Цикъл от 10 лекции базел – 1912 г

С К А З К А С Е Д М А

Трябва да ни бъ­де ясно, че това, ко­ето се ра­зиг­ра­ва в раз­г­ръ­ща­не­то на цялото, то ста­на осо­бе­но меж­ду Христа Исуса и не­го­ви­те уче­ни­ци на­й-б­лиз­ки ученици. И това, ко­ето бе ка­за­но вчера, че в същ­ност ду­хът на Илия, след ка­то бе ос­во­бо­ден от фи­зи­чес­ко­то тя­ло на Йоан Кръстителя, дейс­т­ву­ва­ше ка­то един вид гру­по­ва ду­ша на уче­ни­ци­те Христови, то тряб­ва да бъ­де по­ло­же­но на ед­но осо­бе­но та­ко­ва разглеждане. Това, ко­ето е ста­на­ло тогава, то не се е ра­зиг­ра­ло така, че да мо­же да бъ­де прос­то раз­ка­за­но по един вън­шен начин, а се ра­зиг­ра­ло по мно­го по­-с­ло­жен начин. Между ду­ша­та на Христа и ду­ша­та на 12-те съ­щес­т­ву­ва­ше та­ка да се ка­же ед­но вът­реш­но дъл­бо­ко вза­им­но отношение. Това, ко­ето ста­ва­ше в ду­ша­та на Христа, бя­ха за оно­ва вре­ме пъл­ни със зна­че­ние про- цеси, бо­га­ти и мно­гос­т­ран­ни процеси. Но всичко, ко­ето ста­ва­ше в ду­ша­та на Христа, то се ра­зиг­ра­ва­ше та­ка да се ка­же още вед­нъж ка­то в един ог­ле­да­лен образ, ка­то в един вид от­ра­жение, в ду­ши­те на уче­ни­ци­те но раз­де­ле­но на 12 части. Така що­то все­ки един от 12-те из­жи­вя­ва­ше в от­ра­жение ед­на част от това, ко­ето ста­ва­ше в ду­ша­та на Христа Исуса, но все­ки от 12-те по раз­ли­чен начин. Това, ко­ето ста­ва­ше в Душата на Хри- ста Исуса, се ра­зиг­ра­ва­ше в ед­на ве­ли­ка хармония, ка­то в ед­на ве­ли­ка сим­фо­ния и се от­ра­зя­ва­ше в ду­ша­та на все­ки един от 12-те по съ­щия начин, как­то би го пре­дал един от 12 инструмента. Ето за­що вся­ко ед­но събитие, ко­ето се от­на­ся до един или по­ве­че от учениците, мо­же да бъ­де опи­са­но от две страни. Веднъж мо­же да бъ­де описано, как из­г­леж­да съ­от­вет­но­то съ­би­тие в ду­ша­та на Христа. Така, например, това, ко­ето вче­ра бе из­тък­на­то ка­то ве­ли­кия све­тов­но­ис­то­ри­чес­ки мо­но­лог на Христа Исуса, мо­же да бъ­де опи­сан така, как­то се е ра­зиг­ра­ва­ло в са­ма­та ду­ша на Христа Исуса, как­то го из­жи­вя­ва са­ми­ят Христос Исус. Тогава то из­г­леж­да така, как­то го пред­с­та­вих­ме вчера. Но то се ра­зиг­ра­ва в оп­ре­де­лено от­ра­же­ние и в ду­ша­та на Петра: същото душевно изживяване ста- ва и у Петра. Но до­ка­то ця­ла­та чо­веч­ност го приема, съ­що­то ста­ва у Христа Исуса така, че то е ед­на дванадесета от ця­ла­та чо­вечност, ед­на

Така тряб­ва да раз­би­ра­ме те­зи неща. Но то­га­ва ние ще по­чув­с­т­ву­ва­ме също, как в същност пос­тъп­ва Христос Исус със сво­ите ученици, как ги во­ди от сте­пен на сте­пен на-горе, как, след ка­то ду­хът на Илия-Йоан бе­ше пре­ми­нал вър­ху тях, той мо­же да ги во­ди по­-на­та­тък в не­раз­би­ра­не­то на ду­хов­ни­те тайни, раз­лич­но от по-рано. И ед­ва то­га­ва ние ще по­чув­с­т­ву­ва­ме как­во зна­че­ние има, че сцената, ко­ято вче­ра опи­сах­ме ка­то Мо- нолог на Бога, е пос­лед­ва­на от та­ка на­ре­че­на­та сцена на Озарението или на Преображението. Тук от­но­во на­ми­ра­ме ед­на дра­ма­тич­на ком­по­зи­ция на Евангелието на Марка. За да ос­вет­лим то­ва "Преображение", тря- б­ва да по­ка­жем ня­кои неща, ко­ито имат връз­ка с мно­го от това, ко­ето е не­об­хо­ди­мо за раз­би­ра­не опи­са­ни­ето на евангелията. Първо вър­ху след- ното.

Често в Евангелието на Марка, а съ­що и в дру­ги­те еван­ге­лия мо­же да четете, как Христос Исус го­во­ри за това, че Син Человечески тряб­ва да стра­да много, че ще бъ­де на­пад­нат от книжниците, от пър­вос­ве­ще­ни­ци-
те, ще бъ­де хва­нат и убит, че след три дни ще възкръсне. И нав­ся­къ­де ще на­ме­ри­те по­ка­за­но яс­но до из­вестна степен, как на пър­во вре­ме апос­то­ли­те не раз­би­рат те­зи ду­ми за страдащия, уми­ра­щия и въз­к­ръс­ва­щия Син Человечески, как те сре­щат труд­ност имен­но на то­ва място. Какво зна­чи всич­ко това? Защо апос­то­ли те сре­щат труд­ност да раз­бе­рат същ­нос­т­та на Тайната на Голгота? Какво пред­с­тав­ля­ва та­зи "Тайна на Гол- гота"? Ние ве­че спо­ме­нах­ме то­ва­: та­зи "Тайна на Голгота" не е нищо друго, освен едно изнасяне на посвещението от глъбините на мистери- ите на полето на световната история. Естествено съ­щес­т­ву­ва раз­ли­ка меж­ду ко­ето и да е пос­ве­ще­ние и са­ма­та Тайна на Голгота.

Който е бил пос­ве­тен в мис­те­ри­ите на раз­лич­ни­те народи, той е ми­нал в из­вес­т­но от­но­ше­ние през същото: той е бил довеждан до страдания, до една - бих­ме мог­ли да ка­жем - "привидна" смърт, която е траела три дни, при което неговия дух се е излъчвал от тялото и е пребивавал в ду- ховните светове, после отново се е връщал в тялото и можел да си спомни това, което е изпитал в духовните светове. Тогава той мо­жел да из­ле­зе ка­то вес­ти­тел на тай­ни­те на те­зи светове. Следователно мо­жем да ка­же­м: ­ед­но отиване към смъртта, макар и не до пълна смърт, коя- то отделя напълно духа от тялото, а само до една временна смърт, до една временно отделяне на духа от тялото, това е Посвещението. Ед- но пре­би­ва­ва­не вън от тя­ло­то и ед­но връща­не от­но­во в тя­ло­то и, бла­го­да­ре­ние на това, прев­ръ­ща­не във вес­ти­тел на бо­жес­т­ве­ни­те тай­ни­: това е Посвещението. То се е из­вър­ш­ва­ло след гриж­ли­ва подготовка, след ка­то кан­ди­да­тът за пос­ве­ще­ние бе­ше стиг­нал в със­то­яние та­ка да сгъс­ти си­ли­те на ду­ша­та в се­бе си, че през те­зи 3 дни мо­же­ше да жи­вее без да си слу­жи с ор­га­ни­те на сво­ето фи­зи­чес­ко тяло. Но после, след те­зи три и по­ло­ви­на дни той тряб­ваше от­но­во да се съ­еди­ни със сво­ето фи­зи­ческо тяло. И така, пос­ве­ща­ва­ни­ят ми­на­ва­ше през ак­та на пос­вещението, та­ка да се каже, чрез изстъпление, чрез пре­на­ся­не в един висш свят, от­въд обик­но­ве­ни­те събития.

По сво­ята вът­реш­на същ­ност Тайната на Голгота бе­ше раз­лич­на от ста­ро­то посвещение, но по сво­ето външно яв­ле­ние тя бе­ше не­що подобно. Събитията, ко­ито се ра­зиг­ра­ва­ха през вре­ме на пре­би­ва­ва­не­то на Христа в тя­ло­то на Исуса от Назарет, до­ве­до­ха до фак­ти­чес­ко­то нас­тъп­ва­не на фи­зи­чес­ка­та смърт за фи­зи­ческо­то тя­ло на Исус от Назарет. Те до­ве­до­ха до там, че ду­хът на Христа ос­та­на 3 дни вън от фи­зи­чес­ко­то тяло, но след то­ва от­но­во се вър­на - оба­че не във фи­зи­чес­ко­то тяло, а в сгъс­те­но­то етерно тяло, сгъс­те­но до та­ка­ва степен, че уче­ни­ци­те мо­жа­ха да го възприемат, да го виждат, на­пип­ват и чуват, как­то то­ва е опи­сано в еван- гелията. Така що­то Христос мо­жа да хо­ди и да бъ­де ви­дим и след Съби- тието на Голгота. Чрез то­ва посвещението, ко­ето ина­че се из­вър­ш­ва­ше
скри­то от пог­ле­ди­те на хората, в глъ­би­ни­те на мистериите, бе из­не­се­но на сце­на­та на све­та ка­то ед­но ис­то­ри­чес­ко събитие. То бе­ше пос­та­ве­но пред очи­те на ця­ло­то чо­ве­чес­т­во ка­то ед­но еднократно събитие. С то­ва пос­ве­ще­ни­ето бе из­не­се­но в из­вес­т­но от­но­ше­ние вън от мистериите. Чрез Христа то бе из­не­се­но пред очи­те на всички. Но имен­но с то­ва е да­ден завършекът на стария свят и е пос­та­ве­но началото на новото време.

От из­ло­же­но­то от­нос­но про­ро­ци­те видяхме, че ду­хът на про­ро­чес­т­во­то и това, ко­ето бе да­де­но на древ­но­-­ев­рейс­кия на­род чрез то­зи дух, бе­ше не­що раз­лич­но от ду­ха на пос­ве­ще­ни­ето у дру­ги народи. Другите на­ро­ди има­ха ръководители, ко­ито бя­ха посветени, как­то то­ку що опи­сах­ме това. Но то­ва не бе­ше та­ка у древ­но­-­ев­рейс­кия народ. Тук ние ня­ма­ме ра­бо­та с посвещение, как­то при дру­ги­те народи, но как­то чухме, има­ме ра­бо­та с ед­но сти­хий­но про­яв­ле­ние на ду­ха в те­ла­та на онези, ко­ито се явя­ва­ха ка­то пророци, има­ме ра­бо­та с нещо, ко­ето се про­явя­ва­ше ка­то "гениалност на духовността". И за да мо­же да се по­лу­чи това, ние виж- даме, че при пророците, ко­ито за­емат сре­да­та на по­ре­ди­ца­та пророци, се явя­ват оне­зи ду­ши в древ­но­-­ев­рейс­кия народ, ко­ито в ми­на­ли пре­раж­да­ния са би­ли пос­ве­те­ни от дру­ги народи. Целта на то­ва бе­ше те да бъ­дат на древ­но­-­ев­рейс­кия на­род нещо, ко­ето да пред­с­тав­ля­ва един вид въз­по­ме­на­ние на това, ко­ето са по­лу­чи­ли в ми­на­ло­то на посвещението. И та­ка про­си­ява­не­то на ду­хов­ния жи­вот бе­ше раз­лично у древ­но­-­ев­рейс­кия на­род и раз­лич­но у дру­ги­те на­ро­ди­: п­ри тези последните то ставаше чрез действието, чрез посвещението: при старозаветния народ то се явява- ше като един вид дарба, която получаваха онези които се явяваха като пророци сред този народ. Чрез то­ва дейс­т­вие на не­го­ви­те про­ро­ци древ­но­-­ев­рейс­кия на­род бе под­гот­вен да изживее, да из­пи­та оно­ва един­с­т­вено по ро­да си посвещение, ко­ето се­га не беше вече посвещение на един човек, а посвещение на космическа индивидуалност - ако все още ис­ка­ме да го­во­рим за посвещение, ко­ето в същ­ност е неправилно. Чрез то­ва древ­но­-­ев­рейс­кия на­род бе подготвен да при­еме това, ко­ето тряб­ва­ше на мяс­то­то на ста­ро­то пос­ве­ще­ние да гледа, да разбере правилно Тай- ната на Голгота. Тази е причината, по­ра­ди ко­ято апостолите, ко­ито при­над­ле­жат на ста­ро­за­вет­ния на­род от­на­ча­ло съв­сем не мо­гат да раз­берат думите, ко­ито оха­рак­те­ри­зи­рат Посвещението. Христос Исус го­во­ри за пос­ве­ще­ни­ето и се из­ра­зя­ва така, ка­то каз­ва­: т­ряб­ва да понеса смъртта, да стои три дни в гроба, а след това да възкръсне. Това е опи­са­ние на Посвещението. Ако той бе­ше дал то­ва опи­са­ние на пос­ве­ще­ни­ето по друг на­чин на сво­ите ученици, те би­ха го раз­б­ра­ли­: но поне- же този начин да се говори беше нещо необикновено за старозаветния народ, затова отначало 12-те не разбираха, какво искаше да каже. Ето

Защо то­ва бе­ше така?

Защото до времето, ко­га­то се из­вър­ш­ва Тайната на Голгота чо­веш­ка­та ду­ша на Земята не бе­ше в със­то­яние об­що взе­то да направи, що­то Цар- ството небесно, свръх­се­тив­ни­те све­то­ве да дойде, да се изя­ви Аза. Тези свръх­се­тив­ни све­то­ве не мо­же­ха да дойдат до дейс­т­ви­тел­ния Аз, не мо­же­ха да се съ­еди­нят с не­го преди Тайната на Голгота чо­век мо­же­ше да про­ник­не в свръх­се­тив­ни­те све­то­ве само, ко­га­то чрез яс­но­вижда­не­то той виждаше, та­ка да се каже, над себе си, ко­га­то из­па­да­ше в един вид сън­но­вид­но със­то­яние или чрез пос­ве­ще­ни­ето из­ли­за­ше от своя аз. Оба- че вътре в Аза той ня­ма­ше никакво разбиране, ни­как­во разсъж­де­ние за вис­ши­те светове. Преди Тайната на Голгота чо­век мо­же­ше да се съ­еди­ни с ду­хов­ни­те све­тове чрез силите, ко­ито при­над­ле­жат на Аза. Но чрез кръщението, ко­ето Йоан из­вър­ш­ва­ше на ре­ка­та Йордан, на хо­ра­та ста­ва­ше ясно, че се­га ве­че бе­ше нас­тъ­пи­ло времето, ко­га­то Царството не­бес­но тряб­ва­ше да проси­яе чак до Аза, да дой­де до зем­ния аз. Преди това, през всич­ки вре­ме­на пос­то­ян­но се показваше, че това, което чо­век мо­же­ше да из­жи­вее ка­то свой ду­ше­вен живот, не мо­же­ше да се из­диг­не и про­ник­не в свръх­се­тивни­те светове. За древ­ни­те вре­ме­на съ­щес­т­ву­ва­ше един вид дис­хар­мо­ния меж­ду из­жи­вя­ва­не­то на соб­с­т­вена­та чо­веш­ка

родина, на ду­хов­ния свят, и това, ко­ето ста­ва­ше във вът­реш­нос­т­та на човека, Тази чо­веш­ка вът­реш­ност бе­ше раз­де­ле­на от ду­хов­ния свят: с този свят човек можеше да се съедини само в изключителни състоя- ния. И ко­га­то ця­ла­та си­ла на това, ко­ето по­-къс­но тряб­ва­ше да ста­не "Аз", което по­-къс­но тряб­ва­ше да жи­вее в човека, ко­га­то при все то­ва ця­ла­та сила, всич­ки им­пул­си на то­зи аз из­пълва­ше хората, да ре­чем чрез посвещението, или чрез спо­ме­на за ед­но из­пи­та­но в ед­но пре­диш­но въп­лъ­щение въп­лъ­те­но пос­ве­ще­ние - ко­га­то то­зи аз, не­под­хо­дящ още за чо­веш­ко­то тя­ло на­си­ла про­ник­ва­ше ка­то си­ла в чо­веш­ко­то тяло, как­во се случ­ва­ше тогава? Тогава, как­то ви­на­ги ни се показва, през пре­ди хрис­ти­янски­те вре­ме­на над­х­вър­ля­ща­та чо­веш­ко­то тя­ло си­ла си на­ми­ра мяс­то в Аза, разчупва това, ко­ето е оп­реде­ле­но за Аза. Следователно, та­ки­ва хо- ра, ко­ито но­сят в се­бе си по­ве­че от свръх­се­тив­ния свят, ко­ито но­сят от свръх­се­тив­ни­те све­то­ве в се­бе си нещо, ко­ето в пре­дих­рис­ти­ян­с­ки­те вре­ме­на ни на­пом­ня за това, ко­ето Азът ще ста­не по-късно, те преломя- ват с та­зи си­ла на Аза сво­ето тяло, за­що­то за оне­зи пре­ди-хрис­ти­ян­с­ки вре­ме­на та­зи си­ла на Аза е пре­ко­мер­но голяма. Когато древ­ни­те хо­ра са ис­ка­ли да по­ка­жат то­ва със­то­яние у ня­кои индивидуалности, те са пока- звали, че ко­га­то те­зи ин­ди­ви­ду­ал­ност но­сят в се­бе си та­зи си­ла на Аза, то­зи Аз не мо­же да ос­та­не да пре­би­ва­ва в тях са­мо бла­го­да­ре­ние на това, че тях­но­то тя­ло е ня­как си уяз­ве­но или уязвимо, че то има ня­как­ва лес­но уяз­ви­ма част, ко­ято пос­ле дейс­т­ви­тел­но бе­ше уязвена. Тогава, бла­го­да­ре­ние на не­що не­обик­но­ве­но в него, чо­ве­кът е из­ло­жен по­ве­че на окол­на­та сре­да, от­кол­ко­то би бил из­ло­жен чрез не­го­ва­та ос­та­на­ла телесност. Достатъчно е са­мо да си спом­ним за уяз­ви­мостта на Ахил в 5-та, за уяз­ви­мос­т­та на Зигфрид под ля­во­то ра­мо, за уяз­ви­мос­т­та на Едип, у ко­ито си­ла­та на Аза пре­ло­мя­ва та­ка да се ка­же тя­ло­то­: у тези индивидуално- сти ни се показва съществуването на уязвимост, което е признак, че само едно разломено тяло може да побере в себе си величието на Аза, свръхсетивната сила на Аза.

Това, ко­ето тряб­ва да бъ­де ка­за­но по то­зи въпрос, мо­же да из­пък­не в сво­ето пъл­но зна­че­ние пред на­ша­та душа, ко­га­то то бъ­де фор­му­ли­ра­но по друг начин. Да предположим, че в пре­дих­рис­ти­ян­с­ко­то вре­ме ня­кой чо­век би бил из­пъл­не­н /­не е нуж­но то­ва да става съзнателно/ с всич­ки импулси, с всич­ки сили, ко­ито трябва да про­ник­нат по­-къс­но в Аза, и из­пъл­нен с та­зи "Свръх-Азова-Сила", с та­зи свръх­чо­веш­ка сила, би се по­то­пил в сво­ето тя­ло­: той би трябвало да сломи това тяло и да не го ви- жда вече така, както то би изглеждало ако би било изпълнено с обик- новения човешки слаб Аз - или със слабата вътрешност. Този чо­век на древ­ни­те времена, кой­то би имал в се­бе си пъл­на­та си­ла на Аза би се
раз­ля­ла вън от него, то­зи чо­век би виж­дал сво­ето тя­ло другояче, той би го виж­дал сло­ме­но под силата, под вли­яни­ето на свръх-Аза, би го виж­дал сло­ме­но под силата, под вли­яни­ето на свръх Аза, би го виж­дал из­пъл­не­но с вся­ка­къв вид рани, за­що­то в древ­ни вре­ме­на тя­ло­то е ос­та­ва­ло здра­во са­мо бла­го­да­ре­ние на това, че то е из­пъл­не­но с един слаб аз, с ед­на сла­ба вътрешност.

Това, ко­ето се­га казах, то е би­ло из­ра­зе­но у пророците. На съ­от­вет­но­то мяс­то­то е фор­му­ли­ра­но така: човек, който съединява в себе си цялата сила на Аза и застава срещу своето тяло, той вижда това тяло на- дупчено, наранено, с дупки по него. Защото по­-вис­ша­та си­ла на Аза, ко­ято в древ­ни вре­ме­на не мо­же­ше да оби­та­ва в чо­веш­ка­та вът­реш­ност, пронизва, про­дуп­ч­ва тялото. Това е един импулс, кой­то пре­ми­на­ва през раз­ви­ти­ето на чо­ве­чес­т­во­то затова, за­що­то по­ра­ди вли­яни­ята на Луци- фер и Ариман през пре­диш­ни­те хрис­ти­ян­с­ки вре­ме­на на чо­ве­ка тряб­ва­ше да бъ­де пре­да­де­на са­мо ед­на част от силата, която пъл­ни­ят Аз обхва- ща. И по­не­же тя­ло­то е при­год­но да по­на­ся са­мо те­зи мал­ка част от си­ла­та на Аза, то би­ло сло­ме­но ко­га­то по ня­ка­къв на­чин в не­го про­ник­ват пъл­на­та си­ла на Аза. И по­не­же с Христа Исуса в тя­ло­то бе­ше про­ник­на­ла на­вед­наж ця­ла­та си­ла на Аза, пъл­ни­ят Аз - но не за­що­то то­ва ста­ва­ше в пре­ди­-х­рис­ти­ян­с­ко­то вре­ме - по­не­же същ­нос­т­та на Аза бе­ше про­ник­на­ла със сво­ята пъл­на си­ла тя­ло­то - за­то­ва тя­ло­то на Христово тряб­ва­ше да бъ­де ви­дя­но не с ед­на рана, как­то то­ва бе­ше ста­на­ло с мно­го чо­веш­ки индивидуалности, ко­ито бя­ха но­си­ли в се­бе си един свръх-Аз, а с пет рани, ко­ито са ре­зул­тат на това, че Христовото Същество, т.е. пъл­ни­ят чо­веш­ки Аз се различаваше, над­х­вър­ля­ше фор­ма­та на тялото, не мо­же- ше да се по­бе­ре в та­зи форма. Поради то­ва преизпълняване, по­ра­ди то­ва пре­ли­ва­не на фи­зи­чес­ко­то по­ле на све­тов­на­та ис­то­рия тряб­ва­ше да из­диг­не кръс­тът на разпятието, кой­то но­се­ше тя­ло­то Христово така, как­то би би­ло чо­веш­ко­то тяло, ако ня­ко­га в да­ден мо­мент в чо­ве­ка би оби­та­ва­ла ця­ла­та човечност, от ко­ято той бе из­гу­бил го­ля­ма част чрез вли­яни­ето на Луцифер и Ариман.

Това е ед­на дъл­бо­ка тайна, ко­ято Духовната на­ука ни раз­к­ри­ва в об­ра­за на Голгота. И кой­то разбира, що е чо­ве­чес­т­во и човечност, що е зе­мен Аз, как­во е от­но­ше­ни­ето на зем­ния Аз към чо­веш­ка­та фор­ма на тя­ло­то той знае, че при пъл­но­то про­ник­ва­не на чо­веш­ко­то тя­ло от зем­ния Аз не мо­же да по­лу­чи оно­ва про­ник­ва не, ко­ето има­ме при обик­но­ве­ния човек, а ста­ва така, че този, кой­то пос­ти­га това, из­ли­зай­ки вън от се­бе си и пог­леж­дай­ки към сво­ето тяло, би мо­гъл да за­пи­та­: ­"как би трябвало да из- глежда това тяло, ако цялата азова същност би проникнала в него?", тогава той би го видял с пет рани. Образът на кръс­та с раз­пя­тие на не­го Христос след­ва от са­ма­та чо­веш­ка при­ро­да и от са­ма­та същ­ност на
зем­ния Аз. Тайната на Голгота мо­же да се раз­к­рие и в своя об­раз от раз­г­леж­да­не­то на чо­веш­ка­та природа. Това е особеното, че има въз­мож­ност чо­век да ви­ди кръс­та на Голгота, как то­зи кръст се из­ди­га там и ста­ва раз­пя­тието, има въз­мож­ност чо­век да ви­ди ис­ти­на­та за то­ва ис­то­ри­чес­ко съ­би­тие не са­мо чрез ясновидство, ко­ето е не­що естествено, - но има съ­що та­ка въз­мож­ност чрез Тайната на Голгота та­ка да раз­ви­ем чо­веш­кия ра­зум и с та­ка раз­вит ра­зум да прис­тъ­пим към та­зи Тайна на Голгота, че ко­га­то из­пол­зу­ва­ме то­зи чо­веш­ки ра­зум дос­та­тъч­но тън­ко и заострено, той да се пре­вър­не в Магне-Имагинация, в об­раз­но виждане, на ко­ето об­раз­но виж­да­не съ­дър­жа точ­но истината. И чрез това, ко­га­то чо­век раз- бере, що е Христос и как се от­на­ся той към чо­веш­ко­то тяло, то­га­ва чо­веш­ка­та фан­та­зия е та­ка насочена, че об­ра­зът на Голгота въз­ник­ва от са­мо се­бе си. Такава спо­соб­ност са има­ли по­-с­та­ри­те хрис­ти­ян­с­ки живо- писци, ко­ито не са има­ли ви­на­ги ясновидство, та­ка са би­ли те ръ­ко­во­де­ни от та­зи способност, че не ви­на­ги чрез ясновидство, но от си­ла­та на из­жи­вя­ва­не­то на Тайната на Голгота са би­ли до­веж­да­ни до об­ра­за на Голгота и са мог­ли да на­ри­су­ват то­зи образ. Разбирането на Христовото Същество, т.е. за Първичния Аз на чо­века е би­ло до­не­се­но чрез ясновиж- дането до азовата душа на чо­ве­ка през она­зи ве­ли­ка пов­рат­на точ­ка на чо­веш­ко­то развитие.

Ясновиждането да­ва въз­мож­ност чо­век да виж­да Тайната на Голгота на­ми­рай­ки се вън от сво­ето тяло. Чрез кого?

Трудно е чо­век да стиг­не до яс­но­та вър­ху те­зи неща, но съ­щес­т­ву­ва ед­на въз­мож­ност чо­век и днес да из­пита та­зи раз­ли­ка взе­ме­те ня­коя фи­ло­соф­с­ка книга, ня­кое из­ло­же­ние на ед­на фи­ло­соф­с­ка сис­те­ма на за­пад­на та философия. Как е постигнато, как е до­би­то това, ко­ето днес об­раз­но мо­же да бъ­де на­зо­ва­но с име­то "философия"? Когато вник­не­те в об­лас­т­та на един човек, кой­то мо­же да бъ­де счи­тан ка­то се­ри­озен философ, Вие мо­же те да видите, как те­зи фи­ло­соф­с­ки сис­те­ми се до­би­ват чрез ус­ло­ви­ята на ло­ги­чес­ка­та мисъл. Всичко то­ва се е раз­ви­ло постепенно. И тези, ко­ито из­г­раж­дат фи­ло­со­фи­ята по то­зи начин, не мо­гат в същ­ност да раз­бе­рат че това, ко­ето те градят, ка­то свър­з­ват ед­но по­ня­тие с друго, мо­же в из­вес­т­но от­но­ше­ние да бъ­де виж­да­но и ясновически, то мо­же да стои и пред пог­ле­да на един ясновидец. Ето за­що труд­но мо­же да бъ­де раз­б­ра н онзи, ко­га­то той с един пог­лед об­г­ръ­ща яс­но­вид­чес­ки оп­ре­де­ле­ни фи­ло­соф­с­ки системи, и не се виж­да да ми­не през всич­ки от­дел­ни стъп­ки на мисълта. Такива яс­но­вид­чес­ки виж­да­ни по­ня­тия са по­няти­ята на фи­ло­со­фи­ята на Венданта. Те не са до­би­ти с пот на ли­це­то по при­ме­ра на ев­ро­пейс­ки­те фи­ло­со­фи, а са по­лу­че­ни по пъ­тя на ясновиждането, ос­та­тъ­ци раз­ре­де­ни в от­в­ле­че­ни по­ня­тия на ста­ро­то яс­но­вид­с­т­во - или ако ще­те първите, още неж­ни при­до­бив­ки чрез Йогата в ду­хов­ния свят.

Но хо­ра­та жи­ве­ещи по­-на­зад са ми­на­ли дру­го нещо. Тук на­ши­ят пог­лед се спи­ра на особени, важ­ни вът­решни про­це­си на раз­ви­ти­ето на човече- ството. Да взе­мем един от зна­ме­ни­ти­те фи­ло­со­фи на 6-то сто­ле­тие пре­ди хрис­ти­ян­с­ко­то ле­тоб­ро­ене­: Фе­ре­ки­дес от Сирос Това е един чу­ден философ! Един философ, ко­гото днеш­ни­те фи­ло­со­фи не счи­тат за ис­тин­с­ки философ. Съществуват днес кни­ги по философия, ко­ито фак­ти­чес­ки каз­ват това. По то­зи слу­чай ще ци­ти­рам бук­вал­но са­мо две думи: е, та всичко това е едно детско описание, детски символи: "детинско и гениално" казва днес някой, който смята себе си, че стои особено висо- ко над тези древни философи. Следователно, един не­ук чо­век пре­ди
хрис­ти­ян­с­ко­то ле­тоб­ро­ене в Сирос се явя­ва един чу­де­сен мислител? Без съмнение, той списва не­ща­та раз­лич­но от дру­ги­те мислители, ко­ито по­-къс­но са на­ре­че­ни "философи". Фередикес от Сирос казва, нап­ри­ме­р: ­на основата на това, което виждаме в света, стои нещо троично: Кро- нос, Зевс, и Ктон. От Кронос про­из­хож­дат въздушния, ог­не­ни­ят и вод­ни­те еле­мен­ти­: и с всичко това, което произлиза от тези три сили, вли- за в борба един вид змиевидно същество, Офионеус. Всичко, ко­ето Фе- рекидес описва, ние мо­жем да го ви­дим пред се­бе си, ко­га­то прос­ле­дя­ва­ме не­го­во­то опи­са­ние да­же и без ясновидството, а са­мо на­да­ре­ни с мал­ко фан­та­зи­я­: ние виждаме Кронос не само като абстрактно течащо време, но като същество, като действително същество, видимо уст- роено; същото е и със Зевса, без­г­ра­нич­ни­ят етер - ние ка­то че го виж­да­ме ка­то все­мир­но са­мо­ожи­ве­но същество. А Ктон е това, чрез ко­ето не­бес­но­то се прев­ръ­ща в земно, той е това, ко­ето сви­ва и сли­ва това, което е раз­п­ръс­на­то из­тъ­ка­но в пространството, и об­ра­зу­ва пла­не­та­та Земя, за да има ед­но зем­но съ­щес­т­ву­ване­: в­сич­ко това се разиграва като един земен процес и после се намесва един вид враждебен елемент, един вид змиевидно същество. Когато прос­ле­дя­ва­ме това, ко­ето Ферекидес опис­ва по то­зи начин, за да го разберем, ние се нуж­да­ем от Духовната наука; защото той е един от най-последните хора, проявяващи още старото ясновидство. Той виж­да при­чи­ни­те зад се­тив­ния свят и опис­ва те­зи при­чи­ни със сво­ята яс­но­вид­чес­ка способност. Естествено той съв­сем не ха­рес­ва тези, ко­ито бо­ра­вят са­мо с понятия. Той виж­да жи­во­то тъ­ка­не на доб­ри­те бо­го­ве и на­ме­са­та в та­зи ра­бо­та на бо­го­ве­те на враж­деб­ни­те сили, ко­ито той опис­ва така, как­то ги виж­да със сво­ето ясновидство. Той вижда, как от Кронос от дейс­т­ви­тел­но­то време, се раж­дат стихиите.

Следователно, в ли­це­то на то­зи фи­ло­соф Ферекидес ние има­ме един човек, кой­то със сво­ята ду­ша още мо­же да виж­да в света, кой­то се раз­к­ри­ва на яс­но­вид­с­ко­то съзнание, и опис­ва то­зи свят, а описанието, ко­ето той да­ва ние мо­жем да го следим. Така стои Ферекидес в за­пад­ния свят през 6-ия век на пре­ди хрис­ти­янско­то летоброене. Талес, Анаксименес, Анаксимандър, Хераклит, ко­ито са поч­ти не­го­ви съвременници, имат ве­че дру­го становище. Тук ние виж­да­ме да се сли­ват дейс­т­ви­тел­но два свята. Но как из­г­леж­да то­ва в техни­те души? Старото яс­но­вид­с­т­во е заличено, па­ра­ли­зи­ра­що в тях; у тях съществува най-много копнеж за тези духовни светове. И как­то из­жи­вя­ват те на мястото, къ­де­то у Фере- кидес още има ос­та­тък от ста­ро­то ясновидство, къ­де­то той още прог­леж­да в еле­мен­тар­ния свят на причините? Това ос­та­ва зат­во­рено за тях; те не виждат вече в този свят. Положението е такова, ка­то че то­зи свят ис­ка­ше да се зат­вори пред тях, ка­то че на­по­ло­ви­на той все още съ­щес­т­ву­ва за тях, и все пак им се изплъзва, та­ка що­то на мяс­то­то на ста­ро­то

Нашите съв­ре­мен­ни­ци би­ха по­чув­с­т­ву­ва­ли това, ако те не би­ха че­ли та­ка по­вър­х­нос­т­но и без за­дъл­бо­ча­ване на мисълта! Има ед­но мяс­то в съ­чи­не­ни­ята на Ницше, ко­ето мо­же да пре­диз­ви­ка дъл­бо­ко вълнение, но ко­ето се че­те по­вър­х­нос­т­но и без за­дъл­бо­ча­ва­не на ми­съл­та и не се раз- бира. То се на­ми­ра в не­го­во­то съ­чи­не­ни­е­: ­"фи­ло­со­фи­ята в трагичната епоха на гърците", където той описва Талес, Анаксимандра, Херакли- та, Емпедокла. Там в са­мо­то на­ча­ло се на­ми­ра ед­но мяс­то - чо­век тряб­ва да го е по­чув­с­т­ву­вал - ко­ето показва, че Ницше е по­чув­с­т­ву­вал не­що от това, ко­ето са из­жи­ве­ли ду­ши­те на те­зи първи, са­мот­ни гръц­ки мис- лители. На то­ва мяс­то Ницше каз­ва­: как ли ще да е било в душите на тези героични образи, които трябваше да намерят прехода от време- то на живото виждане /за ко­ето и са­ми­ят Ницше не зна­еше нищо, но ко­ето той предчувствуваше/, когато старата жизненост бе заменена в душите чрез отвлечените, сухи, умствени понятия, когато на мястото на пълната жизненост, която ясновиждащото съзнание притежава- ше, настъпи това умствено, сухо, отвлечено, студено битие като "по- нятие". И Ницше чув­с­т­ву­ва­: то­ва е също както някому кръвта се смра- зява, също както някой преминава от света на животните в света на понятията на Талес или Хераклит, когато тези мислите ли донесоха понятията "битие" и "ставане", така щото човек се чувствува прене- сен от изпълнения с топлота живот в ледената област на "понятия- та".

Ние тряб­ва да зна­ем да се чув­с­т­ву­ва­ме пре­не­се­ни в она­зи епоха, в ко­ято са жи­ве­ли те­зи хора; Ние трябва да чувствуваме, какво са изпитвали те при наближаването на Тайната на Голгота, трябва да се пренесем в тези души и да почувствуваме, как в тях още живееше един смътен
отзвук от древните времена. Но те сто­ят та­ка в та­зи епоха, че тряб­ва да се за­до­во­лят с това, ко­ето съ­щес­т­ву­ва в чо­веш­кия аз ка­то от­в­ле­че­на раз­съ­дъч­но сила, ко­ето по­-ра­но съв­сем не е би­ло нуж­но да съ­ществува. И до­ка­то през след­ва­щи­те вре­ме­на све­тът на по­ня­ти­ята все по­ве­че и по­ве­че се обогатяваше, през пър­ви­те времена, ко­га­то се ро­ди то­зи свят на понятията, гръц­ки­те фи­ло­со­фи тряб­ва­ше да се за­до­во­лят с на­й-п­рос­ти­те понятия. Как се из­мъч­ват те с понятията, с от­в­ле­че­но­то по­ня­тие "би- тие": как се измъчват, например, философите на елеатската школа с отвлеченото "битие"! Така се под­гот­вя това, ко­ето със­тав­ля­ва съ­щин­с­ки­те от­в­ле­че­ни свойс­т­ва на Аза.

А се­га да си пред­с­та­вим ед­на та­ка­ва душа, ко­ято жи­вее на Запад, ко­ято е под­гот­ве­на за та­зи ми­сия на Запад , но ко­ято още но­си в се­бе си на­й-­сил­ни от­з­ву­ци от ста­ро­то ясновидство. В Индия те­зи от­з­ву­ци от­дав­на са угас­на­ли­: но на запад те още съществуват. Душата се стре­ми вът­реш­но към тях, но съз­на­ни­ето не мо­же да я следва. В те­зи души не мо­же­ше да се ро­ди ед­но та­ко­ва настроение, как­во­то бе­ше нас­т­ро­ени­ето на Буда. Настроението на Буда би ка­за­ло­: ­"ние сме поставени в света на страда- нието; следователно, да се освободим от този свят!". Не Западните ду­ши ис­ка­ха да об­х­ва­нат не­що от това, ко­ето беше пред тях, те не мо­же­ха да про­ник­нат в това, ко­ето бе­ше зад тях. В све­та на­ми­раш се пред тях те има­ха са­мо студените, ед­нос­т­ран­чи­ви понятия. Да си пред­с­та­вим ед­на та­ка­ва душа, как­ва­то бе­ше та­зи на Ферекидес от Сирос, кой­то бе­ше меж­ду пос­лед­ни­те от онези, ко­ито все още мо­жа­ха да виж­дат в еле­мен­тарния свят. Нека се­га си пред­с­та­вим ед­на от дру­ги­те ду­ши­: тя не може да вижда, как елементите живо се раждат от Кронос; тя не може да вижда, че змиевидното същество Офионеус започва борба срещу гор- ните богове: но образно тя още схваща че тук нещо действува в сетив- ния свят. Нейният пог­лед не мо­же да стиг­не до Кронос, но тя виж­да то- ва, ко­ето се по­лу­ча­ва ка­то дейс­т­вие в се­тив­ния свят: огън, въздух, земя. Тя не виж­да как дол­ни­те богове, как бо­гъ­т-з­мия Луцифер се бун­ту­ва­: но тя вижда как царуват хармония и дисхармония, приятелство и враж- дебност. Тя виж­да лю­бов­та и ом­ра­за ка­то от­в­ле­че­ни по­ня­тия - огънят, во­да­та и въз­ду­хът и зе­мя­та ка­то от­в­ле­чени стихии /елементи/. Тя виж­да това, ко­ето се­га все още мо­же да про­ник­не в ду­ша­та­: но това, което са виждали съвременниците на миналите епохи то остава забулено.

Да си пред­с­та­вим ед­на та­ка­ва душа, ко­ято още из­ця­ло стои в това, ко­ето хо­ра­та от мина­ли епо­хи са чувству­ва­ли ка­то живо, но не мо­же да виж­да в та­зи жи­ва същ­нос­т: ­ко­ято може да обгърне само външния образ, вън- шното копие: която - поради своята специална, особена мисия, е забу- лила това, което е ощастливявало по-рано хората. Но от дру­га стра­на тя не при­те­жа­ва още от но­вия свят на Аза ни­що дру­го ос­вен ня­кол­ко
понятия, ко­ито тряб­ва да се при­дър­жа­: та­ка­ва е била душата на Ем- педокъл! Защото та­ка стои пред нас ду­ша­та на Емпедокла, ко­га­то ис­ка­ме да об­х­ва­нем ней­на­та на­й-­вът­реш­на същ­ност Емпедокъл е поч­ти съв­ре­мен­ник на мъд­ре­ца от Сирос - той жи­вее са­мо две тре­ти от сто­ле­ти­ето по­-къс­но от него, но не­го­ва­та ду­ша е съ­вър­ше­но раз­лич­но устроена. Та- зи ду­ша тряб­ва­ше да ми­не през Рубикона от ста­ро­то яс­но­вид­с­т­во към от­в­ле­че­ни­те по­ня­тия на Аза. У не­го ние виждаме, как се сблъс­к­ват два раз­лич­ни свята, виж­да­ме как за­зо­ря­ва Азът и се стре­ми към сво­ята пъл- нота. Ние виж­да­ме ду­ши­те на древ­ни­те гръц­ки философи, ко­ито бя­ха осъ­де­ни да при­емат за пър­ви път в се­бе си това, ко­ето се­га ние на­ри­ча­ме разум, ло­ги­ка­: ние виждаме, как техните души бяха опразнени от ста- рите откровения. И в те­зи ду­ши тряб­ва­ше да се влее но­ви­ят импулс, Импулсът на Голгота.

Така бя­ха ус­т­ро­ени душите, ко­га­то се ро­ди то­зи Импулс. Но те тряб­ва­ше да коп­не­ят за ед­но но­ва из­пъл­нение, са­мо то­га­ва можеха, те да го разбе- рат. За ин­дус­ко­то мис­ле­не не съ­щес­т­ву­ва­ше ни­ка­къв преход, кой­то да ни поз­во­ли да разберем, то­ва ко­ето има­ме у са­мот­ни­те гръц­ки мислите- ли. Ето за­що ин­дус­ка­та фи­ло­софия, ко­ято вед­на­га нап­ра­ви пре­хо­да към уче­ни­ето Йога, ед­ва ли ни да­ва въз­мож­ност да на­ме­рим пре­хо­да към Тайната на Голгота. Гръцката фи­ло­со­фия е та­ка подготвена, че тя коп­нее за Тайната на Голгота, ко­ято един­с­т­ве­на мо­жа да и до­не­се освобож- дение. Вижте, как "Гнозисът"се стре­ми към Тайната на Голгота в сво­ята философия. На гръц­ка поч­ва се раж­да "Философията на Тайната на Голгота", за­що­то най-доб­ри­те от гръц­ки­те ду­ши коп­не­еха за при­ема­не­то на Импулса на Голгота. Човек тряб­ва да има доб­ра воля, за да раз­бе­ре как­во е ста­на­ло в раз­ви­ти­ето на човечеството. Тогава бих­ме мог­ли да кажем, той до­ла­вя не­що от то­ва което бих­ме мог­ли да на­ре­че­м: ­по лице- то на Земята има един зов и един отклик на този зов. Ние пог­леж­да­ме към Гърция, пог­леж­да­ме по­-на­та­тък към Сицилия в та­ка­ва душа, меж­ду кои то осо­бе­но сил­но из­пък­ва ду­ша­та на Емпедокъл, и чу­ва­ме един чу­ден зов? Как го­во­рят та­ки­ва души? Те го­во­рят приб­ли­зи­тел­но как­то следва. Душата на Емпедокла ни го­во­ри­: ­"­ис­то­ри­чес­ки аз зная за посве- щение в човешката душа. Но сега е настъпила друга епоха. Посвеще- нието не може да се добие непосредствено. Човешката душа е навляз- ла в друг стадий на развитие. Прониквайки в Аза, ние се нуждаем от един нов импулс.

Като ве­лик въп­рос на за­пад­ния свят за ед­но но­во раз­ре­ше­ние на ми­ро­ва­та за­гад­ка - та­ка ни се явя­ва това, което, нап­ри­мер се е ро­ди­ло в юж­на Европа в ду­ши­те на гърците. И ка­то от­го­вор - който, обаче, мо­же да бъ­де раз­б­ран са­мо на за­пад­ни­те се явя­ва ве­ли­ки­ят мо­но­лог на Бога, за кой­то мо­но­лог го­во­рих­ме на края на вче­раш­на­та сказ­ка и за кой­то от­но­во ще го­во­рим утре.