С К А З К А Ч Е Т В Ъ Р Т А

С К А З К А Ч Е Т В Ъ Р Т А

Ние виждаме, как Буда бе съб­рал око­ло се­бе си в Индия гру­па ученици, гру­по­пос­ле­до­ва­те­ли и как от това, ко­ето е ста­на­ло меж­ду Буда и не­го­ви­те ученици, во­ди на­ча­ло­то си оно­ва велико, мощ­но движение, ко­ето веко­ве на­ред се раз­ви­ва на Изток по­раж­да мощни въл­ни и до­не­се на без­б­рой хо­ра вът­реш­но спасение, ос­вобож­де­ние на душата, въз­ви­ся­ва­не и чо­веч­но съзнание. Ако ис­ка­ме да охарактеризираме, как­во е ста­на­ло там, нуж­но е да об­гър­нем с пог­лед са­мо глав­ния момент, на уче­ни­ето на Буда и на не­го­ва­та дейнос­т: ­животът - така както човек може да го живее на земята е едно земно въплъщение - е страдание. Този жи­вот е про­из­ве­ден чрез това, че вслед­с­т­вие на сво­ето въп­лъ­ще­ние чо­век е под­чи­нен на стреме­жа все от­но­во и от­но­во да се превъплъщава. Достойна цел, към ко­ято чо­век се стреми, е той да се ста­рае да се освободи, от то­зи стре­меж към но­ви прераждания, да уга­си в сво­ята ду­ша всичко, ко­ето пре­диз­вик­ва стре­ме­жа за ид­ва­не в ед­но фи­зи­чес­ко въплъщение, за да се

Това е, ко­ето мо­жем да пред­с­та­вим ка­то ед­на формула, ко­га­то ис­ка­ме да по­ка­жем сби­то и дейс­т­ви­тел­но импулса, кой­то е из­ля­зъл от про­по­вед­та в Бенарес чрез Буда. Така ние виж­да­ме Буда да съ­би­ра уче­ни­ци око­ло се­бе си, ко­ито вяр­но го следват. Какво съ­зи­ра­ме ние в ду­ши­те на те­зи ученици? Кое ста­ва пос­те­пен­но тях­но­то изповедание? Че все­ки стре­меж на чо­ве­ка тряб­ва да се със­тои в то­ва­: да се освободи от стремежа към прераждания, да се освободи от привързаността към сетивното би- тие, да се стреми да усъвършенствува своето себе си, като това себе си се освобождава от всичко, което го обвързва за физическото битие, за да се свърже с всичко онова, което го съединява с неговия божест- вено - духовен произход. Такива чув­с­т­ва жи­ве­еха у уче­ни­ци­те на Буда: да се освободят от всички съблазни на живота, да се съединят с ду- ховния принцип на света чрез най-висшите чувства на душата, които тя изпитва в състраданието; да се стремят само към духовно усъвър- шенствуване, да зависят колкото е възможно по-малко от това, което свързва външния човек със съществуването. Така пъ­ту­ва­ха по све­та уче- ни­ци­те на Буда, та­ка виж­да­ха цел­та на сво­ето уче­ни­чес­т­во при Буда. И ко­га­то прос­ле­дим столетията, през ко­ито се раз­п­рос­т­ра­ня­ва Будизмът и за­пи­та­ме­: ­"как­во е живеело в разпространяващия се будизъм, какво е живеело в душите, в сърцата на неговите последователи ние получава- ме отговора: тези хора имаха своите погледи насочени към възвишени цели; но в центъра на тяхното мислене, чувствуване живееше великия образ на Буда, техният поглед беше насочен към всичко, което той бе- ше казал в толкова пленителни, пълни със значение слова относно осво- бождаването от страданието на живота”. В цен­тъ­ра на ця­ло­то тях­но мис­ле­не и чув­с­т­ву­ва­не жи­ве­еше всеобхватният, мо­щен ав­то­ри­тет на Бу- да, той жи­ве­еше в сър­ца­та на не­гови­те ученици, в сър­ца­та на не­го­ви­те

На как­во се дължи, че за уче­ни­ци­те и пос­ле­до­ва­те­ли­те на Буда не­го­ви­те ду­ми бя­ха ед­но бла­го­вес­тие от небето? Причината за то­ва беше, че те­зи уче­ни­ци и пос­ле­до­ва­те­ли жи­ве­еха с вярата, с убеж­де­ни­ето: в онзи мо- мент на неговия живот, когато Буда стоеше углъбен под дървото бо- ди, неговата душа бе озарена от истинското познание на мировото съществуване, в небе просияла светлина, Слънцето на Всемира. Именно то­ва настроение, ко­ето жи­ве­еше в сър­ца­та на уче­ни­ци­те и пос­ледо­ва­те­ли­те на Буда, то­ва све­ще­но и един­с­т­ве­но по ро­да се настроение, осо­бе­нос­т­та на то­ва настроение, то­ва е на­й-­важ­но­то в случая. Искам да пос­та­вим пред на­шия ду­хо­вен пог­лед всич­ко това, за да мо­жем да раз­берем как­во се бе слу­чи­ло по­ло­вин хи­ля­до­ле­тие пре­ди Тайната на Голгота.

А се­га да на­со­чим своя пог­лед към един друг об­раз на ми­ро­ва­та исто- рия. За дъл­ги­те епо­хи на раз­ви­ти­ето на чо­ве­чес­т­во­то то­ва ко­ето отс­тои на раз­с­то­яние ед­но сто­ле­тие ед­но от друго, мо­же да се счи­та на­ис­ти­на ка­то про­ти­ча­що "същевременно". Когато ста­ва въп­рос за хи­ля­ди и хи­ля­ди го­ди­ни от раз­ви­ти­ето на човечеството, един век разлика не оз­на­ча­ва нищо. Ето за­що мо­жем да ка­же­м: ­ма­кар и образът, който искаме сега да поставим пред нашата душа, трябва да бъде поставен един век по-късно, в сравнение с цялостното развитие на човечеството можем да считаме, че той е почти съвременник на събитието, което разглеж- даме по-горе като събитие на Буда.

През 5-ия век пре­ди хрис­ти­ян­с­ка­та ера ние виж­да­ме в Древна Гърция ед­на дру­га ин­ди­ви­ду­ал­ност да съ­бира пос­те­пен­но око­ло се­бе си уче­ни­ци и последователи. И то­зи факт е дос­та­тъч­но известен. Но за да дойдем до раз­би­ра­не­то на раз­ви­ти­ето от пос­лед­ни­те столетия, доб­ре е да пос­та­вим пред пог­ле­да си об­ра­за на та­зи ин­ди­ви­ду­ал­нос­т: ­то­ва е Сократ, който в древна гърция събира около себе си ученици. И за да раз­бе­рем Сократа в та­зи връзка, нуж­но е да спрем са­мо на образа, кой­то ве­ли­ки­ят фи­ло­соф Платон е нари­су­вал Сократа, об­раз кой­то и са­ми­ят ве­лик фи­ло­соф Ари- стотел из­г­леж­да да пот­вър­ж­да­ва в не­го­ви­те ос­нов­ни черти. Трябва да взе­мем под внимание, че Платон е об­ри­су­вал та­ка убе­ди­тел­но об­ра­за на Сократа, и пос­ле мо­жем съ­що да ка­же­м: Сок­рат поставя началото на едно движение в западната част на света /считайки Азия ка­то из­точ­на стра­на/. И кой­то об­г­ръ­ща с пог­лед це­лия ха­рак­тер на раз­ви­тието на за­пад­на­та култура, той ще се убеди, че за та­зи за­пад­на кул­ту­ра е би­ло ре­ша­ва­що това, ко­ето мо­же да се на­ре­че "сократов елемент". Макар то­зи Сократов еле­мент на Запад да се раз­п­рос­т­ра­ня­ва чрез въл­ни­те на све­тов­на­та ис­то­рия по­-суб­с­тил­но от­кол­ко­то бу­дис­т­ки­ят еле­мент на Изток, все пак мо­же да се тег­ли ед­на ус­по­ред­на меж­ду Сократ и Буда. Но ние тря-­

Сократ съ­би­ра сво­ите уче­ни­ци око­ло се­бе си. Как се чув­с­т­ву­ва той спря­мо сво­ите ученици? Неговото из­куство да се от­на­ся към сво­ите уче­ни­ци е би­ло на­ре­че­но ду­хов­но аку­шер­с­т­во за­що­то това, ко­ето тряб­ва­ше да зна­ят и да научат, той ис­ка­ше да го из­в­ле­че от ду­ши­те на са­ми­те учени- ци. Той та­ка пос­та­вя­ше сво­ите въпроси, че соб­с­т­ве­но­то вът­реш­но ос­нов­но нас­т­ро­ение на ду­ши­те на уче­ни­ци­те би­ва­ше пос­та­ве­но в дви­жение. Всъщност той не предаваше, не пре­на­ся­ше от се­бе си ни­що на ученици- те, а всич­ко из­в­ли­ча­ше от са­ми те ученици. Малко су­хи­ят и раз­съд­лив елемент, кой­то сок­ра­то­вия ми­рог­лед и сок­ра­то­во­то ми­рог­лед­с­т­во из­кус­т­во имат, ид­ва от това, че в същ­ност Сократ апе­ли­ра­ше към самостоя- телността, към пър­вич­ния собствен ра­зум на все­ки ученик, ко­га­то със сво­ята гру­па уче­ни­ци ми­на­ва­ше по ули­ци­те на Атина, как­то Буда ми­на­ва­ше със сво­ите уче­ни­ци по пътищата. Но до­ка­то Буда про­по­вяд­ва­ше това, ко­ето бе­ше по­лу­чил чрез оза­ре­ни е под дър­во­то Боди и до­ка­то през сто­ле­ти­ята дейс­т­ву­ва­ше това, ко­ето той бе­ше по­лу­чил от ду­ховни­те све­то­ве и от­но­во раз­ли­ва­ше вър­ху сво­ите ученици, та­ка що­то в уче­ни­ци­те про­дъл­жа­ва­ше да жи­вее това, ко­ето жи­ве­еше в са­мия Буда, Сократ не про­явя­ва­ше ни на­й-­мал­ка пре­тен­ция да про­дъл­жа­ва да жи­вее ка­то "Сок- рат" в сър­ца­та на сво­ите ученици. Когато се на­ми­ра­ше пред сво­ите уче- ници, той съв­сем не ис­каше да пре­не­се нещо от се­бе си в ду­ши­те на уче- ниците, а ис­ка­ше да пре­дос­та­ви на са­ми­те тях да из­в­ле­кат от себе си това, ко­ето те има­ха в сво­ите души. Нищо от Сократа не тряб­ва­ше да пре­ми­на­ва в ду­ши­те на учениците, аб­со­лют­но нищо.

Не мо­жем да си пред­с­та­вим по­-го­ля­ма раз­ли­ка от тази, ко­ято съ­щес­т­ву­ва меж­ду Буда и Сократ. В ду­ши­те на уче­ни­ка на Буда тряб­ва­ше из­ця­ло да жи­вее Буда. В ду­ша­та на уче­ни­ка на Сократа тряб­ва­ше да жи­вее тол­ко­ва мал­ко от са­ми­ят Сократ, как­то в детето, ко­ето ид­ва на света, не жи- ­вее ни­що от това, ко­ето аку­шер ка­та е нап­ра­ви­ла за него. Така ду­хов­ния еле­мент при Сократовия уче­ник тряб­ва­ше да се про­яви чрез ду­ховно­то аку­шер­с­т­во на Сократа, поставяйки човека на собствените му крака, на соб­с­т­ве­ни­те му сили, из­в­ли­чай­ки от чо­ве­ка това, ко­ето се на­ми­ра в са­мия човек. Бихме мог­ли да оха­рак­те­ри­зи­ра­ме та­зи раз­ли­ка меж­ду Сок- рата и Буда още и със след­ни­те ду­ми­: ­ако глас от небето би искал да посочи, какво трябваше да имат учениците на Буда чрез самия Буда, той би могъл да каже: "запалете във вас това, което е живяло в Буда, за да можете чрез Буда да намерите пътя към духовното съществу-
ване!" И ако по съ­щия на­чин ня­кой бе ис­кал да оха­рак­те­ри­зи­ра това, ко­ето Сократ е искал, той би тряб­ва­ло да каже: "Стани това, което ти самият си".

Когато пос­та­вим пред ду­ша­та си те­зи два об­ра­за не тряб­ва ли да си ка­же­м: т­ук пред нас стоят двете течения на развитието на човешката еволюция, които обаче са полярно противоположни? Но по оп­ре­де­лен на­чин те от­но­во се докосват; обаче те се докосват само в своите най-външни крайща. Не тряб­ва да смес­ва­ме не­ща­та ед­но с друго; ние тряб- ва да охарактеризираме в техните различия и след това да покажем, къде все таки има едно възможно единство. Ако си пред­с­та­вим Буда зас­та­нал пред един не­гов ученик, бих­ме мог­ли да ка­же­м: ­той се стреми /това ще познаете от неговите проповеди/ с най-възвишени думи в пос- тоянно възвръщащи повторения /и тези повторения са необходими, те не могат да бъдат изоставени при предаването но проповедите на Буда/ да запали душата на ученика това, което е необходимо, за да го издигне до духовните светове чрез това, което той сам е изживял под дървото боди. И ду­ми­те са та­ка подбрани, че всич­ки те го­во­рят за от­къс­ва­не от Земята - те зву­чат ка­то ед­но не­бес­но бла­го­вес­тие от не­бес­ния свят от устни, ко­ито го­во­рят под не­пос­ред­с­т­ве­но­то впечатление, ко­ето е нас­тъ­пило при озарението, ко­ето впе­чат­ле­ние те ис­кат да предадат.

Можем да ка­же­м: ­то­зи разговор на Буда с ученика Сона може да стои така добре и при Сократа, защото така говори и Сократ, апелирайки към разума на своя ученик. Това, ко­ето току­ що ви казах, е един "сокра-

Когато пос­та­вим пред пог­ле­да си те­зи два образа. Буда и Сократ, те ни се явя­ват ка­то две по­ляр­ни про­ти­воположности, фи­гу­ри на те­бе­ни­ята на

А той ги уче­ше в мно­жес­т­во­то прит­чи и учей­ки каз­ва­ше "слушайте". Ето из­ле­зе се­ячът да сее. И ка­то се­еше ед­но пад­на край пътя; и дойдоха птиците небесни и ги изядоха. Друго пад­на на ка­ме­нис­то място, где­то ня­ма­ше мно­го пръст, и ско­ро поникна, по­не­же бе­ше плитко, и ко­га­то го ог­рея слън­це­то при­пърли се и изсъхна, по­не­же ня­ма­ше корен. И дру­го пад­на в тръ­не­те и го заг­лу­ши­ха и не да­де плод. И дру­го пад­на на доб­ра­та зе­мя, по­ник­на и из­рас­на и да­де плод - ед­но тридесет, дру­го шес­т­де­сет и дру­го сто. И казва­ше им: ­“Кой­то има уши да слуша, нека слуша" /Марк, 4, 1 - 9/

Тук има­ме и пъ­лен об­ра­зец на това, как Христос Исус учеше. За Буда мо­жем да ка­жем на наш за­па­ден език: той повдигна това което хората изживяваха в земното царство, към небесното. За Сократ чес­то се е казвало, че це­ли­ят му стре­меж мо­же да бъ­де охарактеризиран, ка­то се ка­же­: той сне философията от Небето на Земята, защото апелираше към непосредствения земен разум. Ясно мо­жем да си със­та­вим един об­раз за това, как те­зи две ин­ди­ви­ду­ал­нос­ти са се от­на­ся­ли към сво­ите уче­ници.

Но как се от­на­ся­ше Христос Исус към сво­ите ученици. Към на­ро­да той се от­на­ся­ше различ­но­: у­че­ше го в притчи; а към своите ученици, които бяха по-интимно свързани с него, се отнасяше по друг начин. На тях той обяс­ня­ва­ше притчите, т.е. обяс­ня­ва­ше им това, ко­ето те тряб­ва да раз-

Когато ис­ка­ме да разберем, как стои въп­ро­са с уче­ни­ето на Христа Ису- са, тряб­ва да си изяс­ним на­пъл­но она­зи пов­рат­на точ­ка на вре­ме­то в раз­ви­ти­ето на човечеството, ко­ято нас­тъп­ва по вре­ме­то на Голготската Тай- на. Тогава за­вър­ш­ва времето, през ко­ето ста­ро­то яс­но­вид­с­т­во е би­ло об­що при­те­жа­ние на ця­ло­то чо­вечество. Колкото по­-на­зад оти­ва­ме в раз­ви­ти­ето на човечеството, тол­ко­ва по­ве­че се на­тък­ва­ме на времена, ко­га­то ста­ро­то яс­но­вид­с­т­во е би­ло об­що бла­го на ця­ло­то човечество, ко­га­то хо­ра­та са виж­да­ли ду­хов­ни­те светове. Но как са виж­да­ли те ду­хов­ни­те светове? Те са виж­да­ли така, че ми­ро­ви­те тай­ни им се явя­ва­ли в образи, в не­съз­на­тел­ни или под­съз­на­тел­ни имагинации /ас­т­рал­ни образи/. Това е би­ло ед­но съ­но­по­добно яс­но­вид­с­т­во в съ­но­вид­ни имагинации, а не в та­ки­ва по­ня­тия на разума, как­ви­то има съв­ре­мен­ни­ят чо­век, ко­га­то ис­ка да по знае нещата. Това, ко­ето днес е "наука", но съ­що и това, ко­ето днес е по­пу­ляр­но мис­лене, то­ва ко­ето днес е трезв ра­зум и си­ла на разсъдъка, то не е съ­щес­т­ву­ва­ло в оне­зи да­леч­ни времена. Когато то­га­ваш­ни­ят чо­век е зас­та­вал пред външ­ни­ят свят, той го об­х­ва­щал със сво­ето зрение; но той не го раздробявал в понятия, не е притежавал никаква логична мисъл, не е мислел върху нещата, не е мислел върху нещата чрез комби- нации на мисълта. Трудно съв­ре­мен­ни­ят чо­век е да си пред­с­та­ви то­ва положение, за­що­то днес вър­ху всич­ко се мисли. Но древ­ни­ят чо­век не е мис­лел така. Той ми­на­вал пок­рай нещата; виждал ги и в него са се запе- чатвали образите, но всичко това му ставало обяснимо, когато изпа- дайки в едно състояние междинно между будност и сън е виждал в имагинативния /астрално образния/ свят. Там той виж­дал образите.

Нека си пред­с­та­вим те­зи не­ща по­-кон­к­рет­но­: д­рев­ни­ят човек от преди много, много хилядолетия разглежда заобикалящия го свят. Неговото вни­ма­ние е прив­ле­че­но от това, че той виж­да ня­какъв учител, кой­то обя- с­ня­ва не­що на сво­ите ученици. Спира се и слу­ша думите, ко­ито учи­те­лят каз­ва на сво­ите ученици. Ако там се на­ми­рат по­ве­че ученици, той виж­да как един от тях при­ема ду­ми­те пламенно; друг също ги приема, но скоро ги забравя: трети пък е така завладян от своя егоизъм, че не ги
чува. Древният чо­век, кой­то наб­лю­да­ва та­зи сцена, не би мо­гъл напри- мер, да срав­ни ум­с­т­ве­но те­зи три­ма ученици. Но ко­га­то из­па­да в оно­ва меж­дин­но със­то­яние меж­ду буд­нос­т­та и съня, от­но­во всич­ко възник­ва ка­то об­раз пред него. Тогава мо­же да му се яви нап­ри­мер та­къв об­раз: един сеяч хвърля семе на - това би видял той действително като ясно- виден образ -, едно семе пада на добра почва, израства добре: второто пада върху лоша почва, третото на камениста почва. От се­ме­то пад­на­ло на вто­ра­та поч­ва из­рас­т­ва малко, а от пад­на­ло­то на тре­та­та почва, ка­ме­нис­та почва, не по­ник­ва нищо. Древният чо­век не би ка­зал ка­то днеш­ни­ят: ­"­еди­ни­ят ученик приема думите на учителя, другият не ги приема и т.н." Но ко­га­то се на­ми­рал в меж­дин­ни­те със­то­яния меж­ду буд­нос­т­та и съня, той виж­дал образа, за кой­то го­во­рих­ме и всич­ко му ста­ва­ло ясно. И той не би мо­гъл да го­во­ри по друг на­чин вър­ху видяното. Ако ня­кой би го запитал, как си обяс­ня­ва от­но­ше­нието на учи­те­ля към ученика, той би раз­ка­зал своя яс­но­вид­с­ки съ­но­ви­ден образ. Това за не­го е би­ло дей- ствителност, но съ­що и обяс­не­ние на нещата. Така би го­во­рил той. На- родът, кой­то ид­вал да слу­ша Христа Исуса, още е при­те­жа­вал пос­лед­ни­те ос­та­тъ­ци от ста­ро­то яс­но­вид­с­т­во­: но душите все още имали възмож- ност и способност да слушат това, което им се говорило в образи от- носно развитието на света и на човечеството. И Христос го­во­ре­ше на на­ро­да ка­то ня­кой кой­то още бе­ше за­па­зил пос­лед­ни­те ос­та­тъ­ци от ста­ро­то яс­но­вид­с­т­во и при­мес­ва­ше то­ва ста­ро нас­лед­с­т­во в обик­но­ве­ния ду­ше­вен живот.

А как­ви бя­ха ин­тим­ни­те уче­ни­ци на Христа Исуса?

Ние ве­че чухме, как 12-те Христови уче­ни­ци са би­ли об­ра­зу­ва­ни от 7-те си­на на май­ка­та на Макавеите и от 5-те си­на на Мататий. Ние чухме, как ми­на­вай­ки през ця­ло­то раз­ви­тие на древ­но­ев­рейс­кия на­род те бя­ха раз­ви­ли та­ка сил­но чув­с­т­во­то за без­с­мър­т­ния Аз. Те дейс­т­ви­тел­но бя­ха оне­зи първите, ко­ито Христос можа да си избере, за да апе­ли­ра към то- ва, ко­ето жи­вее в душата, ко­ето жи­вее така, че мо­же­ше да ста­не из­ход- на точка, но­ва из­ход­на точ­ка за раз­ви­ти­ето на човечеството. На на­ро­да той го­во­ре­ше ка­то предполагаше, че той раз­би­ра това, ко­ето бе за­па­зил ка­то нас­лед­с­т­во от ста­ро­то яс­но­вид­с­т­во­: на своите ученици обаче гово- реше така, щото можеше да предполага, че те са първите, които вече могат да разбират нещо от това, което им говори, както днес ние говорим с човека за висшите светове. Следователно, са­ми­ят мо­мент в раз­ви­ти­ето на чо­ве­чес­т­во­то бе­ше този, кой­то зас­та­ва­ше Христа Исуса да го­во­ри по раз­ли­чен на­чин на на­ро­да и по раз­ли­чен на­чин на сво­ите ин­тим­ни ученици. Това, ко­ето за след­ва­щи­те вре­мен­но тряб­ва­ше да ста­не об­що достояние, об­що бла­го на ця­ло­то човечество, а имен­но­: да бъде разбирано с ума, с разума това, което се отнася за висшите светове и
тайните на човечеството, тази беше задачата на тесния кръг ученици на Христа Исуса. Като взе­ме­те пред­вид всичко, ко­ето каз­ва­ше на сво­ите ученици, ще разберете, че обяс­ня­вай­ки им прит­чи­те Христос им го­во­ре­ше с та­ки­ва думи, с как­ви­то си е слу­жел Сократ: защото това, което Христос говореше, той го извличаше от душата на всеки ученик, само, че Сократ се ограничаваше повече върху земните отношения, докато Христос Исус говореше върху духовните отношения. Но ко­га­то го­во­ре­ше на сво­ите уче­ни­ци вър­ху ду­хов­ни­те отношения, той им го­во­ре­ше по ме­то­да на Сократ.

Когато Буда го­во­ре­ше на сво­ите ученици, той им го­во­ре­ше така, че им обяс­ня­ва­ше ду­хов­ни­те от­но­ше­ния на нещата, но обяс­ня­ва­ше ги така, ка- к­то му се да­ва­ше чрез не­го­во­то озарение, следователно как­то те се от­к­ри­ват на чо­веш­ка­та душа, ко­га­то тя пре­би­ва­ва във вис­ши­те светове. Ко- гато Христос го­во­ре­ше на на­рода, той му го­во­ре­ше така, как­то в ми­на­ли­те вре­ме­на обик­но­ве­на­та чо­веш­ка ду­ша из­жи­вя­ва­ше не­ща­та във вис­ши­те светове. На на­ро­да той го­во­ре­ше - бих­ме мог­ли да ка­жем - ка­то един по­-по­пу­ля­рен "Буда"; на своите интимни ученици говореше така, като един "по-висш Сократ", като един по-спиритуализиран Сократ. Сократ из­в­ли­ча­ше индивидуалния, зе­мен ра­зум от ду­ши­те на сво­ите ученици; Христос извличаше от душите на своите интимни ученици небесния разум Буда от­да­ва­ше на сво­ите ин­тим­ни уче­ни­ци не­бес­но­то озарение; Христос даваше на народа земното озарение в своите прит- чи. Моля Ви, взе­ме­те те­зи три об­ра­за­: ­от­в­ъд в страната на Ганг Буда със своите ученици - противоположен образ на Сократ; оттатък в Гърция Сократ със своите ученици - противоположен образ на Буда. И след то­ва та­зи чу­дес­на синтеза, то­ва чу­дес­но съединение, извър­ше­но от Христа Исуса четири, пет ве­ка по-късно. Тук вие виж­да­те за­ко­но­мер­ния ход на раз­ви­ти­ето на човечеството, кой­то зас­та­ва ка­то един от на­й-ве­ли­ки­те при­ме­ри пред Вашата душа.

Развитието на чо­ве­чес­т­во­то вър­ви стъп­ка по стъп­ка напред. Много от онова, ко­ето бе из­не­се­но в те­че­ние на пос­лед­ни­те го­ди­ни на пър­ви­те сте­пе­ни на поз­на­ни­ето да­де­но от Духовната наука, мо­же да из­г­леж­да ня­ко­му ка­то един вид теория, са­мо ка­то един вид учение. Така, например, мно­зи­на си­гур­но са по­мис­ли­ли­: това, че трябва да си представяме чо- вешката душа като съвкупност от взаимодействуващи Сетивна душа, Разсъдъчна душа, Съзнателна душа, е всичко теория. Без съмнение, има хора, ко­ито бър­зо отсъждат. Ние ве­че из­пи­тах­ме това, че още по­-бър­зо се отсъжда, от­кол­ко­то от­съж­дат онези, ко­ито виж­дай­ки та­ка да се ка­же на­чер­та­ни пър­ви­те ли­нии за ед­но по­-на­та­тъш­но развитие, взе­мат го за не­що завършено.

Добре е, ко­га­то се об­ръ­ща вни­ма­ни­ето вър­ху начина, как не би тряб­ва­ло да се мисли. Понякога се на­тък­ваме на оче­би­ещи примери, как не би тряб­ва­ло да се мисли, но мно­зи­на считат, че имен­но та­ка би тряб­ва­ло да се мисли. Тази сут­рин ня­кой ми раз­ка­за еди н ху­бав при­мер - за един стра­нен на­чин на мислене. Аз го из­пол­зу­вам тук са­мо ка­то пример, ка­то един от оне­зи примери, ко­ито тряб­ва доб­ре да си за­пи­шем в ду­ша­та, за­що­то ка­то ан­т­ро­по­со­фи тряб­ва не са­мо да поз­на­ва­ме заб­луж­де­ни­ята на хората, но тряб­ва и да нап­ра­вим не­що за по­-го­ля­мо­то усъ­вър­шен­с­т­ву­ва­не на душата. Ето защо, ко­га­то из­пол­зу­вам ка­то при­мер това, ко­ето ми бе ка­за­но та­зи сутрин, аз го вър­ша не по ня­как­ва лич­на причина, а по об­щи ду­хов­ни причини.

Разказано ми бе след­но­то­: няк­ъ­де в Европа има един господин, който преди доста време даде да се напечата най-нелепите неща върху това, което се учи в "Теософията" на Щайнер или върху начина, по който той се отнася въобще към Духовното движение. Днес ед­на лич­ност бе упрекната, че един поз­нат на та­зи лич­ност - имен­но по­со­че­ния гос­по­дин - е мо­гъл да на­пе­ча­ти та­ко­ва нещо. Какво от­го­во­ри та­зи личност? "Да, този мой познат започва сега най-усилено да изучава трудовете на д-р Щайнер!" Но пре­ди го­ди­ни той да­де сво­ята присъда, а се­га ка­то из­ви­не­ние за не­го­ва­та греш­ка се казва, че той се­га започва да изу­ча­ва те­зи не- ща! Такъв на­чин на мис­лене е въз­мо­жен са­мо в на­ше­то движение. Бъде- щите времена, ко­ито ня­ко­га ще пи­шат ис­то­ри­ята не те­зи не­ща, ще за­да­дат въп­ро­са­: с­ъ­щес­т­ву­ва­ло ли е някога въобще подобно нещо, че след ка- то човек преди години е осъждал даден въпрос, някому да хрумне да го оправдава като казва: той сега започва да изучава и се запознава с то- зи въпрос?! Тези не­ща при­над­ле­жат на Антропо­соф­с­ко­то въз­пи­та­ние и ние ще нап­ред­нем са­мо тогава, ко­га­то ще ста­не все­об­що съждението, че та­ки­ва не­ща тряб­ва да бъ­дат не­въз­мож­ни сред ан­т­ро­по­соф­с­ко­то движе- ние, тряб­ва да бъ­дат на­пъл­но невъзможни! Защото вът­реш­на­та чес­т­ност изисква, да не мо­же да се раз­съж­да­ва по то­зи начин. Не мо­же да се нап­ра­ви ни­как­ва крач­ка в поз­на­ва­не­то на истината, ко­га­то въ­об­ще ня­кой мо­же да се из­ка­же по­доб­но съждение, ка­то цитирано. И дълг е на антро- пософа, да об­ръ­ща вни­ма­ние на те­зи неща, а не да ми­на­ва в без­лю­бие пок­рай тях и да го­во­ри за "всеобща любов човешка". Да бъ­де прос­те­но ня­ко­му по­доб­но нещо, то­ва е из­раз на безлюбие спря­мо то­зи чо­век в най-­ви­со­кия сми­съл на думата. Защото по то­зи на­чин ние го осъж­да­ме кар­ми­чес­ки на един ли­шен от дейс­т­ви­тел­ност и зна­че­ние жи­вот след смъртта. Но ко­га­то му се об­ръ­ща вни­ма­ни­ето вър­ху това, ние улес­ня­ва­ме не­го­вия жи­вот след смъртта. Това е дъл­бо­ко­то зна­че­ние на нещата.

Така и тук не тряб­ва да се взе­ма лекомислено, ко­га­то прос­то се из­на­ся ис­ти­на­та­: чо­веш­ка­та душа е съставена от три члена - Сетивна душа,

Но всич­ко тряб­ва да бъ­де свър­за­но ед­но с друго. Това, ко­ето е би­ло по-рано, тряб­ва пос­те­пен­но да бъ­де прене­се­но в това, ко­ето се явя­ва по-късно, а съ­що та­ка в явя­ва­що­то се по­-ра­но пред­ва­ри­тел­но е от­бе­ля­за­но това, ко­ето ще се яви по-късно. През кой кул­ту­рен пе­ри­од са жи­ве­ли Бу- да и Сократ? През чет­вър­та­та кул­турна епоха. В та­зи епо­ха жи­ве­ят те, ко­га­то Разсъдъчната или чув­с­т­ву­ва­ща ду­ша се раз­ви­ва и до­би­ва осо­бен израз. И два­ма­та имат да из­пъл­ня­ват сво­ята мисия, сво­ята за­да­ча в та­зи епоха. Буда има за­да­ча­та да за­па­зи кул­ту­ра­та на Сетивната ду­ша от пре­ди­ду­ща­та епоха, от тре­та­та сле­дат­лан­т­с­ка епо­ха в четвъртата. Това, ко­ето Буда проповядва, ко­ето уче­ни­ци­те на Буда при­емат в тех­ни­те сърца, то е това, ко­ето тряб­ва да бъ­де пре­не­се­но и да све­ти от тре­та­та сле­дат­лан­с­ка епоха, ко­ято е епо­ха на кул­ту­ра­та на Сетивната душа, в чет­въртата, в епо­ха­та на кул­ту­ра­та на Разсъдъчната ду­ша или Чув­с­т­ву­ва­ща душа. Така що­то епо­ха­та на Разсъдъч­на­та или Чув­с­т­ву­ва­ща ду­ша е сто- плена, сгряна, прос­вет­ле­на чрез уче­ни­ето на Буда, чрез това, ко­ето е про­из­ве­ла про­ник­на­та още от яс­но­вид­с­т­во на Сетивната душа. Буда е ве­ли­ки­ят консерватор, ве­ли­ки­ят съх­ра­ни­тел на кул­ту­ра­та на Сетивната ду­ша в кул­ту­ра­та на Разсъдъчната или Чув­с­т­ву­ва­на душа.

Каква ми­сия се па­да на яви­лия се по­-къс­но Сократ?

Сократ съ­що жи­вее в епо­ха­та на Разсъдъчната или Чув­с­т­ву­ва­ща ду­ша­: той апелира към отделната индивидуалност на човека към това, което може да се прояви в своята пълнота едва в нашата пета културна епоха. Той има за­да­ча да възприеме, да на­бе­ле­жи в ед­на още от­в­ле­че­на фор­ма епо­ха­та на Съзнателната ду­ша в епо­ха­та на Разсъдъчната душа. Буда запазва, съх­ра­ня­ва съ­щес­т­ву­ва­що­то по-рано. Ето защо, това, ко­ето той проповядва, се явя­ва ед­на стопляща, све­те­ща светлина. Сократ вна­ся

Буда из­ми­на­ва ка­то Бодисатва един го­лям път от на­й-д­рев­ни времена, прег­раж­дай­ки пъ­тя си ви­на­ги ка­то Бодисатва, до времето, ко­га­то от Бо- дисатва се из­ди­га до чин "Буда": това е дълга, дълга епоха, която нами- ра своя завършек с Буда и която действително намира своя завършек чрез това, че Буда изживява своето последно въплъщение и не ще се слиза вече на Земята в плът. Това е ед­на ве­ли­ка епоха, ко­ято на­ми­ра своя за­вър­шек тогава, ка­то пре­не­се от на­й-д­рев­ни вре­ме­на кул­ту­рата на Сетивната ду­ша от тре­та­та Следатлантска епо­ха и нап­ра­ви та­зи кул­ту­ра от­но­во да проблесне. Четете про­по­ве­ди­те на Буда от та­зи глед­на точка, то­га­ва ще от­к­ри­ете ис­тин­с­ко­то нас­т­ро­ение на тях­но­то съ­дър­жание и то­га­ва то­ва нас­тъп­ва­не на епо­ха­та на Разсъдъчната ду­ша или Чув­с­т­ву­ва­ща ду­ша ще по­лу­чи мо­же би за Вас съ­вър­ше­но дру­га стойност. Тогава Вие ще при стъ­пи­те към про­по­ве­ди­те на Буда и ще ка­же­те­: всичко в тези проповеди е така, че то говори направо в човешката душа; но непосре- дствено зад него се намира нещо. От тук и оно­ва особено, от­б­лъс­к­ва­що за обик­но­ве­ния чо­век на ума рит­мично дви­же­ние в пов­то­ре­ни­ята на про­по­ве­ди­те на Буда, ко­ето за­поч­ва­ме да раз­би­ра­ме ед­ва тогава, ко­га­то пре­ми­на­ва­ме от фи­зи­чес­кия в етер­ния свят, кой­то е един свръх­се­ти­вен свят, на­ми­ращ се не­пос­ред­с­т­ве­но над сетивния. Който разбере, кол­ко мно­го си­ли дейс­т­ву­ват в етер­но­то тяло, ко­ето е зад фи­зи­чес­ко­то тяло, той ще раз­бе­ре също, за­що тол­ко­ва мно­го не­ща в про­по­ве­ди­те на Буда пос­то­ян­но и пос­то­ян­но се пов­та­рят Особеността в про­по­ве­ди­те на Буда, в наст- роението, ко­ето ги изпълва, не тряб­ва да им се от­не­ма ка­то се за­ли­ча­ват повторенията. Хора на аб­с­т­рак­т­ния ум са сто­ри­ли това, по­вяр­ва­ли са че вър­шат нещо добро, ка­то взе­мат са­мо съ­дър­жа­ни­ето и изос­та­вят повто ренията. Но важ­но е всич­ко да бъ­де ос­та­ве­но така, как­то Буда го е дал.

Когато пък се­га раз­г­ле­да­ме Сократа, - без да при­бяг­ва­ме към он­зи бо­гат материал, кой­то от то­га­ва на­сам е бил нат­ру­пан в ес­тес­т­ве­ни­те и чо­веш­ки на­уки - ко­га­то разглеждаме, как Сократ прис­тъп­ва към обик­но­вени­те неща, то­га­ва този, кой­то се за­ни­ма­ва с не­го опи­рай­ки се на ес­тес­т­ве­но­на­уч­ния ма­те­ри­ал ще от­к­рие там нав­ся­къ­де сок­ра­то­вия метод; той тър- си този метод и иска да го притежава. Винаги съ­щес­т­вува ед­на го­ля­ма
линия, ко­ято за­поч­ва от Сократ, дос­ти­га в на­ша­та епо­ха и все по­ве­че ще се усъ­вър­шенствува.

Така ние има­ме ед­но те­че­ние на раз­ви­ти­ето на човечеството, ко­ето сти­га до Буда и там дос­ти­га своя край; а имаме друго едно течение, което започва със Сократ и отива в далечно бъдеще.

Сократ и Буда сто­ят един до друг по­доб­но на две яд­ра на комети, ако ми е поз­во­ле­но то­зи из­ра­з: с­вет­лата опашка на кометата у Буда се прос- тира около ядката и сочи далече, далече в неопределени перспективи на миналото; светлата опашката кометата у Сократ обгръщайки ядро- то, свети далече в неопределени далечини на бъдещето. Тези от­да­ле­ча­ва­щи се ед­на от дру­га комети, оти­вай­ки в про­ти­во­по­лож­ни посоки, чий­то яд­ра съ­щев­ре­мен­но све­тят - то­зи е образът, който бих мо­гъл да упот- ребя, за да покажа, как сто­ят един от друг Сократ и Буда.

Изминава по­ло­вин хи­ля­до­ле­тие - и ста­ва един вид съ­че­та­ва­не на две­те те­че­ния чрез Христа Исуса. Ние ве­че по­ка­зах­ме това, ка­то из­тък­нах­ме не­об­хо­ди­ми­те за то­ва факти. Утре ще про­дъл­жим в то­зи дух, за да от­го­во­рим на въп­ро­са­: как можем да охарактеризираме правилно мисията на Христа Исуса по отношение на човешката душа?