ПРЕДВАРИТЕЛНА ЗАБЕЛЕЖКА КЪМ ТЕЗИ СКАЗКИ

П Ъ Р В А С К А З К А

За онзи, кой­то в на­ши дни се стре­ми да стиг­не до ед­но раз­би­ра­не на Евангелието на Марка, още те­зи пър­ви ду­ми тряб­ва да съ­дър­жат три загадки. Първата за­гад­ка се съ­дър­жа в ду­ми­те­: ­"то­ва е началото... "Начало­то на какво? Втората за­гад­ка е: ­"на­ча­ло­то на Евангелието... "Какво оз­на­ча­ва ду­ма­та "евангелие" в ан­т­ро­по­соф­с­ки смисъл? Третата за­гад­ка е тази, за ко­ято ние чес­то сме го­во­ри­ли­: Х­рис­та Исуса.

Който се­ри­оз­но се стре­ми към поз­на­ние и към за­дъл­бо­ча­ва­не на не­го­во­то соб­с­т­ве­но себе, тряб­ва да бъ­де на­яс­но вър­ху въпроса, че чо­ве­чес­т­во­то е об­х­ва­на­то в един про­цес на развитие, на прог­рес и че пре­ди то­ва то­зи или он­зи въпрос, то­ва или оно­ва от­к­ро­ве­ние съ­що та­ка не е не­що пос- тоянно, не­що за­вър­ше­но в да­де­на епоха, но че то­ва раз­би­ра­не съ­що на- предва, раз­ви­ва се; така щото за онзи, който се отнася сериозно към въпроса за "развитието", за "напредъка", най-дълбоките въпроси на човечеството изискват с напредъка на времето да бъдат разбрани все по-добре, все по-основно, все по-дълбоко. За раз­би­ра­не­то на та­къв един документ, ка­къв­то е Евангелието на Марка, е на стъ­пи­ла пов­ратна точ­ка ед­ва в на­ша­та епоха, бав­но и постепенно, но от­чет­ли­во се е под­гот­ви­ло това, ко­ето мо­же да до­веде се­га до раз­би­ра­не­то на то­ва Евангелие. То мо­же да до­ве­де чо­ве­чес­т­во­то да разбере, как­во зна­чи­: ­Евангелието за- почва. Защо е то­ва така?

Нужно е са­мо да пог­лед­нем мал­ко на­зад към това, ко­ето мо­же­ше да из­пъл­ва ду­ши­те пре­ди от­но­си­тел­но не дъл­го време, и ще видим, как на­чи­нът на раз­би­ра­не на не­ща­та се е изменил, как то­ва раз­би­ра­не е тряб­ва­ло да се из­ме­ни от­нос­но един та­къв въпрос. Можем да се вър­нем зад 19 век и ще от­к­ри­ем че оти­вай­ки в 18-ия, 17-ия ве­ко­ве все по­ве­че се приб­ли­жа­ва­ме до ед­но време, ко­га­то оне­зи хора, ко­ито се за­ни­ма­ва­ха с еван­ге­лията в своя ду­хо­вен живот, мо­жа­ха да из­хож­дат от съ­вър­ше­но дру­ги ос­но­ви на разбирането, в срав­не­ние със съв­ре­мен­но­то човечество. Както мо­же­ше да се ка­же един чо­век на 18-ия век ко­га­то ис­ка­ше да се пос­та­ви в про­це­са на ця­лос­т­но­то раз­ви­тие на чо­ве­чес­т­вото, ако той не при­над­ле­же­ше към оне­зи /а та­ки­ва в ми­на­ли­те ве­ко­ве бя­ха мно­го малко/, ко­ито по ня­ка­къв път бя­ха свър­за­ни с то­ва или оно­ва посвещение, с то­ва или оно­ва окул­т­но откровение? Какво мо­же­ше да си ка­же човек, кой­то бе­ше

Но се­га ид­ва 19-ия век. Днес са­мо този, кой­то ис­ка да вник­не по­-дъл­бо­ко в об­ра­зу­ва­не­то на кул­ту­ра­та на ед­на епоха, има въз­мож­ност да об­х­ва­не с пог­лед всичко, ко­ето ста­на през 19-ия век, всичко, ко­ето тряб­ва­ше да бъ­де не така. Всичко то­ва се на­ми­ра в чувствата, в душите; малцина днес стигат до неговото разбиране. Перспективата на чо­ве­ка от 18-ия век се прос­ти­ра­ше на­зад до гръц­ка­та епоха; преди гръцката епоха беше нещо неопределено. Това, ко­ето ста­на през 19-ия век, ко­ето мал­ци­на раз- браха, ко­ето днес още мал­ко се оценява, то е, че изтокът се внедри в за- падното култура и това по един особено интензивен начин. Това тряб­ва да взе­мем предвид, ко­га­то ис­ка­ме да раз­бе­рем преобразуването, ко­ето ста­на с фор­ми­ра­не­то на 19-ия век. В същ­ност то­ва про­ник­ва­не на Изтока хвър­ли сян­ка и свет­ли­ни вър­ху всичко, ко­ето пос­те­пен­но се вля в кул­ту­ра­та и ко­ето все по­ве­че и по­ве­че ще се влее, ко­ето ще изис­к­ва ед­но но­во раз­би­ра­не на нещата, ко­ито чо­ве­чес­т­во­то до то­га­ва е раз­би­ра­ло по съ­вър­ше­но раз­ли­чен начин. Когато раз­г­леж­да­ме от­дел­ни фи­гу­ри и инди- видуалности, ко­ито са дейс­т­ву­ва­ли вър­ху кул­ту­ра­та на Запада и в ко­ито мо­жем да на­ме­рим приб­ли­зи­тел­но всичко, ко­ето е но­сел в ду­ша­та си един чо­век на за­поч­ва­щия 19-ти век, ако той се е ин­те­ре­су­вал от ду­хов­ния живот, мо­жем да посочим: Давид, Хомер, Шекспир и току що навли- защия в живота Гьоте. Бъдещето пи­са­не на ис­то­ри­ята ще бъ­де по от­но­ше­ние на пре­хо­да от 18-ия към 19-ия век съ­вър­ше­но на­яс­но вър­ху фа- кта, че ду­хов­но­то съ­дър­жа­ние на чо­ве­ка от то­ва вре­ме се оп­ре­де­ля от те­зи пет фигури. Много по­ве­че от­кол­ко­то би мог­ло да се приеме, в на­й-тън­ки­те под­бу­ди и вълне­ния на ду­ши­те жи­ве­еше това, ко­ето мо­жем да на­ре­чем чувствата, ис­ти­ни­те на псалмите; живееше това, което в осно- вни черти може да се намери у Хомера /Омир/, това, което у Данте беше приело такъв величествен образ; живееше после това, което /ако и да не съществуваше по същия начин у Шекспира/ беше изразено вече у Шекспира, така както то живее в човека на по-новото време. Към то­ва се при­ба­вя бор­ба­та на чо­веш­ка­та ду­ша за пос­ти­га­не на истината, ко­ето пос­ле бе из­ра­зе­но в об­ри­су­ва­не­то на "Фауст" и ко­ето жи­ве­еше във вся­ка ду­ша така, що­то чес­то се каз­ва­ше­: в­се­ки стремящ се към истина- та човек има в себе си нещо като една Фаустова природа. Към всич­ко то­ва се при­ба­вя­ше и ед­на съ­вър­ше­но но­ва перспектива, ко­ято прос­ти­ра­ше от­въд пре­де­ли­те на по­со­че­ни­те пет фигури. По пътища, ко­ито за се­га са на­пъл­но не­дос­тъп­ни за външ­на­та ис­тория, в духовния живот на Ев- ропа се прибави един вътрешен Изток. Не са­мо това, че към ли­те­ра­тур­ни­те про­из­ве­де­ния на спо­ме­на­ти­те пет лич­нос­ти се при­съ­еди­ни това, ­

По пъ­ти­ща пъл­ни с тайн­с­т­ве­ност про­ник­на това, казахме. Ние ще раз­бе­рем все по­-доб­ре те­зи тайн­с­т­ве­ни пътища, ко­га­то видим, че в дейс­т­ви­тел­ност в те­че­ние на раз­ви­ти­ето на 19-ия век се по­лу­чи ед­но пъл­но пре- образуване, един вид ме­та­мор­фо­за на ця­ло­то чо­веш­ко мис­ле­не и чув­с­т­ву­ва­не - но не са­мо на едно мяс­то, но в ду­хов­ния жи­вот на ця­ла­та Земя. За да раз­бе­рем това, ко­ето ста­на на Запад, дос­та­тъч­но е да си да­дем труд да срав­ним не­що на­пи­са­но вър­ху религията, вър­ху философията, вър­ху ня­как­ва точ­ка на ду­хов­ния жи­вот с това, ко­ето при­над­ле­жи на ран­ния 18-ти век. Тогава ще видим, че е ста­на­ло ед­но ос­нов­но пре­об­ра­зуване, ед­на метаморфоза, че всич­ки въп­ро­си от­нос­но най- вис­ши­те све­тов­ни за­гад­ки са из­гу­би­ли от сво­ята ин­тен­зив­ност в чо­ве­чес­т­во­то и че чо­ве­чес­т­во­то се стре­ми към пос­та­вя­не­то на съ­вър­ше­но но­ви въпроси, към съ­вър­ше­но нови фор­ми на чувствуването. Това, ко­ето по­-ра­но ре­ли­ги­ята бе­ше да­ла на чо­ве­ка с всич­ко, ко­ето и принадлежи, не мо­же­ше да бъ­де да­де­но на чо­веш­ки­те ду­ши по съ­щия начин. Навсякъде се ис­ка­ше нещо, ко­ето тряб­ва­ше да съ­щес­т­ву­ва още по-дълбоко, още по­-с­к­ри­то в ос­но­ви­те на религията. Но то­ва бе­ше не са­мо в Европа. Това имен­но е ха­рак­тер­ното, че в на­ча­ло­то на 19-ия век нав­ся­къ­де по ци­ви­ли­зо­ва­на­та Земя хо­ра­та за­поч­на­ха чрез един вът­ре­шен по­рив да мис­лят другояче, не как­то са мис­ли­ли по-рано. Ако ис­каме да си със­та­вим ед­на по­-точ­на пред­с­та­ва за това, ко­ето се про­явя­ва тук, тряб­ва да видим, че ста­ва - бих­ме мог­ли да ка­жем - ед­но все­об­що сбли­жа­ва­не на народите, на кул­ту­ри­те на на­ро­ди­те и на тех­ни­те ве­ро­из­поведания. Това ста­ва така, че хо­ра­та

През 30-те го­ди­ни на 19-ия век в Англия се по­яви един човек, кой­то бе­ше бра­мин и в бра­мин­с­т­во­то из­по­вядва­ше уче­ни­ето на Веданта, ко­ето той счи­та­ше за ис­тин­с­ки законно­: Рам Мохун Рой, който почина в Лон- дон през 1836 година. Той бе­ше до­бил го­ля­мо вли­яние вър­ху го­ля­ма част от не­го­ви­те съв­ре­мен­ници, ко­ито се ин­те­ре­су­ва­ха от та­ки­ва въп- роси, и пра­ве­ше го­ля­мо впечатление. Забележителното у не­го е то­ва, че от ед­на стра­на той сто­еше ка­то един не­раз­б­ран ре­фор­ма­тор на ин­ду­из­ма - а от дру­га стра­на по от­но­шение на това, ко­ето каз­ва­ше ка­то рефор- матор, мо­жа да бъ­де раз­б­ран от всич­ки европейци, ко­ито по оно­ва вре­ме се на­ми­ра­ха на вър­ха на ев­ро­пейс­ка­та култура. Той не из­каз­ва­ше пред тях идеи, ко­ито би­ха мог­ли да бъ­дат раз­би­ра­ни са­мо из­хож­дай­ки от ориентализма, но та­ки­ва идеи, за ко­ито слу­ша­щи­те го мо­же­ха да си ка­жа­т: ­ние разбираме тези идеи на основата на всеобщия човешки разум. Как се по­яви Рам Мохун Рой? Как се пред­с­та­вя­ше той? Той се пред­с­та­вя­ше така, че каз­ва­ше­: ­аз живея сред индуизма; там се кланят на мно- жество богове, на най-различните образи на богове. Ако ня­кой за­пи­та хората, за­що се кла­нят на те­зи или оне­зи богове, то­га­ва тия хо­ра на мо­ята стра­на каз­ва­т: ­то­ва е стар обичай, ние не знаем другояче, така е било при нашите бащи, така е било при бащите на нашите бащи и т.н. И по­не­же - мис­ле­ше Рам Мохун Рой - хо­ра­та се на­ми­ра­ха са­мо под то­ва впечатление, в мо­ето оте­чес­т­во се е стиг­на­ло до на­й-к­ре­щя­щото идо- лопоклонство, до ед­но осъ­ди­тел­но идо­ло­пок­лон­с­т­во, до та­ко­ва идоло- поклонство, ко­ето по­зо­ри това, ко­ето е би­ло пър­во­на­чал­на­та ре­ли­гия на мо­ето отечество. Някога в мо­ята стра­на е има­ло - мис­ле­ше той - та­ка­ва религия, ко­ято от­час­ти се съ­дър­жа без про­ти­во­речие във Ведите, на ко­ято Виаса нап­ра­ви раз­би­ра­ема на чо­веш­ка­та ми­съл в най-чис­та фор­ма в не­го­ва­та сис­те­ма Веданта. Тази сис­те­ма Венданта - каз­ва­ше той - ис­кам аз да изповядвам. И за та­зи цел той пра­веше пре­во­ди от раз­лич­ни­те не­раз­би­ра­еми ди­алек­ти на езика, ко­ето мо­же­ха да раз­бе­рат в Индия; но не само това, но от учението, което смяташе за правилно, той беше на- правил извадки и ги беше разпространил между хората. Какво мис­ле­ше Рам Мохун Рой с това? Той вяр­ва­ше да е поз­нал, да е раз­б­рал, че в това, ко­ето е из­ра­зе­но под раз­лич­ни­те мно­жес­т­во богове, ко­ето се прак­ти­ку­ва­ше ка­то идолопоклонство, се крие ед­но чис­то уче­ние за един пър­ви­чен еди­нен Бог, кой­то жи­вее във всич­ки неща, който не мо­же да се раз­поз­нае ве­че чрез идолопоклонството, но кой­то от­но­во тряб­ва да про­ник­не в ду­ши­те на хората. И после, ко­га­то то­зи бра­мин го­во­ре­ше в под­ро-­

От те­зи при­ме­ри виждаме, че не са­мо в Европа хо­ра­та ис­кат да вникнат, та­ка да се каже, зад ре­ли­ги­оз­ни­те изповедания, но то­ва ста­ва и в да­леч­на Индия - и би мог­ло да се по­со­чи за мно­го мес­та по Земята - ду­хо­вете за­поч­ват да се раз­д­виж­ват и да прис­тъп­ват към това, ко­ето са има­ли през сто­ле­тия и сто­ле­тия наред, от съ­вър­ше­но но­ви гледища. Тази ме­та­мор­фо­за на ду­ши­те в 19-ия век ще бъ­де проз­ря­на ед­ва в те­че­ние на времето. И ед­ва по­-къс­но пи­са­не на ис­то­ри­ята ще поз­нае че чрез та­ки­ва процеси, ко­ито при­вид­но за­ся­га­ха са­мо мал­ци­на но ко­ито по хи­ля­ди и хи­ля­ди ка­на­ли се вли­ват до на­ши­те сър­ца и ду­ши и ко­ито днес но­сят в ду­ши­те си всич­ки хора, ко­ито по ня­ка­къв на­чин учас­т­ву­ват в ду­хов­ния жи­вот - тряб­ва­ше да нас­тъ­пи ед­но ця­лос­т­но обновление, ед­но пре­об­ра­зу­ва­не на всич­ки въп­ро­си и на всич­ки раз­би­ра­ния от­нос­но ста­ри­те възгледи. И та­ка днес нав­ся­къ­де в све­та съ­щес­т­ву­ва ед­но дейс­т­ви­тел­но ве­ли­чес­т­ве­но за­дъл­бо­ча­ва­не на въпросите.

Това, към ко­ето се стре­ми нашето ду­хов­но движение, е да да­де от­го­вор на те­зи въпроси. Това ду­хов­но дви­же­ние е убедено, че на те­зи въпроси, та­ка как­то те са поставени, не мо­же да се от­го­во­ри чрез ста­ри­те преда-
ния, ни­то чрез съв­ре­мен­на­та ес­тес­т­ве­на наука, ни­то чрез един мироглед, кой­то ра­бо­ти са­мо с фак­тори­те на съв­ре­мен­на ес­тес­т­ве­на наука, но за цел­та е не­об­хо­ди­ма Духовна наука, из­с­лед­ва­не на ду­хов­ни­те светове. С дру­ги ду­ми­: чо­ве­чес­т­во­то днес трябва да постави въпроси на хода на неговото развитие, на които може да се отговори само чрез изследва- нето на свръхсетивните светове. Съвсем бав­но и пос­те­пен­но из­ля­зо­ха съ­що на яве от за­пад­ния ду­хо­вен жи­вот оне­зи неща, ко­ито бя­ха в съз­ву­чие с на­й-­ху­ба­ви­те пре­да­ния на Изтока. Вие знаете, пос­то­ян­но сме под- чертавали, че от са­мия ду­ховен жи­вот на Запад е про­из­ля­зъл за­ко­нът на прераждането, че съв­сем не е би­ло не­об­хо­ди­мо то­ва уче­ние да бъ­де при­ето ка­то не­що ис­то­ри­чес­ко из Будизма, как­то не е нуж­но днес Пита- горовата те­оре­ма да бъ­де приета от ис­то­ри­чес­ки­те предания. Това пос­то­ян­но сме подчертавали. Но чрез това, че иде­ята за пре­раж­да­не­то се по­яви в ду­ша­та на съв­ре­мен­ни­те европейци, бе­ше хвър­лен мост към това, ко­ето се прос­ти­ра над по­со­чени­те 3 хи­ля­до­ле­ти­я­ /за­що­то те­зи хи­ля­до­ле­тия не бя­ха пос­та­ви­ли уче­ни­ето за пре­раж­да­не­то в цен­тъ­ра на тях­но­то мис­ле­не­/ чак до Буда. Разширен бе хоризонтът, раз­ши­ре­на бе пер­с­пек­ти­ва­та към раз­ви­ти­ето на чо­ве­чес­т­во­то из­вън пре­де­ли­те на 3-те хилядолетия, и то­ва нап­ра­ви да въз­ник­нат нав­ся­къ­де но­ви въпроси, въп- роси, на ко­ито мо­же да се от­го­во­ри са­мо из­хож­дай­ки от Духовната наука.

Да пос­та­вим още в са­мо­то на­ча­ло въпроса, кой­то из­ник­ва от на­ча­ло­то на то­ва Евангелие: че в това Евангелие на Марка трябва да бъде дадено "началото на Евангелието на Исуса Христа". И не­ка си спомним, че те­зи встъ­пи­тел­ни ду­ми са вед­на­га пос­лед­ва­ни не са­мо от ед­на ха­рак­те­рис­ти­ка на старо­то мяс­то на пророците, но и от са­мо­то въз­вес­тя­ва­не на Христа чрез Йоан Кръстител. Това въз­вес­тя­ва­не се ха­рак­те­ри­зи­ра с това, че то е из­ра­зе­но с ду­ми­те­: ­"­из­п­ъ­л­ни се времето; царството божие се простира надолу над земното съществуване". Какво значи, всич­ко то- ва? Нека се опи­та­ме да раз­бе­рем с по­мощ­та на светлината, ко­ято съв­ре­мен­но­то ду­хов­но­-на­уч­но из­с­лед­ва­не мо­же да ни даде, времената, в сре- да­та на ко­ито се съ­дър­жа то­ва "изпълнение". Нека проследим, що зна­чи­: ­ед­но старо време се изпълни, започва едно ново време.

Най-лесно ще мо­жем да раз­бе­рем това, ако на­со­чим пог­ле­да си вър­ху нещо, ко­ето се нами­ра в ста­ри­те времена; да сторим това така, че ме- жду двете точки, към които ще насочим нашия поглед, да се намира някак по средата Тайната на Голгота. Следователно, да взе­мем нещо, ко­ето се на­ми­ра преди Тайната на Голгота, а след то­ва нещо, ко­ето се на­ми­ра след нея и да се опи­та­ме да се за­дъл­бо­чим в раз­ли­чи­ето на времето, за да мо­же м да разкрием, до­кол­ко се е из­пъл­ни­ло ед­но ста­ро

вре­ме и до­кол­ко е за­поч­на­ло ед­но но­во време. При то­ва да не се впус­ка­ме в отвлечености, а да об­гър­нем с пог­лед конкретното.

По-нататък ис­кам да на­со­ча Вашия пог­лед към един друг образ, един об­раз от 5-то пред­х­рис­ти­ян­с­ко сто­летие, към един ве­лик философ, кой­то е пре­ка­рал го­ля­ма част от своя жи­вот в Сицилия, към един за­бе­ле­жи­телен образ: Емпедокъл. Той не са­мо е този, кой­то пър­ви бе го­во­рил за "чети- рите елемента" - огън, вода, въздух, земя, - за това, че всичко, ко­ето ста­ва в материята, ста­ва чрез смес­ва­не и раз­де­ля­не на те­зи че­ти­ри елемен- та; но преди всичко той бе действувал така в Сицилия, че извика на жи- вот забележителни държавни учреждения, който бе повел хората към духовен живот. Ние пог­леж­даме към един живот, пъ­лен с приключения, но съ­щев­ре­мен­но един жи­вот дъл­бо­ко духовен, ко­га­то на­соч­ва ме пог­ле­да си към Емпедокъла. Нека дру­ги­те се съм­ня­ва­т: ­но Духовната Наука знае, че Емпедокъл е живял в Сицилия като държавник, като посветен, като маг, както Хектор е живял и ходил в Троя, така както Омир ни го описва. И за да оха­рак­те­ри­зи­ра­ме стран­но­то от­но­ше­ние на Емпедок­ла към света, на­тък­ва­ме се на факта, кой­то не е измислен, кой­то е дейс­т­ви­те­ле­н: ­той завършва своя живот като се хвърля във вулкана Етна и изгоря в неговия огън - за да се съедини с цялото битие, което го за- обикаляше. Така пред нас стои един вто­ри об­раз от пред­х­рис­ти­ян­с­ко­то време.

Сега то­ва ис­кам да на­со­ча пог­ле­да Ви вър­ху нещо, ко­ето е ста­на­ло във вре­ме­то след Христа. И тук от­но­во мо­жем да кажем, че ста­ва въп­рос за един по­ети­чен образ. Но то­зи "поетичен образ" ни пред­с­та­вя ед­на дейс­т­ви­тел­на личност, ко­ято е жи­вя­ла на Земята. Искам да на­со­ча пог­ле­да Ви вър­ху об­ра­за кой­то Шекспир е съз­дал в своя Хамлет. Който поз­на­ва раз­ви­ти­ето на Шекспир, до­кол­ко­то то мо­же да бъ­де поз­на­то външно, но осо­бе­но онзи, кой­то го поз­на­ва чрез Духовната наука, знае, че Шекспи- ровият Хамлет е само пре­ра­бо­те­ния об­раз на дейс­т­ви­тел­ния дат­с­ки принц, кой­то дейс­т­ви­тел­но е съществувал. Образът "Хамлет", съз­да­ден от Шекспир, дейс­т­ви­тел­но е живял. Сега ня­мам въз­мож­ност да се впус­на в то­ва да по­каз­вам кой ис­то­ри­чес­ки об­раз стои на ос­но­ва­та на по­етич­на­та фи­гу­ра на Шекспир. Но ис­кам да се спра на ре­зулта­та на ду­хов­но­то изследване, бих ис­кал да Ви по­ка­жа с един оче­би­ен пример, как един дух на древ­нос­т­та от­но­во се по­явя­ва във вре­ме­то след Христа. Действителният образ, който стои на основата на това, което Шек- спир е изобразил като "Хамлет", е Хектор! в Хамлет живееше същата душа, която е живяла и в Хектор. Именно с та­къв един пример, един ха­рак­те­рен пример, при кой­то раз­ли­чи­ето в про­ява­та на ду­ша из­пък­ва очебийно, мо­жем да си изясним, как­во е всъщ­ност е ста­на­ло в меж­дин­ния пе­риод от вре­ме­то на Древна Гърция до вре­ме­то на Хамлет. В пред­х­рис­ти­ян­с­ко­то вре­ме пред нас стои ед­на та­ка­ва личност, как­ва­то е та­зи на Хектор. След то­ва в раз­ви­ти­ето на чо­ве­чес­т­во­то се из­вър­ш­ва Голгот- ската Тайна и искрата, ко­ято про­ник­ва в ду­ша­та на Хектор, пра­ви да се ро­ди в не­го пър­во­об­ра­зът на Хамлет, за кой­то Гьоте бе ка­за­л: "една душа, която не е в състояние да се справи с нито едно положение, ко- ято също никакво положение не задоволява, на която е поставена една задача, но тя не може да изпълни тази задача". Може да се за­да­де въп- росът: защо Шекспир изразява това така? Той не е знаел това. Но кой­то вник­не с по­мощ­та на Духовната на­ука в те­зи отношения, знае, как­ви си­ли се кри­ят зад всич­ко това. Поетът тво­ри в не­съз­на­тел­на­та част на сво­ята душа, за­що­то пред не­го ка­то че стои образът, кой­то той създава, и ос­вен то­ва ка­то ед­на кар­ти­на ця­ла­та индивидуалност, ко­ято е свър­за­на с то­зи образ, но за то­ва по­етът ня­ма ни­как­во съзнание. Защо Шекспир из­тък­ва осо­бе­ни­те чер­ти на ха­рак­те­ра на Хамлет и ос­т­ро ги подчертава, чер­ти ко­ито мо­же би ни­кой съв­ре­ме­нен наб­лю­да­тел не би за­бе­ля­зал в

Искам да на­со­ча Вашия пог­лед вър­ху един друг об­раз на по­-но­во­то време, кой­то е ста­нал из­вес­тен на чо­ве­чес­т­во­то съ­що чрез ед­но по­ети­чес­ко творение, глав­ни­ят об­раз на ко­ето без съм­не­ние ще жи­вее още дъл­го вре­ме в чо­ве­чес­т­во­то ма­кар и са­ми­ят по­ет за бъ­де­щи­те вре­ме­на да из­пад­не в съ­що­то положение, в ко­ето са из­па­да­ли се­га Омир и Шекспир: за единия не се знае нищо, а за другия съвсем малко. Хората ще са заб­ра­ви­ли от­дав­на това, ко­ето съ­би­ра­чи­те на за­пис­чи­ци и би­ог­ра­фи­те на Гьоте съобщават, въп­ре­ки пе­чат­но­то из­кус­т­во и всич­ки мо­дер­ни сред­с­т­ва те ще са заб­ра­ви­ли това, за ко­ето днес тол­ко­ва мно­го се ин­те­ре­су­ват у Гьоте, - но об­ра­зът на Фауст, кой­то Гьоте е създал, още ще про­дъл­жа­ва да съ­щес­т­вува в не­го­во­то жи­во ве­ли­чие и жи­ва пластика. Както хо­ра­та не зна­ят ни­що за Омир, но зна­ят мно­го за Хектор и за Ахил, та­ка ня­ко­га те не ще зна­ят мно­го за лич­нос­т­та на Гьоте /а то­ва ще бъ­де добре!/, но ви­на­ги ще зна­ят " Фауст". И "Фауст" съ­що е един та­къв образ, кой­то така, как­то се явя­ва пред нас в ли­те­ра­ту­ра­та у Гьоте ка­то един вид за- вършек, во­ди към един дейс­т­ви­те­лен образ. Фауст е жи­вял ка­то лич­ност през 16-ия век, той е съществувал; разбира се той не е съществувал та- ка, както ни го рисува Гьоте в своята трагедия. Но защо Гьоте ни го рисува така? Самият Гьоте не знаеше това. Но когато той е насочил погледа си към Фауст, та­ка как­то го е опис­ва­ло преданието, как­то го е поз­нал от кукле­ния те­атър в сво­ето юношество, тогава в него са дейст- вували сили от това, което е стояло зад Фауст, което е било едно пре- дишно прераждане на Фауст: Емпедокъл, древният гръцки философ! Всичко то­ва е из­п­ра­ща­ло сво­ите лъ­чи в об­ра­за на Фауст. И бих­ме мог­ли да ка­же­м: ­ко­га­то Емпедокъл се хвърля във вулкана Етна и се съединява с огневия елемент на земята какво чудесно спиритуализиране на тази - бихме могли да кажем - предхристиянска природна мистика, която се превръща в дело по този начин, а в Гьотевия Фауст имаме заключител- ната картина: възлизането на Фауст в огневия елемент на небето чрез Патер Серафикос! и т.н. Бавно и пос­те­пен­но в това, към ко­ето хо­ра­та се стре­мят по-дълбоко, се вжи­вя­ва ед­но съ­вър­ше­но но­ва ду­хов­на насока. за по-дълбоките духове на човечеството /без те да знаят нещо за прера- ждането и карма/ отдавна се проявява фактът, че когато са разглеж- дали една душа, която е била обхватна, душа която са искали да рису- ват от глъбините на нейния вътрешен живот, те са рисували това,

Аз из­тък­нах два ха­рак­тер­ни об­ра­за и от два­та те­зи об­ра­за ние мо­жем да видим, как ве­ли­ки­те хо­ра на древността, пре­раж­дай­ки се в но­во­то след­х­рис­ти­ян­с­ко време, са та­ка раз­тър­се­ни в глъ­би­ни­те на тях­на­та ду­ша, че труд­но мо­гат да се спра­вят в живота. В тях се е на­ми­ра­ло всичко, ко­ето е би­ло и по-рано. Когато ос­тавим да ни дейс­т­ву­ва об­ра­зът на Хамлет, ние чувствуваме, как в не­го е ця­ла­та си­ла на Хектор; но ние чувствува- ме, че тази сила не може да се прояви в новите времена на християн- ската ера, че тя среща отначало тук препятствия, че сега в тази душа има нещо, което е едно начало, докато по-рано при образите, които застават пред нас от древността, имаме работа с един завършек. Както Хектор та­ка и Емпедокъл са един завършек; те стоят пластично завършени пред нас. Но това, ко­ето дейс­т­ву­ва по­-на­та­тък в човечество- то, тряб­ва да на­ме­ри но­ви пъ­ти­ща в но­ви­те прераждания. Така е в Хек- тор, при Хамлет, та­ка е в Емпедокла, при Фауст, кой­то но­си в се­бе си всичко, ко­ето е ка­то един без­дъ­нен стре­меж към дъл­бо­чи­ни­те на при- родата, це­лия ем­пе­док­лов елемент, кой­то бла­го­да­рение на то­ва мо­же да ка­же­: ­"­аз искам да оставя Библията на страна за известно време, искам да бъда естественик и лекар, не искам да бъда никакъв богослов". Фауст чув­с­т­ву­ва нуж­да­та да се об­хож­да с де­мо­нич­ни същества, ко­ето го ка­ра да ски­та из света, ко­ето го ка­ра да се удивлява, но го пра­ви да ос­та­не неразбран. Тук дейс­т­ву­ва ем­пе­док­ло­ви­ят елемент, но то­зи еле­мент не мо­же да се спра­ви с това, ко­ето тряб­ва да бъ­де един човек, след ка­то е нас­тъ­пи­ла ед­на но­ва епоха.

С те­зи обяс­не­ния ис­ках да покажа, как в за­бе­ле­жи­тел­ни­те ду­ши в души, вър­ху ко­ито все­ки мо­же да се информира, се про­явя­ва един мо­щен пре- лом, че именно, ко­га­то вник­нем в глъ­би­ни­те на нещата, се по­каз­ва то­зи мо­щен преврат. И ко­га­то за­пи­та­ме­: как­во е станало между старите прераждания и новите прераждания на такава една индивидуалност?, ви­на­ги по­лу­ча­ва­ме ка­то от­го­во­р: ­Тайна­та на Голгота! онова, ко­ето Йоан Кръстител възвестяваше, ка­то каз­ва­ше­: "изп­ъ­л­ни се времето, цар- ствата на духа - или царствата небесни - преминават в човешкото царство". Да, те­зи цар­с­т­ва не­бесни об­х­ва­на­ха мощ­но това чо­веш­ко цар- ство! И онези, ко­ито взе­мат външ­но то­ва об­х­ва­ща­не не мо­гат да го раз- берат. То ги об­х­ва­ща та­ка мощно, че со­лид­ни здра­ви древ­ни ве­ли­чия
тряб­ва­ше да за­поч­нат на­но­во с разви­ти­ето на Земята, че имен­но у тях се по­каз­ва до за­вър­ше­ка на ста­ро­то време, до Тайната на Голгота: тук не- що завърши, изпълни се, нещо, което поставя хората така, че те за- стават пред нас като завършени в себе си личности. Но след то­ва нас­тъ­пи нещо, ко­ето до­ве­де ду­ши­те до не­об­хо­ди­мос­т­та да пос­та­вят със се­бе си ед­но но­во начало, ко­ето изис­к­ва­ше всич­ко да бъ­де преобразено, из­ля­то отново, вследствие на ко­ето души, ко­ито се би­ли ве­ли­ки в мина- лото, се­га ни се явя­ват ка­то такива, ко­ито са малки, за­щото тряб­ва да пре­вър­нат ду­ша­та към детство, за­що­то за­поч­ва не­що съ­вър­ше­но ново. Това тряб­ва да за­пи­шем ние в на­ши­те души, ко­га­то ис­ка­ме да раз­бе­рем то­ва, ко­ето е вло­же­но още в на­ча­ло­то на Евангелието на Марка: едно начало. Да, ед­но начало, ко­ето раз­тър­с­ва ду­ши­те в глъ­би­ни­те на тях­но­то същество, ко­ето вна­ся в развитието на чо­ве­чес­т­во­то един съ­вър­ше­но нов им­пул­с: ­на­ча­ло на "Евангелието".

Що е Евангелието? То е това, ко­ето сли­за от Царствата, ко­ето чес­то опи­сах­ме в йе­рар­хи­ите на вис­ши­те същества, къ­де­то се на­ми­рат Ангелите, Архангелите - ко­ето сли­за през света, кой­то е над "човешкия свят". Тук ние до­би­ва­ме пер­с­пек­ти­ва­та за един по­-дъл­бок сми­съл на ду­ма­та "еван- гелие". Един им­пулс който сли­за пред цар­с­т­во­то на Архангелите, на Ангелите, то­ва е Евангелието; то е това, което слиза от тези царства и навлиза в човечеството. Всички от­в­ле­че­ни пре­во­ди се доб­ли­жа­ват са­мо мал­ко до ис­тин­с­кия смисъл. В същ­ност още ду­ма­та "евангелие" ни се показва, че в да­ден мо­мент на Земята за­почва да сли­за нещо, ко­ето по­-ра­но се е стру­ило са­мо там, къ­де­то се на­ми­рат Ангелите и Архангелите, ко­ето е сляз­ло на Земята и раз­тър­с­ва тук ду­ши­те - и на­й-­сил­но раз­тър­с­ва имен­но най-силните. И началото, ко­ето има "продължение", то­ва ни се описва. А то­ва зна­чи­: ­Еван­ге­ли­ето продължава! Началото е пос­та­вено в оно­ва вре­ме ­/­Ид­ва­не­то на Христа на Земята/ и ние ще видим, че от оно­ва вре­ме на­сам ця­ло­то раз­ви­тие на чо­ве­чес­т­во­то е ед­но "продължение" на "началото", на вли­ва­не­то на Земята на им­пул­са от цар­с­т­вото на Анге- лите, кой­то мо­жем да на­ре­чем "Евангелие".

Когато ис­ка­ме да оха­рак­те­ри­зи­ра­ме от­дел­ни­те еван­ге­лия тряб­ва да тър­сим и да из­с­лед­ва­ме не­ща­та все по­-дъл­бо­ко и по­-дъл­бо­ко и тък­мо при Евангелието на Марка ще ни се покаже, как­то мо­же да бъ­де раз­б­ра­но ко­га­то в ис­тин­с­кия сми­съл раз­бе­рем раз­ви­ти­ето на чо­ве­чес­т­во­то с всич­ки не­го­ви импулси, с всичко, ко­ето е ста­на­ло в те­че­ние на то­ва развитие. Аз ис­ках да Ви оха­рак­те­ри­зи­рам то­ва не външно; но исках да ви оха- рактеризирам чрез душите и да покажа, как всъщност едва чрез при- знаването закона на прераждането - който действително изследван ни показва развитието на една душа като тази на Хектор или на Емпе- докъл - ние можем да разберем цялото значение на импулса, който
дойде чрез Христовото Събитие. Иначе мо­гат да бъ­дат из­не­се­ни мно­го ху­ба­ви неща, но ние ос­та­ва­ме на по­вър­х­нос­т­та на въпросите. Но как­во е въз­дейс­т­ву­вал Христовия Импулс зад всички външ­ни събития, то­ва мо­жем да раз­бе­рем само, ко­га­то с ду­хов­но­то из­с­лед­ва­не хвър­лим свет­ли­на в живота, ко­га­то не са­мо познаем, как жи­во­тът про­ти­ча в не­го­ви­те под- робности, но съ­що та­ка и в ре­ду­ва­нето на преражданията. Към иде­ята за пре­раж­да­не­то тряб­ва да се от­на­ся­ме сериозно, тряб­ва да вне­сем та­зи идея в ис­то­ри­ята така, че тя да ста­не жи­вот­во­рен еле­мент на историята.

Тогава ще се по­ка­же ве­че дейс­т­ви­ето на на­й-­ве­ли­кия Импулс, на Съби- тието на Голгота И в ду­ши­те ще се по­ка­же осо­бе­но Импулсът, кой­то ве­че чес­то сме описвали.