Цикъл от 10 лекции базел – 1912 г

С К А З К А Ш Е С Т А

Необходимо е оба­че се­га да раз­г­леж­да­ме ця­ла­та осо­бе­ност на то­ва от­к­ро­ве­ние от ед­на оп­ре­де­ле­на точ­ка Бихме мог­ли да на­ре­чем то­ва от­к­ро­ве­ние ед­но та­ко­ва откровение, ко­ето не се счи­та в ис­тин­с­кия чо­веш­ки сми­съл с вре­ме­то и ре­ду­ва­не­то на вре­ме­на­та Всичко, ко­ето не се счи­та с "времето" ка­то с един действителен фактор, то се съ­дър­жа ве­че в уче­ни­ето на Кришна. Как тряб­ва да раз­би­ра­ме това?

Ние виж­да­ме как вся­ка про­лет рас­те­ни­ята из­рас­т­ват от земята, виж­да­ме ги да растат, цъф­тят и узряват, да да­ват пло­до­ве да ос­та­вят семена. И ко­га­то те­зи се­ме­на са по­се­ти от­но­во в почвата, ние виж­да­ме как след­ва ща­та го­ди­на из­рас­т­ват съ­щи­те рас­те­ния по съ­щия начин, раз­ви­ват се и от­но­во ос­та­вят семена. Така се повта­ря то­зи про­цес от го­ди­на на година. Когато смя­та­ме с пе­ри­оди от време, ко­ито чо­век мо­же да об­гър­не със своя пог­лед, мо­жем да ка­же­м: т­ук имаме работа с едно истинско "пов- торение". Моминската сълза, игликата, хи­ацин­ти­те вся­ка го­ди­на из­г­леж­дат ед­ни и същи. Това, ко­ето те са, се пов­та­рят в тях в съ­ща­та форма, по съ­щия на­чин вся­ка година. Можем да се из­диг­нем по оп­ре­де­лен на­чин и до жи­вот­ни­те и там ще на­ме­рим съ­що­то явление. Защото ко­га­то раз­г­леж­да­ме от­дел­но­то животно, от­дел­ни­те ви­до­ве лъв, от­дел­ния вид хиена, от­дел­ни­те ви­до­ве маймуни, откриваме, че по оп­ре­де­лен на­чин това, ко­ето тряб­ва да ста­не от ед­но та­ко­ва същество, е за­ло­же­но в не­го още от са­мо­то начало. Ето за­що при жи­вот­ни­те ние не го­во­рим за ед­но ис­тин­с­ко "възпитание". Днес хо­ра­та не­раз­би­ра­щи не­ща­та за­поч­ват да
при­ла­гат и при жи­вот­ни­те вся­какъв вид по­ня­тия за въз­пи­та­ние и пе- дагогика. Но то­ва не мо­же да се счи­та ка­то не­що съществено, при ед­на пра­вил­на ха­рак­те­рис­ти­ка то не мо­же да бъ­де взе­то под внимание. Всъщ- ност ние виж­да­ме пов­то­ре­ни­ето да се потвърждава, ко­га­то об­гър­нем с пог­лед по­-мал­ки пе­ри­оди от време; ние виждаме да се повтарят редо- вно пролетта, лятото, есента, и зимата. И са­мо ко­га­то взе­мем на­ис­ти­на го­ле­ми пе­ри­оди от време, как­ви­то чо­веш­ко­то наб­лю­де­ние не мо­же да обгърне, ние виж­даме не­що ка­то не­об­хо­ди­мост да се счи­та­ме с по­ня­ти­ето за времето, бих­ме видели, че неща­та про­ти­чат другояче, бих­ме ви­де­ли например, че в ед­но да­леч­но бъ­де­ще из­г­ре­вът и за­ле­зът на слън­це­то ще се изменят. Но то­ва са области, ко­ито мо­гат да бъ­дат об­гър­на ти, ед- ва, ко­га­то вник­нем в Духовната наука. За това, ко­ето чо­век ма­же да наб­лю­да­ва на пър­во време, бих­ме мог­ли да кажем, за ас­т­ро­но­ми­чес­ка­та природа, съ­що ва­жи пов­то­ре­ни­ето на съ­що­то или на подобното, как­ви­то наб­лю­да­ва­ме осо­бе­но в ежед­нев­но­то пов­то­ре­ние ка­то та­ко­ва вре­ме­то ня­ма ни­как­во по­-дъл­бо­ко значение. В съ­щин­с­кия сми­съл чрез това, то не е един дейс­т­ви­тел­но дейс­т­ву­ващ фактор.

Работата не стои така, ко­га­то раз­г­леж­да­ме от­дел­ния чо­веш­ки живот. Ние раз­де­ля­ме съ­що и чо­веш­кия живот, как­то всич­ки знаете, на ре­ду­ва­щи и пов­та­ря­щи се периоди. Ние раз­ли­ча­ва­ме един та­къв пе­ри­од от раж­да­не­то до смя­на­та на зъбите, т.е. до към 7-та го­дина, след то­ва един пе­ри­од от 7-та до 14-та година, до по­ло­ва­та зрялост, пос­ле един пе­ри­од от 14-та до 21-та го­ди­на и т.н. Накратко ние раз­ли­ча­ва­ме в от­дел­ния чо­веш­ки жи­вот пе­ри­оди от по 7 години. Можем ве­че да кажем, че в те­зи 7 го­диш­ни пе­ри­оди ня­кои не­ща се повтарят. Обаче по­ве­че от­кол­ко­то чис­то­то пов­то­ре­ние оче­бий­но е не­що дру­го­: ­имен­но напредващото измене- ние, самият напредък, който се е получил. Защото чо­веш­ко­то съ­щес­т­во е съ­вър­ше­но раз­лич­но през вто­рия 7-го­ди­шен период, в срав­не­ние с пър- вия, а съ­що та­ка то е съ­вър­ше­но раз­лич­но през тре­тия период. Ние не мо­жем да ка­же­м: ­как­то растението се повтаря в растението, така и човекът от втория 7-годишен период ще бъде едно повторение на този от първия период и т.н. Тук ние виж­да­ме как вре­ме­то иг­рае ед­на дейс­т­ви­тел­на ро­ля в своя напредък. То има значение. И ко­га­то виж­да­ме как това, ко­ето има зна­че­ние за от­дел­ния човек, мо­же да бъ­де при­ло­же­но към ця­ло­то чо­ве­чество, мо­жем да ка­жем: в цялото човечество в реду- ващото се развитие се показва по определен начин и едното и другото. Достатъчно е да се спрем са­мо при та­ка на­ре­че­на­та сле­дат­лан­т­с­ка епоха. През та­зи сле­дат­лан­т­с­ка епо­ха ние раз­ли­ча­ва­ме ка­то пър­ва кул­тур­на епо­ха древноиндийската, ка­то вто­ра древноперсийската, ка­то тре­та еги- пто-хелдейската, ка­то чет­вър­та гръцко-латинската, ка­то пе­та на­шата на- стояща, ко­ято ще бъ­де пос­лед­ва­на от още две кул­тур­ни епохи, ко­ито ще

Това, ко­ето чо­ве­чес­т­во­то е по­лу­чи­ло в те­че­ние на времето, то е би­ло по­лу­че­но така, че бих­ме мог­ли да ка­жем - на хо­ра­та не­ща­та са би­ли раз­к­ри­ти бав­но и постепенно, оне­зи не­ща ко­ито със­тав­ля­ва­ха сбор от позна- ния. Не всич­ки те­че­ния на на­ро­ди­те са имали сми­съ­ла за всич­ко съще- временно. Така ние - виждаме, че в оно­ва ево­лю­ци­он­но вре­ме те­че­ние на чо­ве­чес­т­во­то ко­ето за­вър­ши имен­но с Тайната на Голгота, липсва в из­вестно от­но­ше­ние сми­съ­лът за вре­ме­то ка­то един действителен фак- тор. Този смисъл, то­ва чув­с­т­во за вре­ме­то лип­с­ва всъщ­ност на ця­ло­то из­точ­но познание. На то­ва поз­на­ние е осо­бе­но свойс­т­ве­но чув­с­т­во­то за повторението на същото. От тук ид­ва и това, че всичко, ко­ето се про­явя­ва от­нос­но пов­торе­ни­ето на същото, е об­х­ва­на­то та­ка ве­ли­чес­т­ве­но от из­точ­но­то познание.

Какво зна­че­ние има, ко­га­то об­г­ръ­ща­ме с пог­лед пов­то­ре­ни­ето в ре­ду­ва­щи­те се кул­тур­ни периоди? Да вземем при­ме­ра с раз­ви­ти­ето на расте- нията. Тук ние виждаме, как през про­лет­та от зе­мя­та из­рас­т­ват рас­те­нията­: ние имаме работа с тяхното "създаване". Ние виждаме, как те­зи рас­те­ния рас­тат и се раз­ви­ват до­ка­то стиг­нат до ед­на вър­хов­на точка, как след то­ва те уми­рат и уми­рай­ки от­но­во но­сят в се­бе си за­ро­диша за ед­но но­во растение. Следователно има­ме ра­бо­та с три стъпки, с три сте­пе­ни в раз­ви­ти­ето­: раждане и разцъфтяване и умиране - и в умирането отново имаме зародиша за възникване на същото. Този пов­та­рящ се прин­цип при кой­то ня­ма зна­че­ние времето, а зна­че­ние има повторение-
то, мо­же ви­на­ги да бъ­де на­й-­доб­ре об­х­ва­нат в чис­ло­то три. Да бъ­де схва­нат сми­съ­лът на пов­та­ря­що­то се раз­ви­тие в чис­ло­то три, то­ва се е уда­ва­ло осо­бе­но на спо­соб­нос­ти­те на из­точ­на­та мъдрост, на она­зи мъд­рост, ко­ято е пред­шес­т­ву­ва­ла Християнството. И в ед­нос­т­ран­на­та склон­ност към безвременното, та­ка да се ка­же пов­та­ря­що­то се ста­ва­не разви- тие, е обус­ло­ве­но ве­ли­чи­ето на то­зи дре­вен светоглед. А там, къ­де­то то сти­га до своя завършек, нав­ся­къ­де ние сре­ща­ме троичности, ко­ито всъ- щ­ност са яс­но­вид­чес­ки из­раз на то­ва, ко­ето е зад раждане, уми­ра­не и възраждане: Брахма, Шива, Вишну. Тази тро­ич­ност ле­жи нав­ся­къ­де на ос­но­ва­та ка­то твор­чес­ки сили. Тя бе поз­на­та през епохата, ко­ято пред­хож­да от­к­ро­ве­ни­ето на Кришна, ка­то пос­ти­жи­ма чрез яс­но­виж­да­не­то тро­ич­ност на Брахма, Шива, Вишну. И ко­пие от та­зи тро­ич­ност съ­щес­т­ву­ва навсякъде, къ­де­то с вре­ме­то се счи­тат са­мо ка­то с ре­ду­ва­щи се пов­то­ре­ния на съ­що­то Смисълът по от­но­шение поз­на­ни­ето на ед­на нова епо­ха е този, че се по­яви дар­ба­та за историческото виж­да­не на не­ща­та, т.е. да се взе­ма под вни­ма­ние по от­но­ше­ние на това, ко­ето има зна­че­ние за развитието, да се схва­ща вре­ме то ка­то един дейс­т­ви­те­лен фактор. Но то­ва бе­ше пре­доп­ре­де­ле­но за за­пад­но­то поз­на­ни­е­: да бъде развито ис- торическото чувство, да бъде прозряна историята в нейната истина. И то­ва се раз­ли­чават две­те те­че­ния на раз­ви­ти­ето - на Изтока и на За- пада: че изтокът разглежда света не исторически - но не исторически до най-високото съвършенство докато западът развива импулса за раз- глеждане света исторически. А под­бу­да­та за ед­но ис­то­ри­чес­ко разгле- ждане на раз­ви­тието про­из­хож­да от древ­но­-­ев­рейс­кия светоглед; този светоглед дава първия импулс за историческото разглеждане на разви- тието.

Нека се­га раз­г­ле­да­ме ре­дом това, ко­ето пред­с­тав­ля­ва ис­тин­с­ка­та същ­ност на из­точ­ни­те светогледи. Там ни се раз­каз­ва пос­то­ян­но за пов­та­ря­щи­те се све­тов­ни епохи. Разказва ни се, това, ко­ето ста­ва в началото, то­ва, ко­ето ста­ва в края на пър­ва­та све­тов­на епоха; след това се разказва началото на третата епоха. И тай­на­та на ми­ро­во­то раз­ви­тие по вре­ме­то на Кришна е пра­вил­но представено, ка­то се каз­ва­: ко­га­то старата култура на третата епоха пресъхна, когато старата културна навлезе в своята есен и в своята зима, тогава се яви Кришна, син на Васудева и на Деваки, за да обгърне за следващите времена, т.е. за четвъртата следатлантска епоха това, което можеше да бъде пренесено като за- родиш, като едно ново семе от третата в четвъртата епоха. Отдел- ни­те све­тов­ни епо­хи се явя­ват така, как­то в ре­ду­ва­щи­те се го­ди­ни по от­но­ше­ние на рас­ти­тел­ния жи­вот Цикли от времена, ко­ито имат ка­то съ­дър­жа­ние това, ко­ето се повтаря, то­зи е същественият елемент на из­точ­ни­те светогледи.

Чрез то­ва Запада се пре­да­ва за­ве­тът за ис­то­ри­чес­ко­то раз­г­леж­да­не на не- щата. Бавно и пос­те­пен­но хо­ра­та пър­во това, ко­ето им се от­к­ри­ва в те­че­ние на времето. И та­ка можем да кажем, че ви­на­ги имен­но тогава, ко­га­то в из­вес­т­но от­но­ше­ние ид­ват но­ви откровения, ста­ва един вид па­да­не об­рат­но в старото, в пре­ди­дущето. В на­ча­ло­то те­ософ­с­ко­то дви­же­ние бя­ха раз­к­ри­ти ве­ли­ки и пъл­ни със зна­че­ние неща. Но за­бе­ле­жи­телно­то бе­ше това, че още в са­мо­то на­ча­ло то­зи те­ософ­с­ки жи­вот бе мал­ко про­ник­нат от ис­то­ри­чес­кия на­чин на раз­г­леж­да­не на нещата. За то­ва мо­же­те да се убе­ди­те особено, ко­га­то хвър­ли­те пог­лед в кни­га­та "Езотериче- ски будизъм" от Синет, ко­ято ина­че е от­лич­на книга. Всички гла­ви от та­зи книга, ко­ито са про­никна­ти от ис­то­ри­чес­ко­то раз­г­леж­да­не на неща- та, ще бъ­дат въз­п­ри­ем­ли­ви за за­пад­на­та душа. Но на­ред с то­ва в нея има друг елемент, кой­то мо­жем да на­ре­чем "неисторически елемент", он­зи стра­нен елемент, къде­то се го­во­ри за го­ле­ми и мал­ки цикли, за раз­ви­ти­ето в цик­ли и ра­си и къ­де­то ви­на­ги не­ща­та са пред­с­таве­ни така, ка­то че глав­но­то е пов­то­ре­ни­ето - къ­де­то ни се по­каз­ва, как вто­ри­ят ци­къл след­ва първия, третия втория, как ед­на глав­на ра­са е пос­лед­ва­на от дру­га глав­на раса, ед­на под­ра­са от дру­га под­ра­са и т.н. Като че дейс­т­ви­тел­но нав­ли­за­ме в един ме­ха­ни­зъм от ко­ле­ла и глав­но зна­че­ние се от­да­ва на пов­то­рението. Това бе­ше па­да­не об­рат­но в един ве­че пре­въз­мог­нат на­чин на мис­ле­не на човечеството. Начинът на мислене, кой­то е под­хо­дящ за за­пад­на­та култура, е историческият. И кое е пос­лед­с­т­ви­ето от то­зи ис­то­ри­чески еле­мент на за­пад­на­та култура? Последствието е поз­на­ва­не­то

Така и на Изток хо­ра­та не са има­ли ни­ка­къв осо­бен ин­те­рес - въп­ре­ки че срав­не­ни­ето не би­ва да се пре­силва - въп­лъ­ще­ни­ето на Бодисатва в тре­та­та епо­ха да бъ­де раз­ли­ча­ва­но от то­ва в пър­ва­та или вто­ра­та епоха. Това бе­ше въп­лъ­ще­ни­ето на "единия" на един и същ ръководител. Това на­соч­ва­не на пог­ле­да към единия, то­ва за­ос­т­ря­не вни­ма­ни­ето към по­доб­но­то със­тав­ля­ва не ис­то­ри­чес­ки спо­соб на из­точ­ни­те све­тогле­ди и то със­тав­ля­ва въ­об­ще не ис­то­ри­чес­кия спо­соб на всич­ки пре­ди­-х­рис­ти­ян­с­ки епо­хи - с из­к­лю­чение на Стария Завет. Със Стария Завет за­поч­ва под- готвянето, а с Новия Завет в по­-го­ля­мо съ­вър­шен­с­т­во - на ис­то­ри­чес­ко­то раз­г­леж­да­не на нещата. Тук зна­че­ние им а ве­че ця­ла­та линия на разви- тието да бъ­де раз­г­леж­да­на ка­то ед­но цяло. Тук пог­ле­дът не тряб­ва да се на­соч­ва са­мо вър­ху това, ко­ето да пов­та­ря в от­дел­ни­те цикли, а вър­ху това, ко­ето със­тав­ля­ва фо­ку­са на вся­ко развитие. Тук се от­да­ва зна­че­ние на то­ва да се каз­ва­: п­рос­то безсмислие е да се казва, че не може да съ- ществува такъв единен фокус на развитието.

Тук ние има­ме точката, къ­де­то раз­лич­ни­те на­ро­ди по ли­це­то на Земята тряб­ва да се раз­бе­рат вър­ху ис­то­ричес­ко­то развитие, къ­де­то тряб­ва да им ста­не ясно, че то­зи ис­то­ри­чес­ки еле­мент е не­об­хо­дим за ед­но дейст- ви­тел­но ис­тин­с­ко раз­г­леж­да­не на човечеството. И днес все още мо­же да се види, че да­же ко­га­то на Изтока бъ­де пред­с­та­ве­но не ня­как­во фа­на­ти­чес­ко или кон­фе­си­онал­но Християнство, а ед­но ис­тин­с­ко Християнство,
ко­ето обик­но­ве­но да бъ­де пос­та­ве­но на­ред с дру­ги­те ре­ли­гии на Изтока и да из­тък­не в сво­ята същ­ност, ще чу­ем да каз­ва­т: ­"вие имате само един Бог, който само веднъж се въплътил в Палестина; но ние имаме много въплъщения на Бога; в това ние сме по-напред от вас! "Този от­го­вор ще бъ­де мно­го ес­тес­т­вен от гле­ди­ще­то на един източник; той е свързан с неговата особена дарба да вижда повторението на едното. За за­пад­ния човек, обаче, тряб­ва да ва­жи принципа, че ця­ло­то има един цен­тър на тежестта. Ето защо, ко­га­то се го­во­ри за мно­го въп­лъ­ще­ния на Христа, вър­ши се съ­ща­та грешка, как­то кога­то ня­кой би казал: "да, вижте каква глупост се върши като се казва, че везните имат само една опорна то- чка, че на едната страна се слагат тежестите, а на другата предме- тите, които се теглят; нека направим везните да имат две, три, че- тири опорни точки!" Но то­ва е нелепост; везните могат да имат само една опорна точка. И ако ис­ка­ме да раз­берем ця­ло­то развитие, тряб­ва да тър­сим едната опор­на точка, единия цен­тър на те­жес­т­та и не да мис­лим че пос­тъп­ва­ме по-добре, ко­га­то тър­сим по­ве­че въп­лъ­ще­ния на Христа. В то­ва от­но­ше­ние на­ро­ди­те по ли­цето на Земята ще тряб­ва да се раз­бе­рат по­-меж­ду си, че в те­че­ние на са­ма­та ис­то­рия тряб­ва да нас­тъ­пи ис­то­ри­чес­кия на­чин на мислене, ис­то­ри­чес­ко­то схва­ща­не ка­то на­й-­дос­той­но във вис­шия сми­съл на ду­ма­та за човека.

Този ис­то­ри­чес­ки на­чин за раз­г­леж­да­не раз­ви­ти­ето на чо­ве­чес­т­во­то се по­яви бавно, ка­то за­поч­на от на­й-­пър­во­бит­ни­те състояния. Така ние ви- ждаме, че то­ва ис­то­ри­чес­ко раз­ви­тие ни е по­ка­за­но за пър­ви път в Ста- рия Завет, ка­то пос­то­ян­но се под­чер­та­ва това, ко­ето е същ­ност на ста­ро­за­вет­ния на­ро­д: ­те принадлежат на кръвта на Авраама, на Исаака и Якова, тази кръв тече през редуващите се поколения: и това, което се развива, е всъщност една форма на кръвното родство, на предаване на кръвта от род на род. Както един чо­век по­каз­ва нап­ре­дъ­ка в ре­ду­ва­не­то на раз­лич­ни­те пе­ри­оди от не­го­вия живот, та­ка що­то вре­ме­то иг­рае важ­на роля, та­къв е слу­ча­ят и у це­лия ста­ро­за­ве­тен народ. И ко­га­то раз­г­ле­да­ме точ­но подробностите, ние ще мо­жем фак­ти­чес­ки да схва­ща­ме то­ва ре­ду­ва­не на по­ко­ле­ни­ята у ста­ро­за­вет­ния на­род по­доб­но на това, как­то раз­г­леж­да­ме на един от­де­лен човек, до­кол­ко­то той раз­ви­ва в се­бе си, това, ко­ето мо­же да бъ­де раз­ви­то у чо­ве­ка на ос­но­ва­та на фи­зи­чес­ки­те заложби. Какво мо­же да се слу­чи чрез това, че ба­щи­ни­те спо­соб­нос­ти пре­ми­на­ват у си­на и т.н. и т.н., то­ва ни се опис­ва в Стария Завет. И това, ко­ето мо­же да се ро­ди ка­то ве­ро­из­по­ве­да­ние бла­го­да­ре­ние на факта, че по­том­ци­те ви­на­ги се при­дър­жа­ха о тези, с ко­ито бя­ха срод­ни по кръв, то­ва ни се описва. Това, ко­ето ста­ва и до­би­ва пъл­но зна­чение в ес­тес­т­ве­ния жи­вот на от­дел­ния чо­век чрез кръвта, е при­ло­же­но към ця­ло­то тя­ло на ста­ро­за­вет­ния народ. И как­то в от­дел­ния чо­век при оп­ре­де­лен пе­ри-­

Нека раз­г­ле­да­ме де­те­то­: ние ще видим, че у него природното преоблада- ване: на първо време преобладават нуждите на тялото. Душевното още не е проявено, то е скри­то в тялото, не ис­ка да се прояви. Доброто със­то­яние на тя­ло­то се про­из­веж­да чрез при­ят­ни впе­чат­ле­ния на външ­ния свя­т: ­неп­ри­ятни, мъчителни впечатления на външния свят се изра- зяват и в душевните прояви на детето. Човекът израства. Чрез това, ко­ето се раз­ви­ва по ес­тес­т­вен път в него, пос­те­пен­но ду­шев­но­то взе­ма над­мо­щие и ние нав­ли­за­ме в ед­на въз­рас­т /у раз­лич­ни­те хо­ра то­ва е различ- но, но об­що взе­то се про­явя­ва в 20-та година/, ко­га­то чо­век про­явя­ва онова, ко­ето в не­го е душевно. Телесните стра­да­ния и нуж­ди отс­тъп­ват, а ду­шев­на­та кон­фи­гу­ра­ция из­пък­ва осо­бе­но много. После ид­ва време, ко­га­то чо­век ста­ва способен, да отблъс­не на за­ден план това, ко­ето е ду­шев­но в не­го самия. И то­ва у ня­кои трае по-дълго, у дру­ги по-кратко. Възможно е да­же ня­кои да за­па­зи те­зи ду­шев­на кон­фи­гу­ра­ция до края на своя живот. Но все пак тя се изменя, за­що то съ­щес­т­ву­ва и не­що дру- го, въп­ре­ки че в 20-та го­ди­на чес­то пъ­ти чо­век та­ка изя­вя­ва то­ва ко­ето е той самият, що­то му из­г­леж­да ка­то че све­тът е очак­вал са­мо не­го­вия спе­ци­фи­чен ду­ше­вен еле­мент, то­зи ду­ше­вен елемент, кой­то той има. Това се про­явя­ва особено, ко­га­то ня­кой има осо­бе­ни фи­ло­соф­с­ки залож- би, той се про­явя­ва така, ка­то че све­тът е очак­вал са­мо те­зи заложби, ка­то че све­тът е ча­кал са­мо да дой­де той и да ус­та­но­ви пра­вил­на­та фи­ло­соф­с­ка система, за­що­то са­мо не­го­ва­та ду­ша е спо­соб­на на то­ва, но в ня­кои слу­чаи мо­же дейс­т­ви­тел­но да е така, да се по­лу­чи това, ко­ето е пра­вил­но и добро. После ид­ва времето, ко­га­то за­поч­ва да виж­да това, ко­ето све­тът мо­же да да­де чрез други, ко­га­то той ос­та­вя да го­во­ри чрез не­го и не­що друго, ко­га­то при­ема това, ко­ето е би­ло из­вър­ше­но до не­го­во­то ид­ва­не на света.

Както е единият, от­дел­ни­ят човек, та­ка Старият Завет ни пред­с­та­вя ця­ло­то тя­ло на ста­ро­за­вет­ния народ, на древ­но­ев­рейс­кия народ. Ние виж- даме, как се раз­ви­ват ра­со­ви­те осо­бе­нос­ти на то­зи на­род във вре­ме­то на Авраама, Исаака и Якова; как всичко зависи от това, че този народ има именно тези кръвни и расови качества. И ако прос­ле­ди­те това, ко­ето е опи­са­но в Стария Завет, вие ще ка­же­те­: до определен момент изпъкват определени расови качества, които дават импулсите в Стария Завет. После ид­ва времето, ко­га­то то­зи на­род офор­мя сво­ята ду­ша и то­ва ста­ва така, как­то от­дел­ния чо­век про­явя­ва сво­ята ду­шев­на при­ро­да в 20-те години. Това е он­зи момент, ко­га­то се явя­ва пророк Илия. В про­рок Илия се из­ра­зя­ва ця­ла­та осо­бе­ност на ду­ша­та на древ­но­-­ев­рейс­кия
народ. След то­ва ид­ват дру­гите пророци, за ко­ито пре­ди ня­кол­ко дни мо­жах да ви кажа, че те­зи про­ро­ци бя­ха ду­ши­те на на­й-­раз­лич­ни­те пос­ве­те­ни на дру­ги­те на­ро­ди и се­га се ро­ди­ха и съб­ра­ха в ста­ро­за­вет­ния народ. Тогава ду­ша­та на то­зи на­род слу­ша това, ко­ето имат да ка­жат ду­ши­те на дру­ги­те народи. Това, ко­ето ос­та­ва от Илия, ко­ето ос­тава от Илия, и това, ко­ето имат да ка­жат ду­ши­те на дру­ги­те на­ро­ди чрез дру­ги­те пророци, ко­ито се въп­лъ­тя­ват в ста­ро­за­вет­ния народ, се раз­мес­ва ка­то в ед­на ве­ли­ка хармония, ка­то в ед­на ве­ли­ка симфония.

Така рас­те и уз­ря­ва то­ва тя­ло на древ­но­-­ев­рейс­кия народ; и той умира по определен начин, като приема в своята вяра, в своето вероизповеда- ние само духовното, това, което остава духовно, както виждаме това представено така величествен у Макавеите. Бихме мог­ли да ка­жем: в това описание на Макавеите ни се явява остарелият народ на стария завет, който постепенно като остарял народ преминава в почивка, но възвестява вечността на човешката душа чрез Макавеевите синове. "Вечността на Единия", на от­дел­ния чо­век ни се явя­ва ка­то съз­на­ние на народа. И имен­но сега, ко­га­то тя­ло­то на на­ро­да загива, ка­то че та­зи ду­ша ос­та­ва ка­то ду­ша­-се­ме в ед­на съ­вър­ше­но но­ва форма. Къде е та­зи душа?

Тази ду­ша на Илия е съ­щев­ре­мен­но ду­ша на ста­ро­за­вет­ния народ, ко­га­то тя се явя­ва у Йоан Кръстител, жи­вее в него. Но след ка­то той би­ва зат­во­рен и обез­г­ла­вен от Ирод, - как­во ста­ва с та­зи душа? Ние ве­че за­гатнах­ме за това. Тази ду­ша ста­ва самостоятелна, на­пус­ка тялото, но дейс­т­ву­ва по­-на­та­тък ка­то ед­на аура. Именно в об­лас­т­та на та­зи аура нав­ли­за Христос Исус. Но къ­де е ду­ша­та на Илия, ду­ша­та на Йоан Кръ- стител? Това яс­но е по­ка­за­но в Евангелието на Марка. душата на Йоан Кръстител, душата на Илия става групова душа на 12-те и живее по-нататък в 12-те. Това ни е по­ка­за­но по един чуде­сен на­чин - бих­ме мог­ли да ка­жем по един ху­до­жес­т­вен на­чин в Евангелието на Марка. Преди да ни се разка­же за смър­т­та на Йоан Кръстител, ни се говори, как Христос Исус пре­да­ва сво­ето уче­ние на на­ро­да и как го пре­да­ва той на сво­ите ин­тим­ни ученици. Ние го­во­рих­ме за това. Но то­ва се изменя, ко­га­то тя жи­вее по­-на­та­тък ка­то гру­по­ва ду­ша в 12-те. Това е по­ка­за­но в Евангелието на Марка. Четете то­ва еван­ге­лие и яс­но ще го за­бе­ле­же­те­: ­от тогава Христос започва да проявява по-големи изисквания от свои- те 12-те ученици. Той изис­к­ва от тях да раз­бе­рат не­що по-висше. И за­бе­ле­жи­тел­но­то е: то­ва именно, което трябва да разберат, те не могат да го разберат и затова, че не го разбират, той ги упреква по-късно. Четете точ­но в Евангелието! Аз ве­че обър­нах вни­ма­ние вър­ху ед­на­та стра­на на те­зи не­ща­: че се говори за едно унищожение, умножение на хляба, когато Илия идва при вдовицата на Сарепта, и че, когато душа-
та на Илия се освобождава от Йоана Кръстителя, отново ни се говори за едно умножение на хляба. Но се­га Христос изис­к­ва имен­но от сво­ите ученици, че те тряб­ва да раз­би­рат смисъла на то­ва ум­но­же­ние на хля­ба твър­де особено. По-рано той не се об­ръ­ща­ше с та­ки­ва думи към тях. Но тогава, ко­га­то те тряб­ва да разберат, как­ва е съд­ба­та на Йоан Кръсти­тел след не­го­во­то обез­г­ла­вя­ва­не от Ирода, да раз­бе­рат това, ко­ето ста­ва чрез 5-те хля­ба и 5-те хи­ля­ди души, ко­га­то ос­та­тъ­ци са съ­би­ра­ни в дванаде- сет коша, и да раз­бе­рат това, ко­ето ста­ва със 7-те хля­ба и с 4-те хи­ля­ди души, ко­га­то ос­та­тъ­ци­те са съб­ра­ни в 7 коша, той им каз­ва­: ­"не забеляз- вате ли и не разбирате ли вие нищо? Нима вашите умове са обгърнати с тъмнина? Имате очи и не виждате, уши и не чувате, и не мислите върху това, когато разчупих 5-те хляба за 5-те хиляди: колко коша пъл- ни с остатъци дигнахте? Те му отговарят: дванадесет. И след това, когато 7-те хляба бяха разделени и раздадени на 4-те хиляди, колко коша пълни с остатъци дигнахте? И те му казват: седем. А той им казва: още ли не разбирате? /Марк 8, 17-21/

Той им от­п­ра­вя теж­кия упрек, че те не раз­би­рат това, ко­ето се съ­дър­жа в те­зи откровения. Защо? Защото го­во­рей­ки им, той раз­би­ра­: ­"се­га духът на Илия е свободен; той живее във вас и постепенно трябва да се по- кажете достойни, като проникнете с вашето разбиране в неговата душа, като разберете нещо по-висше отколкото сте разбирали по-ра- но". Когато Христос Исус го­воре­ше на народа, той го­во­ре­ше в притчи, в образи, за­що­то у на­ро­да още бе­ше ос­та­нал един от­з­вук от ста­ро­то ясно- видство, от има­ги­на­тив­но­то, об­раз­но­то съзнание. Така що­то на­ро­да Той тряб­ва­ше да го­во­ри така, как­то са го­во­ри­ли древ­ни­те ясновидци. По ме­то­да на Сократ, т.е. по ме­то­да на обя­вя­ва­не не­ща­та чрез обик­но­вения ра­зум той мо­же­ше да обяс­ня­ва на онези, ко­ито бя­ха из­рас­на­ли от ста­ро­за­вет­ния на­род ка­то не­го­ви ученици. На тях той мо­же­ше да обяс­ня­ва прит­чи­те­: той можеше да говори на новото разбиране, на това, което беше станало нещо обикновено за човечеството, след като бе угаснало старото ясновидство. Но бла­го­да­ре­ние на това, че ду­хът на Илия бе­ше об­гър­нал 12-те ка­то гру­по­ва душа, бе­ше ги про­ник­нал ка­то ед­на об­ща аура, бла­го­да­ре­ние на то­ва те ста­на­ха или по­-мал­ко мо­же­ха да ста­нат - яс­но­вид­ци в ед­ни по­-висш смисъл. Това, ко­ето не мо­же­ха да пос­тиг­нат все­ки един поотделно, се­га за­ед­но ка­то 12-те оза­ре­ни чрез ду­ха на Илия-Йоан те мо­же­ха да го видят. Към то­ва ис­ка­ше да ги въз­пи­та Христос.

Към кое ис­ка­ше той да ги възпита?

Какво е в същ­ност то­ва "умножение на хлябовете"- вед­нъж ка­то би­ват раз­де­ле­ни 5 хля­ба на 5 хи­ляди души, - с ос­та­тъ­ци­те на­пъл­ват 12 коша, вто­ри­ят път раз­де­ля­не­то на 7 те хля­ба на 4-те хи­ля­ди души, - и с ос­та­тъ­ци­те на­пъл­ват 7 коша? Това е би­ло ви­на­ги един осо­бен тру­ден въп­рос за

И апос­то­ли­те се съ­би­рат око­ло Исуса и му съ­об­ща­ват всичко, как­во­то са из­вър­ши­ли и са учили, и той им каз­ва­: ­от­тег­ле­те се на уединено място и си починете. /Марк, 6, 30-31/. Тези ду­ми тряб­ва да раз­берем. Христос Исус пра­ща апос­то­ли­те на уединено място, за да си по­чи­нат малко, т.е. за да се пре­не­сат в ед­но състояние, в ко­ето чо­век се пренася, ко­га­то се от­тег­ля в уединение. И как­во виж­дат те там? Какво виждат те там пре­не­се­ни в ед­но дру­го състояние? Те са до­ве­де­ни до един вид ново яснови- дство бла­го­да­рение на това, че ду­хът на Илия-Йоан ид­ва над тях. До то­га­ва Христос им обяс­ня­ва­ше прит­чи­те­: се­га той прави те да добият едно ясновидство. И как­во виж­дат те? Те виж­дат във все­об­х­ват­ни об­ра­зи раз­вити­ето на човечеството, те виж­дат бъдещето, виж­дат как хората на бъдещето пос­те­пен­но ид­ват към това, ко­ето е Христовия Импулс. Това, което се раз­каз­ва тук за двук­рат­но­то ум­но­же­ние на хлябовете, то­ва уче­ни­ци­те са ви­де­ли духом! Това е един яс­но­вид­с­ки акт! И ка­то яс­но­вид­чес­ки акт той е такъв, ка­къв­то е и ня­кой друг яс­но­вид­чес­ки ак­т: ­той бързо изчезва, когато човек не е свикнал още с него. Ето за­що уче­ни­ци­те дъл­го вре­ме не го разбират.

В след­ва­щи­те сказ­ки ние все - по­-­ин­тен­зив­но ще се за­ни­ма­ем с то­ва­: ду­хом е видно в Евангелието на Марка, че разказите преминават от вън- шното сетивно съществуване в едно предаване на ясновидчески момен- ти и че ние разбираме Евангелието само, когато го схващаме от гледи- щето на духовното изследване. Ето уче­ни­ци­те се на­ми­рат в оно­ва вре- ме, за ко­ето ста­ва дума, след обез­г­ла­вя­ва­не­то на Йоана. Върху тях е въз­дейс­т­ву­вал Христовия Импулс: този импулс се намира в света. За вън- ш­ния пог­лед Христос се явя­ва ка­то ед­на от­дел­на личност, ко­ято не мо­же да из­вър­ши мно­го нещо. Това вре­ме се по­каз­ва на оно­ва ясновидство,
ко­ето е до­би­то в съв­ре­ме­нен смисъл, какво­то бя­ха до­би ли ве­че уче­ни­ци­те Христови. Христос се явя­ва не са­мо меж­ду онези, ко­ито съществу- ваха то­га­ва в Палестина, но и меж­ду онези, ко­ито ще се ро­дят в след­ва­щи­те поколения. Всичките се съ­би­рат око­ло него, ко­ето Той мо­же да им даде, Той го да­ва на хи­ля­ди и хиляди. И та­ка го виж­дат апостолите. Така го виж­дат те да дейс­т­ву­ва­: ­из­хож­дай­ки от времето, когато бе дошъл в плът на земята те го виждаха да действува през хилядолетията, виж- дат как той хвърля своя импулс във всички перспективи на бъдещето, как всички бъдещи хора ще дойдат при него. Това виж­дат те! Това един процес, при кой­то те са осо­бе­но сил­но свър­за­ни ду­хом с Христа. Това тряб­ва да има ме ние пред­ви­д: ­че от сега нататък духовното започва да прониква цялото описание на Евангелието на Марка. Как ста­ва то­ва в същ­ност и как Евангелието все по­ве­че и по­ве­че израства, ко­га­то об­х­ва­нем с пог­лед те­зи процеси, с то­ва ще се за­ни­ма­ем в след­ва­щи­те сказ- ки.

Но се­га тряб­ва да обър­нем вни­ма­ние на ед­но нещо. Трябва да обър­нем вни­ма­ние сцена, ко­ято мо­же да бъ­де раз­б­ра­на са­мо чрез ду­хов­ния ме­тод на изследване. Това е сце­на­та, ко­ято след­ва ско­ро след то­ку що описа- ната.

Бихме мог­ли да ка­же­м: ­то­ва е един костелив орех за тълкувателите на евангелията! Защо­то, как­во има­ме тук пред­вид пред нас? Ако ис­ка­ме да при­бег­нем до ду­хов­но­то изследване, всич­ко тук е та­ка , че то не мо­же да бъ­де разбрано. Христос пи­та уче­ни­ци­те­: ­"Що казват хората, кой съм аз? И те му от­го­ва­ря­т: ­"­Ед­ни казват, че ти си Йоан Кръстител" Но Йоан Кръстител е бил нас­ко­ро пре­ди то­ва обез­г­ла­вен от Ирод! А Хри- стос бе­ше за­поч­нал да учи на­ро­да още до­ка­то Йоан бе­ше жив. Нима на­ро­дът го­во­ри яв­ни нелепости, като счи­та Христа да Йоана Кръстителя, а са­ми­ят Йоан Кръстител е още жив? Когато на­ро­дът казва, че той е Илия,

А се­га не­ка за­па­зим са­мо то­ва в съз­на­ни­ето си, ко­ето е ка­за­но и да го дър­жим пред пог­ле­да на на­ша­та душа. След ка­то показахме, че след смър­т­та на Йоана Кръстител, по­не­же ду­ша­та на Илия-Йоана бе­ше пре- ми­на­ла вър­ху уче­ни­ци­те ка­то ед­на гру­по­ва душа, бе из­вър­ше­но пър­во­то дейс­т­ви­тел­но "чудо", но за ко­ето все по­ве­че и по­ве­че ще ви­дим, как тря- б­ва да се раз­би­ра то, ние сти­га­ме до ед­но съ­вър­ше­но не­раз­би­ра­емо мяс­то­: Х­рис­тос Исус говори на своите ученици и ги запитва: "какво мислят хората за това, което става сега?" Нали така, то­зи въп­рос би мог­ло да бъ­де за­да­ден и под та­зи форма! За що­то за на­ро­да бе­ше пре­ди всич­ко ка­за­но важно, от ко­го про­из­хож­дат действията, ко­ито се­га стават. На то­ва уче­ни­ци­те от­го­ва­рят "хората вярват, че "/ако ис­ка­ме да упот­ре­бим един три­ви­ален из­ра­з/ ­"Йо­ан Кръстител ходи наоколо, или Илия или

Онези, ко­ито в ми­на­ли­те вре­ме­на са би­ли ве­ли­ки ръ­ко­во­ди­те­ли на чове- чеството, то­ва са би­ли пос­ве­те­ни­те, ко­ито са из­ми­на­ли до пос­лед­ния акт пос­ве­ще­ни­ето в мис­те­ри­ите­: то­ва са били онези, които бяха стигнали до вратата на смъртта, които се бяха потопили в стихиите и в това състояние оставаха три дни и половина вън от своето физическо тяло: през тези дни три и половина дни те са били в свръхсетивните светове, а после, след като са били отново пробуждани, те са ставали и вести- тели на свръхсетивните светове. Такива са би­ли ви­на­ги ве­лики­те ръ­ко­во­ди­те­ли на човечеството, посветените, и те са ста­на­ли та­ки­ва по опи­са­ния начин. А се­га Петър каз­ва­: ­"Ти си Христос", т.е.: Ти си един ръково- дител, който не е минал по този начин през Мистериите, който е до- шъл от вселената, от космоса и си сега ръководител на човечеството! Това, ко­ето е ста­ва­ло по друг на­чин при пос­ве­ще­ни­ето в мистериите, тряб­ва­ше вед­нъж да бъ­де насо­че­но по зем­но­то по­ле и да ста­не ис­то­ри­чес­ки факт. Но това, ко­ето Петър изказва, беше от ог­ром­но зна­чение. И тогава, как­то тряб­ва­ше да се ка­же на Петра? Трябваше да му се ка­же­: ­"То­ва е нещо, което не бива да се изнася между народа: това е нещо, за което най-старите и най-свещените писания и закони казват, че то трябва да остане в тайна. За мистериите не трябва да се говори." Това тряб­ва­ше да се ка­же в то­зи мо­мент на Петра.

Но це­ли­ят сми­съл на по­-на­та­тъш­но­то раз­ви­тие на чо­ве­чес­т­во­то е този: това, което по-рано се разиграваше в глъбините на Мистериите, чрез Тайната на Голгота то бе изнесено и поставено на полето на светов- ната история. Чрез това, ко­ето ста­на на Голгота, ле­же­не­то три дни в гроба, възкресението, на зем­но­то по­ле бе­ше из­не­се­но ис­то­ри­чес­ки оно- ва, ко­ето ина­че се из­вър­ш­ва­ше в глъбините, в сян­ка­та на мистериите. С дру­ги думи, това, ко­ето е ва­жи­ло ка­то един све­щен закон, че вър­ху та­зи тай­на тряб­ва­ло да се па­зи мълчание, - се­га бе­ше нас­тъ­пил моментът, бе­ше дош­ло ве­че вре­ме­то то­зи за­кон да бъ­де престъпен! Хората бя­ха ус­та­но­ви­ли законите, спо­ред ко­ито вър­ху Мис­те­ри­ите тряб­ва­ше да се па­зи пъл­на тайна. Но се­га чрез Тайната на Голгота мис­те­ри­ите тряб­ва­ше да ста­нат явни, да бъ­дат разкрити. В ду­ша­та на Христа се из­ра­бот­ва ед­но решение! Това е на­й-­ве­ли­ко­то све­тов­но­ис­то­ри­чес­ко решение, ко­ето той предприема: това, което до сега според човешката душа, човешкия
закон трябваше да бъде премълчавано, то трябваше да бъде показано пред очите на всички, пред световната история.

Нека си пред­с­та­вим та­зи све­тов­но­ис­то­ри­чес­ки раз­ми­съл в Христа: Един момент на световноисторическото размишление: "аз насочвам погледа си върху цялото развитие на човечеството: чрез своите закони то ми забранява да говоря върху смъртта и възкресението, новопробуждане- то, върху свещената тайна на посвещението. Не! Аз за това съм бил изпратен от боговете на Земята, за да разкрия тази тайна: аз не тря- бва да се ръководя от това, което хората казват, а от това, което боговете казват! "Решението, да бъ­дат раз­к­ри­ти мис­те­риите, наз­ря­ва в то­зи момент. И Христос тряб­ва да от­х­вър­ли от се­бе си не­ре­ши­тел­нос­т­та ид­ва­що от това, че трябва да спаз­ва чо­веш­ки­те закони. "Дръпни се от мене, нерешителност! И узрей в мене, решителност, да изнеса пред цялото човечество онова, което до сега е ставало само в глъбините на Мистериите!" Към сво­ята нерешителност, към това, ко­ето мо­же да го разколебае, се об­ръ­ща Христос и каз­ва­: ­"Мах­ни се отпреде ми! "И в то­зи мо­мент той ре­ша­ва да из­вър­ши онова, за ко­ето бе из­п­ра­тен от не­го­вия Бог на Земята.

На то­ва мяс­то от Евангелието ние има­ме ра­бо­та с на­й-­ве­ли­кия све­тов­но­ис­то­ри­чес­ки монолог, кой­то е станал ня­ко­га в ця­ло­то зем­но раз­ви­ти­е: с монолога на Бога относно разкриването на Мистериите. Нищо чудно, че пред­ва­ри­тел­но мо­но­ло­гът на Бога е не­раз­би­ра­ем за чо­веш­кия инте- лект, че тряб­ва да чер­пим дълбоко, за да се ус­то­им ма­кар и мал­ко да раз­бе­рем то­зи мо­но­лог на Бога, чрез кой­то де­ло­то на Бога е прид­ви­же­но напред.