Цикъл от 10 лекции базел – 1912 г

С К А З К А Т Р Е Т А

Всичко, ко­ето Духовната наука, окул­т­но­то изследване, има да ка­же вър­ху про­рок Илия, на­пъл­но се пот­вържда­ва от онова, ко­ето се на­ми­ра в са- ­ма­та Библия. Иначе, при обик­но­ве­но­то че­те­не на съ­от­вет­на­та гла­ва в Библията, ко­ято го­во­ри за Илия, мно­го не­ща ос­та­ват неясни. В Библията четем, че Илия пре­диз­вик­ва та­ка да се ка­же ця­ла­та сви­та и це­лия на­род на цар Ахаб, под чи­ято власт той живее; че той сам се противопоставя на жреците на Баал, неговите противници, че накарва да издигнат два олтаря, един за жреците на Баал, върху който те слагат жертвопри- ношение, и друг, върху който Илия слага своето жертвоприношение. После показва, че това, ко­ето се раз­каз­ва за жре­ци­те на Баал, ня­ма ни­как­ва стойност, за­що­то при тях­но­то жер­т­воп­ри­но­ше­ние не се случ­ва ни­що осо­бе­но духовно, до­ка­то при жер­т­воп­ри­но­ше­ни­ето на Илия вед­на­га се по­каз­ва ве­ли­чи­ето и зна­че­ни­ето на Яхве или Йехова. Това е ед­на го­ля­ма победа, ко­ято Илия спе­чел­ва над жре­ци­те на Баал, над при­вър­же­ни­ци­те на Ахаб. След то­ва се раз­каз­ва по един чу­ден начин, че Ахаб има съсед, на име Набот /Навутий? /кой­то при­те­жа­ва ед­но ло­зе и че цар Ахаб има за съ­сед Набот, кой­то при­те­жа­ва ед­но ло­зе и че цар Ахаб ис­ка да до­бие то­ва лозе. Но Набот от­каз­ва категорично, за­що­то за не­го то е све­ще­но нас­лед­с­т­во от не­го­ви­те бащи. А се­га в Библията на­ми­ра­ме два фак­та­: ­от една страна ни се разказва, че царицата Йезабел става враг на Илия и обявява, че ще се погрижи Илия да бъде убит, така както бяха убити неговите противници, жреците на Баал /Ваал/ чрез Илиева- та победа върху олтара. Но така, как­то Библията ни раз­каз­ва нещата, та­зи смърт чрез Йезабел не настъпва; напротив случва се нещо друго. Набот, съ­се­дът на царя, е по­ка­нен да зас­та­не на­че­ло на един праз­ник на поста /Покаяние/, на кой­то бя­ха по­ка­не­ни и дру­ги пър­вен­ци на цар­с­т­во­то и при то­зи праз­ник той бе убит по под­с­т­ре­ка­тел­с­т­во­то на Йезабел.

И та­ка ние мо­жем да ка­же­м: ­Биб­ли­ята като че разказва, че Набот бе убит от Йезабел. Но Йезабел съв­сем не съобщаваше, че ис­ка да убие
Набота, а Илия. Следователно те­зи не­ща не съвпадат. Но ето какво ни по­каз­ва окул­т­но­то из­с­лед­ва­не: в лицето на Илия имаме работа с един велик дух, който броди понякога се вселява в душата на Набот /Наву- тей/, така щото Набот е физическата личност на "Илия". И така, ко­га­то го­во­рим за лич­нос­т­та Набот, ние го­во­рим за фи­зи­чес­ка­та лич­ност на Илия. В сми­съ­ла на Библията "Илия" е не­ви­ди­ми­ят образ, -"Набот" е ви­ди­ми­ят ин­с­т­ру­мент на Илия във фи­зи­чес­кия свят Всичко то­ва се из­ло­жи под­роб­но в сказ­ка­та "Пророк Илия в свет­ли­на­та на Духовната наука "/Берлин, дом на архитектите, 14 де­кем­в­ри 1911/*. /* Виж: "Повратни точ­ки на ду­хов­ния живот", фи­лософ. ан­т­ро­по­соф­с­ко из­да­тел­с­т­во при Гьотеанума/. Но ко­га­то вник­нем в це­лия дух на Илиевото де­ло и ко­гато ос­та­вим да дейс­т­ву­ва вър­ху нас це­лия дух на Илия, та­ка как­то ни го пред­с­та­вя Библията, мо­жем да ка­жем: в лицето на Илия пред нас заста- ва всъщност едновременно духът на целия древноеврейски народ. Вси- чко, ко­ето ожи­вя­ва и про­тъ­ка­ва це­лия древ­но­ев­рейс­ки народ, се съ­дър­жа в ду­ха на Илия. Ние мо­жем да го смя­та­ме ка­то Дух на древ­но­ев­рейс­кия народ. Той е твърде велик - то­ва ни по­каз­ва имен­но окул­т­но­то из­с­лед­ва­не - за да може да обитава напълно в душата на своята земна форма, в душата на Набот. Той я обгръща някакси като в един облак; но той не е само Набот, но броди като природна стихия из цялата страна и действува в дъжда и в слънчевата светлина. Това яс­но из- пъква, ко­га­то взе­мем ця­ло­то описание, ко­ето за­поч­ва нап­ра­во с това, че ца­ру­ва засуха, но чрез това, ко­ето Илия раз­по­реж­да във връз­ка с бо­жес­т­ве­но­-ду­хов­ни­те светове, су­ша­та и всич­ка­та неволя, ко­ято бе­ше об­х­ва­на­ла стра­на­та би­ват премахнати. Той действува като една природна сти- хия, ка­то един природен закон. И бих­ме мог­ли да ка­же­м: ­ние се на­уча­ва­ме да поз­на­ва­ме на­й-­доб­ре това, ко­ето дейс­т­ву­ва в ду­ха на Илия, ко­га­то про­че­тем и се вглъ­бим в 104-ия псалм, къ­де­то Яхве или Йехова е опи­сан ка­то бо­жес­т­во на природата, ко­ето про­ник­ва всич­ко със сво­ето дейст- вие. Но, раз­би­ра се, Илия не тряб­ва да бъ­де отъж­дес­т­вя­ван със са­мо­то то­ва Божество; той е земно копие на това божество, той е онова земно копие, което едновременно е народната душа на древноеврейския на- род. Този Дух на Илия е един вид ди­фе­рен­ци­ран Йехова, един вид зе­мен Йехова или ­/как­то се из­ра­зя­ва Стария Завет/ той е ка­то ли­це­то на Йехо- ва.

Така раз­г­ле­дан то­зи факт би­ва илюс­т­ри­ран още твър­де осо­бе­но и с това, че съ­щия Дух, кой­то жи­вее в Илия-Набот, се пре­раж­да в Йоан-Кръсти- тел. Как дейс­т­ву­ва той в Йоан- Кръстител?

Това, ко­ето по­-къс­но тряб­ва­ше да оби­та­ва в от­дел­ния човек, у Илия то бе­ше та­ка да се ка­же още гру­по­ва­та ду­ша на древ­но­ев­рейс­кия народ. Той бе­ше още в свръх­се­тив­ни­те светове, Това, ко­ето тряб­ва­ше да сле­зе във все­ки от­дел­ни чо­веш­ки гър­ди ка­то ин­ди­ви­ду­ал­на душа, се на­ми­ра­ше още в ду­хов­ни­те све­то­ве, по вре­ме­то на Йоан Кръстител. То не бе­ше още в гър­ди­те на все­ки от­де­лен човек; у Илия то не можеше още да живее така, че да слезе в отделната личност на Набот. Но у Илия-Набот то се про­явя­ва­ше по-точ­но и по­-­яс­но от­кол­ко­то у все­ки от­де­лен член на древ­но­ев­рейс­кия народ. Че то­зи дух, кой­то плу­ва­ше над чо­ве­ци­те и тях­на­та история, тряб­ва­ше все по­ве­че и по­ве­че да вле­зе в гър­ди­те на все­ки индивид, то­ва бе­ше ве­ли­ко­то съ­би­тие ко­ето Илия-Йоан про­по­вяд­ва­ше и казваше, кръ­ща­вай­ки хората: това, което до сега беше само в свръхсетивните светове и действуваше от тези светове, него трябва сега вие да приемете във вашите души като един импулс, който от небето е дошъл до човешкото сърце. Духът на Илия сам показва, как се­га той тряб­ва да вле­зе в чо­веш­ки­те сърца, за да мо­гат чо­веци­те пос­те­пен­но да при­емат в се­бе си Христовия Импулс в те­че­ние на ми­ро­ва­та история. Смисълът на Йоано­во­то кръ­ще­ние бе­ше този, че Илия бе­ше го­тов да при­гот­ви мяс­то­то за Христа; това се съдържаше в действието на Йоановото Кръщение в Йордан "аз искам да му сторя място, искам да му приготвя пътя в човешките сърца; аз не искам да плувам само над човеците, но да вляза в човешките сърца, за да може и той да влезе".

Ако то­ва е така, как­во тряб­ва да очак­ва­ме тогава? Ако то­ва е така, ни­що по ес­тес­т­ве­но ос­вен да очакваме, че в Йоан Кръстителя се про­явя­ва това, ко­ето ве­че наб­лю­да­вах­ме у Илия: във величествения образ на Йоан Кръ- стител действува не само тази отделна личност, но онова, което е нещо повече от тази отделна личност като аура. Тази аура се прос­ти­ра над пре­де­ли­те на та­зи лич­ност в своето дейс­т­вие и жи­вее ка­то ед­на ат­мос­фе­ра меж­ду онези, меж­ду ко­ито дейс­т­ву­ва са­ми­ят Йоан Кръстител. Както Илия бе­ше дейс­т­ву­вал ка­то ед­на атмосфера, мо­жем съ­що да очак- ваме, че то­зи Илия ще дейс­т­ву­ва ка­то Йоан Кръстител от­но­во ка­то ед­на атмосфера. И ние мо­жем да очак­ва­ме да­же и не­що дру­го­: че тази ду- ховна същност на Илия, която сега е свър­за­на с Йоан Кръстител, ще про­дъл­жа­ва да дейс­т­ву­ва и тогава, ко­га­то Кръстителя не е ве­че меж­ду живите, ко­га­то не­го­во­то тя­ло е би­ло умъртвено. И как­во ис­ка та­зи ду­хов­на същност? Тя ис­ка да при­гот­ви пъ­тя на Христа. Следовотелно мо-­
жем да ка­же­м: в­ъ­з­можен е случаят, щото Йоан Кръстител да изчезне като физическо лице, но неговата духовна същност да остане като ед- на духовна атмосфера в местността, където той е действувал и имен- но тази духовна атмосфера да подготви почвата, върху която Христос ще може да изпълни своето дело. Това мо­жем да очак­ва­ме ние. И това, ко­ето мо­жем да очак­ва­ме е из­разе­но най-добре, ко­га­то мо­же би бих­ме ка­за­ли­: ­"Йо­ан Кръстител загина, но това, което той е като дух на Илия то остава да съществува и в тази така съществуваща духовна атмосфера Христос може да действува най-добре”. В нея той мо­же да влее сво­ите сло­ва и да от­пе­ча­та на­й-­добре сво­ите де­ла в ду­хов­на­та атмо- сфера, ко­ято ос­та­ва да съ­щес­т­ву­ва след смър­т­та на Йоана: в илиевата атмосфера. "Това мо­жем ние да очакваме.

А как­во ни се каз­ва в Евангелието на Марка?

Аз чес­то съм го­во­рил за това, как по­-къс­но то­зи дух на Илия Йоан е дейс­т­ву­вал по­-на­та­тък чрез сво­ите им­пул­си в ми­ро­ва­та история. И тъй ка­то сме съб­ра­ни тук ка­то ан­т­ро­по­со­фи и тряб­ва да за­сег­нем съ­що и окул­т­ни въпроси, тряб­ва да го­во­рим вър­ху то­зи въпрос. Аз чес­то съм казвал, че ду­ша­та на Йоан-Илия се пре­раж­да от­но­во в ху­дож­ни­ка Ра- фаел. Този е един от оне­зи факти, ко­ито ни об­ръ­щат вни­ма­ни­ето вър­ху това, как се из­вър­ш­ват ме­та­мор­фо­зи­те на ду­ши­те чрез ве­ли­кия Импулс, кой­то ид­ва чрез Голготската Тайна Понеже та­ка­ва ед­на ду­ша тряб­ва­ше да дейс­т­ву­ва и във вре­ме­то след Христа чрез ед­на от­дел­на лич­ност в Рафаел, за­то­ва - бих­ме мог­ли да ка­жем - онова, ко­ето в древ­ни вре­ме­на бе­ше тол­ко­ва обхватно, тол­ко­ва обширно, се явя­ва в ед­на твър­де ди­фе­рен­ци­ра­на личност, как­ва­то бе­ше та­зи на Рафаел. Хората не мо­гат да почувствуват, че у Рафаела има­ме ра­бо­та с ед­на об­г­ръ­ща­ща го аура, ко­ято е аура­та на Илия-Йоан, че и у Рафаела има­ме не­що по­доб­но как­то у дру­ги­те двама, за ко­ето мо­же да се ка­же­: то е твърде велико, за да мо- же да се добере в отделната личност, то само обгръща отделната личност, така щото откровенията, които тази отделна личност полу- чава, действуват като озарения. Именно та­къв е слу­чая и с Рафаел! Има ед­но чу­дес­но до­ка­за­тел­с­т­во за то­зи факт, ма­кар и то да из­г­леж­да лично, ед­но доказателство, за чи­ито еле­мен­ти аз за­гат­нах още в Мюн- хен. Но ис­кам тук от­но­во да за­сег­на то­зи въпрос, за да нап­ра­вя да из­пък­не не лич­нос­т­та на Кръстителя, а ця­ла­та ду­хов­на същ­ност на Илия-Йоана. За то­ва ис­кам да го­во­ря и за по­-на­та­тъш­но­то раз­ви­тие на ду­ша­та на Илия-Йоан в Рафаел. За да про­никне ня­кой чес­т­но от­к­ро­ве­но в това,

ко­ето е бил Рафаел той тряб­ва да има ед­но твър­де осо­бе­но чув­с­т­во за това.

Аз съм об­ръ­щал вни­ма­ни­ето Ви вър­ху мо­дер­ния ис­то­рик на из­кус­т­ва­та Херман Грим и съм казал, че с из­вес­т­на ле­ко­та той е мо­гъл да съз­да­де ед­на би­ог­ра­фия на Микеланджело, но на три пъ­ти той се е опи­тал да на­пи­ше ед­на та­ка­ва би­ог­ра­фия на Рафаел. И по­не­же Херман Грим не бе­ше един обик­но­вен "учен" / такъв "учен" лес­но се спра­вя с всич­ки неща!/, но един уни­вер­са­лен човек, кой­то в сво­ето сър­це се от­на­ся­ше чес­т­но към това, ко­ето ис­ка­ше да об­х­ва­не и да изследва, той тряб­ва­ше да приз- нае, ко­га­то от­но­во за­вър­ши своя опит да на­пи­ше жи­во­та на Рафаел, че все пак то­ва не бе­ше ни­ка­къв "живот на Рафаел". И та­ка той тряб­ва­ше ви­на­ги да за­поч­ва от­но­во и ни­ко­га не бе­ше до­во­лен от сво­ята работа. Малко пре­ди сво­ята смърт той от­но­во се опи­та да прис­тъ­пи към Рафаел /това се на­ми­ра в не­го­ви­те произведения/, та­ка как­то не­го­во­то сър­це ис­каше да го обгърне. И твър­де ха­рак­тер­но е заглавието, ко­ето не­го­ва­та кни­га тряб­ва­ше да но­си "Рафаел като мирова сила". Защото на не­го му се струваше, че ко­га­то чо­век ис­ка да се доб­ли­жи до Рафаел, той не мо­же да го опише, ако не мо­же да го опи­ше ка­то ми­ро­ва сила, ако не мо­же да проз­ре в то­ва, ко­ето дейс­т­ву­ва през ця­ла­та ми­ро­ва история. Твърде ес­тес­т­ве­но е, що­то ня­кой съв­ре­ме­нен пи­са­тел - бих ка­зал - пи­ше с из­вест- но не­удоб­с­т­во сво­ите думи, ко­га­то тряб­ва да опис­ва така, как­то от­к­ри­то и сво­бод­но опис­ват евангелистите. И та­ка доб­ри­ят пи­са­тел се стеснява, да прис­тъ­пи по то­зи на­чин към работа. Но об­разите, ко­ито ис­ка да опи­ша чес­то пъ­ти по то­зи на­чин из­т­ръг­ват от не­го съ­от­вет­ни­те думи. И твър­де за­бе­лежи­тел­но е, как Херман Грим го­во­ри вър­ху Рафаел в пър­ви­те глави, ко­ито на­пи­сал мал­ко пре­ди сво­ята смърт. Той го­во­ри така, че чо­век дейс­т­ви­тел­но мо­же да по­чув­с­т­ву­ва в сър­це­то си не­що за връз­ка­та с един та­къв образ, ка­къв­то е бил Илия-Йоан, ко­га­то се го­во­ри за Ра- фаел. Херман Грим каз­ва­: ­"­ако по чудо Микеланджело би бил възкресен от мъртвите, за да живее отново между нас, и ако тогава бях го сре- щнал, аз бих се отстранил с благоговение, за да му сторя път; но ако бих срещнал Рафаел аз бих тръгнал след него, за да намеря случай да чуя няколко думи от неговата уста". При Леонардо да Винчи и при Микеланджело чо­век мо­же да се ог­ра­ни­чи да разкаже, как­во са би­ли те ня­ко­га в тех­ни­те дни­: п­ри Рафаел трябва да се изходи от това, което той е днес за нас. Върху пър­ви­те два­ма се е прос­т­ря­ло ед­но ле­ко було, вър­ху Рафаел не. Той при­над­ле­жи към онези, чий то рас­теж още дъл­го не ще завърши. Винаги мо­жем да си пред­с­та­вим бъ­де­щи по­ко­ле­ния от хора, на ко­ито Рафаел ще да­де но­ви загадки*. /*Фрагменти" от Херман Грим, Втора част, стр. 171/.

Херман Грим ри­су­ва Рафаел ка­то ми­ро­ва сила, ка­то един дух, кой­то кра­чи през вековете, през хи­ля­до­ле­тия та, ка­то един дух, кой­то не се по­мес­т­ва в един от­де­лен човек. Но у Херман Грим ние че­тем още и дру­ги ду- ми, ко­ито - как­то ка­зах­ме - се из­т­ръг­ват от от­к­ро­ве­нос­т­та и чес­т­нос­т­та на не­го­ва­та душа. И те­зи ду­ми са такива, ка­то че ли ня­кой би ис­кал да изрази, че при Рафаел има­ме още не­що ка­то ед­на ве­ли­ка аура, ко­ято го обгръща, та­ка как­то ду­хът на Илия об­г­ръ­ща­ше Набота. Би ли мог­ло то­ва да бъ­де из­ра­зе­но другояче, кога­то Херман Грим пи­ше­: ­"Ра­фа­ел е граж- данин на мировата история. Той е както от четирите реки, които спо- ред вярването на стария свят са излизали от рая”* /* "Фрагменти" от Херман Грим, Втора част, стр. 153/.

Като че ли то­ва са ду­ми на един евангелист. И та­ка би мог­ло да се пи­ше приб­ли­зи­тел­но вър­ху Илия! А то­ва зна­чи­: и модерният историк на изку- ствата, когато той чувствува честно и откровено, може да почувст- вува нещо от това, което минава през времената като велики импулси на света. Наистина, не е не­об­хо­ди­мо ни­що друго, за да бъ­де раз­б­ра­на мо­дер­на­та Духовна наука, ос­вен да се по­со­чат ду­шев­ни­те и ду­хов­ни ну- ж­ди на хората, ко­ито с пъ­лен коп­неж се стре­мят към това, ко­ето е ис­тина от­нос­но раз­ви­ти­ето на човечеството.

Така стои пред нас Йоан Кръстител и доб­ре е, ко­га­то го чув­с­т­ву­ва­ме така, ко­га­то от­ва­ря­ме Евангелието на Марка и че­тем пър­ви­те ду­ми и по­-на­та­тък в шес­та­та глава. Библията не е книга, ко­ято тряб­ва да дейс­т­ву­ва ка­то кни­га на мо­дер­на­та ученост, къ­де­то - как­то се каз­ва - на хо­ра­та се на­ви­ра "ясно" под но­са това, което тряб­ва да че­тат Библията крие ня­кои не­ща ко­ито ис­ка да съ­об­щи ка­то тайни, крие ги зад сво­ята ком­по­зици­он­на форма, зад своя стил, затова, ко­ето се явя­ва ка­то ве­ли­чес­т­ве­но окул­т­но­-ком­по­зи­ци­он­но изкуство. Та ко­ва не­що крие тя и зад сво­ята окул­т­но­-ком­по­зи­ци­он­на ху­до­жес­т­ве­на фор­ма от­нос­но Йоан Кръстител. Във връ- з­ка с то­ва ис­кам да обър­на вни­ма­ни­ето Ви вър­ху ед­но нещо, ко­ето мо­же би тряб­ва да при­еме­те прос­то ка­то ис­ти­на по чувството, но от ко­ето мо­же­те да видите, че ко­га­то чо­век счи­та за ва­лид­ни не са­мо ис­ти­ни­те на ума, а и не­що друго, той мо­же да по­чув­с­т­ву­ва как в Библията има нещо, ко­ето по­каз­ва как ду­хът или ду­ша­та на Илия се от­на­ся към ду­ха или ду­ша­та на Йоан Кръстител. Нека се опи­та­ме да ви­дим, до­кол­ко то­ва е така, ка­то ос­та­вим да дейс­т­ву­ва вър­ху ду­ша­та ни, ма­кар и за кратко, ед­но мяс­то от Стария Завет, къ­де­то се го­во­ри за Илия:

"Илия тръгна и отиде към Сарепта. И когато стигна при вратите на града, той видя една вдовица, която събираше дърва. Повика и и каза: донеси ми малко вода в стомната за да пия. И когато тя тръгна да му донесе вода, той я повика и каза: донеси ми също и малко хляб. А тя от- говори: както е истина, че Господ твоят Бог е жив, така и аз ти
казвам истината, че нямам никакъв опекан хляб, а само шепа брашно в съндъка и малко олио в стомната. Ето аз събрах дърва и си отивам и искам да сготвя за мене и сина си, за да ядем и умрем.

Илия и каза: не бой се; иди си и стори, както казах, но първо опечи за мене малко хлебче и ми го донеси; а след това ще направиш за тебе и своя син. Защото така говори господ, бог, израелев: брашното от сън- дъка не ще свърши и олиото от стомната не ще пресекне до деня, ко- гато господ ще направи да вали дъжд на земята.

Тя отиде и направи както и бе казал Илия. И той яде, също и тя и нейният дом известно време. Брашното в съндъка не свърши и олиото не намаля в стомната, според словото на Господа, което той бе казал на Илия" /І Царе. 17, 10 до 16/.

Какво че­тем ние в то­зи раз­каз за Илия? Четем, че Илия до­шъл при ед­на вдо­ви­ца и че там ста­ва ед­но чу­до размножение на хляба. Чрез това, че ду­хът на Илия е там, не­во­ля­та по­ра­ди мал­ко­то хляб изчезва. Хлябът се ум­но­жа­ва - та­ка че­тем ние - в момента, ко­га­то ду­хът на Илия оти­ва при вдовицата. Чрез ду­хът на Илия ста­ва това, ко­ето тук е опи­са­но ка­то ум­но­же­ние на хляба, ка­то да­ре­ние с хляб. Бихме мог­ли да кажем: от Стария Завет е явно, че чрез явяването на Илия се произвежда едно ум- ножение на хляба.

А се­га не­ка про­че­тем шес­та гла­ва от Евангелието на Марка. Там се раз- казва, как Ирод за­по­вяд­ва да обез­г­лавят Йоана, как след то­ва Христос Исус дой­де при уче­ни­ци­те на Йоана. Нека се­га ос­та­вим да по­дейс­т­ву­ва на ду­ша­та та­зи глава.

"И като излезе Исус видя народ много и смили се над тях, защото бяха като овце, които нямат пастир. И започна да ги поучава. И понеже беше станало вече късно, пристъпиха учениците към него и му казаха: мястото е пусто и е вече късно. Разпусна ги, за да отидат до околните колиби и села и да си купят нещо за ядене. А Исус отговори: дайте им вие да ядат. И казват му: да идем да купим за двеста пенези хляб и да им дадем да ядат. А той им каза: колко хляб имате? Идете та вижте. И като узнаха, казват: пет и две риби. И повели им да натурят всич- ките и да насядат по зелената трева на трапези, на трапези. И те насядаха на лехи на лехи по сто и по петдесет. И като взе петте хляба и двете риби, погледна към небето и блогослови; и преломи хлябовете и даваше на учениците да на слагат отпреде им, и двете риби също раздели на всичките. И всички ядоха и се наситиха..." и т.н.

Ние поз­на­ва­ме ис­то­ри­ята­: ­ед­но умножение на хлябовете, отново чрез духа на Илия-Йоан. Вярно е, че Библията не го­во­ри та­ка ясно, как­то днес се раз­би­ра то­ва "ясно", но Библията вла­га в ком­по­зици­он­на­та стра­на това, ко­ето има да каже. И кой­то знае да це­ни ис­ти­ни­те до­ло­ве­ни чрез

Такива са вът­реш­ни­те прог­ре­сив­нос­ти в Библията; такива са вътреш- ните връзки. Те ни показват, че всичко, ко­ето се каз­ва за Библията, че тя е един "кърпеж от различни фрагменти" е ед­на праз­на ученост и ис­тин­с­ко поз­на­ние на Библията има­ме са­мо тогава, ко­га­то познаваме, че през ця­ла­та Библия пре­мина­ва един еди­нен ком­по­зи­ци­онен дух - без­раз­лич­но сега, кой е то­зи еди­нен ком­по­ни­ращ дух. Така виж­даме ние да зас­та­ва пред нас Йоан Кръстител в Евангелието на Марка.

Съвременните хо­ра взе­мат та­ки­ва опи­са­ния от ми­на­ло­то обик­но­ве­но в един твър­де осо­бен смисъл, осо­бено днеш­ни­те естественици, -"монисти- те", как­то се на­ри­чат още те, ко­га­то ис­кат да зас­та­вят светогледа, схва­щат та­ки­ва опи­са­ния в един твър­де осо­бен смисъл. Бихме мог­ли да оха­рак­те­ри­зи­ра­ме то­зи сми­съл ка­то ка­же­м: ­те­зи добри учени, тези натур- философи винаги имат тайно мнението, макар и да се стесняват да го изкажат, че би било много по-добре, ако Господ Бог би оставил на тях те да устроят света, защото те биха го устроили много по-добре. Да взе­мем един та­къв натурфилософ, кой­то се къл­не в това, че мъд­рос­т­та е дош­ла в чо­ве­чес­т­во­то ед­ва през пос­лед­ни­те 20 го­ди­ни / дру­ги смятат, че то­ва е ста­на­ло ед­на до пет го­ди­ни и счи­тат за су­еве­рие всичко, ко­ето е съ­щес­т­ву­ва­ло преди пос­лед­ни­те 5 години/. Такъв един учен ще съ­жа­ля­ва осо­бе­но дълбоко, че ко­га­то Христос Исус е хо­дил по земята, не е съ­щес­т­ву­ва­ла ед­на мо­дер­на ес­тес­т­ве­на на­уч­на ме­ди­ци­на с всич­ки ней­ни раз­но­об­раз­ни средства. Защото спо­ред тях би би­ло мно­го по-умно, ако всич­ки ка­то нап­ри­мер тъ­ща­та на Симона, а съ­що и други­те би­ха би­ли из­це­ле­ни със сред­с­т­ва­та на днеш­на­та медицина. Защото спо­ред мне­ни­ето на те­зи уче­ни та­къв един Бог, кой­то би из­г­ра­дил своя ин­те­лект спо­ред раз­би­ра­ни­ята на съв­ре­мен­ни­те естественици, би бил съ­вър­шен Бог; такъв Бог не би оставил хората да изнемогват без помощта на модер- ните естественици. Но така, как­то Бог е ус­т­ро­ил све­та, в срав­не­ние с това, ко­ето би­ха мог­ли да из­вър­шат естествениците, то­зи свят е не­що похабено! Това не се казва, уче­ни­те се стес­ня­ват да го кажат; но то може да се чете между редовете. Нужно е са­мо да на­ре­чем с ис­тин­с­ко­то име нещата, ко­ито се вър­тят в гла­ви­те на ма­те­ри­алис­тич­ни­те естест- веници. Ако бих­ме по­го­во­ри­ли на че­ти­ри очи с та­къв учен, бих­те могли да чу­ете мне­ни­ето­: в­с­ъ­щ­ност невъзможно е човек да не бъде атеист заради това, че виждаме, колко малко е успял Господ Бог да изцелява хората по методите на модерната естествена наука!

Но ед­но не зна­ят хо­ра­та­: че всичко, което се описва до шеста глава в Евангелието на Марка, за тогавашните времена съвсем не е било чуде- са, както не е никакво чудо днес с някое лекарство се повлиява една или друга функция на човешкия организъм. В оне­зи вре­ме­на ни­кой чо­век не би вяр­вал в чудеса, ко­га­то ня­кой би ка­зал на един прокажен, про­тя­гай­ки ръ­ка­та­: ­"­Аз искам това, бъди чист!" Естествените сили, ко­ито се раз­ли­ва­ха то­га­ва вър­ху болния, то­ва бя­ха лекарствата. Днес то­ва не би дейст- вувало, за­що­то съ­че­та­ни­ето меж­ду чо­веш­ко­то етер­но тя­ло и фи­зи­чес­ко тя­ло се е за­не­ма­рило. Но в оне­зи вре­ме­на ле­ка­ри­те са ле­ку­ва­ли въ­об­ще по то­зи начин. Ето защо, ко­га­то Христос Исус из­це­лява про­ка­же­ни­те чрез със­т­ра­да­ние и по­ла­га­не на ръцете, то­ва не е не­що ко­ето тряб­ва да бъ­де осо­бе­но из­тъкнато, за оне­зи вре­ме­на то е би­ло не­що естествено, не- що, ко­ето от са­мо се­бе си се разбира. Това, ко­ето тряб­ва да бъ­де из­тък­на­то в те­зи гла­ви, е не­що съ­вър­ше­но раз­лич­но­: и това трябва правилно да разберем. Нека хвър­лим пог­лед вър­ху начина, по кой­то в оне­зи вре­-

И та­ка ние съв­сем не на­луч­к­ва­ме ис­тин­с­кия сми­съл на Библията, ко­га­то взе­ма­ме ка­то не­що твър­де осо­бено са­ми­те изцеления, ко­ито се опис­ват в Евангелията. Самият про­цес на из­це­ле­ни­ето не е бил не­що из­к­лючи- телно, осо­бе­но в за­ле­за на ста­ро­то време, ко­га­то та­ки­ва из­це­ле­ния още мо­же­ха да ста­ват и къ­де­то се казва, че в то­зи за­лез на старо­то вре­ме Хри- стос вър­ши из­це­ле­ния - но той вър­ши то­ва с новите сили, ко­ито от­се­га на­та­тък тряб­ва да бъ­дат използвани. Ето за­що в Евангелието се по­каз­ва с го­ля­ма яснота, ко­ято ни­що не мо­же да за­мъг­ли как Христос Исус из­ця­ло дейс­т­ву­ва от чо­век на човек. Навсякъде се подчертава, че той дейс­т­ву­ва от чо­век на човек. Или то­ва би мог­ло да бъ­де из­ра­зе­но по­-­яс­но от как­то е из­ра­зе­но там, къ­де­то Христос Исус из­це­ля­ва же­на­та в пе­та гла­ва на Евангелието. Той е из­це­ля­ва чрез това, че тя ид­ва при него,

Този език фа­ри­се­ите съв­сем не разбират. Те не мо­гат да го разберат. За тях се явя­ва ка­то богохулство, ко­гато ня­кой го­во­ри така, за­що­то за Бога мо­же да се го­во­ри са­мо така, че той оби­та­ва в свръх­се­тив­ни­те све­то­ве и от там дейс­т­ву­ва до­лу на Земята, защо­то гре­хо­ве­те мо­гат да се про­ща­ват са­мо от свръх­се­тив­ни­те све­тове. Че про­ща­ва­не­то на гре­хо­ве­те има не­що об­що с този, кой­то изцелява, то­ва не мо­гат те да разберат. Ето за­що Христос каз­ва по­-на­та­тъ­к: ­Кое е по-лесно? Да река на схванатия: про- щават ти се греховете? Или да кажа: стани, вземи леглото си и ходи? Но за да знаете, че синът человечески има власт на земята да прощава греховете, /Сега Христос се об­ръ­ща към схва­на­ти­я­/ Те­бе казвам: стани, вземи леглото си и ходи. и той стана, взе веднага леглото си и излезе пред очите на всички. /Марк, 2, 9 - 12/.

Той свър­з­ва мо­рал­но­то с ма­ги­чес­кия на­чин на ле­че­ние и с то­ва да­ва пре­хо­да от ли­ше­но­то от Аз към из­пълне­но­то с Аза състояние, и то­ва при все­ки от­де­лен случай. Така тряб­ва да раз­би­ра­ме не­ща­та в Евангелието, за­що­то та­ка са ка­за­ни те там. А се­га срав­не­те не­ща­та в Евангелието, за­що­то та­ка са ка­за­ни те там. А се­га срав­не­те това, ко­ето има да ка­же Ду- ховната наука, с всич­ко онова, ко­ето се каз­ва в тъл­ку­ва­ни­ята на Библия- та за "прощаването на греховете" Вие ще на­ме­ри­те на­й-с­т­ран­ни тъл­ку­ва­ния - но никъ­де не ще на­ме­ри­те не­що задоволително, за­що­то тези, ко­ито тъл­ку­ват Библията, не са знаели, що е би­ла в същ­ност Голготската Тайна.

Казах по-горе, че то­ва тряб­ва да бъ­де ед­на вяра. Защо ед­на вяра? Защото из­ра­зът на мо­рал­но­то във фи­зичес­ко­то не се из­вър­ш­ва в ед­но въплъще- ние. Когато днес сто­им пред един човек, ние не мо­жем да свър­жем не­го­ва­та мо­рал­на стра­на с не­го­ва­та фи­зи­чес­ка стра­на в нас­то­яще­то въплъще- ние, ако той стра­да от ня­ка­къв фи­зи­чес­ки не­дъг или болест; едва тогава когато излезем от неговото настояще въплъщение и обгърнем негови- те минали въплъщения, ние намираме връзката на моралната страна с физическата в кармата. Понеже до на­ше вре­ме за Кармата се е го­во­ри­ло съв­сем мал­ко или ни­как, за­то­ва мо­жем да ка­же­м: ­до наше време връз- ката между физическото и моралното можеше да бъде само една

От та­ко­ва ед­но мяс­то мо­же­те имен­но да видите, че Библията мо­же да бъ­де раз­б­ра­на са­мо тогава, ко­га­то се въ­оръ­жим със сред­с­т­ва­та на мо­дер­на­та Духовна наука. Тази е на­ша­та за­да­ча­: да покажем, как в тази кни- га, в тази мирова книга действително се намират най-дълбоките мъд- рости върху развитието на човечеството. Когато ня­ко­га ще се разбере, ка­къв кос­ми­чес­ки про­цес ста­ва на Земята, как­во космическо-земно, зем­но­-кос­ми­чес­ко зна­че­ние има та­зи Голготска Тайна /и ние все по­ве­че ще из­тъкнем то­ва в те­че­ние на те­зи сказки, за­що­то имен­но Евангелието на Марка ни да­ва по­вод за това/, то­га­ва нико­га това, ко­ето мо­же да се ка­же опи­рай­ки се на евангелията, не ще се чув­с­т­ву­ва ка­то на­кър­ня­ва­що кое да е дру­го из­по­ве­да­ние по ли­це­то на Земята. Поради причините, ко­ито бя­ха из­не­се­ни вче­ра в края на сказката, и пре­ди всич­ко и по­ра­ди то­ва че ис­тин­с­ко­то поз­на­ние на Библията на­ис­ти­на не мо­же да бъ­де зат­во­ре­но в ня­кое вероизповедание, а тряб­ва да бъ­де универсално, то­ва ис­тин­с­ко раз­би­ра­не на Библията ще стои чрез не­го­ва­та вът­реш­на ис­ти­на на поч­ва­та на Духовната на­ука и ще от­да­ва ед­нак­ва стойност на всич­ки ре­лиги­оз­ни ве­ро­из­по­ве­да­ния по света. Чрез то­ва ре­ли­ги­ите ще се по­ми­рят по­меж­ду си. И ка­то ед­но на­ча­ло но по­ми­ре­ние се явя­ва това, ко­ето мо­жах да Ви ка­жа в пър­ва­та сказ­ка за он­зи индиец, кой­то е дър­жал сказ­ка­та "Христос и Християнството". Вярно е, че раз­би­ра­ни­ята на то­зи ин­ди­ец стра­да­ха от всич­ки пред­раз­съ­дъ­ци на не­го­вия народ, но все пак те бя­ха един пог­лед към Христа в един меж­ду­кон­фен­си­она­лен смисъл. Задачата на Духовната на­ука и ней­но­то дейс­т­вие ще бъ­де да по­мог­не на хо­ра­та да раз­бе­рат то­зи об­раз на Христа и тя ще по­мог­не в то­ва от­но­ше­ние на на­й-­раз­лич­ни ве­ро­из­по­ве­да­ния до до­би­ят ед­но та­ко­ва ис­тин­с­ко разби­ра­не на Христа. Защото стру­ва ми се че за­да­ча­та на ду­хов­но­то дви­же­ние тряб­ва да бъ­де ед­но за­дъл­бо­чаване в ре­ли­ги­оз­ни­те вероизповедания, та­ка що­то хо­ра­та да схванат, да за­дъл­бо­чат вът­реш­на­та същ­ност на от­дел­ни­те ре- лигии.

Това тряб­ва да за­пи­шем в на­ши­те души, за да раз­бе­рем ду­ха и окул­т­на­та яд­ка на Теософията. И ние не мо­жем да раз­бе­рем по­-доб­ре то­зи дух чрез ни­що дру­го ос­вен ко­га­то раз­п­рос­т­рем Силата и Любовта, ко­ито ца­ру­ват в Евангелията, вър­ху всич­ки религии. Това тряб­ва да ста­не на ос­но­ва­та на Евангелието на Марка, как­то ще ви­дим в следващите сказки.