-добрите другари в лагера и след това.
Извън моралната деформация в резултат на внезапното освобождение от психическия натиск имаше още две основни преживявания, които заплашваха да увредят характера на освободения лагерник: огорчението и загубата на илюзиите, когато се завърнеше към предишния си живот.
Огорчението бе причинено от редица неща, на които той се натъкваше в града, където бе живял преди. Когато при завръщането си човек откриеше, че на много места го посрещат само с вдигане на рамене и банални фрази, той бе склонен да се огорчи и да се запита за какво е преминал през всичко случило се. Когато почти навсякъде чуваше същите фрази: „Ние не знаехме за това“ и „Ние също сме страдали“, той се питаше – няма ли наистина нещо по-добро, което да ми кажат?
Загубата на илюзиите бе нещо различно. Не ставаше въпрос за твоя приятел (чиято повърхностност и липса на чувства бяха така отблъскващи, че накрая ти се искаше да допълзиш до някоя дупка и да не чуваш, нито да виждаш повече човешки същества), а самата съдба, която изглеждаше толкова жестока. Човек, който години наред е мислел, че е достигнал абсолютния предел на възможното страдание, сега откриваше, че страданието няма предел и че може да страда още повече и още по-силно.
Когато говорихме за опитите да се даде на човек в лагера душевен кураж, казахме, че трябва да му се предложи нещо, което да очаква от бъдещето. Трябваше да му се припомни, че животът още го чака, че човешко същество чака завръщането му. Но след освобождението? Имаше хора, които откриха, че никой не ги очаква. Горко на онзи, който разбираше, че човекът, споменът за когото единствено му бе давал смелост в лагера, вече не съществува! Горко на онзи, който откриваше, че най-сетне дочаканият ден на мечтите му е така различен от всичко, за което е копнял! Може би той се качваше в тролея, отправяше се към дома, който години бе виждал само в съзнанието си, и натискаше звънеца само за да се окаже, че човекът, който е трябвало да разтвори вратата, не е там и никога няма да бъде отново.
В лагера си казвахме, че не може да съществува земно щастие, което да компенсира всичко изстрадано от нас. Ние не се надявахме на щастие – не това ни даваше смелост и осмисляше нашето страдание, нашите жертви и нашата смърт. И все пак не бяхме подготвени за нещастие. Тази загуба на илюзиите, която очакваше немалко от лагерниците, бе преживяване, което за тези хора се оказа много трудно да преодолеят, а за един психиатър е също така трудно да им помогне да го превъзмогнат. Но това не трябва да го обезкуражава, напротив, трябва допълнително да го стимулира.
* * *
Но за всеки един от освободените неволници идва ден, когато, поглеждайки назад към преживяванията си в лагера, не може вече да проумее как е издържал всичко това. Както накрая идва денят на неговото освобождение, когато всичко му изглежда като прекрасен сън, също така идва и денят, когато всичките лагерни преживявания му се струват само един кошмар.
Венец на всички преживявания на завърналия се у дома е чудесното чувство, че след всичко изстрадано от него няма повече нищо, от което да се страхува – освен от своя Бог.
ВТОРА ЧАСТ.
Основни идеи в логотерапията10
Читателите на моята кратка автобиографична история обикновено се интересуват от по-пълно и по-точно обяснение на терапевтичната ми доктрина. В отговор на това желание към първоначалното издание на „От лагера на смъртта към екзистенциализма“ аз прибавих кратък раздел върху логотерапията. Но това не бе достатъчно и бях обсаден от искания за по-пълно разглеждане. Затова в сегашното издание изцяло съм пренаписал и значително съм разширил своето изложение.
Задачата не бе лесна. Да се предаде на читателя вкратце целият материал, изискващ двадесет тома на немски, е почти безнадеждно начинание. Спомням си за американския лекар, който веднъж се отби в моя кабинет във Виена и ме попита: „Кажете, докторе, вие психоаналитик ли сте?“ На което аз отговорих: „Не точно психоаналитик, нека кажем психотерапевт.“ Тогава той продължи да ме разпитва: „Коя школа поддържате?“ Аз отговорих: „Това е моя собствена теория, която се нарича логотерапия.“ „Можете ли да ми кажете с едно изречение какво се разбира под логотерапия?“ – попита той. – „Поне каква е разликата между психоанализа и логотерапия?“ „Да – казах аз, – но можете ли първо вие да ми кажете с едно изречение каква е според вас същността на психоанализата?“ Неговият отговор бе: „По време на психоанализа пациентът трябва да лежи на кушетка и да ви казва неща, които понякога са много неприятни за казване.“ На това аз тутакси отвърнах със следната импровизация: „Вижте, при логотерапията човекът може да остане седнал, но трябва да чуе неща, които понякога са много неприятни за чуване.“
Разбира се, това бе казано на шега и не като сбита версия на логотерапията. Тъй или иначе, в него има нещо, дотолкова, доколкото логотерапията в сравнение с психоанализата е по-малко ретроспективен и повече интроспективен метод. Логотерапията е фокусирана повече върху бъдещето, тоест върху смисъла, който пациентът трябва да постигне в бъдеще. (Логотерапията наистина е смисъл – центрирана психотерапия.) В същото време тя снема фокуса от всички структури с порочен кръг и механизми на обратна връзка, които играят толкова голяма роля в развитието на неврозата. Така типичната егоцентричност на невротика се разбива, вместо да бъде постоянно поощрявана и подсилвана.
Със сигурност едно такова изявление е твърде опростено и все пак в логотерапията пациентът на практика се конфронтира и се преориентира към смисъла на своя живот. Като го накараш да осъзнае този смисъл, може да допринесеш много за способността му да преодолее неврозата си.
Нека да обясня защо съм употребил термина логотерапия като име на моята теория. Логос е гръцка дума, означаваща „смисъл“. Логотерапията, или, както бе наречена от някои автори – „третата виенска школа по психотерапия“, се съсредоточава върху смисъла на човешкото съществуване, както и върху човешкото дирене на такъв смисъл. Съгласно логотерапията този стремеж на човека да намери смисъл в своя живот е негова първична мотивираща сила. Затова аз говоря за волята за смисъл за разлика от принципа на удоволствието (или, както още можем да го наречем – волята за удоволствие), върху който е центрирана фройдистката психоанализа, а също и за разлика от волята за власт, върху която се основава адлерианската психология, използваща термина „стремеж към надмощие“.
Сподели с приятели: |
